Илияс Есенберлин
Отчаяние (11)

Слънцето се издигаше все по-високо над степта. Изоставените огньове догаряха и димяха. Столетният мъдър певец Бухар жърау стоеше на хълма и гледаше на юг. Там, в горещата мараня, прахта се слягаше и бялото знаме на Абълай се топеше в светлото от зноя небе.

— О, народе мой! — той разпери широко двете си ръце, сякаш се стремеше да обхване с тях целия площад, цялата степ чак до самия хоризонт. — Не съм от вашия край, но ние всички имаме един корен, големи и малки, рижи и черни, чергари и орачи. Аз съм батърът Кабанбай от рода каракерей, чували ли сте за мене?

След необходимите в такива случаи надбягвания, след кокпара, стрелбата и айтъса, по време на които всички съвсем забравиха причината тук да се събере такова количество хора, „простолюдието“ се разотиде по своите аули, като по пътя споделяше впечатленията си от големия султански празник, на който бяха отишли. Ако ги слуша човек, то би помислил, че всички те са били поканени на този празник от радушните домакини.

Пред лъвове не се крие истината, колкото и тежка да е тя. Като премълчаваш истината, можеш да ободриш само жалки чакали — им каза той. — Ще можем да отбраняваме Сауран не повече от два месеца. При нас гладът вече започва. Но и при тях не всичко е наред. Скоро ще рукнат дъждове — студени и непрекъснати.

След това хан Есим откара от Ташкент и погреба в Туркестан останките на своя по-голям брат — хан Тауекел и на всички паднали с него батъри, включително и на Кияк батър. Техните имена бяха издълбани върху камъни близо до мавзолея на Ахмед Ясави ходжа…

Робският керван запълзя като дълга черна лента. Ридаеха разделените от децата си майки, плачеха малките деца, изгубили родителите си

Със звън се отвори двукрилата врата и вътре влезе най-младата жена на хан Абълхаир — прочутата красавица Нурбике. Тя беше дребна и стройна, лек загар покриваше кръглото й лице, влажно гледаха големите й кафяви очи. Високото саукеле се полюшваше на главата й в такт с крачките и на присъстващите им се стори, че в полутъмната, накалена от гняв тишина на юртата, се е втурнал сноп слънчеви лъчи.

… до него, до десния му крак приседна неговият първороден син — султан Нуралъ. Днес те бяха разговаряли прекалено дълго и двамата сега не бяха весели. От време на време Нуралъ поглеждаше към баща си, но веднага отвръщаше очи, защото срещаше студения като лед поглед на Абълхаир.

Хан Есим заповяда на Туяк батър да се яви в двореца. Енергичен и подвижен, с бързи кафяви очи, хан Есим беше почти толкова висок, колкото великана Туяк. Той с рязко движение лично хвърли на батъра възглавница, което представляваше висш израз на ханско благоволение, и веднага започна да му разказва, за предстоящата задача.

Султан Абълай познаваше обичаите и разбираше, че в такива моменти само някой велик жърау — певец и пророк — може да убеди и да обедини народа.

Батърът Баян цяла нощ седя неподвижно над телата на двамата влюбени, които бе убил със собствените си ръце, и целият се тресеше и виеше като вълчица, загубила малките си.

Воините едва бяха успели да разседлаят конете си, когато първо откъм челото на войската, а после и от края, засвириха, изпреварвайки се една друга, двете най-добри за времето си домбри. И резкият, силен глас на Татикара жърау се понесе над степта. Джигитите оставиха огньовете и бързо тръгнаха към този глас.

Те пътуваха на север, към родните степи край планината Кокчетау — старият хан и неговият певец. От много време те не бяха яздили така, един до друг.