Чингиз Айтматов
Камилско око (1) (Повест)

1

Бях успял да загреба от извора само половин кофа вода, когато над степта се понесе див вик:

— Е-ей! Професоре, ще ти смажа мутрата-а!

Замрях. Ослушах се. Изобщо аз се казвам Кемел, но тук ме нарекоха „Професора“. Така си е: тракторът от другата страна зловещо мълчи. Онзи, който обещава да ми смаже мутрата, е Абакир. Пак ще ме навика, ще ме наругае, а може и ръка да вдигне. Тракторите са два, а пък аз съм сам. И трябва да им доставям с тази едноконна бричка и вода, и гориво, и смазка, и какво ли не. Тракторите всеки ден отиват все по-далече и по-далече от единствения в цялата околност извор. Все по-далече и по-далече отиват те от нашия единствен в света полеви лагер, където в една цистерна се пази горивото. Опитваха се да го преместят, ама къде ти — и той е привързан към водата. А такъв човек като Абакир не иска нищо да знае: „Ще ти смажа мутрата за престоя и толкова! Не се блъскам тук, за да си губя времето заради някакво лигаво студентче!“

А аз съвсем не съм студентче. Дори не съм се опитвал да вляза в някой институт. Веднага след училище пристигнах тук, в Анархай. Когато ни изпращаха, на събранието казаха, че ние, а, значи, и аз в това число, сме „славни покорители на целината, безстрашни пионери на обновените земи“. Ето какъв бях отначало. А сега? Срам ме е да си призная: „Професора“. Така ме нарече Абакир. Сам съм си виновен. Не умея да крия мислите си, започвам да мечтая гласно като хлапак, а после хората ми се смеят. Но да знаеше някой, че аз не съм толкова виновен за това, колкото нашият учител по история Алдияров! Краевед! Наслушах се на приказките на нашия краевед и сега си плащам.

Така и не напълних бъчвата догоре и излязох от долчинката на пътя. Всъщност тук никога не е имало път. Аз го бях утъпкал с бричката си.

Тракторът стои в края на огромната черна нива. А отгоре — върху кабината — Абакир. Размахва юмруци във въздуха и все още ме хули, псува най-безсрамно.

Шибнах коня. Водата от бъчвата се изплисква по гърба ми, но аз карам с всичка сила.

Сам настоявах да ме пратят в Анархай. Никой не ме караше. Другите заминаха за Казахстан на истинска целина, за която пишат вестниците. А за Анархай заминах само аз. Тук работят едва първа пролет, и то само два трактора. Миналата година агрономът Сорокин — той е главен над всички ни — изпитвал на една малка нива бохарен^[1] ечемик. Казват, че дал добра реколта. Ако и по-нататък върви така, може би ще успеем да разрешим проблема за фуража в Анархайската степ.

Но засега трябва да се действува предпазливо. Много е сух и зноен Анархай през лятото: понякога дори и коравите тръни таштикен изсъхват от корен. Онези колхози, които докарват наесен тук добитъка да зимува, засега не се решават да сеят, изчакват: да видим какво ще успеят да направят другите… Ето защо ние се броим на пръсти: двама трактористи, двама прикачвачи, готвачката, аз — водоносачът, и агрономът Сорокин. Ето това е цялата армия от покорители на целината. Надали някой знае за нас, а и ние не знаем какво става по света. Понякога само Сорокин ще донесе някоя новина. Той отива на кон до съседната местност при чобаните, кара се оттам по радиостанцията с началството и съобщава сведенията за отчетите.

Да-а, а пък аз си мислех — целина, мащаби! Впрочем това се дължи все на нашия историк Алдияров. Той описваше пред нас, учениците, Анархай: „От векове недокосната разкошна пелинова степ, която се простира от Курдайското плато чак до камъшовите гъсталаци на Балхаш! Според преданията в далечни времена цели ергелета, заблудили се по хълмовете на Анархай, изчезвали безследно, а сетне там дълго бродели чарди от подивели коне. Анархай е безмълвен свидетел на минали епохи, арена на грандиозни битки, люлка на чергарски племена. А в наши дни на Анархайското плато е съдено да се превърне в един от най-богатите краища на пасищното животновъдство…“ И тъй нататък, в същия дух…

Хубаво беше тогава да разглеждаш Анархай на картата, там той е колкото длан. А сега? От зори карам нагоре-надолу тази идиотска кола. Вечер с мъка разпрягам коня и му давам пресовано сено, докарано тук с камион. После ям без всякакъв апетит онова, което ми дава нашата Алдей, просвам се в юртата и спя като заклан.

Но че Анархай е разкошна пелинова степ — това наистина е така. Човек би могъл с часове да скита тук и да се любува на красотата й, ама няма време.

Всичко щеше да е наред, но едно не мога да разбера: защо не допаднах на Абакир, за какво ме мрази толкова? Ако знаех какво ме чака тук… Аз бях готов за всякакви, тъй да се каже, стихийни трудности. Нали не идвах тук на гости. Но за хората, с които ми предстоеше да живея и да работя, кой знае защо, съвсем не бях мислил. Навсякъде хората са хора…

Пътувах за насам две денонощия с камион. Заедно с мене караха в каросерията ей тази кола за вода с четири колела и аз тогава дори не подозирах, че тъкмо заради нея толкова ще има да патя.

Нали идвах тук като прикачвач. Мислех си, че ще поработя през пролетта край трактора, ще се понауча и ще стана тракторист. Така ми бяха казали в района. Тъкмо с тази мечта тръгнах за Анархай. А когато пристигнах тук, оказа се, че вече има прикачвачи, а аз съм бил изпратен като водоносач. Разбира се, трябваше веднага да се откажа и да се върна в къщи. Още повече, че никога не съм се занимавал с хамути и процепи. Пък и изобщо никъде още не бях работил, ходил бях само на бригада в захарния завод при мама. Баща ми е загинал на фронта. Аз не го помня. И ето бях решил да започна самостоятелен живот… Но все пак трябваше веднага да се върна. Срамувах се. Толкова шум се вдигна тогава на събранието. И майка ми не ме пускаше, тя мечтаеше да ме види лекар. Но аз настоявах, предумах я — ще ти помагам, казвах. Горях от желание, нямах търпение по-скоро да тръгна. Как щях да погледна хората в очите, ако се бях върнал веднага. Наложи се да се кача в колата за вода. Обаче моите нещастия не започнаха от нея.

Още като идвах насам, изправен в каросерията, гледах с широко отворени очи: ето го древния легендарен Анархай! Колата препускаше по едва забележимия път, който се губеше сред хълмистата зеленееща се степ, леко забулена в далечината от синкава мъгла. Земята още лъхаше на разтопен сняг. Но във влажния въздух вече се усещаше младият горчив мирис на сивкавия анархайскй пелин, кълновете на който бяха покарали край коренищата на изпочупените изсъхнали дървета. Насрещният вятър носеше със себе си звънливия звук на степен простор и пролетна чистота. Ние гонехме хоризонта, а той все се отдалечаваше от нас по меките, размити гребени на далечните хълмове и откриваше зад възвишенията все нови и нови анархайски простори.

И ми се струваше, че чувам гласове от минали времена. Земята трепереше, ехтеше от тропота на хиляди копита. Като океанска вълна с диви викове и рев препускаше конницата на чергарите с наклонени копия и знамена. Пред очите ми ставаха страшни кръвопролитни битки. Металът звънтеше, хората крещяха, конете хапеха и удряха копита. И аз самият бях някъде в тази кипяща схватка… Но боевете утихваха и тогава из пролетния Анархай се пръсваха бели юрти, над стана се виеше тънък дим от тезек, наоколо пасяха стада овце и ергелета от коне, съпроводени от звън на хлопатари, вървяха кервани от камили, тръгнали кой знае откъде и за къде…

Проточената еклива свирка на локомотива ме върна към действителността. Покривайки вагоните с гъсти кълба дим, локомотивът се отдалечаваше, сякаш препускащ кон с развята грива и вирната опашка. Така ми се стори отдалече. А влакът ставаше все по-малък и по-малък, превърна се в тъмна чертичка, а после съвсем се изгуби от очи.

Пресякохме железопътната линия край изгубена в степта спирка и продължихме нататък…

Първия ден, щом пристигнах, се издадох. Още не бях се освободил от онези видения по пътя. Близо до полевия лагер на една могилка имаше древен каменен идол. Сивият, грубо одялан гранитен блок беше стоял тук от столетия, сякаш на стража, хлътнал дълбоко в земята, вперил в далечината тъп, безжизнен поглед. Дясното му око, малко изкривено, нащърбено от дъждовете и вятъра, изглеждаше като изтекло, празно и отблъскваше, злобно присвито, под тежкото подобие на клепач. Дълго разглеждах идола, а после отидох до юртата и попитах Сорокин:

— Как мислите, другарю агроном, кой може да е поставил тук тази фигура?

Сорокин се канеше да тръгва за някъде.

— Сигурно калмиците — каза той, седна на седлото и замина.

Какво ми пречеше тогава да се успокоя и толкова! Не! Сякаш някой ме биеше през устата и аз се обърнах към трактористите и прикачвачите, с които още не бях успял да се запозная както трябва:

— Не, това не е съвсем точно. Калмиците са били тук през седемнадесети век. А този надгробен паметник е от дванадесети век. Идолът очевидно е поставен от монголците по време на великото нашествие на запад. Заедно с тях сме дошли от Енисей и ние, киргизите, по тяншанските земи. Преди нас тук са живели племената на къпчаките, а преди тях — червенокоси светлооки хора.

Щях да навляза още по-надълбоко в историята, но един човек с комбинезон, застанал до трактора, ме прекъсна. Беше Абакир.

— Ей, момче! — Той ме стрелна ядосано изпод вежди. — Много си учен бе. Я върви да ми донесеш от юртата шприца с грес.

Оказа се, че съм му донесъл шприц със солидол.

— Ех, Професоре! — процеди той презрително и изкриви към мене острите си с червени жилчици очи. — Лекции ни четеш на нас неуките, а не можеш да различиш кобила от камила.

Оттам и тръпна — „Професора“.

Ето и сега вече наближавам с колата за вода, а той не мирясва. Тича към мене, затъвайки в разораната нива.

— Какво пълзиш като смачкана въшка! Още ли трябва да те чакам? Ще те удуша, пале такова, поне ще остане един сополив професор по-малко.

Мълчаливо се приближавам до трактора. Пък и какво ли мога да кажа за свое оправдание? Нали тракторът бездействува по моя вина, това е факт. Добре, че прикачвачката Калипа се застъпва за мене:

— Успокой се де, успокой се, Абакир! С викове няма да помогнеш. Погледни го, на човек не прилича. Съвсем се е измъчил, горкият. — Тя взема от разтрепераните ми ръце кофата и залива с вода радиатора. — Нали виждаш, че се старае. Погледни го, целият е мокър, можеш да го изстискаш…

— Че мене какво ме интересува! — озъбва се Абакир. — Да си беше седял в къщи да си чете книжките.

— Стига де — предумва го Калипа. — Колко си злобен. Не е хубаво така, Абакир.

— Ако на такива всичко им прощаваш и оставяш да им се размине, ще си умреш за едната хубост. Нали мене ме дърпат за плана, а не тебе. Кого го е грижа, че ме проваля тоя учен тъпак!

Не му омръзна да говори за моята ученост. За какво ли съм учил и откъде ми дойде до главата историкът Алдияров?

Гледам да се махна по-бързо оттук. Нали ме чакат и в другия край на нивата. Там тракторист е Садабек, възрастен, сериозен човек: макар и да се сърди, не крещи.

Моторът затрака зад гърба ми. Тракторът на Абакир се отмести и тръгна. Въздъхнах с облекчение и потръпнах под измокрената фланела. И защо ли се е родил Абакир толкова лош, толкова зъл? Ами че не е стар още, едва е надхвърлил тридесетте. Вярно е, че лицето му е малко грубо, с грапави скули, и ръцете му се вкопчват като щипци, но е снажен. А очите му са лоши, злобни. За нищо и никакво се наливат с кръв, тогава се пази, тогава за нищо не го е еня.

Наскоро имахме такъв случай. Дъждът беше започнал от вечерта, цяла нощ ръмеше, нашепваше нещо унило и монотонно и се стичаше по прогизналата плъст. И на сутринта не спря. Ние се измъчвахме в юртата от принудително безделие. Агрономът замина — той и като вали дъжд, има работа до гуша. Нали отговаряше и за животновъдството, човекът нямаше минута спокойствие, по цял ден беше на седлото.

Когато дъждът малко поспря, прикачвачът Есиркеп, по-младият брат на Садабек, оседла моя кон и също отиде някъде при чобаните. Алдей и Калипа взеха кофите и отидоха за вода на извора. Останахме в юртата трима — Абакир, Садабек и аз.

Мълчахме навъсено, заети всеки със своя работа. Абакир, полуизлегнат, беше изпружил крака и пушеше. Садабек седеше край огнището на една плъстена подложка за седло и кърпеше с канап и шило продупчения си ботуш. Аз се бях свил в едно ъгълче и четях.

В юртата беше влажно, тъжно. От време на време отгоре падаха едри, жълти като чан капки. А навън дъждът все нещо мърмореше, шушнеше в локвите.

Абакир се прозина от скука, протегна се така, че костите му изпращяха, зажумя и без да гледа, захвърли угарката, която падна върху едно крайче от плъстта. Опърлената вълна веднага задимя. Садабек вдигна фаса и го хвърли в пепелта.

— По-внимателно — каза той, промъквайки канапа през кожата. — Толкова ли е мъчно да станеш от мястото си?

— Че какво толкова е станало? — предизвикателно вдигна глава Абакир.

— Плъстта се запали.

— Голямото богатство! — Абакир се усмихна пренебрежително. — Нали си кърпиш съдрания ботуш, кърпи го, на тебе друго не ти и трябва!

— Не става въпрос за богатство. Ти тук не си сам и не си у дома си.

— Знам, че не съм у дома си! У дома нямаше и да приказвам с тебе. Разбра ли, мутро с кожени гащи? Ама, види се, бог ме наказва, та стоя в този проклет Анархай, дето е мястото на ей такива глупаци като тебе и жена ти!

Садабек дръпна със сила канапа. Шилото изскочи от ръката му и отхвръкна зад гърба му. Той дълго гледа Абакир с изпълнен с омраза поглед, после се наведе застрашително напред, като стискаше в едната си ръка ботуша, а в другата опънатия като струна канап.

— Добре де, нека да съм глупак, и жена ми да е глупачка, дето е пристигнала с мене и ни храни всички тук! — каза той задъхано. — А всички други анархайци според тебе каторжници ли са? Да не би ти да си ги докарал тук? — извика Садабек и скочи от мястото си, като хвана кончова на подкования си ботуш с дясната ръка.

Абакир се хвърли към гаечния ключ, който лежеше встрани, и сви глава в раменете, като се готвеше за удар.

Уплаших се. Беше много страшно. Те можеха да се убият.

— Недей, Абакир! — хвърлих се аз към тях. — Не го бий! Недейте, Садабек, не се захващайте с него! — молех се аз, като се мотаех в краката им.

Садабек ме отхвърли настрана и те се завъртяха в юртата като барсове пред схватка, вперили очи един в друг. Сетне подскочиха едновременно и гаечният ключ изсвири във въздуха покрай самата глава на Садабек. Но той се извъртя в последния момент и улови ключа с две ръце. Обаче Абакир беше силен. Той притисна под себе си противника и те взеха да се търкалят по пода, да хъркат и да се псуват. Подскочих към тях, хвърлих се с цялото си тяло върху ключа, който Абакир изтърва, най-сетне го грабнах и изтичах от юртата.

— Алдей! Калипа! — изкрещях аз на жените, които се връщаха с водата. — По-бързо, по-бързо! Те се бият, ще се убият…

Жените оставиха кофите и се спуснаха към мене. Когато се втурнахме в юртата, Садабек и Абакир все още се търкаляха по земята. Разтървахме ги изподрани и окървавени. Алдей понечи да дръпне мъжа си към изхода. Но Абакир се изскубна от прегръдките на Калипа.

— Почакай, куцо куче! Ти ще ме молиш за милост, мръснико, ще разбереш кой е Абакир!

Ниската сухичка Алдей се приближи до него и му каза право в очите:

— Хайде де, опитай се да ме удариш! Очите ще ти издера! Няма да се познаеш!

Садабек спокойно хвана жена си за ръката:

— Недей, Алдей. Той не заслужава…

През това време аз излязох, намерих гаечния ключ, който бях захвърлил в суматохата, отдалечих се от юртата и го зарових в земята до каменния идол. Седнах и изведнъж се разплаках. Глухи, задушаващи ридания разтърсваха тялото ми. Никой не ме виждаше и аз сам не разбирах какво става с мене. Само каменният идол сякаш подслушваше мъката ми и злобно кривеше към мене празната си очна кухина. Наоколо се простираше мократа мъглива степ, тиха и уморена. Нито един звук не нарушаваше нейния вечен, дълбок покой и само аз. Все още хлипах и бършех очи. Дълго седях тук, много дълго, докато се стъмни…

Така живея аз в тази разкошна пелинова степ… Старая се с всички сили, но все едно, засега нищо не излиза. Ето пак си изпатих от Абакир. Чудя се и се мая как ще живея по-нататък. Обаче не бива и да падам духом. Трябва да стоиш там, където стоиш. Докато не паднеш.

— Хайде, Серко, мърдай по-живо! Ние с тебе не бива да се отчайваме, работата не чака…