Жорж Арно
Възнаграждение за страха (4)

Румънецът все така мълчеше. Той караше колата старателно, но в движенията му прозираше известна нервност. Докато камионът поглъщаше постепенно склона, той сякаш се боеше всеки път, когато сменяше скоростта, някой да не го сграбчи отзад. С такъв мощен мотор и с толкова лек товар, страхът му беше съвсем безсмислен. Впрочем за камиона щеше да представлява известно затруднение само когато доближеше трите остри завоя по средата на височината. Завоите наистина бяха неприятни: заклещен между пропастта и скалите, пътят се изкачваше почти отвесно и радиусът на завиване с тежък камион даваше възможност завоите да се вземат само с едно рязко завъртане.

— Да пусна ли подвижния фар? — запита Жерар, когато наближиха първия завой.

— Не.

Но какво правеше той? Спираше ли? Действително, Джони мина вдясно с изгасен мотор и дръпна ръчната спирачка; с бесен, отчаян удар, сякаш го застрашаваше опасност. Но не стана нищо; огромният камион, спрян рязко и едва застанал неподвижен, започваше да отстъпва незабелязано, когато изведнъж потрепери отзад-напред, под силното въздействие на челюстите на карданната спирачка. Сърцето на Жерар силно подскочи в гърдите му.

— Хей! Какво правиш?

— Отивам по малка нужда.

Чиста лъжа! Повечко кафе, повечко нерви; останал в кабината, Жерар не изпита никакъв срам да се ослуша.

И действително, Джони не ходеше по малка нужда. Просто се беше уплашил от завоя. Очевидно имаше намерение или да включи смукача, или просто да предаде кормилото на Жерар за лошия път.

Той се изравни с кабината, преструвайки се, че се закопчава,

— Ще ме смениш ли малко, драги? Започвам да се уморявам.

Уморен след седемнадесет километра пътуване! Жерар се премести на седалката срещу кормилото. Под него, там, където нямаше възглавница, кожата беше мокра. Добре поне, че беше само от пот.

— Качвай се!

— Не… Ще се поразходя малко, така ще си поотдъхна… Чакай ме след завоите…

— Мръсник!

За да натисне стартера, Жерар изгаси всички светлини, с изключение на червените гирлянди на каросерията, подхранвани от отделна батерия. Моторът забръмча; той пусна отново фаровете. Отсъствието на спътника му щеше да го затрудни — подвижният прожектор не беше синхроничен с лоста за посока, затова щеше да се наложи той да го управлява с ръка, за да осветява всяко ъгълче, откъдето щяха да минат колелата. А нямаше сто ръце и за кормилото, и за…

Включване на смукача, първа… Дяволска работа, онзи беше блокирал ръчната спирачка да я дърпа толкова силно. Все така натиснал педала на амбриажа, задържайки колелата да не се движат, Жерар хвана лоста на ръчната спирачка с две ръце. Колко трудно беше… Той теглеше с бясно тръскане, стараейки се да спечели половината сантиметър, който щеше да му даде възможност да стисне дръжката и да тласне целия лост напред. Не успя да направи нищо, беше невъзможно — всичко беше като замръзнало; навярно приятелчето го е стегнало много по-силно, отколкото можеше да се предполага; дръжката докосваше седалката

— Джони! Хей, Джони!

Джоми, разбира се, се въздържаше да отговори. При все че сигурно беше някъде съвсем близо. Нямаше и три минути, откакто беше тръгнал.

Жерар преведе няколко хули направо от испански на френски. Те проехтяха навред. После взе от канавката два огромни, толкова тежки камъка, че трябваше да ги изкачи един по един на пътя. Пак един по един той ги изнесе до предните колела; трябваше да ги натика с ритници под гумите, за да ограничи до максимум връщането назад на камиона, когато освободеше ръчната спирачка. А риташе колкото може по-далеч от товара.

В началото не смееше да блъска. Пот се лееше по челото му, стичаше се по веждите му, падаше в очите му, изгаряше ги. Хрумна му една мисъл — да опита с крика. Върна се в кабината, вдигна седалката, взе инструмента и го пъхна под средната част на ресора. После напомпи. Малко по малко гумата започна да се надига от земята. Когато стана съвсем кръгла, Жерар доближи съвсем близо клина и полуотвинти винта-клапан. Колелото се отпусна меко върху камъка, който изскърца на цимента. И после другото.

Така двете предни колела бяха блокирани; Жерар махна седалката и се опря до стъпалото при отворена вратичка. Скърцаше със зъби от усилието, раменете и сухожилията на пръстите го боляха. Беше готов вече да се откаже, за да си завие ръката с парцал, но ръчката внезапно отстъпи.

— Уф! Триста дяволи, най-сетне!…

Дъх не му достигаше. Всичките му мускули трептяха. Чувствуваше хлад между бедрата си — беше се изпотил. При това не дъхваше ни лъх. Беше наранил средния си пръст, заклещен по всяка вероятност, когато лостът беше отстъпил. Той кървеше. Жерар се изтри с опакото на ръката в крачола на панталона си, взе една цигара от мрежата и седна посред пътя върху седалката, която още не беше поставил на мястото й.

Трагичното на такава една случка се крие именно в това, че е твърде маловажна — нищо особено, просто дреболия. Но точно в атмосферата на тази нощ… А и онзи мръсник на това отгоре? Още не се връщаше.

— Ще го разкарам. Та това е по-лошо, отколкото да нямаш никого. Да върви по дяволите! Мръсник такъв…

Но един слаб гласец, разбира се, не гласът на разума, а вероятно гласът на слепия страх, пошушна на ухото на Жерар, че това не е вярно и че за него ще бъде много по-лошо, ако остане съвсем сам.

Той хвърли угарката си, която не разпръсна искри, а падна в мрака като в трап. И действително, вляво от пътя зееше тристаметров трап. После постави седалката на мястото й, седна на кормилото и предпазливо намести ръчната спирачка. Натисна стартера и напредна половин метър, но трябваше отново да слезе, за да махне камъните, които в противен случай щяха да останат под задните колела. Колата тръгна отново, не на шега този път, беше загубил повече от три четвърти час.

 

 

Първият завой, който прехвърляше скалата, беше най-лош; всеки би се заклел, че е отвесен, и би сбъркал — двадесет на сто, не повече. Дори с намалена първа, ще рече, невероятно бавно, на двойно по-малки обороти, моторът започна да реве силно — К. В. 7 се приближаваше до завоя. Камионът приличаше на голям, лош, недоверчив звяр, а планината приличаше на друг, още по-голям и по-лош звяр. Бликна кръгообразната светлина от фаровете, после Щурмър насочи подвижния прожектор надясно, към извивката на завоя. Нагласи колата така, че да навлезе точно в средата, и даде газ; сега беше моментът моторът да покаже колко струва. Кормилото се въртеше бързо в ръцете на човека, камионът беше непокорно, лукаво животно, което не искаше да отиде там, където го мъкнеше господарят му; то виреше нос, забиваше го в земята — огромна къса муцуна, която блестеше дори в нощта, ръмжеше и ревеше, но не риташе. Поглъщайки пътя, поглъщайки стената с цели колела, камионът се дърпаше, колебаеше се — животното се дърпаше, ръмжеше, ревеше, но накрая, по-слабо от човека, то се подчини, подчини се и премина.

 

 

Камионът внезапно се озова на обикновен наклон; моторът, пуснат в пълен ход, се въртеше твърде бързо за скоростта си — втора, трета… Сто метра по-нататък идваше вторият завой и след това последният. После, поне за един час, пътят ставаше малко по-свестен.

Нито следа от Джони на хоризонта. Разбира се, Жерар търсеше силуета на човек, застанал прав, или поне седнал; а румънецът лежеше в канавката. Само дето не беше уловил главата си с ръце.

Щурмър спря камиона, когато се изравни с него.

— Е, какво?

Джони не отговори. Ревът на клаксон проглуши ушите му и го накара да подскочи. Той се изправи на лакът и вдигна към кабината разстроено лице.

— А… аз съм заспал. Да, точно така: заспал съм… Защо се смееш? Казвам ти, че спях.

Жерар чистосърдечно се забавляваше. Широките му рамене се тресяха в рамката на спуснатото стъкло.

— Е, аз пък, докато ти спеше, слязох да се окъпя на плажа.

Смехът му изведнъж застина и той добави тихо:

— Парцал!

Джони най-сетне беше станал. Докато той заобиколи камиона, Жерар потегли, без да го чака. Но Джони изтича и се качи в движение. Седна мълчаливо до Жерар. Двамата мъже пробягаха няколко километра в нощта, непрозирната нощ, която се таи край пътищата, където минават хората.

— Да, страх ме е — каза Джони. — А тебе не те е страх, нали?

В думите му имаше предизвикателство. Този човек беше подъл и заядлив. Жерар не отговори.

— Вие храбреците страшно ме разсмивате. Възбужда ли те собствената ти смърт? Добре, мене пък не, другарче. Мене не. Абсолютно никак.

— Какъв дявол търсиш тогава тук?

— Знаеш го много добре: билет за връщане ми трябва. Но не мислех, че е такова нещо. Да не знаеш кога ще те спипа тази мръсна смърт! Защото ти, мое хитро момче, може би смяташ, че ще й се изплъзнем? Нима не усещаш страха, който те е яхнал и те гъделичка по гърба? Нима нямаш сърце, карантии? Ти си негодник, Щурмър, негодник… Трябва да си парцал, за да можеш да издържиш това… А ти ми разправяш, че аз съм парцал?… Дявол да го вземе.

— Не обичам много чувствителните — отряза Жерар. — Малка нервна криза, а, благодаря. Затваряй си плювалника или ще ти сплескам мутрата. Хайде, разкарай се оттук!

Той беше спрял камиона посред пътя и както си седеше на мястото, бе отворил дясната вратичка. Джони го гледаше полузяпнал и не отговаряше нищо, не помръдваше, не даваше вид, че има намерение да си отива. Малко по малко гневът на Жерар се уталожи. Остана му само желанието да повърне. Той слезе и на свой ред заобиколи камиона.

— Слизаш ли, казвай?

На червената светлина на крушките не можеше да се види колко е блед. Той говореше със стиснати зъби, съвсем ниско, с груб глас.

— Не. Имам нужда от тези мангизи — отговори Михалеску, с тон, който изглеждаше нормален.

Французинът се смути. Не беше способен да разбере мислите на другиго. Джони продължи:

— Бях полудял. Не зная какво ми беше. Да, зная: никога през живота си не съм се страхувал толкова. Но ще направя усилие, приятелю — добави бързо той. — Ще видиш. Вече всичко се оправи.

Жерар се почувствува уморен. Очевидно нервите. А го болеше и пръстът. Той вдигна рамене.

— Седни на кормилото. Ще те заместя, когато пътят стане лош.

Той се настани на свободното място, докато Джони подкара. Червеният камион потегли отново в своята нощ. Защото тази нощ безспорно беше негова. Нямаше съмнение.

 

 

Червеният камион е странно същество. Червеният камион е едър собственик. Двама души са изцяло във властта му, а отвъд ширналата се край тях, докъдето поглед стига, тропическа нощ с него са преплетени съдбините на още много други хора. Има цял един свят, на който червеният камион е господар. „Всеки по реда си“ — тананика моторът със затворена уста. Червеният камион има ботуши и бич и изтръгва кръв и вода от своя човешки добитък. Тоя подлец…

— Дявол да го вземе, заспал съм — каза Щурмър. — И таз не е малка!

И изведнъж той изпита малко глупаво уважение към себе си поради това. Като си помисли човек, че когато разкажеше случката, никой нямаше да му повярва…

След един лесен завой, точно на върха на възвишението, циментовият път свърши съвсем непредвидено, просто така, изведнъж. Както караше, Джони се поддаде на изненадата. И въпреки всичките му добри намерения за самообладание, той удари страшно силно спирачките, като видя как дупките и буците пръст връхлитат под колелата. Жерар го погледна. Джони издържа погледа му, усмихна се, направи гримаса на извинение. Хубав знак. Щурмър се почувствува по-добре. Най сетне човек, който се смееше до него. Лошото му настроение се разпръсна. Обичаше хората да са като него.

— Спри, приятелю. Ще те заместя.

Седнали на цимента до самия път с крака върху пръстта, те хапнаха няколко залъка.

— Истината е — каза Щурмър с пълна уста, — че ако на всички момчета, които искаха тази работа, им беше известно какво представлява точно тя, сигурно нямаше да им е много мъчно, че са я изпуснали.

— Приказваш си! Луди са тия момчета. Бернардо например ще си пръсне черепа.

— Хайде де!

— Искаше да му заема моя пистолет за това. Да не мислиш, че се съгласих. Та да го спипат край трупа момчета от криминалната. Те са любители на пистолети „Колт“.

— Сигурен ли си, че е решил?

— Дадох му сто су да си купи въже и му обясних, че тези, които се бесят, умират, след като си задоволят страстите.

— Студен човек си ти. Но сега чак разбирам… Не, казвам ти, доживяхме да видим и това…

— Какво?

— Поиска ми да спи с Линда. И настояваше да си направи удоволствието, преди да умре…

— Сериозно? И ти се съгласи?

— Малко щастие, горкото момче. Това ми се стори смешно, посъветвах малката какво да прави. Но тя се разфуча!

Те хвърлиха поглед на прословутия план на маршрута. За два часа бяха изминали тридесет и четири километра… и то най-лесните. Ако караха в същия дух, трябваше да пътуват още две нощи.

Сега ги чакаше тежко изпитание. Следващите петнадесет километра пътят беше напълно разоран, с дупки, способни да счупят всички ресори дори на един нормално поддържан джип. Трябваше да ги подминат една по една, все на първа, без да пипват ускорителя, да отпускат гумите на сантиметри да изчакват повдигането на (всяко колело едно след друго…

Край камиона нощта пробягваше като две тъмни панделки. Жерар държеше кормилото с две ръце. Той също се беше вкопчил в обръча, но не можеше да се каже, че не е прав. Пот разхлаждаше лицето му. Не се изискваше нищо особено от него освен да кара меко и понякога да спира силните сътресения на предната част на колата, преди да са се предали на туловището на камиона. Всичко това ставаше в свитите около гладката материя иа кормилото пръсти. От време на време то изглеждаше така, сякаш се мъчеше да се освободи, да принуди стиснатите ръце да се отпуснат. Точно в този момент трябваше да се държи здраво.

Никакъв отдих, никакво спокойствие, нито за миг. Още не минало дясното предно колело и трябваше да се занимава с лявото; а в това време задната част на колата влизаше в пререкания с предшествуващата дупка. Жерар седеше изпъчен, подсвиркваше си и от време на време въртеше глава, за да види по-добре. После вдъхваше по-дълбоко, изпускаше голяма дълга струя въздух и се опираше на облегалото. А след това отново се изправяше и подновяваше своята придирчива работа, подсвирквайки си ядно все същата песенчица.

— Да беше сменил плочата, а? — въздъхна Джони — Дори и да го мисля, аз не го казвам.

— Кое?

— „When you’ll die I’ll laugh at you…“^[1]

— Това ли свиря? Не забелязах. Фар, приятелю. Вдясно.

Предното крило изплува съвсем осветено в нощта. Пътят продължаваше право напред без клопки.

— Я гледай! Умората вече започва: стори ми се, че видях дупка.

— Спри и си почини една минута.

— Не. Дай цигара.

Цигареният дим дойде и се всели в кабината между тези двама мълчаливи мъже. Те бяха много заети: Щурмър да кара колата, румънецът да се страхува и да не го показва.

Всеки от тях беше самотен. И нямаше надежда за сближение. Джони седеше на една страна, залепил нос в предното стъкло, и наблюдаваше пътя, сякаш той щеше да го сграбчи за врата; и също караше, също натискаше въображаеми педали. Впрочем така беше по-добре, отколкото да стои съвсем бездеен. Но просто лошо му ставаше, че на всеки метър не можеше да вие от страх. Колкото и да се въздържаше, от време на време пак му се случваше да извика:

— Внимавай, дявол да го вземе!

 

 

На Жерар му беше дошло до гуша, чак му се повдигаше от този случаен кормчия. Но не го проявяваше пред Джони и дори не му се сърдеше. По-скоро беше склонен да го съжалява. Впрочем шофирането изискваше само старание, без умствено напрягане, но все пак той беше достатъчно зает, за да се въздържа да мисли. Не може да стигнеш възрастта на Щурмър и да не узнаеш, че надеждата е най-големият ти неприятел. Но все пак той си правеше от време на време набързо отстъпка и тогава си представяше една малка пачка с напечатани на плътна хартия банкноти; или пък летището Каобос край Лас Пиедрас и себе си пред гишето за билети с куфар в ръка. Но веднага боязливо заличаваше тези мисли и в главата му отново се възцаряваше пълна пустота. Подрусвайки бавно, червеният камион изяждаше пътя от ръцете му.

 

 

— Мирише на изгоряло! Мирише на изгоряло! Спри!

Джони подскочи на седалката. Още малко щеше да си прасне главата в покрива на кабината. С един удар Жерар го отблъсна — Джони се опитваше да му отнеме кормилото от ръцете. За какво, дявол да го вземе? Джони се строполи с цялата си тежест в своя кът, нададе смешен кратък вик, сграбчи дръжката на вратичката и скочи. Щурмър се задоволи да загаси мотора и К. В. от само себе си се закова. После на свой ред слезе и той, и трябва да се признае, също без никак да се бави.

От пръв поглед се успокои — малко бяло облаче смрадлив дим излизаше от предното ляво колело.

— Хей, Джони! Нищо особено. Загряно колело.

И понеже Джони не се показваше, Жерар добави:

— Давай да оправяме!

Той извади изпод седалката два английски ключа и електрическо фенерче от шкафчето на таблото. Румънецът дойде зад него, без нищо да каже.

— Донеси крика. За пет минути работа.

Наистина това беше дребна работа. Легнал по гръб под ресора, Джони се готвеше да затегне гайката-клапан на Lookheed, когато погледът му спря на една подробност, която му се стори нещо не в ред.

— Хей, Жерар!

С един замах Щурмър запрати цигарата си надалеч и се приближи:

— Какво има?

— Погледни от другата страна. Липсва една бурмичка от амортисьора.

— Къде?

— Долу на ресорния амортисьор.

— Да, оттук има една.

— Дявол да го вземе! От тази страна е изхвръкнала.

— Почакай…

И с две ръце румънецът увисна на ресора, после пусна. Вляво предната част подскочи твърде определено.

— Не е останало много нещо и в хидравличния амортисьор!…

Жерар се присъедини към Джони под камиона. Малък сноп светлина се пречупи над тръбата, жълтият й кръг огради винта, откъдето се пълни амортисьорът. Две малко вдлъбнати следи бяха драснати върху метала, причинени без съмнение от някакво сечиво. Щурмър извади кърпата си от джоба, плю в нея, потърка. Коричката от пръстта се изтри. Отдолу металът блестеше. Двамата мъже се спогледаха. Ето че за миг се почувствуваха другари.

— Пфу!

Полузавъртане на ключа. Сега би трябвало да потече. Жалка капка затрептя по бурмата и дори не можа да капне.

— А от другата страна? — запита тихо Михалеску.

Другото колело беше прикачено нормално. Никакво одраскване върху гайките, бурмичката беше на мястото си. Запушалката беше здраво поставена. Но щом Жерар стисна достатъчно силно, течността бликна.

Това беше вредителство. Никакво съмнение. Двамата мъже останаха за миг мълчаливи, склонни да помислят, че преувеличават. Човек никога не стига до дъното на подлостта. Никога не може да повярва, че е възможна такава мръсотия. Господин Смерлов, добре ще бъде никога да не ви открият… Тези двамата биха били лоша компания.

— Има ли резервна течност в сандъчето?

— Не вярвам.

— Според тебе туй ще издържи ли достатъчно?

— Не зная. Може би трябва да налеем бутилка кока-кола.

— Но нали имаме вода. И с вода става.

— Да. С течение на времето това поврежда тръбите, но много им здраве. За шест месеца, ако не се смени…

Десет минути по-късно те бяха оправили всичко и потеглиха, след един последен поглед върху частите, които можеха да видят, без да разглобяват всичко.

 

 

— И все пак — каза румънецът. — Все пак… Безбожна работа…

— Да, но ако се погледне по-дълбоко, знаеш ли…

— Какво зная ли?

— Слушай, драги. Този, който е направил това, е имал желание да получи работа, така ли е? Все едно нужда или желание, както искаш го наречи, нужда или желание за пари, и то не за малко. Следиш ли мисълта ми? Като нас. Като мене. Като тебе. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Добре де…

— Точно така е. Ти сега навири глава, защото ти се струва, че си открил по-голям мръсник от себе си; но не бъди толкова уверен, малкия. Това е само въпрос на степен, не на предимство.

— В края на краищата…

— Никакво в края на краищата, моето момче. Между този, който се е решил да пречука двама души за пари, и тебе, който искаш да пипнеш парата, но оставяш всички опасни положения на мене и се изпаряваш при всеки случай, не зная кого предпочитам.

Джони се обиди и запуши мълчаливо. Камионът продължаваше да пълзи през дупки и буци. От време на време Жерар се опитваше да мине на втора — все пак при втора скорост не се развива голяма бързина: най-много петнадесет на час, — но безуспешно. Камионът започваше да танцува, румънецът позеленяваше, подскачаше от кълка на кълка; Щурмър се отказваше и повдигаше десния крак. Нощта се отронваше край тях.

 

 

Мълчанието беше свило гнездо в тази кабина, между тези двама мъже. Настанило се в този камион, то бродеше в нощта, сред тази страна, ужасна сама по себе си. Седнало върху гърдите им, това мълчание без съмнение тегнеше на дишането им, отнемаше дъха им, правеше го откъслечен. Те говореха само за съществени неща; а те не са много, когато мъкнеш такъв товар зад гърба си. „Цигари! Каква жега! Колко е часът.“

— Nunc et in hora…^[2]

Пълната луна блестеше пред тях почти отвесно. Тя се беше появила изведнъж, изскочила бог знае откъде. И покори нощта, превърна я в някакъв своего рода бледолик ден чак до равния кръгозор, който огражда платото. Не само в главите им властвуваше кошмар. Кошмарно беше всичко около тях. Всяка буца по пътя, всяка дупка безмилостно добиваше по-релефни очертания. Когато колелата ги наближеха, струваше им се, че ще трябва да преминат през цели каменни блокове.

Тогава страхът тласкаше отзад хората, изправяше телата им, хвърляше ги напред и те долепяха нос до предното стъкло.

 

 

Всяка измината дупка беше истинско чудо; тревожно чудо, защото те не се решаваха да си помислят, че то е свършило вече, нито че може пак да се възобнови. Когато предното колело наближеше някое кокошо гнездо, дупката изникваше внезапно пред очите им на лунната светлина, коварна кръгла сянка с ясни очертания. Жерар отдръпваше крака, който едва докосваше ускорителя, и го поставяше внимателно върху педала на спирачката. И камионът се устремяваше напред, воден вече не от мотора, а от собствената си тежест към дупката. Въпросът беше след това да успее да го плъзне по дъното, задържайки го със спирачката, без да спре. Колелото скърцаше и се въртеше, още малко, още, още… Достигнал дъното, без да е имал време да си поеме дъх, шофьорът трябваше пак да натисне десния педал, да погне нагоре камиона, чието изкривено шаси стенеше. И през цялото това време и единият, и другият, Джони може би малко повече от Жерар, изпитваха страх; те задържаха дъха си, докато цялата тази история свърши, докато тежката кола се озове отново хоризонтално. Но не минаваше и минута и всичко започваше пак отначало.

Лицата им бяха потънали в пот, сякаш беше валяло. Върху лъсналата кожа капките се плъзгаха лесно, поколебаваха се за миг в корена на косите, после изведнъж се решаваха и се търкулваха направо, падайки от челото върху влажните ризи. От време на време Джони се изтриваше с широка кърпа. На два пъти Жерар спира, заковаваше К. В., възползувайки се от няколкото метра затишие сред този хаотичен път. Тогава облягаше гръб на седалката и вдъхваше дълбоко. Изгасяваше фаровете.

— Цигара.

Светлината на кибритената клечка огряваше два сериозни профила. С отпуснати черти на лицето, Жерар всмукваше леко от бялата цигара и отблясъкът от огъня подчертаваше горчиво свитата му уста. Джони също пушеше. В ъгълчето на долната му устна една дълбока гънка трептеше. И двата пъти поеха отново, без да си кажат нищо.

Отначало неусетно, а после малко по малко пътят се подобри. Планът на маршрута, закачен над главите им като балдахин, показваше за този преход, който вече завършваха, средно разписание по четири мили в час. Те бяха изминали шестнадесет за три часа и половина. Движеха се преди уреченото време.

Дупките станаха по-редки. За четвърт час, ако речеше господ, щяха да изминат „къдравата ламарина“. Така наричат пътищата с твърда основа в тропическите страни; водата през сезона на дъждовете издълбава в тях хиляди малки корави вадички, дълбоки едва няколко сантиметра и много гъсти. Този вид почва трябва да се изминава с относително голяма скорост — поне осемдесет мили в час; тогава камионът лети над повърхността на браздичките, без да се закача в тях, и се плъзга като по някое шосе във Франция. Главната пречка щеше да се състои в това да се набере достатъчно скорост, без да стане някоя беля. Нужен беше двеста метра гладък терен. Дали щяха да го намерят.

— Ще ти предам кормилото, драги. Не мога повече.

 

 

Камионът спря, след като беше преминал последната дупка. Двамата слязоха. Жерар беше като затъпял. Очите му бяха мътни и пареха, когато свеждаше клепачи. Одрасканият пръст, а и другите пръсти също го боляха от усилието да стиска лакираното кормило. Той изтри влажните си длани в панталона. Беше се появил лек ветрец, който долепяше влажните ризи до гърбовете им и ги караше да потръпват. Жерар свали ризата си и извади чиста от еднодневката. Но почака да изсъхне съвсем, за да я навлече на гърба си; вятърът, докосващ сега голата кожа, му се струваше прохладен. Той постоя един миг с риза в ръка, протягайки се.

Джони подкара като новак. Добре поне, че не разтърси колата с нервно включване на амбриажа. Опипваше педалите така, сякаш бяха подвижен пясък, а скоростите пареха пръстите му. Пред тях пътят, ако не бяха тия мръсни браздички, се разгъваше съвсем равен, опънал се като аутострада. Фаровете метяха пътя под колелата двеста метра напред. На таблото, което румънецът беше осветил с намалена светлина, стрелката се колебаеше между петнадесет и двадесет мили на час. Той включи добре първите две скорости. Оставаха му още три…

Започна пясъчна ивица. Изглеждаше съвсем равно; само с някое дяволски несръчно завъртане на кормилото имаше опасност камионът да се разклати и да се получи едно от тези странични подхлъзвания, които са опасни само по наклоните. И така пътят се простираше прав до хоризонта. Различаваше се дори отвъд фаровете, защото се открояваше по-светъл в нощта, и бягаше напред до края на платото, свършвайки чак в небесния кръгозор.

— Хайде, драги. Сега е моментът. Карай с пълна пара.

Но Джони не изглеждаше решен да подкара бързо. Едва-едва, умишлено бавно, той сякаш гъделичкаше ускорителя. Тридесет и пет, четиридесет. На четвърта скорост, при такъв малък оборот, моторът също недоволствуваше. Ако Джони не се справеше уверено със скоростите, всичко пропадаше.

— Мислиш да прекараш нощта на четвърта ли? Сменяй и минавай на пета, драги. Остават ти десет секунди и край.

Край. Стрелката слезе отново с три потръпвания. Понесен в своя устрем, камионът се задържа още един миг на четвърта по инерция. Ръката на Джони се поколеба на два пъти около лоста; лицето му се поудължи. Замахна нерешително с крак два-три пъти към ускорителя. После се отказа, предаде се. Жерар призова на помощ всичкото си спокойствие.

— Спри за малко.

Румънецът послушно спря в края на пътя. Той си прочисти гърлото и се изплю през прозореца. После бавно обърна глава към Щурмър:

— Няма да успея. Страх ме е. Не мога нищо да направя. Просто ме е страх.

Щурмър вдъхна дълбоко. Така, сякаш въздъхна. Не му беше сега времето да се ядосва.

— Нали разбираш — поде Джони, — не бих искал да ме е страх. Вярвай ми, това съвсем не ми доставя удоволствие. Искам да завърша това пътуване, да пипна парата и да напусна тази страна. Затова не зарязвам всичко.

— Не зарязваш, но ми оставяш да върша сам работата, защото си се надрискал от страх…

— Да. Разбери ме, изведнъж, точно когато щях да мина на пета, помислих, че ще припадна. Прималя ми от страх, също като че ли се възбудих. Какво да правим?

Те дълго мислиха. Не можеха да продължат да карат с тридесет мили в час. Когато смъртта дебне зад гърба, ти бързаш да се отървеш от нея. Не можеха да разчитат и на друга такава писта като летище, песъчлива, гладка и равна. Французинът слезе от камиона. С електрическо фенерче в ръка той изследва почвата, канавките. Да, тук камионът на Луиджи беше потеглил, беше набрал скорост. Пясъчните следи бяха на все по-голямо разстояние в браздата, отпечатана от гумите в рохкавата почва, както се случва при състезания на бързина с високи скорости. Луиджи, минавайки оттам, беше оставил този знак за другарите си. Чудесен другар беше този Луиджи!

Да направят полукръг? Трудно. Не че само по себе си представляваше мъчнотия; но в тази мека почва колелата на К. В. щяха да затънат; щяха да разорат пътя. И тогава трябваше да се внимава с подложката, когато се озовяха отгоре със скорост осемдесет. Все пак нямаше друго разрешение, необходимо беше да се набере отново инерция. Всичко това щеше да продължи много дълго. Но макар че изглеждаше загубено време, всъщност щеше да е спечелено време. За да пътуват без сътресения върху „къдравата ламарина“, имаше само две възможности; да пътуват с десет или с осемдесет мили на час. Но след като бяха вече тръгнали, как можеха да минат от едната скорост на другата?

— Слушай, Джони. Ще се върна до мястото, откъдето започва пясъкът. Със заден ход, без да дам никак газ и без да гледам назад. Ти ще ме водиш. През това време аз ще си отварям очите да не излизам от следите, да не правя буци, нито дупки, които могат да ни пречат, като се връщаме…

— Но…

— Никакво но. Аз ще го направя. Ще набера нужната скорост. И когато вземем инерция, ще ти предам кормилото. Съгласен?

— Ще се опитам.

— Не, драги. Тук не става въпрос за опити. Просто трябва да го направиш и точка.

Нещо в тона на Щурмър накара румънеца да се замисли. Те се погледнаха, без нищо да си кажат.

— Ако този мръсен път не беше толкова уморителен, щях да го завърша сам, можеш да бъдеш сигурен. Нямаше да се престаравам да те мъкна пак, след като ти така любезно ме заряза, когато колелото се беше загряло. Но много е тежко, не мога да свърша всичко сам.

— Не става въпрос за това.

— Много ме радва да чуя такива думи; но не по причини, които засягат тебе. От друга страна, не можем да продължаваме да се тътрим на трета скорост с кола, която си има пет скорости, само защото господинът бил страхопъзльо, разбираш ли?

— Не бъди несправедлив, Жерар. Знаеш много добре, че никога не съм се фукал повече от другите. Ти ме познаваш. Ти…

— Аз… Аз… Върви по дяволите и точка. Не е въпрос за твоята смелост изобщо, а за това проклето идиотско пътуване, което ми създава толкова страхове, колкото и на тебе, и на което разчитаме и двамата, за да се измъкнем оттук. Бих предпочел да си имам работа с последния негодник, който тази нощ по една щастлива случайност не би дрискал в гащите си всеки път, когато километражът показва повече от десет мили… Както и да е!

— Страх ме е. Колко пъти трябва да ти го казвам? Аз съм болен. Направо болен.

Той си прочисти гърлото; не можеше да продължи. Цялото му лице, отпуснато като пихтия, трепереше.

— Болен — повтори той.

— Болен или здрав, тази вечер ще минем или ще пукнем. Бюрото за оплаквания не е тук, остана в Лас Пиедрас и няма клон при нас. Слушай! Ако нямах нужда от тебе, щях веднага да ти светя маслото. Да ти светя маслото, разбираш ли?

— Не вярвам — прошепна Джони.

— Не го направих и това е първа причина да ми бъдеш признателен. От двама ни аз те мъкна подире си в преследването на парата. Защото във всичко това нитроглицеринът е само епизод, романтичен маловажен декор. Следиш ли мисълта ми? Истинското, солидното, вечното в цялата тази история, в която сме се забъркали двамата заедно, напомням ти това, е парата и точка; ние сме две момчета, които търсят пари за билет. Така ли е?

— Имаш право. Въпреки това…

— Въпреки това няма да те оставя да провалиш възможностите ни, и твоите, и моите, само заради някакви си нерви. Ако парата беше пъхната в тор, щеше да отидеш да я търсиш със зъби и с нокти, ако такова беше правилото на играта, нали? Е добре, тя не е пъхната в тор, а в малко пакетче скоропостижна смърт, което ти носиш на врата си и което може да бумне всяка секунда. Та дори и в този миг.

— Запуши си плювалника!

Джони беше изръмжал съвсем ниско тези думи — като дихание, което сякаш идваше от дълбините на червата му и което сигурно беше разкървавило гърлото му, остъргвайки го на минаване. Щурмър вдигна рамене.

— Не ставай дете, минал си вече възрастта. Хайде, ето какво ще направим: аз ще подкарам тази хвърчаща бомба с необходимата скорост. И после ще ти предам кормилото в движение. И не ми разправяй, че е тежко, това не е висш пилотаж. После ще се настаня до тебе и ще покъртя. Няма какво друго да се прави. Не искам да прекарам живота си със завързана за тази динамитна стока лапа.

— Да, но…

— Не, Джони. Аз не ти казвам, забележи това, не ти казвам: постъпи така или иначе. Казвам ти: работата е такава, а не друга, и точка; и ти ще ми благодариш за това, а дори и да не ми благодариш, все едно. Разбрано?

Крачка по крачка Михалеску вървеше до камиона, който плавно отстъпваше назад. Лампичката на румънеца беше фенерче от армията на Щатите; светлината при този модел можеше да се урегулирва. Цилиндричният сноп метеше земята тридесет стъпки назад. Но косо падащата светлина превръщаше всяка буца пръст, всяка гънка във фантастични сенки. И Джони чувствуваше как в душата му се надига смут. Тази вечер всичко му се струваше лошо, несправедливо. Предметите сякаш се бяха съюзили, сякаш бяха станали съучастници на адската машина. Всичко беше срещу него, твърде силно за него; всички сили се бяха съюзили да прекъснат съществуването му, да го разпръснат на прах в пространството.

От време на време без усилие Щурмър натискаше с ръка и променяше посоката. Камионът се покоряваше. Задните колела го теглеха право по старите му дири. Това беше много важно: да не начева лъжливи бразди, където рискуваше да навлезе, когато Жерар го подкараше напред. Бог знае тогава…

Стигнаха до края на пясъка. Решителният момент беше настъпил.

 

 

Имало е осъдени на смърт по-весели от Джони в мига, когато се настани отново до Жерар. Докато Щурмър гладеше ускорителя с движение, което имаше за цел да вдъхне смелост на самия него, устата на румънеца се изпълни със слюнка.

— Дали няма да повърна?

Свършено. Те бяха поели отново. Напред този път. И двамата бяха втренчили очи; Щурмър — от усилието да внимава. Моторът напяваше кресчендо една по една своите мелодии, прекъсвани от паузи, в които Джони чувствуваше как отново се оживява. Знаменателни мълчания, по време на които Жерар вдигаше левия си крак два пъти и го поставяше върху педала със слонско спокойствие: двойно амбрииране; биваше го да се оправя с таратайката, няма какво да се каже.

Трета, четвърта… С изключение на кратките преходи при промяната на скоростите, стрелката на километража се качваше без отклонения; четиридесет и пет, петдесет… Оставаше половината от равния път, за да минат на осемдесет.

Шестдесет. Пета скорост. Поне десет секунди Джони забрави да диша. Той гледаше с полуотворена уста хилядите малки бразди на пътя, които нахлуваха под камиона, гледаше нощта, която се нахвърляше върху тях. Малко пясък се завъртя в светлината на фаровете и прашинките, изскубнати от земята, се понесоха във вихрен танц, сграбчени от безумието на този буен бяг.

Моторът летеше. С истински силен ритник Щурмър бясно притисна към пода педала на ускорителя. Представяш ли си! Шестдесет, шестдесет, нито градус повече на циферблата. Жерар размени поглед с Джони. Момъкът се беше свил в своя ъгъл, прилепнал до седалката, притиснал крака под таблото. Изведнъж той извика, не много силно, но извика. Дълъг вой, без извивки. Не можеше да направи нищо, викаше не по свое желание.

Но какво му ставаше най-сетне на този камион? Изведнъж Жерар се сети и изрева с всичка сила:

— Ограничителят!…

За да премахнат възможността шофьорите да карат камионите им с прекалено голяма скорост, американските компании пломбираха карбураторите. Сигурно механиците на О’Бриен бяха забравили да махнат пломбата на камиона и никой не беше помислил за това.

Пясъкът свършваше тридесет или четиридесет метра напред. При друг случай щяха да са необходими поне петдесет. Но Жерар беше започнал вече да задържа спирачките. Не ставаше въпрос да тръгне по „къдравата ламарина“ с шестдесет мили в час. Това беше най-лошата скорост. Трябваше да прекрати опитите си предварително.

По-силно, по-силно педала! Но все пак не прекалено. Докато натискаше с крак, Жерар чувствуваше на гърба си, в цялото си тяло, тежестта на експлозива, който, понесен от бързината, се притискаше в стената на резервоара; и всяка частица сякаш напираше във вените му. Той самият усещаше как нещо го тласка напред; кръвта биеше в ушите му. Това не можеше да бъде от задържането на спирачките. Сигурно беше от страх.

Оставаха десет-дванадесет метра пясък. А стрелката показваше още двадесет и пет. Най-страшно беше крайното задържане на спирачките; ако камионът не спреше постепенно, течността в цистерната, която не преставаше да се притиска към предната стена, щеше да се отдръпне назад изведнъж. Само един плисък. И това щеше да бъде достатъчно… А от друга страна, по-добре беше всичко да спре в края на пясъка. Да спре ли? Всъщност съвсем не!

Точно когато стигна твърдата почва, Щурмър пусна педала и улови ръчната спирачка, на полуход, за да подпомогне забавянето, но направи всичко това съвсем леко. Три спирачни хода на лоста, не повече. Те отекнаха откъслечно, мимоходом и спокойният им шум внезапно накара Щурмър да осъзнае, че е запазил цялото си хладнокръвие. Тогава, пускайки мотора на празен ход с цялата сила, която позволяваше ограничителят, той слезе отново на низходяща скорост. Не беше момент да се заблуждава: въпросът беше, като изключи скоростите, да намери с ускорителя оборота на мотора, който отговаря на скоростта. Трябваше след това да отпусне педала на амбриажа на този оборот, а после внимателно ускорителя. Километражът показваше все още двадесет, решително твърде много, а предните крила на колата бяха преминали вече първата бразда на твърдата почва.

Поредица от чести тръскания разклати предната част на колата, така, че я разлюля. Ако, както преди малко, амортисьорите не бяха в ред… Но попълването с баласт беше много добре направено. Бясната тръпка на предните колела не се предаде на останалата част на колата. И сега, както преди час, по пътя се понесе, насочен от ръцете на изтощения Жерар, един добър, кротък, покорен камион, който отминаваше всяка буца пръст с бързината на охлюв.

Отзад налягането беше загубило постепенно силата си, връхната си точка. Страхът също разтваряше клещите си, отпускаше се.

Сега вече се полагаше една цигара. Още веднъж двамата слязоха, пак така мълчаливи. Червените точки осветяваха на големи петна хлътналите лица. Те изглеждаха зли.

— Дявол да го вземе! Изплезихме език…

Михалеску въздъхна, не отговори.

— Хайде, драги! Почваме отново.

— Не!… Не!…

Нечовешки вик. Вик на човек, който умира с пробити черва, изкормен. Вик на жена с тесни бедра, която се готви да роди.

Щурмър сграбчи ризата му и го раздруса бързо няколко пъти едно след друго с ръцете си на убиец. Раненият пръст отново започна да го боли. Той изръмжа гърлено и стисна ризата по-силно. Тъканта отстъпи, разкъса се сякаш неохотно.

— Казах: почваме отново. Чуваш ли ме, баба такава?

— Не, Жерар, не…

Със смешно гласче писукаше този Джони. Умолителен глас на хлапе, което се страхуваше, че ще го набият. Щурмър беше пребледнял, трепереше малко. Бяс, умора, преминал страх, предстоящ страх.

— Слушай, слушай, мръсна дупка такава, слушай какво ще ти кажа: ако продължаваш мръсотиите си, ще те пребия от бой, ще те взема на рамо, ще те кача върху цистерната и ще те прикрепя там. И както съм уморен, сигурно и двамата ще хвръкнем във въздуха. Страх те е, а? Страх те е, мръсник такъв! И мене ме е страх, нехранимайко с нехранимайкото ти! Но в положението, в което се намираме, страхът е забранен от закона.

 

 

Те се върнаха със заден ход в изходната точка. Джони размахваше лампата си също като кадилница след ковчег, така че Жерар не можа да се въздържи да не се разсмее и изсвири трите първи такта на погребалния марш. Наистина лоша шега.

С три завъртания на отверката те изхвърлиха ограничителя — тясна ивица калай, която Щурмър запрати на земята с гневно движение. Блестейки на лунната светлина и на фаровете, тя имаше злобен и безпомощен вид на млада змия-светкавица.

— И така — каза Жерар, — повтарям ти плана: когато напреднем по „къдравата ламарина“, ще ти предам кормилото до Лос Тотумос. Ще използуваме циментовите ивици при влизането в селището, за да се върнем пак на намалена скорост. Дотам няма от какво да се страхуваш. Няма нито пресичащи пътища, нито пътеки, нито дупки, при условие, че не слизаш под осемдесет.

— Ами ако моторът отслабне?

— Няма причина; но дори и да се случи, ще хвръкнем във въздуха и толкова, няма какво да се тревожим повече. И друго: казвам ти всичко това отсега, за да не пожелаеш да размишляваш, да пишеш на майка си или да се посъветваш с адвоката си точно когато дойде време да поемеш кормилото. Ако направиш така…

 

 

След като изхвърлиха ограничителя, преминаването не представляваше вече трудност. Редовно сменящ скорост след скорост, К. В. измина твърдия път без никакво сътресение и после полетя по къдравата повърхност, сякаш се пързаляше на кънки. Жерар, изтощен повече от този успех, отколкото от предишната си несполука, почувствува сега как тежестта на умората се струпа на раменете му, точно под мишниците; клепачите му пареха повече от всякога. Вятърът, предизвикан от бързия ход, пееше въз вратичките и духаше в лицето му през вдигнатото предно стъкло. Но това не беше достатъчно. На два пъти той стисна с всичка сила очи и после бързо ги отвори. Сънят беше дошъл при него, беше спуснал завеса пред очите му. Жерар чувствуваше необходимост да спи.

— Джони, хей Джони!

— Какво?

— Твой ред е.

Естествено Джони съвсем не изпадна във възторг при това съобщение.

— Как ще се сменим?

— Мушни крака си над лостовете и натисни ускорителя с подметката си, а аз ще го задържа на пода отдолу. Готов ли си?

— Да… Чакай, не го държа добре… Така… готово. А сега?

— Вдигни се колкото можеш повече и ела на моето място, без да сядаш. Не се грижи за посоката, аз държа. Ти ще поемеш, когато се настаниш. Впрочем няма опасност от това: пътят е съвсем прав.

Притаила се край тях в канавките, нощта тичаше срещу камиона. Но по-нататък, тя сякаш тръгна с него. Бръмченето на мотора с пълен оборот, вятърът, стрелката на циферблата на арматурното табло, която показваше деветдесет, закована…

— Хайде, карай! И не забравяй, че ако намалиш газта, ще хвръкнем във въздуха.

Предаването на пълномощията беше завършено. И ето изведнъж Джони Михалеску се озова захвърлен в нощта, тичащ без и той да знае много добре след какво — след един чек, цена на свободата му, или след собствената си смърт. Като куче с тенекия на опашката. Но тази тенекия беше твърде странна.

— Всичко наред ли е?

Румънецът поклати глава. Разбира се, щеше да е наред. Но също така можеше без предупреждение да престане да е наред. Без да си се подготвил повече от обикновено, можеше да престанеш да съществуваш. Това именно го безпокоеше. Чувствуваше се подтиснат, нещо му пречеше в стомаха и заплашваше да изхвръкне през устата.

Най-после се почувствува на мястото си в колата. Всъщност досега той по-скоро беше пътник. От този момент камионът започваше да става негов. Джони се раздвижи малко отпред назад, опита да улови по различен начин черното кормило, а след това се настани удобно, държейки го здраво отдолу. Така наистина беше добре.

Сега беше негов ред да го обслужват.

— Цигара, приятелю.

Той дръпна три пъти дълбоко и хвърли цигарата през вратичката: тази нощ тютюнът имаше горчив вкус, какъвто той не познаваше. И макар че нямаше какво друго да прави освен да кара камиона все направо, струваше му се, че тази скорост не е за пушене.

Малко по-късно той се обърна пак към Щурмър и прочисти гърлото си. Не беше лесно да се каже това.

— Знаеш ли?

— Какво?

— Благодаря за преди малко.

— За какво?

— Че не ме заряза край пътя, когато те оставих сам да се справяш със завоите. Екстра момче си ти, Жерар.

— Хайде де!

— Да, да. Ти си добро момче. Но ще видиш. Сега ще ти помогна. И то не малко.

— Добре, добре…

И после, понеже спътникът му се сгуши в ъгъла си да спи, румънецът започна да тананика една песен от ранното си детство, която мислеше, че е забравил:

От Плоещ за Гюргево

две години пътувах

много, много печелих,

дванайсет екю събрах…

— Жерар!… Хей, Жерар!…

Повече от час вече Джони караше. Ето че от два километра пред камиона се вдигаше прах; о, не много и съвсем ниско над земята. Това не пречеше да се вижда: но просто беше знак, че има нещо напред. Нещо твърде голямо, което вървеше с намалена скорост — иначе прахът щеше да се вдига по-високо.

— Жерар! Дявол да го вземе!

Джони беше притиснат. Притиснат между минималната скорост, от която всяка грапавина на пътя можеше да раздруса този камион, докато той полети на парчета, и между бързината, същата тази скорост, която го беше понесла срещу някакво препятствие, за което той не знаеше нищо, освен това, че се приближаваше, защото прахът ставаше все по-гъст. Сега летяха малки облачета — тумбести, къдрави като облачетата, които в черквите служат за поставки на ангелчетата.

— Жерар!

— Дявол да го вземе!… — отговори Жерар, който най-сетне се събуди и веднага запита: — Какво има?

Не се виждаше много нещо отвъд светлината на фаровете. Луната, която до преди малко грееше цяла, сега беше изчезнала. Все пак на французина не му трябваше много време, за да установи, че става нещо. Той забеляза веднага прашните извивки. А после едва забележимата червена светлина малко по-напред, на хоризонта. Потърка очи. Нямаше никакво съмнение.

— Луиджи е пред нас. И кара бавно, ако въобще не е спрял.

Джони загледа с втренчени очи. Той се мъчеше да пробие с поглед стената от мрак, за да открие оттатък другата плътна стена, в която скоро щеше да се разбие. Въпреки себе си, отпусна ускорителя, скоростта падна застрашително; точно това не трябваше да прави. Жерар премаза крака му на пода.

— Разкарай се оттам!

Джони прояви повече готовност да отстъпи мястото си, отколкото когато трябваше да го заеме.

С един замах Жерар се плъзна под него и го замести.

— Можеш да пуснеш, аз държа.

Още недосъбуден, французинът пъхна главата си през прозорчето, за да го лъхне вятърът, който при такава скорост беше почти освежаващ. Започваше голямото гадаене. Като игра на хлапетии: ако не познаеш, имаш право на плесница. И то каква плесница!

Лъжкиня и предателка е нощта. Изглеждаше, че светлината се приближава; но иди, че изчислявай разстоянието с подобно осветление, и то посред равнина. Наистина еднообразно, страшно еднообразно беше това плато и дори…

— Знаеш ли къде точно се намираме?

— Минахме Помпа седем преди малко повече от пет минути.

Вярно, имаше помпи полуподслони, полусемафори, те отбелязват трасето на петролопровода, където поддържат постоянно налягане от последната сондажна кула до вълнолома в Лас Пиедрас.

Осемдесет! Трябваше да държи на осемдесет. Това беше всичко. Докато стигне до препятствието. Тогава щеше да търси разрешение.

Да държи на осемдесет и все пак да си отваря очите: да не изпусне някое равно място от пътя, където би могъл да спре.

Лошото беше, че той се стесни, два камиона не можеха да се разминат едновременно, без да влязат в канавките. В края на краищата…

Още две минути. Светлината се отрази в съсредоточените очи на мъжете. Джони беше долепил лице до предното стъкло. Жерар караше с глава отвън. Те изследваха мрака, търсеха да открият тайната или тайните, ако бяха повече… Изведнъж румънецът извика:

— Фаровете изгаснаха.

— Не реви така, аз ги изгасих. По-далеч се вижда без прожектори.

Това беше вярно. Тропическата нощ никога не е съвсем тъмна, има много звезди. Жерар следваше главната линия на пътя; това не беше кой знае каква философия, тя беше съвсем права. Той затвори очи за три секунди и когато отново ги отвори, стената, в която преди се пречупваше снопът светлина на фаровете, беше изчезнала. На нейно място на хоризонта се простираше смътен и прозирен пейзаж в черно и бяло. През него се виждаше като през твърде тъмни очила. И първото нещо, което се набиваше в очи, беше една гирлянда от червени крушки, която се разгръщаше на два метра над земята, в края на равнината. Жерар отново запали фаровете.

— Имаме време. Ще минат пет минути, преди да ги настигнем. Никакъв шанс впрочем. Ако бяха избързали с половин час, щяха да влязат в Лос Тотумос преди нас.

— Какво ще правиш?

— Ще опитам да ги задмина. С бързината, с която карат, те могат да спрат. И да се отместят в канавката. Да ни оставят пътя свободен.

— Ще трябва да излязат почти напълно от шосето.

— Да се надяваме, че ще го направят…

Клаксонът влезе в играта. Рев за отстъпление, който се смеси с воя на вятъра. Осемте бутала на мотора, всяко поред, всмукваха въздух през тръбите на пронизителната сирена. Виковете на камиона, отначало нестройни, същински крясъци, скоро се превърнаха в определени сигнали. Един къс, един дълъг, един къс… уговорена между шофьорите по тези пътища поредица за натискане на клаксона, която означава:

„Cuidado! Cuidado! Внимание!… Внимание!… Дай ми път! Дай ми път… Минавам… Минавам…“

Още веднъж буйно клаксониране. Дори ако не приемеха съобщението, поне щяха да са предупредени. Ревете, клаксони, ревете силно, подплашете ги, ако не можете да ги накарате да разберат, ревете!… С истински вой на сирена, пресипнал, продължителен, оглушителен.

— Послушай малко, спри — каза Джони.

Няма само очи, има и уши, които се мъчат да доловят нещо. Шумът на вятъра им пречеше; страшно силно, страшно силно, струваше им се, че чуват сблъскването на всяка частица от пясъка, изскубната от колелата и захвърлена отдолу срещу колата, срещу шасито

Пред тях, едва на петстотин метра, а може би и на по-малко, на небосвода сега се открояваше гирляндата от лампи — те бяха толкова близо! Все така не чуваха никакъв отговор. Пътят още се стесни. Само това липсваше.

Жерар пак натисна клаксона. Един път късо, един път дълго. Готвеше се да повтори.

— Слушай — каза Джони, улавяйки го за ръката.

В този момент той беше почти нормален. Беше твърде зает да слуша, за да може да се страхува. Нямаше време, просто забрави да се страхува.

— Слушай. Сякаш…

Действително. Чуваше се звук, като че ли дете си прочистваше гърлото — треперливо, неясно и в същото време пресипнало покашляне. При все това не беше безразборно, а с отривист ритъм. Беше съобщение, отговаряха им. Но защо не се пазеха? Така щеше да е по-добре. Те бяха само на двеста метра, които при такава скорост щяха да изминат много бързо…

— Какво казват? — запита румънецът, който схвана, че се отнася до морзовата азбука, но не я разбираше

„E…S…P…E…R…A… Espera, чакайте…“

— Казват, че е загубена работа. Скачай или си прочети молитвата!

Джони не отговори, но и не скочи. Устните му мълчаливо се раздвижиха, после той обхвана цялото си лице с две ръце — саван, по-бял от снега, покрил вече мъртвото му лице. Червената светлина се отразяваше сега върху предното стъкло. Работа за секунди, Жерар преглътна няколко пъти слюнката си. Джони хвърли последен поглед и отвори уста, решен да умре, викайки.

Вой на клаксон. Щурмър се залавяше за него като за спасителен пояс. И после клаксонът му правеше компания. Би искал да затвори очи, но не му се удаваше. Той беше от този тип хора, които никога не се предават; които трябва да убиеш, за да ги отнесеш на ешафода, които на смъртното си легло обсъждат цената на собственото си погребение с чиновника от погребалното бюро. Камионът на Луиджи беше само на тридесет метра.

Точно в този миг, когато всичко беше свършено и не им оставаше повече от секунда-две да живеят, облак пясък се отдели от колелата на предната кола и заслепи Щурмър на кормилото. Трижди проклинайки, французинът отпусна ускорителя, натисна леко ръчната спирачка на третия нарез и докосна с края на подметката крачната спирачка. Във вихрушката от прах, която закри като завеса небето, червените светлини, които сякаш само преди секунда връхлитаха върху предното стъкло… Да… Червените светлини сякаш не се приближаваха вече. За да причини подобна мръсотия, Луиджи трябва да беше подкарал дори по-бързо. Сигурно беше така. Впрочем сега той се отдалечаваше.

Прахът запуши гърлата мм. Те се разкашляха. Джони забърза да свали предното стъкло, но винтът се заяде и ръката го заболя; съвсем скоро щяха или да спрат, или да хвръкнат във въздуха.

Почвата под колелата сега беше мека и равна. Караха по чудесен път, макар и с все по-намалена и по-намалена скорост. Ако някакво препятствие не се появеше в нощта или не паднеше от облака, за да им попречи, може би и сега щеше да им се размине.

Пътят ставаше все по-равен. После видът на почвата още се измени, придвижването на колата стана по-здраво, по-сигурно. Кадифената повърхност на пясъка отстъпи място на нещо друго. Между две кълба прах на Жерар се стори, че вижда цвета на цимент. Но да… Точно цимент беше… Значи, не бяха в открито поле, както си мислеха — пясъчната вихрушка спря внезапно, откривайки две бели ивици, които се разгръщаха на земята като краищата на покривка. В дъното, в най-отдалечената точка, където проникваше светлият сноп на фаровете, камионът на Луиджи навлизаше между две къщурки от пръст.

И така, Джони беше осведомил лошо Жерар. Не го биваше да даде дори едно точно сведение. Дори да…

— Значи, съвсем не сме минавали край Помпа седем, когато ме събуди да те заместя. Номер шест е била.

Джони направи гримаса; Щурмър не обичаше упреците след дъжд качулка. „Аз ти бях казал, ама ти, нали…“ За какво, дявол да го вземе?

Те смениха обратно всички скорости и влязоха в селото на първа. Улиците бяха пусти — само тук-таме отворена врата към осветена стая. През процепа се виждаха проснати на земята семейства, коленичили старци, които мърмореха между пръстите си молитви. Очевидно всички знаеха за какво се отнася. При това нямаха нито телеграф, нито телефон… Но преминеш ли Северния тропик, във всички страни по света, новините се разнасят по неведоми пътища с бързина, на която европейците още не са открили тайната.

Двата камиона вървяха на няколко метра един зад друг. Когато стигнаха до мегдана, една ръка силно се размаха от вратичката на първата кола, откроявайки се ясно на червената светлина. Сигурно Луиджи или Бимба, който правеше знак, че ще спре. Щурмър закова своя камион на пътя, докато другият камион се отправи към самия площад.

 

 

— Хей! Бимба! Луиджи!

— Какво ви прихвана? — запита италианецът. — Не видяхте ли кърпата, която бяхме закачили на постройката на Помпа шест, за да ви предупредим да намалите скоростта? За какво сте двама…

— Не сме били двама. Джони караше, а аз спях.

— Какво?

Бимба не можеше да го възприеме.

— Аз бях dynamitero по време на войната, и то в центъра на Мадрид. Качвахме се отгоре на фашистките танкове и хвърляхме бомби през бойниците, за да изтрепем екипажа; шарехме под огъня на другите с вързопи динамит, накачени по колана, и с цигара в уста, готови да запалим фитила в момента на хвърлянето. За бутилките с бензин изобщо да не говорим, това не беше толкова страшно. Към края пълнехме шишета от коняк с тази смъртоносна попара, която влачим подире си, и когато ги запращахме във въздуха, около нас танковете се разпадаха на малки парченца. Разказвам ти го, защото ми е ясно как стават тези работи. Но да спя в този камион в движение… Maricon Dios!^[3] Такова нещо дори през ум не ми е минавало… Conyo!^[4]

— Ами ти бе, Джони, ти не видя ли тази кърпа?

— А отде да зная, че това означавало да намаля?

— За всички тукашни шофьори бяло, поставено на пътя, означава опасност. Винаги имаш под ръка кърпа, риза, парче вестник, което да оставиш зад себе си, за да предупредиш момчетата — обясни Бимба.

— Не знаех. Шофирал съм само в Европа. Всъщност какво ви се случи?

Някаква мръсотия с бензина, която предизвикала засечки, принудила екипа Луиджи—Бимба да намали скоростта. После моторът почнал да се прегрява; трябвало да се откажат да достигнат на един дъх Лос Тотумос. Те търсели удобно местенце, когато, след като минали Помпа шест, забелязали вдясно входа на работилница за поправки. Седмица преди това петролопроводът бил застрашен да се скъса на това място. Компанията изпратила няколко камиона с тръби, за да ги заменят на разстояние триста метра, а за да улеснят работата, разчистили с булдозер обширна площадка, свързана с шосето с широка пътека за двойни съобщения.

Луиджи откарал К. В. с осемдесет мили в час в този гараж на пътя, където можел да спре. После, докато той оправял дребната повреда, Бимба отишъл да закачи на помпата сигнала за беда. И проявявайки свръхпредпазливост, закачил още една кърпа върху едно дърво при входа на работилницата. Защото знаел, че излизайки оттам със заден ход, те ще задръстят пътя до селището, без да им се представи случай да наберат скорост; така че другите трябвало да се възползуват от същата площадка, за да тръгнат с малка скорост.

— Най-сетне работата се свърши и без двете кърпи — заключи испанецът. — Искате ли да хапнем тук, а?

Едва бяха се настанили в кръчмата пред бутилка царевична шиша, придружена от цял куп печена царевица, от хляб от гъста изпечена царевица, от царевична каша и от дълбока чиния с изсушено пушено месо — истински пир, един старец се появи в рамката на вратата. Той цял се тресеше, гласът му също трепереше.

— Махайте се оттук! Отнесете си и вашия адски барут! Аз съм кметът и никой тук не желае да види селището си разрушено, за да спаси петрола на янките.

— Нищо няма да избухне, старче. Пийни чаша шиша с нас. Ние и без това си отиваме.

Старецът остана прав, неподвижен, с втренчени очи. Беше много ядосан и уплашен. Продължаваше да мели:

— Махайте се! Махайте се оттук!

— Седни и пий с нас! — повтори Бимба. — Ние не сме американци. Аз съм испанец, той италианец, той французин, онзи румънец, а ти си тукашен и всички ние вкупом можем да се изхрачим на грингосите. Не е ли така?

— Че какво толкова са ви направили американците? — запита Джони.

— Много нещо — каза старецът. — Те идват тук, купуват петрола ни, плащат го на правителството; то офейква с парата, няма повече нужда от нас, и ние оставаме по-нещастни и по-бедни от преди. Грингосите ни карат да строим пътища с ритници в задника, а после техните камиони минават по тях; когато ние минем с количка с магаре, карат ни да плащаме глоба. Отварят училища, за да научат нашите деца да четат вестниците им, да им се подчиняват, да гласуват за тях и да работят все така, както досега. Носят пари, за да спят с нашите жени и след това те не знаят вече какво е любов; впрочем всичко, което те им дават, жените го изхарчват да си купуват рокли и чанти от пластмаси… Ние мразим янките.

— Те строят болници, лекуват ви! Бяхте прогнили от сифилис и от малария, когато те дойдоха…

— За маларията нямам думата, но за сифилиса… ние си бяхме така свикнали с него, че дори не го забелязвахме. Днес с техните инжекции те ни разболяват четири пъти повече от преди. И добре щеше да е, ако беше само това!

Той понижи глас и доби доверителен вид. Бимба му наля още една чаша шиша. Това беше третата, но той сигурно беше откърмен от рождение така, защото чашите, изглежда, не му оказваха кой знае какво въздействие.

— Те ни вземат кръвта — прошепна кметът.

— Как така?

— Ами помислете си, с всичките тези войни, които водят и които никога не им омръзват. И тъй като Гватемала живее в мир от сто и петдесет години, всеки път, когато някой от нашите влезе в болница, те му вземат половината от кръвта.

Той погледна Бимба в очите, поклати глава и добави:

— Точно така. И ако човекът умре от това, толкова по-зле за него.

Яденето привършваше. Четиримата шофьори станаха. Чувствуваха се по-добре, сити, отпочинали. Редът на пътуването оставаше същият: екипът Луиджи—Бимба щеше да тръгне пръв, следван на един час разстояние от Щурмър и Михалеску.

— Нали няма да минете през цялото селище? — говореше с треперлив глас кметът, който ги беше последвал до площада. — Все пак не можете да прекосите селището с тази дяволска стока! Вечната история! Чужденците нямат достатъчно мозък в главата си и приемат да умрат за пари; а после умираме ние и на всичко отгоре не получаваме нито едно су.

Кюрето се приближи и се присъедини към него:

— Нямате право да направите това! Седемстотин жители има в това селище: жени, старци, невинни деца. В името на вечния живот, заклевам ви…

— Майка му мечка, този тъпанар ще ни докара някоя беля! — провикна се Бимба. — Още не сме хвръкнали във въздуха, нали? И дори няма нищо положително, че това може да се случи. Хайде, не карайте хората да се надрискват от страх, преподобни отче, всякак ще минем.

— Но вие нямате право… Наредили са ви да се отклоните… Ще се оплача на компанията!

— Ама че го рече! Ако хвръкнем във въздуха, няма да има вече нито кой да се оплаква, нито на кого да се карат, а ако всичко мине благополучно, ще можете да подадете жалби, където искате, едва ли някой ще ви обърне внимание.

Луиджи беше италианец. Тази разправия със свещеник не му беше приятна. Той се намеси:

— А в какво състояние е отклонението от пътя?

— Отлично, господине, отлично — увери го отчето. — Вчера минаха оттам с булдозер; този път е по-хубав от главната улица, много по-хубав.

— Хайде тогава да проверим. Ако действително пътят е хубав, какво ни коства да минем оттам? Може би дори така ще ни е по-лесно да наберем скорост при тръгването.

Действително пътят се откриваше съвсем прав, съвсем равен на двадесет метра от първите къщи. В относителната нощна далечина се виждаше как започва голям завой около селището. Една червена, предупредителна стрелка, която прахът от колелата на първия камион беше скрила от Жерар по време на бурното влизане в Лос Тотумос, показваше откъде започва пътят. Нямаше указание за ограничаване на скоростта.

— Кога казвате го прекара булдозерът? — запита отново за по-сигурно Луиджи.

— Вчера сутринта. Работиха без прекъсване целия ден — отговори свещеникът. — Прекара го инженерът по транспорта на вашата компания, който го започнал от Таладро пет — нали така научихме, че ще минете оттук.

Мъжете размислиха. Нямаше да заобиколят повече от пет-шест километра, и то, по всичко изглеждаше, по равен като тепсия път. Чудесна изходна писта за „къдравата ламарина“ от другата страна.

Кюрето настояваше. Кметът беше изчезнал, щом стана дума за отклонението. Без съмнение имаше доверие в красноречието на помощника си. В края на краищата на свещеника това му беше професията.

Добро лице имаше старчето в расо. И преди всичко благи, тъжни очи. А това, което казваше…

— Не е въпрос за мене, аз съм стар човек. Не се страхувам. Но горките хорица, къщите им, децата им… Цяла нощ съм се молил прав да не им се случи нещо. Пощадете ги. Вие сте мъже, знаели сте какво предприемате, като сте се впуснали в тази работа. Но те си нямат понятие… Минете оттук. А аз ще се моля; за вас този път.

— Разкарай се — каза Бимба. — Аз съм изгорил не едно кюре по време на войната. Нямам им вече доверие.

— Porca Madonna, ще млъкнеш ли ти, farabutto — изрева набожният Луиджи. — Дадено, падре, ще минем оттук.

Никой не беше упълномощил този макаронаджия да говори от името на всички. Но в края на краищата имаше опасност и за неговата кожа. А това му даваше право. Никой повече не възрази.

— Благодаря ти, сине, за моите овчици — поде старият човек. — Бог ще те възнагради. Ще ви благословя като тръгнете и ще се моля за вас през всичкото време. Ще видите: дори да не вярвате, това ще ви донесе късмет.