Дийн Кунц
Студен огън (3)

3

Пред терминала на международното летище в Портланд Джим Айрънхарт се качи на такси на така наречената „Градска компания за таксиметров превоз «Нова роза»“, което звучеше като всеобщо заварениче на отдавна забравената хипи ера, родено във времената на мънистата на любовта и царството на цветята. Обаче шофьорът — Фразиър Тули, както гласеше разрешителното на стъклото — обясни, че Портланд се наричал Градът на розите, които цъфтели тук в изобилие като символ на обновлението и растежа.

— Подобпо на просяците по улиците, които символизират упадъка и разрухата на Ню Йорк — завърши той с изненадващо очарователно тесногръдие, което — почувства Джим — бе присъщо на немалко жители на Портланд.

Тули, който приличаше на италиански тенор, изваден по калъпа на Лучано Павароти, не беше много сигурен, че е разбрал правилно указанията на Джим.

— Та значи искате да ви поразкарам наоколо?

— А-ха. Искам да поразгледам града, преди да се настаня в хотела. Никога не съм идвал тук.

Истината беше, че Джим не знаеше в кой хотел трябва да отседне и дали работата трябва да ге свърши скоро — например довечера или, да речем, утре. Надяваше се да узнае какво се иска от него, като се опита да се отпусне, да чака просветление.

Тули се подчини с готовност да осъществи разходката из Портланд, не само защото такстиметърът му щеше да навърти големичка сума, а понеже очевидно му доставяше удоволствие да покаже своя град на един непознат. Всъщност Портланд беше наистина очарователно място. Историческите тухлени постройки и оградите от ковано желязо от деветнадесети век бяха грижливо запазени сред модерните стъклени небостъргачи. Имаше толкова много паркове с безбройни фонтани и дървета, че на човек му се струваше, че градът е изникнал всред гора; навсякъде имаше рози — макар и не толкова много, колкото през ранното лято, и те сякаш грееха с пъстротата си.

След двадесетина минути Джим изведнъж бе завладян от чувството, че времето изтича. Приведен от задната седалка, той се чу да пита:

— Знаете ли къде е училището „Макалбъри“?

— Естествено.

— Какво представлява?

— Както ме попитахте, ми се строи, че го знаете. Частно начално училище в западния край на града.

Сърцето на Джим биеше до пръсване.

— Закарайте ме там.

Тули се намръщи в огледалото и попита:

— Нещо нередно ли има?

Светофарът показа червено и той удари спирачките. Извърна се и попита през рамо:

— Какво нередно има?

— Просто трябва да бъда там — раздразнено отвърна Джим.

— Естествено, нямаш грижа.

Вълни на страх обливаха Джим, откакто преди повече от четири часа бе издумал „спасителен мост“ на жената в супермаркета. Сега тези вълни прераснаха в черни цунами, които го носеха към училището „Макалбъри“. Обзет от властно чувство за неотложност, което сам не можеше да обясни, той нареди:

— Трябва да съм там до петнадесет минути!

— Защо не казахте по-рано?

Искаше му се да отвърне „По-рано не знаех.“ Вместо това изтърси:

— Можете ли да ме откарате навреме?

— Трудничко ще бъде.

— Ще платя тройно.

— Тройно?

— Ако успеете да ме закарате навреме — каза Джим и измъкна портфейла от джоба си. Извади стодоларова банкнота и я подхвърли на Тули.

— Ето аванс.

— Толкова ли е важно?

— Въпрос на живот и смърт.

Шофьорът му хвърли поглед, който трябваше да означава „Абе ти нормален ли си?“

— Току-що светна зелено — каза му Джим. — Давай!

И макар че се намръщи още по-скептично, шофьорът се извърна отново напред, престрои се за ляв завой и натисна газта.

През цялото време Джим си гледаше часовника — като пристигнаха пред училището, му оставаха едва три минути. Подхвърли на Тули още една банкнота, с което плати сметката повече от тройно, блъсна вратата и се заизмъква навън с куфара си.

Тули подаде глава през отворения прозорец:

— Да изчакам ли?

Хлопвайки вратата, Джим отвърна:

— Не. Не, благодаря. Можеш да вървиш.

Извърна се и докато разглеждаше тревожно фасадата на „Макалбъри“, чу как таксито се отдалечава. Сградата всъщност представляваше огромна несиметрична къща в колониален стил с широка предна веранда, към която бяха пристроени две едноетажни крила, за да има повече класни стаи. Ели и грамадни стари чинари засенчваха постройката. Заедно с поляната и игрището, училището се простираше по продължение на цялата кратичка пресечка.

От старата част на сградата, която се намираше точно пред него, през двойната врата на верандата излизаха деца и слизаха надолу по стълбите. Сред смях и глъчка, понесли чебници, блокчета и пъстроцветните кутии с обяда си, изрисувани с герои от анимационни филми, те се доближаваха към него по алеята, излизаха през отворената порта и поемаха нагоре или надолу по хълма.

Две минути минаха. Не беше нужно да гледа часовника си. Сърцето му отбиваше по два удара на всяка секунда и той знаеше колко е часът по-точно от часовник.

Слънчевата светлина се процеждаше през клоните на дърветата и хвърляше нежни сенки върху сцената и участниците в нея, сякаш всичко бе обвито в дантелен воал, изтъкан от златни нишки. Тази подобна на бродерия светлинна тъкан трептеше в такт с музиката от детските викове и смях и в друг случай моментът би бил изпълнен с мир и идиличност.

Но се задаваше Смъртта.

Изведнъж Джим осъзна, че Тя идва за едно от децата — не за трите учителки, които стояха на верандата, а само за едно от децата. Няма да има страхотна катастрофа, нито пък експлозия, пожар или падащ самолет, който да помете десетина деца. Ще последва малък, единичен нещастен случай. Но с кое лете?

Джим пренасочи вниманието си от сцената към участниците в нея и заоглежда приближаващите деца, търсейки белега на надвисналата смърт по някое от свежите личица. Но всички те изглеждаха тъй, сякаш ще живеят вечно.

— Но кое? — гласно запига той, без да се обръща нито към себе си, нито към децата, а към… Предполагаше, че говори на Бог.

— Кое?

Някои деца се упътиха към зебрата, а други поеха надолу към другия край на улицата. И в двете посоки ги пазеха жени с ярки оранжеви защитни жилетки, които размахваха знаци „Stop“ и превеждаха питомците си през улицата на групички. Не се виждаха никакви коли или камиони и дори без придружителките, явно тук пътното движение не представляваше голяма заплаха.

Минута и половина.

Джим се взря в двата жълти микробуса, спрени край тротоара надолу по хълма. Учениците в „Макалбъри“ изглежда бяла предимно от квартала и идваха и се връщаха от училище пеша, но няколко деца се качваха в рейсчетата. Двамата шофьори стояха край вратите, усмихваха се и се шегуваха с буйните, непокорни пътници. Нито едно от тези деца не изглеждаше обречено, а жълтите автобуси не приличаха на катафалки в пъстра премяна.

Но Смъртта наближаваше.

Вече беше почти сред тях.

Наоколо бе настъпила знаменателна промяна — не в реалния свят, а в усещането на Джим за него. Сега златните дантелени нишки изпъкваха по-слабо от сенките в тънкия филигран — мънички сенчици с формата на листа или настръхнали кичури вечнозелени иглички, по-големи сенки с очертанията на дънери и клони, геометрични сенки от железните пръчки на островърхата ограда. Всяко петънце изглеждаше като вратичка, през която Смъртта може да влезе.

Една минута.

Обезумял. Джим измина няколко бързи крачки надолу по хълма сред децата, привличайки върху себе си обърканите им погледи, докато се взираше ту в едно, ту в друго, без да знае точно какъв знак търси, малкият куфар се удряше в крака му.

Петдесет секунди.

Сенките сякаш се разрастваха, разстилаха се и се сливаха наоколо.

Спря, обърна се и хвърли поглед нагоре към кръстовището, където придружителката размахваше знака „Stop“, а със свободната си ръка побутваше децата да пресичат. В момента на платното имаше пет. Други шест доближаваха ъгъла и всеки миг щяха да пресекат улицата.

Един от шофьорите на паркираните наблизо училищни микробуси попита:

— Нещо нередно, господине?

Четиридесет секунди.

Джим изтърва куфара и хукна нагоре към кръстовището, без все още да знае много ясно точно какво ще се случи и кое дете е в опасност. Натам го движеше същата невидима ръка, която го накара да си събере багажа и да долети в Портланд. Стреснати, деца се отдръпваха от пътя му.

В периферното му зрение всичко бе станало мастилено черно. Забелязваше единствено онова, което лежеше право пред него. От единия тротоар до другия кръстовището бе сякаш осветено от прожектор всред иначе черната като нощ сцена.

Половин минута.

Две жени вдигнаха изненадани погледи и не успяха да се отстранят достатъчно бързо. Опита се да се размине с тях, но се блъсна в русата с лятната бяла рокля и едва не я събори Продължи да бърза, защото вече усещаше Смъртта наоколо, чувстваше леденото й присъствие.

Стигна пешеходната пътека, слезе на платното и спря. На улицата имаше четири деца. Едно от тях щеше да стане жертва. Но кое от четирите? И жертва на какво?

Двадесет секунди.

Придружителката учудено се взираше в него.

Всичките деца, освен едно, вече се доближаваха до отсрещната страна на улицата и Джим почувства, че тротоарите са безопасна зона. Убийството щеше да се разиграе на платното.

Той посегна към детето, което се тътреше последно — червенокосо момиченце, което се обърна и го зяпна в почуда.

Петнадесет секунди.

Не е момиченцето. Джим се взря в нефритенозелените й очи и разбра, че нищо не я заплашва. Просто някакси го знаеше.

Другите деца вече бяха стигнали тротоара. Зад него още четири хлапета слязоха на тротоара.

Тринадесет секунди.

Другите четири деца тръгнаха да го заобикалят, стрелкайки го с озадачени погледи. Знаеше, че както е застанал в средата на улицата и ги зяпа с ококорени очи и разкривено от страх лице, изглежда леко умопомрачен.

Единадесет секунди.

Не се виждаха никакви коли. Само че върхът на хълма беше на стотина метра по-нагоре и кой знае дали някой малоумен тъпак не лети по обратната страна, натискайки газта до дупка. В същия миг, когато картината изплува пред очите на Джим, той вече знаеше, че това е пророческо видение за инструмента, който Смъртта щеше да използва — пиян шофьор.

Осем секунди.

Искаше да изкрещи, да им каже да се затичат, но така може би само щеше да ги изплаши и да подтикне обреченото дете право към опасността, вместо да му помогне да я избегне.

Седем секунди.

Чу приглушеното ръмжене на двигателя, което в миг се превърна в див рев, а после прерасна в такъв вой, сякаш колата щеше да се разхвърчи на части. Иззад хълма изскочи пикап. Той дори се отдели за миг от асфалта — следобедното слънце блесна в предното стъкло и заигра по никелираната решетка, сякаш това бе пламтяща каляска, която се спуска от небето в деня на Страшния съд. Последва изскърцване на гума върху асфалта, предните колела се допряха отново до настилката и задницата на пикапа се стовари насред улицата с оглушителен трясък.

Пет секунди.

Децата на платното се разбягаха — освен едно русоляво момченце с виолетови очи. То просто си стоеше, стиснало кутията за обяд, изрисувана с шарени анимационни герои, с развързана маратонка, и гледаше как пихапът лети към него, неспособно да се отмести, сякаш усещаше, че това е не просто някаква кола, стрелнала се към него, а собствената му неизбежна съдба. Беше осем-деветгодишно момченце, чийто път водеше право към гроба.

Две секунди.

Изскачайки точно на пътя на задаващия се пикап, Джим сграбчи момченцето. Сякаш лебед, който бавно като в сън литва от ръба на гигантска канара, той отскочи заедно с детето в плавна дъга към тротоара и се търкулна в нападалите в канавката листа, без изобщо да усети съприкосновението с уличната настилка — нервите му бяха толкова обтегнати от ужаса и адреналина, че дори да се бе търколил в мекия пясък на буйна ливада, не би почувствал никаква разлика.

Ревът на пикапа бе най-оглушителният шум, който някога бе чувал — той отекваше вътре в него самия като гръмотевица: после усети как нещо тежко като чук удря левия му крак. В същия миг някаква страховита сила приклещи глезена му и го изви, сякаш беше парцален. Кракът му като че се пропука от нажежената до бяло болка, която се вряза в тазобедрената става и избухна като заря в нощното небе на Четвърти юли.

 

 

Ядосана, Холи тръгна след мъжа, който я блъсна, готова да му се скара. Но преди да достигне пешеходната пътека, иззад хълма като куршум от гигантска карабина изхвръкна сиво-червен пикал. Тя замръзна на бордюра.

Писъкът на двигателя бе като магическо заклинание, което забавяше реката на времето и като че разтягаше всяка секунда в минута. От бордюра тя видя как непознатият дръпва детето от пътя на камионетката, извършвайки спасителната операция с такава невероятна пъргавост и грация, сякаш изпълняваше насред улицата някакъв налудничав балет със забавени движения. Видя как бронята закачи левия му крак и с ужас се загледа в обувката, която изхвръкна във въздуха. В периферното си зрение улови мъжа и момченцето, които се търколиха в канавката; пикапа, който свърна рязко наляво; стреснатата придружителка, която изпусна гребловидния знак „Stop“; после пикапа, който рикошира в паркирана отсреща кола, мъжа и момченцето, които се удариха в бордюра и спряха да се търкалят; отново пикала, който се катурва настрани и се пързаля надолу по улицата сред каскади от жълти и сини искри — но през цялото това време вниманието й беше съсредоточено предимно върху изхвръкналата обувка, която се очертаваше на фона на синьото небе и вися в зенита на полета си като че цял час, а после бавно, бавно се спусна обратно. Не можеше да отдели поглед от нея, стоеше като хипнотизирана, защото я изпълваше злокобното чувство, че откъснато от глезена, стъпалото все още е в обувката, от него стърчат натрошени кости и се развяват раздрани артерии и вени. Тя падаше все по-надолу, надолу, надолу към нея и Холи усети как дълбоко в гърлото й се надига писък.

Надолу… надол…

Опърпаната обувка — маратонка „Рийбок“ — шльопна в канавката пред краката й и тя сведе очи, точно както винаги се взираше право в лицето на чудовището в кошмарите, неспособна или безсилна да се извърне встрани, еднакво отвратена и притеглена от немислимото. Обувката беше прязна. Вътре нямаше отсечен крак. Нямаше дори кръв.

Преглътна сподавения писък. В гърлото си усети бълвоч и преглътна и него. Пикапът спря на половин пресечка надолу по хълма, а Холи се обърна и хукна към мъжа и момчето. Първа стигна до тях — те тъкмо сядаха на бордюра.

Дланта на детето бе поожулена, а на брадичката му имаше малка драскотина, но иначе като че ли му нямаше нищо. Дори не плачеше.

Тя се отпусна на колене пред него.

— Добре ли си, слънчице?

Макар и замаяно, момченцето я разбра и кимна.

— А-ха. Само дето ръката малко ме боли.

Мъжът с белите панталони и синята тениска се изправяше и тъкмо сядаше на бордюра. Бе изул наполовина чорапа си и масажираше ожесточено левия си глезен. Той вече беше подпухнал и възпален, но Холи продължаваше да се учудва на липсата на кръв.

Наоколо се насъбраха придружителката на децата, няколко учителки, останалите ученици и от всички страни се надигна възбуден брътвеж. Помогнаха на момчето да стане и една от учителките го грабна.

Тръпнейки от болка, пострадалият мъж продължаваше да разтрива глезена си, а сетне вдигна глава и срещна погледа на Холи. Очите му бяха пронизително сини и за миг се сториха на младата жена толкова студени, сякаш не бяха човешки очи, а фоторецептори.

После се усмихна. В миг първоначално лъхналия от него студ бе заменен с усещане за топлина. Всъщност Холи се изуми от яснотата, утринната синева и красотата на очите му; стори й се, че през тях може да надникне в една нежна душа. По принцип тя беше циник, който при първа среща еднакво би се усъмнил и в монахиня, и в шеф на мафия, та мигновеното привличане, което изпита към този мъж бе направо шокиращо. И макар думите да бяха нейната първа любов и занаят, в този миг тя не можеше да намери подходящите.

— За малко — рече той и усмивката му извика усмивка и на нейните устни.