Сесил Бьодкер
Силас и черната кобила (4)

Глава IV
Мария

Гадеше му се.

Гадеше му се от гърлото чак до корема. Силас се обърна по гръб и едва отвори очи. През неприятното чувство, което изпитваше, той си спомни нещо, може би го бе сънувал. Истински кон, на който беше препускал по пътя.

Заболя го главата, когато се опита да си спомни ясно това, болеше го корема и всичко останало, беше сигурен, че е болен. Много болен, иначе с удоволствие би продължил да сънува още за този кон.

Не беше кон на Карло, в това бе сигурен, съвсем различен кон. Карловите коне не бяха черни. Силас въздъхна. Небето над него беше бледосиньо с леки облаци и светлината го заслепи. „Може би защото още не съм се събудил напълно“, мислеше си той. Най-лошото бе, че нямаше никакво желание да се събужда. Обикновено не се чувстваше така, но това е сигурно защото е болен.

Силас вдигна ръка над лицето си, за да се засенчи от слънцето. Ръкавът му беше мокър. Как ли е станало това?

Сложи мокрия ръкав на челото си, в главата му нещо чукаше така, че почти не можеше да мисли. Усети, че и гърбът му е мокър. Може би потъва? Не му се вярваше, защото лодката, с която отплува, бе съвсем нова, такава лодка не може да потъне.

Въздъхна отново и се отдаде на мисли за коня, който бе сънувал. Той беше толкова див и необуздан, колкото четирите коня на Карло и Филип заедно. Съжаляваше също, че повече не може да участва в номера на Карло с конете. За това беше виновен Филип. „Момче, което прави номера върху гърба на кон, не е нищо особено“, бе казал Филип. „Има толкова много, които могат това. Но момче, което може да гълта саби, това вече е съвсем друго.“ И той реши, че Силас ще се учи да гълта саби.

Силас се сви. Струваше му се, че все още усеща какво е да ти вкарат една такава сабя в гърлото, при това тя беше съвсем малка и тънка. Имаше чувството, че тя е още там с вкус на метал. И на всичко отгоре му се повдигаше.

Спомни си как бе успял да се отскубне от Филип и как след това го ухапа по пръстите, когато Филип отново се опита да му отвори устата.

Гълтачът на саби нададе ужасен вик и заподскача на един крак с вдигнати във въздуха пръсти, а кръвта се стичаше надолу по ръката му и оцветяваше белия ръкав на ризата в червено. Изглеждаше страшно с всичката тази кръв и когато Филип се видя как изглежда, взе една сабя и започна да го бие, сякаш наистина искаше да го убие. Той го налагаше и налагаше, докато Анина се втурна и застана между тях.

— Погледни само! — извика Филип и навря в лицето й кървавата си ръка. — Да не мислиш, че е много приятно?

Силас лежеше и съжаляваше, че не му бе отхапал целия пръст, така му се падаше! След това с усилие се обърна по корем и се намокри и от тази страна. Странно, откъде се бе взела тази вода? Тогава изведнъж забеляза, че лодката е съвсем продънена; той лежеше в някаква развалина, боядисана в черно, която никога преди не бе виждал. Как е могло да се случи това?

С мъка се изправи на колене и заопипва под пейката за някакъв съд, трябваше да изгребе водата, независимо дали го боли главата, или не. И докато изхвърляше водата през борда с бавни, отпуснати движения, той се опита да си спомни какво всъщност се бе случило още от самото начало.

Първо бе седял на едно дърво и бе гледал как Филип и Карло се готвят да заминават, най-вече Карло, защото гълтачът на саби така бе овързал ръката си, че не можеше да върши нищо. И когато бяха напълно готови, бе чул как го викат, как Филип и Карло крещят името му и питат всички, които минават покрай тях, дали не са го видели и как майка му го вика, вика.

Черните мазни мустаци на Филип стърчаха ядосано — не само се бе оставил да го ухапят, ами на всичкото отгоре трябваше да чака този малчуган. Анина бе наругана ужасно, че не знае къде е Силас, а Силас седеше на дървото и стискаше зъби, за да не извика нещо ядно на този отвратителен човек. Желаеше ръката му да се възпали или да получи отравяне на кръвта.

Най-накрая бяха принудени да тръгнат. Отпред Филип във фургона, боядисан в червено, жълто и синьо, а Карло със съоръженията в старата скърцаща каруца, която беше покрита само с един брезент. Но едва когато се стъмни съвсем, Силас напусна дървото си, отиде до реката и избута лодката.

Той престана да изгребва и се огледа.

Нямаше вече и гребла.

Греблата? Кой беше говорил за гребла? Било е докато е спал. Силас захвърли канчето и се хвана за главата с две ръце, докато мислеше и мислеше за всичко, което се бе случило. И много бавно нещо започна да изплува. Спомни си селянина Емануел и другите от селото, те трябва да са го сложили да плува докато е спал. И са му взели греблата, за да не може да се върне отново на брега. Или може би за да се удави?

Той тихо изруга и усети главата си голяма и мека като гнил пъпеш. Струваше му се, че само тънката кора я държи цяла, а сабята, заседнала в гърлото му, искаше да излезе навън сега. Наведе се над водата през борда. След това се почувства по-добре и започна да се оглежда за нещо, с което да може да гребе.

На дъното на лодката лежеше една откована дъска и ако боравеше малко по-внимателно с нея, тя можеше да послужи за гребло. Силас потопи единия й край във водата и съвсем бавно загреба към брега. В момента, в който лодката заседна в плиткото, той скочи и преджапа последните метри, като остави лодката да продължи сама.

Този стар боклук не можеше да послужи за нищо. Не се обърна нито веднъж след нея, а затича леко и колкото може по-бързо в обратната посока. Щеше да се върне да си вземе коня.

По едно време късно след обяд мина през някаква падина, където едно момиче седеше и доеше коза.

Мляко, помисли си той, ето какво му се искаше сега, и вместо да отмине, както първоначално беше решил, отиде при момичето и го попита дали не може да му даде малко мляко.

Момичето застина от уплаха, но не се обърна да види кой е.

— Може ли да ми дадеш малко мляко като свършиш? — попита той отново, защото изглежда тя не го беше чула.

— Кой си ти? — попита тя.

— Едно от малките човечета, които излизат от стъблата на дърветата през лятото — отвърна весело Силас.

Не можеше да разбере защо тя продължава да седи така, без да се обърне. Така беше глупаво. Погледна я отстрани и видя, че косата й пада надолу по лицето, така че се виждат само носът и устата й.

— Жаден съм — каза той нетърпеливо.

— Махай се! — отвърна тя и обърна главата си още по-встрани от него. — Не бива да разговарям с някого, когото не познавам.

— Затова ли си ми обърнала гръб? — попита Силас.

Момичето се изправи.

— Ще си ходя в къщи — каза то.

— Да, след малко — каза Силас и хвана ведрото от другата страна. — Първо ще ми дадеш да пийна мляко.

Във ведрото имаше толкова много мляко, че едва ли щеше да се случи нещо, ако изпиеше няколко глътки, помисли си той.

— Ще кажа на мама! — каза момичето с прегракнал глас.

Силас се засмя подигравателно.

— Колко си мила! Все ми е едно дали ще кажеш на майка си, или не. — Той се опита да изтръгне ведрото от нея, но тя го хвана с двете си ръце.

— Хайде, пусни, скръндза такава! — каза той. — Ще оставя нещо и за теб!

Момичето се бореше отчаяно да запази ведрото, като през цялото време държеше главата си надолу, сякаш искаше да скрие лицето си.

— Майка ще се сърди, ако млякото е малко! — изплака тя. — Ще помисли, че съм го разляла и ще ме бие.

— И това ще бъде самата истина, ти стоиш и го разливаш в момента, трябва само да го пуснеш!

Ръцете на Силас бяха целите в мляко, беше се разляло и по тревата.

— Ще ядеш бой от майка си! — заплаши я той.

Бързо като животно тя се наведе и го ухапа по коляното. Силас извика и сграбчи цял кичур от разрошената й коса, като се опита да повдигне главата й.

Ама че дяволско момиче, бие се като плъх!

Момичето пусна мигновено ведрото и покри лицето си с две ръце. Ведрото падна тежко върху краката му и го оплиска, но Силас не забеляза това. Побиха го студени тръпки, защото бе успял да види, че тя няма очи. Той стоеше поразен и я гледаше как бяга, спъвайки се и залитайки, като непрекъснато падаше над треви и храсти. Но той не искаше да й направи нищо!

Силас пи от млякото, пи просто за да прави нещо, докато не остана почти никак. Въпреки това не можа да се освободи от тази картина — момичето бе прекалено странно и грозно, защото нямаше никакви очи. Никога не беше виждал подобно лице. Само две дупки.

Имаше чувството, че само при мисълта за това неговите собствени очи напираха да излязат от главата му, сякаш бяха станали прекалено големи и парещи, за да могат да останат на местата си. Никога преди не ги бе усещал така и трябваше да ги натисне с ръце, за да не изпаднат или да се пръснат. Само защото беше видял тези дупки под косата й, помисли си той и колкото и да натискаше очите си, не можеше да пропъди това от ума си. Но той не искаше, не искаше!

И без да отваря очи, той измъкна флейтата изпод ризата си и започна да издухва най-дивите и груби звуци, които познаваше; те излитаха като виеща буря, а той свиреше и свиреше, без да мисли къде се намира. Докато изведнъж усети как една здрава ръка го сграбчи сърдито за врата.

До него стояха чифт дървени обувки, ходилото им беше почти износено, над тях се издигаха чифт крака и цяла дузина поли. „Майка й“, помисли си Силас като изви врата си и се опита да се освободи. Но ръката не го пусна, жената го разтърси като парцалена кукла и изкрещя в ухото му:

— Пипнах ли те, негоднико, какво си направил на Мария?

— Каква Мария? — попита Силас, като напразно се опита да говори с най-обикновен глас.

— Много добре знаеш!

Жената го стисна още по-здраво с железните си пръсти и Силас изохка.

— Какво си й направил?

— Нищо — измънка Силас. Ужасно го болеше вратът.

— Защо тогава тя си дойде тичешком в къщи? И не отговаря на никакви въпроси?

Силас почувства как в него се надига гняв, защото наистина не беше направил нищо на момичето. Но гневът му не стигна по-нагоре от врата, където сякаш беше удушен.

— Е? — Тя го разтърси напред-назад. — И какво стана с млякото? Може би и за това не си виновен? — Тя побутна ведрото с върха на дървената си обувка. — И това ли не си направил ти?

Жената стискаше така, че вратът му пламна и Силас гледаше с омраза глезените й. Можеше да ги достигне с ръка, но се въздържа да я ощипе.

— Отговаряй! — настояваше жената като пъхна ведрото под носа му. — Щом не искаш да отговаряш, ще трябва да дойдеш с мен!

Без да се бави, тя тръгна, като го влачеше със себе си и не пускаше врата му, а Силас подскачаше полуприведен до нея. През целия път до къщата край реката той бе теглен по този мъчителен начин, тя не спря дори пред вратата и не му даде да се изправи, не, с протегната ръка го избута пред себе си и го вкара в едно странично помещение, където миришеше на риба, и после в една кухня, където две малки момченца седяха върху капака на голям дървен сандък. Те гледаха зяпнали и малко уплашени Силас, когато го вкараха вътре.

До малката кухненска маса пред прозореца седеше Мария, обърната с гръб, и се правеше, че бели картофи; тя не се помръдна, но Силас усети как хиляди очи израстват от гърба, който бе обърнала към него. Чувстваше, че нейната слепота се вторачва в него.

Дори тук, в кухнята, жената не го пусна. Превит, той трябваше да пресече стаята, да мине покрай една груба маса със същата пейка и столове, чак до една малка ниска врата на стената. С едната си ръка жената повдигна куката и отвори, а с другата го пъхна вътре в тъмното зад вратата, след което с трясък я затвори. Силас нямаше възможност да разбере що за стая бе това.

Той постоя малко и си разтри врата, чувстваше го двойно по-дебел и горещ. „Същински капан за лисици, помисли си той, нямаше нужда да стиска толкова силно, можеше да ми счупи врата!“

От вратата започваха неравни стени, той прокара пръсти по тях и напипа лавици с различни буркани, а близо до вратата ритна с крака нещо, което сигурно беше някакво корито, нещо дълго и дървено, захлупено с капак. Той седна върху него, нямаше как да излезе.

В кухнята жената трополеше насам-натам, като тракаше шумно със съдините. На Силас му се стори прекалено шумно, сякаш беше сърдита, че той я е забавил. Пази боже да ти е майка!

След малко тя се разпореди да извикат бащата и някой веднага се смъкна от сандъка и излезе. Навън два чифта крака галопираха към реката. Ясно, тук човек трябваше да слуша и да изпълнява.

Не мина много време и покрай мястото, където седеше Силас, се чуха стъпки на голям човек, който се движи тежко. Той можа да проследи стъпките покрай къщата, през антрето и кухнята до пейката на масата.

„Рибарят“, помисли си Силас и се опита да си представи как изглежда — с тази жена и с тази дъщеря.

Те започнаха да се хранят.

— Някой е закачал Мария днес при козата — изведнъж остро каза жената.

Рибарят изохка с пълна уста.

— Тя пристигна запъхтяна в къщи и разказа, че било едно от малките човечета, които излизат от дърветата през лятото.

— Глупости! — каза рибарят. — Направи ли ти нещо?

Мълчание.

— Защо не отговаряш?

Мълчание.

Силас чу звук от плесница, последван от лъжица, която пада в чиния, и скочи поразен от коритото. Биеха я.

— И не ми разправяй, че само те е погледнал! — каза рибарят заплашително. — Казал съм ти, не искам да слушам повече това, никой не те гледа! Отговаряй! Какво направи той!

— Нищо… само млякото… — промълви момичето неясно.

— Уф! — изсумтя жената. — Тя се втурна в къщи, сякаш самият дявол я гони по петите! Оставила и млякото, и всичко!

Силас слушаше възмутен как всичко се трупа върху сляпото момиче, едва ли не я упрекваха за това, че е сляпа. И щяха да я бият още, беше сигурен. Но какво може да направи той? Да викне? Да извика, че вината е негова, че той бе поискал мляко? Или да събори с трясък бурканите от рафтовете? Мислите му се объркаха в главата, трябваше да побърза. Или ако сега…? Силас се усмихна дяволито и измъкна флейтата изпод ризата. Един звук, само един звук! Знаеше точно какъв ще бъде този звук и как действа. Беше такъв, че ако човек го слуша дълго, ушите му се подуват и притискат мозъка му, а ако продължи да го слуша, му се завива свят и започва да му се повдига.

Изпълнен с желание да порази рибаря, той допря флейтата до устата си и засвири.

В кухнята цялото семейство на рибаря се стресна и се чу общо възклицание, а мъжът така рязко се облегна на стената, че бурканите със сладко издрънчаха. Силас се усмихна злорадо, знаеше добре какво прави; страшна тишина изпълни кухнята и той си представи как слушат със зяпнала уста.

„Така им се пада“, помисли си той.

— Какво, по дяволите, е това? — извика рибарят със страшна сила, за да заглуши страха си.

— Норе — каза жената, когато се опомни от първоначалната изненада, — това е той.

— Кой той, по дяволите? — продължаваше да вика рибарят.

— Той, малкият човек, който излиза от дърветата — каза жената злобно.

— Къде е той? — попита рибарят объркан.

— Там вътре. Можеш сам да отвориш.

Силас се отдръпна от вратата. В мига, в който прибра флейтата. „Щом като искат да видят малко човече, нека видят“, помисли си той и опря здраво ръце на пода. Внимателно вдигна краката си и ги изправи под тавана, като леко ги преви на обратната страна и опря подметките в косата си. Така стоеше, когато рибарят отвори и светлината падна върху него.

Рибарят отстъпи назад, сякаш някой го беше ударил, а Силас, все още в същото положение, на ръце, излезе в кухнята, където жената с писък избяга в най-отдалечения ъгъл. Такова чудовище не бе виждала никога досега. Жив възел, който излиза от собствения й килер!

Силас скочи на крака и ниско се поклони.

— Добър вечер, уважаеми господа и добре дошли на тазвечерното представление.

Никой не отговори, а Силас се възползва от тяхната изненада и бръкна с две ръце в купата с картофи. Той забеляза, че жената посегна да му попречи, но забрави протестите си, когато Силас започна да жонглира с картофите с такава скорост, че дори тя не можеше да забележи колко картофа държи.

— Кой си ти? — попита рибарят, когато Силас ловко събра обратно картофите в ръце, а последния улови с уста.

— Нали чу, едно малко човече, което излиза от дървото, когато никой не го гледа — отвърна безгрижно Силас. — Нося ви поздрави от гълтача на саби Филип — прибави той. Трябваше да ги държи в напрежение, докато се добере до вратата и оттам навън, но това не му пречеше да погълне със светкавична бързина картофа, който бе уловил с уста.

— От кого? — попита рибарят с недоверие. Няма сега пък да му разправят какви ли не небивалици!

— От гълтача на саби — каза Силас и се захвана със следващия картоф.

— Не познаваме такъв — каза натъртено рибарят. Той явно мислеше, че му се подиграват.

— О — каза Силас, — той обикаля страната с един фургон, боядисан в синьо, жълто и зелено, с един куп странни хора, които гълтат огън, могат да стоят на носа си и какво ли не още.

— Можеш ли да гълташ огън? — попита рибарят, като не знаеше дали да му вярва, или не.

— Предпочитам картофите — каза Силас, — огънят не засища толкова.

— А на носа си можеш ли да стоиш?

— Съжалявам. — Силас повдигна безпомощно рамене и започна последния картоф. — Носът ми още не е достатъчно еластичен.

— А саби? Можеш ли да гълташ саби?

— Мога, разбира се — каза Силас уверено.

Рибарят пристъпи напред и взе ножа за хляб от масата.

— Опитай тогава! — каза той. — Да видим дали говориш истината.

Силас хвана ножа с два пръста, с всички признаци на отвращение, като го гледаше и клатеше глава, след което го остави с неодобрение на масата.

— Това не е сабя, много е къс, как ще го извадя после?

— Значи ти просто си един отвратителен лъжец! — каза рибарят заплашително.

— Майка ми може да върви по опънато въже — каза Силас, без да се смути.

— А аз мога да те наложа тук-там — заплаши го рибарят и се приближи, като замахна с ръка.

Без да каже нищо, Силас се сви на кълбо на пода и бързо се търколи в краката на рибаря. Той се отдръпна изненадан встрани, това пък какво беше, но Силас го проследи из кухнята, докато той потърси прикритие на пейката зад масата, а жената се бе притиснала в ъгъла до печката, готова всеки миг да скочи върху нажежената плоча, ако Силас се доближи до нея.

Силас се изправи и се поклони, след което без да се смущава взе една риба от чинията и я налапа.

— Мисля, че гълтачът на саби би купил Мария — каза той мимоходом, като се облегна на вратата на килера.

— Какво?! — извикаха едновременно мъжът и жената.

А Мария, която през цялото време бе стояла съвсем тихо до масата, се стресна.

— Как така ще я купи? И защо?

— Можете да получите пари за нея, много пари — увери ги Силас. — Гълтачът на саби има нужда от особени хора.

— Но тя е сляпа!

— Да, именно! Важна е нейната странна слепота.

— Тя само ще ходи между хората и ще си търси очите — добави Силас, като видя, че те не разбират какво иска да каже.

— Е, и какво? — попита рибарят.

— Всички ще видят, че ги е загубила и ще слагат пари на местата им, за да я утешат.

— Пари? — попита рибарят.

— Сребърни монети — поправи го Силас, като остави оголения скелет на рибата.

— В дупките? — повтори невярващ рибарят.

— Да, вместо очи — каза Силас, — защото ги е загубила.

Мария скочи и побягна навън.

След като тя излезе въздухът в стаята натежа.

— Къде ще спя тази нощ? — попита Силас.

Мъжът и жената се спогледаха, след което го заведоха на тавана на обора до къщата.