Йохан Борген
Малкия лорд (18)

18

Не бе истина, че той е полудял.

Не затова че те говореха така, но защо все пак всички в болницата вървяха с безшумни стъпки? Те и разпитваха твърде много. Неща, които той знаеше, бяха изяснени преди от възрастните, от майка му и вуйчо му Мартин. Но те искаха да чуят какво ще каже той.

Само че не можаха да чуят, защото той не отговаряше. Нито на тях, нито на когото и да било друг. Той беше ням.

В деня, в който майка му бе дошла на посещение, той бе получил припадък. Не бе ли той достатъчно истински? Случи се преди обеда срещу Бъдни вечер. Той знаеше това много добре. Трябваше да предизвика изключително вълнение. Той беше поклатил глава. И тогава, и после. Не бе ли това достатъчно истинско? Достатъчно истинско? Кое в болницата не бе истинско, действително? А после — той не отговаряше. Той беше ням. Това бе истинско нещастие.

Те смятаха, че той се преструва. Особено доктор Даниелсен. Той имаше неприятен поглед и силно изпъкнали очила, които увеличаваха очите му ненормално много. Опитал се бе да го накара да говори, послужил си бе с уловка. На това той трябваше да се смее по-късно. Този мъж не знаеше с кого има работа…

При това той беше ням. Беше затворен в едно стъклено яйце. Човек не можеше да говори там.

 

 

Андреас — той беше един неочакван приятел. Той го посети в болницата. Тогава Вилфред не клатеше глава, имаше желание да научи нещо. Андреас говореше, а той пишеше на листчета въпроси и отговори. Андреас посещавал вечерни търговски курсове. Да, от него ще стане нещо. Имаше нови очила и не изглеждаше толкова глупав с тях. Брадавиците му бяха оперирани. Имаше превръзка на ръцете си, те бяха чисти. Това бе по-добре от брадавици.

Андреас го бе посетил и вкъщи. Той разказваше. Умееше вече да разказва по-добре, последователно и свързано. Той говореше сега. Вилфред беше ням. Андреас растеше от това. Той бе пораснал от всичко тази зима. Благодарение на Андреас те го откриха.

Оказа се, че Андреас познавал сина на градинаря и двамата посещаваха курсовете. Андреас учеше книговодство. Том също. Той беше горе на Фрогнервейн, когато госпожа Саген телефонира. Последният изход… И Том беше напрегнал своя благодарен мозък, верния мозък, който никога не преставаше да бъде благодарен за нещо. Това навярно беше отдавна. Някой път през лятото. Да, навярно бе отдавна. През това лято Том беше видял по малко от всичко. Том беше забелязал самотните обиколки на Вилфред до „лошата страна“ на лятното царство. Той беше видял от прозореца, че Вилфред обикаляше в голям кръг около къщата на градинаря.

Двете момчета бяха говорили много за Вилфред.

И когато разбраха, че семейството бе опитало всички средства освен полицията… (Полицията! Полицията…) това навя на Андреас мисълта, че може би там — там, имаше нещо…

Те действуваха с бащата на Том. Бяха взели със себе си Фат, малкото финландско куче, което винаги шареше наоколо и лаеше навън в мочурището. Бащата трябваше да надникне в къщата, но кучето бе останало неспокойно.

Освен това къщата на госпожа Фрисаксен изглеждаше така особена и затворена…

Когато Андреас спомена името, устните на Вилфред потръпнаха. Щеше му се да каже само една дума, висеше на езика му. Отвори уста да я изрече. Можеше да стори това, но не искаше. За миг му се дощя, но той не трябваше да забравя, че седи в стъклено яйце. Не можеше.

Навън сега бе ясно, слънчево и студено. Не валеше сняг. Болницата?

Болницата бе достатъчно истинска. Една истинска болница. Андреас можеше да се закълне в това. Наистина толкова малка — някъде в Аскер. За това, че беше толкова близо може би — толкова близо дотам. Една съвсем истинска болница, макар и да не бе така голяма като тази, в която лежа майка му.

Андреас разправяше. Седяха в момчешката стая. Вилфред пишеше бележки, разпитваше.

Майка ти? — Вилфред написа това на едно листче.

Благодаря. Майка му си беше сега вкъщи, не бе здрава — но той не трябваше да казва на… не, това бе истина…

Смутена усмивка премина през откритото лице на Андреас. Сега той не изглеждаше толкова глупав. Вилфред вече нямаше желание да го измъчва.

А баща ти?

Тоя път лицето на Андреас се набръчка. Защо Вилфред се интересува толкова от баща му? Той не бе по-лош от другите бащи. Не му бе потръгнало само. Изживял бе доста несполуки, на няколко пъти.

Какво изпиташ, като го виждаш край себе си всеки ден? — Що за хрумване? Хората си имаха бащи и ги виждаха ежедневно. Така стоеше работата с бащите. Това правеха те. Идваха всеки ден. Повечето време работеха. После идваха, всеки ден.

Вилфред размишляваше върху това. Той не го считаше за толкова просто. Седеше си на големия стол в момчешката стая на Драменсвейн, а Андреас бе дошъл да го види. Искаше да си представи как би изглеждало да вижда около себе си един такъв баща всеки ден.

Те седяха и разговаряха. Навън бе слънчево и много студено. Бе Нова година.

Андреас говореше, а Вилфред пишеше. Андреас никога не бе мислил, че приятелят му може да говори някога толкова много, колкото сега, когато беше ням. Не че изглеждаше, че Андреас му е липсвал. Но като че ли беше доволен от неговите посещения. Идваше тук веднъж седмично.

Госпожа Саген вече не го възпрепятствуваше. Майката на Вилфред вече не го плашеше, не бе вече тая дама, пред която трябваше да преглътне два пъти, преди да се осмели да й каже нещо. Разбира се, тя бе винаги мила, но сега бе другояче. Другояче изглеждаше тя сега. Андреас се напрягаше да намери подходящата дума за двамата, за себе си и за Вилфред. Чувствуваше се много добре, като не изпитваше нужда за това от помощта на Вилфред.

Искаше ли Вилфред да чуе повече за своята майка?

Вилфред поклати глава. Но Андреас не бе вече такъв, какъвто бе преди — да не иска повече нищо. Той ходеше на курс, той щеше да стане нещо.

Бе жестоко от негова страна да не иска да види майка си горе в стаята. Жестоко бе, че не иска и да слезе долу. Не му подхождаше да клати така глава срещу майка си. Вкъщи у тях майка му бе тази, която клатеше глава. Тя не влагаше нещо в това. Това бе просто частица от болестта й.

Иска ли Вилфред да я помоли да дойде горе?

Вилфред разклати диво глава.

 

 

Андреас му купи цигари. Той получи пари и купи „Сосиди“ по две йорета парчето. Докато седяха заедно, момчетата пушеха смело. Иначе Андреас никога не пушеше.

Но при тези посещения Андреас израсна. Той стана благонадежден. Искаше ли Вилфред да дойде Том? Вилфред поклати силно глава. Някой друг? Някой от класа? Вилфред поклати глава.

Андреас беше единственият. Той му бе интересен. Седяха дълго, без да разменят нещо помежду си, само издишваха гъсти кълба дим.

Вилфред наистина ли не можеше да говори?

Вилфред изведнъж настръхна. Очевидно той бе оставил приятеля си да отиде твърде далеч, както по времето, когато го бе попитал за колелото, дали не смее да го вземе. Вилфред сви рамене и се усмихна иронично. После отиде до нямото пиано и засвири Бах с бързи движения на пръстите си.

Андреас наблюдаваше безшумните удари. Обзе го неприятно чувство.

 

 

Андреас бе този, който донесе новината за чуждестранния лекар. Той я бе доловил един ден, когато минаваше през хола. Там бяха вуйчо Мартин и доктор Монсен — домашният лекар — който тъкмо се канеше да си върви. Доктор Монсен не вярваше много в онзи чуден доктор, за когото говореше вуйчо Мартин. Той беше нарекъл това празни въображения и блъфове. Бе казал, че е нужна само по-дебела дрянова пръчка.

Вилфред се усмихна признателно.

Но вуйчото на Вилфред държеше за оня лекар някъде си далеч, във Виена, в Австрия. Той не знаеше името му, то беше малко особено. Пък и не му бе нужно чак толкова да знае; в тази къща се говореха толкова чудати неща, които той не разбираше.

Вилфред кимаше разсеяно. За него нямаше никакво значение как се казва лекарят. На няколко пъти доктор Монсен се беше държал доста нахално. Беше му говорил като на невъзпитан хлапак. Така че туй за „по-дебелата дрянова“ му звучеше достоверно. Той му бе казал веднъж: „Не трябва да се държиш така с майка си. Виждал ли си я?“. Той я бе видял. Най-ужасното, на което бе подложен, бяха тези думи на стария домашен Монсен — както имаха навик да го наричат. С малката си бяла брада той изглеждаше като англичанин. Порите около ноздрите му бяха широко разтворени и когато каза онова за майка му, те като че ли съвсем се разшириха. Виждал ли си я? — бе попитал той.

Той виждаше, че майка му остарява, носеше вълнен шал и въпреки това, като че ли мръзнеше. Заоблените й бузи сега бяха изопнати, цялата тази закръглена дама, която бе негова майка, сега бе изопната и костелива. Това не бе дамата, която бе пила шампанско в Етерстад, не бе тази, с която играеше от сутрин до вечер „на уж“. Той не бе нейният малък рицар. Той на никого не бе рицар. Той беше ням.

Ерна бе идвала на рождения му ден. Тогава той заклати силно глава. Веднъж дойде Мириям. Той заклати глава. По едно време бе почнал да клати главата си по цял ден от рано сутрин, и то не само когато бяха при него и го гледаха. Той си мислеше: „Прекрасно мога да престана с това клатене на главата“. Но не преставаше.

На листчето той написа на Андреас: „Мислиш ли, че мога да говоря?“.

Андреас повдигна ръце, като да се защити. Сега и той заклати глава. Може би всички правят това, може би бе настъпило ново време?

Никога на Андреас не му е минавало и на ума да каже нещо такова. Той само питаше, считаше това за толкова скучно.

Вилфред изглеждаше доволен, но погледът на Андреас беше въпросителен — той искаше да чуе повече…

Всичко се свеждаше до това, че тая работа бе толкова чудна. От всички момчета на Вилфред ли точно трябваше да се случи това! Той говореше така плавно, знаеше всички думи, които другите търсеха. Толкова чудно му се струваше, че той седи там и не може да произнесе тези думи, които преди изговаряше с такава лекота. Тъй много му се щеше да стори нещо, че да му помогне.

Наистина ли? На листчето Вилфред попита дали Андреас не ще се чувствува достатъчно благоразположен да му разкаже всичко за себе си?

Андреас изстина на мястото си. Това бе отново онзи Вилфред, от когото трябваше да се пази. Той току-що се бе почувствувал голям, нещо като шпионин в полза на приятеля си, човек, който носеше със себе си тайни сведения. Но като че ли немият владетел можеше да го подчини само с малко мимика.

— И баща ми вярва, че скоро ще има война — рече той.

И така, той трябваше да се брани. Той и неговият баща! Той ходеше във вечерно училище и учеше кореспонденция. Бе усвоил и някои чужди думи; можеше да каже циф и фоб, и фактура. Той дори се опита да употреби някои прости изрази, които според него бяха масонски език за посветените.

Вилфред се смееше безгласно. Той нямаше никакво желание да подиграва повече приятеля си, който бе много лесно уязвим звяр. А не можеше и да го използува повече. Вече си бе набавил задоволителен запас от цигари. Андреас бе обезпечен човек. Той посещаваше курсове и напредваше в работата си. Андреас беше бъдещето!

При следващото му посещение той щеше да клати глава.

 

 

Дълго след като Андреас си отде, той седя със злобна усмивка. Беше му добре да се смее отново по тоя начин. Пристъпи напред към огледалото и се загледа, докато се усмихваше. При съвсем слабото движение на устните си той очертаваше думи. Ако в тоя миг изтласкаше въздух през гърлото си, щяха да се чуят звуци, думи. Трябваше само да отвори вратата, да застане до перилата и да извика надолу; тогава цял един свят щеше да се измени.

Но въздух от гърлото не идваше. Поне не така, че да се чуят думи, звуци. В яйцето, където бе той, вече не валеше сняг, но все пак — той бе там. Това започна, когато ги видя наоколо си. Трябва да е било в болницата, ако, разбира се, това бе болница. Някак си му хрумна, че той можеше да престане да отговаря. Тази идея го завладяваше все повече и повече. Ако тогава те бяха по-твърди към него, може би… но това той не знаеше. След като изминаха обаче няколко дни, а може би и няколко седмици, и той забеляза немия въпрос в погледите на майка си или на някой от лекарите, седнали на ръба на леглото с намерение да постигнат някакъв резултат — тогава все повече и повече ставаше така, че за него бе абсолютно невъзможно да им отговори каквото и да било, бе невъзможно да издаде и звук дори. Защото светът стоеше настрана от него, докато той мълчеше. Това, което не е казано — не съществува. То не съществува!

Настрана стояха и картините. Оная печка. Мрежата. Тя го затягаше и продължаваше да го затяга в цялата оная верига от видения, които бяха неговият сън…

Доктор Даниелсен го попита дали знае, че госпожа Фрисаксен е умряла. Той го знаеше. Той само кимна. Очакваше ли докторът сълзи? Много му се искаше да плаче, но не биваше, докато лекарят бе там.

Обичаше ли госпожа Фрисаксен?

Той направи една гримаса. Тези хора задаваха въпроси от своя свят и очакваха отговор от неговия. Можеше ли човек да отговори например на това? Или защо бе отишъл там оня ден? Можеше да отговори на арабски — може би. Той можеше да стори същото, каквото правеха момчетата като малки, когато се почувствуват свободни от кръга на възрастните. Те изнамерваха език с множество съгласни и тъй като помежду си дрънкаха на тоя език, той получаваше някакво значение извън ония думи, които можеха да преведат. Това се превръщаше в език за ония, които бяха извън обществото, един таен език без буквално значение на думите, но все пак език със сумиран израз за тези, които умееха да се поддържат във всичко, срещу… да, срещу каквото и да е…

На такъв един език той можеше да отговори. Най-просто изразено, името Даниелсен щеше да стане Доданониелолсосенон. Този език се казваше разбойнически, той беше за най-малките. Но по-големите момчета, изнамираха по-богат език, който беше толкова мъчен, че те не можеха да се разбират един друг. А най-добър беше онзи език, който човек си създаваше сам за себе си и от който сам нищо не разбираше. Тогава езикът е съвършен израз на самотата, на изтръгването от външния свят. Той беше демонстративен по природа, но можеше да стане действителен за дълги периоди от време. Веднъж той се бе забавлявал да говори на такъв език в двора на училището на госпожици Волкварц. Той стори това пред всички останали момчета, за да ги озадачи, а те напрягаха малките си личица, за да отгатнат какво иска да им каже.

Той не искаше да каже нищо. И все пак самият език бе израз на съпротива.

На такъв един език той би могъл да отговори на този Даниелсен. Освен това зад изпъкналите си очила лекарят гледаше под ъгъл с лявото си око. Той просто беше кривоглед. Бог знаеше само кога гледаше някого. Той беше предател.

Всички бяха предатели. На заплата при майка му. Може би те не съзнаваха това, но тя го беше разбрала и ги бе вплела в своята мрежа — да; и тях бе вплела. В мрежата, където всички трябваше да шават. Не че тя искаше да командува някого, но хората трябваше да бъдат в мрежа. Всички трябваше да бъдат в мрежа. Тогава бяха на мястото си.

Но когато вуйчо Рене пристигна с новата шапка с цветни репродукции, направени във Франция по някакъв нов метод — тогава той не можа да окаже съпротива. Тогава той плака. И вуйчо Рене със своите магьоснически ръце стоеше съвсем безпомощен. Той му подаде една носна кърпа, напарфюмирана с лекия одеколон на леля Шарлота. Той седеше и размахваше тънката кърпа с надежда, че Вилфред ще изтрие сълзите си с нея. Но Вилфред ги преглътна и ги избърса в края на чаршафа и като се поклони, даде израз на едно „извинявай“. А после те седяха през целия следобед с чудните репродукции.

Вуйчо Рене бе добър човек. Докато седеше с него и му показваше немите рисунки, той също онемя. Самият той не забеляза това, макар че жестикулираше и питаше със зяпнала уста, както правят глухонемите. Беше изпълнен със съчувствие. И когато си тръгваше, вдигна нагоре папката с репродукциите, питайки по тоя начин Вилфред дали желае да му ги остави.

Стана му мъчно, когато се престори, че не е разбрал какво иска да каже вуйчо му. Той счете за най-удобно да даде вид, че не може и да си помисли за толкова голям подарък. Тогава вуйчо Рене го попита с думи и с устните си Вилфред изписа едно „благодаря“, което едва не изговори. В очите на вуйчо Рене се появиха сълзи. Той почна да маха с прозрачните си ръце във въздуха, сякаш ги оформяше в хиляди светли надежди и възможности — така различно от силните утешителни думи, с които всички идваха, думи, в които се криеха и укор, и лично заклинание: стига само да пожелае силно и състоянието му ще се подобри. Така мислеха всички, но не и вуйчо Рене.

 

 

Той чу стъпки пред вратата. Бяха стъпките на майка му. Нямаше да размахва глава сега. Щеше да слезе долу, искаше му се да излезе малко навън. Навън по улицата той чуваше в студеното февруарско време скърцането на минаващите хора и коли.

Тя почука. Подаде глава съвсем малко, готова да получи отказа му. През него премина вълна от някакво отвращение. Той силно закима с глава.

Тя тъкмо се готвеше да се оттегли обратно. Но вместо това пристъпи още малко навътре, отвори повече вратата учудена.

Той кимаше непрекъснато с глава. Гърлото му сякаш се изпълваше с отвращение. Усмихваше се и кимаше — беше Щастливия Малък лорд. Направи й знак с ръце да влезе вътре, изправи се и му се дощя да й се хвърли на врата, но „разбойническият език“ го дръпна назад.

Тя затвори вратата зад себе си и бузите й добиха цвят. Изведнъж тя отново заприлича на госпожа Сузана Саген — бузите и тялото й като че ли се закръглиха. Той й посочи собствения си удобен стол. Почна да се разхожда нервно между огледалото и прозореца. Желанието му да играе театър го обладаваше все по-силно и по-силно, то стигна дотам, че когато тя се опита да заговори, той я прекъсна.

След това взе един лист от блока и написа: „Четох за един лекар във Виена, може би той ще може да ме излекува“.

Тя изглеждаше като пред припадък. Почна начесто да поема дъх. Сега тя беше няма. После се появи малката носна кърпичка с дантелената обшивка — ежегодният коледен подарък от леля Клара…

— Но как, за бога — задъхваше се тя. — Точно за това дойдох да ти кажа, да те питам дали искаш. Вуйчо ти Мартин е чул да говорят за него, казват, че бил фантастичен. Вилфред, откъде се осведоми за него?

Той сви рамене. Мълком си бяха казали толкова много неща в течение на годините. Нямаше нужда изобщо да пише. След като се бе случило това, тя бе разбрала как великолепно се бяха прикривали те в тази къща…

„Прочетох го някъде“ — написа той върху листа и й го подаде.

Тя го прочете и препрочете. Помисли си, че на тоя свят всичко може да бъде уредено, когато всички са готови да се укриват и да забравят.

Той тъкмо мислеше да й напише предложението си да слязат за малко заедно долу. С молива си изтегли една черта — това бе достатъчно. Не можеше ли и двамата да бъдат неми?

Тя го последва щастлива. На прага на отворената врата тя каза:

— Вуйчо ти е долу.

Той се дръпна назад и очерта с ръцете си един кръг.

— Да, Мартин — отвърна тя. — Именно той научил за австрийския лекар и казва, че бил докторът чудо.

Сега тя го хвана за ръка. Той потрепери и тръгна с нея. Когато влязоха долу във всекидневната, вуйчо Мартин стана. Така си е: никой не можеше да бъде естествен. Вуйчо Мартин ставаше колкото може по-рядко. Той беше учтив по свой начин, но нямаше навик да става.

— Ето го нашия голям мъж — поздрави той.

Вилфред направи една гримаса, с която искаше да го предупреди. Вуйчо Мартин изговаряше съвсем ясно. Нима мислеха, че той е глух? Той беше ням. Но точно това те не вярваха. Те теглеха последствията от нещо, което не приемаха. Чудно.

— Знаеш ли, нашият Вилфред знае за оня лекар от Виена. Фактически именно той предложи това!

И тя не бе съвсем естествена. Вуйчо Мартин изглеждаше опечален.

— И ние предлагаме това — рече той, — неговото име иначе не е познато у нас. Там… — Той направи едно от ония движения на ръката, които заместваха говора. Вилфред се приближи до него и напрегна гърло. Майка му поднесе лист и той написа: „Много съм ти благодарен, вуйчо“.

Мартин погледна изненадано. Те се усмихваха взаимно. Толкова хубава усмивка! Можеше ли човек да се смее така в кантората — не се ли мамеха там един друг, и какво беше фактура?

Той отиде до библиотечката и отвори справочната книга: „фактура“. Чудеше се дали Андреас не е пообъркал малко, както объркваше повечето неща. Вилфред написа нещо на листа и го подаде на майка си: „Спомняш ли си тигъра?“.

Тя разказа историята. Вуйчо Мартин я бе чул и преди, но се посмя доста, за да остави впечатлението, че я чува за първи път. Вилфред се смееше безгласно с лицето. Болният трябваше да е добре, да бъде в добро състояние на духа. Лесно бе да се види сета, че те малко се опасяваха за него. Това не беше дребна работа. Той може би бе побъркан.

„Не можеш ли да дойдеш с мен, вуйчо?“

Точно това проектираха и те. Той го знаеше. Андреас му бе казал. Сега изглеждаше, че дава спонтанен израз на доверие. Вуйчо Мартин стана по-нежен. Той получи своето уиски. С това уиски майка му и той изпълняваха някаква церемония. Вуйчо Мартин изкрещя като на глух:

— Разбира се, че ще дойда. Ще се позабавляваме заедно във Виена.

Идеше му да си запуши ушите. Андреас поне говореше ниско. Вуйчо Рене говореше с уста езика на глухонемите. Той просто се вживяваше в това. Мартин крещеше.

Той не си запуши ушите, слушаше вежливо.

„Кога?“

Вуйчо Мартин извади един малък джобен календар и показа като на полусляп. Пръстът сочеше седемнадесети февруари. След три дни.

Вилфред кимна многократно в знак, че е разбрал, че идиотът е разбрал. Той продължи да кима, докато движението на главата му стана неудържимо. Двамата размениха поглед. Той продължи да кима. Мислеше си: преструвам ли се? Сам не знаеше. Вече не можеше да престане да кима.

Направи едно от своите красноречиви движения към майка си:

„Мисля все пак, че ще се кача горе за малко…“ Хвърли изпълнен със съжаление поглед към двамата и се поклони утвърдително пред вуйчо си Мартин, давайки му да разбере, че идиотът не е забравил Виена.

Той изведнъж почувствува неизразим копнеж към немия си инструмент горе. Този инструмент му бе станал съотечественик, със същия таен език. Той свиреше началото на една фуга от Бах, бавно и с точно отмерени пръсти. Не я знаеше достатъчно добре. Когато удряше погрешно, лицето му се изкривяваше в гримаса. Мислите по двамата там долу, които седяха загрижено, не го оставяха. Разумният и твърде наивен вуйчо Мартин! В добрината на своето сърце той си представяше един напрегнат мозък като хаос от импулси. Сигурно за него нервният дух беше заобиколен от мистика и страх. Раираните му костюми служеха да държат на място неща и предмети, тъй както всичко бе на място у този превъзходно глупав мъж, който знаеше всичко за напредъка и за това, че светът стои пред прелом. В продължение на една година той работеше в пълна тайна, за да вложи семейните капитали по-износно. Майка му бе съобщила това с тържествена физиономия. Само изразът „номинална стойност“ я замайваше от неразбиране, като че това бе китайски език.

Бах умря под пръстите му. Той седеше до немия инструмент и знаеше всичко за тези хора. Защо знаеше всичко? Те никога не бяха разказвали нещо реално.

Може би именно затова. Може би човек никога не може да опознае хората, ако не ги отгатне. Иначе сигурно ще да е твърде леко и тогава няма да бъде достоверно. Но това, в което човек е вникнал, той го знае. Немият има всички възможности. От него човек не очаква нищо. Той може да вижда.

Той виждаше този свят, който те криеха от него с предпазлива благосклонност. Те винаги криеха от този свят толкова много, колкото можеха по инстинкт. Защото имаше неща, които той не трябваше да знае. Затова бе станало навик да му предоставят сам да узнава възможно най-малкото от всичко и затова — точно затова — за него бе толкова лесно да вниква повече в своите близки, отколкото децата от други семейства, където нещата стояха другояче — ясни, очевидни и затова съвсем безинтересни.

Така бе то. Той винаги го е знаел, само че не е бил сигурен. Един такъв ням инструмент, изпълнен с нечути звуци, изостряше възможностите му да вниква, да отгатва, тъй като мелодията му бе тайна. То говореше на забранен език, нечут за онези, които чуваха само чутото. Между него и тези неми клавиши съществуваше сродство, което ги правеше братя, съзнателни съзаклятници в един неизявен за другите свят. Никога, никога вече той няма да свири на обикновено пиано с всичкия този шум, предопределен да наруши тайните тонови извори, които бликат за посветените. Никога вече той няма да остави своя затворен свят да се смущава от впечатления, които бяха обща собственост. Сега той знаеше, че е на път да се засели в един свят, изпълнен с предмети и същества, които не си служеха с насилие срещу чувствата.

 

 

Бащиният портрет на стената — така се е променил!

Къде е строгостта, която той някога виждаше? Неговият наивен страх от бащи го караше да му приписва тази строгост. Наистина нередно бе в семейството да няма никакъв баща. Нужно бе да има равновесие. В едно такова семейство трябваше да има наистина някой, когото да не обичаш. Един баща би бил подходящ за това. Без него последствията щяха да се изсипват върху майката. Из своите скитания по Весткантен той бе назъртал в стаите с бащи. Над тях сякаш тегнеше някаква присъда, някаква тежест, която те разпределяха спокойно като вина върху синовете си. За награда ги обграждаха с почит, та тежестта от вината да им се стори по-лека. Не бе ли бащата на Андреас един такъв човек? Той обикаляше и демонстрираше своята нещастна съдба в своенравна невинност, така че всички да знаят как страда той и каква вина носят те. И тези мъже си намираха болни жени или ги разболяваха, като стоварваха върху гърба им всичките си нещастия. В своята възторжена скръб някои избиваха в пиянство и седяха мрачни из кафенетата по ъглите, където бели келнери се въртяха безшумно и преливаха с масло самосъстрадателните им трупове.

Той ги бе виждал през завесите в такива помещения, бе надниквал в кафенетата. Те киснеха там неми, озарени от дяволски лъч на щастие, тънещи в кал, така че другите да могат бавно да загиват под тежестта на тяхното унижение. Той ги познаваше. Той ги познаваше. Това бяха те, добрите мъже, тези, които не се явяваха много-много на показ, които страдаха.

Баща му не принадлежеше към тях. Те не искаха да го оставят на мира — бе казала тя. Не, разбира се — и той не можеше да ги остави на мира. Той не ги обичаше. Или ги обичаше? Не, той не ги обичаше, но не ги и презираше — там именно тя сгреши. Тя не знаеше това. Сама бе казала, че не знае. Той се бе открил от беззащитност и бе оставил да го завладяват. Защо? Защото нямаше какво друго да се прави с тях — бе толкова лесно да се завладеят. При това той бе един наистина приличен мъж. Твърде приличен, за да се запази за дълго. И така, през цялото време той трябваше да се опазва със своята младост, докато стигна до убеждението, че може да се отърве от това, като умре с яйце в ръка, едно стъклено яйце, в което бурята стихва, когато стихне и ръката, която го държи.

Да, той го познаваше сега. Може би не му бяха казали, че той трябва само да поиска? Може би и сам той не си го бе казал — както например доктор Хусмонсен му бе казал това на него, на Вилфред, и го бе стрелнал с поглед, който имаше за цел да го хипнотизира, за да го накара да говори… Тогава той навярно би им отговорил или по-скоро би отговорил на себе си, че не иска да иска, че не иска да иска толкова ужасно много. Искайте вие! Искайте с всичките си сили! Дали не бе казал нещо такова?

Може би неговият практичен зет Мартин го бе предизвикал до крайност със своята способност, със своята забележителност във всяко отношение. И може би тяхното съвършенство бе възбудило нервите му така, че да го принудят да вникне в нещо, което в крайна сметка бе съдбоносно за този, който го е видял. Може би той — после — се беше затворил в своето яйце, при госпожа Фрисаксен, при една проста любов, която бе по-опасна от неговия културно нагизден брак с принадлежащите му фалш и роднини.

Той го познаваше сега! — Човек, който бе видял кръстопътя и не е знаел средство, чрез което да намери някакъв изход, човек, който си бе затворил очите също като него, когато бе горе във въздуха със самолета на Пегу. Човек, който се замайва, когато вижда повече от това, което трябва някога да види: своето бъдеще и това на близките си…

Да, той почваше да го опознава, да вниква в него. Някога те бяха живели под един покрив. Тогава той беше само цигарен дим, който изчезваше сутрин, един приятен воал, приятен единствено защото оставяше след себе си дъха на своя сетен път.

Ако беше още жив?…

Баща като всички други бащи. Човек със затворени очи. Слепец, който вижда точно това, което трябва да се види, и казва необходимите думи. Един ням човек. И глух човек, който чува или не чува това, което е казано и трябва да се чуе, но който с непроменливо удивление слуша шепота на неказаните неща под звездите. Той щеше да слуша, докато шепотът на неказаното стане твърде тежко бреме, и после щеше да запуши ушите си и да стане баща по халат в една стая под портрета на един баща в една стая. Сляп. Глух. Ням.

 

 

Един такъв баща в едно семейство — кой го бе помолил да дойде и да си отиде? Кой бе позволил на някой си Андреас да гледа на него като на нещо естествено под палмата, като на неудобно явление, което се чувствува задължено да вярва, че някога си е поставяло по-висока цел, без да забелязва, че никога не се е стремяло да я достигне? Кой бе позволил на Андреас да се почерпи с лимонада в парка, в очакване, че неизбежното ще го отмине? А при това той зависеше от хора и неща, които тежаха на гърба му според закона, който тика хората да носят товара си до прага на вратата, до гроба.

И понеже го познаваше, той отиде при портрета, който бе по-действителен от баща му, и го погали бавно веднъж, два пъти, погали лицето над късата брада, рисувано с маслени бои от някакъв неизвестен, който едва ли бе майстор, освен в едно-единствено нещо: да принуди маслото да отрази един поглед, който навярно е живял някъде вътре в художника, поглед, който бе блестял като едно — да, като стъклено яйце, в което всичкият му буен огън бе угаснал в покой като навалял сняг.

И както стоеше до портрета, той изведнъж разбра много неща. Това лице бе живяло и гледало в момчешката стая. То бе видяло всичко, което едно лице може да види в момчешка стая. То бе видяло това със скрита усмивка, която може би е ставала все по-нежна и по-нежна. То със страх бе познало себе си и бе погледнало в едно бъдеще с грижи. Но и с радост. Защото там, в погледа му, имаше скрита радост, която художникът бе отразил по недоглеждане или по неосъзната гениалност. В цялото държане на тази глава имаше една мъдрост на обречеността, нещо по средата между радост и покорност.

Един такъв баща, едно същество. Кой бе той за своите близки? Те не бяха негови. Той беше техен. Пленен. Но той не се бе оставил да го пленят като пазача на фара в една мрежа в зелената октомврийска вода. Обратното, той бе проверил мрежите си. Без озлобление. Защото нямаше намерение да хване някого. Той просто ги гледаше как те сами се хващат. И се е смеел. Радостен и примирен. Такъв човек е бил той. И това не е можело да продължи, не, това не е можело да продължи. Не, след като светът се е превърнал в стъклено яйце, в което вали сняг.

Разбира се, той го познаваше. Все повече при всеки морално покварен излет към ръба на позволеното. Защо той никога не му се довери? Един портрет на стената — само един портрет. Да, но повече от човек, защото този портрет беше създаден с тайно познаване на скритите неща, които хората покриват с маска, една маска, която става природа и отдалечава този човек все повече и повече от човека, който крие. Ето защо един портрет става по-истински, ако знае тайната или я предугажда, или я открива, без да я предугажда. Затова такъв портрет става и по-искрен в своя израз, отколкото един такъв баща с всички свои изрази, които човек може да види под висящата лампа.

Но баща му познаваше ли го? Имаше ли той неспокойните грижи на баща си при всяка несигурна стъпка, която той правеше тук на света, където трябваше да се крие? Вилфред не знаеше. Той можеше да вниква задълбочено в картините, това беше научил, но не и повече. Като малко момче той бе нарисувал баща си. Бяха извикали от почуда. Та това беше майката!

Така ли беше? Той бе така ясно нарисувал своя баща. Ами пурата? Майка му пушеше ли пури?

Точно това бе комичното. Какво ли не можеше да измисли момчето! Вуйчо Мартин бе нарекъл картината „Сузана в ада“. В какви неприятни очертания се извиваше пушекът около главата й!

Той стоеше пред портрета на баща си и движеше устните си като в молитва. Той бе изпълнил желанието на майка си сега, бе учтив, най-милостиво учтив. Той направи гримаса. И бащата отвърна с гримаса. Не много. Малко. Както подобаваше на цялата му мимика: лек намек, ирония.

Той я молеше да го извини за това. Не за своето държание, защото тя го бе предизвикала. Тя бе нарушила неговия свят съзнателно, без да се съобразява с него. Подобно на геометрията, когато две фигури трябва да се покрият една с друга, а фактически не се покриват, те само са играли, че си приличат един друг. Те бяха луди. Единият бе луд спрямо другия. И другият ставаше също луд.

Можеха ли две такива фигури да станат еднакви? Да се преструват, че си приличат един друг толкова дълго, че накрая да се уеднаквят? Те не можеха да съвпаднат. Те трябва да се отграничат един от друг, и то много по-чувствително, отколкото ако никога не си бяха приличали и най-малко дори.

Той го молеше да го извини за това, той стоеше и го молеше за извинение, него, който остави един параход, който не потъваше, който каза на света: плувай сега, ти можеш, а аз ще се удавя малко.

После бе хубаво това, че снегът в яйцето престана да вали. Лъскавината по повърхността му не можеше да се възстанови, колкото й да го разтърсваше. Едно С беше очертано в това яйце — една случайност. То бе вдълбано с диамант. Едно С, което започва и свършва еднакво, една фигура, която може да стои на главата си. Никой не би могъл да види разликата. Чудното бе, че когато човек свири Бах, понякога не може да каже дали ще свърши. Тогава човек е подчинен на закона на безкрайността, където едното звено ражда друго и саморитмичното състояние може да направи от някое звено последно, ако човек, разбира се, не упражни насилие.

Той е начертал своето С в състояние на разсеяност, начертал е един знак на отегчение. Сузана беше едно име. Когато той беше малък и се забавляваше, като сричаше букви отзад напред, той наричаше майка си Аназус. Това бе толкова мило. Човек дълго се смееше с единственото си дете. Но това С не беше предназначено за Сузана, било назад или напред. То значеше, че духът му е неустановен и съдбоносно безграничен. Той го познаваше сега.

И понеже го познаваше, той бе отстъпил на майка си. Тя нямаше чувство за практичното. Но тя бе получила това, което искаше. И вуйчо Мартин, нейният брат. Той имаше такова чувство, но не знаеше това. Те щяха да пътуват заедно — едно малко пътешествие, прикрито като търговско пътешествие, защото, ако не минеше добре… Вуйчо Мартин не знаеше това, той бе съвсем добросъвестен. Просто наместо баща му.

Той направи една гримаса. Но сега портретът не отговори. Той бе отново строг със своята къса брада и неподвижна твърда яка. Ясно бе, че на него не му се нравеха такива мисли.

Че вуйчо Мартин можеше да заеме мястото на баща му. Това му беше все едно, да върви по дяволите — както казваше вуйчо Мартин. Но не Вилфред се подиграва с това.

Той не се подиграваше. Той ги обичаше по свой начин. Те му мислеха доброто. Той щеше да стори това, което искаха. Той притежаваше един свят, който те не достигаха. Нямаше никакъв избор, защото те се вмъкваха във всичко негово от всички страни и искаха да разделят това, което не се дели. Любовта към забраненото и любовта към забранените. Той ще бъде ням.