Жорж Арно
Възнаграждение за страха (6)

Дошъл беше моментът за почивка, но въпреки това и дума не можеше дори да става за такова нещо. Още не помислил, че е спечелил и този удар, и веднага изникваше нещо друго неотложно — на първо място сега трябваше да се погрижи за Джони.

Жерар не чувствуваше съвсем спокойна съвестта си за това, което се отнасяше до другаря му. Решен предварително да прояви търпение, той започна много внимателно да почиства кожата около раната.

Нафтата се беше полепила много плътно. Трябваше да източи малко бензин от резервоара на камиона, за да я изчисти. При положение, че имаше инфекция, работата не беше наред. Когато раната се откри изцяло, беше ред на Щурмър да се уплаши.

Кожата беше опъната, червена, с изпъкнали сини вени, лъскава. По цялата дължина на големия пищял зееха зигзагообразно ръбовете на разцепеното място. Беше истинска пукнатина. Дъното, пълно с гной, бе вече зеленясало.

Разбира се, нямаха аптечка в колата. Никой не беше помислял за друга злополука, освен за експлозията. Какво пък, като нямаше медицински спирт, ромът щеше да свърши работа.

Когато Щурмър остърга костта с малкото острие на туристическото си ножче, румънецът нададе дълъг вик.

 

 

Трябваше да смени гумата. Работа много лесна и проста, с която беше свикнал. Само че Жерар беше изтощен. Мина почти час, докато свали резервното колело и докато го търкулне пред другото, което трябваше да бъде заменено. Да постави крика на място беше дребна работа, но за да развинти гайките се изискваха сила и нерви. А също и когато трябваше да повдигне тридесет и петте килограма желязо, сгъстен въздух и гума, за да ги постави на оста… На три пъти трябваше да спира, за да се съвземе и да си помага с една щанга като с лост. Главата му се въртеше, кървава завеса плуваше под клепачите му, като затвореше очи. Когато свърши, беше вече пладне.

Твърдо бе решил да тръгне веднага. Толкова по-зле за силната жега, той не разсъждаваше вече. Под ръката му покривът на цистерната пареше толкова силно, че едва можеше да го докосне. Оставаше само да узнае точно при каква температура можеше да се спаси нитроглицеринът. И какво количество беше необходимо при тази критична температура, за да стане експлозията. Но умората попречи този въпрос да бъде поставен на дневен ред в цялата му широта и скоро продиктува решението на този безумец. Залитащ за сън, той се отправи към Джони. Да го натовари на раменете си нямаше да е лесна работа. Но въпреки това не можеше да го остави там.

Слънцето грееше отвесно върху главите, както и върху покрива на камиона. Не е модерно в южноамериканските републики да се носят колониални каски — гордостта на френските подофицери, останали на свръхсрочна служба в Дакар. На това, което говори твърде живо за още пресните спомени от колониалния период, се гледа с лошо око. Всъщност Тропикът тук се понася по-малко тежко, отколкото в Африка. Което не пречи, когато си пукнал от умора, да си помислиш, че дори филцова шапка ще ти бъде добре дошла.

Кракът на ранения започваше да загнива.

 

 

Щастие беше все пак, че миризмата на нафта прогонваше комарите. Тази синя плът, която се подуваше, тази воняща смес от кръв и гной, която течеше… Иначе комарите щяха да го покрият. Когато Щурмър пъхна ръка под коленете на другаря си, червата му се обърнаха от отвращение: Джони вече не контролираше действията си; той плуваше в отвратителна смес от урина и изпражнения. Обезсърчение проникна изведнъж в душата на французина. Той остави Джони и седна няколко крачки настрана.

А му оставаха още толкова неща да прави. Да полее цистерната. Да се отдалечи от обсега на една възможна катастрофа. Да покрие главата на Джони. Да спи. Хайде, друже, вдигай се…

 

 

Лесно е да се каже. Но слънцето не беше вече само на зенита; под клепачите му имаше още три, четири, десет слънца, които чакаха само той да затвори очи, за да се завъртят в кръг; и към червената завеса на небето се прибавяха широки сенчести петна, които непрекъснато се плъзгаха към земята. Това беше началото на съвсем типично слънчасване. Трябваше да се върне в камиона, да си поръси главата с вода и да легне на сянка, т. е. под цистерната.

Щурмър улови тялото на ранения под мишниците. Мускулите му вече се бяха вцепенили, ставите — втвърдили. Много трудно щеше да му бъде да пренесе своя товар. Глухи бодежи започваха от ранения му пръст и от вътрешната страна на ръката, изкачваха се чак до рамото и се разпространяваха в гърдите му. Дори сърцето му, притиснато от вълните на болката, които го обливаха, му причиняваше страдание.

Тялото на Джони се разкъсваше по грапавата почва, докато Жерар го влачеше заднишком. Трябваше да изминат не повече от тридесет метра, но те бяха достатъчни гангренясалият крак да се разпука тук-таме и да остави парчета изгнила кожа в браздата от кръв и гной, която се очертаваше зад тях. Въпреки това, Жерар трябваше непременно да продължи; трябваше да го постави на сянка, далеч от страшните лъчи, които бяха на път да го изгорят жив. В противен случай беше окончателно загубен.

Кръвта на Щурмър изгаряше вените и артериите му, преминавайки през тях. Той вече не чувствуваше слънчевия пек върху кожата си; отдавна Тропикът го беше обгарял и прегарял, но сега му се струваше, че сярна киселина залива мозъка, дробовете, кръста му. Всеки мускул, всяко сухожилие сякаш се превръщаше в металическа тел, нажежена до бяло, която го прерязваше отвътре. Точно когато стигна до платформата на К. В., започна отново да чувствува в дланите си, в края на пръстите, страшното пъплене на мравки, което представляваше, той го знаеше добре, най-повелителен сигнал за тревога — топлинен удар. Той падна на земята и се повлече пълзешком между задните колела. После малко по малко, останал без сили, но напрегнал цялата си воля да изпълни поставената цел — да спаси Джони, той притегли и него до себе си на сянка.

Отдавна вече Щурмър не разсъждаваше, казахме го и преди. Или по точно, от мига, когато се бяха доближили до кратера на експлозията. Бясното му желание да мине въпреки всичко, да мине веднага, да отстрани всяко решение за предпазливост, което би могло да го забави — всичко това беше предизвикано от чист импулс. Но съществува една такава категория хора, у които, когато отсъствува разум, инстинктът заговорва с мъжествен глас. Щурмър беше точно от тях.

Той стоеше с широко отворени очи в сенчестото си убежище: ако ги затвореше, въображаемите слънца щяха пак да се появят и щяха да го заслепят много повече от истинското. Внимавайки да не мисли за нищо — преди всичко да не мисли за нищо, — Жерар се постара да оправи дишането си, да му придаде спокоен, бавен ритъм. Той започна да събира безшумно, без излишно престараване това, което оставаше от силите му; при първа възможност трябваше да се придвижи до предната част на колата, да свали една от еднодневките, окачени от двете страни на кабината на дръжките на вратичките; да си намокри главата; да се върне на сянка и да разхлади слепите очи на Джони.

Той знаеше, че ще настъпи един благоприятен миг, който щеше да е твърде кратък, затова не биваше да го изпусне; малко след това щеше да бъде вече късно — идваше ред на апоплектичния удар.

И този миг бе дошъл. Жерар се стегна, призова всичките си сили. Струваше му се — толкова силно слънцето и горещината бяха притиснали мозъка му, струваше му се, че няма вече ум. Криво-ляво той се придвижи на четири крака. Главата му се въртеше, но все пак търпимо. Жерар излезе от сянката. Когато поиска да се изправи, не успя. Наполовина клекнал, с влачене, с пълзене, той се отправи към водата.

 

 

В Южна и Централна Америка има един особен вид странни маймуни, които без съмнение са спомен от най-далечни праисторически времена и са достигнали до нас по някаква неразбираема прищявка на природата: това са мързеливците. Мързеливецът е голям като сапажу; той е с пропорционално развити елегантни ръце и крака, с приятна за пипане козина на пръстите, но изражението му никак не е будно. По физиономията му вечно е изписана глупост. Гримасите му, дори движенията му са някак сковани от непонятна мудност. Необходима му е повече от минута, за да поднесе ръката си до устата. Когато се появи опасност, страхът започва да се изписва по лицето му на болнав човек, чак след като мине време. После той хуква да бяга; но бързината му представлява само извънредно старателно извършени движения. В походката му винаги се чувствува отпечатъкът на същата смешна и нечовешка вялост. У маймуната нечовешкото е признак на непоносим ужас. То изглежда като въплъщение на тези кошмари, в които става дума да избягаш от влака, който връхлита върху тебе, който ще те премаже, а не успяваш да мръднеш и малкия си пръст, за да се отстраниш от релсите. Като този мързеливец се отправи Щурмър към водата.

 

 

Когато се върна при Джони, той едва си поемаше дъх и между прекъснатото му дишане отекваха дрезгави хъркания, които непрекъснато се смесваха.

Водата, изглежда, му подействува добре. Дишането му се успокои, стана по-правилно. Увеличаването на задуха, за който, когато достигнеше връхната си точка, човек се питаше дали сърцето му няма да се пръсне, намаля. Джони дойде на себе си, но навярно беше забравил всичко: първо измърмори дълга фраза на румънски, после я преведе на немски и накрая на английски:

— Събудете ме в девет и половина за закуска…

В смешен хотел си попаднал, бедни Джони!

Щурмър беше дошъл напълно на себе си. Но това не беше по-хубаво, напротив: той веднага помисли за товара, под закрилата на който се бяха подслонили двамата. Какво повишение на температурата беше необходимо, какво количество беше достатъчно при критичната температура…

Да не знаеш това, което става в главата на нитроглицерина, този лош като бога Воду нитроглицерин, който бавно подготвяше своя удар… Да не можеш да поставяш въпроси; напразно да се мъчиш да отгатнеш; човек не може да нарече това дори отгатване, би могъл да употреби само една дума от аргото, от езика на затворниците, които са свикнали много от отдавна да зависят от нещата, срещу които не могат да направят нищо: те наричат това „представяне“. Да си представяш. Жерар си представяше: може би още сега, веднага, преди да завърши тази фраза… Може би по-късно, може би никога. Или точно в мига, когато произнасяше за втори път думата „никога“… Невъзможно беше да остане дълго време така. Хиляди пъти по-добре беше да се тръска по пътя.

„Да поемаме отново“ — каза Щурмър. Но устните му произнесоха думата „ярост“. Защо?

Той трябваше да помъкне другия със себе си още веднъж, въпреки всичко. Но поне се налагаше да му постави нещо под задника, за да не продължава да го разкъсва по камъните на пътя. И след това трябваше да го покатери в кабината. В главата на Жерар почти се очерта едно изкушение. Не, все пак, не…

Той обмисли движенията, които трябваше да извърши. Докато седеше, си ги повтори: да го облегне на стъпалото. Не. Да отиде първо да му донесе панталон. Да го облече. Да го издърпа напред, да го облегне на стъпалото. Да се изкачи самият той. Да го улови под мишниците. Да го изкачи на седалката. Не. Решително не. Много работа трябваше да свърши. Не можеше да се иска всичко от един-единствен човек. Не е справедливо. Точно тази беше думата — не е справедливо. И после след като Джони се беше държал тази нощ така, не би могло да се говори вече за приятелство.

Щурмър вдигна рамене и излезе както можа от сенчестото си убежище.

 

 

Той се отказа от намерението си точно когато щеше да включи амбриажа. Слезе пак и отиде да търси румънеца до задното колело. Джони се беше проснал на слънцето като мъртъв. Преди да го изостави, поне беше го облякъл; все пак свършил бе нещо. Сега оставаше най-тежкото…

Усилие на цялото тяло. Кръвта ехтеше като камбанен звън в слепите очи на французина — със силни удари, които отекваха в цялата му глава. Колко тежко изглеждаше това животно на един умиращ от глад! Но тъй или иначе, свършено беше. Джони беше вече там, огромна маса страдаща плът, сгромолясана на пода на кабината. Жерар няма куража да го вдигне до седалката. Добре си беше и така.

Когато камионът потегли, слънцето се обръщаше вече над равнината. Започваше да се здрачава, което щеше да продължи не повече от четвърт час. Това беше победа. И така, нитроглицеринът не беше избухнал от жегата. Ако Жерар знаеше, че всичко ще мине така, можеше да спи през целия ден. Но внезапно той си припомни, че тъй или иначе не би имал време за това.

Победа… Все пак това разкриваше един свят там долу, в Лас Пиедрас. Ето че бъдещето, което сякаш беше преградено от димната завеса, излизаща от сондата в пламъци, ето че бъдещето започваше да се очертава отново. И точно когато сърцето на Жерар започваше да бие в нов ритъм при тази мисъл, нощта изведнъж се спусна, погълна, покри облачната завеса, която преграждаше онази част на хоризонта, към която те се отправяха. Небесният свод над главите им стана плътно черен. Спокойно можеше да помисли човек, че това е чиста случайност, ако над тяхната цел не грееха звезди.

По принцип това беше победа. Но само по принцип. Може би при все това беше малко рано да се отваря бентът към мечтите, към ентусиазма, към надеждата. Имаше още да се пътува цяла нощ. Разбира се, можеше да се сметне, че мъчнотиите са свършили. Оставаше само да се пътува спокойно, без да се поема никакъв риск. Със седем мили средно през оставащите дванадесет часа, те имаха достатъчно време да изминат разстоянието. И оставаха двата часа, които щяха да последват след слънчевия изгрев и които бяха като граница на безопасността, два часа, през които температурата нямаше да бъде още опасна. Тъй или иначе, дори да се появеше възможност да кара по равен път, и въпрос не ставаше да минава на пълна скорост. Щом имаше възможност да постъпи другояче, щеше да бъде лудост… Впрочем, Жерар не беше в състояние. Способностите му се простираха дотам, да кара камиона с малка скорост, и още…

 

 

Нещо не беше в ред в главата на Щурмър. От време на време той се чувствуваше съвсем във форма и вкусваше предварително съвсем мъничко, една трошичка само от щастливия изход на това пътуване. Мислено той вече спираше окончателно камиона на сто метра от таладро и слизаше, оставяйки зад себе си вратичката широко отворена. Отдалечаваше се бързо, без да проличава, докато изведнъж дотичваха тези, които щяха да се заемат с опасната стока. Болногледачи отнасяха Джони… И после ставаше засечка в главата му и той рязко се връщаше на земята, поемаше пак опасната длъжност — придружител на насилствената смърт. И преставаше да бъде господар на мислите си…

Камионът поглъщаше своя път със същия тих и равномерен апетит. В дъното на равнината сега ясно се виждаше пожарът. Високи ярки пламъци се издигаха от земята, но се появяваха внезапно само от време на време, когато някоя струя дим ги разбулваше. През останалото време един-единствен смътен червен отблясък играеше в черните гънки на траурната драперия, която пожарът беше прострял навред, сякаш за да скрие вратата в дъното, вратата, през която трябваше да мине победителят.

Не, положително нещо не беше в ред в главата на Жерар. Липсваха допълнителните неща на триумфа, това беше сън, в който катастрофалната пропаст още не беше зинала, но я чакаха и тя нямаше да закъснее да се разкрие. Слепите му очи бяха влажни; той търсеше, търсеше и не намираше. Засечка, нова засечка, още една: последователно две, три подробности от канавката изплуваха в нощта, където ги гонеше светлината на фаровете. Но камионът все още вървеше, значи, не всичко беше свършено, подредено, оправено, спечелено?

Сън и делириум от умора се смесваха в мислите и пред очите му. Сън и делириум си бяха избрали личността на Щурмър, за да се обясняват, да си разчистват сметките. Невъзможно беше да им се каже: карайте по-нататък; те нямаше да разберат.

Рефлексите на шофьор, придобити от дългия, голям опит, надделяваха над изгубения разум на човека, който караше колата. И ето, полузаспалият французин продължаваше своя път. С намалена скорост, със следи от топлинния удар. Може би той би искал по-скоро да падне съвсем повален. Кракът му да се плъзне по ускорителя и да спре камиона. Но той нямаше право да спира — сутринта трябваше да пристигне. Сутринта или никога.

Камионът се носеше по дългия неравен път. „Къдравата ламарина“ му предложи своите бразди, той ги премина, като се търкаляше върху огромните си гуми, търкаше тяхната черна, еластична и твърда повърхност; изтикваше ги, събираше ги под себе си и после отново ги поставяше още по-напред със слонски замах. Така поне си представяше Щурмър нещата.

Между човека и неговата машина има нещо като общ строеж на чувствата. Когато един шофьор пропусне някой завой, обърне се и се убие, то значи, че му е липсвала чувствителност. Впрочем в наши дни у хората няма и помен от чувствителност. Да плачат, да, това хората знаят да правят. Но да чувствуват? Те нямат вече сърце.

— Е, хайде, започвам да говоря глупости…

Няма вече кафе в термосите. Конякът не може да ти помогне; по-скоро ще те приспи още повече. Ти съвсем сам, братко мой, трябва да се бориш срещу съня и предимствата му. Защищавай се! Не се оставяй да те победи. Той ще се опита да нарисува по стената на нощта навред около тебе измислен свят, на който не трябва да се поддаваш. Бори се! Бори се! Дръж лостовете и продължавай да се бориш. Тази жена, родена от вихрушките на пожара, която идва срещу тебе с натежал поглед и се кълчи с такива неприлични движения пред очарованите ти, жадни очи, тази жена не съществува, всичко е измислено, всичко е лъжливо. И дори наистина да съществуваше, тя е смъртта и никой друг, ти трябва да го знаеш. Достатъчно е впрочем да го знаеш. От мига, в който й отредиш в мисълта си истинското й място на мираж, на лице без сила, без тяло и следователно без душа, ще можеш спокойно да я приемеш… стига само да съумееш да държиш кормилото в права посока, да включиш амбриажа на първа и да караш с много газ.

 

 

…Не слушай отвратителната реклама на мечтата, Жерар, или си загубен. Сбърчи вежди, затвори очи, отвори ги отново, разтърси глава, откажи й, върни я, изпъди я.

 

 

Жената беше по-силна. Тя не беше отворила вратата на кабината и все пак беше там, седнала до Щурмър, поставила двата си крака върху все тъй рухналия на земята Джони. Макар че нямаше лице, тя беше хубава; начинът, по който всмукваше от цигарата си, разтваряше устата й като за милувка, като гримаса от предварително вкусено удоволствие. При това тя нямаше и уста. С рязко усилие на мисълта, той я запрати в пожара, откъдето тя никога не би могла да излезе. И натисна спирачката — много силно, внимание, Жерар, внимание! Камионът се закова, мощно разтърсен. Жерар потърка очи, вдигна рамене. Опипа седалката, търсейки цигарите си, и докосна сгърчената върху кутията ръка на Джони. Това животно ги стискаше много здраво. Нямаше начин да ги измъкне. Какво пък! Имаше други в мрежата над главата му.

 

 

Жената се върна. Тя все така нямаше лице, но ставаше по-предизвикателна от преди.

— Махни краката си от приятеля ми!

Но въпреки че изрече това високо — тази невероятна фраза, ако се погледне разумно, въпреки че проговори високо, Жерар не се събуди. О, той не спеше. Имаше двама души, седнали там, където беше той, това е всичко. Един, който караше разумно с умерен ход червения камион по своята стръмна голгота, който се страхуваше, който беше прозорлив и предпазлив. Който правеше това, което трябваше да прави, без особена гениалност, но достойно. Той виждаше пътя, еднообразието на равнината и как играе в дъното димът, който се издигаше към небето и падаше отново като водопад около горящата сондажна кула. А имаше и още един, който не знаеше нищо, който изминаваше своя път в нощта и когото двама мъртви придружаваха в неговото сляпо пътуване: един, който някога, преди много време или поне преди час, му беше приятел и който беше престанал да живее от близо един век, и една жена, която все така упорито нямаше лице, но беше красива въпреки този си недостатък, и която вероятно беше самата смърт.

— Казвам се Ан — каза жената. — И те желая.

За пръв път не будният Жерар, който караше колата, изпита страх. А другият.

Сега, залавяйки се, отразявайки се върху своя собствен екран от дим, светлината се изкачи достатъчно високо в небето, за да освети земята. Но нейните червени отблясъци дълбаеха прекалено силно сенките. Други личности изникнаха изпод колелата. Добре, че нямаха време да приемат телесна форма: моторът ги поглъщаше, те умираха смазани.

Жената беше поставила ръка върху бедрото на Жерар. Нежна ръка — той чувствуваше това през опънатия плат на дрехата си. Моторът мъркаше еднообразната си песен; Жерар разгадаваше мимоходом думи — забранени думи, които го вълнуваха, когато беше малък, по начин, който тогава не му беше ясен.

Щурмър, шофьорът, си вършеше добре работата. На циферблата на километража стрелката стоеше закована на цифрата десет мили в час и не помръдваше оттам. Колелата равномерно налапваха пътя и го изплюваха отново зад себе си, разбира се, без следа, без прах: с такава скорост се пътуваше като по масло. Другият Жерар не беше в плен на химери.

Странно беше това увлечение да си припомня детството тази нощ. Ан се беше обърнала сега към него. Може би още от преди беше гола; невъзможно беше да си спомни. Но от известно време тя разкриваше пред очите му всичките си съкровища на жена. И на мъжа му се струваше, че това му се случва за пръв път, че тя е първата жена.

Жерар се страхуваше да не се събуди. Беше се превърнал в малко момче, за което всеки сън от този вид не можеше да завърши с друго освен с разочарование. Но тази нощ сигурно щеше да стане нещо…

Жената се притисна до него… Изгаряне… Тя доби доволен, жаден вид. Но все така нямаше лице и миг по-късно изчезна. Двамата Жераровци започнаха да се сливат в един, отново впил очи в пътя. И двамата съгласни да припишат всичко на умората. И, разбира се, на страха.

Щурмър взе още една цигара от мрежата над главата си. Светлината на кибритената клечка трая достатъчно дълго, за да установи, че румънецът на земята не дишаше вече. Човек, който умира, винаги чувствува нужда да се залови за нещо. Този умиращ беше уловил кутията с цигари „Лъки“. Дума, която на английски означава късметлия.

 

 

Нощта беше отброила секундите си една по една, много бавно, много жестоко. Тя не го беше пожалила нито веднъж. Сънят беше забил ноктите си в клепачите му отвътре и ги дереше до разкъсване. Но кръв не потече. Може би след всичко той нямаше вече кръв. И този труп, който караше със себе си и който още приживе миришеше на гангренясало… Все по-вероломен ставаше танцът на сенките, танцът на огъня пред колелата. Поне жената да беше се върнала. Той беше така самотен с Джони. Самотен.

Светлината стана по-силна, започна да пречи на очите му, заслепи го. С всеки изминат миг му се струваше, че е пристигнал, вглеждаше се все по-настойчиво в нощта. Още не. Камионът продължаваше да пътува със своя сънлив ход. Той чуваше как в ушите му отекват гласовете на тези, които щяха да го посрещнат, но това сигурно не беше истина. Стана дори нещо още по-лошо — пламъкът, който от часове виждаше ясно, пламъкът избледня и после съвсем изчезна. Още по-непрозирна нощ го обви от всички страни и той не разбра веднага, че денят се раждаше и че мрачната завеса, която го обгръщаше, беше облакът, който пълзеше на широка площ около огъня. После димът отново започна да плува и изведнъж се разкъса — тогава Жерар видя хора, които идваха срещу него. Те размахваха силно ръце и му правеха знак да не напредва повече. Но той не вярваше на видението. Един от хората се качи на стъпалото и стисна лакътя му…

— Браво, момче! Ти спечели! А другите?

 

 

Сън. Животински сън, който премазваше мисълта му, света, дори живота му. Часове наред здрав сън, без сънища, без движения, като смърт. Натежало като олово тяло, напоено с нощ. Умората прибавяше своята тежест към тежестта на спящия, додаваше неумолимо към чаршафа теглото на всяка частичка от кожата му. От време на време се чуваше въздишка, въздухът върху устните му потръпваше. И Жерар отново се връщаше към пълната безчувственост, вкусваше я, опитваше я, валяше се в нея.

Палатката беше разпъната на три километра от мястото, където хората на компанията бяха построили набързо нещо като хангар, за да поставят в него експлозива. Слънцето, което грееше отвесно върху нея, я багреше в охра отвътре. Там царуваше задушаваща горещина. Един вентилатор раздвижваше топлия въздух с посребрените си крила. По кожата на спящия течаха спокойно малки вадички пот.

Докато един екип разтоварваше камиона, трима местни пеони копаеха небрежно гроб за Михалеску.

— Два метра дълбочина! — изръмжа едър негър, оставяйки търнокопа с недоволно движение, за да изтрие челото си. — Когато е за някой от нас, шепа пръст ни стига…

И той беше там, Джони. Още не бяха го сложили да легне, още беше свит на купчина под платнището в цвят каки, което му бяха метнали като саван. Да се печеш цяла една нощ така край горещия мотор, да се печеш в мръсотията си, свит като пакет…

— Същинска steam-press^[1].

Така се изрази за трупа главният готвач, един китаец, който както болшинството от сродниците си, беше работил като перач на времето.

Трудно, малко по малко трапът достигна определената дълбочина. Жребият беше хвърлен. Джони Михалеску, който започваше да вони страшно, нямаше да стане плячка на замуро, птиците-гробари, а на червеите, както щеше да му се случи и в родината му.

Слънцето нямаше да закъснее да залезе. Долу, под палатката, все така защитен срещу жестоките прищевки на нитроглицерина, Жерар спеше. Той нямаше да присъствува на погребението на този, когото всъщност беше убил.

Погребението беше определено за девет часа. В бараката си началникът на обекта се ядосваше, защото не можеше да намери библията си. Тя не беше на масата му, не беше и под чорапите му в металическия шкаф… Но къде се беше завряла тогава, дявол да я вземе?… Не, все пак не биваше да споменава думата дявол, когато говореше за свещената книга. А, ето я най-сетне в аптечката, зад кутията със сулфамидите. Оставяйки вратата да се затръшне сама, Джерълд Мак Джовън излезе и се отправи с бърза крачка към мястото на погребението.

Още веднъж пожарът беше заместил слънцето в зенита. В този час той беше господар на равнината и на света, който се виждаше във вечната нощ. Неговият упорит, могъщ шепот изпълваше тишината и оставяше твърде малко място за човешката дума.

Двама янки-здравеняци вече изпъваха тялото на Джони, за да го поставят легнал в по-удобно положение. Поради вцепеняването на трупа, което продължаваше, и гангрената, която правеше тъканите крехки, това беше мръсна работа. Те се мъчеха с всички сили да се сдържат да не ругаят страшно. От време на време извръщаха глава, за да поемат малко чист въздух.

С гръб към пламъците, които се виеха, бликащи с устрем от земята към небето, Мак Джовън се зае да разчита псалмите. Зад него гробарите държаха в ръце факли от слама, напоени с петрол, които разпръсваха подвижна светлина.

Нямаше вятър, но от време на време без причина кълба дим се спускаха към земята и караха присъствуващите да кашлят.

— „Адонай, господарю на дома на Израил, който се появи пред Мойсей в огъня на червен пламък, смили се над своя служител, господи, ние те молим…“

Всички петролоработници бяха тук, с изключение на неколцина, които трябваше да останат да следят пожара. В края на всяка фраза туземците-католици се кръстеха и бързо мърмореха: „Амин.“

— „Побързай да ми помогнеш, о, господи, който си моето спасение. Моите грешки са като вълни, които ме държат удавен. Господи, не ме наказвай с гнева си.“

Един факел затрептя и изгасна. Малко по-далеч, в полусянката, един човек напусна кръга на присъствуващите и се отдалечи, кашляйки.

— „Господ води праведния по прави пътища. Покажи ми пътищата си, господи. И научи ме на твоята мъдрост…“

Началникът на лагера затвори светото писание. Двама от пеоните забучиха факлите си в земята и започнаха да хвърлят в дупката изринати с широк замах лопати пясък; но обичайният зловещ звук от падащия върху дървото като дъжд пясък не отекна: погребаха румънеца без ковчег, гол в платнището.

Джерълд Мак Джовън се приближи до края на гроба, за да прочете кратка молитва лично от себе си.

— Господи, който си казал: лисиците имат бърлога, а синът на човека нямаше и камък, където да положи глава, и който през дните на явяването ти между нас често спа под закрилата на платното или на листата, приеми своето творение в селението на избраните. Ние те молим за това. Може би Джони е живял в грях и неправда, никой от нас не може да го каже. Но той умря, изпълнявайки задачата си, правейки това, което имаше да прави, и сигурно, без да влага горделивост. Приеми го, господи, в твоите селения.

— Приеми го в твоите селения — повториха янките.

 

 

— И вие не можахте ли да спрете навреме?

— Той беше настрана, не го видях кога е паднал. И после, бях толкова уморен…

— Виждам…

В бараката на ръководителя на лагера бяха насядали пред три чаши Мак Джовън, специалистът, изпратен от Далас, за да се заеме на място с поставянето на експлозива, и Щурмър. Щурмър се беше измил, избръснал, и му беше приятно, че се е преоблякъл с дрехи, които беше извадил от кабината на разтоварения камион, вече съвсем безопасен; той не можеше да се познае, толкова добре се чувствуваше.

Уискито не беше първо качество, а обикновена ракия от White Horse, но за Жерар беше добро: янките пиеха хлебна водка, те обичат вкуса на брилянтин.

— Ще направя доклада си — поде инженерът. — Впрочем никой няма да прави въпрос. Раните му сами по себе си не са тежки. Той е умрял от инфекция. А за това вие нямате никаква вина; точно така ще обясня. Много нещо сте понесли, а?

 

 

Жерар започна да вярва в думите му едва когато американецът му връчи разписката за неговите двеста килограма нитроглицерин.

— Внимание. Тази книжка струва две хиляди долара: прибавих и частта на другаря ви. В центъра ще получат доклада ми след осем дни. И така, запомнете добре: Джони Михалеску е умрял тук, след пристигането ви. Преди да умре е помолил възнаграждението му да бъде предадено на вас. Говорих с моите помощници, те са съгласни. Компанията е достатъчно богата…

— Благодаря. Много благодаря — каза Жерар.

Две хиляди долара! Точно това беше цифрата. Той затвори очи. Видения затанцуваха под клепачите му. Свършено е! Никакви пътешествия вече, край на изпитанията, край на безумието, на страха…

— Кога смятате да тръгнете? Може, ако искате, да ви заведе друг шофьор. Ние имаме момчета, които знаят добре да карат и които ще бъдат много доволни да прекарат уикенда си в Лас Пиедрас. Това ще ви даде възможност да си починете за следващото пътуване…

Нямаше да има следващо пътуване за Щурмър, но той не смяташе, че е необходимо да уведомява за това американеца. Той само би съжалил за жеста си.

— Ще карам аз самият. Допивам чашата си и тръгвам.

Беше още рано, слънцето не грееше достатъчно силно. Шестдесет часа по-рано червеният камион беше напуснал крайбрежието, за да предприеме своята обиколка. Трима мъртви: Бимба, Луиджи, Джони, и кюрето от Лос Тотумос, което без съмнение едва ли беше постигнала по-добра участ. Но мислите на Щурмър не се спряха на тази жестока равносметка

Изпита удоволствие да се настани удобно на възглавниците, да затръшне вратичката, да подкара изведнъж, с един скок. Нахвърли се върху скоростите, стигна непредпазливо началото на пътя при входа на лагера. Протегна ръка към тези, които оставаха зад него. Махна им за сбогом, сякаш малко присмивателно, закачливо. В обърнатото огледало видя ръководителя на лагера, който му отговаряше. И най-сетне, останал сам с плановете си, с всичките предварително вкусвани радости, които му предстоеше да изпита, той полетя към своето бъдеще, което го чакаше, хвърлило котва в малкото риболовно пристанище, полюлявайки се в ритъма на малките вълни на Карибско море борд до борд с другите корабчета.

Викове избликнаха от устните му. Моторът пееше своята еднообразна песен с пълна сила и ревеше заедно с него. Победителят пееше от цялото си сърце. Това завръщане беше цяло надбягване. Когато си държал цял живот кормилото в ръце, има само един начин да изразиш радостта си — с бързина. И още повече след като си подтискал устрема си, възпирал си бързината си толкова дълго през последното си пътуване…

 

 

Жерар се отдаде на опиянението, което му доставяше собствената му сръчност и майсторство. Без да опира рамене на облегалката, разтърсвайки се при друсането, той караше с умерени движения. Стрелката на километража отскочи. На осемдесет сътресенията намаляха, камионът вече не вървеше, а летеше. Две малки, бързи, резки завъртания на кормилото: все още не се отделяше от земята. Деветдесет, сто. Моторът полетя високо, не извиваше вече глас, ревеше продължително.

При такава скорост му трябваха десет часа; петстотин километра — докато се обърне и ще ги измине. Щурмър заживя с бързината. Видения, мисли започнаха все по-ясно да се мяркат в главата му. Щеше да има доста работа, като пристигне. Да направи корабчето годно за работа. Да уреди въпроса с убития свещеник, без да пусне нито едно су на полицията. Да си достави диплома на кормчия за далечно плаване. Но да вървим поред… И Жерар предварително започна да изживява своето завръщане. За пътя, който му оставаше да измине, той се довери на камиона. Пътят беше прав. Онази своего рода присъща на човека на кормилото втора природа му позволи да запази волна мисълта си.

 

 

Колко хубаво щеше да бъде, когато, влизайки в Лас Пиедрас, щеше да мине пред вратата на „Корсарио негро“. Те всички щяха да са там. Там щеше да е и Линда. Бегъл спомен прекоси мисълта му, споменът за жената от предишната нощ. Но той беше престанал да бъде добър зрител за тези миражни часове. Между нещастника от миналата нощ и печелившия от днес нямаше много общи черти.

„А ако разкажа на Линда, че съм й изневерил с призрак…“

Той си представи ужаса, суеверния страх на индианката, ако тя узнаеше. Това го разсмя.

Да. Той щеше да спре за миг пред вратата на „Корсарио“ и щеше да каже…

Невъзможно беше да си представи по-нататък картината. Пристигаше в лагера на Crude and Oil и слизаше от камиона пред бараката на онова дърто говедо О’Б.

— Hullo guy! Happy to see you again.^[2]

И тук не можеше да си представи продължението. Може би поради предишното усилие да внимава да не се надява на нищо… Тъй или иначе, ето че докара нещата дотам да се бори срещу скуката и срещу нетърпението, задоволявайки се само с околната обстановка. Съвсем постна работа.

Равнината беше гладка като мушама. Той караше сега с гръб към пожара, нямаше ги дори кълбата пушек, за да го разсейват. На хоризонта платото спираше рязко до небето. И това внезапно отрязване показваше бляскаво и неоспоримо, че там долу започва морето.

Нито едно дърво. Навред растителност, която на известно разстояние изглежда слята със земята. Никаква вълнообразна трева, нищо. Двата черни цилиндъра на петролопровода бягаха край камиона в същата посока като него.

— Не бързайте много — му беше казал Мак Джовън, когато Жерар се сбогуваше с него.

Успокой се, Мак, не от прекалена грижа за интересите на компанията препуска тъй момъкът Щурмър. Той бърза лично заради себе си, това е всичко.

 

 

Както в зората, когато последва смъртта на Луиджи и Бимба, ято папагали пресече пътя на Жерар и продължи да лети в небето с крясъци.

„Ще ми трябва един за кораба, който ще живее на голямата мачта — помисли той. — Не многоцветен, нито ара^[3], те са глупави. А един от тези.“

Истината е, че като ги опитомят, те са мили и смешни. Умни и привързани като кучета. Щурмър търсеше всичко, което можеше да го разсее. Той се засмя при спомена за Боби, един приятел, когото изгониха от Венецуела, защото беше кръстил папагала си Боливар.

— Ах тези момчета! Високомерни, докачливи и неприятни.

Но ето че сега той беше станал богат човек. И най-малките му гневни движения ще бъдат свещени. Ще може да удря плесници на цивилния началник, да осквернява светите урни, да изнасилва деца в люлката и никой няма да се осмелява да му каже нещо.

— Как ми се яде!

Той спря и претършува еднодневката, която китайският готвач беше напълнил по свой вкус. Там имаше с какво да се подкрепи цял конгрес на американския легион: кутии с омари, пиле, сьомга. Бира в кутия, уиски в кутия, не от хубавото, а хлебна водка. Дъвка, шоколад, vegetable stew, особен вид рагу със зеленчуци, на което е невъзможно да се различат съставните части. Китаецът, почитател на победната смелост, беше проявил затрогващо внимание, като бе прибавил един десерт по свое усмотрение: филе от игуан — по тези места има много игуани, — изсушен на слънце, консервиран и обвит с желиран зелен сос с розови отблясъци, пълен с влакна от престоял карамел. Уви, този десерт беше точно толкова несмилаем и невъзможен за ядене колкото и описанието! Но важното беше желанието.

 

 

Отново приспивното мъркане на мотора. За щастие Жерар не беше ял много и нищо не пи. Във всеки случай, ако се смята какво беше предната нощ, да победиш този сън беше проста работа, с мед да го храниш.

А това странно нещо, което се появяваше сега и заемаше все повече място в пейзажа, беше тишината. Необхватната, плътна, настояща тишина. Тишина, която задръстваше всичко. Когато иа хоризонта се появеше помпа, силуетът й тактуваше напразно като въздушен телеграф на Шап^[4]. Нейното кротко бръмчене като че ли не вдигаше шум, а се сливаше с мълчанието на всемира, което тя едва подчертаваше. Камионът я поглъщаше, отминаваше я. Десет завъртания на колелата и помпата преставаше да съществува. Отново започваше равнината.

 

 

Лас Пиедрас, шестнадесет километра. Последният наклон започваше тук. Замайване, полет в планинското надбягване. Удари на спирачката, на амбриажа, на кормилото. Огромният камион тръгва, наклонява се, упорствува срещу инерцията, навежда се към външната страна на завоя, губи почва, намира я отново, нахвърля се при изхода на извивката. По-бързо, дявол да го вземе! По-бързо! Човек се увлича в тази игра. По-бързо следващия път, по-рязко следващия завой — това е игра, разбира се, това е игра. Смъртта не стиска зъби, забравила е смъртоносната течност долу, в таладро. В ръцете на човека, възвърнал доверието в себе си след неотдавнашната си победа, е останало само едно покорно и точно оръжие, нещо като карабина, като картечница, с която той унищожава пътя, покорява завоите един по един.

Замайване, полет, играта на краката върху педалите става дива, за да спре, за да включи пак мотора на пълен оборот от мъртва точка, за да се понесе отново. Удари с дланта, удари с юмрук и скоростният лост лети напред-назад, тласнат, захвърлен до дъното на включването при всяко влизане в завой, при всяко излизане от завой.

Гумите, диференциалът се оплакват, хленчат, викат, реват. Стоте, двестата коне цвилят сговорно. Между стиснатите пръсти на Жерар кормилото е покорно, живо, умно.

Сигнална табела, която съобщава опасните промени на склона, точно по средата. Това вече е сериозно. Тези завои няма да се оставят да ги измъкнат като гвоздеи. Спирачка! Спирачка, дявол да го вземе! Педалът не се подчинява и не се съпротивлява — потъва напразно.

Жерар докопва ръчната спирачка. Естествено, това не е достатъчно. Но може би има още време да забави мотора, да намали скоростта. Преставайки да натиска спирачката с крак, Щурмър освобождава петата, пуска в пълен ход своя мотор с един бесен, безнадежден удар на ускорителя. Минава четвърта скорост и стрелката на циферблата с един удар отскача на цифрата шестдесет. Шасито, ресорите, дори сандъкът стенат от сътресението и ръмженето им се смесва с леките пронизващи крясъци на някоя гума, която отзад сигурно докосва парче дърво или желязо, изтръгнато от шасито. Остават му още тридесет метра, за да намали поне наполовина скоростта.

Нов удар на ускорителя изтръгва от мотора циклопски рев. Той минава на трета. Преградата е съвсем близо сега.

Жерар пак вдига крака, който задържа амбриажа. Ново сътресение; този път слабо, смекчено, притъпено, и ясно изтракване сред общата врява: един кардан изхвръква от трансмисията. Камионът започва да се спуска по инерция.

Напразно се впиваш в кормилото, Щурмър. Напразно упорствуваш, правиш последни опити да се хвърлиш косо срещу стената, за да спреш устрема си. Усилието ти не е нужно повече; то ще послужи само на петрола. А ти, ти беше спечелил, само че крупието те изигра.

Имаше един улей, където се изтичаха водите, който ограждаше скалата. Едно колело влезе в него. Все пак с намалена, макар и още твърде голяма скорост, камионът се завъртя като пумпал около предната част. И отскочи назад, изтръгвайки бялата бариера; полетя назад по урвата. Той се въртеше, разглобяваше се през време на своето падане, губейки частите си преди окончателното смазване — железни парчета, които го придружаваха като дъжд. Жертва на своето страстно желание за живот, Щурмър остана вкопчен в кормилото.