Холи не си и помисляше да си ляга отново. Знаеше, че сега часове наред няма да спи, докато най-сетне очите й се затворят сами, независимо от количествата силно кафе без захар, които ще изпие. Вече не можеше да се приюти в съня си. Вместо това той се бе превърнал в извор на опасност, магистрала към ада или нещо още по-лошо, където можеше да срещне сатанински пътник.

Това я вбесяваше. Всеки се нуждае и заслужава убежището на съня.

Като се съмна, взе продължителен душ и най-внимателно, но добросъвестно изтърка с гъбата драскотините от двете страни на тялото си, макар че от водата и сапуна разкритата тъкан смъдеше. Страхуваше се да не е инфекция, толкова странна, колкото и самото чудовище, което я рани и което бе зърнала само за един кратък миг.

Това само я вбеси още повече.

По природа беше добра скаутка, готова да се справи с всяка ситуация. Когато беше на път, носеше в тоалетната си чантичка заедно с дамската си самобръсначка и медикаменти за първа помощ: йод, марлички, лейкопласт, малък флакон антисепт и тубичка мехлем, който вършеше работа при леки изгаряния. Като се подсуши с хавлията след душа, седна гола на ръба на леглото и напръска раните с антисепт, после ги намаза с йод.

До известна степен бе станала репортер, защото като по-млада вярваше, че журналистиката притежава силата да извлече смисъл от събития, които иначе изглеждат хаотични и безсъдържателни. Работата й в пресата вече повече от десетилетие бе разклатила убеждението, че винаги, или поне през повечето време, на човешкия опит може да се даде обяснение. Въпреки това все още продължаваше да поддържа бюрото си в пълен порядък, най-старателно да подрежда папките си и да води спретнати бележки за бъдещите материали. В гардеробите вкъщи дрехите бяха сортирани според сезона, според случая (официални, полуофициални, ежедневни), и най-сетне, според цвета. Ако животът упорстваше в хаотичността си, а журналистиката не бе съумяла да й послужи като инструмент в подреждането му, то поне можеше да се опре на рутината и навика, за да си създаде лична вселена, в която царуваше стабилността и до която безредието и врявата на живота не можеха да припарят, колкото и уязвима да бе тя.

Йодът щипеше.

Вбеси се още повече. Направо кипеше.

От водата по-дълбоките съсиреци отляво се бяха размили. Раната пак бе почнала да кърви. Холи поседя безмълвно на крайчеца на леглото, притиснала хартиена кърпичка към одрасканото, докато спре кръвта.

Като обличаше светлокафявите дънки и яркозелената блуза, вече беше станало седем и половина.

Знаеше как да започне деня и нищо не можеше да промени плановете й. Изобщо нямаше апетит да закусва. Излезе навън и установи че утрото е безоблачно и необичайно приятно даже за Ориндж Каунти, но дори фантастичното време не успя да я размекне и да я накара да поспре, макар и за миг, за да се обърне с наслада към слънцето. Качи се в колата, напусна паркинга и се насочи към Лагуна Нигел. Ще позвъни на вратата на Джеймс Айрънхарт и ще настоява за отговор на безброй въпроси.

Искаше да узнае всичко, да чуе обяснение за това как той научава, че някой ще умре и защо поема такива безразсъдни рискове, за да спасява напълно непознати. Но освен това искаше да разбере защо снощният лош сън бе станал истина, как и защо стената на спалнята й лъсна и се заповдига като човешка плът и що за същество бе изскочило от кошмара й и я бе сграбчило в ноктите си, които бяха напълно истински.

Бе убедена, че той знае отговорите. Снощи едва за втори път през тридесет и тригодишния си живот се бе срещнала с неизвестното, със свръхестественото. Първият път бе на 12 август, когато Айрънхарт като по чудо спаси Били Дженкинс — макар едва доста по-късно да беше осъзнала, че бе излязъл направо от зоната на здрача. И макар да бе готова да си признае доста грешки, глупостта не бе сред тях. Само глупак не би прозрял, че двете й срещи с паранормалното — Айрънхарт и кошмарът-действителност, са свързани помежду си.

Изпитваше нещо по-силно от гняв. Направо беше побесняла.

Докато се носеше надолу по Краун Вели Паркуей, осъзна, че част от яростта й се дължи на откритието, че големият репортаж на кариерата й започва да се оказва не просто история за изумлението, чудото, смелостта, надеждата и триумфа, както бе очаквала. Подобно на огромното множество статии, които се бяха появявали по първите страници на вестниците от изобретяването на печатарската преса до наши дни, и този случай имаше своята тъмна страна.

Джим се бе изкъпал и стегнал за църква. Вече не посещаваше редовно неделните литургии, нито пък службите на която й да е от другите религии, на които се бе отдавал по едно или друго време през годините. Но откакто бе попаднал в ръцете на висша сила, поне от миналия май насам, когато бе прелетял до Джорджия, за да спаси живота на Сам и Емили Нюсъм, беше склонен да мисли за Бог повече от обикновено. А откакто отец Гиъри му каза за стигмите, с които било белязано тялото му, докато лежал в несвяст на пода на църквата преди по-малко от седмица, за първи път през последните няколко години почувства как католицизмът го повлича със силата на морския прилив. Не очакваше, наистина, мистерията на последните събития да се разреши с отговорите, които ще получи в църквата — но можеше поне да се надява.

Като взимаше ключовете от закачалката до вратата на гаража, се чу да казва:

— Спасителен мост.

В същата секунда плановете му за деня се промениха. Замръзна като истукан, без да знае какво да прави. После го обзе познатото усещане, че е марионетка, и закачи ключовете обратно.

Върна се в спалнята и изхлузи мокасините, сивите панталони, тъмносиньото спортно сако и бялата риза. Облече сиво-зеленикави панталони и широка хавайска риза, която пусна над панталоните, за да се чувства възможно най-удобно.

Трябваше му свобода на движенията и гъвкавост. Представа си нямаше защо пък точно свободните движения и гъвкавостта да са желателни в предстоящите събития, но това не му пречеше да изпитва необходимост от тях.

Седнал на пода пред дрешника, си избра чифт обувки — най-удобните, които притежаваше, марка „Рокпорт“ предназначени за тренировки на новаци. Върза ги здраво, но не прекалено стегнато. Стана и провери дали му е удобен подбраният екип. Добре беше.

Посегна към куфара на горния рафт, но после размисли. Не беше сигурен, че ще му бъде необходим багаж. След още няколко секунди вече просто знаеше, че ще пътува с много малко неща. Приплъзна вратата на дрешника, без въобще да извади пътната чанта.

Когато не му трябваше багаж, това обикновено означаваше, че до целта на пътуването може да се отиде с кола и цялото пътешествие в двете посоки, включително работата, която се очакваше от него, ще му отнеме не повече от двадесет и четири часа. Но като извърна гръб на гардероба, изненада сам себе си с думата:

— Летище.

Разбира се, имаше много места, до които можеше да иде със самолет и да се върне за един ден.

Взе портфейла от тоалетката, изчака да види дали ще почувства подтик да го остави обратно пред огледалото и в крайна сметка го пъхна в предния си джоб. Очевидно щяха да му трябват не само пари, но и документи — или най-малкото, като ги носи със себе си, поне няма да рискува да го разкрият.

Като се запъти пак към кухнята и взе ключовете от таблото, усети страх, макар и не толкова силен, колкото предишния път, когато излизаше от къщи и поемаше на някаква мисия. Тогава му бе „казано“ да открадне кола, за да не могат после да го проследят, и да кара към Мохавската пустиня. Този път противниците насреща му можеха да се окажат много по-страшни от двамината с роудкинга, но не се тревожеше като тогава. Знаеше, че може да си намери смъртта. Да си инструмент на по-висша сила не гарантира непременно безсмъртие — той продължаваше да си бъде човек, чиято плът може да бъде разкъсана, чиито кости могат да бъдат строшени и чието сърце може в миг да спре да бие от добре прицелен изстрел. Изцеляването на страха можеше да се отдаде единствено на чудноватото пътуване с мотоциклета, на двата дни с отец Гиъри, на разказа за стигмите, които се появили по тялото му, и на породилото се в резултат на това убеждение, че всичко това е дело на Божията ръка.

Холи беше на Бугънвила Уей, само на пресечка от дома на Айрънхарт, когато от гаража му на заден ход излезе тъмнозелен форд. Не знаеше каква кола кара Джим, но понеже живееше сам, предположи, че фордът е негов.

Ускори, почти готова да го задмине, да засече задницата, да го принуди насила да спре и да се изправи пред него насред улицата. После отново намали, стигайки до извода, че предпазливостта рядко се оказва фатална грешка. Със същия успех можеше да разбере накъде се е запътил и какво е намислил.

Като минаваше покрай къщата, автоматичната врата на гаража тъкмо се спускаше. Миг преди да се затвори, Холи успя да види, че вътре няма друга кола. Няма кой друг да е във форда, освен Айрънхарт.

И понеже никога не й бяха възлагали репортажи за параноидални наркомагнати, конюнктурни политици и корумпирани бизнесмени, Холи не беше специалист по следене на обекта в потока на уличното движение. Уменията и техниките, изисквани при конспиративните операции, не са особено необходими, когато човек пише предимно за артисти в светещи костюми, които разиграват живи мишки на стълбите на общината и наричат това „изкуство“, и за състезания по ядене на пай. Освен това не пренебрегваше и факта, че Айрънхарт е изкарал двуседмичен курс по каскадьорско шофиране в специално училище в Марин Каунти; ако знае как да се справя с колата толкова добре, че да може да се изплъзне на преследвачи-терористи, само тридесет секунди, след като я забележи да го следи, ще я остави да му гълта праха.

Гледаше да изостава колкото може по-назад. За щастие сутрешното неделно движение бе достатъчно натоварено, за да й позволява да се крие зад другите коли. Но и беше достатъчно леко, та да не се притеснява, че платната между тях изведнъж ще се задръстят и ще я изолират, докато той изчезва от погледа й.

Първо тръгна на изток по Краун Вали Паркуей към Междущатско № 5, а после на север към Лос Анджелис по шосе № 405.

Като стигнаха построените един до друг небостъргачи около Саут Кост Пиаца — основният търговски и офис център на двумилионният метрополис Ориндж Каунти, Холи вече беше в по-добро настроение. Оказваше се, че я бива за преследвания с коли — движеше се на две до шест коли разстояние от Айрънхарт, но винаги се намираше достатъчно близо, за да го последва, ако внезапно завие по някое отклонение. Ядът й се поусмири от удоволствието, което й доставяше умелото преследване. Установи, че от време на време дори се възхищава на ясното синьо небе и на кичестите розови и бели олеандри, посадени тук-там покрай магистралата.

Като отмина Лонг Бийч обаче, започна да се плаши да не прекара целия ден по магистралите, само за да се окаже накрая, че мястото, където отива, няма нищо общо с енигмата, която я занимаваше. Понякога дори един самообявил се за Супермен герой с ясновидски способности може просто да иде на театрално матине и най-опасното му преживяване за деня да бъде хапването на Сичуан с възможно най-лютата горчица на готвача.

Освен това започна да се пита дали пък може да усети присъствието й чрез психичните си сили. Да я надуши през две коли назад изглеждаше много по-лесно, отколкото да предрече смъртта на малчуган в Бостън. От друга страна ясновидството може би е непостоянна сила — не нещо, което да може да включва и да изключва, когато му хрумне — и може би работеше, когато става дума за сериозни неща: сигурно му изпращаха изневиделица видения на опасност, разруха и смърт, а може би пък изобщо нямаше видения. Което в известен смисъл звучеше логично. Човек сигурно би откачил, ако има пророчества, от които разбира предварително дали ще му хареса даден филм, дали ще вечеря добре, или пък ще получи тежка криза с газове и уригване от ония, най-тънките спагети с чесън, които бяха толкова вкусни. Все пак изостана мъничко и пусна още една кола помежду им.

Когато Айрънхарт остави магистралата на отбивката за международно летище Лос Анджелис, Холи съвсем се въодушеви. Може би само посреща някой пристигащ. Но беше по-вероятно да хване излитащ полет, впускайки се в някоя от навременните си спасителни операции, както на 12 август, почти преди две седмици, беше долетял в Портланд. Холи не бе подготвена за път — дори нямаше други дрехи. Но разполагаше с достатъчно пари и кредитни карти, за да посрещне разходите, а нова блуза може да си купи отвсякъде. Изгледите да го последва чак до сцената на събитията й се струваха много примамливи. Най-сетне, като пише за него, ще звучи по-авторитетно, ако е присъствала лично на две от спасителните операции.

Почти изпадна в паника, когато той се отби от алеята към терминала и влезе в един гараж — помежду им вече нямаше други коли, зад които преспокойно да се крие. Но алтернативата бе да продължи напред, да спре в друг паркинг и да го изгуби. Изостана, колкото й стискаше, и си взе билетче от машината на портала само секунди след него.

Айрънхарт намери празно място сред спрените качи на третото ниво, а Холи паркира през десет места по-натам. Посниши се на седалката и остана в колата — даваше му преднина, за да намали шанса той да хвърли поглед назад и да я забележи в тълпата.

Едва не изпусна момента. Като излезе от колата, само го мерна да завива наляво и да изчезва покрай една стена в края на входната алея.

Забърза след него. Тихото равно шляп-шляп на стъпките й отекваше в ниския циментов таван. Като стъпи на алеята и зави зад ъгъла, го видя да изчезва по някакви стълби. Докато мине през вратата след него, го чу как взима последните стъпала и отваря вратата долу.

Докато пресичаше служебната алея и влизаше в терминала на Юнайтид Еърлайнс, благодарение на шарената му хавайска риза съумя да го последва на доста голямо разстояние. Надяваше се да не заминават за Хавай. Да се разследва събитие без финансова издръжка от вестника беше само по себе си доста скъпичко. Ако Айрънхарт днес ще спасява живот, Холи се надяваше това да става например в Сан Диего, не чак в Хонолулу.

В терминала застана зад група високи шведи, които използва за прикритие, докато Айрънхарт се бавеше пред таблото с монитори и разучаваше разписанието на предстоящите полети. Съдейки по лицето му, заключи, че не открива полета, който иска. Сигурно просто не знае още кой полет иска да хване. Може би пък предчувствията не му се явяват в завършен вид; може би трябва да мисли върху тях, а и вероятно не знае точно къде отива и чий живот ще спасява, докато пристигне на мястото на събитието.

След няколко минути се извърна и закрачи през огромната зала към бюрото за билети. Холи продължаваше да го следва много издалеч, докато в миг не осъзна, че няма да разбере къде отива, ако не е достатъчно близо, за да чуе какво ще каже на чиновничката. С голямо неудоволствие се доближи.

Разбира се, можеше да го изчака да си купи билета и да го последва да види на кой изход ще застане, а после да си запази място за същия полет. Но ако самолетът излети, докато тя се лута из безкрайните зали на летището? Освен това можеше да се опита да склони чиновничката да й каже за кой полет си е купил билет Айрънхарт, претендирайки, че е намерила изгубена от него кредитна карта. Но какво, ако компанията предложи да му я върне, или повикат охраната?

На опашката пред бюрото се осмели да се доближи до Айрънхарт. Единствената личност между тях беше огромен мъж с дебел корем, който изглеждаше като защитник от Националната футболна лига; излъчваше леко неприятна телесна миризма, но й осигуряваше доста добро прикритие, за което му бе благодарна.

Малката опашка се движеше бързо. Когато Айрънхарт застана пред гишето, Холи се измъкна иззад гърба на дебелака и се напрегна да чуе кое място се споменава.

Но точно в най-неподходящия миг по радиоуредбата зазвуча тих, чувствен, но все пак като на зомби женски глас, който обявяваше, че е било намерено загубено дете. В същото време минаха и група шумни нюйоркчани, които, явно затъжили се за враждебността у дома, се оплакваха от направо очевадното лицемерие на калифорнийската „пожелаваме-ви-приятен-ден“ етика на обслужване. Думите на Айрънхарт потънаха в какафонията.

Холи се доближи още малко.

Дебелакът я изгледа смръщено, явно подозирайки опит за пререждане. Тя му се усмихна по начин, който означаваше, че не таи никакви зли намерения, а и знае, че той е достатъчно голям да я размаже като мушица.

Ако Айрънхарт се обърнеше в този миг, щеше да се окаже лице в лице с нея. Тя затаи дъх и чу чиновничката да казва:

— … летище О’Хеър в Чикаго, излита след двадесет минути…

Плъзна се отново зад дебелия, който отново я погледна смръщено през рамо.

Питаше се защо са дошли чак до Лос Анджелис, за да хванат полет до Чикаго. Беше твърдо убедена, че има безброй най-различни полети от летище „Джон Уейн“ в Ориндж Каунти до „О’Хеър“, Чикаго. Е… макар Чикаго да е по-далеч от Сан Диего, поне е за предпочитане — и ще е по-евтино — от Хавай.

Айрънхарт плати билета и забърза да търси изхода, слава Богу, без да поглежда към Холи.

„Страшен медиум“ — рече си тя.

Беше доволна от себе си.

Като дойде нейният ред, извади кредитна карта и поиска място за същия полет до Чикаго. За миг я обзе ужасното чувство, че служителката ще каже, че самолетът е пълен. Но места имаше и тя си взе билет.

Залата до изхода беше почти празна. Всички пътници вече се бяха качили. Айрънхарт не се виждаше никъде.

В ръкава към самолета започна да се тревожи, че докато си търси мястото, ще трябва да мине по пътеката и той ще я види. Може да се престори, че не го забелязва, или че не може да го познае, ако я заговори. Но се съмняваше той да повярва, че присъствието й на борда на самолета е чисто съвпадение. Преди час и половина нямаше търпение да се нахвърли върху него. А сега не искаше нищо друго, освен да избегне всякакви срещи. Ако я забележи, ще се откаже от пътуването, а друг път може и да няма късмета да присъства лично на някоя от светкавичните му спасителни операции.

Самолетът беше джъмбоджет DC-10 и имаше две пътеки. Всеки ред от по девет места беше разделен на три: две места до прозореца отляво, пет в средата и две до прозореца отдясно. Мястото на Холи беше H, на ред 23, което се падаше отдясно, през едно място от прозореца. Докато се придвижваше назад по пътеката, погледът й се плъзгаше по лицата на спътниците й и младата жена се надяваше да не се окаже изведнъж очи в очи с Джим Айрънхарт. Всъщност даже би предпочела изобщо да не го вижда по време на полета, а после на О’Хеър да му мисли как отново да го намери. DC-10 е огромен самолет. Въпреки празните места, на борда имаше повече от двеста и петдесет души. С Айрънхарт могат и света да си обиколят, без да се сблъскат нито веднъж, а какво остава за няколкочасовия полет до Чикаго.

И тогава го видя. Седеше на едно от петте места в средната секция на шестнадесети ред, до пътеката, но от другата страна на самолета. Прелистваше брой на списанието на авиокомпанията и Холи се надяваше да не вдигне поглед, преди тя да го е отминала. И макар че трябваше да направи път на една стюардеса, която придружаваше пътуващо само момченце, молитвата й се сбъдна. Айрънхарт си остана с приведена над списанието глава, докато го отмина. Добра се до място H 23, седна и въздъхна облекчено. Дори ако реши да отиде до тоалетната, или пък просто стане да се поразтъпче, вероятно няма да има никаква състоятелна причина да заобиколи по друтата пътека. Идеално.

Хвърли един поглед на мъжа до прозореца в съседство. Беше на тридесет и една-две, почернял от слънцето, мускулест, с ужасно строго лице. Макар да беше неделя, той носеше тъмносин делови костюм с бяла риза и вратовръзка. Колкото костюмът му беше изгладен без гънчица, толкова челото му беше сбърчено и той работеше на лаптопа си. На главата му имаше слушалки — слушаше музика или поне се преструваше — за да пресече всякакви опити за разговор; освен това я удостои с хладна усмивка, която целеше същия ефект.

Това я устройваше идеално. Като много други репортери, не бе войнствена по природа. Работата й изискваше да умее да слуша, не да приказва. Нямаше нищо против да изкара целия полет в четене на списанието на авиокомпанията, погълната в собствените си византийски сметки.

Самолетът летеше вече два часа, а Джим все още нямаше представа какво се очаква от него, като слезе на летище О’Хеър. Това обаче не го притесняваше особено много, защото се беше научил да бъде търпелив. Рано или късно просветление винаги идваше.

Нищо в списанието не успяваше да го заинтригува, а филмът, който прожектираха, беше толкова забавен, колкото би била почивка в съветски лагер. Двете места отдясно бяха празни, та не му се налагаше да любезничи с непознати. Наклони малко седалката, скръсти ръце на стомаха си, затвори очи и се отдаде — прекъсван от време на време от запитванията на стюардесата дали би искал нещо за хапване и как се чувства — на размишление върху съня с мелницата, питайки се какво би могъл да означава, ако изобщо означава нещо.

За него се опитваше да мисли, но Бог знае защо, мисълта му все се връщаше към Холи Торн, репортерката.

По дяволите, никак не е искрен — прекрасно знаеше защо откак я срещна, тя току изплуваше в мислите му. Беше удоволствие да я гледаш. Освен това бе интелигентна — от пръв поглед се разбираше, че в главата й щракат поне милион зъбчати колелца, които си пасват идеално, смазани са добре и тихичко си вършат работата. Освен това имаше чувство за хумор. Какво не би дал да споделя дните и дългите, разкъсвани от кошмари нощи, с такава жена. Смехът обикновено е функция на споделеността — нещо видяно, шега, определен миг. Когато си сам, не се смееш много, а ако се смееш, това вероятно означава, че трябва да си уредиш дълъг престой в почивна станция с тапицирани стени.

С жените все не се държеше както трябва и затова около него често нямаше никой. А и трябваше да си признае, че дори още преди да започнат странните събития, понякога бе трудно да се живее с него. Не беше точно депресивен тип, но отдаваше прекалено много внимание на факта, че смъртта и животът вървят ръка за ръка. Бе прекалено склонен към размишления за настъпващата тъмнина. Прекалено бавен, когато трябваше да сграбчи момента и да се отдаде на удоволствието. Ако…

Отвори очи и се поизправи на седалката, защото изведнъж бе получил просветлението, което очакваше. Или поне част от него. Още не знаеше какво ще се случи в Чикаго, но вече имаше имената на хората, чийто живот ще спасява: Кристин и Кейси Дубровек.

За своя изненада изведнъж установи, че те са в този самолет заедно с него — което го наведе на мисълта, че бедата може да връхлети на терминала на О’Хеър, или поне много скоро след кацането на самолета. Иначе нямаше да ги срещне толкова рано. Обикновено виждаше за пръв път хората, които спасяваше, броени минути преди животът им да бъде поставен в опасност.

Подтикван от силите, които го ръководеха от няколко месеца насам, той стана, запъти се към предната част на самолета, заобиколи седалките, мина на другата пътека и тръгна обратно по нея. Нямаше и представа какво прави, докато не стигна двадесет и втори ред и погледна надолу към майката и детето, заемащи места H и I. Жената беше към тридесетгодишна, не красива, но с нежни и приятни черти. Детето беше на пет-шест години.

Жената го изгледа любогштно и Джим се чу да казва:

— Госпожа Дубровек?

Тя запремига изненадано:

— Извинете… познавам ли ви?

— Не, но Ед ми каза, че ще бъдете на този полет и ме помоли да се грижа за вас.

Като изрече името, разбра, че Ед е съпругът й, но как точно разбра, изобщо не знаеше. Клекна край нея и я озари с най-прекрасната си усмивка:

— Аз съм Стив Харкман. Ед е в търговския, а аз — в рекламния, та десетина пъти седмично се побъркваме взаимно.

Нежното като на мадона лице на Кристин Дубровек грейна.

— О, да, говорил е за вас. Вие сте постъпили в компанията съвсем скоро — преди около месец?

— Вече шест седмици — без колебание отвърна Джим, доволен, че уцелва все верните отговори, макар въобще да не знаеше кои са те.

— А това ще да е Кейси.

Момиченцето седеше до прозореца. То вдигна глава, отклонявайки вниманието си от книжката си.

— Утре ставам на шест, имам рожден ден и ще ходим на гости на баба и дядо. Те са страшно стари, обаче са сладки.

Той се засмя и каза:

— Бас държа, че се пукат от гордост, че внучката им е такава скица.

Като го видя да се приближава по нейната пътека, Холи толкова се стресна, че едва не падна от седалката. Първо помисли, че се взира право в нея. Идеше й да забълва обяснения — „Да, вярно, преследвам ви, проверявам ви, намъквам се с гръм и трясък в усамотението ви“ — още преди да е стигнал до нея. Почти не познаваше други репортери, които биха се почувствали виновни, че така му се бъркат в живота, но някакси не съумяваше да изкорени жилката почтеност, която, откакто бе завършила, все й пречеше на журналистическата кариера. И замалко пак да развали всичко — докато най-сетне не осъзна, че той всъщност гледа не нея, а брюнетката на същото място на предния ред. Преглътна с мъка и вместо да го засипе с буря оправдания, просто се смъкна няколко сантиметра по-надолу на седалката. Взе списанието, което беше захвърлила; бавно, внимателно го разтвори, за да скрие лицето си, страхувайки се, че ако направи прекалено рязко движение, ще привлече вниманието му, преди да е успяла да се скрие зад лъскавите страници.

Списанието го скриваше от погледа й, но тя чуваше всяка дума, която той изричаше и почти всички отговори, които му даваше жената. Чу го как се представя за Стив Харкман, изпълнителен директор на рекламен отдел на някаква компания, и се питаше с каква ли цел се провежда целият този маскарад.

Осмели се да отметне глава назад толкова, че да надзърта с едно око иззад списанието. Айрънхарт клечеше на пътеката край седалката на жената и беше толкова близо, че Холи можеше да го наплюе, макар че в оплюването на определен обект бе толкова тренирана, колкото и в тайното преследване.

Осъзна, че ръцете й треперят и списанието тихичко шумоли. Приведе глава, втренчи се в страниците пред себе си и се съсредоточи върху усилието да бъде спокойна.

— Как, за Бога, ме познахте? — попита Кристин Дубровек.

— Е, не може да се каже, че Ед чак е заринал офиса със снимки на вас двете — отвърна Джим.

— О, да, точно така.

— Вижте, госпожо Дубровек…

— Наричайте ме Кристин.

— Благодаря. Кристин… Дойдох така да нахалствам, защото имам скрита причина. Според Ед си царица на сватосването.

Явно това бе подходяща реплика. И макар че сладичкото й лице беше грейнало, сега съвсем разцъфтя.

— Ами, наистина обичам да събирам хората, когато смятам, че си подхождат; и трябва да призная, че досега съм имала немалко успех.

— Клечки ли правиш, мамо^[1]? — попита Кейси Дубровек.

В странно съответствие с неведомите пътища на шестгодишния й ум. Кристин обясни:

— Не онези с цигарите, миличка.

— О, добре — съгласи се Кейси и отново се зачете в книжката.

— Работата е — рече Джим, — че съм в Лос Анджелис отскоро, само от осем седмици, и съм класически пример на самотник, запазена марка. Не обичам ергенски барове, не искам да се записвам в спортен клуб, само за да се срещам с жени, а пък предполагам, че с която и да се запозная чрез компютърните служби, все ще е депресирана и объркана като мен самия.

Тя се засмя.

— На мен не ми изглеждаш депресиран и объркан.

— Извинете, господине — с любезна твърдост се намеси една стюардеса, докосвайки Джим по рамото, — но не мога да ви позволя да стоите на пътеката.

— О, разбира се. — Той се изправи. — Само минутка. — После се обърна към Кристин. — Виж, наистина е малко притеснително, но искам да говоря с теб, да ти разкажа за себе си, за това какво търся у една жена, за да видим дали не познаваш някоя, която…

— Естествено, с най-голямо удоволствие — съгласи се Кристин с такъв ентусиазъм, сякаш в предишния си живот със сигурност е била много търсена сватовница или пък преуспяваща schatchen^[2] от Бруклин.

— Хей, знаеш ли какво — двете места до мен са свободни. — Може да седнете при мен до края на пътуването…

Очакваше, че хич няма да й се ще да се откаже от местата до прозореца, и докато чакаше отговора й, стомахът му се сви в необяснимо притеснение.

Тя се поколеба секунда-две.

— Да, защо пък не.

Стюардесата, която още се въртеше около тях, й кимна в знак на съгласие.

Кристин се обърна към Джим:

— Мислех, че на Кейси гледката отвисоко ще й хареса, но тя май не я вълнута особено. Освен това сме до критото и то закрива почти всичко.

Джим не можеше да си обясни безкрайното успокоение, което го обзе, като получи съгласието й да се премести, но напоследък доста неща го озадачаваха.

— Добре. Чудесно. Благодаря ти, Кристин.

Като отстъпваше да направи място на Кристин Дубровек да се изправи, забеляза пътничката на задната седалка. Бедната жена очевидно припадаше от уткас от летене. Държеше пред лицето си списание и се опитваше да поразсее страховете си, но ръцете й толкова силно трепереха, че страниците непрестанно шумоляха.

— Къде седиш? — попита Кристин.

— От другата страна на шестнадесети ред. Ела, ще ти покажа.

Взе ръчния им багаж — имаха само една чанта, а тя и Кейсн прибраха оше няколкото дребни неща — и ги поведе към предната част на самолета, после към другата пътека. Кейси влезе на шестнадесети ред, а майка й я последва.

Преди самият Джим да седне, нещо го накара да се обърне назад и да погледне към пътничката, страдаща от аерофобия. Тя бе смъкнала списанието. Гледаше го. Позна я.

Холи Торн.

Той се вкамени.

— Стив? — рече Кристин.

Репортерката бе разбрала, че Джим я забеляза. Ококорила очи, тя сякаш бе замръзнала на мястото си. Като сърна, изплашена от фаровете на кола.

— Стив?

Сведе поглед към Кристин и рече:

— Ъ-ъ-ъ, ще ме извиниш ли за минута, Кристин. Само за минутка. Веднага се връщам. Чакай тук. Става ли? Тук чакай.

После пак тръгна по дясната пътека.

Сърцето му биеше лудо. Гърлото му се беше свило от страх. Но не знаеше защо. Не се боеше от Холи Торн. Веднага разбра, че присъствието й в самолета не е просто съвпадение, че е прозряла тайната му и го следи. Но точно сега не му беше до това. Че ще го разкрият и ще му смъкнат маската — не това го плашеше сега. Не знаеше откъде точно идва притеснението му, но вече толкова беше нараснало, че ушите му бучаха.

Докато се приближаваше към репортерката, тя понечи да стане. После по лицето й пробяга примирено изражение и тя седна обратно на мястото си. Беше все така приятно да я гледа човек, както я помнеше, макар под очите й да имаше сенки, сякаш не си беше доспала.

Като дойде до двадесет и трети ред, посегна да я хване за ръката и каза:

— Ела.

Тя обаче не му подаде ръката си.

— Трябва да поговорим — продължи Джим.

— Можем да говорим и тук.

— Не.

Стюардесата, която му беше направила забележка, че запречва пътеката, пак се приближаваше.

И понеже Холи не пое ръката му, той я сграбчи за рамото и я дръпна, надявайки се, че няма да го принуждава да я измъква насила от мястото й. Стюардесата сигурно вече го имаше за някой извратен арабин, който събира най-добре изглеждащите жени в самолета и си прави харем около своето място отсреща отляво. За щастие репортерката стана, без да протестира повече. Той я поведе назад към тоалетната. Тя не беше заета и той бутна Холи вътре. Хвърли един поглед назад, очаквайки стюардесата да го следи с поглед, но тя се занимаваше с друг пътник. Той влезе след Холи в миниатюрната кутийка и затвори вратата.

Тя се свря в ъгъла, стараейки се да стои колкото се може по-далеч от него, но въпреки това бяха опрели носове един в друг.

— Не се страхувам от вас — промълви младата жена.

— Хубаво. Нямате причини да се страхувате.

Вибрациите се предаваха по хромираните стени на тоалетното помещение. Тук плътното боботене на моторите като че ли се чуваше по-силно, отколкото в централната част.

— Какво искате? — прошепна Холи.

— Трябва да правите точно това, което ще ви кажа.

Тя се намръщи.

— Вижте, аз…

— Точно каквото ви кажа, и без пререкания, защото няма време — остро я прекъсна той, питайки се за какво, по дяволите, говори.

— Зная всичко за вашите…

— Пет пари не давам какво знаете. Това сега не е важно.

Тя пак сбърчи чело.

— Треперите като лист.

Не само трепереше, но се обливаше в пот. В тоалетната беше достатъчно хладно, но той усещаше как по челото му избиват капки пот. По дясното му слепоочие, покрай ъгълчето на окото, се стичаше тъничка струйка. После заговори бързо:

— Искам да дойдете в предната част на самолета и да седнете по-напред, близо до мен; там има няколко празни места.

— Но аз…

— Не можете да останете на мястото си, на двадесети трети ред, в дъното, просто е невъзможно.

Не беше покорна жена. Имаше си свое мнение и не беше свикнала да й нареждат какво да прави.

— Това е моето място. 23 Н. Не можете да ме принуждавате със сила…

Той я прекъсна нетърпеливо:

— Ако останете там, ще загинете.

Погледна го не по-изненадано, отколкото се чувстваше той самият.

— Да загина? Какво искате да кажете?

— Не зная. — Но после нежеланото познание дойде само. — О, Боже. Исусе Христе. Ще паднем.

— Какво?

— Самолетът. — Сега сърцето му сякаш препускаше по-бързо и от турбината, въртяща перките на огромните двигатели. — Долу. Най-долу.

Изведнъж неразбирането й отстъпи място на ужасяващото прозрение:

— Ще се разбием?

— Да.

— Кога?

— Не зная. Скоро. Почти никой от седящите от двадесети ред нататък няма да оцелее.

Не знаеше какво ще каже, докато не го каза, и докато слушаше собствените си думи, се ужаси от тях.

— В първите девет реда има повече шансове за оцеляване, но не много добри, съвсем не добри. Трябва да седнете в моя сектор.

Самолетът се пораздруса. Холи застина и се огледа уплашено, сякаш очакваше стените на тоалетното помещение да се срутят върху тях.

— Турбуленция. Просто въздушна яма. Имаме… още няколко минути.

Очевидно бе научила достатъчно за него, за да повярва на предсказанието му. Не изрази никакви съмнения.

— Не искам да умирам.

Все по-настойчив, Джим я сграбчи за раменете.

— Ето защо трябва да дойдете напред, да седнете близо до мен. От десети до двадесети ред никой няма да загине. Ще има ранени, някои от които тежко, но никой няма да умре, и много от тях дори няма да пострадат. А сега, за Бога, преместете се напред.

Посегна към дръжката на вратата.

— Почакайте. Трябва да кажете на пилота.

Той поклати глава.

— Няма да помогне.

— Но сигурно ще може да направи нещо, да предотврати това.

— Няма да ми повярва, а дори и да повярва… не зная какво да му кажа. Самолетът ще падне, да, но не зная защо. Може да се сблъска с друг самолет, може да има повреда в корпуса, а може да има и бомба на борда — причината може да е каква ли не.

— Но вие сте медиум и ако се опитате, сигурно можете да видите повече подробности.

— Ако смятате, че съм медиум, значи знаете за мен много по-малко, отколкото си мислите.

— Трябва да опитате.

— О, госпожо, бих опитал, ако имаше смисъл. Но няма.

На лицето й любопитството се бореше с ужаса.

— Ако не сте медиум — тогава какъв сте?

— Оръдие.

— Оръдие?

— Някой или нещо ме използва.

Самолетът отново потрепери. Те застинаха, но машината не започна да пада. Продължи да лети като преди, двигателите бръмчаха. Просто поредната яма.

Тя го сграбчи за ръката.

— Не можете да оставите всички тези хора да умрат!

Чувството за вина го стегна като въже през гърдите и сви стомаха му на топка при намека, че останалите пътници на борда ще загинат заради него.

— Тук съм, за да спася жената и детето, никого друг.

— Това е ужасно.

Джим отвори вратата на тоалетното помещение и каза:

— Положението ми харесва не повече, отколкото на вас, но нищо не може да се направи.

Тя обаче не пусна ръката му, а го дръпна гневно. Зелените й очи бяха помътнели, сякаш пред погледа й плуваха собствените й видения на обезобразени тела, които се въргалят сред обгорели метални късове. Тя повтори, този път с гневен шепот:

— Не можете да оставите всички тези хора да умрат.

— Или елате с мен, или умирайте с тях — нетърпеливо отвърна Джим.

После излезе от тоалетната, Холи го последва, но той не знаеше дали ще му се подчини. Молеше се на Бога да го стори. Наистина не може да му се търси отговорност за смъртта на всички останали хора, които ще загинат, защото те биха умрели дори и него да го нямаше на борда; така им било писано, и той не беше изпратен да промени тяхната съдба. Не можеше да спаси целия свят и трябваше да се осланя на мъдростта на висшата сила, която го направляваше. Но във всеки случай щеше да бъде отговорен за смъртта на Холи Торн, защото тя никога не би се качила на този самолет, ако макар и несъзнателно, не я бе подвел.

Докато вървеше по лявата пътека, погледна през илюминаторите към ясното синьо небе отвън. Изведнъж си представи прекалено ясно зейналата бездна и стомахът му се сви.

Едва когато стигна до мястото си на шестнадесети ред, се осмели да хвърли поглед назад. Изпълни го облекчение, като видя че Холи е почти зад него.

Посочи й двете празни места точно зад тях с Кристин.

Холи поклати глава.

— Само ако седнете до мен. Трябва да поговорим.

Той погледна Кристин, после Холи. Усещаше почти физически как времето се изплъзва, подобно на вода, която се оттича по водопровода. Ужасният миг на катастрофата наближаваше. Искаше да грабне репортерката, да я натъпче на седалката, да я опаше с колана и да го заключи. Но коланите нямаха закопчалки.

Без да успява да прикрие безкрайното си раздразнение, той й изсъска през зъби:

— Моето място е при тях.

Имаше предвид Кристин и Кейси Дубровек.

Говореше тихо, както и Холи, но другите пътници вече ги заглеждаха.

Кристин вдигна поглед към него, смръщи се и изви глава назад да види Холи.

— Някакъв проблем ли има, Стив?

— Не. Всичко е наред — излъга той.

Хвърли още един поглед през илюминатора. Синьо небе. Необятно. Празно. Колко ли километра ги делят от земята?

— Не изглеждаш добре — отбеляза Кристин.

Изведнъж осъзна, че лицето му още е покрито с лепкав слой пот.

— Малко ми е топло. Ъ-ъ-ъ, виж, тъкмо срещнах една стара позната. Ще ми отпуснеш ли пет минути?

Кристин се усмихна.

— Разбира се, разбира се. Още проверявам наум списъка на най-достойните.

За миг се зачуди за какво, дявол да го вземе, говори тя. После се сети, че я бе помолил да му помогне в избора на подходяща партньорка.

— Добре — отвърна. — Страхотно. Ей сега ще се върна и ще поговорим.

Набута Холи на седемнадесети ред и седна до нея на мястото до пътеката.

От другата й страна седеше варелоподобна бабка с рокля на цветя и буйни синкаво-прошарени ситни къдрици. Беше дълбоко заспала и тихичко похъркваше. На врата й на верижка висяха очила със златна рамка, които почиваха на майчинския й бюст и се повдигаха и спускаха в такт с равномерното й дишане.

Приведена близко до него, с толкова тих глас, че да не могат да я чуят дори от другата страна на тясната пътека, но с увереността на безпристрастен политически оратор, Холи каза:

— Не можете да оставите всички тези хора да умрат.

— Това вече го обсъдихме — нервно отвърна Джим, но без да повишава тон повече от нейния едва доловим шепот.

— Вие сте отговорен за…

— Аз съм човек като другите.

— Не, много особен човек.

— Не съм Господ — тъжно отговори той.

— Говорете с пилота — пошепна тя.

— Няма да ми повярва.

— Тогава предупредете пътниците.

— Тук няма достатъчно място за всички.

Беше я вбесил — тя не викаше, но говореше толкова сериозно, че не можеше да отдели поглед от нея или да не обърне внимание на думите й. Хвана го над лакътя и така го стисна, че го заболя.

— Дявол го взел, сигурно все нещо могат да направят, за да се спасят.

— Само ще създам паника.

— Ако можете да спасите повече хора, а ги оставяте да загинат, това си е чисто убийство — настоятелно прошепна тя, а в очите й припламнаха гневни искри.

Обвинението го уцели на болното място и му подейства като удар с чук в гърдите. Не можеше да понесе цялата тази отговорност, която тя се опитваше да стовари на плещите му. Ако успееше да спаси двете Дубровек, щеше да направи две чудеса — да спаси майка и дете от ранната смърт, която им предричаше съдбата. Но на Холи Торн, с цялото й невежество относно способностите му, не й стигаха две чудеса; тя искаше три, четири, пет, десет, сто. Струваше му се, че го притиска някаква тежест — сякаш скапаният самолет се беше стоварил върху него. Не беше права да хвърля вината върху него, не беше честно. Ако иска да вини някого, да хвърля тежки думи в лицето на Бог, чиято неведома воля изисква самолетът да се разбие.

— Убийство — тя впи пръсти в ръката му още по-силно.

Усещаше излъчващия се от нея гняв като топлина от метална повърхност, която отразява слънчевите лъчи. Отразява. Изведнъж осъзна, че ситуацията е прекалено характерна, та да пада по-долу от фройдистка. Нейният гняв, че той не може да спаси всички в самолета, е не по-силен от неговия собствен, че не притежава такава способност; нейната ярост бе отражение на неговата собствена.

— Убийство — повтори тя, очевидно давайки си сметка за дълбокия ефект, който думите й оказваха върху него.

Вгледа се в красивите й очи и му се прииска да я удари, да й забие юмрук в лицето, така да я цапардоса, че да изпадне в безсъзнание, само и само да не изрича собствените му мисли. Беше прекалено възприемчива. Мразеше я, защото беше права.

Вместо да я удари, стана.

— Къде отивате? — поиска да знае тя.

— Да говоря със стюардесата.

— За какво?

— Добре де, печелите. Печелите.

Докато се придвижваше към опашката на самолета, Джим се вглеждаше в хората, които подминаваше, и изтръпваше при мисълта, че скоро голяма част от тях ще са мъртви. Колкото повече нарастваше отчаянието му, толкова повече се развихряше въображението му и той виждаше черепи под кожата им, изпод плътта им блестяха кости, защото бяха живи мъртъвци. Повдигаше му се от страх, но не от страх за себе си, а за тях.

Самолетът се стрелна нагоре, но после пак се върна в хоризонтално положение. Джим се вкопчи в една седалка, за да се задържи прав. Но това още не беше голямото падане.

Стюардите се бяха събрали в работните помещения и се приготвяха да сервират обяда, който току-що пристигаше от кухнята. Бяха смесена група, мъже и жени; имаше неколцина двадесетинагодишни, а останалите бяха на повече от петдесет.

Джим се приближи към най-възрастната. Според табелката, която носеше, името й беше Ивлин.

— Трябва да говоря с пилота — каза той съвсем тихо, макар че дори най-близко седящите пътници бяха доста по-напред.

Дори да се бе изненадала от молбата му, Ивлин не го показа. Усмихна се, както бе обучена.

— Съжалявам, господине, но това е невъзможно. Какъвто и да е проблемът, убедена съм, че мога да ви помогна.

— Слушайте, бях в тоалетната и чух някакъв странен звук — излъга той — не нормалното бръмчене на двигател.

Тя се усмихна малко по-широко и по-неискрено и подхвана в стил „да-успокоим-нервния-пътник“:

— Виждате ли, по време на полет е съвършено нормално издаваният от двигателите шум да се променя заедно със скоростта…

— Зная това. — Опита се да звучи като разумен човек, в чиито думи тя трябва да се вслуша. — Летял съм много. Това беше различно. — И пак излъга — Познавам самолетните мотори, работя за „Макдонъл Дъглас“. Ние създадохме и разработихме DC-10. Познавам този самолет, и това, което чух в тоалетната, беше нередно.

Усмивката й помръкна, най-вероятно не защото започваше сериозно да се вслушва в предупрежденията му, а защото го смяташе за далеч по-изобретателен аерофоб от по-голямата част от онези, които се паникъосват насред полет.

Другите стюарди бяха престанали да подготвят обяда и се взираха в него, без съмнение питайки се дали ще им създаде неприятности.

— Всичко функционира както трябва — внимателно каза Ивлин. — Освен честите турбуленции…

— Опашният двигател — каза Джим.

Това не беше поредната лъжа. Отново му идеше просветление и той оставяше неизвестният източник на това просветление да говори чрез него.

— Пропелерът на двигателя се е разхлабил. Ако изхвръкне. Бог знае какво може да се случи.

Страховете му бяха прекалено специфични и затова не звучеше като типичен аерофобичен пътник — това караше всичките стюарди да го гледат втренчено, ако не с уважение, то поне с израз на предпазливо обмисляне.

— Всичко е наред — каза Ивлин, както бе обучена. — Можем да летим само с два двигателя.

Джим бе възбуден от факта, че висшата сила, която го ръководеше, очевидно бе решила да му предостави необходимите средства да убеди тези хора. Сигурно може да се направи нещо, за да бъдат спасени всички.

Борейки се със себе си да запази спокойния невъзмутим вид, той се чу да казва:

— Този двигател е с двадесет хиляди килограма тяга и е истински звяр — ако гръмне, все едно избухва бомба. В компресорите може да се образува обратно въздушно налягане и всичките тридесет и осем титанови перки, витлото, че и парчета от ротора ще изхвръкнат като шрапнел, ще пробият опашката, ще видят сметката на рудерите и хоризонталното кормило… Цялата опашка на самолета може да се разпадне.

Един от стюардите предложи:

— Може би няма да е зле някой да говори с капитан Делбау.

Ивлин не отхвърли предложението веднага.

— Познавам тези двигатели — продължи Джим. — Мога да му обясня. Не е нужно да ме водите в кабината, просто ми позволете да говоря с него по иитеркома.

— „Макдонъл Дъглас“? — попита Ивлин.

— А-ха. Инженер съм там от дванадесет години — излъга той.

Тя вече се разкъсваше от съмнения относно състоятелността на заучените реплики, които бе усвоила по време на обучението си. Почти я беше убедил.

В Джим започваше да изгрява надежда и той каза:

— Вашият капитан трябва да изключи двигател номер две. Ако го изключи, можем да минем остатъка от пътя само на едно и три, ще успеем, всички ще се спасим.

Ивлин погледна останалите стюарди и неколцина кимнаха.

— Предполагам, няма да навреди, ако…

— Хайде — подкани я Джим. — Може и да нямаме много време.

И той закрачи напред след нея — от работните помещения, първо по дясната пътека, после през бизнес-класата.

Самолетът се разтресе от експлозия.

Ивлин падна на пода. Джим също политна напред и сграбчи една облегалка, за да избегне падането върху нея, но това му излезе през носа, защото вместо това се стовари върху един пътник, а после, когато самолетът започна да се тресе, се изхлузи на пода. Отзад се чуваше как подносите продължават да падат с трясък на пода, хората викаха от изненада и страх, долетя тъничък кратък писък. Докато Джим се опитваше да се изправи на крака, самолетът се наведе с носа напред и започна да губи височина.

Холи се премести от седемнадесети ред, седна до Кристин Дубровек, представи се като приятелка на Стив Харкман и едва не изхвръкна от мястото си, когато ужасяващата ударна вълна блъсна самолета. Части от секундата след това последва силно бух, сякаш нещо се блъсна в машината.

— Мамо!

Коланът на Кейси беше закопчан, макар надписът „затегнете коланите“ да не светеше. Не изхвърча напред, но книжката падна на пода. Очите й се бяха разширили от уплаха.

Самолетът губеше височина.

— Мамо?

— Всичко е наред — прошепна Кристин, очевидно насилвайки се да прикрие собствения си страх от дъщеря си. — Минаваме през въздушна яма.

Падаха бързо надолу.

— Всичко ще бъде наред — каза Холи, привеждайки се напред, за да чуе и момиченцето успокоителните думи. — И на двете ви няма да се случи нищо, ако просто останете тук, на тези места.

Лети надолу… триста метра… шестстотин…

Холи закопчаваше своя колан с отчаяни движения.

… деветстотин… хиляда и двеста…

Първата вълна на ужас и паника започваше да завладява пътниците. Но скоро последва мъртвешка тишина, всички седяха вкопчени в дръжките на седалките и чакаха да видят дали повреденият самолет ще успее навреме да се задържи — или пък ще полети още по-стремглаво надолу.

Холи много се изненада, но носът отново се изправи.

Всеобща въздишка на облекчение и бурни ръкопляскания изпълниха салона.

Тя се обърна и се ухили на Кристин и Кейси.

— Всичко ще бъде наред. Ще се справим.

Капитанът заговори по уредбата и обясни, че единият от двигателите вече не работи. Могат да летят и само с оставащите два, увери ги той, макар че може би ще се наложи да се отклонят към някое подходящо летище за всеки случай. Гласът му звучеше спокойно и уверено и той благодари на пътниците за търпението им, давайки да се разбере, че в най-лошия случай ще изпитат малко неудобство.

Миг по-късно на пътеката се появи Джим Айрънхарт и клекна край Холи. В ъгъла на устата му блещукаше капчица кръв; явно бе политнал при експлозията.

Беше толкова развълнувана, че й се искаше да го целуне, но само каза:

— Успя, помогна, промени нещата по някакъв начин.

Но той изглеждаше сериозен.

— Не.

После се наведе близо до нея и почти опря лице о нейното, за да могат да говорят шепнешком като преди, но на нея й се струваше, че Кристин Дубровек може би долавя част от разговора.

— Прекалено е късно.

Все едно я удари в стомаха.

— Но нали се уравновесихме.

— Късчета от избухналия двигател са пробили опашката. Разкъсали са повечето от хидравличните връзки. Повредили са останалите. Скоро пилотите няма да могат да направляват самолета.

Страхът й се беше поразтопил. Но сега отново се върна, като ледени кристали, които се образуват и се прилепват един към друг по повърхността на езерце.

Падаха.

— Ти знаеш точно какво става и трябва да си при капитана, а не тук.

— Свърши се. Много закъснях.

— Не. Никога.

— Вече нищо не мога да направя.

— Но…

Появи се стюардеса, която изглеждаше доста уплашена, но гласът й звучеше спокойно.

— Господине, върнете се на мястото си, моля.

— Добре, отивам — отговори Джим. Първо хвана ръката на Холи и я стисна. — Не се страхувай.

После погледна към Кристин и Кейси.

— Нищо лошо няма да ви се случи.

После се придвижи към седемнадесети ред, точно зад Холи. Мисълта да не го вижда я подлудяваше. Достатъчно й бе да е пред очите й, за да е спокойна.

От двайсет и шест години капитан Слейтън Делбау работеше в авиацията, осемнадесет от които като пилот. Беше се сблъсквал и се беше справял успешно с невъобразим брой различни проблеми — малко бяха достатъчно тежки, за да се нарекат кризисни моменти — и доста се беше възползвал от интензивната национална програма за опресняване на уменията и периодично подновяване на сертификатите. Чувстваше се подготвен да се справи с всичко, което може да се случи в един модерен самолет, но сега му беше трудно да повярва случилото се с полет 246.

След аварията в двигател номер две, машината неочаквано полетя надолу и вече трудно се поддаваше на управление. Все пак успяха да задържат височина и да забавят спускането. Но изгубените четири хиляди метра бяха най-малкият проблем.

— Завиваме надясно — обади се Боб Анилов. Той беше втори пилот на Делбау, четиридесет и тригодишен, отличен авиатор. — Продължаваме да завиваме. Вече отказва, Слей.

— Частична хидравлична авария — обяви Крис Лодън, бордовият инженер.

Беше най-млад от тримата и любимец на всички стюардеси, отчасти защото бе адски симпатичен, но предимно защото беше малко срамежлив, което беше нещо ново сред наперените мъже в повечето екипажи. Крис седеше зад Анилов и следеше уредите.

— Още по-надясно — каза Анилов.

Делбау вече бе завъртял левия щурвал докрай.

— По дяволите.

— Не реагира — отбеляза Анилов.

— По-лошо от частична авария — каза Крис и се втренчи в уредите, сякаш не можеше да повярва на показанията им.

DC-10 имаше три хидравлични системи — добре разчетени за аварийни ситуации. Невъзможно бе да са се повредили едновременно. Но това беше самата истина.

Пит Янковски — пооплешивяващ инструктор от тренировъчната база в Денвър — пътуваше с екипажа към Чикаго на гости на брат си. Като НЧЕ — наблюдаващ член на екипажа — той седеше на сгъваемата седалка точно зад Делбау и буквално надничаше през рамото му.

— Отивам да преценя аварията — каза той.

Когато Янковски излезе, Лодън обяви:

— Двигателят работи само на тяга.

Капитан Делбау вече я използваше, за да намали мощността на десния двигател и да засили тази на левия, за да извърти самолета наляво и да го измъкне от нежелания завой.

С помощта на бордния инженер той установи, че вътрешните и външните хоризонтални кормила на опашката са унищожени и безполезни. Вътрешните елерони на крилата бяха блокирали. Външните също. Както и задкрилките и спойлерите.

Единственият възможен начин за управление беше чрез двата двигателя марка „Дженерал Илектрик/Прат & Уитни“. Което беше малко по-добре от излязъл от контрол автомобил, чийто шофьор отчаяно се мъчи да промени посоката му, като накланя колата ту на едната, ту на другата страна.

Бяха изминали няколко минути, откакто опашният двигател гръмна, а те все още се държаха във въздуха.

Холи вярваше в Бог, но не благодарение на някое животопроменящо духовно преживяване, а най-вече защото алтернативата беше прекалено мрачна. Макар да бе отгледана като методистка и дори по едно време да мислеше да се прекръсти в католическа вяра, тя така и не взе окончателно решение по въпроса какъв Бог предпочита — дали този на различните протестантски разновидности, или по-жизнената божествена сила на католиците, а може би някой съвсем различен Бог. За проблемите в ежедневния си живот не търсеше Божията помощ и се молеше само преди да седне на масата, когато гостуваше на родителите си във Филаделфия. Ако започнеше да се моли сега, щеше да се чувства като лицемерка, но все пак се надяваше, че Бог е в милостиво настроение и бди над DC-10, независимо какъв е Неговият или Нейният пол и без значение какви са Неговите или Нейните предпочитания към молитвите.

Кристин четеше заедно с Кейси детската книжка и сама доизмисляше забавни забележки към приключенията на рисуваните герои, опитвайки се да отвлече вниманието на дъщеря си от приглушената експлозия и последвалото рязко падане. Напрегнатото внимание, което съсредоточаваше върху детето, издаваше какво чувства наистина — беше изплашена и знаеше, че най-лошото още не е дошло.

Холи отказваше да повярва в чутото от Джим Айрънхарт. Не се съмняваше, че тя, той или Дубровек ще оцелеят. Вече беше доказал изключителните си успехи в битките със съдбата; затова бе уверена, че животът им е в безопасност, щом седят в туристическата класа, както й бе обещал той. Онова, което се опитваше да отхвърли, трябваше да отхвърли, беше фактът, че толкова други хора ще загинат. Струваше й се непоносимо да си представя как старите и младите, мъжете и жените, невинните и виновните, моралните и безнравствените, щедрите и подлите ще си отидат в един и същи миг, смачкани накуп в някое скалисто дере, или насред поле с диви цветя ще пламнат от избухналото самолетно гориво, без никаква награда за онези, които са живели достойно и са зачитали ближния.

Над Айова полет № 246 беше прехвърлен от Център за контрол на полетите в Минеаполис, на кулата в Чикаго. След като не можа да възстанови функционирането на хидравликата, капитан Делбау поиска и получи разрешение първо от диспечера на Юнайтид Еърлайнс, а после и от центъра в Чикаго, да се отклони към най-близкото по-голямо летище, което се оказа Дъбюк, щата Айова. Той остави управлението на самолета на Анилов, за да може с Крис Лодън да се съсредоточи върху намирането на изход от кризисното положение.

Най-напред установи радиовръзка със „Систем Еъркрафт“ Мейнтенанс (CEM) на международното летище в Сан Франциско. СЕМ беше главната база по поддържането на Юнайтид Еърлайнс — предстаапяваше огромен комплекс, оборудван с най-модерна техника, и с повече от десет хиляди служители.

— Имаме неприятност — обяви спокойно Делбау. — Пълен срив на хидравликата. Можем да останем във въздуха още малко, но не да маневрираме.

В СЕМ освен служителите на Юнайтид Еърлайнс денонощно на смяна имаше и представители на производителите на всеки един от моделите самолети, които летяха в момента — включително човек на „Дженеръл Илектрик“, където бяха изработени двигателите CF-6, както и на „Макдонъл Дъглас“, които бяха конструирали и произвели модел DC-10. Служителите на СЕМ имаха какви ли не справочници и книги и достъп до огромпо количество компютърни данни за всеки модел самолет. Можеха да осведомят Делбау и Лодън за всяка техническа неизправност, която е имала тяхната машина, откакто е пусната в употреба, точно какво й е било поправяно на последния ремонт и дори кога са били претапицирани седалките — буквално всичко, освен общата сума изпаднали монети от джоба на пътниците по време на полет през последните дванадесет месеца.

Делбау се надяваше още да му кажат, как, по дяволите, да управлява самолет, голям колкото жилищна кооперация, без хоризонтално кормило, рудери, елерони и другите съоръжения, които му позволяваха да маневрира. Даже и в най-добрите тренировъчни програми се допускаше, че благодарение на аварийните системи, предвидени от конструктора, пилотът ще запази контрол над самолета поне до известна степен. В началото на хората от СЕМ им беше доста трудно да повярват, че е съсипана цялата хидравлика, и смятаха, че той има предвид частична повреда. Най-накрая се наложи да им кресне, за да го разберат, за което после горчиво съжали — не само защото искаше да следва традицията на безмълвния професионализъм в тежки ситуации, наложена от пилотите преди него, а и защото звученето на собствения му ядосан глас доста го изплаши и след това му беше много трудно да измами сам себе си, че е наистина толкова спокоен.

Пит Янковски, инструкторът от Денвър, се върна до задния край на самолета и докладва, че през илюминатора е забелязал четиридесет и пет сантиметрова дупка в хоризонталната част на опашката.

— Може да има и други повреди, които да не съм видял. По моите сметки парчето, което е хвръкнало, е откъснало задната част на херметичната преграда, откъдето минават всички хидравлични връзки. Поне налягането не е паднало.

Ужасен от странното усещане в корема си, болезнено осъзнавайки факта, че от него зависи дали двеста петдесет и трима пътника и още десет души екипаж ще се приберат по с домовете си живи и здрави, Делбау предаде на СЕМ получената от Янковски информация. Не се изненада, когато след кратка напрегната консултация експертите в Сан Франциско не можаха да му препоръчат нищо конкретно. Той ги молеше за невъзможното: да му кажат как без никакви уреди за управление, освен ръчната газ, да остане господар на този бегемот — същата неизпълнима задача, която Бог възлагаше на него.

Остана във връзка и с базата на Юнайтид Еърлайнс, която следеше всички машини на компанията по време на полет. Освен това в двете радиовръзки — с диспечера и със СЕМ — участваше и главното управление на Юнайтид Еърлайнс, което се намираше близо до международно летище О’Хеър в Чикаго. Делбау беше във връзка с много хора, които се интересуваха и се тревожеха от случващото се, но и те нямаха кой знае какви по-умни идеи от експертите в Сан Франциско.

Обърна се към Янковски и го помоли:

— Кажи на Ивлин да намери човека от „Макдонъл Дъглас“. Да го доведе тук колкото се може по-бързо.

Пит пак се върна по лявата пътека; в напразен опит да накара самолета да реагира по някакъв начин, Анилов се бореше с щурвала, опитвайки се упорито, макар и отчаяно, да накара самолета да реагира по някакъв начин, а Делбау каза на управителя на смяната в СЕМ, че на борда на самолета има инженер от „Макдонъл Дъглас“.

— Предупреди ни, че има нещо нередно в опашния двигател, точно преди да избухне. Разбрал е по звука, доколкото разбирам, та значи ще го доведем тук да видим дали няма да помогне с нещо.

Специалистът по турбовентилаторни двигатели CF-6 от СЕМ му отговори:

— Какво имаш предвид с „разбрал по звука“? Как може да разбере по звука? Какъв е бил звукът?

— Не зная — отговори първият пилот. — Нито ние, нито стюардите бяха забелязали някакви необичайни звуци, или пък промяна в силата на шума.

В отговор гласът в слушалката на Делбау изпращя:

— Това не може да бъде вярно.

Специалистът по DC-10 от „Макдонъл Дъглас“ звучеше не по-малко изумен:

— Как се казва тоя?

— Ще разберем. Сега в момента знаем само първото му име — каза капитан Слейтън Делбау. — Казва се Джим.

Докато капитанът съобщаваше на пътниците, че самолетът ще кацне в Дъбюк поради технически проблеми, Джим следеше с поглед Ивлин, която се приближаваше към него по лявата пътека и се клатушкаше насам-натам, защото самолетът вече не летеше гладко като преди. Много му се искаше да не чува точно това, за което знаеше, че идва да го моли.

— А самото кацане може би ще бъде малко неравно — заключи Делбау.

Пилотите намалиха мощността на единия двигател и увеличиха тази на другия, крилата се заклатушкаха и самолетът се замята като лодка в бурно море. Това се случваше всеки път, но машината бързо възстановяваше равновесието си, само че когато по време на тези отчаяни корекции на курса имаха лошия късмет да налетят на въздушна яма. DC-10 вече не минаваше през нея така уверено, както от Лос Анджелис дотук.

— Капитан Делбау ви моли да дойдете в пилотската кабина — каза Ивлин тихо и усмихнато, сякаш канеше Джим на приятна следобедна закуска с чай и сандвичи-хапки.

Искаше му се да откаже. Не беше съвсем сигурен, че Кристин и Кейси — или пък Холи — ще оживеят при катастрофата и онова, което щеше да последва, ако той не е до тях, знаеше, че при кацането в задния край на първокласния салон от тялото на самолета ще се откъсне парче, голямо колкото десет реда седалки, и че техният салон ще пострада по-малко в сравнение с носа и задната част на машината. Преди той да се намеси в съдбата на полет 246, пътниците на тези благословени места бяха орисани да оцелеят от катастрофата съвсем здрави или само с незначителни наранявания. Беше сигурен, че белязаните да живеят все пак ще оцелеят, но не знаеше дали е достатъчно само да премести семейство Дубровек в средата на безопасната зона, за да промени съдбата им и да гарантира оцеляването им. Може би от него се иска след удара да е при тях, за да ги извади от пожара и развалините — което няма да съумее да направи, ако в същото време е при екипажа.

Освен това не знаеше дали самият екипаж ще оцелее. Ако при кацането се намира в пилотската кабина…

Все пак тръгна с Ивлин. Нямаше избор — най-малкото, след като Холи Торн бе настоявала, че може би е в състояние да направи повече от това да спаси една жена и едно дете, че сигурно би могъл не просто да промени мъничко съдбата, а да я обърне в съвсем друга посока. Споменът за умиращия мъж в комбито в Мохавската пустиня, и за тримата невинни, загинали в денонощния магазин в Атланта през май, беше прекалено ярък в съзнанието му; тези хора можеха да оцелеят, ако му бе дадена възможност да пристигне по-рано, за да ги спаси.

Като минаваше покрай шестнадесети ред, погледна какво правят двете Дубровек, които се бяха сгушили над книжка е картинки, а после се обърна към Холи. В очите й съвсем ясно се четеше тревога.

Докато вървеше след Ивлин към кабината, Джим усещаше върху себе си въпросителните погледи на другите пътници. Беше един от тях, но трудната ситуация — а те започваха да подозират, че тя е по-лоша, отколкото им казват — го бе издигнала на по-особено място. Явно се питаха какво ли тайно познание притежава, та присъствието му в пилотската кабина е толкова желано. Само да знаеха.

Самолетът пак се заклатушка.

Неколцина пътници повръщаха дискретно в предназначените за целта торбички. Много други, макар да не се оставяха на морската болест, бяха пребледнели.

Джим се ужаси от онова, което видя в претъпканата, пълна с апаратура кабина. Инженерът прелистваше някакъв справочник, а на лицето му се бе изписало тихо отчаяние. Двамата пилоти — Делбау и втори пилот Антов, според стюардесата, която остана отвън — се бореха с уредите за управление, опитвайки се да възстановят правилния курс на джъмбоджета, който все дърпаше надясно. За да могат спокойно да се концентрират върху това, между тях бе коленичил червенокос оплешивяващ мъж и буташе лоста на ръчната газ към капитана, направлявайки самолета по единствения възможен в момента начин — чрез тягата на двата здрави двигателя.

— Отново губим височина — обади се Анилов.

— Не е страшно — отвърна Делбау.

Той усети, че някой е влязъл и хвърли поглед назад към Джим. На негово място Джим би се изпотил като запенен кон на състезание, но лицето на капитана бе покрито с едва видим слой пот и леко лъскаше, сякаш някой го бе напръскал с воден пистолет. Гласът му беше спокоен.

— Вие ли сте…

— А-ха — отвърна Джим.

Делбау отново се обърна на пред и каза на Анилов:

— Завиваме.

Вторият пилот кимна. Делбау поиска промяна в посоката и мъжът на пода се подчини. После заговори на Джим, без да го гледа:

— Знаехте, че ще се случи.

— А-ха.

— И какво още можете да ми кажете?

Самолетът отново се разтресе. Джим се вкопчи в някаква преграда и отговори:

— Хидравликата е напълно съсипана.

— Нещо, което не знам, исках да кажа — с хладен сарказъм в гласа отвърна Делбау.

Съвсем оправдано би било капитанът да му изръмжи ядно в отговор, но той се владееше завидно добре. После се свърза с диспечера, за да получи нови инструкции.

Докато слушаше, Джим разбра, че от контролната кула в Дъбюк ще приземят самолета след няколко 360-градусови завъртания, като пилотът трябва да се опита да се изравни с някоя от пистите. Екипажът не може да приземи самолета по права линия, както обикновено, защото практически няма как да го управляват. Повреденият DC-10 завиваше до безкрай все надясно и диспечерите бяха измислили главозамайващо смелия план да използват това налудничаво движение, за да могат да приберат на земята самолета, заприличал на упорит бик, който си е наумил да не следва пастира, а сам да се прибере вкъщи. Ако радиусът на всяко завъртане бъде точно изчислен и се съчетае със също толкова внимателно спускане, в крайна сметка може и да успеят да приземят 246 с носа напред върху някоя писта и там да го овладеят.

Приземяване след пет минути.

Джим потръпна от ужас и за малко да изрече наглас четирите думи, които прозвучаха в главата му.

Вместо това, когато капитанът свърши разговора с кулата, Айрънхарт го попита:

— Колесникът работи ли?

— Вече го спуснахме — потвърди Делбау.

— Значи ще успеем.

— Ще успеем, ако не ни очаква някоя друга изненада.

— Очаква ни — каза Джим.

Капитанът му хвърли тревожен поглед.

— Каква?

Приземяване след четири минути.

— Първо, като навлезете в летището, вятърът ще се обърне, но ще духа срещу вас, така че няма да ви блъсне в земята. Само че отразеното течение ще ви причини малко неприятности. Все едно се плъзгате по дъска за пране.

— Но за какво говорите? — настоя Анилов.

— През последните няколко метра от приземяването все още ще се намирате под ъгъл спрямо пистата — каза Джим, отново оставяйки вездесъщата висша сила да говори чрез него, — но все пак ще трябва да кацнете, няма начин.

— Откъде пък знаете такива неща? — искаше да знае бордният инженер.

Джим продължи да говори бързо, без да обръща внимание на въпроса:

— Самолетът ненадейно ще се килне надясно, крилото ще се удари в земята и ще се запреобръщаме настрани по пистата, докато накрая навлезем в полето. Проклетият самолет ще се разпадне и ще изгори целият.

Червенокосият човек в цивилните дрехи, който държеше ръчната газ, зяпна Джим невярващо.

— Що за шарлатанин е тоя, за какъв се мисли?

— Знаеше, че двигател две ще избухне още преди експлозията — хладно заяви Делбау.

Тъкмо навлизаха във второто от предвидените три 360-градусови завъртания, а времето бързо напредваше и Джим каза:

— Никой от вас в командната кабина няма да пострада, но ще загинат сто четиридесет и седем пътника и четирима стюарди.

— О, Боже — тихо рече Делбау.

— Няма как да знае такива неща — възпротиви се Анилов.

Кацане след три минути.

Делбау даде на червенокосия някакви допълнителни инструкции. Единият двигател ревна още по-оглушително, а другият позатихна и огромният самолет започна второто завъртане, като междувременно бавно губеше височина.

— Но точно преди самолетът да се наклони надясно, ще има предупреждение — продължи Джим.

— Какво? — попита Делбау, който все още не можеше да го погледне, напрягайки се с все сили да задейства щурвала.

— Няма да разберете какво означава, странен звук, какъвто преди не сте чували, защото е резултат от повреда в корпуса. Ще бъде остро издрънчаване като от гигантска китара с метални струни. Като го чуете, мигновено увеличете мощността на левия двигател за сметка на десния, тогава ще предотвратите преобръщането настрани.

Анилов бе изгубил търпение.

— Този е куку. Слей, не мога да му проследя мисълта на тоя приятел.

Джим знаеше, че Анилов е прав. От известно време и диспечерите, и „Систем Еъркрафт“ Мейнтенънс в Сан Франциско мълчаха, за да не пречат на екипажа да се съсредоточи. Ако Джим останеше при тях, дори и дума да не обели, може без да иска да ги разсее в жизненоважен момент. Освен това почувства, че няма да получи друга ценна информация, която да им предостави.

Излезе от командната кабина и се упъти колкото се може по-бързо към шестнадесети ред.

Кацане след две минути.

Холи все гледаше няма ли да се появи Джим Айрънхарт, искаше да е наоколо, когато се случи най-лошото. Добре помнеше странния снощен сън и чудовищното създание, което сякаш изскочи от кошмара право в мотелската й стая: не бе забравила и колко хора бе убил в своя поход за защита на живота на невинните, нито пък зверски простреляния Норман Ринк в денонощния магазин в Атланта. Но светлата страна в личността му натежаваше повече. И макар да го обгръщаше аура на опасност, неговото присъствие я изпълваше със странно усещане за безопасност — сякаш се намираше в ореола на ангел-пазител.

По уредбата една от стюардесите даваше на пътниците указания за действие в аварийна ситуация. Останалите стюарди се бяха разпръснали из салона и следяха всички да изпълняват инструкциите.

Самолетът пак бе започнал да се тресе и да се клатушка. Че и по-лошо, макар в целия му корпус да нямаше и една дървена греда, той скърцаше като старовремски параход в развълнувано море. Небето зад илюминаторите беше синьо, но навън явно не просто духаше вятър, а бушуваше ураган, стихия.

Вече никой не хранеше напразни надежди. Знаеха, че ги очаква кацане при възможно най-лоши условия, и че то ще бъде тежко. А може би дори фатално. Всички пътници в гигантския самолет бяха изненадващо тихи, сякаш се намираха в катедрала по време на тържествена служба. Може би някои от тях си представяха собствените си погребения.

Откъм бизнескласата по лявата пътека се зададе Джим. Олекна й безкрайно, като го видя. Той поспря, усмихна се окуражително на двете Дубровек, а нея стисна лекичко за рамото, за да й вдъхне смелост. После се настани на мястото отзад.

Самолетът пропадаше във въздушна яма, по-ужасна от всички досега. Холи бе почти убедена, че вече не летят, а се плъзгат като по нагъната ламарина.

Кристин я хвана за миг за ръка, сякаш бяха стари приятелки — колкото и да е странно, това беше така заради надвисналата над главите им смърт, която сближава хората.

— Късмет, Холи.

— И на теб.

От другата страна на Кристин, малката Кейси изглеждаше съвсем мъничка.

Вече дори и стюардите бяха седнали — в позата, която бяха инструктирани да заемат и пътниците. Холи последва най-после техния пример и застана така, че да си осигури най-голям шанс за оцеляване при катастрофа — със затегнат колан, тя се наведе напред, свря глава между коленете си и прихвана глезените си с ръце.

Самолетът излезе от ямата и за миг се плъзгаше гладко като по огледало. Но преди младата жена да е успяла да си поотдъхне, като че ли цялото небе се разлюля, сякаш четирима великани го бяха подхванали в четирите му края и го тръскаха като одеяло.

Отделенията за багаж над седалките се отвориха. Оттам се разхвърчаха какви ли не пътни чанти, куфари, якета и лични вещи и се посипаха по седалките. Нещо се удари в превития гръб на Холи и отскочи. Не беше тежко и не й причини почти никаква болка, но тя изведнъж се уплаши, че отгоре ще падне чантичка, натъпкана с дамски принадлежности, и бурканчета с крем, която ще се стовари върху гръбначния й стълб точно под такъв ъгъл, че да го прекърши.

Капитан Слейтън Делбау издаваше команди на Янковски, който още беше коленичил на пода и дърпаше лоста на ръчната газ, докато те с всички сили се опитваха да запазят и минималния контрол, който имаха над самолета. Коланът на първия пилот беше затегнат, но едно рязко кацане нямаше да му се отрази много добре.

Вече завършваха третото и последно завъртане на 360 градуса. Пред тях беше пистата, но самолетът я доближаваше малко под ъгъл, точно както бе предрекъл Джим — дявол да го вземе, така и не му запомни фамилията.

Освен това, точно както беше предвидил непознатият, като се спускаха, налетяха на невероятна яма, и самолетът заподскача и се задруса като огромен стар автобус с огънати оси, който лети с гръм и трясък по стръмен и неравен планински път. Досега Делбау не бе попадал на такова нещо; кацане при тези коварни насрещни ветрове и надигащи се мощни топли течения щеше да му се види опасно, дори машината да беше невредима.

Бяха на около две хиляди метра от пистата, но разстоянието бързо намаляваше.

Делбау мислеше за жена си и за седемнадесетгодишния си син у дома в Уестлейк Вилидж, северно от Лос Анджелис, и за другия си син, Том, който вече беше на път към университета „Уиламет“, за да се подготвя за първата си година. Копнееше да докосва лицата им и да ги прегърне.

Не се страхуваше за себе си. Е, поне не много. Тази относително слаба загриженост за собствената си безопасност не се дължеше на предсказанията на непознатия, че екипажът ще оцелее, защото не знаеше дали човекът винаги предрича правилно. Отчасти просто нямаше време да се разтревожи за себе си.

Хиляда и петстотин метра.

Тревожеше се най-много за пътниците и за персонала, които му ояха поверили живота си. Ако част от катастрофата, независимо коя, бъде причинена по негова вина, поради липса на решителност или самообладание, всичките добрини, които е направил или се е опитал да направи в този живот, няма да могат да изкупят този един-единствен катастрофален провал. Може би подобно отношение само доказва, че както твърдят някои от приятелите му, е прекалено строг към себе си, но той знаеше, че много изпитват към работата си не по-слабо чувство за отговорност.

Припомни си думите на непознатия: „… ще загинат сто четиридесет и седем пътника…“

Така здраво бе стиснал щурвала, който вибрираше неудържимо, че ръцете му пулсираха от болка.

„… и четирима стюарди…“

Хиляда и двеста метра.

— Дърпа наляво — извика Делбау.

— Задръж го! — отговори Анилов, защото на тази малка височина и вече приближавайки се към пистата, всичко бе в ръцете на първия пилот.

Сто петдесет и един загинали, семействата на всички тези хора опечалени, и безброй други животи променени от една-едничка трагедия.

Хиляда и сто метра.

Но как, по дяволите, знае тоя колко жертви ще има? Това е невъзможно. На ясновидец ли се правеше? Всичкото е шарлатанство, както беше казал Янковски. Да, но знаеше, че двигателят ще избухне още преди експлозията, знаеше и за ужасната яма, а само пълен идиот не би обърнал внимание на тези факти.

Хиляда метра.

— Кацаме — чу се да казва Делбау.

Джим Айрънхарт седеше приведен напред, с глава между коленете, стиснал здраво глезени, а в ума му се въртеше ключовата реплика на една стара шега, която гласеше: „целуни си задника за сбогом“.

Молеше се само собствените му действия да не са отклонили ръката на съдбата толкова драстично, че тя да помете не само него и Дубровек, но и други хора в полет 246, на които изобщо не им е било писано да загинат в катастрофата. С казаното пред пилота потенциално бе променил бъдещето и онова, което ще се случи сега, можеше да се окаже по-лошо от предначертаното да се случи.

В крайна сметка излизаше, че висшата сила, която работеше чрез него, одобрява опита му да спаси и други хора освен Кристин и Кейси. От друга страна, природата и конкретните измерения на тази сила бяха толкова загадъчни, че само глупак би приел, че разбира мотивите и намеренията й.

Самолетът потръпна и силно се разтресе. Двигателите като че ли запищяха още по-остро.

Джим се втренчи в пода, очаквайки, че той всеки миг ще зейне пред очите му.

Повече от всичко останало се боеше за Холи Торн. Нейното присъствие в самолета бе огромно отклонение от първоначалния сценарий, предвиден от съдбата. Направо се разяждаше от страх, че може и да успее да спаси живота на повече хора — но за сметка на това при удара в земята Холи да загине.

Докато джъмбоджетът се спускаше към земята скърцайки и друсайки се, Холи се сви на кълбо и затвори очи. Пред очите й се втурнаха лица на близки и познати — на мама и татко, което трябваше да се очаква; на Лени Калауей, първото момче, което някога бе обичала, което беше неочаквано, защото не го бе виждала от времето, когато и двамата бяха на шестнадесет години; госпожа Руни, една учителка от гимназията, която й бе обръщала специално внимание; Лори Клугар, най-добрата й приятелка от училище и през половината следване, преди животът да ги запрати в различни крайща на страната и да прекъснат връзка; и още поне десетина други, които бе обичала и още обичаше. Никой от тези хора не се задържаше в мислите й повече от частица от секундата, но близката смърт като че ли изкривяваше времето и на нея й се струваше, че се взира безкрайно във всяко едно обично лице. В съзнанието й преминаваше не животът й, а хората с особено място в него — което в известен смисъл беше едно и също.

И дори сред скърцащо-боботещо-пищящата шумотевица на самолета, макар вниманието й да бе отдадено на лицата, които виждаше в мислите си, тя чу в последните мигове на неравното приземяване Кристин Дубровек да казва на дъщеря си:

— Обичам те. Кейси.

Холи се разплака.

Триста метра.

Всичко изглеждаше наред. Доколкото при тези обстоятелства нещо можеше да изглежда наред.

Бяха под лек ъгъл спрямо пистата, но Делбау смяташе, че ще му се удаде да изправи самолета, като допрат земята. Ако не успее да постигне никакъв подходящ ъгъл, ще се плъзгат по асфалта хиляда-хиляда и двеста метра, докато поради ъгъла на кацане излязат от пистата и се понесат по полето, от което май съвсем наскоро бяха ожънали посевите. Това съвсем не беше препоръчително, но поне скоростта вече ще е убита до голяма степен; самолетът може и да се разцепи, в зависимост от това дали земята под колесниците му е достатъчно твърда, но шансът да се разбие катастрофално бе съвсем малък.

Двеста метра.

Вече няма въздушни течения.

Плуват. Като перце.

— Добре — отбелязва Анилов в същия миг, в който Делбау прошепва:

— Леко, леко.

И двамата имат едно и също предвид — има добри изгледи, ще се справят.

Сто метра.

Носът още е изправен.

Идеално, идеално.

Кацане и…

ПОИНГ!

… колесниците изсвирват на асфалта и в същия миг, едновременно с тях, се чува и необичайният звук. Делбау си спомни предупреждението на непознатия и викна:

— Двигател едно!

И Янковски си го спомняше, макар да бе казал, че е шарлатанство, и откликна на командата на първия пилот, още докато му я даваха. Имаше опасност да се извъртят прекалено много и затога докато се опитваше да задържи самолета обърнат наляво, първият пилот издаде нова команда. Плъзгаха се напред, плъзгаха се, самолетът се тресеше, и капитанът нареди да отпуснат газта, защото не можеха, за Бога, вечно да ускоряват; докато се движеха с висока скорост, се намираха в смъртна опасност, плъзгаха се по пистата, плъзгаха се, малко под ъгъл, но няма как, плъзгаха се, вече по-бавно, но все пак продължаваха да се движат. Дясното крило увисна сред адски пукот и стъргане; разядената от годините стомана се разкъсваше. Плъзгат се, плъзгат се, но Делбау няма как, по дяволите, да оправи техническата повреда, не може да се метне на крилото, та да завари наново сглобката и да закрепи скапаните нитове по местата им. Плъзгат се, плъзгат се, ускорението намалява, дясното крило се отцепва все повече и повече, и вече нищо не помага откъсването му да бъде предотвратено, то увисва, о, Боже, крилото…

Холи усети, че самолетът се килва по-силно от преди. Затаи дъх — или поне й се стори, че затаява дъх, защото в същото време усети, че се задъхва.

Изведнъж пукането и скърцането, което ехтеше зловещо из целия салон, се усили. Във второкласния салон проехтя звук, подобен на оръдеен изстрел, и самолетът подскочи, а после се стовари тежко на пистата. Колесиикът се счупи.

Машината вече се плъзгаше по корем, клатушкаше се, от време на време придърпваше рязко, а по едно време започна да се преобръща и сърцето на Холи подскочи, а стомахът й се сви от ужас. Това бе най-голямата въртележка на света, само дето съвсем не беше забавна; коланът я прерязваше през ребрата и тя бе сигурна, че ако в този лунапарк има продавач на билети, той ще бъде с мъртвешкото лице на полуразложен труп и наместо усмивка на лицето му ще бъде изписана предсмъртна гримаса.

Шумът беше непоносим, но писъците на пътниците не бяха най-страшното. Гласовете им потъваха в писъка на самия самолет, чиято долна част се разпадаше при триенето в настилката на пистата и от него се откъсваха парчета. Може би можеше да се мери само със смъртния рев на динозаврите, и когато са потъвали в мезозойските катранени ями, но от онази ера до днес нито едно същество на лицето на земята не е оплаквало смъртта си с такъв пронизителеи вой и гръмовен вик. Това не бе просто механичен звук; звучеше металически, но някак живо, бе толкова зловещ и смразяващ, че сякаш събираше в себе си измъчения стон на всички наказани да страдат в ада, на милионите отчаяни души, които вият в хор. Холи бе сигурма, че тъпанчетата й ще се спукат.

Пренебрегвайки дадените й указания, тя вдигна глава и се огледа. Зад илюминаторите избухваха каскади от бели, жълти и тюркоазени искри, сякаш самолетът преминаваше през умопомрачителна демонстрация на фойерверки. Шест-седем реда по-напред тялото на самолета се разцепи като яйчена черупка в ръба на керамична купа.

Бе видяла достатъчно, дори прекалено много. Отново пъхна глава между коленете си.

Чу се да шепне молитва, но ужасът се вихреше около нея като водовъртеж и единственият начин да разбере какво точно казва, беше да се опита да чуе собствените си думи всред цялата какофония:

— Не, не, не, не, не, не…

Може би за няколко секунди бе изгубила съзнание, а може би от крайно пренатоварване сетивата й бяха отказали, но в миг всичко утихна. Въздухът бе изпълнен с остри миризми, които пробуждащите се сетива не можеха да разпознаят. Изпитанието бе свършило, но тя не помнеше как самолетът бе спрял да се движи.

Беше жива.

Изпълни я луда радост.

Вдигна глава, изправи се на седалката, готова да се развика, неспособна да побере в себе си вълнението си… и видя огъня.

Джъмбоджетът не се претърколи настрани. Явно си бе струвало да предупреди капитан Делбау.

Но както се опасяваше, хаосът след самата катастрофа криеше толкова опасности, колкото и самият удар.

Оранжеви пламъци обгръщаха всички илюминатори от дясната страна, където се беше разляло самолетно гориво. Сякаш се намираха на борда на подводница, която плава в огнено море на чужда планета. От сътресението някои стъкла се бяха изпотрошили и сега през отворите, а също и през озъбения пробив в тялото на самолета между първа и втора класа, бълваха пламъци.

Още докато разкопчаваше колана и се изправяше на огъващите си се крака, седалките отдясно пламнаха. Пътниците от онази страна се превиваха на две или лазеха на четири крака под разпростиралите се навсякъде огнени езици.

Джим застана на пътеката, сграбчи Холи, която с мъка се опитваше да стане, и я прегърна. Погледна над рамото й семейство Дубровек. И майката, и детето бяха невредими, но Кейси плачеше.

Хванал Холи за ръка, Джим търсеше най-бързия начин да се измъкнат навън, но като се обърна към задната част на самолета, за миг не можа да осъзнае какво е това пред него. Откъм пробитата и нагъната опашка на джета като миден мехур от филм на ужасите към тях прииждаше огромна аморфна маса, черна и слузеста, която поглъщаше всичко, до което се докоснеше. Дим. В първия миг не бе осъзнал че това е дим, защото бе толкова гъст, че приличаше на стена от нефт или кал.

Назад ги очакваше смърт от задушаване или нещо още по-страшно. Трябваше да се придвижат напред, независимо от пламъците. Огнените езици, които се подаваха през разкъсаната дясна страна на корпуса, бяха влезли доста навътре в салона и вече преполовяваха самолета. Би трябвало да могат да излязат от лявата страна, където още не се виждаха.

— Бързо — каза той, обръщайки се към Кристин и Кейси, които тъкмо излизаха от шестнадесети ред. — Напред, колкото можете по-бързо, давайте, давайте!

Но на пътеката пред тях имаше пътници от първите шест реда на второкласния салон. Всички бързаха да се измъкнат навън. Смела млада стюардеса помагаше с каквото можеше, но не се напредваше лесно. Пътеката бе задръстена с ръчен багаж, чанти, книги и други вещи, които бяха изпопадали от отделенията за багаж над седалките, и само след няколко залитащи крачки, краката на Джим съвсем се оплетоха в тази джунгла.

Непрестанно стелещият се дим ги настигна, обгърна ги и така лютеше, че очите му се насълзиха веднага. При първата глътка димен въздух се задави не само от пушека, но и от отвращение при мисълта какво гори там отзад, освен тапицерията, възглавничките, килимите и другите елементи на вътрешното обзавеждане на самолета.

Плътният мазен облак се плъзна покрай него, погълна предната част на салона и пътниците взеха да изчезват. Сякаш се промушваха през гънките на черна кадифена завеса.

Преди видимостта да намалее до едва няколко сантиметра, Джим пусна ръката на Холи и докосна Кристин по рамото:

— Нека я взема — каза той и грабна Кейси.

На пътеката под краката си видя разкъсан хартиен плик от сувенирния магазин на летището в Лос Анжелис. Отвътре се подаваше бяла тениска — I LOVE L.A. — с розови, бледозелени и прасковени на цвят палмови дървета.

Той грабна фланелката и я тикна в ръчичките на Кейси. Кашляйки като всички наоколо, извика:

— Дръж я пред лицето си, миличка, и дишай през нея!

После вече нищо не виждаше. Димният облак наоколо беше толкова черен, че Джим не виждаше дори детето, което носеше. Пушекът бе по-черен дори от тъмното, което виждаше като затвори очи, защото тогава зад клепачите му се появяваха цветни петънца, които образуваха призрачни картинки и те озаряваха вътрешния му свят.

До отвора в разкъсания корпус оставаха може би шест метра. Нямаше опасност да се изгубят, защото нямаше накъде да вървят, освен по пътеката.

Опита се да не диша. И без друго можеше да сдържа дъха си в продължение на една минута, което би трябвало да е достатъчно. Единственият проблем беше, че вече погълна известно количество от лютия дим, който разяждаше, пареше на гърлото му, сякаш бе погълнал киселина. Дробовете му се повдигаха тежко, а гърлото му се давеше, започваше да кашля, а всяко покашляне завършваше с неволно, но, слава Богу, съвсем леко вдишване.

Може би остават не повече от пет метра.

Искаше да се разкрещи на хората пред себе си: „размърдайте се, да ви вземат дяволите, поразмърдайте се, де!“. Знаеше, че си проправят път напред колкото могат по-бързо, че всеки един от тях е не по-малко нетърпелив от самия него да излезе навън, но все пак му се искаше да им изкрещи, усещаше как в гърдите му се надига гневен писък и осъзна, че се люшка на ръба на истерията.

Настъпи няколко малки цилиндрични предмета и политна, сякаш се опитваше да ходи по стъклени топчета. Но успя да запази равновесие.

Кейси се тресеше от яростна кашлица. Не я чуваше, но понеже я притискаше към гърдите си, усещаше всеки спазъм, всяко отпускане и свиване на малкото телце, докато момиченцето се бореше отчаяно за всяка глътка попречистен въздух.

Откакто тръгнаха напред, не бе минала и минута, и не повече от тридесет секунди, откакто взе Кейси на ръце. Но му се струваше, че върви ли върви, през безкраен тунел.

И макар страхът и яростта да бяха разстроили съзнанието му, той все още разсъждаваше достатъчно ясно, за да си спомни как беше чел някъде, че в горяща стая димът се издига към тавана. Ако до няколко секунди не стигнат на безопасно място, ще трябва да коленичи на пода и да лази, с надеждата, че ще избегне токсичните газове и въздухът ще бъде поне малко по-чист.

Изведнъж усети непоносима горещина.

Представи си как влиза в пещ, как кожата му се обелва на мига, тялото му се покрива с мехури и започва да дими. Досега сърцето му биеше като див звяр, който се хвърля върху решетките на клетката си, но в този миг затупка още по-силно и по-учестено.

Сигурен, че трябва вече да им остават само няколко крачки до отвора в корпуса, който беше забелязал още преди това, Джим отвори очи, които смъдяха и сълзяха обилно. Пълната чернота бе отстъпила място на сивкав вихър от струйки дим, сред които пулсираха кървавочервени светли петна. Те бяха задушени от пушека пламъци и се виждаха само като отражения, които отскачат от милионите прашинки, танцуващи във въздуха. Всеки миг пламъците можеха да изскочат и да го обгърнат.

Няма да успее.

Няма въздух.

Пожарът го дебне от всички страни.

Ще пламне. Ще изгори като жива лоена свещ. Във видение, вдъхновено по-скоро от ужас, отколкото от висша сила, той се свлича победен на колене. Детето е в ръцете му. От адската жега, която и стомана би стопила, телата им се спояват…

Изведнъж отнякъде подухна. Отляво пушекът се засмука навън.

Видя дневна светлина, хладна, сива, лесно различима от смъртоносния блясък на горящото самолетно гориво.

Ужасяващата представа как той и детето се опържват на прага на спасението го караше да бърза, той се хвърли към сивотата и падна от самолета. Разбира се, долу не го очакваха никакви подвижни стълби, нито пък платнища, а само голата земя. Слава Богу, посевите бяха наскоро ожънати и стърнищата бяха изорани. Рохкавата пръст бе достатъчно твърда, за да му изкара дъха, но прекалено мека, за да му изпотроши костите.

Здраво вкопчен в Кейси, той се давеше за въздух. Търколи се на колене, изправи се, без да я изпуска, и се заклатушка по браздите далеч от горящия самолет.

Някои от оцелелите се отдалечаваха тичешком, сякаш се страхуваха, че джъмбоджетът е зареден с динамит и всеки момент ще направи половин Айова на пух и прах. Другите се мотаеха безцелно, замаяни от шока. Имаше и такива, които лежаха на земята, неспособни да изминат и един сантиметър; някои бяха ранени, а може би сред тях имаше и мъртви.

Джим пое дълбоко чистия въздух и след като изкашля лютивия дим от задръстените си дробове, затърси Кристин Дубровек сред хората на полето. Гледаше ту на едната, ту на другата страна, викаше я по име, но все не я откриваше. Започна да мисли, че е изчезнала в самолета, че освен вещите, е прегазил и някой и друг пътник.

Кейси като че ли почувства какво си мисли той и пусна тениската с палмите на земята. Увиснала на врата му, тя изкашля и последния дим от дробовете си, а после го заразпитва къде е майка й с толкова уплашено гласче, че явно очакваше най-лошото.

Дълбоко в душата си вече ликуваше. Но го обзе нов страх, който така го разтърси, сякаш кубчета лед се разтракаха във висока чаша. Изведнъж топлото августовско слънце над полето в Айова и вълните топлина, която лъхаше от самолета изобщо не достигаха до него и той се намираше насред ледена пустиня.

— Стив?

Отначало не откликна на това име.

— Стив?

После се сети, че за нея той бе Стив Харкман — над което тя, съпругът й и истинският Стив Харкман може би ще си блъскат главите през остатъка от живота си — и се обърна. Видя Кристин, която се препъваше през изораната пръст, с изцапани от мазния пушек лице и дрехи, боса, протегнала ръце към дъщеря си.

Джим й подаде детето.

Двете се вкопчиха една в друга.

Разхлипана, Кристин го погледна над рамото на Кейси и промълви:

— Благодаря ти, благодаря ти, че я измъкна оттам Стив, Боже мой, никога няма да мога да ти се отблагодаря.

Не искаше благодарности. Искаше само Холи Торн, цяла и невредима.

— Виждала ли си Холи? — тревожно попита той.

— Да. Чу някакво дете да вика за помощ и помисли, че може и да е Кейси.

Кристин бе разстроена и трепереше, сякаш изобщо не вярваше, че изпитанието е свършило, и очакваше всеки миг земята да се разтвори и да бликне гореща лава, отгръщайки нова страница от кошмара.

— Холи — нетърпеливо повтори той. — Къде отиде?

— Искаше да се върне за Кейси, но после разбра, че викът идва от предната част. — Кристин му подаде някаква дамска чанта и продължи да бърбори — Беше взела чантата си без да усети, та ми я даде и се върна; знаеше, че няма как да е Кейси, но все пак се върна.

Кристин посочи с ръка и за пръв път Джим видя, че предницата на DC-10, заедно с целия салон първа класа, се бе откъснала от онзи край, в който те бяха пътували.

Едва не му призля, като чу, че Холи е влязла в димящата развалина. Пилотската кабина заедно с предния салон лежеше насред полето на Айова като масивен надгробен паметник в извънземно гробище в далечна галактика, и като че ли нямаше никакво място тук, затова изглеждаше невероятно странна, огромна и заплашителна, безкрайно зловеща.

Той хукна натам, викайки името на Холи.

Макар да знаеше, че това бе същата онази машина, на борда на която бе излетяла от Лос Анджелис преди няколко часа, на Холи й бе трудно да повярва, че предната част на джъмбоджета е била някога част от самолет. Повече приличаше на произведение на душевно разстроен скулптор, споено от части от истински самолети, но и от какви ли не още боклуци — тави за сладкиши и форми за пудинг, стари кюнци и автомобилни калници, ръждясала тел, ламарина и парчетии от желязна ограда. Стърчаха нитове, стъклата се бяха изпонатрошили, седалките бяха измъкнати от пода и натрупани една върху друга като ненужни столове в ъгъла на зала за търг; металът се бе изкривил и огънал, а на места се бе разбил на парченца като кристал, ударен с чук. Вътрешната облицовка на корпуса бе изпопадала и дебелите железа на скелето се бяха огънали навътре. Тук-там подът бе разкъсан — или при удара, или нещо отдолу бе избухнало. Навсякъде се въргаляха неизброими нагърчени или разкъсани метални парчетии, сякаш това бе автомобилно гробище, през което току-що е преминало торнадо.

Опитвайки се да разбере откъде идват звуците, които й приличаха на писъци на уплашено дете, Холи не винаги успяваше да напредва изправена — където беше тясно, трябваше да лази и да се провира; да разбутва, където можеше, отломките настрани; да заобикаля или да се пъха отдолу, ако препятствието се окажеше непоклатимо.

Ужаси се, като забеляза жълтите и червените огнени езичета, които проблясваха отстрани по пода и покрай преградата в предния десен ъгъл на салона, която го отделяше от пилотската кабина. Но огънят тук ту пламваше, ту изчезваше и изобщо не можеше да се мери с огнената стихия, от която се бе измъкнала току-що. Разбира се, пожарът можеше да избухне всеки момент и да погълне всичко, което му се изпречи на пътя, макар че в момента като че ли не му попадаше нищо достатъчно възпламенимо, нито пък имаше достатъчно кислород, тъй че огънят едва гореше.

Пушекът се виеше около нея, но повече дразнеше, отколкото да плаши. Въпреки че катастрофата не беше толкова тежка, колкото щеше да бъде, ако не се бе намесил Джим Айрънхарт, не всички бяха оцелели и в първокласния салон имаше няколко загинали. Тя видя мъж, прикован към седалката от тридесетсантиметрова стоманена тръба, широка около два сантиметра в диаметър, която го беше пронизала в гърлото; незрящите му очи бяха широко отворени в предсмъртна изненада. Една жена, все още вързана в седалката си, която се беше измъкнала от металните плочки на пода, към които беше завинтепа, бе паднала настрани, почти обезглавена. И други седалки се бяха изскубнали от пода и се бяха наблъскали една в друга — Холи видя ранени пътници и трупове, скупчени един върху друг; единственият начин да различи живите от мъртвите, бе да се вслушва внимателно дали стенат.

Престана да обръща внимание на ужаса. Забелязваше кръвта, но сякаш гледаше през нея. Извръщаше очи от най-страшните рани и съзнанието й отказваше да приема кошмарните гледки на размазани пътници. Човешките тела се превърнаха за нея в някакви абстрактни форми, сякаш не бяха истински, а просто оцветени предмети, изрисувани на платно от кубист, който имитира Пикасо. Ако си позволеше да разсъждава над видяното, трябваше или да се върне по пътя, по който бе дошла, и да излезе навън, или да се свие на кълбо и да се разридае.

Видя десетина човека, които незабавно трябваше да бъдат измъкнати от развалините и да им се окаже спешна медицинска помощ, но те бяха или прекалено тежки, или заклещени в отломъците и тя нямаше как да им помогне. Освен това непрестанните писъци на детето я караха да бърза напред, подтиквана от инстинкта най-напред да се спасяват децата — едно от важните правила на природно заложения в гените на човека кодекс за оказване на бърза помощ.

В далечината се дочу вой на сирени. Нито за миг не бе поспряла да помисли, че професионалните спасители сигурно вече бързат към мястото на произшествието. Няма значение. Не можеше да се върне и да ги чака те да се справят с това дете. Ами ако е въпрос на живот и смърт да го достигне минута-две по-рано?

Докато си проправяше път напред и от време на време хвърляше тревожен поглед към анемичните пламъци, които се прокрадваха сред джунглата от развалини, чу зад себе си гласа на Джим Айрънхарт, който я викаше откъм отвора, където предницата се бе откъснала от тялото на джъмбоджета. След като бяха скочили от средната част на самолета, явно бяха излеачн от днмната завеса от различни страни, защото не можа да го открие, макар че той трябваше да е точно зад нея. Изобщо не се и съмняваше, че с Кейси са живи — дори само заради очевидната му дарба да оцелява; но се зарадва да чуе гласа му.

— Тук съм! — извика тя, макар че купищата развалини й пречеха да го види.

— Какво правиш?

— Търся едно момченце. Чух го да вика и вече съм по-близо, но още не го виждам.

— Излизай оттам! — Той се надвикваше с воя на приближаващите се линеики. — Бърза помощ идва, те са обучени.

— Добре — отговори тя и продължи да върви напред. — Но тук има и други хора, които се нуждаят от помощ веднага!

Вече се доближаваше към предната част на първокласния салон, където металните ребра на корпуса също се бяха огънали навътре, но не колкото по-назад. Тук обаче имаше най-големи купчини изтръгнати седалки и ръчен багаж, които бяха изхвърчали при удара. В камарата имаше и повече хора, както живи, така и мъртви.

Тя избута една строшена празна седалка встрани и като спря да си отдъхне, чу как Джим се промъква сред отломките.

Легна на една страна и се промъкна през парчетиите в образувалата се малка ниша; едва не се сблъска с момченцето, чиито викове следваше. Беше около петгодишно, с огромни черни очи. То премигна от изненада, като я видя, и преглътна един стон, сякаш всъщност не бе очаквало някой да дойде.

Лежеше по корем под обърната петорна седалка, сякаш се намираше в палатка. Гледаше навън и на пръв поглед като че ли можеше съвсем лесно да се измъкне на празното място.

— Нещо ми е хванало крака — каза то.

Още изпитваше страх, но вече можеше да го преглътне. Ужасът му почти се изпари оше в мига, в който я видя. Независимо дали си на пет или на петдесет, най-страшното нещо си остава самотата.

— Държи ми крака, не го пуска.

Кашляйки, Холи му отвърна:

— Ще те измъкнем, миличък. Всичко ще бъде наред. — После изтри с връхчетата на пръстите си сълзите от страните му.

— Как се казваш, зайо?

— Норуд. Децата ми викат Норби. Не боли. Кракът ми, де.

Холи се зарадва.

Вече беше огледала отломъците около него и се опитваше да измисли какво да направи.

— Не го чувствам — каза той.

— Кое не чувстваш, Норби?

— Крака. Смешно е, защото нещо го държи, защото не мога да го издърпам, обаче не го чувствам — и знаеш ли? — сигурно вече го няма.

Стомахът й се преобърна, когато думите се свързаха в съзнанието и тя си представи какво означават. Може пък нищо лошо да не се е случило. Може кракът му просто да е притиснат между две неща и да е изтръпнал, но тя трябва да мисли и да действа бързо, защото може би в момента кръвта му изтича.

Беше прекалено тясно, за да се пъхне в нишата. Вместо това се обърна по гръб, сви колене и опря стъпала в седалките, натрупани върху детето.

— Добре, зайо. Сега ще се опитам да поотместя тия боклуци, поне няколко сантиметра. Опитай се да измъкнеш крачето, като започнат да се повдигат.

Тънка струйка сив дим пропълзя от тъмното зад него, надипли се пред лицето му, малкият кихна и рече:

— При мене има у-у-умрели хора.

— Няма страшно, детко — отвърна Холи и стегна мускулите на краката си. — Няма да останеш там дълго.

— Мойто място, после едно празно, и после умрели хора — с разтреперано гласче обясни Норби.

Тя се питаше колко ли дълго травмата от това преживяване ще извръща посоката на живота му.

— Хайде.

Натисна нагоре и с двата крака. Купчината седалки, железария и човешки тела беше достатъчно тежка, но полупровисналия таван като че ли изобщо не помръдваше. Холи се напрегна още повече, докато металния под, застлан с тънък килим, се притисна болезнено в гърба й. Неволно издаде мъчителен стон. После се напрегна още, и още, ядосана, че не може да го премести, бясна, и…

… го премести.

Само милиметър.

Но го помръдна.

Напъна се още повече, откри в себе си неподозирани сили, буташе толкова силно, че болката, която пулсираше в краката й, стана по-силна и от тази в гърба. Оплетените подпори и плочки на тавана, които й пречеха, изскърцаха и се отместиха пет сантиметра; и седалките се повдигнаха точно с толкова.

— Още не ме пуска — обади се детето.

От мрака зад него продължаваше да се процежда дим. Вече не беше сив като преди, а по-тъмен, с повече сажди и по-мазен, а имаше и неприятна миризма. Холи се молеше на Господ някой случаен пламък да не е близнал най-сетне тапицерията.

Мускулите на краката й вече трепереха. Болката от гърба стигаше чак до гърдите й; всеки удар на сърцето й бе като мъчителен глух тътен, всяко вдишване й причиняваше ужасна болка.

Струваше й се, че повече не може да издържа огромната тежест, камо ли да я повдигне още. Но седалките изведнъж отскочиха още два сантиметра, после още мъничко.

Норби извика от болка и радост. После излази напред.

— Измъкнах се, пусна ме.

Холи отпусна крака, седалките се върнаха на предишното място и тя осъзна, че момченцето си бе мислило онова, което и тя би мислила, ако беше на пет години и се намираше в същото дяволско положение — че глезенът й е приклещен в ледената, стоманена ръка на някой от мъртъвците отдолу.

Тя се отмести да му направи място да се измъкне. Малкият изпълзя и се сгуши в нея, търсейки утеха.

Откъм задната част на самолета Джим извика:

— Холи!

— Намерих го!

— Тук има една жена, измъквам я навън.

— Браво!

Сирените навън затихваха, докато накрая съвсем престанаха да вият — спасителите бяха дошли.

Черният дим продължаваше да излиза от тъмната дупка, където беше Норби, но Холи му огледа крака. Той увисна настрани, ужасяващо свободно, като крака на стара парцалена кукла. Глезенът беше счупен. Тя бързо измъкна маратонката от подуващото се стъпало. Белият чорап потъмня от кръвта, но като погледна крака на голо, откри, че просто е одраскан и има няколко повърхностни рани. Нямаше да му изтече кръвта, но скоро счупеният глезен ще го разкъса от болка.

— Хайде да излизаме — каза тя.

Смяташе да го преведе по пътя, по който бе дошла, но като хвърли поглед наляво, видя друг отвор в тялото на самолета. Дупката не беше голяма, но имаше място да се промъкне с момченцето.

Докато стояха на ръба на разбития корпус, под тях изникна спасител и протегна ръце към момченцето.

Норби скочи. Мъжът го хвана и отстъпи назад.

Холи скочи и падна на краката си.

— Вие ли сте майка му? — попита човекът.

— Не. Просто го чух да плаче и влязох да го търся. Счупен му е глезенът.

— Бях с чичо Франк — каза Норби.

— Добре — отвърна спасителят, а после добави, опитвайки се да прозвучи обнадеждаващо: — Хайде да намерим чичо Франк.

— Чичо Франк умря — изтърси хлапето.

Мъжът погледна Холи, като че тя знаеше какво да каже.

Но репортерката бе онемяла и потресена, изпълнена с отчаяние при мисълта какво изпитание е трябвало да понесе това петгодишно дете. Искаше да го гушне, да го люлее в прегръдките си и да му каже, че всичко в този свят ще се оправи.

Но в света няма нищо правилно, защото Смъртта е част от него. Адам престъпил Божията воля, вкусил от ябълката на познанието и Бог решил да му покаже всичко на този свят, и светло, и тъмно. Децата на Адам се научили да ловуват, да отглеждат растения, да се борят със зимата и да готвят храната си на огън, да правят сечива, да градят къщи. А Бог, понеже искал да ги образова напълно, им показал милиарди начини да страдат и да умират. Насърчавал ги да учат езици, четене и писане, биология, химия, физика, да открият тайната на генетичния код. Но им открил още рафинирания ужас на мозъчния тумор, атрофията на мускулите, бубоническата чума, непредотвратимия с нищо рак в телата им — и не на последно място, самолетните катастрофи. Човече, ти искаше да знаеш и Бог се подчини с радост. Той се показа енергичен учител, демон на познанието и те отрупа с него в такива количества и екзотични детайли, че понякога ти се струва, че то ще те смаже.

Спасителят се бе обърнал и бе отнесъл Норби през полето до бялата линейка, спряна на края на пистата, а през това време отчаянието на Холи се бе превърнало в ярост. Тя беше безпредметна, защото освен към Бог, нямаше към кого другиго да я насочи, а и дори да я изкаже, това няма да промени нищо. Бог няма да освободи човечеството от проклятието на смъртта, само защото Холи Торн смята, че това е несправедливост.

Изведнъж осъзна, че е във властта на гняв, не много по-различен от онзи, който като че ли мотивираше действията на Джим Айрънхарт. Припомни си какво й бе казал, докато се опитваше да го изнуди да спаси не само двете Дубровек, а всички на борда на 246 — „Мразя смъртта, мразя да умират хора, мразя“. Някои от хората, които беше спасявал, споменаваха, че са чули от него подобни думи, а и Вайола Морено й бе говорила за скритата тиха тъга, причинена може би от осиротяването на десетгодишна възраст. Изоставил кариерата си, защото след самоубийството на Лари Каконис всичките му старания и тревоги са изглеждали безпредметни. На Холи отначало тази реакция й се бе сторила прекалена, но сега напълно я разбираше. В този миг изпитваше същото желание да захвърли ежедневните грижи и да направи нещо по-смислено, да сломи властта на съдбата, да придаде на вселената друга форма, различна от онази, която Бог предпочита.

И в този крехък миг, сред полето на Айова, брулена от вятъра, който донасяше мирис на смърт, Холи гледаше как спасителят се отдалечава с момченцето, което едва не бе загинало, и се чувстваше толкова близко до Джим Айрънхарт, колкото не се бе чувствала до никое друго човешко същество.

Тръгна да го търси.

Около пострадалия DC-10 сега цареше още по-голям хаос отколкото веднага след катастрофата. Насред разораното поле се бяха появили пожарни коли. Над разбития самолет се сипеше гъста бяла пяна, която замръзваше по корпуса във формата на целувки и потушаваше пламъците по влажната пръст наоколо. От средния салон още излизаше дим, стелеше се през всяка дупка и разбит прозорец; следваше капризите на вятъра, обвиваше хората в черен саван и хвърляше зловещи, непрекъснато менящи се сенки, през които се процеждаше следобедната слънчева светлина, и напомняше на Холи на мрачен калейдоскоп, чиито стъкълца са все черни и сиви. Спасителите и лекарите от бърза помощ се суетяха из развалините и търсеха оцелели, но броят им бе толкова недостатъчен да се справят с ужасната задача, че пътниците, които бяха по късметлии, започнаха да им помагат. Останалите пасажери — някои бяха съвсем незасегнати от преживяването и сякаш току-що се бяха изкъпали и облекли, а други бяха мръсни и раздърпани — стояха сами или на малки групи, чакаха микробусите, които щяха да ги откарат на терминала на летище Дъбюк, и бъбреха нервно, или пък не обелваха нито дума. Единствените нишки, които пронизваха сцената на катастрофата, бяха металическите гласове, които пращяха по настроените на къси вълни радиостанции.

Холи търсеше Джим Айрънхарт, но попадна на млада жена с жълта вталена рокля. Непознатата беше на около двадесет години, стройна, с кестенява коса и сякаш порцеланово лице; не бе наранена, но все пак се нуждаеше от помощ. Стоеше точно зад все още димящата опашка на самолета и викаше все едно и също име:

— Кени! Кени! Кени!

Бе го викала толкова пъти, че гласът й беше пресипнал.

Холи сложи ръка на рамото й и я попита:

— Кой е той?

Очите й бяха сини като незабравки… и изцъклени.

— Виждали ли сте Кени?

— Кой е той, мила?

— Съпругът ми.

— Как изглежда?

Тя отвърна замаяно:

— Бяхме на меден месец.

— Ще ти помогна да го открием.

— Не.

— Хайде, всичко ще бъде наред.

— Не искам да го търся — заяви, жената и остави Холи да я отведе от самолета към линейките. — Не искам да го виждам. Не такъв. Целият натрошен, и обгорен, и мъртъв.

Вървяха заедно по меката разорана пръст, в която късно наесен ще хвърлят нови семена, а напролет те ще покарат, нежни и зелени, и дотогава всички следи от смърт ще бъдат заличени, и отново ще властва илюзията за вечния живот в природата.

Бележки

[1] Непреводима игра на думи; англ. match означава „сватосвам“, а като съществително има значение и на „кибритена клечка“. — Б.пр. ↑

[2] Еврейска сватовница. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дийн Кунц Студен огън (14)

Метаданни

Данни

Студен огън

Информация

История

Сваляне / Връзки

4

Дийн Кунц
Студен огън (14)