Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (19)

19
Любов, лъжи, кървене

Можеш ли да подушиш измяната на любимия си? Убедена съм, че Ричард може. Откакто се върнах от Ню Джърси, се е залепил за мен — седи на ръба на ваната, докато се опитвам да измия мръсотията от пътуването, настоява да ми изтрие гърба, прави ми комплименти за прическата, която не съм променяла от три години. И ме гледа и гледа втренчено, като че ли се опитва да разгадае нещо, което не може съвсем да определи, после бързо извръща очи встрани, когато погледите ни се кръстосат. За първи път се стесняваме един от друг. Държим се любезно като непознати на официална вечеря, макар че в края на юли ще станат седем години, откакто сме женени.

Докато Рич заключва долу, аз скачам в леглото и се правя на дълбоко заспала, за да избегна секса след раздялата. Легнала до него със стиснати клепачи, пред очите ми се изнизват вина, работа, желание и списък с покупки: хляб, оризови кексчета, усмивката на Джак, консервирана риба тон, да проверя нивата на фондовете, ябълков сок, картофени букви (да питам Пола), чаршафи, думата „целувка“, изречена с американски акцент, краставици, желе във формата на заек, зелено желе за трева.

Призори с Рич най-после се любим, когато децата на горния етаж започват да се размърдват в леглата си и в това има нещо принудително и собственическо, сякаш съпругът ми се подчинява на някакъв дълбок ирационален импулс да забие флага си и да си ме върне. По някакъв начин аз също искам да си ме върне. Не е толкова плашещо, колкото да се отправиш към чужди земи със странните им навици и непознати символи.

Ричард все още лежи отпуснат върху мен, когато децата нахлуват с писъци в стаята. Първата реакция на Емили, когато вижда, че съм се върнала, е на проста радост, усложнена секунди по-късно от цупене и отеловски отровен поглед. Бен избухва в радостни сълзи и тупва на подплатеното си с памперс дупе — това малко тяло едва устоява напора на чувствата му. Когато двамата се покатерват на леглото, Емили възсяда гърдите на Рич, а Бен ляга на влажното кръстовидно петно, оставено от баща му върху голото ми тяло. С надвесено над мен лице, той започва да сочи чертите ми една по една.

— Оци.

— Очи, браво на момчето.

— Нош.

— Нос, точно така, Бен, умно момче. Думички ли си учил, докато мама я нямаше?

Показалецът му, тънък като молив, се спира между гърдите ми.

— А това, млади момко — казва Ричард, като се навежда и нежно дръпва настрана пръста на сина си, — са женски гърди, от които майка ти притежава особено хубав образец.

— Мама прилича на мен, нали? — настоява Емили, качвайки се на борда и измествайки Бен надолу върху корема ми, чийто мек купол все още носи спомените от тях двамата.

— Мен, мен, мен — викат децата, докато майката изчезва под собствената си плът и кръв.

Според мен всяка жена с бебе вече е извършила нещо като прелюбодеяние. Новата любов в гнездото е страшно ненаситна и всички стари трябва да чакат търпеливо с надеждата да получат трохите, които натрапникът не е погълнал с куковичата си алчност. Второто дете стеснява пространството на любовта на възрастните още повече. Цяло чудо е, че страстта въобще оцелява, защото тя твърде често умира в онези ранни години на ставане призори.

През часовете и дните след завръщане от командировка винаги си обещавам, че тази ще е последната. Приказката, на която си вярвам — че работата е само един от изборите, които правя и които не засягат децата — лъсва такава, каквато е: красива измислица. Емили и Бен имат нужда от мен и искат точно мен. О, обожават Ричард, разбира се, че го обожават, но той е техен другар в игрите, спътник в приключенията, а аз съм точно обратното. Татко е океан, мама е сигурното пристанище, в което се отпускат, за да съберат смелост да изследват все по-непознати територии всеки следващ път. Само че аз знам, че не съм пристанище. Понякога, когато нещата са наистина зле, лежа и си мисля, че съм кораб в нощта и децата ми крещят като чайки, докато преминавам.

И така, вадя калкулатора и отново пресмятам. Ако напусна работа, можем да продадем къщата, да погасим ипотеката и заема за ремонта, който излезе извън контрол, когато изби влага и къщата взе да пропада. („Имате нужда от подпори, драга“ — каза строителят. Точно така, как позна?) Да се махна от Лондон, да купя свястна къща, да се надявам, че Ричард ще взема малко повече архитектурни поръчки, да видя дали не мога да започна работа на половин ден. Никакви почивки в чужбина, продукти в икономични опаковки, да овладея манията си за купуване на обувки.

Понякога почти се разплаквам при картината на спестовната и отговорна домакиня, която бих могла да бъда. Обаче представата да нямам свой собствен доход след всички тези години ме плаши. Имам нужда от свои пари, както имам нужда от свои дробове. („Майка ти никога не е имал пари, с които да разполага както си пожелае“, бе казала леля Филис, докато бършеше лицето ми с кърпичка.) И как ще я карам сама с децата по цял ден? Нуждите на децата нямат край. Можеш да изливаш до дъно цялата си любов и търпение в тях и не знаеш къде и кога му е краят. За да служиш толкова всеотдайно, трябва да подчиниш нещо в себе си. Възхищавам се на жените, които го правят, но само от мисълта ми призлява и се вцепенявам от страх. Не бих го признала пред никого, но мисля, че напускането на работа е като да изчезнеш безследно. Една от изчезналите домакини. Пощите във Великобритания трябва да са пълни с обяви „търси се“ за жени, които са се загубили в децата си и никога след това не са били видени. Затова, когато моите две се друсат върху мен и крещят: „Мен“, моят вътрешен глас повтаря: „И мен, и мен, и мен.“

 

 

7.42:

Пълен ад, докато се опитвам да изляза от къщата. Емили заявява, че всичките три комплекта дрехи, които й предложих, са неприемливи. Очевидно жълтото е новият й любим цвят.

— Но всичките ти дрехи са розови.

— Розовото е тъпо.

— Хайде, мила, нека мама да ти обуе полата. Такава хубава пола.

Тя ме бута настрани.

— Не искам розово. Мразя розовото.

— Не ми говори с този тон, Емили Шаток. Мислех си, че ще ставаш на шест, не на две.

— Мамо, не е хубаво да говориш така.

Как да се оправям с дете, което за двайсет секунди се превръща от Джо Макенроу в оскърбена благородница? На излизане извиквам на невидимия Рич да се обади на техник за миялната. Връчвам на Пола списъка с покупки и всичките си пари в брой, като не забравям да кажа моля четири пъти. После, точно когато съм на вратата, Емили се разплаква в подножието на стълбите. От този край на коридора ми изглежда по-скоро като крилата фурия, отколкото като малко тъжно момиче. Връщам се и я прегръщам, но преди това си свалям сакото, за да не го изцапа със сополи.

— Мамо, беше ли в Ег Цай Снейк Билдинг^[1]?

— Какво?

— Искам да дойда с теб в Ег Пай Снейк Билдинг. В Америка.

— О, Емпайър Стейт Билдинг. Да, скъпа, мама ще те вземе някой ден, когато станеш по-голяма.

— Когато стана на седем?

— Да, когато станеш на седем. — Лицето й се прояснява като небе след буря.

От: Джак Абелхамър

До: Кейт Реди

Голям племенен съвет на консултантите тук през май. Стоп.

Спешна нужда от забележителния британски финансист. Стоп.

Страхотен бар със стриди до Гранд Сентрал Стейшън. Стоп.

Можеш ли да погълнеш дузина стриди? Аз не. Стоп.

 

 

14.30:

На „Кинг Крос“ се качвам на влака за Йорк, за да отида на конференция. Позволявам си да мисля за Джак по два пъти на час — акт на невероятна самодисциплина, леко опорочен от факта, че си използвах лимита още преди влакът да напусне гарата. Когато си спомням как ме целуваше в „Синатра Ин“ и как аз му отвръщах, цялата се разтапям отвътре. Чувствам се на седмото небе.

Влакът се тресе и стене върху релсите, а аз разполагам вещите си върху масичката — поне веднъж да мога да седна на спокойствие и да прегледам пресата. Заглавие на страница втора: „ЗАЩО ВТОРОТО ДЕТЕ МОЖЕ ДА ПОГУБИ КАРИЕРАТА ВИ?“ Определено няма да прочета статията. Откакто родих Емили, мога да се закълна в Господ, че всеки месец излиза ново проучване, което доказва, че детето съсипва перспективите ми за работа или още по-зле, работата съсипва перспективите на детето ми. Откъдето и да го погледнеш, все си заклеймена.

Прелиствам на женската страница и попълвам нещо, наречено „тест за стрес“.

Оплаквате ли се от следното:

А) Безсъние?

Б) Раздразнителност?

За Бога, сега пък какво? Пролятият телефон. Обажда се Род Таск от офиса.

— Кейти, чух, че финалът с Му Му е минал без грешка.

— Момо.

— Добре. Мисля, че вие, момичета, трябва да се държите една за друга и да преследвате още етични сметки.

Род казва, че иска да провери нещо във файла на „Селинджър“, но не може да влезе в програмата на компютъра ми. Иска паролата.

— Бен Памперс.

— Пампас? Не знаех, че Аржентина ти е слабост, Кейти.

— Какво?

— Пампас. Южноамериканските прерии, нали?

— Не. П-А-М-П-Е-Р-С. Това е, ааа, козметика.

Кога за последно имахте време да прочетете книга:

А) През последния месец?

Б) Не откакто…

Отново телефонът. Майка ми.

— Заета ли си, Кет, мила?

— Не, няма нищо, мамо.

Облягам се назад и се подготвям за дълъг разговор. Едва ли мога да обясня на майка ми, че в думата вече не се влага същият смисъл като по нейно време. Заета не значи да измиеш съдовете и да приготвиш сандвич със сирене и кисела краставичка за обяд, преди да вземеш децата от училище. Заетостта е станала заета, откакто бях дете. Придобила е глобално измерение.

Майка ми смята, че ако в рамките на двайсет и четири часа не й се обадя, след като е звъняла, значи се е случило нещо лошо. Трудно ми е да й обясня, че единствената възможност да й се обадя, е когато нищо лошо не се е случило. Времето в повечето случаи е бурно с неочаквани периоди на затишие.

Мама казва, че току-що е звъняла, за да провери как е Емили с училището, откакто приятелката й Ела е напуснала.

Лош момент. Нямах представа, че Ела е напуснала. Не съм ходила в училището, откакто започнах подготовката за финала.

— О, добре е. Наистина, страхотно се справя. И е невероятна с балета. — Влизаме в тунел и връзката прекъсва.

Възелът в стомаха ми пречи да се съсредоточа върху теста. Кога започнах да лъжа майка си? Нямам предвид задължителните лъжи между майка и дъщеря — „Единайсет най-късно; никога не съм опитвала; три коли; ама всички ги носят; той спа на пода; да, приятел на Деб; не, не съм превишила кредита; да, от разпродажба — много изгодно; добре, не може и да е по-добре.“

Не, не тези лъжи, които са взаимно предпазване. Когато си малка, майка ти те закриля от света, защото мисли, че си твърде млада, за да го разбереш, а когато тя остарее, ти я закриляш, защото е твърде стара, за да го разбере — или да се мъчи да разбере. Криволиченето на живота продължава: искам да знам, знам, не искам да знам.

Става въпрос за лъжите пред майка ми, свързани с моето майчинство. Казах й, че Емили понася добре напускането на приятелката си, въпреки че си нямах понятие. Предпочитах мама да си мисли, че не се справям с работата, отколкото, че не съм близка с децата си. Тя мисли, че съм постигнала всичко в живота, и е толкова щастлива за мен. Не мога да й разбия илюзиите, нали? В противен случай би било все едно след сватбата принцът да накара Пепеляшка отново да се заеме с кофата и метлата.

 

 

Хотел „Клойстер Йорк“, 19.47

Звъня отново на майка ми. Звучи задъхана. След предпазливо настояване от моя страна, тя признава, че, да, напоследък не се чувства съвсем добре, което, преведено от езика на мама, значи, че е загубила всякаква чувствителност в крайниците си и жизнените й органи отказват да работят. О, Боже!

Без да оставям слушалката, набирам номера на сестра ми Джули, която живее почти на съседната улица до мама. Стивън, най-големият от децата на Джули, вдига телефона. Докладва, че майка му гледа „Улицата“, но ще я викне.

Тонът на Джули все още ме изненадва — благоговейното фъфлене на малката ми сестра през последните години е заменено от неизказано напрежение и недоволство. Винаги когато говорим напоследък, тя сякаш ми е сърдита за нещо, твърде болезнено, за да бъде назовано.

Аз се измъкнах, а Джули не. Тя забременя и се омъжи на двайсет и една и до двайсет и осмата си година вече имаше три деца, за разлика от мен. Съпругът на Джули е електротехник, а моят е архитект. Джули живее на километър и половина от майка ми и минава да я види през ден, а аз не. Джули, която е сръчна в ръцете, изкарва по малко пари, като прави миниатюрни пердета и мебели за местната фирма за куклени къщи, а аз, тъй като ме бива с цифрите, работя като финансист. (Всъщност може би инвестирам парите на клиентите си директно в цехове в Далечния изток, които изместват работодателя на Джули от пазара.) Джули е била в чужбина само веднъж — в Римини и нямаше късмет с времето — докато за мен не е необичайно да пътувам извън страната по два пъти седмично. Никой не е виновен за така стеклите се обстоятелства, но аз и сестра ми живеем сред атмосфера на обвинения и вина.

Питам Джули дали смята, че мама трябва да отиде на лекар, и въздишката й стига до мен, като поваля дървета по пътя си.

— Мама не ме слуша — обяснява. — Ако толкова си притеснена, защо не дойдеш лично да я убедиш?

Обяснявам каква е програмата ми напоследък, но Джули ме прекъсва:

— Както и да е, оплакванията й не са физически. Притесняват я разни хора, които й звънят на вратата. Казват, че си търсят парите, които татко им дължи.

— Защо не си ми казала?

От дневната на сестра ми долита печалната мелодия на „Улица Коронейшън“. Като деца с Джули много обичахме тази сапунена опера — имаше период, в който се борехме ожесточено за любовта на Рей Лангтън, монтьор с тъмна къдрава коса, докато не го премаза една от неговите коли. Не съм гледала сериала от двайсет години.

— Оставих няколко съобщения на онази машина, Кат — казва сестра ми, — но ти никога не си вкъщи.

 

 

20.16:

Конференцията е за „дотком“ предприемачите или каквото е останало от тях. Момчетата, които убедиха Ситито, че могат да предсказват бъдещето, се оказаха врачки с кристални кълба. Не можете да си представите колко капитал беше хвърлен за фирми, които щяха да продават дизайнерски дрехи по мрежата. Но сещате ли се какво? Хората предпочитат да отидат в магазина и да пробват дрехите. (Жените финансисти пострадаха много по-малко от срива. По-добри в оценяването на риска и възвръщаемостта на вложенията, ние заложихме по-малко на несигурните акции от колегите ни мъже. Говори се, че сме извадили късмет — не съм съгласна. Мисля, че е вродено. Ние обичаме да имаме сигурни запаси в шкафа, за да нахраним малките гърла, когато саблезъбият тигър препречи входа на пещерата.)

При разопаковането на куфара, преди да сляза за вечеря, намирам голям плик, надписан от Ричард: „Да не се отваря преди неделя!“ Отварям го. Картичките ми за Деня на майката. На едната има отпечатък с червена боя от ръчичката на Бен. Полуусмихната, полунамръщена, си представям бъркотията, която е съпътствала направата й. Емили ме е нарисувала на своята. Нося корона, държа зелена котка и съм като великан в сравнение с къщата до мен. Отвътре е написала: „Обичам мама. Любофта е спецялна тя кара сарцето ми да тупти.“

Не мога да повярвам. Забравила съм Деня на майката. Мама сигурно никога няма да ми прости. Обаждам се на рецепцията:

— Можете ли да ми дадете номера на „Интерфлора“?

От: Джак Абелхамър

До: Кейт Реди

Ще дойдеш ли в Ню Йорк? Или аз да дойда. Стоп.

Мисля за теб. Стоп.

 

 

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

Недей. Стоп.

Да не забравя:

Да се обадя на техника за миялната. Пътека за стълбището? Да уредя движението по фондовете — без издънки! Да се обадя на Джил Купър-Кларк. Молба за детската градина на Бен? Да намеря ВЕДНАГА училище за Емили! Чек за балета. Да напомня на Рич да изтегли пари за бавачката. ПАРИ ЗА ХУАНИТА! Да променя паролата на компютъра. Рожденият ден на Пола — БМВ? Билети за концерта на Джордж Майкъл? Козметични процедури, възглавница за ароматерапия. Да се обадя на татко и да видя какво става с дълговете му. Да намеря време да видя мама. Да купя диск на Синатра. Женшен за по-добра памет или Гинко нещо си?