Йохан Борген
Малкия лорд (7)

7

Събитие през пролетта за тия кръгове бе заключителният бал у Вилфред Саген. Първоначално той означаваше края на шестмесечието в танцовата школа; сега вече той бе приключване на сезона по вярно подражание на възрастните.

Тия балове бяха за Малкия лорд изпълнение на множество задължения; оставаше му чуждо безгрижното веселие на възрастните при подобни случаи. Освен това постоянни гости бяха двете братовчедки и тримата братовчеди, също така близнаците на вуйчо Мартин и леля Валборг — Микал и Фредрик. По това време те се прибираха вкъщи поради великденската ваканция в английското училище, където се подготвяха за светски хора по примера на вуйчо Мартин. Вилфред винаги имаше чувството, че тия големи момчета идваха на тия детски балове в родния град така, като че ли изпълняваха някакво провинциално задължение. Обществото при тия балове бе объркана смесица от пораснали момчета в матроски костюми, в дрехи, напомнящи формите в колежа Итън^[1], които превръщаха основната групичка ученици от танцовата школа в малък, незначителен рояк — ако не заради друго, то поради това, че те се познаваха много добре и така да се каже, скоро се показваха в истинския си образ независимо от чистите си сега нокти и лъскави обуща.

Малкия лорд бе попълнил балната си карта грижливо: записал бе братовчедка си Фрида, братовчедка си Едле, както и трите неизраснали дъщери на дипломата, живеещ оттатък улицата. Винаги бе трудно да ги вредиш, първо, защото, като танцуваха, превръщаха се само в колене и лакти, и, второ, защото не правеха никакво усилие да научат норвежки език. Малкия лорд трябваше непрекъснато да танцува, нямаше никаква друга възможност сред връстниците си, сред тях той се чувствуваше като чужд човек. Погледът на майка му обаче бдеше откъм вратата, а леля му Кристине, която бе седнала близо до бюфета, не отместваше от него кадифения си поглед; тя винаги идваше и по стара уговорка помагаше. Като танцуваше под тия бдящи очи откъм трапезарията с украсената маса, той се чувствуваше възнаграден за всички усилия и старания. Погледите говореха: „О, мое даровито дете“, „Моят кавалер!“

Малко неудобно бе, че майка му никога не можеше да се въздържи да сервира топло ядене преди котильона, макар че имаше мълчалива уговорка между семействата на децата да се сервират на масата само сандвичи и сладки, а между танците — торта и малинов сироп. („Ако децата ще изяждат по половин кокошка, цената на която надхвърля осемдесет йорета, няма смисъл да се събират.“) Понесе се радостно възбуждение из залите, когато гонгът прикани към сядане на тържествено подредената маса всяка „дама“ със своя „кавалер“, както при възрастните, с чаша червено вино, налято пред всеки куверт. Всяко влюбване на Вилфред при тия балове се свързваше със спомена за кокошка със сос, някакъв вид желе с винена подправка, с тежък крем ванилия, който той от дете обичаше. Имаше нещо особено във всичко това, във всяко влюбване, което той си измисляше ежегодно, в престорения тон на възрастен човек, който малко му подхождаше, в смешните книжни шапки и блестящите изкуствени ордени, неща, които очароваха гостите и които неговите „английски“ братовчеди възприемаха с радост, смятана от Малкия лорд за притворство. Харесваше му тая церемония и доста резервирано, макар и с гордост, подчертаваше това, когато от майчино име не пропущаше да държи краткото си приветствено слово на масата. И това се правеше почти все по същия начин, година след година.

Котильонът бе приключен. Танците, които всеки бе записал в балната си карнетка, бяха също свършени. Заситените млади хора бяха забравили стеснението си през последния напълно свободен от задължения половин час, когато танците бяха във вихъра си. Това бе краят на бала и тогава всичко бе разрешено. („У тая госпожа Саген се застояват чак до полунощ, какво ли ще стане?“)

Малкия лорд се измъкна — цял окичен в ордени — в дъното на пушалнята и се ослуша уморено в тътнежа откъм трапезарията. Тоя шум му звучеше и чуждо, и детински. Това бе първият му бал без къдрици. Знаеше отсега, че това щеше да бъде и последният бал, който той даваше. Всичко наоколо носеше отпечатъка на някаква окончателност, свършили се бяха дните не само на къдриците и на „сезона“, а и на всички ония неща, които… и той не знаеше кои точно. Изтеглил се бе дълбоко в стаята и недоумяваше. Погледът му падна несъзнателно върху Леда и лебеда в теракота^[2]. Изневяра беше от негова страна това, че се отделяше от гостите сега, че не се забавляваше — той през цялата вечер не се бе забавлявал, само се бе преструвал. Разбра отведнъж, че прозира нещо у майка си от деня, в който тя почна да се страхува от всичко. Тук бе идвал вуйчо му Мартин. Това посещение го безпокоеше, защото той познаваше света и я заразяваше със собствените си колебания и несигурност. Толкова години той искаше да отрежат къдриците на Малкия лорд… Вуйчо Мартин имаше връзки с мнозина, но нямаше приятели. Двамата му сина трябваше да преминат през своего рода машина в Англия, за да се нагодят към обичаите на „ситито“ и на обществото, без обаче да останат самотни вътрешно, както той желаеше…

Малкия лорд чуваше шума на изоставените гости, докато се промъкваше към балкона, за да погледа морето. Загледа се в залива Фрогнер, чийто води бяха сега черни и блестящи под звездите. Надалеч във фиорда се чуваше бумтежът на моторница, която идваше из мрака, за да потъне пак в мрака. Той виждаше само три светлини от остров Бюгдьо и меката линия на хълма срещу Кунгескуген. „Островът с краварниците“ — така го наричаше леля Кристине. То звучеше така привлекателно. В това име, дадено от нея, имаше някаква тайнственост, която обхващаше цялата местност нощно време, нещо възбуждащо, непозволено, за което тя може би само бе загатвала. Островът бе убежище за по-долните класи през неделните дни. Може би интересът идваше от това, че майка му бе хвърлила един от бързите си погледи — тия погледи, които можеха да накарат други хора да спрат точно по средата думите си, като смяташе, че той не я е видял. Тъкмо тия погледи може би правеха някоя недомлъвка толкова интересна, че гърлото му засъхваше…

Той се наведе през оградата на балкона, за да прикрепи сухите пълзящи рози, които вятърът бе разбутал. И тогава забеляза, че някой седи на най-долното стъпало на каменната стълба към морето. Зад него, вътре в стаите, бяха преминали вихрено в нов танц; госпожа Цимерман, която бе на пианото, напрягаше всички усилия, за да доведе празненството до шумния му връх, преди то да приключи. Далечният звън на пътния звънец беше оповестил вече, че прислугата е дошла и много хора се облягаха сънливо по стените на хола или крадешком поглеждаха през вратата към танцуващите — всички бяха пратени тук през нощта, за да приберат пламнали девойчета със светлочервени джуфки и неизрасли още матроси, които се срамуваха от това, че са дошли да ги прибират. Някои търсеха Малкия лорд на висок глас.

Той се надвеси още повече над оградата, за да види по-добре. Любопитството му се засили от тая необикновена находка: чужд човек на най-долното стъпало към морето. Ето най-сетне пак нещо, в което той беше сам — като обещанието за някакъв грях. И тогава забеляза в един и същи миг две неща: че това бе леля му Кристине и че тя плачеше.

Първата му мисъл бе да се скрие веднага. Той дълбоко мразеше това положение, в което бе изпаднала, да бъде видяна от друг човек тогава, когато сама не желае това. В същия миг обаче го заля чувство на нежност, което го накара да забрави всичко, дори и далечните гласове, които го търсеха иззад затворената врата.

Той скръцна с крака си по балконската мозайка. В следния миг тя стана долу и се запъти към него по-малката стълба.

— О, Кристине! — промълви той едва чуто; нещо се спираше на гърлото му. — Аз излязох само за да подишам малко въздух — добави той бързо. Срещнаха се на най-горното стъпало. Лъч светлина падна върху нея и той забеляза, че в очите й нямаше сълзи, но че те са потъмнели от плач.

— И ти ли, мое момче? — каза тя и го прегърна здраво през раменете. Той усети прилив на топлина, така различна от неприятното усещане, на което бе свикнал при хилядите прегръдки от лели. Гърлото му засъхна.

— Не трепериш ли? — запита той в тъмнината, точно срещу мястото, гдето трябваше да се намира брадичката й. Той опипа пред себе си без всякакво друго намерение, освен да се опре на нещо при това необикновено положение. Ръката му срещна меката й гръд. Само за миг ръката се опря върху нея, преди той да я оттегли, като че ли бе пресечена в китката. Тялото му напусна балкона, на който стоеше, и сякаш заплува с главата надолу във въртяща се червена бездна. И преди да усети, той сложи ръце на шията й и наведе главата й надолу към себе си. Сложи устните си на нейните и отново го обзе шемет.

— Но какво правиш, мое момче! — продума тя и се изтръгна. Миризмата на ванилия и какао ги обграждаше като щит срещу останалия свят. Последните отчаяни тонове на танца продираха нощта и достигаха до тях ведно с тътнещите звуци от стъпки в последния вихър на танца.

— Не ми се сърдиш, нали, Кристине? — прошепна й той. — Трепериш ли? — Чувствуваше, че тя трепери. Чувствуваше, че и той тръпне. Ясно се чуваха гласовете от стаите. Мнозина викаха: „Вилфред“ и „Малки лорде“.

— Побързай да влезеш — пошепна тя. Погали го бързо по главата и стисна ръцете му в топлите си меки ръце. — Не се сърдя, не се сърдя. Напротив…

Усети бързо побутване в гръб и се вмъкна в стаята, зад жълтите пердета. После незабелязано се изправи сред стаята, преди те да се развикат още повече.

Къде е бил? Какво е правил?

Въпросите валяха върху му; не строги, а любопитни. Той събра цялото присъствие на духа си и отговори, че е излязъл малко на чист въздух и че тук било много топло. „Летях!“ — мислеше си той.

Повечето от гостите бяха вече в хола, където ги обличаха набързо навъсените и капнали за сън слуги. Палтата изглеждаха сиви и безцветни върху тържествените матроски костюми, върху светлите поли, върху червените джуфки. Сякаш малките факли бяха угасени от всекидневните дрехи и само искрите от празненството и удоволствието още личаха по зачервените бузи и уморените очи. След това почнаха сбогуванията и благодарностите за гостоприемството, които заглъхваха на вратите. Две-три коли изтрополяха по улицата, а останалите деца се пръснаха следвани от прислужнички; най-големите, за които никой не бе дошъл, тръгнаха на групи по 4–5 души по притихналите в нощта улици.

Майка и син се прибраха от хола. В трапезарията момичетата поставяха на място маси и столове. Леля Кристине бе също там и той я видя за миг през отворената врата. Течението от отворените прозорци в трапезарията освежи въздуха, наду завесите и разнесе лъха от детския бал.

— Е, сполучлив ли бе балът, момчето ми?

— Великолепен, мамо, и хиляди благодарности за тая вечер!

Тя го погледна въпросително:

— Дълго време беше излязъл…

— Бе станало топло в стаите с всичките тия деца!

Тия думи се изплъзнаха от устата му. Сам той бе смутен, като ги чу. Майка му го погледна. След това тя отиде към вратата и заяви:

— Смятам, че приключихме за тая вечер. Останалото — утре. Благодаря на всички. — След това се сети нещо, отиде при писалището и взе портмонето си. — Извънредната помощничка се поклони дълбоко, а другите момичета благодариха за подаръка.

— А на теб, Кристине, много, много благодарности, защото и тоя път ни помогна, на мен и на Малкия лорд.

Той стоеше сред голямата всекидневна и като че за първи път чуваше името на Кристине, изпълнено с благозвучие, песен, тайнственост. Леля Кристине влезе в тоя момент. Един миг те бяха един срещу друг. Обзе го дълбоко смущение. В следния миг обаче то се превърна в шемет, който напълно го овладя и го изпълни с чувството, че се издига нагоре. Направи крачка към нея, но тя вдигна ръка почти незабелязано. В същия миг влезе майка му.

— А сега трябва да спиш вече, момчето ми! — Това бе казано необикновено сърдечно, както вуйчо Мартин му разказваше мъжки истории. Имаше в тоя тон нещо неестествено. Той веднага си наложи доброто поведение на малко момче. Протегна ръка, без да погледне леля си Кристине:

— Благодаря за тая вечер! — А на вратата се извърна. — Благодаря ти, мамо! — За миг той погледна и двете. Сякаш нещо го пришпори, когато погледът му се плъзна по Кристине. — Лека нощ — прошепна той от вратата и тръгна.

Двете жени останаха сами в стаята. Сузана заговори:

— Имам странното чувство, че това бе последният негов детски бал! — А когато другата не отговори: — Сега пък ние двете ще изпием напълно заслужено по чаша портвайн, преди да си легнем.

— Благодаря, Сузана, но аз не ще пия тая вечер — дойде нечакано отговорът й. — Освен това съм се поуморила и смятам да си ида вкъщи тая нощ.

— Но, моя мила! Ние сме приготвили стаята ти, както винаги… После сама, по улиците…

Кристина сви рамена:

— Вие смятате сякаш че живеем в град на бандити… Сериозно, Сузана, искам да си ида вкъщи!

Госпожа Саген остана за момент на стълбата към улицата. С очи тя проследи вечно младото същество, което прекоси, обърна се и махна с ръка. Постоя още малко. Навън бе съвсем тихо, не се мяркаше жива душа; бе тъмна нощ. Къщата зад нея сякаш не искаше да я приеме, сякаш нещо бе отминало. Тя не бе свикнала да мисли, не знаеше какво има и дори не си даваше сметка, че има нещо.

Тя съвсем не бе свикнала да мисли. Инстинктът й обаче я насочваше и той й каза, че е приключила една глава и че това, което предстои, е несигурно и по-различно. И когато премина още веднъж през стаите, стори й се, че не е имало тук никакво празненство, че всички младежи са били привидения и че всичко се губи в нещо неуловимо и застрашително — всичко, всичко нейно.

Тя отиде към камината и разбърка последните главни с ръжена, за да се увери, че няма да изпущат вече искри. Когато се изправи и постави ръжена на мястото му, погледът й се спря върху наредените снимки: една на мъжа й, Кристиян Фредрик Саген, като млад капитан от флотата; другата — на Малкия лорд с меките къдрици по раменете. Застана и се загледа: погледът й преминаваше от едната снимка върху другата; а когато поиска да го спре върху едната снимка, той се плъзваше върху другата, сякаш двете се сливаха, ставаха една, и изглеждаха далечни, далечни.

Тя вдигна бързо шлейфа на роклята си и закрачи сама през хола, нагоре по стълбата.