Жорж Арно
Възнаграждение за страха (2)

Нека читателят не търси в моята книга онази географска точност, която винаги е само примамка: Гватемала например не съществува. Зная го, живял съм там.

Ж. А.

Пет, десет пъти иззвъни телефонът в кабинета на главния шеф в дървените бараки на лагера в Лас Пиедрас. Служителите възбудено се блъскаха, бързо влизаха и излизаха от стая в стая и летящите врати отскачаха напред-назад.

— Да… Да… Тази нощ… Не, не съм ходил там още лично. Уведомиха ме много късно. Райнър е в ужасно състояние, преживял е силно нервно сътресение. Естествено, той не носи лична отговорност. Какво, анкетната комисия? Без съмнение в сряда. Показанията на индианците? Та той остана само един, другият беше умрял, когато линейката дойде. Другият… Неговите показания, разбира се, няма да се различават много от показанията на Райнър — ще бъдат такива каквито ни трябват, нито дума повече. Какво, няма съдба ли? Разбира се. Да, за пресата. Вестникарите и без това достатъчно ще ни разнесат. Всъщност за вас е по-лесно, отколкото за нас, да направите необходимото… Тринадесет индианци убити, представяте ли си… Не са престанали да ни досаждат… с техните проклети комисии по охрана на труда. Пенсиите ли? Възможно най-малките естествено. Ще ви се обадя пак следобед.

Мръсна, мръсна история. От една страна, по-добре, че Райнър беше засегнат и дано останеше полуидиот. Защото ако му нямаше нищо, щеше да бъде мъчително пряко за самия него и косвено за компанията.

— Телефонират от Торонто за господин Райнър, шефе. Какво да отговоря?

— Кой се обажда?

— Майка му.

— Кратък разказ за злополуката и болничния бюлетин; ама че е досадна… Ние не сме институт за успокоение на старци, а Crude and Oil limited^[1]. Да си даде номера; ако той умре, ще й се обадим.

Секретарят на шефа не обичаше да проявява инициативи. Кратък разказ, лесно е да се каже. Цялата история беше още твърде прясна: едва от предната вечер.

Тази нощ, като всички други нощи от близо три месеца…

 

 

Тази нощ сред нефтеното поле Зулако в мрака се очертаваха стройни силуети: таладросите — сондажните кули, осветени с гирлянди от електрически крушки.

Колективът на Сонда 16 беше на работа. Дизеловият мотор снабдяваше апаратурата със светлина, електрическа енергия и сгъстен въздух. По гредите на кулата, на височина петнадесет метра, блестяха точки — там бяха закачени няколко прожектора. Когато мощността на дизеловия мотор се понижеше, светлината намаляваше. В центъра, въртейки се непрекъснато като свредел, проникваше отвесно малко по малко сондажна тръба в гъстия глинест разтвор, подхранван с вода от два камиона-цистерни. При сто оборота в минута за двадесет минути се прокарва петнадесет метра сондаж.

Голи метиси с алуминиеви каски и лъснали от пот гърди сновяха около чудовището и го снабдяваха с вода и мазут. Всеки път, когато тръбата влезеше изцяло в земята, механикът спираше машината. Сондажната апаратура на Crude and Oil, поставена на Сонда 16, беше износена. Като теглеха с всичка сила въжето на елеватора, петнадесетте работници от сондажния кладенец изправяха отвесно следващата част на сондажа. Тръбата, дълга колкото цялата височина на таладро, се издигаше трептяща, залитаща. Един акробат с въже и специален ключ с много голям отвор в ръка я закачаше по време на полета, задържаше долния й край и я наместваше върху отвора с нареза, който едва се подаваше над земята. Неговият помощник поддържаше в това положение тръбата, докато човекът с ключа се устремяваше бързо по скелето и освобождаваше стоманената плячка от челюстите на елеватора. Хората, които дърпаха отдолу въжетата, предпазливо се оттегляха. Горе индианецът трябваше сам да се бори с плъзгащата се метална тръба. Притискайки я плътно към гърдите си, той я отместваше, като напрягаше цялото си тяло. Въжето, с което се беше привързал към скелето на таладро, прерязваше като трион ребрата, диафрагмата, кръста му. Ако не успееше, рискуваше да бъде премазан между скелето и желязната тръба на сондата. Още малко усилие — и тръбата е вече на мястото си. Механикът дръпва ръчката, която командува механизма за включване. Изщракване. Захваната от челюстите, с които е снабден верижният ключ, сондажната тръба започва да се затяга над тръбите, поставени вече в земята. С шестдесет, осемдесет или сто оборота в минута тя влиза на свой ред в земята, докато индианецът, който я е поставил, се отвързва и слиза. Няма време за губене — има възнаграждение за бързина, което се изчислява според броя на тръбите, спуснати от колектива през десетте работни часа.

Потта, а понякога и кръвта на тези хора са необходими, за да работи машината. Цяла нощ те изгарят от жега, капнали за сън, цяла нощ очакват деня.

Всеки двадесет минути, при всяко ново завинтване на тръба, инженерът, ръководител на обекта, взема проба от глинестия разтвор. Той го разглежда на светлината на един прожектор, преценява гъстотата и относителното му тегло. Ако има нужда, прави анализ с помощта на няколко импровизирани прибори, наредени на тезгяха на механика. И най-малката грешка е опасна за изхода на работата. Ако пробивът се прави в твърде сух терен, сондажната тръба ще се сгорещи и има опасност да се скъса, тъй като е направена от извънредно чиста стомана. Разхвърчалите се във въздуха от напрежението на метала и въртенето на мотора парчета могат да убият хора и дори да съборят таладрото. Напротив, ако глинестият разтвор е много рядък и сондажът премине през каверна, преди да опре до залежа, на повърхността със силно съскане се издига запалителен газ, като заплашва да събори кулата и след това да се възпламени при най-малката искра — от свещите на компресора, от някоя нажежена метална частица, откъсната при триенето, въобще от каквото и да било. И тогава…

Райнър, ръководителят на обекта, беше неспокоен. Нещо не вървеше тази вечер. На два пъти вече в сондажния отвор се образуваха леки мехурчета. Той не посмя да приближи до тях никакъв пламък; струваше му се, че миришат на нефт. Но и вятърът, който вечно бръсне равнината, влачеше със себе си блудкава миризма на масло. Иди, че ги различавай!

Недалеч рафинерията в Анако, най-голямата в света, развяваше над равнината факел, който багреше с меден оттенък мрака. Райнър наистина горещо желаеше да зърне най-сетне как се връща вторият камион-цистерна, заминал преди доста време, за да го напълнят от съседното риачуело^[2]. Камионът, който снабдяваше сондата, беше почти празен. Райнър не се реши да прекъсне сондирането — от възнаграждението за извършената работа той вземаше лъвската част. Качи се в камионетката си и тръгна да пресрещне очаквания камион.

Равнината изглежда съвършено плоска поради хоризонта, който я заобикаля отвсякъде на еднаква височина. А всъщност тя е силно набраздена. Загубил веднъж от поглед високите светлини на сондажната кула, трудно можеш да намериш пътя си. Много силно и разсеяно в същото време, сиянието на Анако, от което се виждат само отраженията в небето, представлява лош пътеводител. Остават единствено следите от колите. Точно на кръстовището на двата пътя дирите от колелата рязко се раздалечаваха една от друга. Райнър спря, слезе и на светлината на запалените фарове се опита да ги различи. Трудна работа — двата камиона, които доставяха вода, бяха от една и съща марка и колелата им имаха едни и същи гуми. Двойните следи изглеждаха еднакво пресни — и едните, и другите.

— Къде ли се е запилял този глупак? Правилният път е вляво.

Инженерът пое по него и кара известно време, както му се стори твърде дълго — беше нощ и той бе неспокоен. Наближи водната станция. Камионът-цистерна сигурно беше там. Прав до камионетката, Райнър прониза надалеч нощта със снопа светлина от подвижния фар. Не видя нищо, дори и помпата, макар че чуваше как пъхти моторът. Той изруга през зъби.

Стана още по-горещо. Но въпреки това, подгизналата от пот риза заледяваше гърба му при полъха на вятъра. Защото вятърът тук наистина е хладен… Райнър запали цигара и погледна часовника си. Водата трябваше да пристигне в таладро за по-малко от двадесет минути.

Той се качи отново в колата, подкара я и почна пак да търси, като понякога спираше, за да се ослуша. Шумът от помпата все така достигаше до него. Пътят следваше сега течението на малката рекичка; почвата беше лоша, колелата се плъзгаха. Изведнъж колата забуксува. Буца втвърден пясък стържеше долната част на радиатора под предницата на камионетката. Моторът внезапно спря. Отзад колелата потънаха до средата на главините. За щастие той имаше лопата — широка и здрава лопата, прикрепена с ремъци до лявата вратичка. Райнър насочи усилията си първо срещу изпречилото му се препятствие. После изкопа пред всяко едно от четирите колела нещо като наклон и натъпка отдолу суха трева, която изскуба с шепи около себе си. Непривикнал на този вид труд, той работеше много припряно, проявяваше несръчност и все повече и повече се потеше. Работата не напредваше. Десет минути бяха изминали, когато потегли отново. Сто метра по-нататък право срещу него се зададе камионът и спря. Райнър скочи на стъпалото и пъхна главата си в кабината.

— Бързо, бързо, там почти няма вече вода!

Шофьорът поклати глава и потегли, без да отговори. И по неговите слепи очи се стичаше пот.

„Ама че е жега тази вечер“ — каза си инженерът.

Той пак улови кормилото. Пред него камионът напредваше твърде бързо, за да може да го следва; беше по-тежък и товарът му пречеше да се плъзга. От друга страна, облак прах се издигаше над земята, заслепяваше го и пресушаваше гърлото му. Райнър спря, за да остави другият шофьор да вземе преднина. Сега се поуспокои и измъкна от джоба си друга цигара; запали я и бавно, дълбоко всмукна от нея. С изгасен мотор, той опипа машинално таблото по дължината, намери едно копче и го завъртя отляво надясно. Радиото помърка известно време. Улови радиостанцията в Лас Пиедрас, която предаваше в радиус от триста мили — от скалистия бряг, който се издига над пристанището.

„Ха, ха, ха“ — зави един негърски певец, който беше пял в клуба на компанията преди три седмици.

Ха-ха-ха! Мъчно сдържам си смеха,

що обзема ме, кат видя,

на живота черната обида.

Ха-ха-ха!

Радиото замлъкна, спря изведнъж. Тишината — мръсната, тежка, проклета тишина на равнината, пак покори нощта. Райнър натисна стартера един път, два пъти. Нищо. Нямаше ток. Стрелката на амперметъра, осветена с края на цигарата, не помръдна. Американецът се почувствува чужденец, не на мястото си сред тази пустиня. Враждебността на заобикалящата го обстановка му вдъхна страх.

Той излезе, повдигна капака откъм страната на повредата. Намери най-сетне батерията. Светна с електрическото си фенерче, за да провери жиците и скачването им. Всъщност всичко изглеждаше нормално. Той скачи направо проводниците на електромотора с батерията и остърга метала. Нищо. Никаква искра.

Започна страшно да се ядосва, забрави напълно, че е дипломиран опитен инженер, за когото моторите „Форд“ и тяхното електрическо устройство са просто детска игра: „Focken job“.

Ах! Да можеше да се озове пак у дома си! Да се върне към безвъзвратно отминалите волни детски дни! Да можеше да прояви лошото си настроение пред някого! Намръщен, той правеше безсмислено силни и зле въздържани движения и търсеше къде е прекъсната жицата. Изминаха повече от двадесет минути. А всъщност работата беше толкова проста — жицата беше прекъсната вътре в каучуковата обвивка. И разбира се, нямаше резервни в сандъчето.

Той тръшна вратата с един ритник и остана за миг неподвижен, после се наведе над спуснатото квадратно стъкло и взе от седалката откъм своята страна цигарите и кибрита. Светлината от лампата, закачена на колана му, играеше пред него. Той потъна в нощта.

Да измине седем километра сред пясък! Какво пък, вторият камион сигурно нямаше да закъснее на свой ред да отиде да вземе вода. Но най-отвратителното беше, че трябваше непрекъснато да гледа в краката си, за да не загуби пътя. Без това тази нощна разходка нямаше да е чак толкова неприятна. Райнър вдъхна с пълни гърди срещу вятъра. Всеки миг падащи звезди браздяха небето. Ако почнеше да си пожелава нещо при всяка звезда, щеше здравата да се умори. Той крачеше все напред и напред, осланяйки се на часовника си, за да изчисли изминатия път, и вече започваше да се чуди, че не вижда нито светлините на таладро, нито фаровете на втория камион. Безпокойство, съмнения терзаеха ума му. Туземците бяха сами на обекта. Надзирателят беше получил точни нареждания, дано само не направеха някоя глупост с регулирането на дебита… Вярно, че този тип беше отракан по сондите. Но все пак непредпазливо беше да ги оставя сами.

Отраженията от светлините на Анако огряваха околността, но в тази светлина нямаше нищо успокояващо. А самата сонда беше вкопана дълбоко в падината; виждаше се чак когато ти се изпречи под носа.

Американецът се спря. Изведнъж следите пред него изчезнаха. Впрочем и зад него не се виждаше нищо — колко тежи един човек, та да остави следи върху сбития пясък! Ето че от много зяпане се беше загубил като глупак. Той седна за малко и се замисли. Ослепителна светлина му разкри внезапно, че не беше толкова далеч от целта си — сондата току-що беше експлодирала.

Светлината отслабваше, но не спираше. Около мястото на експлозията над главата му прехвърчаха със свистене железни парчета, които му напомняха войната. Ужасен от случилото се — струваше му се, че виновен за всичко е той, — Райнър се спусна да тича. Само по една случайност това стана на пътя му; безспорно, страхът му беше по-силен от желанието, от тревожното желание да види. Той тичаше; нещо го удари в гърдите; спъна се в пясъка, отскочи широко два пъти и падна. Пак се изправи, краката му тежаха; той изплю налапаната кал и отново тръгна. Не му достигаше дъх. Понеже беше принуден да си поеме отново въздух, Райнър се просна по корем на земята и несъзнателно се опита, напрягайки всичките си мускули, както по време на бомбардировка, да се слее със земята.

Изпитаните правила винаги са верни — силите му се възстановиха. Той пак закрачи. Три километра го деляха от мястото, където беше станала експлозията. Необходим му беше близо един час, за да ги измине. Когато пристигна там и загледа с ужас как се вият около скелета на таладро лумналите пламъци, той не беше вече снажният засмян и простодушен момък, когото познаваха всички момчета от Crude and Oil. Превърнал се беше в мъж с окървавено и окаляно лице, който си изпотроши краката и на когото сърцето изхвръкна да тича из мрака — човек, който плюеше кръв и не знаеше дали тя блика от устата му, или някое парче…

Пожарът се беше развихрил. Вятърът отнасяше стотици метри на запад огнени езици, които изсушаваха и напукваха земята. Той фучеше силно в този миг, но пращенето на огнения стълб, който се издигаше в небето, изхвърляйки железни отломки, беше по-силен от неговия рев. Сондажната кула, счупена на две през средата, беше напълно полегнала, смачквайки с нажеженото си туловище компресора и дървените основи, където работниците оставяха канчетата и дрехите си, когато идваха на работа. После пламъкът беше извил скелета на кулата и сега пак започваше да го изправя отвесно. Сякаш сондата отново щеше да заеме мястото си и да поднови работата си. Малко по-нататък той беше догонил камионите, цистерните на които бяха избухнали. Петте тона вода, излени върху възпламенената нафта и бензин, само го бяха още повече разпалили. Два огнени букета, които в сравнение с другите изглеждаха съвсем ниски, допълваха гледката на злополуката.

Настрана от мястото на бедствието, застанали прави и брулени от вятъра, двама индианци, вкопчили се един в друг за рамената, гледаха огъня и крещяха непонятни думи, думи от диалекта гуахарибо, които означават смърт и страх. Американецът нямаше нужда да разбира езика им, за да узнае какво казват. Петнадесет от техните другари бяха загинали в пламъците. Те чувствуваха, че полудяват, той също.

И дума не можеше да става да се приближи до тази паст, откъдето излизаше огнен стълб със съвършено чисти цилиндрични очертания. Райнър помисли ужасен, че тези двама мъже, останали живи, щяха да съобщят за неговото отсъствие пред анкетната комисия. Петнадесет души вече бяха умрели. Тази нощ все повече и повече започваше да му напомня войната. Толкова просто щеше да бъде да убие тези двама свидетели и да остане сам — да може да обясни нещата, както му е удобно! Но кой знае дали от някакви скрупули, или поради слаб характер — Райнър не се реши. От друга страна, и в главата му нещо започваше да не е в ред.

Той се приближи и се вгледа в лицата на индианците. Двамата имаха дълбоки рани от обгарянето и сякаш не го забелязваха. Миглите и косите им бяха изгорели до корен. Те не плачеха, защото вероятно не знаеха как се плаче. Райнър се опита да им заговори.

— Какво стана? Какво се случи?

Мълчанието им му показа, че те не го чуват. Мъчеха се да не мислят за нищо, застанали насред път — между смъртта на другарите си и техния собствен живот.

Шест часа по-късно недалеч вляво, откъм хоризонта, зави настойчиво и продължително сирена. Ръководителят на Сонда 19 беше чул шума от експлозията, беше видял огъня и беше телефонирал в лагера в Лас Пиедрас. Линейката на компанията пристигна. От нея слязоха санитари, придружени от спасителен екип — седем мъже с огнеупорно облекло и шапки от бял азбест. Те намериха инженер Райнър от Crude and Oil, ръководител на Сонда 16, клекнал в пясъка между трупа на един индианец и на друг един умиращ индианец. „My goodness, my goodness“^[3] — повтаряше американецът.

 

 

Разбира се, секретарят на О’Бриен беше предал на старата мисис Райнър твърде непълен разказ на цялата тази история. И все пак това му отне към десет минути. По колко долара на минута?

Най-сетне той се впусна в чисто медицински подробности. Колкото може по-внимателно без съмнение.

— Хм! Мисис Райнър? Аха! Да. Ето болничния бюлетин… Една секунда, ако обичате.

Той остави слушалката и прелисти сноп книжа, напечатани на розова хартия, четейки полугласно:

— Изчезнал, изчезнал, изчезнал… Това са гватемалците… Общи обгаряния, трета степен, двойно спукване на черепа… Не, това е другият индианец…

До него прозвуча гласът на старата дама от Торонто.

Но на такова разстояние думите й бяха съвършено неразбираеми. Секретарят не им обърна внимание — продължаваше да търси.

— Аха! Мисис Райнър, чувате ли? Ето какво пише в бюлетина, мисис Райнър: „Непрекъснат мозъчен кръвоизлив вследствие на проникваща от трупа рана. Нервен шок. Тежко състояние. Прогноза съмнителна.“ Повтарям: „Тежко състояние. Прогноза съмнителна.“ Ало, чувате ли? Мисис Райнър, бихте ли ми дали телефонния си номер? В случай на смърт… Хм, хм! Мисис Райнър, чувате ли ме? Уф, мисис Райнър?

Секретарят остави слушалката, изглеждаше ядосан.

— Сигурно прекъсна — каза той на седналата срещу него машинописка. — Постарайте се впрочем…

 

 

Дали с джип или с командирска кола, все едно — трябваше да пропътуват десет часа, за да стигнат до таладро, където предната вечер беше станала злополуката. Главният шеф и помощникът му бяха просто смазани от друсането. В този момент те съвсем не мислеха за бедствието — простатата и хемороидите им създаваха много повече грижи. Няколко десетки километра по-нататък пожарът довършваше това, което беше останало от стоманения скелет.

Зрелището им отне дъха, когато двете коли се озоваха между вятъра и огъня. Един час след тръгването си те бяха вече започнали да се ръководят от тежкия облак дим, който забулваше част от хоризонта.

— Няма дим без огън — измърмори О’Б., О’Бриен, шефът, скачайки от колата като младеж, за което веднага съжали — кръстът му беше просто премазан и единият му крак беше съвсем изтръпнал и се подкоси. О’Бриен едва не падна.

„Пожарът много бесня“ — бяха казали индианците. Всичко беше изпочупено. От скелета на сондата не беше издържало нищо. Седмината мъже го наблюдаваха от сто метра разстояние. Някои заслоняваха с ръка лицето си. Главният арбитър, един здравеняк между тридесет и пет и четиридесетгодишен, с наляно с кръв лице, беше измъкнал бележник от джоба си и си вземаше бележки. О’Бриен прояви повече човещина от другите, по-силно се вживя в бедствието и в неговата неизмеримост, затова такова държане му се стори съвсем комично. Той не се посвени да му го каже:

— Неприятно наистина, че за да проверите как е станала цялата работа, трябва да се приближите до мястото. Аз обаче се нагледах до насита. Дори свят ми се зави.

Ирландският акцент, от който той все не се решаваше да се раздели напълно, пролича този ден повече, отколкото обикновено, и зазвънтя като допълнителна обида в ушите на хората, които го придружаваха. Главният арбитър стана още по-червен. Но не отговори; и докато шефът се тръсна на предната седалка на колата и разгърна без никаква престореност пъстър илюстрован брой от „Приключенията на Свръхчовека“, арбитърът отново се задълбочи в изчисления от разстояние, като в същото време ги записваше в малкия си бележник.

Вихрушката от пламъци сякаш искаше да изтръгне от земята твърдата, плътна, странна материя, от която тя беше направена. Огнен стълб като струя избликваше високо горе и не се разпръсваше веднага, а се гмурваше в тъмния таван от облаци. Редките огнени пръски, падащи, докъдето поглед стига, приличаха повече на отломъци, отколкото на капчици. Пожарът съществуваше сам за себе си, жив, истински. Дали животът му щеше да бъде кратък или дълъг, все едно, пред него стоеше една задача — да се издигне, да полети към небето. И затова бързаше.

О’Бриен се върна при групата. Заключенията, отнасящи се до минали работи, не го интересуваха. Той не би могъл да се издигне в държавно учреждение, където правилата на играта са да обясниш удара, а не да действуваш и да преодоляваш трудностите. А ирландецът бе преди всичко привърженик на бурните разпри. И сега беше побеснял. Изпитваше именно гняв срещу пожара. И то не защото щеше да го ощети с нещо. Изгасен или не, това нямаше да попречи на всяко първо число от месеца заплатата, удвоена от обезщетението за тропическата зона, да влезе в джоба на главния директор, отговарящ за Гватемала. Въпросът не беше там. О’Бриен просто беснееше срещу огъня, защото беше станало така, а не другояче. Има хора, които не могат да се сдържат да не изпаднат в ярост срещу пречките, срещу мъчнотиите, срещу враждебността на нещата и на света; без тях щяхме да бъдем още в стадия на каменната ера.

— И няма начин да се започне проходният окоп — каза О’Бриен. — Остава ни само да копаем направо, под прикритието на вятъра, с два завоя за сигурност към края.

— Трябва обаче да се действува бързо — добави секретарят му, — след три седмици вятърът ще промени посоката си.

О’Бриен се държеше хладно с него. Не беше харесал начина, по който момъкът беше изпълнил поръчката му за майката на Райнър. Но като го чу да говори така, той му хвърли поглед, изразяващ помиряване — най-сетне и той да каже една умна дума.

— Хайде, на път!

Те се качиха отново в колите. През целия път на връщане главният арбитър стъкмява едно от тези малки докладчета… докладче, с което се канеше да забърка в цялата история тоя самомнителен червенокос ирландец. О’Бриен пък кроеше план как да се потуши работата. Обсъждаше всичко, разработваше подробностите. Виждаше вече предпазливото промъкване на гигантите в огнеупорно азбестово облекло, които се приближаваха до самия огнен стълб, за да подкопаят основата му, да го повалят като дърво. Предварително се наслаждаваше на тишината, която след оглушителната врява по време на работата, щеше да смаже със своята тежест равнината, надвила рева на вихъра, задушен като под дюшек. Така се справяха някога с беса.

Просто като фасул е да изгасиш един кладенец в пламъци. Достатъчно е да духнеш отгоре, както духаш клечка кибрит. Само трябва да действуваш смело. Дайте ни експлозиви! Но не какви да е — това, което е достатъчно да разруши, да събори в район от няколко стотици метра къщите, дело на човека, не е достатъчно да повали неприятеля, огъня.

Колите напуснаха платото, нефтеното поле със сто сонди, и се отправиха по наклона, който щеше да ги отведе към Лас Пиедрас. Последните двадесет километра бяха пак асфалтиран път със здрава и добре поддържана настилка. Същински тобоган^[4], който се спускаше към пристанището! Лъкатушният път беше достоен за акробатически постижения. Двадесетсантиметров бетонен перваз отбелязваше границата на една пропаст. По-надолу пътят се виеше и стигаше до морето, след като преминаваше по нещо като мост-дига, който се прехвърляше над седемте ръкава на Рио Гуайас. Но не се виждаха нито морето, нито реката — цялото крайбрежие на долината представляваше грамадно блато, от което изплуваше завеса от бяла мъгла. В началото на наклона страната беше разделена на две от този предел — горе, назад, се простираше южноамериканската пустиня, пясъчна, камениста, с ниска, сива, опърлена растителност. Слънцето там оставаше дванадесет часа на ден в зенита. Сто метра надолу под колелата започваше неустойчива, нагъната почва, на вълни. Нямаше шофьор, нито опитен, нито роден по тези места, който да не изпитва ужас при мисълта да навлезе там.

Пълният наклон беше четири хиляди стъпки, близо хиляда и двеста метра. Пътят през облака се простираше на около триста метра, измерени отвесно, ще рече, на едно разстояние от близо два километра. Петнадесет на сто от него беше хубавичка стръмнина и наброяваше вече в своя списък за наградени неколцина умрели шофьори от деня, когато Crude and Oil започна да строи своя голям петролопровод, по който щеше да се отвежда до вълнолома на Лас Пиедрас дори петролът от най-отдалечените сонди. Стари, излезли от употреба влекачи помъкнаха тогава на полуремарке тръби с диаметър по петнадесет пуса^[5] и дължина петнадесет метра. Всяка тръба тежеше близо петстотин килограма; от тях закачваха по петдесет, шестдесет, наредени пирамидално на купчина като гроб, поставени на двете задни колела на влекача и върху двойното ремарке и хайде, карай… Случваше се понякога на най-стръмното място от наклона моторът да започне да пращи и да се дави. Два подскока на цялата машина и после нищо — само тихото плъзгане на колелата, които моторът престава да тегли. Тридесет тона железария, започват да се носят към пропастта. Скачай, шофьор, скачай!… Той натиска с ръце дръжката на вратичката вляво — тази, която е до кормилото, затисната от тежестта на тялото му и запъната в желязната си рамка… Ако в две секунди момъкът не успее да отвори, няма защо да се мъчи повече — утре, осем дни по-късно, с края на стрелата на автокрана екипите по възстановяването ще изкачат много трудно на асфалтовия път два трупа: единият от кости, другият от стомана, които остава само да бъдат отнесени по-късно всеки към неговия гроб.

Докато строяха петролопровода, тази работа беше много добре платена.

 

 

Никой не казваше дума нито в джипа, нито в първата кола. И двете приличаха на военни коли и вървяха наблизо една зад друга. Те преминаха твърде бързо мостовете, забавиха ход, за да доближат изкъртения от полицейската бариера паваж, после набраха пак скорост и навлязоха в алеята Сан Матреско — име твърде голямо за нея, защото не беше по-дълга от двадесет метра.

Разпръснатата светлина от белия облак дразнеше очите повече, отколкото яркото слънце над платото. Мръсни, изкорубени, прихлупени ниско над земята колиби плуваха в бледата, палеща мъгла: градът се обливаше в пот — пара, която те прави морен и е същински развъдник за микроорганизми във въздухообразно състояние.

Колите минаха пред Ла Полиция, дълго и ниско здание, подобно на кутия за обувки, която изглеждаше от вибробетон. Там бяха разквартирувани представителите на властта и затворени тези, които бяха си избрали другия път — да се опълчат срещу нея. На прозорците имаше решетки — нещо като мрежи за курници. От цялото здание без съмнение вратите представляваха най-солидната част.

Седнал на прага, на един стол в стил „Хенрих II“, един войник с шапка от английската армия с панделки и червен лъскав номер на неговия батальон — деветнадесети, стоеше на стража, която според правилника би трябвало да бъде бдителна. Той държеше пушката между краката си със затъкнат нож и сънуваше мръсотии. Шумът на моторите го събуди, войникът се наведе назад и извика към вътрешността на колибата, за да предупреди своя пряк началник по йерархическата стълба.

— Хей, генерале, грингосите^[6] се връщат!

— Много важно! — отговори отвътре офицерът.

На три минути от центъра на града започваше кварталът на изоставените къщи. Пет години по-рано Лас Пиедрас беше най-цъфтящото пристанище в тази част на брега. Сега беше мъртъв град. Компанията беше платила предварително на правителството — в неговата столица, възнаграждение за тридесет години и нямаше намерение да даде повече нито стотинка. Такива са превратностите в икономическия живот на тези малки страни.

Рухнали колиби, дупки, кални локви, пусти пространства, осеяни с кубове разпръснат цимент, кал, застояла вода посред улицата, залети поради комарите и маларията с черен пласт нафта. При преминаването на колите лепкави, кални струи се разхвърчават с плясък и изцапват част от стените.

Малко по-настрана янките бяха хвърлили във въздуха с динамит цяло едно напуснато предградие. И напред, булдозери! Те бяха циментирали насипа, после поставиха телена мрежа наоколо. Посред този своего рода бомбардиран град само техните малки дървени къщи бяха боядисани със свежи, пъстри, гиздави цветове. И все пак и те си приличаха много една на друга.

Двете коли нахлуха в лагера и се спряха пред централната барака. Главният лекар тъкмо излизаше от нея. Той се приближи до О’Бриен и каза:

— Вторият индианец е мъртъв.

— А Райнър?

— Загубен.

О’Бриен въздъхна съвсем явно облекчено.

— Зъбочистко — каза той на своя секретар, — съобщете по телефона на старата дама веднага щом свърши. И ако тя пак припадне още при звука на вашия глас, ще ви изхвърля.

Зъбочистко откровено казано никак не изпадна във възторг.

 

 

— Anda, Manolete, anda!^[7]

— Anda, toro! Que bravo!^[8]

Гласовете отекваха толкова силно в залата на „Корсарио негро“^[9] — публичния дом в Лас Пиедрас, че изглеждаха като препредадени от високоговорител. Слушайки ги, не би могъл да си помислиш, че си попаднал на зрелище с накачили се прави по пейките афисионадос^[10], а неволно ще потърсиш с очи писукащ радиоапарат, който предава борба с бикове. Или може би причина за това беше влажната мъгла, която плуваше из къщата, както и над целия град. Жителите на Лас Пиедрас наричаха това „дъха на каймана“ поради многобройните крокодили, от които гъмжеше делтата. И все пак бяха наистина гласове на хора от плът и кръв, а не речи, излитащи от електрическа кутия. При по-внимателно вслушване не можеше да се излъжеш в това.

— Matalo, toro!^[11]

— Respecto a Manolete, que ya es muerto!^[12]

— Que va muerto? Maricon Dios!^[13]

Те бяха трима и седяха на една маса встрани.

Залата беше голяма. Белите стени бяха украсени с рекламни литографии. Вдясно, като влезеш — тезгяхът. Над него — автентичен портрет на Черния корсар, който никога не беше съществувал. Във всяка ръка той държеше по един пистолет, между зъбите му беше затъкната нападателно сабя, една девойка висеше на ръката му, а за да нарисува очите му, художникът беше употребил фосфоресциращо вещество. Девойката беше малко порочна хубавица; изглеждаше много доволна от гордата осанка на своя съблазнител. Едната й гръд преливаше от корсажа и разкриваше повече от чудесна на цвят кожа. Но хулиганите бяха нарисували почти навсякъде по нея съвсем наивни похотливи надписи.

В дъното имаше пет ниши с пъстри завеси, които закриваха отвора — там канеха клиентите. Момичетата седяха на дълга маса от тъмно дърво. Само една беше хубава — Линда, която принадлежеше на Жерар, бившия контрабандист. Тънка, мургава, със стегнато тяло, тя представляваше съвършен тип на метиската раса — хола, с черни гладки коси и изящна нежна кожа. Другите четири бяха грозни, ако не смятаме, че тяхната тромавост и глупост придаваха на животинските им форми някаква предизвикателна и ярка похотливост.

Може да се каже, че в този час в „Корсарио“ нямаше почти никого. Навън тегнеше мъчителната жега на утринта. След малко, към единадесет часа, щеше да бъде даден сигналът за излизане от доковете. Пристанищните работници щяха да дойдат да наберат нови сили пред чаша агуардиенте^[14], да вдъхнат аромата на жени. Някои от тях щяха да се помамят по две мургави бедра, зърнати през цепката на пола, по нечии навлажнени с език силно начервени устни. Жените щяха да стигнат забързани преди тях до сепаретата в дъното, полюлявайки бедра на всяка крачка. После щяха да дръпнат завесата зад себе си и това щеше да е по-грозно, отколкото ако се любеха пред всички. Но в този миг всичко беше спокойно. Тук бяха само пушачите на марихуана.

Защото картонените цигари, през които тримата мъже изпускаха тежки сиви облаци дим, бяха натъпкани с марихуана — билката на делириумите по поръчка. Достатъчни са четири грама трева и човек затваря очи — панаирът на мечтите се открива, моля, избирайте! За четвърт час можеш да бъдеш Хитлер, танцуващ жига върху площадката на двореца Шайо, състезател, уловил кормилото на една „Масерати“, за която винаги си мечтал и никога не си могъл да си доставиш, любовник на Рита Хейуърд в подробности, професор по филология — ориенталски езици, и баща на пет близначета. И всичко това няма да свърши със самоубийство в бункер, с връхлитане върху някой чинар и кола в пламъци, нито със срамна болест. Ще можеш да се любиш до насита; няма да има за тебе вече непознати и съмнителни етимологии и ще стиснеш ръката на английския крал. Без съмнение, когато се събудиш, всичко започва пак отначало.

Но такава е марихуаната, която продават приготвена на цигари, на напълно достъпни цени, по всички пристанища на Латинска Америка.

Днес пушачите в „Корсарио“ бяха решили да погледат борба с бикове.

Опиумът ги караше да говорят с такива странни гласове; той им подшушваше тези неочаквани викове. Върху кръглата маса, чиято повърхност не беше от мрамор, а от цимент, марихуаната им беше поднесла добра храна. Беше изсипала за тях с гальоти златист пясък — хубавия пясък на арените.

За тях, за да изпаднат във възторг, тя беше придала нов вид на обикновените предмети, превръщайки ги в тази пищна пъстра тълпа, която прекарва няколко часа на Плаца де торос в празнични дни. Пепелници, чинийки, празни шишета кока-кола, литър ром, наполовина пресушен, бяха се превърнала в гъвкави бандерилиери, във великолепни пикадори, в строги цивилни полицаи — необходими фигуранти в предварителната подготовка за представлението на смъртта. И на всичко отгоре участвуваше лично Манолете. Манолете, който се беше оставил да го убие, ето вече две години оттогава, неговият сто и осми бик. Манолете — идолът на афисионадос.

Борбата с бикове наистина се разиграваше пред очите на пушачите — случваше се дори някой от тях, отмествайки чашата си с прикрито движение, да тласне действието в желаната насока — но за хладнокръвния зрител тя все така носеше по дразнещ начин надписа „Лъжливо“, написан с големи букви. И съдържателят, бледен и дебел европеец на име Ернандес, намръщен и едва сдържащ гнева си, ги наблюдаваше на края на търпението си. С парцал за миене на чаши той попиваше лъсналото си от пот лице. Накрая изръмжа:

— Брей, че хубостници!

И действително… Двама от тях бяха индианци със смесена кръв, мършави, нервни, сухи. Твърдите им коси блестяха като черен емайл, но най-старият от тях беше почти без коса. Отблизо той приличаше на болен от косопад — болест, която беше засегнала дори кожата му. Двамата индианци имаха монголски мустаци, лъскави, жестоки.

Третият пушач беше бял и изглеждаше към шестдесетгодишен. Същински скелет! Бръчките по лицето му образуваха дълбоки, мръсни гънки; беше с бели коси и ръцете му трепереха; от време на време се гърчеше в спазмодични тръпки. Очите му, избледнели като очите на хората, пътували дълго по море, се бяха вдълбали силно под дъгите на веждите, а страните му бяха хлътнали така, че скулите сякаш се движеха под самата повърхност на кожата. Беше жертва на непрекъснато оживление и вършеше едно след друго все същото, сякаш сериозни причини го правеха нетърпелив — той кашляше, смееше се, избърборваше пет-шест думи и замлъкваше с отпуснати черти, с мъртво лице. После пак започваше. И всичко това траеше не повече от минута.

Тримата мъже се наведоха внезапно съвсем близо до масата. Жак, европеецът, изръмжа:

— Eso no es corrida sino carniceria! Това не е борба с бикове, а касапница.

— Anda, toro! Que brava, que ruda la bestia!^[15]

За тях тримата Манолете без съмнение вече се готвеше да излезе срещу биковете върху тази маса; без съмнение десет хиляди запалени зрители седяха на двата празни стола до тях. Но на съдържателя започна да се струва, че те стават все по-невъзможни. Единствено момичетата ги гледаха благосклонно, проявявайки снизходителност, станала за тях почти професионална.

Зад тезгяха беше и жената на съдържателя. Тя седеше наперено зад автоматичната каса — нова машина, цялата в никел и цифри. Стара на тридесет години, повехнала и подпухнала, тя съзерцаваше с възхита машината — символ на благополучие.

Между нея и мъжа й една по-млада индианка миеше, наведена над цинковата мивка, приборите от миналата нощ.

Пристигна един клиент, облечен в униформа от сив памучен плат на зелени ивици. Приличаше на ваксаджия, който не е имал време да лъсне ботушите си. Един кобур на пистолет, закачен на кожения му колан, внушително число звезди и галони върху маншетите, гърдите и фуражката показваха чина и длъжността му — помощник-началник втора степен от администрацията на митниците.

— Здрасти, шефе! — извика той любезно на Роберто. — Госпожо, очите ви ме карат да мечтая. Малката, хубави бедра имаш!

— Здрасти, генерале! — отговориха в един глас дирекцията и персоналът на „Корсарио“.

Но жените дори не се помръднаха. Южноамериканецът общо взето го бива за всичко, но този беше чист педераст. Той си поръча пунш с крем и го изпи на малки глътки, загледан в групата пушачи на опиум.

— Ако продължава да се навърта около Жерар, ще му ръгна един в корема — каза Линда на съседката си.

Тя вдигна рамене, без да отговори.

Марихуаната действуваше. От четвърт час Жак си въобразяваше, че е Франко. И беше решил, че индианецът с косопада е не друг, а самата Евита Перон, обаятелната съпруга на аржентинския диктатор. Той дори започна да го ухажва, наричайки го „сеньора“. Индианецът беше преминал възрастта на промени в половете. Затруднен, неразбиращ значението на смешната испанска фразеология, той започна да ругае Жак; напсува го на майка, на баща и заключи в рамките на приличието:

— Ти нямаш повече култура от едно кръвосмесително прасе, родено в двора на фермата, баща ти е бил рак, а дедите ти риба.

— Евита, ангел мой, не слушай думите, които произнася чрез твоята обожаема уста този безсрамен невежа — отговори Жак.

Индианецът стана, наистина побеснял. Жак криво-ляво също се изправи на крака. Те се измериха за миг с поглед, готови да се вкопчат един в друг. Но третият пушач възстанови тишината, като ги прекъсна бързо:

— Гледайте, гледайте тази хватка с наметалото! Този бик е пил кръв от човек, той е храбър, горд. Но Манолете ще победи.

Зад тезгяха съдържателят се наведе сега към прислужницата.

— Приемам да ме отегчават и да ми додяват, но поне да имам полза от това. Роза, покани ги да си поръчат още нещо.

Малко неспокойна, девойката заобиколи тезгяха, приближи се до тримата мъже, постави ръка върху една празна чаша и запита:

— Какво ще обичате сега, господин Жак? А другарите ви?

Жак се изви рязко към нея. Изглеждаше страшно озлобен.

— Остави веднага това, малка мръснице!

Но девойката отстъпваше вече с чашата в ръка.

— Остави веднага това! — повтори Жак. И прибави със скръбен тон: — Тази мръсница отнесе бика.

Почти в същия миг индианците си дадоха сметка каква голяма беда ги беше сполетяла. Те се гледаха като хора, на които току-що са изиграли мръсен номер. Прислужницата отстъпваше предпазливо, за да се прикрие зад тезгяха.

Плешивият индианец вдигна глава и заяви на свой ред:

— А всъщност точно така е. Тя го отнесе.

— И какво ще правим сега? — захленчи Жак. — Такова хубаво нещо! Аз бях Франко, щях да помилвам антифашистите. Ти беше Евита, щеше да отровиш Перон с хайвер с арсеник, вече беше господарка на Аржентина. И изведнъж идва някаква си малка мръсна метиска, чиято майка е ходила на четири крака в гората; ще й оставим ли да отнесе нашия бик, да срине всичко със земята и да опозори Манолете на това отгоре?

— И дума да не става — заключи третият индианец, — в никакъв случай!

Белият беше най-възбуден. Той стана от мястото си; очите му се движеха извънредно бързо в орбитите под безцветните мигли; долната му устна трепереше. Малко лига беше потекла. Индианците издържат повече на опиума. Те се опитаха да принудят европейския си другар да седне отново на стола си. Но обезумял, той се държеше на краката си по-здраво, отколкото те можеха да си представят. Двамата не настояха повече и го оставиха да излее гнева си.

Жак докопа първата попаднала му чаша, хвърли я на земята и стъпка парчетата. След това из заведението полетяха цигарите и кибритът. Гневът му нарастваше. Той хвърли по главата на корсаря тежка пепелница, която разцепи платното. Съдържателят вдигна рамене и тръгна към него с намерение да го вразуми. Тогава Жак грабна една чаша и я метна върху главата му, ревейки високо като дете, което се глези:

— Моя бик! Върнете ми го или ще ви избия всички!

Ернандес се беше навел навреме, така че чашата се счупи в стената. Едно парче засегна края на ухото на митничаря. Прави по местата си, девойките наблюдаваха сцената. Съдържателят енергично, но без да проявява гняв, зашлеви две плесници на Жак. Старецът се строполи, плачейки. Ернандес се върна зад тезгяха.

Близо една минута изтече, преди чиновникът да забележи, че е ранен и да реши, че това е сериозно основание да зареве като магаре. И той не се лиши от това удоволствие. Кръвта течеше върху позлатения еполет и се разделяше на малки вадички около медалите му. Изчислявайки стойността на обезщетението, за което би могъл да предяви иск: за загуба на престиж, за рана, за бележка от химическо чистене и пр., митничарят се засили да произнесе възмутено тържествена реч.

— Вие не се намирате на края на света, мръсен чужденецо — извика той, подчертавайки думите си, — а в самия център на цивилизован и културен град! Аз, чистокръвен гватемалец, потомък на героите от двадесет и четвърти юни, от шести юли и двадесет и четвърти август, не се боя да ви го кажа.

Този намек за славните исторически дни на Гватемала, които европейците никога не бяха приемали сериозно, макар че всъщност имаше много такива дни, не направи никакво впечатление на Ернандес.

— На, изпий това и ни остави на мира! — каза той на ранения, като му подаде чаша уиски, пълна догоре.

Роза, невинна причина за разправията, се спусна чевръсто да спре стичащата се по лицето му кръв с парцала за чиниите. Жените бяха насядали отново. Рухнал на стола, Жак продължаваше все така да ридае и да иска своя бик. Той започваше вече да се съвзема, но още смяташе, че са постъпили несправедливо с него. В този момент влезе Жерар, любимият на Линда. Изглеждаше, че бърза.

— Тоя пак е пиян — каза той, като посочи Жак. — Но това не е важно, има нещо ново. Компанията търси работна ръка.

— Да не би да търсиш работа сега? Доживяхме да видим и това! — забеляза Ернандес.

— Тази работа ме интересува; те съобщават, опасно и добре платено.

Съдържателят на „Корсарио“ остана за миг с отворена уста. После успя да си поеме дъх, за да запита:

— И каква е тази работа?

— Не зная — отговори Жерар. — Но във всеки случай крайно време беше. Ще си събера вързопчето и сбогом, Лас Пиедрас! До гуша ми дойде тая мъртвешка пустош. Да гледаш това всеки ден…

Той посочи с поглед Жак, който сега плачеше тихо с отворени очи. После изгледа залата, митничаря, групата момичета.

— Погледни Линда… Шест месеца се мъча да я измъкна от разврата и не мога, защото трябва да се плюска. Ами този сиромашки град! И тази мъгла, и тази смрадлива река, и тези типове с цвят каки! Дали ми е дошло до козирката? Кажи по-добре, че ми иде да им се изплюя.

 

 

Преди една година Жерар беше пристигнал от Хондурас със самолета от единадесет часа. Той беше влязъл в „Корсарио“ като че ли идва от кръчмата отсреща, с припряна и непринудена крачка. И този ден също Жак плачеше, пиян от марихуана, в един ъгъл. Истината е, че това му се случваше средно три пъти седмично. Ернандес изгледа новодошлия, без да покаже, че го познава, но Жерар махна тъмните си очила и само каза:

— Здрасти, малкия, ще платиш таксито, нали?

Съдържателят на „Корсарио негро“ не беше отговорил направо, но порови в чекмеджето на касата, измъкна оттам един долар, подаде го на прислужницата и каза:

— Дай това на шофьора.

А неговото скъперничество беше пословично. Затова присъствуващите си извадиха заключение от тази му проява, че пътникът сигурно знаеше много неща за Ернандес. И правилно бяха прозрели.

Жерар се настани в „Корсарио“ на пансион за дванадесет долара дневно. На Ернандес никак не се хареса това решение, но не се осмели да му каже. Още по-лошо дори, Щурмър не му даваше нито стотинка. Дълговете му, отбелязани на робош, бяха стигнали две хиляди долара, когато Линда започна да работи за него. Страстната преданост, която беше хвърлила метиската в краката му, не дразнеше особено Жерар, но не го и трогваше. Той обаче не смяташе, че такава голяма любов към сутеньора е абсолютно необходима. Тогава започна да плаща от дъжд на вятър на Ернандес. Но просроченото изглеждаше напълно обречено да мине към точката „печалби и загуби“.

Жерар Щурмър бързо се беше ориентирал във възможностите, които предлагаха на момък като него градът и пристанището на Лас Пиедрас. Той опита първо да си намери редовна работа. Перспективите бяха лоши. Местното население на Лас Пиедрас живееше в крайна мизерия. Съсипано от трески, от наследствени недостатъци, от епидемии, то е твърде многобройно за малкото работа, която предлага пристанището.

Безработицата, гладът се бяха настанили за вечни времена в това бунище на тихоокеанското крайбрежие. Неколцина изгладнели авантюристи попълваха картината: продажници, изгонени от съседните страни след провала и разтурянето на партията, на която бяха продавали услугите си; скандинавски моряци, които бяха дезертирали, привлечени от бутилка ром и от някоя жена от квартала на проститутките, надявайки се да заминат със следващия кораб. Но дните се нижеха един след друг, а следващ кораб все не идваше. Единствени американските петролоносачи се приближаваха още — за един престой от шест часа, до вълнолома, където завършваше петролопроводът на Зулако. Но при тях нямаше работа: в екипажите влизаха само янки, членове на Golden Star, затворен синдикат, строго запазен за англосаксонските моряци. Всяка година един панамски товарен кораб хвърляше котва тук за една седмица. Но онези, които биха искали да се качат на него, никога нямаха достатъчно пари, за да трогнат сърцето на капитана. А тези корабчета бяха твърде малки, за да може човек да се скрие в тях.

Всички, които бяха се озовали в Лас Пиедрас, се намираха в положението на Жерар — изгонени от всички съседни страни, попаднали в задънена улица заради миналото си, заклещени в тази мръсна и вредна за здравето дупка, където им беше невъзможно да живеят и която можеха да напуснат само за да отидат още по-далеч — в Мексико или Чили.

Те нямаха пари. Малко по малко пернициозна анемия изгризваше, изяждаше червените им кръвни телца; дизентерията — червата им; треските, скуката, виденията на опиума и любовните похождения — ума им. Без работа, без стотинка в джоба, те чакаха и търсеха някакъв неочакван изход, за да излязат от това положение. За тях изборът беше твърде прост — да заминат или да пукнат. Не можеха да заминат, а отказваха с всички сили да пукнат. Сгърчили ръце, стиснали зъби, те крачеха като побеснели в капана за хора, в който бяха попаднали.

„Не можеш да вземеш самолета без пари. Не дават пари без работа. Работа също няма. Не можеш да вземеш самолета без пари… Едва се държиш на краката си, изтощен, обезкуражен, обезкървен. Не можеш да нападнеш касите на някоя американска компания, защото ги пазят цели групи здравеняци, охранени специално, за да убиват човек с един юмрук… Не можеш да заминеш без пари…“

Благодарение на сърцето и на някои други телесни части на Линда, Жерар донякъде избягна връхните точки на мизерията. Но първите стъпки бяха трудни. Два дни след пристигането си той, както всички други, намина към бюрото за работа на Crude and Oil. В една зала с посивял прашен под, мебелирана с четири дълги пейки, разположени в каре, двадесетина клетници очакваха реда си, разменяйки си плачливи съждения всеки за собствената си нищета. Те бяха слаби, очите им блестяха; отдалеч миришеха на хора, които гладуват. Жерар прекоси стаята и почука на кабинета на шефа.

— What’s the matter?^[16] — отговори отвътре неприятно горделив прегракнал глас.

Щурмър влезе и застана лице с лице с чудовището.

Винаги е ужасно да погледнеш човека, от когото отиваш да искаш работа, но в случая гледката надминаваше всичко очаквано. Едно дълго същество, тънко като клечка, мъртвешки бледо, украсено със златни очила и зъби от същата материя, с едно стило, затъкнато на лявото ухо, и друго в дясната ръка, се обливаше в пот, надвесено тежко над някакъв печатан формуляр. От време на време то сграбчваше вентилатора от бюрото и го поставяше до ухото, на което нямаше стило. Сякаш искаше да си прочисти мозъка със сгъстен въздух. Човекът изгледа Жерар косо и въздъхна:

— No job for you, guy. I’ll see you…^[17]

Два дни по-късно Жерар, потънал в земята от срам от това, което се канеше да направи, се представи в официалните служби за емигриране и търсене на работна ръка, настанени в голяма бетонна постройка. Вратата беше бронзова. Влагата бе изрязала в нея зелени кръгове и я бе осеяла с гъбички от мухъл. В застлания с плочи двор голяма табела, написана също с бронзови букви, съобщаваше за правата и задълженията на емигранта; заключението беше най-забележително: „Този, който идва на гватемалска територия, въодушевен от кураж и желание да служи, притежаващ добро здраве, издържливост и ентусиазъм, има право да яде всеки ден.“

Но колко пъти на ден и какво ще яде в текста не се казваше.

В хола, зад едно бюро в американски стил, чиновник в униформа — габардинен панталон в цвят каки, бяла риза, разхлабена черна връзка и фуражка със зелена козирка, махна с ръка да откаже, преди още Щурмър да отвори уста. Европеецът не се учуди.

— Охо, amigo!^[18] — извика той с тона на човек, който току-що е срещнал приятел от детинство след десетгодишна раздяла.

Чиновникът изненадан вдигна глава и нещо, което на тази географска ширина можеше да мине за усмивка, се изписа на кафеникавото му лице.

Като награда за талантите си на разказвач — твърде подсладено и лъжливо на това отгоре описание за миналото му съществуване, — Жерар се видя да подава формуляр, където беше уточнена самоличността му: „Жерар Щурмър, тридесет и седем годишен, роден в Париж, неосъждан, професия — директор.“ Чак когато се озова на улицата, той откри, че ставаше дума за длъжността докер.

Жерар извърши нещо против достойнството си. „Защо да не се спогодим с небето? — каза си той. — Можеш да бъдеш докер, без никога да докоснеш чувал или бала, и въпреки това да минаваш на касата всяка събота…“ И с тези мисли се отправи към пристанището.

Торби с цимент бяха стоварени на двадесет метра зад кея, перпендикулярно на морето. Имаше много: заемаха площ сто метра дълга, тридесет широка, пет висока. Под ръководството на един надзирател с палка и свирка в ръка двадесетина души вземаха торбите, натоварваха ги върху главата си и отиваха да ги поставят на другия край на вълнолома, паралелно с брега, на огромна камара — сто метра дълга, тридесет широка и пет висока. Всичко това оставяше впечатлението, че когато пренасянето бъде завършено, не остава нищо друго, освен да бъде подхванато в обратен ред.

Жерар се приближи до хората, които работеха. Пот обливаше целите им тела и примесена с цимента рисуваше по кожата им канава от корави бразди, които кървяха. Лицата им бяха хлътнали, очите — втренчени. Острите им ребра едва се повдигаха, когато вдишваха, и ти се струваше, че ще разкъсат нещо вътре в тялото им. От време на време някой от тях се спираше и кашляше, плюейки след това сиви храчки, смес от слуз и цимент. Когато се забавеха повече, надзирателят изсвирваше два пъти на къси интервали. Третото предупреждение беше удар с палката.

Щурмър се приближи до него, подаде му бележката, която дължеше на чиновника от емиграционната служба, и запита:

— За каква работа се отнася?

Човекът, дебел индианец с вид на китайски палач, му подаде инструментите си със съучастнически вид.

— За мой заместник, другарю.

Жерар го изгледа. Този мръсник се държеше чистосърдечно и приятелски.

— Предпочитам да отида на прехрана в „Карсел Модело“ за това, че съм те убил, отколкото да върша такава работа. Разкарай се оттука, тип такъв!

Надзирателят направи смутена гримаса. Щурмър вдигна рамене и отиде да обядва в „Корсарио“, отказвайки се да търси почтена работа. Точно оттам трябваше да започне.

Последва епизодът с контрабандата. От близо месец двама богати търговци от пристанището — един черен аптекар със златни очила и маймунски крака и собственикът на единствения базар, един индианец на име Алварес Гордо — бяха разменили с Щурмър предложения и надежди. Жерар беше разбрал ясно още от началото, че ако той лично намереше малко пари, които да вложи в първата експедиция, двамата гватемалци щяха сериозно да го подкрепят, а ако се сдобиеше с кораб, може би дори щяха да се съгласят да понесат първите разноски. Почти му бяха обещали десет хиляди долара при това условие.

От друга страна, собственикът на една малка гостилничка от крайбрежието притежаваше платноходка, която можеше да отплува при условие, че има кой да даде две хиляди долара за поправка. Собственикът сигурно щеше да се съгласи да продаде кораба на кредит на този, който приеме да го поправи. Самото корабче беше дълго двадесет и два метра. Беше направено от тиково дърво и туловището му беше обковано с мед. Заслужаваше си — след поправката корабчето щеше да струва като нищо петнадесет хиляди долара. Но Жерар нямаше две хиляди и за него беше толкова мъчно да си ги достави, колкото и да намери десет пъти повече. Такава проблема стоеше пред него. С две хиляди долара щеше да получи десет хиляди, готови да влязат в обръщение, а те щяха да му донесат още много доларчета.

От единадесет месеца нещата стояха така. Два пъти седмично французинът обикаляше своите евентуални съдружници, за да ги поддържа в добра готовност. През останалото време се оставяше да го носи течението. Понякога отиваше да хвърли един поглед на собственик върху корабчето. А съществуваше и Линда.

Не само Щурмър беше заклещен като в капан в този мъртъв град. Ханс Смерлов — поред русин, поляк, литовец или германец, в зависимост от събеседника и последните новини на международната политика — беше по-рано началник на полицията в Хондурас, но ето че един ден се видя принуден да напусне страната бегом. Другарите му го поставяха натясно с нетактични приказки.

— Я разкажи, Ханс, бил си си избрал един генерал и той не излязъл истинският, така ли?

— Шайка мръсници! — отговаряше Смерлов, вдигайки рамене. — Шайка отвратителни мръсници!

Когато го запитваха какви са проектите му за бъдещето, лицето му ставаше студено и строго.

— Предстоящите ли? Готвя се да събера от кол и от въже армия от изгладнели убийци, която няма да остави камък върху камък от Тегусигалпа, столицата, в деня, когато вляза там, застанал начело.

Играта се състоеше в това да го накарат най-сетне да признае, че няма нито стотинка, за да купи необходимите оръжия. Жалкото му лице предизвикваше смях у всички.

Там беше още и Бернардо Салвини, който приличаше на сладникав певец и не беше с всичкия си. Той твърдеше, че има виза за Щатите. Може би говореше истината, може би не. Щом някой новопристигнал се настанеше в „Корсарио“, един млад човек, лошо сресан и лошо обръснат, сядаше на масата му и веднага повеждаше разговор.

— Сега ли пристигнахте в града, господине? От Щатите ли идвате?

— Не — отговаряше запитаният, след като хвърляше поглед върху това неспокойно лице, твърде младо за такава особа.

— А живели ли сте там? — питаше пак Бернардо. И без да дочака отговор, подхващаше бързо: — Страшно нещо, господине! Имам входна виза, но нямам пари и паспортът ми изтича след три месеца. Сигурно няма да успея да спечеля толкова пари за такова кратко време: пътят струва сто долара. Извинявайте, господине, може би ще се съгласите да ми заемете!

Разбира се, отговорът винаги беше „не“.

Ами Джони? Джони не беше истинското му име. Той беше румънец и се беше укрил тук, след като бе промушил с нож най-добрия си приятел една вечер, пиян от уиски. И той като Ханс идваше от Тегусигалпа. Това беше глупава история; историите, в които има замесени ножове между приятели, са винаги идиотски. Но сега, когато Джони беше намерил друг пръв приятел в лицето на Жерар, той започваше да съжалява по-малко за онзи, когото беше убил.

А имаше и други: Луйс, англичанин, педераст, който търсеше само черни за любовници и чийто външен вид внушаваше мисълта за безгранична почтеност; Хуан Бимба, бивш бунтовник от испанската война, изпъден от Мексико, където неговите събратя го бяха сметнали за недостатъчно праволинеен съмишленик. Какахуете, Педро, Американеца, Дьолофр, бившия министър на Франция в Каракас, Стийвз дьо Богота… Общо двадесетина души, всички изпълнени с горещото желание да се махнат оттук.