Илияс Есенберлин
Отчаяние (8)

I

Ароматната и гъста ливадна трева стигаше до кръста. А в далечината сякаш бели чайки се бяха пръснали по склоновете на планината Съръмбет. Това бяха белоснежните юрти на султанския аул. Там имаше още много други юрти — черни, опушени, надупчени. Но те не се виждаха оттук, защото бяха скрити в падината под планината. Това всъщност бе друг аул, в който живееха многобройните туленгути и прислугата на хан Абълай.

Както край султанските юрти, така и долу, в черния аул, сновяха хора. Малко встрани, на кръгла площадка, одираха овните, приготвяха огромни котли. Слънцето току-що бе изгряло, а когато достигнеше най-високата си точка, щеше да започне големият пир. Днес султан Касъм, седемгодишният наследник на Абълай от жената, която се падаше родна сестра на великия джунгарски контайчи Галден Церен, бе обрязан. Това бе един от най-важните празници в степта, още повече, когато става въпрос за тюре-чингизид.

Преди десет години още съвсем младият султан Абълай попадна за втори път в плен на джунгарите. Три години той се намираше в щаба на контайчи в Ташкент, защото джунгарите се отнасят уважително към тюре — хората от една кръв с тях. През 1743 година благодарение на ходатайството на неговия чичо хан Абълмамбет и намесата на руския губернатор генерал Неплюев султан Абълай бе освободен. За аманати вместо него в щаба на контайчи останаха синът на самия Абълмамбет — султан Абилфаиз и синът на Барак султан Шагай.

Но Абълай султан не се върна сам от джунгарския плен. Вглеждайки се в него, отбелязвайки мъжеството, ума и решителността, така необходими на истинския владетел, опитният Галден Церен според всички правила на източната дипломация го ожени за войнствената си сестра Хоча. Заради смелостта й в боя и участието й в държавните дела още от тринадесетгодишна я наричаха Хоча багадур, а след пристигането й при казахите започнаха да я наричат Хоча батър. Първо роди момиченце, което скоро умря от шарка, а през 1746 година Хоча роди сина си Касъм, виновник за днешното тържество.

По това време Абълай се ползваше вече с огромна слава по цялата казахска степ и извън нейните граници. Контайчи не грешеше, предричайки му велико бъдеще. Храброст, ум и достойна за мъдър старец разсъдливост помогнаха на Абълай, без да има ханска титла, да притежава неограничена власт в Средната орда и с него да се съобразяват навсякъде, където звучи казахска реч. Само в едно допуска грешка велемъдрият Галден Церен — вземайки за жена неговата сестра, Абълай въпреки това не стана подлога на контайчи, а взе да води самостоятелна политика. Каквото и да става в степта, острието на тази политика винаги бе насочено към освобождаването от джунгарско иго.

И все пак засега султан Абълай бе формален вожд само на някои аргънски родове от Средната орда, в това число и на доста многобройните родове атъгай и караул, живеещи по склоновете на планината Кокчетау, които са сродени с Абълай чрез дъщерите си, дадени му за жени. Между впрочем, този грандиозен празник четирийсетгодишният Абълай устройваше също с един таен замисъл — да вербува поддръжници. Още от самото начало той си постави една цел — да стане хан на всички казахи — и крачеше към тази цел, без да подбира средствата. Когато трябва, биваше спокоен и отстъпчив на пръв поглед политик, но когато трябваше да мине по трупове, крачеше по тях, без да се оглежда.

Предната вечер пристигна при него знаменитият Бухар жърау, когото Абълай познаваше още от времето, когато бе юношата Абълмансур и, бягайки от плен, се криеше от джунгарите в опушената овчарска юрта заедно със стария роб Ораз.

Точно тогава той каза на Бухар жърау, че ще вземе името на своя кървав дядо Абълай.

— Ти си мрачен днес, жърау мой… — каза Абълай. — Разкажи ни нещо поучително!

— За това и дойдох. — Бухар жърау многозначително замълча. — Настана време да разкажа за твоя предшественик Есим хан. Знам, че почиташ това име, султане, и ми се ще да не повтаряш неговите грешки…

— Слушаме те, жърау…

И певецът, въпреки умората от пътя, започна да разказва…

— Много грижи се стоварили на младия Есим хан след смъртта на Тауекел. Преди всичко трябвало да се реши наболелият въпрос за отношенията с кашгарските и бившите моголистански вождове и султани, които се карали за оставеното от хан Абдрашит наследство. При това претендирали за много от киргизките земи. Киргизките манапи от своя страна се разделяли на поддръжници на родствената им Бяла Орда и на кашгарски поддръжници. Неопитният Есим хан не могъл да се окаже над тази дребнава борба и затънал в нея. Единствено зачестилите нападения на насъскваните от китайските богдъхани джунгарски контайчи принудили метежните манапи да се обединят с Есим хан. Огненото дихание на китайския дракон вече се усещало в Седморечието… Както се случвало неведнъж и преди, джунгарските владетели смятали, че отново казахите и киргизите ръка за ръка ще тръгнат срещу източните врагове.

А засега, намесвайки се в кашгарската междуособица, Есим хан, по съвета на заинтересувани люде, решил да подкрепи един от синовете на Абдрашит — управника на Шалъш и Турфан — хан Абдрахман. Формално това било обяснено с факта, че майката на Абдрахман била родом от местното казахско племе уйсун и той обикновено заставал на страната на Бялата Орда. Пет хиляди конника му дал Есим хан, за да му помогне в борбата с другите наследници на Абдрашит. А начело на тази войска бил сложен Туяк батър.

На другия ден след тържествата в чест на починалия хан Тауекел младият хан Есим заповядал на Туяк батъра да се яви при него в двореца. Избухлив и подвижен, с подвижни кафяви очи, Есим хан бил почти еднакъв на ръст с великана Туяк. Той самолично с рязко движение подхвърлил възглавница на батъра, което било висш израз на ханско благоволение, и веднага започнал да му разказва за предстоящата задача.

— Трябва да привлечем към себе си уйсуните и всички казахски родове от Седморечието и Туркестан! — завършил той своето напътствие. — Закълни се, че ще изпълниш волята ми!

— Волята на хана е двойно по-свещена, когато не се разминава с волята на хората, — спокойно отговорил Туяк батър. — Но всички ние сме хора и позволи на твоя слуга да изкаже едно свое заветно желание.

— Говори, батъре!

— Вярата в щастието — това е лодката, която пренася джигита през бурните и широки реки на живота. Когато тя е силна, тогава и в сърцето на джигита гори огънят на храбростта и конят на джигита не се спъва. А щастието ми изцяло е във вашите ръце, мой повелителю…

— Говори, говори, батъре!

— Ако вие благоволите да изслушате сина на робиня, ще се изкажа докрай. Доволен ли сте от службата ми във вашата войска? Равни ли са моите ратни дела с делата на другите воини, от какъвто и знатен произход да са те?!

— Кълна се в Бога, вие с покойния ви брат надминахте всички във войната! — извикал нетърпеливо хан Есим. — Само говори по-бързо, батъре!

— Чух свети слова от вашите уста, хане мой. Ето ръката ми и сърцето ми. Дайте ми за жена вашата снаха Акторгън!

Младият хан трепнал и почервенял, сякаш някой му ударил плесница. Той даже се отдръпнал от неочакваното искане:

— Хей… какво бръщолевиш?!

— Заклехте се в Бога, че аз не съм по-лош от другите, хане мой!

Смуглото лице на младия хан станало по-черно от нощ. Той тръснал глава като див жребец, на когото неочаквано са хвърлили ласо. Разбира се, няма такъв закон в степта, според който вдовицата да ляга в гроба заедно с починалия. И няма да остане завинаги вдовица жената на хан Тауекел. Но нали тя е ханска снаха. Нима може да се допусне, че тя ще се омъжи за сина на робиня. Целият свят ще заговори за този ужасен позор!

— Акторгън, твоята снаха, хане мой, също те моли за това! — казал Туяк батър.

— Значи… значи вие сте се срещали още преди смъртта на моя височайши брат! — Есим хан сега заговорил студено и очите му гледали някъде в далечината. — Тогава ще бъдете наказани трикратно!

— Това не е така, хане мой!

— Млъкни, робе!

Не, не бил чак такъв лош и жесток човек младият хан Есим. Но молбата на някакъв си безроден батър да се сроди, макар и косвено с него, потомствения тюре, му се сторила нечувана наглост… И още едно обстоятелство се прибавило към гнева му. Цялата работа била в това, че сам младият хан тайно се заглеждал в красавицата вдовица, предвкусвайки удоволствието да раздели с нея ложето си. Тя била красавица, неговата снаха, и той за себе си решил да я вземе според закона за жена, въпреки разликата във възрастта. Десетина години по-стара от хана била Акторгън, но редом с нея всички останали красавици изглеждали като мътни петна…

Яростно се замятало, зазвъняло сребърното звънче в ханската ръка. Дотичала стражата.

— В зандана… Под земята!

 

 

Вестта, че славният батър и военачалник бил хвърлен в смрадливия зандан на черния площад зад ханския дворец, мигновено се разнесла по целия Туркестан. Привечер за това знаели вече във всички близки аули, а след три дни за това говорела цялата казахска степ.

Акторгън заплитала чудните си плитки, когато дотичало едно момче слуга и съобщило, че батър Туяк го повели във вериги към черния площад. Тя побледняла, хванала се за сърцето, но веднага се окопитила:

— Извикайте батър Жолъмбет!

Той й се падал чичо, батърът Жолъмбет, командващ най-добрия отряд батъри от Малката орда. Акторгън знаела, че няма да иска прошка от хана. Пък и това до нищо добро нямало да доведе. Според неписаните древни закони до края на дните си тя трябвало да принадлежи на това момче хан. На негова страна били правото и съдът на аксакалите. Друг въпрос е, че един по-умен и по-опитен хан за нищо на света не би тръгнал срещу народните батъри, срещу нея, а следователно и срещу цялата Младша орда заради своите прищевки. Какво друго, освен мимолетна страст би могла да внуши тя, тридесет и няколко годишната, на този млад хан… Освен това… освен това сдържаният, изпълнен със скрита мъжка сила поглед на батъра Туяк докосна сърцето й. И когато, подлагайки голямата си ръка, й помагаше да слезе от коня, никак не й се искаше да откъсва коляно от тази ръка!

— Няма какво да чакаме милост от този хан… — казала тя на влезлия батър Жолъмбет. — Още сега трябва да замина у дома. Трябва да се скрия, докато джигитите ти са още в града. А ти, струва ми се, си приятел на батъра Туяк. Освен това си мой чичо. Измъкни го от зандана, докато ме преследват. Нека съдбата ни бъде решена от бийовете на страната Ногайла!

Батър Жолъмбет не би и могъл да постъпи по друг начин. След смъртта на Хакназар Акторгън била дадена за жена на Тауекел хан, като залог за вярност на цялата Младша орда към Бялата Орда. Сега в нейно лице бил оскърбен целият Малък жуз. Как биха могли воините от тази орда да понесат подобно оскърбление! Що се отнася до Туяк батър, като ти отрежат главата, не плачат за косата ти. Освобождавайки го от зандана, Жолъмбет батър би получил подкрепата на всички незнатни батъри от ордата, на цялото простолюдие. А това в смутната обстановка, която се била създала в степта, било огромна сила. Така или иначе, именно „черната кост“ провалила похода на хан Тауекел срещу Бухара…

А главният виновник за скандала, батър Туяк, в това време седял в тъмната каменна яма с тесен отвор над главата му и само от време на време подрънквал с тежките вериги… всичко започнало от онзи момент, когато Акторгън решително облякла ризницата на покойния си мъж, възседнала коня и се хвърлила в бой. Тогава за пръв път той й помогнал да се качи на коня, подлагайки дланта си под коляното й. И тутакси усетил топлината на това закръглено коляно и вдигнал очи. Жената го гледала нейде сякаш от небето и очите и били по-ярки от звездите… След това той отблъсквал насочените към гърдите й десетки пики, с един замах на страшната си сабя отхвърлял посегналите към нея врагове. След боя пак й помогнал да слезе от коня…

След като пристигнали в Туркестан, през всичките четирийсет дни на помена той не я видял нито веднъж. Затова пък на четирийсет и първия ден дошло едно момче и рекло батърът да го последва. Туяк батър тръгнал, без да задава въпроси. И не се учудил, когато се намерил в стаята на Акторгън.

— Ще можеш ли за един ден да обяздиш за мене един кон? — попитала го Акторгън и той кимнал с глава като насън, не вярвайки на щастието си. В древните предания се разказвало, че царицата, преди да подари сърцето си на обикновен безроден джигит, го изпитвала по такъв начин. Това бил ясен знак за благоволение от страна на жената към мъжа и било необходимо немалко мъжество, за да се решиш на подобно нещо. Впрочем, мъжество Акторгън притежавала достатъчно…

Конят бил грамаден седемгодишен красавец, но абсолютно див, изпратен й като подарък от башкирските роднини. На разсъмване Туяк батър скочил на него, обхванал го с могъщите си колене и конят с яростно цвилене се понесъл в степта. Привечер батърът се върнал на гърба на кротък, послушен кон. Когато приближилата се Акторгън с помощта на Туяк батър сложила крак в стремето, конят не помръднал.

— Благодаря ти, батъре мой! — казала тя.

Късно вечерта едно момче дошло при батъра и го отвело през тъмни коридори в малкия хански дворец. Там го посрещнала бавачката, която пристигнала заедно с жената на хана от страната Ногайла. Тя го превела до една малка вратичка и го оставила там. В сумрака батърът видял протегналите се към него бели ръце:

— Приближи се, батъре мой!

Той се приближил, без да диша и тя го докоснала с тънките си пръсти.

— Какво искаш, батъре, задето усмири коня ми?

Той продължавал да мълчи, безсилен да пророни и дума.

— Добре, ела да те целуна заради това!

Тя се приповдигнала на пръсти, но стигнала едва до гърдите на батъра. Като в чуден сън се чул сребристият й смях:

— Защо не ми подложиш ръка, мой храбри батъре?

Тогава той подложил голямата си длан, както правел това, когато тя трябвало да се качи на седлото. Тя сложила на дланта му горещото си оголено коляно и достигнала устните му. Всичко се разлюляло и се завъртяло — стаята, дворецът, степта, целият му живот. И до сутринта не го пуснала тя…

Акторгън забременяла, но широката копринена дреха, носена в ханския двор, и това, че знатните жени били недосегаеми за нескромни погледи, й помогнали да скрие бременността си за няколко месеца до втория, главен помен за Тауекел хан. Сега обаче всичко излязло наяве и единствено бягството би могло да я спаси от позора.

— Или смърт, или Туяк батър! — казала тя на чичо си Жолъмбет батър на прощаване.

През една тъмна нощ малък конен отряд от джигити на Малката орда се приближавал към западните врати на Туркестан.

— Кои сте и по чия заповед идвате? — попитал началникът на стражата.

— По моя заповед! — отговорил, излизайки на светло, Жолъмбет батър и началникът на стражата уважително отстъпил назад към вратите. Отрядът с коне за смяна се понесли в нощта. В средата на отряда препускала на бял кон обвитата в бял чапан Акторгън…

Разяреният хан Есим на сутринта пратил преследвачи. Но сам разбирал, че това е безполезно. Затова пък ханът заповядал по-добре да бъде пазен в зандана Туяк батър. Доложили му, че през нощта се опитвали да го освободят. Това не се случило, само защото затворникът вечерта бил преместен в друга яма, до самата стена на двореца…

Вместо Туяк батър, на помощ на хан Абдрахман в Източен Туркестан ханът този ден изпратил батъра Жолъмбет…

Не минало и половин година и батър Жолъмбет се върнал като победител. Но му се наложило да се сражава не с кашгарските братя на хан Абрахман, а с по-сериозен противник. Насъсквани от китайските съветници, джунгарските отряди тъкмо били извършили кърваво нападение над седмореченските казахи и киргизи. Натоварени с плячка, те преминавали границата, когато върху тях се нахвърлил петхилядният отряд на Жолъмбет батър, разпръснал воините, освободил пленниците и заграбил голяма плячка. Шест месеца джигитите му не били получавали нищо за службата си и батърът самолично наредил да се разпредели между тях и ханския военен пай. За това нещо не пропуснали да съобщят на Есим хан, десеторно преувеличавайки сведенията за количеството заграбена плячка. Ханът се разгневил. Но най-главното се случило в деня, когато се завърнал отрядът.

Именно в този ден каменната яма, в която бил Туяк батър, се оказала празна. Стражата дала показания, че през нощта воините на Жолъмбет батър откраднали арестанта…

Същия този ден — денят на завръщането от тежкия поход — батърът Жолъмбет бил окован във вериги и хвърлен в същата яма, където преди това бил хвърлен Туяк батър. По цялата степ се разнесла вестта, че славният батър ще загуби главата си…

Този път Жиенбет жърау сам дошъл в ханския дворец. Така било прието в степта — признатият певец имал право да идва при хана по всяко време. Най-вече това било позволено на Жиенбет — певецът пророк на покойния хан Тауекел. Повече нямало какво да се чака, тъй като на главния площад на Туркестан, срещу двореца на хана, всичко вече било готово за смъртното наказание на батъра Жолъмбет. Разбирайки, че може да има вълнения, хан Есим заповядал на телохранителите си да заградят площада…

— Добре дошъл, велики певецо! — рекъл с нескрита насмешка младият хан, който веднага разбрал защо е дошъл певецът. — По всичко личи, че много си бързал. Всички ли са здрави в твоята родина?

Нито дума не казал гордият жърау на хана, само взел домбрата и запял:

Там, където властта ражда само жестокост,

от страх се крие мъдростта, мой хане…

Не, не за добро жертваш ти за своите чувства батъра…

Помни, че си хан,

а тигъроподобният Жолъмбет на света не е сам.

Родът Бай-ула с дванадесет клона зад него е

и всеки клон ще плаче за погубения от тебе батър!

Ако заплачеш ти за своя пай от плячката,

трикратно ще те възмездим за нея.

За другото — единствено на Бога уповаваме!

Дори младият и избухлив Есим хан разбрал каква заплаха крият словата на певеца.

— Хубаво пееш, певецо мой, но преди това трябваше да поздравиш! — рекъл той.

Жиенбет коленичил като воин:

— Здраве и благополучие ти пожелавам на тебе и на нашето голямо ханство, повелителю мой!

Блеснали очите на Есим хан:

— Добре, певецо… Дарявам ти живота на батъра Жолъмбет!

— Прославям ханската ти мъдрост, повелителю мой! — с облекчение произнесъл певецът. — Днес ти показа на цялата степ, че ненапразно са те вдигнали на бяла плъстена постелка. „Есим“ са те нарекли като си се родил, което означава „мъдрост“. Значи родителите ти не са сгрешили при избора на името. Най-висшата ханска смелост е в това, да не се страхуваш да бъдеш мъдър!

Да, точно такъв бил този „Голям Есим“, както го наричал народът, — достатъчно умен, избухлив, но и лесно се успокоявал. Такъв и останал в песните на жърау.

— Защо разказа това, певецо? — попита Абълай, когато певецът пророк завърши разказа си за Есим хан.

— Може би утре ще разбереш! — загадъчно отвърна Бухар жърау.

— Но утре е празникът в чест на моя син.

— Онзи, комуто е дадена власт, и на празник трябва да бъде мъдър!

И ето, настъпи утрото…

Абълай обмисли всяка стъпка от предстоящия празник, всеки свой жест и всяка своя дума, която щеше да произнесе. С широк черен кадифен кафтан, наметнат на раменете, с шапка от самур излезе той от личната си юрта и без да примижава, погледна ясното слънце. Времето бе благоприятно за празника. Обхващайки с поглед живописните околности, Абълай вече бе направил крачка към застиналия в уважителна поза младеж с меден съд в ръка и бродирана кърпа на рамото, но изведнъж застана нащрек и замръзна като орел, забелязал плячка.

Два конника на запенени коне изскочиха от дола зад планината и полетяха косо, като соколи, едва докосвайки върховете на тревите. След това изведнъж свърнаха към белите юрти и се понесе извечното степно: „Тревога! Врагът иде!“.

Приближавайки се, се разделиха. Един от конниците, с обикновена бяла превръзка на главата, се понесе към туленгутите, а другият, с бял кафтан от камилска вълна и с качулка, спря коня си почти в краката на хан Абълай. Като скочи от коня, отметна качулката си и коленичи. Това бе съвсем млад джигит с красиви гъсти мустачки над ясно очертаните устни.

— Пет хиляди аргънски конници идат насам! — закрещя съгледвачът-ертоул.

— Чу ли какво си говорят? — попита Абълай, без дори да мигне.

— Да, султане мой… Те са зли, като подивели кучета. Казват: „Отиваме да отсечем главата на Абълай заради смъртта на Ботахан!“

— Кой ги води?

— Бекболат бий — по-големият син на Каздауста Казъбек.

— А къде е самият велик бий?

— Говореха си, че е болен от пролетта насам. От какво е болен, не чух от тръстиките. Само говореха, че тежи „колкото копитото на тулпар“. Затуй пък Бекболат е разгневен много и ги подканя да бързат!

— Ако се движат по-бързо, кога можем да ги очакваме тук?

— По пладне! С тях е и този…

Ертоулът наведе очи, не смеейки да говори.

— Кой! Говори, съгледвачо!

— Батър Олжабай с приемния си син Котешем жърау…

Султан Абълай неволно отвърна глава. Да, това вече е сериозно нещо, щом правдолюбецът Олжабай е с тях! Батърът Олжабай от рода каржас бе известен с това, че доживявайки до четирийсет, така и не можа да реши какъв да стане: батър или жърау. Впрочем той вече цели двайсет години бе един от най-храбрите батъри от Средната орда и нямаше нито една сериозна битка с джунгарите, в която той да не е участвал. Но освен това Олжабай знаеше наизуст всичките степни сказания от времето на легендарния Коркут до наши дни. Половината степ можел да пробяга със своя петнист кон, ако узнае, че в някой аул се е появил нов интересен разказвач жърау. Речта му бе изпъстрена с примери от древни легенди и сказания, а всяка дума — своя, казахска, или арабска, персийска, руска — проверяваше как звучи, многократно повтаряйки и намирайки древни, общи за всички народи звучения. Повече от всички други той потвърждаваше общоприетото в степта мнение, че аргъните още от стари времена ги привличат науката и изкуството.

Но в живота на Олжабай батър се случваше все така, че щом вземал домбрата, за да съчини нещо сам, долетявал на запенен кон някакъв джигит и съобщавал, че джунгарите пак са нападнали съседния лагер и роднините молят за помощта му. В такива случаи батърът не можеше да откаже. А всяко лято заедно с други войни се вливаше в постоянния отряд на Абълай и с него извършваше дълги походи против джунгарите. Когато младият Абълай попадна в плен, Олжабай се отскубна от нападналите го трима джунгари и изчезна в степта.

Но въпреки възрастта, батърът Олжабай казваше на всички, че скоро ще захвърли меча си алдаспан и ще започне да язди из степта като прост жърау. А засега изразяваше любовта си към изкуството с това, че покровителстваше всички големи и малки жърау на две хиляди версти наоколо и им помагаше. При него винаги живееше някой способен юноша, който скоро се превръщаше в известен жърау. И сега с него живееше сиракът храненик Котеш, който със звучните си песни и добра памет засенчваше вече мнозина видни певци.

Вероятно поради чудачествата му или заради великата му любов към правдата и справедливостта във всеки казахски аул, този висок, строен батър със спуснат до раменете черен айдар и с винаги замислено лице предизвикваше неволно уважение. Верен помощник бе той винаги на султан Абълай в битките му с джунгарите и словото му вдъхновяваше людете. И ето сега Олжабай батър идва насам с онези, които искат кръвта на Абълай!

Вероятно именно това и накара Абълай да вземе необичайно решение.

Абълай кимна с глава, приближи се до слугата и подложи ръце под чистата искряща струя затоплена вода. Като се изми, той избърса с кърпата ръцете, шията и лицето си, хвърли използваната кърпа на дървената площадка и рязко се обърна към слугата си, който очакваше заповеди:

— Удряй дабила! Всички, които се смятат мъже, нека след време, равно на времето за издояване на кобила, да бъдат тук!

И в същия този миг двама яки полуголи джигита хванаха дървените палки с дълги дръжки и започнали равномерно да удрят с тях ту по грамаден, надут до пръсване с въздух бичи стомах, окачен на прът, ту по два малки барабана-даулпази. Времето бе военно и бойните коне на джигитите бяха винаги завързани за главния пояс на юртата или спънати, пасяха наблизо. Да запашеш оръжие и да скочиш на коня бе работа за няколко минути. Чу се юнашко подсвирване, кълба прах се вдигнаха от всички страни, разтревожени женски гласове се разнесоха иззад юртите.

 

 

Това не била случайна тревога. Както често се случва при номадите, разпрата станала по време на празника. Хората от племето каракесек изнасяли богата панихида за един от своите вождове. Както било от стари времена, на помена се стекли много знаменити люде от всичките три орди. Сред тях бил, разбира се, и Абълай със своите юначни туленгути.

Всичко било както трябва: конни надбягвания, борба на пехливаните „казакша-курес“, стрелба с лък по торбичка със злато, а в самия разгар на пиршеството Абълай се оказал заобиколен от тълпа народни шутове с остри езици, без които не минавал нито един празник в степта.

— А какво би направил султанът, ако бяха свалили шапката от главата му? — весело извикал един от тях.

— Не би стигнала до земята, когато ще отлети и главата на онзи, който би се решил да направи това! — отвърнал друг.

— Пък аз ще се реша!

И с тези думи шутът-шаншар замахнал с камшика и сякаш неволно свалил шапката от главата на Абълай. Султанът не му обърнал никакво внимание.

— Истина е, че на голям пир има и голямо опияняване! — рекъл той, без да вдигне шапката си.

Затова пък на следващата година царският генерал Киндерман организирал първия панаир в наскоро построения град в местността Кзъл-жар, наречен скоро Петропавловск, и на него пристигнала голяма група хора от племето каракесек, султан Абълай, на когото принадлежали тукашните места, заповядал да бъдат задържани двама съплеменници на оскърбилите го някога шутове, а именно Жанай и Ботахан. Хората си спомнили, че тези двамата особено силно се присмивали на унижения султан.

— Но това беше обикновена шега, — опитвали се да вразумят султана неговите приближени и приятели. — Покажи широтата на характера си и разбиране за смешното, султане наш!

— Нещастен е султанът, който разбира шегите! — отвърнал много сериозно Абълай и заповядал да хвърлят единия от задържаните — Ботахан, в изкопан специално гроб.

Няколко дни лежал в гроба, от който било невъзможно да се излезе, Ботахан, а когато дошъл Абълай и му казал, че може „да излезе от гроба“, оскърбеният и унижен Ботахан отвърнал: „Човек, попаднал веднъж в гроб, никога не излиза от него“. И с тези думи разпрал с нож корема си.

И ето сега всички мъже от племето бесмейрам възседнали конете си, за да отмъстят за земляка си. Ертоулът на Абълай не могъл да види всичко. По пътя към бесмейрамците се присъединили още няколко групи обидени по различно време от Абълай обикновени хора от други племена и приближаващият се отряд наброявал не по-малко от пет хиляди конници. Всички те били обхванати от жажда за мъст.

Триста джигити се строили на площада пред султанската юрта. Това била войската на Абълай. Наистина, всички джигити били калени воини, защото за тях не минавала и година без война. Но може ли един малък отряд да се справи с цяла войска? И тогава Абълай казал:

— Ние се оттегляме…

Разшумели се старците, жените, децата:

— А какво ще стане с нас? Къде да се денем от гнева на Бекболат и хората му? Беда, голяма беда!…

— Ами гощавайте гостите с бесбармак и кумис. — Абълай посочил димящите наблизо котли. — Я вижте колко нещо е сварено. Все пак всички сме роднини. Не е хубаво да се посрещат роднини без гощавка!

О, това бил ход, достоен за Абълай! Не, той не е и мислил да бяга позорно. Всичко било оставено на мястото си. Също така величествено, както и преди, се издигали белоснежните юрти. Спалното бельо и домакинските съдове били подредени като за пред гости. В огромните котли се приготвяло тлъсто месо. Домашните животни били в аула, а не на пасбището. А в аула враговете ги очаквали само старци, жени и деца…

Познавал хората султан Абълай! Разярената тълпа, която била приближаващата се войска, при вида на мирния аул тутакси успокоила яростта си. Както навсякъде, и тук се намерили мъдри хора, които обяснили ставащото като доброволно признание на своята вина, със султан Абълай. Изморените, изгладнели джигити се зарадвали на гостоприемството и бързо се сприятелили с приготвящите месото жители на аула. Кой би вдигнал ръка срещу онзи, който те посреща с вкусна храна и усмивка!

А когато джигитите утолили първоначалния си глад, в покрайнините на аула слязъл от коня султан Абълай. С него бил само един негов съратник от племето балта-керей — батър Турсунбай. Един от враговете гости, братовчед на загиналия Ботахан, известният стрелец Капан-мерген, натъкмил своя шити-мултук, тоест „мускет със стойка за стрелба“ и започнал да се прицелва. Но тук прогърмял гласът на Бекболат:

— Делото за убийство на свободен казах се решава от обществото!

И Капан-мерген се изправил.

А султан Абълай бавно преминал през тълпата, приветствайки, както било прието, всички познати. Като се има предвид, че в степта хората се познават лице в лице на разстояние хиляди версти, то непознати за него хора тук нямало…

И изведнъж от тълпата изскочил момък с украсена с пера от бухал домбра и високо запял:

О, Ботахан, невинна жертва, попитай убиеца

за какво върху теб той стовари своя неправеден гняв?

Султане мой, който се скара със своите поданици,

ние дойдохме с твойта кръв да умием нашата мъка!

И ето догаря построеният от тебе дом, Абълай…

Но преди да заплатиш за всичко, отговаряй:

за какво е виновно пред тебе племето мейрам?

Че е убило единия, а другият е при тебе затворен?

На съд изправи ти оставения жив от тебе Жанай.

Или сираци ще останат децата ти, а жените — вдовици!

Така пеел Котеш акън от племето суюндък и песента му се запазила през вековете. Бил само на седемнайсет години и голяма чест било за него да излезе от името на народа с обвинение към стария султан Абълай.

Тук, на мегдана, заобиколени от многохилядна тълпа, започнали речите си бийовете, представляващи двете страни. Абълай, без да спори, признал вината си и като обикновен простосмъртен, заплатил за смъртта на Ботахан като за смъртта на трима възрастни мъже — три пъти по девет глави разнороден добитък, крави, коне и овце, три бели камили и боен кон оседлан, и везан със сребро кафтан за наследника на убития. На спорещите помежду си, да убият веднага Абълай или да не го убиват, батър Бекболат и стрелеца Капан-мерген султанът подарил по един кон-аргамак от личния си табун и по една самурена шуба от собствения си гръб. След това всички старейшини на присъстващите родове и племена седнали заедно. И започнало празненството в чест на обряда, извършван него ден със седемгодишния син на Абълай. От такава покана никой по закон не би могъл да се откаже…

Казват, че Абълай по-късно неведнъж твърдял, че народът, както и лъвът, трябва да се държи в желязна клетка. Нека да ръмжи, да беснее, да скача срещу решетките, но все едно — няма да му дойде на ум да си провре лапата и да отвори клетката от външната страна, тъй като умът и съобразителността на владетеля са именно тези железни решетки.

И още, казвал султан Абълай, че когато народът е обиден, наранен, на пътя му, като на пътя на ранен лъв, не бива да се изпречваш. Трябва да го успокоиш, да го нахраниш и… да го прибереш пак в клетката. Защото по-страшен от всички външни врагове е разбунтувалият се народ.

След необходимите в такива случаи надбягвания, състезания, стрелби и айтъс, когато вече съвсем била забравена причината тук да се стекат толкова много хора, простолюдието се разотишло по аулите си, споделяйки по пътя впечатленията си от големия султански празник, на който присъствали. Ако би ги чул, щеше да помислиш, че всички те са били поканени на този празник от едни радушни стопани.

Затова пък всички вождове и батъри на аргънските племена се събрали на голям съвет. Именно те са били истинските гости на султан Абълай. Освен онези, които вече били там, Абълай бил поканил и много други хода от всичките намиращи се наблизо станове — Кокчетау, Кара-Откел, Атбасар и Казъл-жар. През целия ден и през цялата нощ пристигали все нови и нови конници в аула на Абълай. Когато родовитите и знатни люде видели пристигналите тук сред тях много прости батъри и обикновени смели джигити от скитащи отряди, разбрали, че работата не е просто в празника на обрязването.

На втория ден от празника султан Абълай поканил всички в своята знаменита юрта с дванайсет крила.

— Галден Церен, моят високоблагороден тъст, е събрал двайсет и пет хиляди конници от онази страна на Иртиш! — произнесъл той спокойно, тихо, сякаш говорел за това, че предстои още един пир.

Но сърцата на седящите наоколо изстинали. Хората тук били различни по възраст и звания, но всички те имали усещането, сякаш змия пълзи по голо тяло. Още били живи страшните спомени за „годините на великото бедствие“. Но ако по онова време тук имало само джунгарски нападения, а основните тумени на контайчи се отправили на юг, към Туркестан, то сега щабът на контайчи Галден Церен вече няколко години се намирал точно срещу основните лагери на Средната орда.

Да, от дълги години седящият на трона на Междинната империя богдъхан Цзян-Лун упорито продължавал политиката на своите предшественици. Един след друг били отнемани лагерите на различните джунгарски племена, а най-малката съпротива била смазвана от двайсет пъти превъзхождащите джунгарите сили на редовната китайска войска, която, макар и да била изостанала за времето си, но все пак превъзхождала с военна техника и стратегия номадската войска на контайчи.

Когато пък контайчи предприемал поредната кампания против страната на казахите, войнствените джунгарски нойони тутакси получавали необходимата подкрепа от Китай — боеприпаси и продоволствие, главно ориз. Широко бил практикуван и прекият подкуп със злато на най-влиятелните нойони, от които зависело в каква посока ще бъдат насочени джунгарските тумени.

Неотдавна при Абълай дошъл Баян батър от рода уак-керей, който обитавал земите по самата граница с Джунгария. Той само потвърдил онова, което Абълай вече знаел от своите съгледвачи, намиращи се в земите на контайчи. Галден Церен изчаква удобен момент, за да се нахвърли върху казахите и се надява, че като разбере безполезността на съпротивата си, Абълай ще го подкрепи. А Абълай сега има по-голямо влияние в Средната орда, отколкото самият хан Абълмамбет… Преминаването на Абълай на страната на джунгарите е особено необходимо на Цзян-Лун. Ако се неутрализира Средната орда, ще се открие път към руските градове. Това е нужно на китайските политици. Рано или късно трябва да се срещнат лице в лице орелът и драконът!

Какво е мислел самият султан Абълай, никой не знаел. Сега, възползвайки се от празника в чест на изпълнението на обреда над сина му, той поканил на съвета всичките си приятели и поддръжници, а заедно с враждебно настроените люде дошли тук и взели участие в съвета и неговите противници. Станало онова, което трябвало да стане: всички най-влиятелни хора от близките до джунгарите казахски станове се събрали, за да обсъдят положението…

— А къде е Бухар жърау?

— Великият прорицател отдавна вече е тук!

Султан Абълай, който познавал обичаите и разбирал, че в такива моменти единствено великият жърау — певец и пророк — може да убеди и обедини народа, се надигнал от възглавниците, а когато на входа на юртата се появила високата, внушителна фигура на певеца пророк, тръгнал към него, учтиво го подхванал под ръка и го сложил да седне на възглавниците до себе си.

Той бил на шейсет години, знаменитият Бухар жърау, и произхождал от древния род каржас в Баянаул. Цялата казахска степ познавала острия му език и неуравновесения му нрав. Не се боял от никого, намесвал се във всичко и можел да хвърли разобличителни слова в лицето на самия хан. Знатните люде се страхували от него, защото сред народа обичали и повтаряли острите му и солени шеги. Противно на мнозина други певци прорицатели, той се държал еднакво с всички, независимо от произхода им и това още повече укрепвало авторитета му.

Бухар жърау хвърлил бърз преценяващ поглед към присъстващите и веднага забелязал, че тук са се събрали хора, които повече от половин век не са сядали заедно. Очите му веднага се засмели:

— Здравейте всички, светлина на очите ми!

— Как сте със здравето, планински орел на аргъните? Гладък ли беше пътят ви насам? — заговорили онези, които още не били виждали Бухар жърау.

— Не твърде гладък, защото заедно с птиците летях над селищата, които се строят на нашата земя. Слушах по пътя какво говорят хората…

— Е, и какво казват?

— Онези руски хора, които строят къщи и пътища, сами наричат селищата си Горчива линия. Ясно е, че там трудно живеят обикновените люде. Жито сеят, за да не умрат от глад, но живеят така лошо, както и нашите таленгути…

— А тебе какво те интересува това? — извикал нетърпеливо Абълай.

— Ти как мислиш, султане? Безразлично ли ми е на мене какво става на нашата земя. Земя имаме много, и ако тя започне да ражда жито, всички хора на земята може да нахрани. Говорих и с нашите бедняци, които нямат добитък…

— Е, и! — Абълай напрегнато се заслушал.

— Все повече от тях отиват да работят в новите градове и селища. Хубаво е, че могат сега да нахранят децата си…

— А какво казват за това в степните аули?

— Хората говорят, че откакто си започнал войната с джунгарите, все повече ти имат доверие. Някои смятат, че правилно си постъпил, като си разрешил да се строят градове и пътища на наша земя, други се съмняват. Но бедните сега имат хляб. Сам видях вече казахи да орат земята…

— Така е, жърау, но дали нашите хора няма да се развалят, като общуват с руските мужици? Непокорен е тоя народ!

— А твоите аули винаги ли са ти покорни?! Не е там работата. И на мене ден и нощ не ми дава покой мисълта правилно ли постъпваш, като разрешаваш да се строят чужди крепости на наша земя…

— Конят и шубата за вас отдавна чакат стопанина си… — казал Абълай. — Те са достойна отплата за разгадката на съня ми. В навечерието на празника го сънувах и оттогава не мога да се успокоя!

— Разкажете съня си, султане мой… Ако на мене, простия човек, ми бъде позволено да разгадая съня на един тюре, ще се постарая!

— Присъни ми се, певецо мой, че лежа на смъртно ложе. Знамето на трите казашки орди над главата ми се опитват да отмъкнат три групи хора. От двете страни на саркофага ми стоят лъв и дракон, а в краката ми — всички мои многобройни наследници. Онези, които са от сина ми Вали, ми четат молитва. Онези, които са от сина ми Касъм, стоят с кинжали в ръце. А аз — между лъва и дракона — мисля как да възкръсна от мъртвите…

Известно време Бухар жърау седял мълчаливо, после тръснал глава.

— Добре, султане мой… Но помнете, че разгадаването на съня прилича на лов на лисица: ту не я настигаш, ту я изпреварваш.

— Говори, певецо!

— Който сънува собствената си смърт в разцвета на годините си, той ще живее до дълбока старост. А това, че над тебе има знаме, значи, че ще станеш хан на трите орди. Но в деня на твоята смърт тези орди ще се разпръснат в три посоки…

— Е, а лъвът и драконът трудно ли е да се разгадаят? — сериозно попитал Абълай.

— Да, цял живот ще си между тях, султане мой…

— Е, а за синовете ми какво означава този сън?

— Единият клон ще те прослави с ученост, а другият — с кървави битки!

Така ли е било или не, но сред народа останало преданието, че певецът пророк разгадал целия бъдещ живот на Абълай и съдбата на потомците му. Пък и не било трудно да се отгатне, защото само от крайности бил изтъкан този човек, тюре-чингизид по произход, острият му ум се съчетавал с тъп инат, стремежът към знания — с вяра в шаманството, благородството — с коварство, проявата на добра воля — с изключителна вълча жестокост. Той бил истински син на своя страшен век, когато съдбата на страната на казахите била изпълнена с неясноти. Извисеното и принизеното вървели през този век ръка за ръка…

— Твоето име ще остане на земята, Абълай! — извикал проницателният жърау, наблюдавайки, как светнали студените очи на самолюбивия султан.

Всички помнели знаменития отговор на Абълай на въпроса на бъдещия му тъст Галден Церен.

— Кое е най-лошото на земята? — запитал контайчи своя пленник от знатно потекло.

— Най-лошото на земята е да бъдеш разпределител на оскъдна храна и да бъдеш владетел на малък край! — отвърнал младият султан.

Казахите казват, че „на мъжете от четирийсет до шейсет години умът им расте, а от шейсет години намалява“. Абълай бил на четирийсет и една година. Той мечтаел да владее най-малко половината свят. Затова и бил султан-чингизид с всички присъщи на този род претенции. Но станало така, че именно на него му се наложило да погребе древните илюзии на номадските владетели и заедно с цялата казахска степ да направи завой към бъдещето. Реки от кръв се проляли тогава и окъпана в кръв се изправя пред потомците фигурата на хан Абълай…

Много неща разбирал вече по това време Абълай. Той винаги изхождал от ясно очертаните пред номадския вожд реалности. А пък Бухар жърау, който отговарял за песните си само пред небесата, не искал още да признае променящия се с часове свят. Той пеел единствено за желанието си да вижда във всички посоки свободна за препускащия конник степ. Цялата земя би искал той да види такава: празна и свободна, изпълнена с въздух, слънце и зелена трева. Затова и бил поет…

Той взел своята вечна и неизменна спътница — боровата домбра — и, неистово удряйки по струните и деката, запял с висок и пронизителен глас за каменните степи, които преграждат волната степ и затова плаче сърцето в гърдите на номада. Той искал от всички вождове, и преди всичко от Абълай, да премислят. И седящите там вождове и батъри в такт с неговия речитатив все по-бързо клатели глави. Но Абълай бил с хладен ум и като трън се загнездило в паметта му полученото от Баян батър известие. Султан Абълай, който дълго време живял при двора на Галден Церен и знаел неговите шуршутски попълзновения, най-добре от всички разбирал каква опасност е надвиснала над казахските земи. Искат това или не, ала само с тези руски укрепления зад гърба си биха могли да се противопоставят на изпепеляващия всичко по пътя си шуршутски дракон. А после… после ще видим!

Певецът завършил последния куплет и запокитил домбрата към вратата. Знаещият какво ще последва млад водач и телохранител подхванал инструмента във въздуха, за да не се удари в земята. Във въздуха увиснал дългият жаловит звук на струната.

— На тебе се надяваме, Абълай! — Бухар жърау мрачно погледнал към Абълай. — Убежище от шуршутите търсиш под шубата на гяурите. Ох, ненапразно се строят тези укрепления в нашата степ, мой султане!

Абълай слушал мълчаливо, със здраво стиснати устни и само зорките му очи следили изражението на лицата на присъстващите. Да, степта била разтревожена. Царското правителство разгънало по това време широка колонизация на края. Още през 1713 година сибирският генерал-губернатор писал на цар Петър за необходимостта от построяване на руско укрепление на Иртиш. През 1718 година било построено Семипалатинското укрепление, а през 1720 година — Уст-Каменогорската крепост. По-късно, между двайсетте и трийсетте години били построени Акмолинското, Баянаулското и Каркаралинското укрепления. От 1737 година започнало строителството на военен път от Кокчетау към Акмолинск. Десет хиляди така наречени държавни селяни били докарани със семействата си за строителството на този път от най-отдалечените руски губернии и за десет години пътят бил завършен. Покрай него се и заселили тези хора. А когато по време на строителството на крепости и селища ставало отчуждаване на земи и пасища, винаги се оказвало, че това не засягало интересите на султана, бийовете и знатните аксакали. Първо се отнемали пасищата на най-бедните. Те, както винаги, страдали двойно: от собствените си родови владетели и от царските управници. Именно тези бедняци били принудени първи да поведат уседнал начин на живот редом с руските селяни. Никак не е чудно, че не минал и половин век, и те рамо до рамо с тези селяни се влели в отрядите на Пугачов, а наказателните отряди срещу тях се нахвърлили от две страни — от царските крепости и от щабквартирата на същия този султан Абълай.

А засега знатните люде от двата жуза — Малкия и Средния — кимали към руските укрепления, обяснявайки с присъствието им настъпилия в степта глад и други неуредици. Народът искрено вярвал в това и песните на Бухар жърау отразявали народните настроения. Едно само не знаели хората — че най-добрите тумени на джунгарския контайчи само чакат сигнал, за да опожаряват отново и да сеят смърт в страната на казахите.

Ето и сега, сякаш забравяйки съобщението на Баян батър, хората се поддали на гневната песен на жърау, който още не бил чул нищо за новата джунгарска заплаха. Всички те гледали към Абълай и очаквали отговор. Защото нали той, който по рождение трябвало да бъде техен застъпник, през 1740 година се заклел в Корана и хляба заедно с Абълмамбет във вярност на жената царица. Именно той, Абълай, веднага след освобождаването му от джунгарски плен изпратил своя едноутробен брат Жолбарас при губернатора Неплюев с писмо за „вярност към руския трон и готовност да започне търговия с Русия“. И още нещо: през 1745 година написал писмо на тоболския генерал-губернатор А. М. Сухарев с молба да бъде дадено руско поданство още и на рода уйсун от Старшата орда. Кой, ако не той, систематично посещавал всички панаири, организирани в новите руски градове. И нима не самият Абълай в пълна парадна униформа не пристигнал за погребението на хан Абълхаир — пръв слуга на гяурите, а на генерал Неплюев изпратил послание, в което наричал Барак султан „злодей“. Нима не той подкрепя и синовете на проклетия Абълхаир — хановете Нуралъ и Ералъ, които вярно служат на гяурите…

Но би ли могъл той, султан Абълай, поел на плещите си управлението на всички тези хора, да разкрие сега пред света своите мисли? Нима не стават думите му известни веднага както в Оренбург и Тоболск, така и в щаба на контайчи, а после и в двореца на шуршутския богдъхан? Обаче трябва да се отговори, и Абълай бавно обърнал глава към певеца:

— Ти ме обвиняваш, певецо, в клетва пред гяурите… Но нима не дадох клетва и пред контайчи? А днес, както виждаш, мисля как по-добре да посрещнем неговите тумени…

— Тогава защо не мислиш за същото, когато гледаш на другата страна? — попитал жърау.

Абълай бавно поклатил глава:

— О, страната на оръсите не е Джунгария!

— Но и страната на шуршутите е велика и силна.

— Да, затова позволяваме да се строят крепости в степта… Без Русия ние засега не бихме могли да надвием шуршутския дракон. Знам аз от самия контайчи какво са ни приготвили шуршутите. И джунгарите няма да се спасят от тях!

— Но шуршутският богдъхан не строи на наша земя своите укрепления! — мрачно казал певецът.

— Ако беше ги строил, нито един жив казах не би останал на тази земя! — сурово отвърнал Абълай.

Настъпило тежко мълчание. От край време слушали тези хора разказите за безпощадните китайски богдъхани. Там, където са минали техни войници, не оставало нищо след тях. Цели народи прекратили съществуването си, погълнати от дракона.

— Какво да правим тогава? — попитал старият певец.

Той погледнал Абълай с присвити очи. Сторило му се, че е отгатнал що за човек е той. Да, той иска да се разправи с Галден Церен, който е толкова виновен пред страната на казахите и замисля нови злини. А пък сетне ще се захване и с царските крепости. Сега султанът просто не може да говори направо за онова, което е замислил. Че и стената има уши…

В това време султанът с рязко движение развил пред себе си кожения рулон-карта:

— Ето тук се намират тумените на контайчи, моя хитроумен тъст. Но рано или късно той ще ги поведе насам, към Иртиш. Ако се придвижат сили от всичките три орди, джунгарите няма да намерят начин да се измъкнат от капана, в който сами ще попаднат. Те не смятат, че ние ще ги изпреварим и ще ударим първи. Първи още от времето на хан Даян те ни скочиха на гърба!

— Не вярвам, че всички батъри от Малката орда ще препуснат насам, за да воюват с джунгарите на Иртиш — казал Съръмбет батър от племето басентиин.

— Но нали батъри от Средната орда воюват с калмиците на Жаик! — възразил набит батър от рода тарактъ.

— Кой от вас е воювал там?

— Е, поне батър Джанъбек, днешния тархан!

— Той просто е защитавал интересите на тъста си! — Огромният широкоплещест, с открити космати гърди Съръмбет почервенял от негодувание. — Твоят Джанъбек само носи името на роден в нашата славна Средна орда, а владенията му са на Иргиз, до Малката орда. Затова се е разтревожил!

Абълай се замислил дълбоко, навеждайки започналата си да побелява глава. Това му било познато. Щом заговориш за работа, и веднага: „Твоята орда — моята орда! Твоят Иртиш — моят Жаик!“. И в самата орда се зъбят като куче за кокал. Нима и тук не се събраха заедно само благодарение на случая?! Даже песовете в аула прекратяват да се зъбят и се обединяват, като видят вълк. А тук врагът е по-страшен от вълк. Галден Церен с шуршутски дракон на опашката!

Шумът и взаимните обвинения изведнъж стихнали. Върнали се ертоулите, изпратени още преди седмица на другия бряг на Иртиш. Те съобщили, че в крайбрежните джунгарски лагери още не са се появили воините на контайчи. Хората пък говорят различни неща…

Да, контайчи, както винаги, не се оставя да бъде изненадан. Ето и сега той не е насочил своите тумени към някое определено място, откъдето удар може да бъде нанесен само в една посока. Джунгарската войска и сега е разположена в дълбочина. Използвайки необикновената издръжливост на злите си космати коне, те могат неочаквано да тръгнат и за три-четири дни да поемат във всяка посока — към Туркестан или към Арал, или да ударят тук, през Иртиш, по аулите на Средната орда. Ако има обединена войска от трите орди, би могло тя да се разпредели в три направления и спокойно да се чакат джунгарите. Но дали сега това е времето на легендарния Касъм хан, който можел за една седмица да събере двехилядна войска? Не, ръждясал е и се е изтъпил вълшебният меч на казахите, твърде дълго са секли с него каквото им падне, че дори просто дърва са секли с него!

На съвета при Абълай било решено да се избере за място на сбора на казахското опълчение районът на езерото Теликол, което се намира горе-долу на равно разстояние от всичките три орди. И макар в обкръжението на Абълай да разбирали, че след гибелта на хан Абълхаир от ръката на Барак султан войската на Малката орда няма да дойде тук, нима са малко в Малката орда войнствените батъри, които тутакси ще се влеят в опълчението заедно с отрядите си. Дори ако се присъединят тархан Джанъбек и другите сърдари от Средната орда, влизащи сега в състава на Малката, и това няма да е зле. Що се отнася до Старшата орда, то там са нетърпеливи да се избавят от игото на джунгарския контайчи.

За решението на съвета Абълай веднага известил хан Абълмамбет, който продължавал въпреки болестта да се смята за глава на Средната орда, и който се намирал сега навътре в степта, на бреговете на река Саръса. Самият Абълай с аулите си се отправил към възвишенията на Кокчетау, на брега на езерото Бурабай. Огромният керван се разпрострял на ден път. От двете му страни се движели неизброимите султанови табуни със знаменитите тъмносиви, петнисти и врани коне, подбрани строго по цвят на косъма. Богатството на султан Абълай било известно не само в степта, но и далече извън нейните граници.

Времето било смутно, тревожно. Но никой не би повярвал в това, гледайки бавно придвижващите се из степта многобройни стада овце с агънцата им, мирно пасящите по време на прехода крави, тичащите покрай керваните и крещящи с всички сили деца. И единствено плътно строените в отряди, блестящи в железните си ризници и шлемове джигити по краищата на кервана напомняли за война. На три-четири прехода напред и назад, както и в двете посоки встрани от кервана били изпратени опитни съгледвачи.

Така стигнали до удобно разположената между хълмове зелена долина, известна като „Полето на Абълай“. Тук били опънати юрти — черни и бели, имало охрана, а самият Абълай с главния си отряд препуснал към Теликол, към мястото на общия сбор.

Това бил дълъг и криволичещ, почти две хиляди версти, път. Но Абълай неслучайно избрал такъв обиколен път. Работата била в това, че покрай този път живеели многобройни племена и родове от Средната орда, от които като цяло зависел успехът на опълчението и възстановяването на единното Казахско ханство, към което Абълай се стремял още от самото начало. Кокчетау, Сандъктау, Атбасар, бреговете на Ишим и Терсакан, светите планини Улътау, бреговете на Кара-Кенгир и Жезда, след това криволичещата Саръса и оттам — направо по пътя към Теликол. Аулите на родовете аргън, къпчак, найман, тарактъ, уак, керей и още много други са сега, след десетгодишното джунгарско нашествие, по-голямата част от населението на цялата казахска страна…

„Абълай тръгва срещу контайчи!“ Този възглас изпреварил с много преходи напред неговия отряд и с всяка измината верста войската нараствала като снежна топка. Тези места не били подчинени на контайчи, но не минавала и година, без те да бъдат подложени на набезите на джунгарските нойони. Сега било дошло време да си платят за това, и когато Абълай се приближавал към Теликол, безбрежното море от хора го следвало неотлъчно. Без да се броят помощните отряди, Абълай имал сега повече от трийсет хиляди конници — най-голямата казахска армия, събирана след джунгарското нашествие.

Най-големият брой батъри се оказали в щаба на Теликол. Особено важно значение имало пристигането на Джанъбек тархан, означаващо, че пред лицето на врага истинските воини забравят всякакви обиди. С тях се присъединили към Абълай достигналите „възрастта на пророците“, тоест шейсет години, най-известните батъри от простолюдието — канжигалиецът Богембай и кара-кереят Кабанбай с жена си Гаухар, придружаваща го във всичките му походи още от времето, когато му се заклела във вярност в обсадения Туркестан. Освен тях тук били още известните аргънски батъри Тайджигит, Басбулат, Джанатай, Олжабай, Малайсаръ, Оразъмбет. Скоро пристигнал и престарелият Тайман батър.

И все пак Абълай бил разтревожен. До този момент още го нямало оставеният на самата граница Баян батър, пратен там заедно с другия батър — Жапек, с когото Абълай бил в плен на джунгарите. Баян бе главен съветник и опора на султана, поставил си за цел ново обединение на страната на казахите.

Абълай се тревожел ненапразно. Батър Баян, потомък на легендарния батър от простолюдието Саян, който в края на живота си заживял в аулите на рода уак, по всичко приличал на своя велик предшественик — сподвижника на хана обединител Джанъбек. Щом над степта надвисвали вражески облаци, Баян батър пръв оседлавал бойния си кон. Впрочем, времената били такива, че се и налагало да се сваля седлото. И ето сега този батър го нямало и нямало…

Батър Боян бил около четирийсетгодишен — най-бойната и зряла възраст за воина. Грамаден, със светла коса и светлоок, с гъсти остри мустаци на откритото лице, той можел с един удар на боздугана си буквално да забие в земята обикновен човек. При това бил широка душа, добър, нещо несвойствено на батърите в онова жестоко време. И слънцето на тази душа бил неговият по-малък брат Наян — единственият останал жив от многобройния му род след джунгарското нашествие.

Петнайсетгодишният Наян още не бил участвал в битка с джунгарите, но вече поплювал на ръцете си, готов да грабне батърското оръжие. Сякаш от пламък бил изтъкан този юноша. Страстен и горд, той по цели нощи мечтаел за битки, което плашело по-големия брат. „Ще дойде и твоят ред, — казвал Баян батър. — Учи се да владееш оръжието и самия себе си. Но помни, че само от мъка човек се хваща за тоягата. Бог за друго е създал хората!“

Миналото лято половинхилядният отряд на Баян батър като отмъщение за набег, извършил в отговор нападение на джунгарските аули зад река Или. В жестоката схватка с джунгарите, отбраняващи семействата и имуществото си, загинали повече от половината казахски джигити, а останалите живи се укрили в гъстите крайбрежни тръстики. И изведнъж видели, че джунгарските аули по цялото крайбрежие се вдигат от местата си и без ред се отправят на изток, в своята пустиня. След това разбрали, че един от ранените и пленени джигити от техния отряд казал на джунгарите, че са ги нападнали само съгледвачи, но съвсем скоро ще нападне основната казахска войска.

Окопитилите се при вида на непонятното още за тях бягство на джунгарите джигитите на Баян батър, неочаквано се нахвърлили върху последния джунгарски аул. За един миг били изклани нападнатите изневиделица багадури и техните джигити. Оцелелите скочили на конете и камилите в дълбоките води на придошлата река, но малцина се добрали до другия бряг. От джунгарския аул, който не бил много богат, заграбили само малко добитък и жени.

Баян батър с помръкнало лице оглеждал трофеите и размишлявал за несправедливостта на войната. Не тези нещастни люде, чието жалко имущество се валяло по земята, били замислили нашествието срещу страната на казахите. Но само те плащали за това, а контайчи и кървавата му войска спели сега на копринени възглавници далече от наказващите мечове!

И изведнъж батър Боян се спрял и зениците му се разширили от учудване.

— Това сигурно е хурия, а не човек! — казал той неизвестно защо шепнешком на приятеля си Жапек батър.

Да, тя приличала на самур сред зайци, тази девойка, сред другите джунгарски пленници.

— Коя е тази? — попитал Баян батър.

— Тя е дъщеря на онзи същия Хорен багадур, който вчера прати при предците ни нашия Джанатай батър и когото ти днес с удара на тоягата си го прати да догони жертвата си! — отвърнали му джигитите.

Придържайки юздите на коня си на име Тулпар-кок, батър Баян се приближил до девойката.

— Как ти е името, сърничке?

— Мене така ми и казват — Куралай! — отговорила тя, учудвайки се откъде красивият казахски батър знае името й.

— Значи съм отгатнал името ти! — замислено промълвил батърът. — Излиза, че това е съдбата…

Очите на Куралай, което означавало „Сърна“, били големи, бездънни. По такъв признак дават стариците такива имена на номадите. А лицето на девойката било смугло, чисто и едва забележимата му бледност само подчертавала чудната му красота. Черните като смола коси почти достигали земята, докосвайки при движение тънката й като на оса талия.

Някаква искрица блеснала в моминските очи в отговор на откровения поглед на батъра. Какво било това — ответно чувство или ненавист? Но той вече не се владеел. Протягайки ръка с камшик в нея, батър Баян извикал да го чуе цялата степ:

— Тази девойка е моя плячка!

От учудване всички замлъкнали, защото никога преди Баян батър не бил вземал участие в поделянето на пленничките и винаги си заминавал, когато то започвало.

— Нека бъде така! — рекъл Жапек батър, вдигайки рамене, и викнал на джигитите си: — Хей, вие, като зениците на собствените си очи пазете тази сърна, да не я клъвне без да иска някой орел. Тя е плячка на самия Баян… Чувате ли!

— Чуваме! — отвърнали както винаги развълнуваните от делбата на жените джигити.

И Куралай чула всичко. Предната вечер тя видяла с очите си как този батър с ясни очи забил огромното си копие в тялото на баща й Хорен багадур и чувала неговия победен, ликуващ рев. Сега със същия ликуващ глас възкликнал: „Тази девойка е моя плячка!“ — и тя трепнала, като птичка в примка. Нима тя ще извърши този смъртен грях — да послужи за утешение на убиеца на собствения си баща! Като скръстила ръце по джунгарски на корема си, девойката прошепнала: „Кълна се да не стана твоя плячка, светлооки убиецо! Кълна се да ти отмъстя, в майчиното си мляко се кълна!“. И хората станали свидетели на изпълнението на тази моминска клетва…

Като в огън горял батърът Баян, по целия път гледал по посока на кервана, където била Куралай. Той дори забравил за тристате джигити, загинали по време на това нападение. Но другарите му били мрачни.

А Куралай останала спокойна. Нещо повече, тя отговаряла на шегите на охраняващите я джигити. Именно от тях научила, че батър Баян никого си няма, освен по-малкия брат Наян, когото страшно обича. Страшна мисъл пропълзяла в главата й и не й давала покой. Нощем, когато спирали за почивка, й се присънвал хъркащият в предсмъртна агония баща…

Още отдалече се чували воплите и плачът на близките на загиналите джигити. Тях според обичая ги предупреждавали за гибелта на мъжете и синовете им препускащите напред вестители на нещастието. Други хора пък поздравявали батъра Баян заради успешния поход и трофеите. Като разпуснал постепенно отряда си, Баян батър с двайсет конника се отправил най-накрая към своя аул, който се намирал тогава на брега на река Убаган.

— О, по-големи братко, колко хубаво е, че се върна жив и невредим!

— О, единствен мой, здрав ли си?

Тези думи си разменили, както винаги при среща братята — Баян и юношата Наян. Пленничката Куралай внимателно ги наблюдавала изпод покривалото си.

И скочилият в седлото Наян изведнъж срещнал този ясен, изгарящ поглед на големите бадемови момински очи. Той усетил някаква слабост и едва не паднал от коня.

— Какво ти е? — учудил се Баян батър.

— Това… това кой е там, на камилата? — попитал Наян, посочвайки с пръст към Куралай.

И по-големият брат неясно защо се смутил и не могъл да каже, че това е бъдещата му, трета по ред, жена.

— Ами, пленничка…

А Куралай също изведнъж усетила, че няма сили да откъсне очи от стройния, красив, не за годините си развит юноша, приличащ на убиеца на баща й и наред с това — толкова мил. Сърцето й заблъскало в гърдите. Очите им се срещнали и веднага и двамата — юношата и девойката — поруменели. Без още да разбират това, в душата си вече знаели, че са създадени един за друг.

Наян неочаквано вдигнал глава:

— Братко, направи ми подарък!

Сякаш остър нож пробол гърдите на Баян батър. Той вече знаел за какво ще го помоли единственият му брат и не сгрешил. Не му стигнала решителност да отговори направо.

— О, скъпи мой братко, зеница на очите ми, рано ти е на тебе да получаваш такива подаръци, — казал Баян батър. — Ще пораснеш и тогава ще ти подаря райска девойка!

— Не искам райска девойка! — твърдо отвърнал Наян, без да откъсва очи от джунгарката. — Дай ми тази пленница!

И изведнъж се чул ласкавият, нежен глас на самата девойка:

— О, братко, разрешете ми да ви наричам така, защото се лиших от баща… Отстъпете ме на брат си. И аз ви моля за същото!

Тя говорела неправилно, със силен джунгарски акцент и от това гласът й бил още по-мил. Наян неволно се приближил към нея, протегнал ръка към покривалото.

Баян батър стиснал зъби.

— Добре, ще се разберем после! — промърморил той и шибнал коня с камшика си.

Тулпар-кок зацвилил и препуснал в галоп, увличайки след себе си и другите коне, в това число и конят на юношата.

Но Наян вече не можел да живее без Куралай. Денонощно стоял той край юртата на пленничката. В топлите есенни вечери тя излизала при него, но не му разрешавала да я докосне. Тя обичала и страдала, но пред очите й през цялото време била страшната картина на бащината й гибел. След това видяла майка си, която удряла главата си на крайбрежния пясък, протягала ръце към нея и викала: „Дъще моя, не давай на никой мъж да те докосне, докато не ме срещнеш и докато според обичая не те целуна по челото!“. И още: особено през тъмните нощи Курлай шепнешком повтаряла дадената от нея страшна клетва…

А батърът Баян се печал на бавен огън. Той виждал разгорялата се любов на брат си към пленничката, но и със себе си нищо не могъл да направи. Да се отрече от любовта си към Куралай било равносилно на това да прекове отново стоманеното острие на кинжала си и после повторно да го закали в огъня. Такава била природата на батъра. Едно само би могло да му помогне: смърт и прераждане вече като нов човек.

И все пак безкрайно широко било сърцето на батъра Баян и той разрешил на брат си Наян да се ожени за Куралай…

 

 

Прости, чисти и без никакви хитрости са отношенията между момците и девойките при номадите казахи. През летните топли сухи вечери на края на аула се поставят алтъбакани, тоест направени от здрави пръти люлки. Там се и срещат обикновено влюбените. А Куралай, както и много други още неомъжени пленнички се ползвала според древната степна традиция с всички права на девойките от аула. Тук, до люлките, казал Наян на разтрепераната от радост своя възлюбена за очакващото ги щастие. Но не радост, а сълзи видял той в очите й.

Да, в този миг тя ясно си спомнила клетвата си — да накара Баян батър не да заплаче, а да завие от скръб, както са вили в онази страшна нощ изгубващите децата си майки-джунгарки. А Наян вече я прегръщал и я повел в тъмнината натам, където шумели храстите и се чувал щастливият смях на влюбените…

Там, на гъстата ливадна трева, когато всичко е като насън, обезумелият от любов юноша Наян й дал клетва… Страшна клетва!

— Какво трябва да направя? — попитал я Наян.

— Преди това майка ми трябва да ме целуне по челото, иначе няма да бъда щастлива! — твърдо казала Куралай. — Ако е жива, ще получим разрешението й. Ако е мъртва от мъка и скръб, ще сложим на гроба й червени цветя…

И Наян, възхитен от силата на чувствата й, дал съгласието си да се изпълни молбата й. Той дори не помислил, че да напуснеш родината си и да избягаш с пленничка в стана на лютия си враг е толкова страшна постъпка, че тя никога няма да бъде простена. Подобно на млад орел гледал той на света отвисоко, защото не познавал бездната и блатата…

— Като се покаже Северната звезда, ме чакай тук! — казал юношата на своята възлюбена.

И изпълнил обещанието си. Щом ярката Полярна звезда се показала над просторите на нощната степ, Наян се приближил до очакващата го Куралай на най-хубавия дорест аргамак, водейки още един такъв за юздите. Тези коне били родни братя на прославения в песните Тулпар-кок.

— Да ни даде Аллах добър път! — прошепнал той и подкарал конете. Високата трева заглушавала отдалечаващия се конски тропот…

Че Наян, братът на самия батър Баян е отвел през нощта двата аргамака, станало ясно едва следобед, когато конярите довели конете на водопой. Изчезнали от яхъра и два чифта сребърни юзди, специално поръчани от батъра за тези коне. А един ловец със сокол на рамото казал, че видял далече в степта два конника на дорести коне, които препускали с все сила към задилийските джунгарски лагери. Сега вече никой не се съмнявал в извършеното и аксакалите решили да съобщят всичко на самия батър.

— Ер-Кочки, Ер-Касай, батър Баян, вие въздигнахте до небесата войнствения дух и слава на нашия род уак! — казали те, влизайки в юртата му. — Тази слава твоят брат, момчето Наян, захвърли от небесата на земята. Твое е това дело, славни батъре, и ти сам го решавай!

Уверен в това, че само от един поглед на прекрасната джунгарка самият ангел божи ще загуби невинността си, батърът не попитал нищо. Хиляди дяволи разкъсвали и терзаели душата му: мъката от загубата на единствения брат, когото той обичал повече от живота си, ревност, срам и позор пред хората, неистов гняв и раздразнение. Той вече усещал състрадателните погледи на другарите си, чувствал радостта на многобройните си врагове. Без дори да надене воинските си доспехи, батър Баян свалил от стената на юртата брезовия си лък и втъкнал в колчана две стрели със закалени в огъня остриета. След това пристегнал широкия си колан, излязъл от юртата и мълчаливо възседнал Тулпар-кок. Целият аул го проследил с поглед, докато не изчезнал зад вълнистия хоризонт…

Да, никой не го задържал, никой не му извикал: „Спри, батъре!“. Дълго препускал в равномерен стремителен галоп мускулестият и силен Тулпар-кок. Препускал той едно денонощие, второ… Когато на втория ден слънцето започнало да клони на запад, видял далече пред себе си Баян батър две черни точки. Той знаел кои са и изобщо не пришпорвал коня си. Колкото и да били бързоноги двата дорести коня, на които препускали отпред Наян и Куралай, те още не били тренирани за дълъг бяг, а освен това отдавна не били оседлавани и натрупали излишни мазнини по сочните пасища на Убаган…

Бегълците също познали догонващия ги конник и разбрали, че е обхванат от нечовешки гняв.

— По-бързо… По-бързо! — шепнела Куралай и те пришпорвали и пришпорвали уморените коне.

Слънцето още висяло над хоризонта, когато пред тях се показала местността Жолдъ-Озек. Това било нещастно, изоставено от Бога място, представляващо само гола безплодна солена земя, заобиколена плътно от храсти. Ето защо певецът Асан-Кайгъ — Асан-Несретника — го нарекъл не Жолдъ-Озек, а Кандъ-Озек, което означава „Кървава падина“. Изпълненият със суеверен страх род атъгай, на когото принадлежала тази местност, никога не идвал тук на джайляу.

Като видял пред себе си Кървавата падина, Наян разбрал, че е обречен на смърт. Рязко дръпнал поводите на коня си и го обърнал срещу брат си.

— Не, не спирай! — извикал той на сдържащата коня си джунгарка. — Спасявай се, а аз ще посрещна съдбата си, както подобава на един батър!

След това скочил от коня и невъоръжен тръгнал срещу брат си.

— Прости ми, братко! — и протегнал към него двете си ръце и усмивка се появила на още пухкавите му по детски устни.

Екливо, протяжно запяла стрелата, изстреляна от бухарския лък. Трошейки ребра, забило се закаленото острие в горещото сърце на Наян.

— Ах, братко мой, какво направихте!

С вик на смъртно ранена птица долетяла и се хвърлила към падащия на земята юноша Куралай. Изправен на стремената, батърът я погледнал с кръвясали очи и пуснал втора стрела. И паднала девойката с пробито сърце до любимия си.

И тогава, като обиколил с коня си мъртвите, рухнал на земята самият Баян батър. Глухо ридаейки, лежал той върху тялото на единствения си брат и целият треперел, и виел като вълчица, загубила децата си. „О, мъка, мъка!“ — ридаел той и удрял главата си с юмруци. И изведнъж застинал потресен. С ясни живи очи гледала мъката му джунгарката Куралай. В страшна усмивка леко се отворили алените устни и радост от удовлетворената мъст огряла изстиващото й лице. За пръв път през живота си в ужас затворил очи батърът. Може би така му се било сторило на него, сломения от велика скръб. Защото, като чул тих стон, батърът отворил очи и тя му се усмихнала печално, без всякакъв гняв…

— О, братко, погребете ни заедно с Наян, не слагайте земя помежду ни!

И като изрекла това, затворила прекрасните си бадемови очи, сякаш искала да изпревари залязващото слънце.

Цялата нощ прекарал неподвижно батър Баян над двата трупа, а когато най-сетне се показало слънцето, се захванал да рие с кинжала си горчиво-солената земя на Кървавата падина. Просторен и дълбок бил гробът на влюбените. Той ги положил заедно и нямало между тях нито дори шепа пръст…

След смъртта на влюбените три дена прекарал Баян батър в Кървавата падина. Почернял, обрасъл, мрачен се върнал той в аула и веднага заповядал да оседлаят бойните коне. Това обяснило неговото закъснение.

 

 

Край Теликол всички се зарадвали на пристигането му, но били учудени от потъмнялото му лице. Говорело се, че е болен, но така и не разбрали нищо повече. Баян батър заповядал на джигитите си да не споменават за случилото се и те, дълбоко уважавайки своя предводител, удържали думата си.

Само на четири очи Баян батър се покаял за стореното пред Абълай.

— Не знам защо постъпих така… — казал той и навел глава. — Може би това беше отмъщението на отхвърления мъж. Така или иначе — ето главата ми, отсечете я!

— Ние бихме сторили това, ако ти би постъпил другояче. Нека преживяванията ти си останат с тебе, но преминаването на казахски юноша на страната на врага винаги сме наказвали със смърт.

И присъдата в такива случаи произнасяли и привеждали в изпълнение сами най-близките роднини. Ако те отказвали да направят това, самите те били наказвани със смърт. Това е древно правило и не ние сега се отказваме от него!…

Гласът на Абълай звучал глухо и гневно. Очите му гледали нейде надалеч, над главата на батъра, и от това, неизвестно защо, Баян се поуспокоил.

— Да, султане мой, вие казвате истината… — изрекъл той. — Но в гърдите ми зее незарастваща рана. Тя може да бъде излекувана само с кръв — чужда или… или своя!

— Какво пък, още утре ще имаш такава възможност! — спокойно отвърнал Абълай.

Същият този ден, като се посъветвал с пристигналия хан Абълмамбет и без да дочака пристигането на войските на Малката орда под командването на хан Нуралай, Абълай, който бил получил от съгледвачите си необходимите сведения за днешното разположение на тумените на Галден Церен, тръгнал с конницата си към Туркестан и завзетите от джунгарите лагери по течението на Сърдаря. Това станало в началото на втория месец жълтоксан и войската на Абълай наброявала повече от четирийсет хиляди конници. Това бил първият голям настъпателен поход на казахската войска от „времето на голямото бедствие“.

Казахската войска, както диктувала военно номадската тактика от онова време, се деляла на три традиционни части, които се придвижвали в три направления. Първата част била под ръководството на най-опитния батър и военачалник — канжигалиецът Богембай, за когото така пеел знаменитият жърау Умбетай:

Ой, мои мили планини и долини

Баянаул, Кзълтау и Абрали,

Козъ-Манрак, Кой-Манрак и Чингизтау,

колко са сновали между вас джунгарски разбойници!

А ти, Богембай, като достоен учител,

показал си им предишното място,

от другата страна на Черния Иртиш,

което от древността са те обитавали.

Ти ги прогони зад реката обратно,

зад планината Алтай,

лагер за храбрите и верните вдигна на Ак-Шаул.

Дочувайки твоя зов, като птици полетяха натам джигитите

и с тях бяхте вие и бихте джунгарските нойони…

О, Кабанбай и Богембай, велики батъри!

Аргъните и найманите ви прославят,

защото им върнахте древните земи и пасбища!

Сега Богембай батър, начело на десет хиляди конници стремително се придвижвал към Созак, откъдето контайчи Галден Церен имал намерение да настъпи срещу Улътау, древния политически център на казахската степ. С тези войски, както било прието от древни времена, яздел специален „историк“ — летописецът певец Умбетай.

Втората част от войската била под командването на знаменития Джанъбек тархан и тя се движела по долното течение на Сейхундаря. В отрядите, които предвождал първият казахски тархан, освен джигитите от Средната орда, имало и много батъри и джигити от родовете шектъ, табън, тама и адай, отнасящи се към Малката орда. Те горели от желание да освободят от завоевателите земите си по течението на Сейхундаря. Певец—"историк" в тази войска бил известният Татикара жърау от племето калмак.

Третата, главната войскова част, ръководел самият Абълай. Тази войска се придвижвала през Шиели и Жана-Курган непосредствено към Туркестан. В нея военачалници били знаменитите батъри от онова време Баян, Малайсаръ, Жапек и догонилият войската вече на скок Кабанбай батър. Сега вече не жена му — знаменитата жена воин Гаухар — съпровождала стария батър, а приличащата по всичко на своята майка, младата му дъщеря — красавицата Назъм.

Бухар жърау, който бил вече над шейсетгодишен и който нямал боен кон, не могъл да участва в този славен поход и останал да живее в аула на своя приятел — батъра Баян. Вместо него Абълай взел със себе си като „историк“ седемнайсетгодишния Котеш акън, същият, който това лято смело го обвинил в преднамереното убийство на Ботахан.

Като пролетни води нахлули в низините казахските отряди, наводнявайки степта. Макар и да превъзхождали по брой джунгарските тумени, дисциплината, въоръжението и подготовката им били много по-слаби. Това било народно опълчение, в което до опитния воин в строя яздел обикновен пастир или коняр.

Ето защо Абълай още от самото начало избягвал общия сблъсък на главните сили. Джунгарските нойони трябвало да бъдат разпръснати и унищожени един по един. И казахската войска била разделена на три части, за да раздроби силите на джунгарите…

Но хитрият контайчи, самият той номад, който през целия си живот бил воювал с номадите казахи, бързо отгатнал замисъла на Абълай. Той веднага разбрал, че войската на Богембай батър, движеща се към Созак, и войската на Джанъбек батър, устремена към долното течение на Сейхундаря, са само отвличащи вниманието сили. Главната опасност за джунгарите била войската, която под командването на Абълай се насочила към Туркестан. Същото смятали и джунгарските съгледвачи, които през цялото време се мяркали на хоризонта пред казахските войски.

Церен-Доржи, станал по това време вече управник на Джунгария, изпратил в Созак и Казалинск само помощни отряди, а самият той с петнайсет хиляди подбрани воини се насочил устремно към Абълай. Като пристигнал по-рано от по-бавно придвижващите се казахи, той заел местността Жана-Курган. В центъра била разположена спешилата се част от войската с петнайсет оръдия и китайски мускети. Леките оръдия били разположени върху гърбиците на гигантски камили и всяка минута биха могли да бъдат придвижени в нужната посока. Въпреки че животните били свикнали със стрелба, ушите им били запушени с памучни тапи от джепането. При стрелба камилите били слагани на земята по корем, и като закотвени кораби ги закрепвали от три страни с въжета и колчета. По фланговете, както било обичайно, Церен-Доржи разположил страшната джунгарска кавалерия.

Когато в навечерието на битката разбрал, че Церен-Доржи е станал джунгарски контайчи вместо Галден Церен и че именно неговата войска е преградила пътя към Туркестан, Абълай освирепял. Точно този нойон от джунгарския род чорас бил винаги най-яростният му враг. Преди време той именно искал смъртно наказание за попадналия в плен млад Абълай, а съвсем неотдавна настоявал главния удар джунгарските тумени да нанесат по казахите откъм Иртиш, тоест направо по владенията на Абълай и по цялата Средна орда. Същият този Церен-Доржи криел избягалия след убийството на Абълхаир султан Барак, когото според неговия ранг би трябвало да съди съветът на казахските бийове. А по-късно същият Церен-Доржи заповядал да отровят Барак султан, въпреки че той бил женен за неговата сестра. Наистина, след смъртта на Барак султан Абълай станал абсолютен владетел на Средната орда, но ненавистта му към този коварен човек от това не намалявала. А сега този войнствен нойон станал главен джунгарски контайчи и преграждал пътя му към обединение на страната и към славата!

И тук според традицията Абълай разпределил войската си на три колони. Превземането на крепостта Жана-Курган поръчал на батър Кабанбай, който имал опит в щурмуването на градове и в чийто отряд имало петстотин от най-добрите казахски стрелци с лък. Саръмбет батър командвал дясното крило, Баян батър — лявото. Пред крилата стояли по три хиляди конници, а зад тях под командването на Оразъмбет батър и Малайсаръ батър застанали помощните отряди с копия, тояги и руски мускети. Самият Абълай със седемнадесетгодишния си син Жанай заел позиция в центъра, зад воините на Кабанбай. С Абълай бил хилядният му отряд от подбраните лично от него воини-туленгути.

Сражението започнало рано сутринта в сряда. Равнината пред местността се виждала ясно, във всички посоки отдавна били разпратени съгледвачи-ертоули и от двете страни, така че не се очаквали някакви особени хитрости. Всичко се решавало от храбростта и мъжеството на сражаващите се. В един и същ миг последвала команда от двамата военачалници и ударили оръдията, и запищели, засвистели стрелите, забарабанили барабаните. Десетки хиляди конници с оголени остри мечове и саби-алдаспани се хвърлили един срещу друг. Изровената от хилядите остри конски копита червеникава прах на пустинята тежко се издигнала към небесата и закрила слънцето…

Това бил огнен, миришещ на човешка кръв истински ад. Дивото конско цвилене се смесвало с воплите на ранените и стъпкани хора, с ръмженето на озверелите батъри и багадури, с издаваните от джигитите резки подвиквания към конете, със звука на строшени кости и звъна на желязото. Когато на някои места войската започвала да поддава и да отстъпва, военачалниците и от едната, и от другата страна незабавно изпращали там триста-четиристотин свежи конници. Денят превалял, а смъртоубийството не прекъсвало нито за миг.

Абълай се решил на последна крачка. Целия ден той прекарал на седлото, вглеждайки се в червената мъгла и вслушвайки се в шума на битката. Всяка минута пристигали нарочни куриери и докладвали, какво става на огромното бойно поле. И ето, към края на деня Абълай внезапно изпънал рамене, приповдигнал се на седлото и направил знак с ръка.

— Аттан! Напред!

Като каменна лавина в планината се хвърлил напред хилядният отряд туленгути. Най-отпред на ахалтекински бойни коне-аргамаци препускали младите батъри от личната охрана на султана — Сагимбай и Канай. Като със сабя разсекли те предния край на джунгарите и се понесли право към хълма, на който била шатрата с опашатото знаме на контайчи. Но отново ударили джунгарските оръдия и пушки, пробивайки широко линията на нападащите. Завъртели се на място конете, рухнали от седлата на пясъка хората. А задните конници продължавали да притискат предните, създавайки още по-голям хаос. Джунгарските артилеристи в това време зареждали оръдията си с нажежени до червено гюлета. Още минута-две — и нов огнен смерч ще се завихри сред казахската конница. Зад шатрата на контайчи телохранителите на Церен-Доржи запрятали ръкави до лактите и смушквали конете, готови да преследват бегълците…

— Няма ли да се намери в нашата войска батър, който не би се изплашил от гърма на оръдията! — възкликнал Абълай, изправен на стремената.

Синът му Жанай грабнал внезапно султанския родов бончук и се хвърлил напред:

— Абълай! Абълай!

Но конят му го отнесъл някъде встрани от хълма, където се намирал контайчи със съветниците си. Препусналите след него стотина смели млади джигити неволно забавили ход в храстите от джингил. Но не успял седемнайсетгодишният Жанай султан да се измъкне оттам и от другата страна на бойното поле пред шатрата на контайчи препуснала на грамаден вран кон без седло само с камшик в ръка малка крехка девойка.

— Кабанбай! Кабанбай!

И всички веднага я познали — красавицата Назъм, дъщерята на батъра Кабанбай и знаменитата жена воин Гаухар.

— Абълай! Кабанбай!

Присъединили се към нея и измъкналите се най-сетне от бодливите храсти млади джигити начело с Жанай султан. Те се оказали редом, кон до коня, пред страшните оръдия на хълма — момъкът и девойката. И точно това отчаяно положение така подействало на казахската войска, че за миг даже ранените се надигнали от земята и се хванали за оръжието.

— Абълай! Кабанбай!

— Уррах!

Във всеобщ страшен порив се устремили напред батъри и джигити от всички родове, племена и орди:

— Абълай!

— Атъгай!

— Акжол!

— Каракъпчак Кобландъ! Уррах!

— Кабанбай! Абълай!

— Абълай! Абълай! Абълай!

Самият султан Абълай с отряд облечени в доспехи батъри препуснал в атака и слугите на хълма започнали бързо да събират походната шатра на контайчи. Трепнало и заплувало към залязващото слънце опашатото джунгарско знаме с черен шуршутски дракон върху жълта коприна…

Повече от половината джунгарска войска била унищожена в това кръвопролитно сражение. Два месеца продължила тази война и за пръв път от „времето на великото бедствие“ джунгарските тумени търпели поражение след поражение. Абълай освободил крепостта и местността Жана-Курган, които били ключът към Туркестан, и бавно се придвижвал към древната казахска столица, помитайки по пътя си джунгарските отбранителни флангове. Отрядите на батъра Баян се появили вече на бреговете на Талас, предвещавайки скорошното освобождение от джунгарския ярем на родовете и племената от Голямата орда, както и на киргизките станове. В това време Богембай батър превзел Созак и Сарам. А Джанъбек тархан прогонил джунгарските завоеватели от казахските и каракалпакските земи към Приаралието, тогава контайчи Церен-Доржи поискал мир…

И Абълай се съгласил на примирие. Изморената, изгубила повече от половината си състав войска се нуждаела от почивка. Пък и това било опълчение и всеки джигит имал свои стопански задължения в далечната Саръ-Арка. Като отблъснали джунгарите и отстранили заплахата от ново нашествие, хората мислели сега как да изхранят себе си и семействата си през настъпващата зима.

Цял месец се намирали в щаба на Абълай седем доверени пратеници на контайчи Церен-Доржи. След дълги преговори те, от името на контайчи, се съгласили да предадат на хана на Средната орда Абълмамбет вече освободените казахски градове Созак, Сайрам, Манкент и Чимкент, а през зимата да обсъдят въпроса за пълното връщане на Туркестанския вилает с крепостта Туркестан и предградията на казахите. Връщали се също така огромни територии по течението на реките Сейхундаря и Таласу, а в останалите под управлението на контайчи казахски земи в значителна степен се намалявали взиманията и непосилните данъци на местното население. Преди една година контайчи би се разсмял злобно, ако казахските вождове бяха му предложили такива условия…

— Войната тази година е приключила! — многозначително казал Абълай, разпускайки опълчението.

Самият той, съпроводен от доверените си люде и от видните батъри, се отправил към Созак, където засега се намирал щабът на хан Абълмамбет. Там в чест на успешния край на войната било устроено, както е прието, грандиозно пиршество. Но в самия разгар на пира върху радостния Абълай, като гръм от ясно небе, се стоварила страшна вест. Разбутвайки стражите, в залата на двореца на созаксия хаким, където било пиршеството, се втурнал младият Котеш жърау. Като приседнал встрани, той засвирил на своята домбра протяжна, пронизваща сърцето мелодия.

— Защо е толкова тъжна твоята музика, певецо мой? — запитал Абълай и побледнял неочаквано. — Здрав ли е синът ми Жанай?

Младият Котеш се навел над домбрата, сякаш се вслушал в гласа й, и запял:

Кой ще се зарадва в степта на заника на ясното слънце?

Кой ще се зарадва сред людете на убийството

на белия лебед?

Залезе като ясното слънце,

падна на земята като ранен лебед

твоят син Жанай, сразен от джунгарска стрела!

В настъпилата тишина се чувало как плаче певецът, който бил приятел със своя връстник — Жанай. Зад гърба му скришом бършел сълзите си великият правдолюбец Олжабай батър, възпитал султан Жанай…

Празникът не се състоял и султан Абълай, безкрайно обичащ убития си от засада син Жанай, се разболял от мъка. Сякаш обвинявайки Олжабай батър, че не бил опазил сина му, султанът не му предложил да остане. От далечната Саръ-Арка пристигнал самият Казъбек бий, по прякор Гъшия глас. От Старшата орда, много от родовете на която били благодарни на Абълай за освобождението им от джунгарите, пристигнал Толе бий, а от Малката орда — Бала бий. Пристигането на трима толкова знатни хора от всички орди, за да поднесат съболезнованията си на обичния султан по повод гибелта на сина му, означавало негласното му признаване за всеобщ вожд в тази война.

Верен на себе си, Абълай, въпреки разбираемата мъка от загубата на любимия си син, не пропуснал да използва и това събитие в интерес на своя стремеж към ханския трон. Именно това му казал право в очите чрез своята песен съобщилият на султана за взетото решение Татикара жърау.

Дълго се съвещавали помежду си

людете от трите орди,

докато не се съгласили за туй,

хан техен да бъдеш!

Но твърде продължителна и дълбока е твоята скръб.

Нима всички наши загинали синове

ти би заменил за своя един, хане мой?

Отсечете тогава опашката на коня, свързваща ни с тях!

Качвайте се на петнистите коне

и до основи разорете този хан-себелюбец!

— Да, ти си прав, мъдри жърау! — само продумал Абълай.

А на следващата сутрин при него тихо влязъл младият Котеш жърау, приседнал на колене, докоснал струните на домбрата. И не запял, а изведнъж заплакал.

— Каква става с тебе, мой смели певецо?! — разтревожил се Абълай.

— Олжабай батър… умря…

И Котеш жърау разказал как станало всичко… Те яздели двамата през нощната степ и изведнъж чули песен. Хубава била тази песен, но не казахска, а джунгарска. Въпреки това Олжабай батър веднага обърнал коня към мержелеещия се огън.

— Това са джунгари! — прошепнал му Котеш жърау.

— Нищо, нали вече има мир… — отвърнал батърът. — И пеят хубава песен!

В тази минута долетяла от тъмнината стрела пробила гърлото на Олжабай батър. Конете се изправили на задни крака и ги отнесли от пеещите в тъмнината джунгари. Като хванал с ръка стърчащата от гърлото стрела, Олжабай батър глухо казал:

— Нищо, певецо мой, казват, че в седмото поколение се повтаряме… Може би ще се повтори и любовта ми към песните!

И с тези думи той изтръгнал от гърлото си черната стрела, и кръвта му бликала като фонтан по коня, по земята, по храстите наоколо, и от главата до петите опръскала Котеш жърау.

Едва сега султан Абълай погледнал към Котеш и забелязал, че младият правдолюбец певец целият е опръскан с яркочервена кръв.

— Да, той обичаше песните! — казал Абълай.

След това султанът станал от постелята и заповядал да му донесат доспехите и оръжието…

А след седем поколения в рода каржас се родило момче, което по свято пазената традиция нарекли на името на предшественика батър, който повече от всичко на света обичал песните. И това момче станало поет…