Чингиз Айтматов
Камилско око (5) (Повест)

5

Слънцето припичаше всеки ден по-силно и по-силно. Все по-често започна да ни спохожда Сорокин. Трябваше да бързаме — сроковете напираха, земята пресъхваше. Оставаше ни да орем още около пет дни, толкова работа оставаше и на сеячите.

Сорокин казваше, че наесен ще започнем дълбоката оран, а догодина тук ще докарат много трактори и ще построят ремонтно-техническа станция. Сорокин всичко беше пресметнал. Той кръжеше неуморно из степта, из нейните гори, оврази и долчинки. Той не само че я познаваше — тя цялата се поместваше в ума му, изучена до последната песъчинка.

Време беше вече да престанем да докарваме фуражи с камиони и самолети, както това често ставаше в Анархай през тежки зими. И Сорокин знаеше как трябва да постигне това.

Ние с Абакир сега оряхме до късна нощ. Нощувахме на нивата и щом съмнеше, отново се залавяхме. Работата беше толкова тежка, че Абакир ме остави на мира. Сякаш не ме забелязваше, не ми обръщаше никакво внимание. Но глухата, затаена омраза към мене все още живееше в навъсените му очи. А на мене от това не ми ставаше по-зле. Аз си вършех работата и живеех с мечтите си. Чаках деня, в който ще отида при чобаните, в местността зад хълма, и ще намеря там девойката с бретончето.

Тези дни започнахме да разораваме ново голямо поле. Винаги е приятно да пристъпиш към нещо ново, когато си зает с желана работа, която ти носи задоволство. Още в училище обичах да пиша на нов ред, на нова чиста страница. Обичах да тичам сутрин по недокоснат сняг, пръв да оставям следи. Обичах да ходя напролет до предпланините за първите, невидени още от никого лалета. В това има нещо увлекателно, което привлича с новостта и свежестта си. Тук, в Анархай, новата бразда на неначенатото поле беше за мене първият ред, недокоснатият сняг и неоткъснатото лале.

Седях на плуга и се любувах как лемежите под мене изрязват първата бразда. Врязвайки се настойчиво в земната маса, полираните до нетърпим блясък лемежи меко и леко отхвърляха пластовете.

Изпод крайния лемеж изведнъж нещо блесна, сякаш рибка се метна на вълната на пласта, пламна като огън в огледалото на лемежа и бързо се шмугна в браздата. Веднага скочих от плуга, втурнах се към мястото и измъкнах от пръстта тежък метален къс с удължена форма. Беше нещо толкова красиво, аз бях толкова възхитен, че от радост вдигнах ръце и извиках:

— Злато!

Абакир се обърна при моя вик, спря трактора и веднага скочи на земята.

— Какво намери там?

— Злато! Гледай, Абакир, злато!

Той тръгна към мене отначало бавно, а после забърза. Подадох му на длан тази златиста, красива вещ.

— Хайде де! — Той пое недоверчиво моята находка, започна да я разглежда и я потърка в ръкава си. — Че откъде ще има тук злато? — попита той със сподавен глас и пребледня като от внезапно нахлул страх. — Не може да бъде — усмихна се той с мъка, като чоплеше с нокът пръстта от нащърбените места, и без да ме гледа в очите, с явно неудоволствие ми върна отломъка.

— А защо не? — разпалено възразих аз. — Гледай колко е тежък, има към осемстотин грама. В дванадесети век тук са живели монголците, а преди да дойдат тук, те били превзели Китай и изнесли оттам много злато. Ето как е могло да попадне тук! — Казвах това, защото много ми се искаше моята находка да се окаже злато. Увлечен от това желание, продължавах да фантазирам, като убеждавах в своята правота и себе си, и стъписания, смаян Абакир. — Знаеш ли колко века е лежало под земята? Друг метал отдавна щеше да бъде разяден от ръждата, а това се е запазило, защото е чисто злато. Тук, в Анархай, някога са се сблъсквали чергарски племена. Знаеш ли какви битки са ставали! Ханските мечове са се ковали в онези времена със златни дръжки. Този отломък е тъкмо златна дръжка на хански меч. Ето, вземи го — виждаш ли колко удобно се държи.

Абакир взе отломъка, подържа го, претегли го на ръка.

— Макар че не е злато, трябва да го покажем на знаещи хора, просто от интерес. — Той сложи отломъка в джоба си. — Ти можеш да го изтървеш от трактора. Нека бъде у мене.

— Добре — съгласих се аз.

Абакир тръгна към трактора, като поглаждаше натежалия си джоб.

Тръгнахме по-нататък. Аз си мислех как ще занеса находката си за спомен на учителя Алдияров. Той е събрал много такива нещица. И, разбира се, във връзка с моята находка ще разкаже нещо интересно. После се изморих и забравих за златото си. Дразнеше ме неравномерното движение на трактора. Някак странно караше сега Абакир трактора: ту нерешително забавяше хода, ту тръгваше изведнъж, като ме оглушаваше с рева на мотора. Черен дим изскачаше от изпускателната тръба и се стелеше като мътен, зловонен облак над разораната нива, вмъкваше се под плуга и лемежите.

Така работихме до края на деня. Слънцето залезе, но беше още светло. Абакир няколко пъти се озърташе през рамо от кабината и ми хвърляше някакви неопределени погледи. Но ето че спря трактора.

— Ела тук! — Той ми махна с ръка.

Качих се в кабината. Абакир беше бледен, очите му смутено ме отбягваха. Бършейки потта от челото си, той каза през шума на мотора:

— Нямах сили да те извикам. Върви да нагласиш лостовете, а после се върни и покарай малко сам. Не ми е добре, нещо ми прилошава. Ще се поразходя на въздух, може да ми поолекне…

— Върви, върви! — отговорих аз.

Докато изтичам до плуга и се върна, Абакир вече беше слязъл на земята. Той целият изведнъж някак помръкна, сякаш посърна. Мълчаливо се потътри настрана, силно приведен.

„Той май тежко се е разболял. Сигурно го боли корем, я как го е присвил“ — помислих си аз, включих съединителя и подкарах трактора.

Тракторът тръгна с равен, напрегнат ход. Той пак беше покорен на волята ми. Както всеки път аз се вълнувах и се стараех точно да управлявам машината. Завих в края на браздата и тръгнах назад. Над земята вече се спускаше здрач, лъхна прохлада. „Още два кръга и ще трябва да включа фаровете“ — помислих си аз и се вгледах пред себе си. По склона пред мене някой бързо се отдалечаваше. Когато стигна до седловината, човекът изтича надолу и се скри. Видях само гърба му. Беше Абакир. Какво става с него? Къде тича? Сигурно е видял нещо. Когато стигнах до средата на нивата, аз се подадох от кабината и се надигнах за минутка, но не видях Абакир. Къде се е дянал? Нали е болен. Чудно. Спрях трактора и превключих мотора на малки обороти.

— Абаки-ир! — извиках аз. — Абаки-ир!

Той не отговаряше. Тогава съвсем загасих мотора, за да се чува по-добре.

— Абаки-ир! Къде си? Обади се! — виках аз в степта. Но засенчените, смрачени склонове мълчаха.

Ами ако му е станало лошо? Представих си, че лежи сгърчен на земята и не може да се изправи. Скочих от трактора и се затичах с все сили. Преминах седловината, огледах се. Няма никого. Изтичах на една висока могила и оттам видях Абакир, който се отдалечаваше по равнината. Беше вече далече.

— Абакир! Къде отиваш? — виках аз, но той не се обърна и скоро съвсем се изгуби от очи, сякаш потъна в земята.

Постоях още малко и нерешително се обърнах назад. По небето като бледи петна гаснеха последните отблясъци на залеза. Навъсена тъмнина се стелеше по хълмовете и равнините.

Вървях уплашен и объркан. Странна, необикновена ми се видя изведнъж тази притаила се, тъжна тишина. Сякаш степта се вслушваше в стъпките ми, в мислите ми. А аз мислех за Абакир. Когато разказвах за онова, което наистина е било по тези земи, той ми се подиграваше, не вярваше. А сега, когато фантазирах за това нещастно злато, той си изгуби ума… Не. Такива като него не си губят ума! Той, види се, отдавна го е намислил и дори споменаваше за това, ама само така, като, че ли да плаши Сорокин. Нали мразеше всички тук, с всички се беше карал, бил. А Калипа? От нея най-много му се искаше да се отърве. За кой дявол му е тя, бременна, с нейната любов! И все пак не би избягал една седмица преди заплатата. А така, какво го е грижа — вчера беше получил парички, и то доста, никога не ги оставяше в юртата, винаги ги носеше със себе си, значи, малко е поработил безплатно — само един ден, пък ако и находката изведнъж се окаже злато…

Мислите ми бяха прекъснати от гласа на Калипа:

— Абаки-ир! Кемел! Къде сте?

Тя ни беше донесла вода в бидоните за нощна работа.

— Къде се дянахте? — тревожно ме посрещна Калипа. — Уплаших се. Чакам, чакам, тракторът стой, а вас ви няма!

Какво трябваше да й отговоря? Казах й истината:

— Абакир си отиде. Напусна работата.

— А… защо… за какво? — попита тя със заекване.

— Не знам.

За златото премълчах, срам ме беше за Абакир.

— Значи, отиде си?… — Тя помълча, дръпна от колата бидона и тежко го пусна на земята. — За какво карам тази вода? — продума тя объркано, без да се обръща към никого.

Аз понесох бидона към радиатора, а Калипа опря лице в кабината и горчиво заплака.

Стана ми неудобно. Не знаех как да я утеша.

— Може и да се върне — неуверено измърморих аз, като се извърнах към Калипа.

— Че аз не плача за него — изхлипа тя и рязко обърна мокрото си от сълзи лице. — Вярвах, мечтаех! А в какво вярвах? За какво мечтаех? — извика тя изведнъж с такава мъчителна, звънлива сила, че дори в пустата степ й отвърна стенещо ехо. — Мислех си, работно момче е, злото ще се махне от него. С добро, с любов исках да му стопля душата. А той? Какво ще говорим… И конят работи, а само човекът си остава човек, че душата в него е преди всичко. Тогава и работата носи щастие, тогава и това, дето върши, има смисъл… А той, той нищо не разбра. Какъвто си беше, такъв си отиде. Обидно ми е, да знаеше някой колко ми е обидно!

Мълчах потиснат и разстроен. Жал ми беше за Калипа, мъчно ми беше за нея. Не разбирах как е могла да обикне такъв човек… Но ако Абакир знаеше, ако разбираше какво истинско щастие беше изгубил днес, когато напусна Калипа, не тя, а той щеше да завие като вълк в зимен студ.

Калипа се качи в колата и мълчаливо замина.

Спокойно спеше Анархайската степ. Някъде отдалече, като се олюляваше и се търкаляше по метлиците на пелина, по земята се чу едва доловима локомотивна свирка. Може би Абакир вече заминаваше, хванал товарния влак? Ами върви си, говедо, така ти се пада! Няма да пропадне Анархай, и без тебе ще минем…

Не исках повече да си спомням за него. Трябва да се залавям за работа. Дълго се мъчих, докато тракторът затрака, плашейки нощната тъмнина. Седнах в кабината и включих фаровете.

Сега аз отговарях за всичко. И изведнъж много ми се прииска сега до мене да се намира моето мило момиче с бретончето и то да повярва, че ще има, ще има в тази дива пелинова степ една прекрасна страна Анархай.