Айзая Бърлин
Две схващания за свободата (6)

ІV
Себеизявата

Убеждават ни, че единственият път към свободата е критическият разум, разбирането за това кое е неизбежно и кое просто възможно. Ако съм ученик, всички освен най-простите математически правила биха представлявали непреодолима пречка за моето съзнание, например: теоремите, необходимостта от които не мога да разбера; те са провъзгласени за истина от някакъв външен за мен авторитет и за мен те представляват чуждо тяло, което трябва по някакъв начин да включа в своята система. Но когато разбера значението на символите, на аксиомите, как се създават и променят правилата — с чиято помощ се правят заключенията — и схвана, че не би могло да бъде инак, защото е ясно, че всички те следват законите, управляващи процесите в собственото ми съзнание^[1],тогава математическите правила вече не представляват за мен поставени от външна сила препятствия, които просто трябва да приема, независимо дали искам или не, понеже за мен те вече са неща, с които свободно се разпореждам в процеса на естественото функциониране на собствения ми разсъдък. За математика доказателството на тези теореми е просто част от свободното упражняване на естествените възможности на разума. За музиканта, след като е усвоил мелодията от партитурата и е приел крайната цел на композитора за своя собствена цел, изпълнението вече не представлява подчинение на външни закони, принуда или ограничение на свободата, а свободно и от нищо необременявано действие. Изпълнителят не е вързан за партитурата като вол за ралото или като работника за машината във фабриката. Изпълнителят е „попил“ партитурата, вникнал е в нея и се отъждествява с нея; от ограничение на свободното действие я е превърнал в неотменна част от свободната си дейност. Убеждават ни, че това, което важи за музиката и математиката, може принципно да се приложи и по отношение на всички останали препятствия, застанали като някакви канари от външния свят, запречващи пътя на свободното себеусъвършенстване. Това е програмата на просветителския рационализъм от Спиноза до най-съвременните (понякога несъзнателни) последователи на Хегел. Sapere aude. Онова, което ни е известно и което осъзнаваме като необходимо — рационалната необходимост — ние не можем да искаме да бъде друго, и същевременно да си останем разумни същества. Тъй като ако искаме едно нещо да бъде различно от това, което трябва да бъде при тези условия — необходимостта като управляваща света — означава, че си или невеж, или ирационален. Страстите, предразсъдъците, страховете, неврозите, се пораждат от невежеството и приемат формата на митове и илюзии. А да се ръководиш от митове, независимо дали са плод на развихреното ти въображение или дело на безскрупулни шарлатани, които искат да те измамят с цел да те използват, или на някаква психологическа или социологическа причина, все е форма на хетерономия, на това да си във властта на външни фактори и тласкан в посока, която не е непременно избрана от теб като действащо лице. Учените детерминисти от ХVIII век предполагали, че изучаването на природните науки, както и създаването на обществени науки, следващи същия модел, би изяснило до крайност всичко и по този начин хората биха могли да видят собственото си място в системата на рационалния свят, който им носи нещастие само когато не го разбират правилно. Познаването на значението освобождава (както преди много време проповядвал Епикур), като автоматично премахва ирационалните страхове и желания.

Хердер, Хегел и Маркс заменят старите механистични модели на обществото със собствените си по-раздвижени модели, но също като опонентите си продължават да вярват, че е достатъчно да разбереш света, за да станеш свободен. Единствената разлика между тях е в значението, отдавано на промяната и разбирането за процесите, които превръщат човешките същества в истински хора. Обществото трудно може да бъде разбрано единствено чрез аналогии с математиката или физиката. Необходимо е да се познава историята, тоест закономерностите на нейното развитие, които (дали ще ги наречем „диалектически“ противоречия или по друг начин) управляват отделните личности и групи във взаимоотношенията между тях самите, както и с природата. Според тези учени да не се осъзнава това, означава да стигнем до погрешни заключения, а по-точно, че човешката природа е нещо статично, че най-важните й качества остават едни и същи независимо от времето и мястото, че тя се подчинява на неизменни природни закони, все едно дали те се възприемат като теологични или материалистични, откъдето следва погрешният извод, че един мъдър законодател би могъл, по принцип, да създаде съвършено хармонично общество с помощта на съответните образователни и законови мерки независимо от историческия момент, тъй като всички разумни хора от всички страни и възрасти неизбежно се стремят да задоволят едни и същи свои желания, свързани с неизменните им основни потребности. Хегел е бил убеден, че съвременниците му (и, разбира се, всички хора преди него) не са разбирали правилно естеството на институциите, защото не са познавали добре законите — поддаващи се на разумно обяснение, понеже са плод на дейността на разума — породили и изменящи институциите, както и човешкия характер и човешките действия. Маркс и последователите му твърдят, че препятствията, с които хората се сблъскват по пътя си, не са единствено от природно естество, нито пък това са само несъвършенствата на собствения им характер, но също така, и то в много по-голяма степен, постъпките на техните обществени институции, създадени (невинаги напълно съзнателно), за да изпълняват някаква определена функция, която впоследствие много често се изкривява^[2], превръщайки се в пречка за развитието на създателите си. Маркс създава обществено-икономически хипотези, с които се опитва да покаже неизбежността на това погрешно заключение: илюзията, че създадените от хората обществени уредби представляват независими сили, чието действие е неизбежно като това на природните закони. Като пример за такива псевдообективни сили той изтъква закона за търсенето и предлагането, институцията на собствеността или вечното разделение на обществото на бедни и богати, на собственици и работници като неизменни категории на човешкото общество. Старият свят не може да бъде разрушен и на негово място да бъде построено ново, по-добро и свободно общество, докато ние всички не стигнем състоянието, при което магията на тези илюзии бъде развалена; или, с други думи, докато достатъчно много хора не достигнат такова обществено равнище, което единствено би им позволило да разберат, че тези закони и институции са сами по себе си дело на човешкия ум и ръце, че в определен исторически момент са били действително необходими, а по-късно погрешно са били възприети като неотменими, обективно действащи сили.

Робуваме на различни господари — институции, убеждения, страхове — които могат да бъдат отхвърлени само ако бъдат подложени на анализ и същността им бъде разбрана. Пленници сме на зли духове, които сами сме създали (макар и не съзнателно) и които можем да прогоним само ако ги осъзнаем и започнем да действаме правилно: за Маркс проникването в същността на нещата е тъкмо това. Аз съм свободен тогава и само тогава, когато планирам живота си според собствената си воля; планирането изисква правила; правилото не означава потисничество или робство, когато сам съзнателно го следвам, независимо дали съм го измислил аз или някой друг, стига то да е рационално, тоест да съответства на някаква обективна необходимост. Да осъзнаваш защо нещата са такива, каквито трябва да бъдат, означава да желаеш да бъдат такива. Познанието ни освобождава не като ни предлага повече възможности, измежду които да избираме, а като ни предпазва от излишни разочарования при сблъсъка с невъзможното. Да искаш да промениш приетите за необходими закони, означава да се поддадеш на ирационално желание — желание, според което онова, което трябва да бъде Х, трябва същевременно и да не бъде Х. А ако продължим в същия дух и повярваме, че тези закони са онова, което те в действителност трябва да бъдат, това би било равносилно на лудост. Ето това е метафизичната същност на рационализма. Съдържащата се в него идея за свободата не е „негативната“ представа за поле (в идеалния случай) без каквито и да било препятствия, вакуум, в който нищо не може да ми попречи; а идеята за самоопределение и самоконтрол. Мога да правя със себе си каквото си поискам. Аз съм разумно същество; ето защо не бих могъл да се стремя към отстраняване на нещо, за което съм убеден, че е необходимо, че е подходящо за едно рационално общество, т.е. общество, управлявано от рационално съзнание, стремящо се към цели, каквито само рационалният ум може да си постави. Всичко, което приема за необходимо, аз асимилирам — законите на логиката, на математиката или физиката; законите на изкуството; принципите, ръководещи всичко онова, което разбирам и следователно желая да бъде така, рационалния принцип, според който нищо не може да ми попречи, тъй като аз никога не бих се стремил към нещо невъзможно.

Това е позитивната доктрина за освобождение по пътя на разума. В различни форми, често твърде разнопосочни и дори противоположни, тя е залегнала в основата на националистическите, комунистическите, авторитарните и тоталитарните доктрини на нашето време. В своето развитие тя доста се е отдалечила от първоначалната си рационална изходна точка. Свободата обаче продължава да бъде онова, за което хората спорят и се борят на много места по света. Без да проследявам точно историческото развитие на тази идея, аз бих искал да се спра на някои от нейните опорочени форми.