Жорж Сименон
Мегре и детегледачката (7)

Глава седма
Неделният ден на Мегре

Госпожа Мегре беше леко учудена, когато към три часа в събота съпругът й се беше обадил, за да я попита дали вечерята се готви.

— Още не. Защо?… Какво казваш? Аз съм съгласна, разбира се. Щом като си сигурен, че ще бъдеш свободен. Съвсем ли си сигурен? Добре, разбрахме се. Ще се облека. Ще бъда там. Да, близо до часовника. Не, аз не искам кисело зеле, но с удоволствие бих изяла едно гърне зеленчуци по лотарингски. Какво? Нали не се шегуваш? Сериозно ли говориш, Мегре? Аз ли къде искам? Прекалено е хубаво, за да е вярно. Представям си как ще ми се обадиш отново след един час, за да ми съобщиш, че няма да се върнеш нито за вечеря, нито за през нощта. Е, какво пък! Все пак ще се приготвя!

Така че, вместо да мирише на готвено в апартамента на булевард „Ришар Льоноар“, този следобед там миришеше на баня, одеколон и на леко сладникавия парфюм, който госпожа Мегре си пазеше за най-тържествените случаи.

Мегре беше почти точен. Закъсня само с пет минути за срещата им в ресторанта на улица „Ангиен“, където понякога двамата ходеха да вечерят. Беше се отпуснал и като че ли си мислеше за същите неща, за които и останалите мъже. Изяде една порция ситно нарязано кисело зеле, както той го обичаше.

— Избра ли вече киното?

Преди малко по телефона госпожа Мегре не можеше да повярва, понеже той я беше поканил да отидат вечерта на кино, където тя си избере.

Отидоха в „Парамаунт“, на „Дез’ Италиен“. Комисарят се нареди на опашка за билети, без да мърмори, и изтръска лулата си в един огромен плювалник.

От електрическия орган взе да се лее музика. Като че ли изпод земята върху подиума изскочи оркестърът, докато завесата се превръщаше в нещо като синтетичен слънчев залез. Чак след кратките анонси на филми госпожа Мегре разбра. Току-що бяха прожектирали откъси от следващия филм, а после къси реклами за някакви сладкиши и за мебели на кредит.

ПОЛИЦЕЙСКАТА ПРЕФЕКТУРА НИ СЪОБЩАВА…

За първи път виждаше такъв надпис върху киноекран. Веднага след това прожектираха антропометрична снимка на Алфред Мос, анфас, а после в профил. После изредиха всички негови самоличности.

ВСЕКИ, КОЙТО Е СРЕЩАЛ ТОЗИ ЧОВЕК ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДВА МЕСЕЦА, СЕ УМОЛЯВА ДА ПОЗВЪНИ СПЕШНО В…

— Заради това ли? — попита го тя, след като излязоха отново на улицата и изминаха пеша една част от пътя, за да подишат чист въздух.

— Не, не само заради това. Впрочем идеята не е моя. Префектът^[1] я предложи много отдавна, но досега нямаше възможност да бъде осъществена. Моерс забеляза, че снимките, публикувани във вестниците, винаги са деформирани в една или друга степен, заради растера, заради мастилото. А в киното е обратното. Като увеличава образа, то подчертава още повече характерните му черти.

— Е, няма значение дали е заради това или заради нещо друго, но ми беше приятно. Я ми кажи, от колко време не бяхме ходили на кино?

— От три седмици може би — отвърна той чистосърдечно.

— Точно от два месеца и половина!

Препираха се известно време, на шега.

А на другата сутрин слънцето отново светеше ярко и пролетно и Мегре дори си пееше в банята. Измина пеша целия път до Кея по почти пустите улици. Винаги изпитваше особено удоволствие от това да крачи по широките коридори на Съдебната полиция с широко отворените врати на канцелариите, в които няма жива душа.

Люка току-що беше пристигнал. Торанс също беше тук, както и Жанвие. Скоро се появи и малкият Лапоент. Но понеже беше неделя, все едно си играеха на полицаи. И може би, също защото беше неделя, оставяха отворени вратите между кабинетите си. От време на време се дочуваше като музика биенето на църковните камбани в квартала.

Единствено Лапоент беше донесъл нова информация. Предния ден, на тръгване, Мегре го бе попитал:

— Я ми кажи, къде живее онзи младият журналист, който ухажва сестра ти?

— Вече не я ухажва. Нали говорите за Антоан Бизар?

— Какво, скарани ли са?

— Не знам. Може би той просто се страхува от мен.

— Може ли да ми дадеш неговия адрес?

— Не го знам. Знам само къде се храни обикновено. Съмнявам се сестра ми да знае нещо повече. Ще попитам във вестника.

Още като се появи, той подаде на Мегре някаква хартийка. Беше въпросният адрес: улица „Дьо Прованс“, в същата сграда, където живееше Филип Лиотар.

— Добре, малкият. Благодаря — каза само комисарят, без никакъв коментар.

Ако времето беше малко по-топло, щеше да свали сакото си и да остане по риза, също както мъжете, които поправят разни дребни неща из къщата в неделя. Защото му се щеше точно това — да поправя разни неща. Всичките му лули бяха подредени на бюрото. Извади от джоба си дебелия черен тефтер, в който си записваше абсолютно всичко, но всъщност после никога не поглеждаше написаното.

На два-три пъти хвърли в кошчето големите листове, върху които си драскаше. Първо беше начертал някакви колонки, но после беше размислил.

Най-накрая работата му доби определена насока.

Четвъртък, 15 февруари — Графиня Панети, придружена от своята камериерка Глория Поти, напуска хотел „Кларидж“ с крайслера в шоколадовокафяво на своя зет Кринкер.

Тази дата беше потвърдена от дневния портиер на хотела. Колкото до леката кола, информацията идваше от един от отговорниците за колите на хотела. Той беше съобщил и часа на тръгването, седем вечерта. Беше добавил, че старата госпожа изглеждала загрижена, а зет й я карал да бърза, все едно че могат да изпуснат влака или някаква важна среща.

Все така нямаше никакви следи от графинята. Мегре отиде да се убеди в това в кабинета на Люка, който продължаваше да получава доклади отвсякъде.

Предния ден италианските журналисти бяха получили много малко сведения от Съдебната полиция, но затова пък самите те бяха предоставили полезна информация. Познаваха графиня Панети. Сватбата на единствената й дъщеря — Бела, беше вдигнала шум в Италия, понеже тя не бе дала съгласието си за нея. Така че младото момиче бе избягало от къщи и беше отишло да се омъжи в Монте Карло. Това се случило преди пет години и оттогава двете жени престанали да се виждат.

— Щом като Кринкер е отишъл в Париж, вероятно това е било, за да се опита за сетен път да ги сдобри.

Петък, 16 февруари — Глория Поти, която носи бялата шапка на графинята, заминава за Конкарно, откъдето изпраща телеграма до Фернанда Стювелс и откъдето се завръща същата нощ, без да се е срещнала с някого.

В полето отстрани Мегре се беше забавлявал, рисувайки женска шапка с малка воалетка.

Събота, 17 февруари — На обяд Фернанда напуска дома си на улица „Дьо Тюрен“ и заминава за Конкарно. Съпругът й не я придружава до гарата. Към четири часа един клиент идва да си вземе поръчката и намира Франц Стювелс в неговото ателие, където всичко като чели е както обикновено. Когато го питат за куфара, той не си спомня да го е виждал.

В осем и няколко минути трима души, единият от които е Алфред Мос, а другият — вероятно лицето, което ще се запише под името Левин, вземат такси от ъгъла на улиците „Дьо Тюрен“ и „Де Франк-Буржоа“ и казват на шофьора да ги закара на гара Сен Лазар.

Малко преди девет часа портиерката чува, че се чука на вратата на Стювелс. Струва й се, че тези трима мъже влизат в дома му.

В полето, отстрани на тази записка, той написа с молив:

Дали третият мъж не е Кринкер?

 

Неделя, 18 февруари — Парното отопление, което в последно време било угасено, работило през целия ден. Затова на Стювелс му се налага да отиде най-малкото пет пъти до двора, за да пренесе пепелта до кофите за боклук.

Госпожица Беген, наемателката от четвъртия етаж, била обезпокоена от дима, „който имал странна миризма“.

Понеделник, 19 февруари — Парното продължава да работи. Книговезецът остава през целия ден сам в дома си.

 

Вторник, 20 февруари — Съдебната полиция получава анонимно съобщение, в което става дума за човек, изгорен в пещта на парното отопление на книговезеца. Фернанда се връща от Конкарно.

 

Сряда, 21 февруари — Лапоент посещава дома на улица „Дьо Тюрен“. Вижда куфара, чиято дръжка е завързана с канап, под масата в ателието. Лапоент напуска ателието към обяд. Обядва със сестра си и й разказва подробности около следствието. Дали госпожица Лапоент се среща със своя приятел Антоан Бизар, който живее в същата сграда с адвоката без практика Лиотар? Или пък му се обажда по телефона?

Същия следобед, преди пет часа, адвокатът минава през ателието на улица „Дьо Тюрен“ под претекста, че иска да поръча екслибрис.

Когато Люка отива в пет часа да извърши обиск в дома, куфарът вече е изчезнал.

Разпит на Стювелс в сградата на Съдебната полиция. Към края на нощта той посочва Лиотар за свой адвокат.

Мегре тръгна да се поразходи и хвърли един поглед на записките, които инспекторите си водеха за разговорите по телефона. Още беше рано да поръча да донесат бира от бирарията, затова само си напълни отново лулата.

Четвъртък, 22 февруари.

Петък, 23 февруари.

Събота…

Цяла колона от дати и никакви сведения за тях. С изключение на това, че следствието тъпче на едно място, вестниците все повече вилнеят, а Лиотар, разбеснял се като малко злобно куче, нападаше цялата полиция и Мегре в частност. Колонката вдясно беше празна до следната записка:

Неделя, 10 март — Мъж на име Левин наема стая в „Отел Босежур“, на улица „Льопик“, и се настанява там с момченце на около две години.

Глория Поти, която минава за детегледачка, се занимава с детето и го води всяка сутрин на разходка в парка на площад „Анверс“, докато Левин спи.

Не спи в хотела, а си тръгва оттам късно вечер, след завръщането на Левин.

 

Понеделник, 11 март — Същото.

 

Вторник, 12 март — Девет и половина. Глория и детето напускат, както обикновено, „Отел Босежур“. Десет часът и четвърт: Мос се появява в хотела и търси Левин. Той веднага прибира багажа си и го сваля долу, докато Мос остава сам в стаята.

Единайсет часът без пет: Глория забелязва Левин и внезапно оставя детето, което остава на грижите на госпожа Мегре.

Малко след единайсет часа тя влиза в „Отел Босежур“ заедно със спътника си. Те отиват при Мос, след което тримата разговарят в продължение на повече от час. Мос си тръгва пръв. В един без петнайсет на обяд Глория и Левин напускат хотела и Глория се качва сама в едно такси.

Тя минава отново покрай парка „Анверс“ и прибира детето.

Казва на шофьора да я закара до арката „Ньой“, но после променя адреса с гарата Сен Лазар. След това внезапно му казва да спре на площад „Сен Огюстен“, където се качва в друго такси. Слиза от второто такси, заедно с хлапето, на ъгъла на квартал „Монмартър“ и „Ле Гран Булевар“.

Страницата беше много живописна, понеже Мегре я разкрасяваше с рисунки, които приличаха на детски.

На друг лист той записа датите, на които се губеха следите на различните действащи лица.

Графиня Панети — 16 февруари.

Отговорникът по транспорта на хотел „Кларидж“ я беше видял последен, когато се е качвала в шоколадовокафявия „Крайслер“ на своя зет.

Кринкер?

Мегре се колебаеше дали да напише съботната дата, 17 февруари, понеже нямаше никакви доказателства, че именно той е бил третото лице, слязло от таксито на ъгъла на улица „Дьо Тюрен“.

А ако не беше той, тогава следите му се губеха едновременно с тези на старата дама.

Алфред Мос — Вторник, 12 март.

Той пръв бе напуснал „Отел Босежур“, към обяд.

 

Левин — Вторник, 12 март.

Напуснал само половин час след предишния, докато е качвал Глория в таксито.

 

Глория и детето — Същата дата.

Два часа по-късно, сред тълпата, на кръстовището на „Монмартър“.

 

Сега беше неделя, 17 март. От 12 март насам нямаше нищо за отбелязване. Освен следствието, разбира се.

Или, по-скоро, оставаше една дата, която трябваше да бъде отбелязана. Той я прибави към колонката:

 

Петък, 15 март — Някой в метрото се опитва (?) да сипе отрова в храната, приготвена за Франц Стювелс.

Но това оставаше под съмнение. Експертите не бяха открили никакви следи от отрова. При нервното състояние, в което Фернанда се намираше в последно време, беше твърде вероятно тя да е взела непохватността на някой от пътниците за преднамерен жест.

Във всеки случай, не Мос се появяваше отново в цялата история, понеже тя щеше да го разпознае.

Дали беше Левин?

Ами ако вместо отрова са се опитали да пъхнат някаква бележка в тенджерката?

Един слънчев лъч улучи Мегре право в очите. Той надраска още няколко малки рисунки, като премигваше от светлината. После се загледа в редицата кораби, които преминаваха по Сена, и в моста Сен Мишел, прекосяван от празнично облечени семейства.

Госпожа Мегре сигурно си беше легнала отново, както правеше понякога в неделя само за да почувства, че е празничен ден, понеже така или иначе не можеше да заспи.

— Жанвие! Какво ще кажеш да си поръчаме бира?

Жанвие се обади в „Брасри Дофин“ и собственикът на бирарията го попита съвсем естествено:

— А сандвичи?

Мегре плахо позвъни на съдия Досен и научи, че добросъвестният съдия също е в кабинета си. Вероятно и той като комисаря бе дошъл днес, за да може на спокойствие да направи равносметка на положението.

— Все още ли нямате никакви новини за колата?

Беше странно, като си помислиш, че в този прекрасен неделен ден, ухаещ на пролет, на излизане от черквите и от малките кафенета по селата стотици полицаи оглеждат всички леки коли, търсейки шоколадовия крайслер.

— Може ли да погледна, шефе? — попита Люка, който беше дошъл за малко в кабинета, на Мегре, за да си почине от телефонния звън.

Разгледа внимателно написаното от комисаря и поклати глава:

— Защо не ме попитахте? И аз направих същата таблица, само че моята е по-пълна.

— Да, но без рисунките! — пошегува се Мегре. — За какво имаме най-много обаждания? За колата или за Мос?

— Засега за колата. Имаме много шоколадовокафяви коли. Но за нещастие, когато започна да настоявам, се оказва, че вече не е точно шоколадова, а по-скоро кестенява или пък се оказва, че е ситроен или пежо. Но въпреки това ги проверяваме. Започват да ни се обаждат от околностите. Вече сме стигнали до стотина километра от Париж.

Съвсем скоро, с помощта на радиото, в операцията щеше да вземе участие и цяла Франция. Оставаше само да се чака, а това не беше чак толкова неприятно. Келнерът от бирарията донесе огромен поднос с чаши бира и купища сандвичи. А беше твърде вероятно това да не бъде последното му посещение.

Тъкмо се бяха заели с яденето и пиенето и бяха отворили прозорците, понеже слънцето грееше приятно, когато влезе Моерс. Примигваше често-често, като че излизаше от много тъмно помещение. Не го познаваха в отдела, където той теоретически нямаше никаква работа. Но идваше отгоре, от лабораториите, а там вероятно нямаше никой друг освен него.

— Извинете за безпокойството.

— Искате ли чаша бира? Останала е една.

— Не, благодаря. Докато заспивах вчера, една мисъл не ми даваше мира. До такава степен бяхме убедени, че синият костюм безспорно е принадлежал на Стювелс, че го изследвахме само от гледна точка на петната от кръв. И понеже костюмът е още горе при мен, реших да дойда тази сутрин да направя анализ на прахта.

Това наистина беше рутинна операция, за която в дадения случай никой не се беше сетил. Моерс беше сложил всяка част от дрехата в отделен плик от плътна хартия. После ги беше удрял дълго, за да може да изкара от тъканта и най-дребните частици.

— Откри ли нещо?

— Дървени стърготини, много дребни, но в значително количество. Бих казал, че това е по-скоро дървесна прах.

— Като в дъскорезница ли?

— Не. В такъв случай стърготините нямаше да са толкова фини и до такава степен да проникнат в тъканта. Тази прах е от много фино производство.

— Може би от дърводелска работилница например?

— Може би, но не съм сигурен. Според мен е от още по-фина обработка. Но преди да кажа окончателното си мнение, бих искал утре да говоря с шефа на лабораторията.

Без да дочака края на разговора, Жанвие беше грабнал един екземпляр от годишния справочник „Ботен“ и сега проучваше всички адреси по улица „Дьо Тюрен“.

Имаше представители на най-разнообразни професии, някои от които бяха изненадващи. Обаче всички те, или почти всички, като че нарочно имаха нещо общо с обработката на метали или с производството на картон.

— Исках само да ви съобщя това мимоходом. Не зная дали ще ви свърши работа.

Мегре също не знаеше. При подобно следствие никога не можеше да се предвиди какво би могло да свърши работа. Във всеки случай, това по-скоро подкрепяше твърдението на Франц Стювелс. До този момент той упорито отричаше, че синият костюм е негова собственост. Но защо тогава той имаше синьо палто, твърде неподходящо по цвят за един кафяв костюм?

Пак телефонът! От време на време и шестте апарата бяха заети едновременно. Телефонистката се беше побъркала, понеже нямаше достатъчно хора, с които да свързва обажданията.

— Откъде се обаждат?

— От Лани.

Мегре беше ходил там навремето. Беше малко градче на брега на Марна^[2] с много рибари и лакирани малки лодки. Вече не си спомняше каква работа го беше отвела там. Но беше лято и той беше опитал едно бяло вино, чийто вкус все още не беше забравил.

Люка си вземаше бележки. После направи знак на комисаря, че, изглежда, това е нещо сериозно.

— Може би вече сме хванали някаква следа — въздъхна той, след като затвори. — Обадиха се от жандармерията в Лани. От един месец те са доста възбудени от историята с някаква лека кола, паднала в Марна.

— Паднала е в Марна преди един месец, така ли?

— Доколкото разбрах, да. Сержантът, с когото говорих по телефона, толкова искаше да ми обясни и да ми разкаже подробностите, че най-накрая вече нищо не разбирах. Освен това ми съобщаваше имена, които нищо не ми говорят, все едно че става дума за Исус Христос или за Пастьор. Непрекъснато споменаваше някоя си леля Ебар или Обар, която била пияна всяка вечер, но според него не можела да си измисля. С една дума, преди около един месец…

— Той каза ли ти точната дата?

— Да, 16 февруари.

Горд с това, че му се налага да използва току-що съставения от него списък, Мегре погледна в тефтера си.

16 февруари — Графиня Панети и Глория напускат хотел „Кларидж“ в седем часа вечерта с леката кола на Кринкер.

— Да, сетих се за това. Ще видите сега, че изглежда сериозно. И така, тази стара жена, която живее в самотна къща край реката и дава под наем лодки на рибарите, отишла да пие в кръчмата, както всяка вечер. Твърди, че когато се върнала вкъщи, чула много силен шум в мрака. Била сигурна, че шумът е от лека кола, която пада в Марна. В този момент реката тъкмо била придошла. От големия път тръгва малка пътека, която води до самия бряг на реката. Така че заради калта сигурно е била хлъзгава.

— Съобщила ли е веднага за това в жандармерията?

— Разказвала на другия ден сутринта, в кафенето. Трябвало доста време, за да може слухът да се разпространи. Но накрая стигнал до ушите на един полицай, който я разпитал. Полицаят отишъл да види на място, но брегът бил отчасти залят от водата. Течението било толкова силно, че се наложило движението по реката да бъде спряно за петнайсет дни. Изглежда, че едва сега нивото й започва да се нормализира. Според мен обаче те не са се отнасяли много сериозно към цялата тази история. Вчера, след като чули нашия призив във връзка с шоколадовокафявата лека кола, по телефона им се обадил човек, който живеел на кръстопътя на главното шосе и въпросната пътека. Той твърдял, че миналия месец видял как една нощ лека кола в същия този цвят завила пред неговата къща. Човекът е собственик на бензиностанция, който тъкмо в този момент пълнел резервоара на един клиент. Именно затова бил навън в този късен час.

— В колко часа е било това?

— Минавало девет вечерта. Разбира се, по-малко от два часа са необходими, за да стигне човек от „Шанз-Елизе“ до Лани. Обаче на Кринкер, очевидно, нищо не му е пречело да мине по заобиколен път.

— А после?

— От жандармерията са поискали Пътното управление да им даде назаем един кран.

— Вчера ли?

— Да, вчера следобед. Много хора се събрали да гледат как работи кранът. Някъде към вечерта те закачили нещо, обаче тъмнината им попречила да продължат работата. Съобщиха ми дори името на ямата, понеже всички ями на реката са познати на рибарите и на местните хора. Има дори една, която била дълбока десет метра.

— Извадили ли са колата от реката?

— Да, тази сутрин. Била крайслер, шоколадов на цвят, с регистрация от Алп Маритим^[3]. Но това не е всичко. Вътре имало труп.

— На мъж ли?

— Не, на жена. Бил ужасно разложен. По-голямата част от дрехите били отнесени от течението. Косите са дълги и сиви.

— Може би графинята?

— Не знам. Току-що са направили това откритие. Тялото все още е на брега, под брезентово платнище. Те питат какво да правят сега. Казах им, че пак ще им се обадя.

Моерс си беше тръгнал само няколко минути преди да им потрябва. Тъкмо той щеше да бъде най-полезен за комисаря. Но имаше много малко шансове да го открият сега в дома му.

— Може ли да се обадиш на доктор Пол?

Докторът сам вдигна слушалката.

— Зает ли сте? Нямахте ли някакви планове за днес? Нали няма да ви притесня много, ако мина да ви взема с кола и да ви закарам до Лани? Да, трябва да си вземете инструментите. Не. Гледката сигурно няма да е хубава. Стара жена, която е прекарала един месец в Марна.

Мегре се огледа наоколо и видя, че Лапоент се изчерви и отвърна поглед. Очевидно младежът изгаряше от желанието да придружи шефа.

— Нямаш ли си някоя приятелка, с която да се видиш днес следобед?

— О, не, господин комисар.

— Можеш ли да караш кола?

— Вече две години, откакто имам книжка.

— Върви тогава да вземеш синьото пежо и ме чакай долу. Виж дали има достатъчно бензин.

После каза на разочарования Жанвие:

— А ти вземи друга кола и карай бавно по същия път. Ще разпитваш собствениците на гаражи, собствениците на кръчми, когото ти дойде наум. Възможно е някой от тях да е забелязал „шоколадовата“ лека кола. Ще се видим в Лани.

Той изпи чашата бира, която беше останала. Само след няколко минути доктор Пол, с неговата вечно весела физиономия, вече се бе настанил в колата и Лапоент гордо я подкара.

— Да мина ли по най-краткия път?

— Да, млади човече, по възможност.

Беше един от първите хубави дни и имаше много коли по пътя. Цели семейства се бяха натоварили в тях заедно с кошниците за предстоящия пикник.

Доктор Пол разказваше разни истории за аутопсии и в неговата уста те ставаха забавни, почти колкото вицове.

Като стигнаха в Лани, трябваше да питат за пътя. Накрая излязоха от малкото градче и след дълги отклонения най-сетне стигнаха до ръкава на реката. Около крана се бяха събрали най-малко стотина души. Полицаите едва се справяха, също като в дните, когато имаше панаир. Лейтенантът, който беше най-главният, разпозна комисаря с очевидно облекчение.

Шоколадовокафявата лека кола, цялата в кал, треволяци и някакви боклуци от неизвестен произход, беше обърната наопаки върху насипа. От всичките й отверстия все още се стичаше вода. Каросерията беше изкривена, едно от стъклата беше счупено, двата фара бяха станали на сол. Но, като по някакво чудо, една от вратите още се отваряше и през нея бяха извадили трупа.

Там, завит с парче брезент, той приличаше на малка купчина, към която любопитните се доближаваха с отвращение.

— Оставям ви да работите, докторе.

— Тук ли?

Доктор Пол би го направил на драго сърце. Беше го виждал да прави аутопсия на най-невъобразимите места, с вечната си пура в уста. Нищо не му пречеше да спре за малко, да свали каучуковите си ръкавици и да хапне набързо нещо.

— Лейтенант, можете ли да преместите трупа в жандармерията?

— Моите хора ще се погрижат за това. Хайде, другите да се отдръпнат назад! Ами децата! Кой е пуснал децата тук?

Мегре тъкмо разглеждаше леката кола, когато една стара жена го дръпна за ръкава и каза гордо:

— Аз я намерих.

— Вие ли сте вдовицата Ебар?

— Юбар, господине. Онази къща там, зад онези ясенови дървета, е моята къща.

— Разкажете ми какво видяхте.

— Ами, не съм видяла нищо, обаче чух някои работи. Тъкмо се връщах по пътя покрай реката. Точно на него стоим сега.

— Много ли бяхте изпили?

— Само две-три чашки.

— Къде се намирахте точно?

— На петдесет метра оттук, малко по-натам, близо до моята къща. Чух да се приближава някаква кола откъм големия път и си казах, че сигурно пак са бракониери. Понеже беше прекалено студено, за да са влюбени. А пък отгоре на всичкото валеше дъжд. Като се обърнах, видях само светлината на фаровете. Не можех да знам, че по-късно това ще бъде важно, нали ме разбирате? Продължих да си вървя и ми се стори, че колата е спряла.

— Защото не чувахте вече мотора ли?

— Да.

— С гръб ли бяхте обърната към пътя?

— Да. А после отново чух мотора и си помислих, че колата сигурно си е заминала обратно. Обаче нищо подобно! Веднага след това се чу едно силно „пляс“, а когато се обърнах, колата вече я нямаше.

— А не чухте ли някакви викове?

— Не.

— Не се ли върнахте обратно?

— А трябваше ли да се връщам? Какво можех да направя съвсем сама? Това ми направи голямо впечатление. Помислих си, че горките хора сигурно са се удавили, и затова хукнах към къщи, та да пийна едно хубаво, за да се оправя.

— Не останахте ли на брега на реката?

— Не, господине.

— А нищо ли не чухте след онова „пляс“?

— Стори ми се, че чувам някакви стъпки, обаче си рекох, че сигурно е някой заек, който се е уплашил от шума.

— Това ли е всичко?

— Да не би да си мислите, че това не е достатъчно? Ако ме бяха послушали, вместо да ме вземат за луда старица, тази дама отдавна вече щеше да е извадена от водата. Видяхте ли я?

Мегре си представи, не без известно отвращение, как тази възрастна жена наблюдава вече разложилия се труп на другата възрастна жена.

Дали вдовицата Юбар си даваше сметка, че е тук само по някакво чудо. Защото, ако любопитството я беше подтикнало тогава, във въпросната вечер, да се върне обратно, тя вероятно щеше да последва другата жена във водите на Марна.

— Няма ли да дойдат журналистите?

Понеже тя точно тях чакаше, за да види после снимката си във вестниците. Лапоент, целият в кал, тъкмо излизаше от крайслера, който беше изследвал.

— Нищо не можах да открия — каза той. — Всички инструменти са си на мястото отзад, в багажника, заедно с резервната гума. Нямаше нито багаж, нито ръчна чанта. Само една дамска обувка, която се беше заклещила долу, под седалката. А в жабката, отпред, намерих този чифт ръкавици и този електрически фенер.

Ръкавиците бяха мъжки, от свинска кожа, доколкото все още можеше нещо да се съди по вида им.

— Тичай бързо на гарата. Някой трябва да е взел влака тази вечер. Освен ако в този град има таксита. Ще се видим после в жандармерията.

Мегре предпочете да остане на двора, пушейки лулата си, и да чака доктор Пол, който се беше настанил в гаража, да довърши работата си.