Метаданни
Данни
- Серия
- Комисар Мегре
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’Amie de Mme Maigret, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Евгения Грекова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2017 г.)
Издание:
Автор: Жорж Сименон
Заглавие: Мегре и детегледачката
Преводач: Евгения Грекова
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: Френски
Издание: Второ
Издател: Издателска къща „Труд“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман
Националност: Белгийска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Редактор: Надежда Делева
Технически редактор: Станислав Иванов
Художник: Людмил Веселинов
Коректор: Антония Михайлова; Мери Великова
ISBN: 954-528-690-3; 978-954-528-690-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2721
История
- — Добавяне
Глава трета
Хотелът на улица „Льопик“
Слънцето продължаваше да свети силно. Но повяваше хлад, който караше от устата да излиза пара, а върховете на пръстите да замръзват. Въпреки това Мегре продължаваше да стои прав на платформата на автобуса. Ту мърмореше, ту се усмихваше, без да иска, докато четеше сутрешния вестник.
Тази сутрин беше подранил. Часовникът му показваше едва осем и половина, когато влезе в канцеларията на инспекторите. Точно в този момент Жанвие, който седеше на една от масите, се опита да слезе оттам и да скрие вестника, който четеше на глас.
Бяха петима или шестима, повечето млади. Чакаха Люка да разпредели работата им за през деня. Избягваха да поглеждат към комисаря, а някои едва сдържаха смеха си, като го наблюдаваха крадешком.
Не можеха да знаят, че статията го беше забавлявала също колкото тях. И сега гледаше мрачно именно за да им направи удоволствие, понеже те точно това очакваха.
Заглавието заемаше три колонки на първа страница:
ПРЕМЕЖДИЕТО НА ГОСПОЖА МЕГРЕ
Приключението, случило се на жената на комисаря на площад „Анверс“, беше разказано с най-големи подробности. Липсваше само снимката на самата госпожа Мегре с момченцето, с грижата за което така кавалерски я бяха натоварили.
Мегре отвори вратата на Люка, който също беше прочел статията, но имаше причини да гледа по-сериозно на случилото се.
— Надявам се, не сте си помислили, че това излиза от мен, нали? Бях изненадан тази сутрин, като разгърнах вестника. Всъщност не съм говорил с нито един репортер. Вчера, малко след нашия разговор, се обаждах на Ламбал от 9-о районно. Наистина разказах му историята, но без да казвам, че става дума за жена ви. Казах му да търси онова такси. Всъщност той току-що ми се обади да ми каже, че по някаква невероятна случайност вече е открил шофьора. Изпратил го е да дойде тук. Сигурно ще пристигне след няколко минути.
— Имаше ли някой в твоя кабинет, когато се обади на Ламбал?
— Вероятно, там винаги има някого. А вероятно и вратата на канцеларията на инспекторите е била отворена. Обаче кой го е направил? Плаша се при мисълта, че дори оттук изтича информация.
— Още вчера се усъмних. Информация е изтекла още на 21 февруари, понеже, когато си отишъл на улица „Дьо Тюрен“, за да направиш обиск у книговезеца, Филип Лиотар вече е бил осведомен за това.
— Кой може да му е казал?
— Не зная. Може да бъде само някой от управлението.
— Значи затова, когато отидох, куфарът вече беше изчезнал?
— Това е дори повече от вероятно.
— В такъв случай защо не са скрили и костюма с петна от кръв?
— Може да не са се сетили. Или пък са си казали, че няма да можем да установим от какво са петната? А може и да не са имали време.
— Искате ли да разпитам инспекторите, шефе?
— Аз ще свърша тази работа.
Люка още не беше приключил с отварянето на пощата си, натрупана на купчина на дългата маса, която използваше вместо бюро.
— Има ли нещо интересно?
— Още не знам. Трябва да се проверят някои неща. Има много съобщения тъкмо по повод на изчезналия куфар. В едно анонимно писмо просто се съобщава, че куфарът изобщо не е напускал улица „Дьо Тюрен“ и трябва да сме слепи, за да не го открием досега. В друго се твърди, че възелът на цялата тази история се крие в Конкарно. В едно писмо от пет страници, написани със сбит почерк, с подкрепата на разсъждения се твърди, че самото правителство е нагласило цялата тази история, за да отвлече вниманието на хората от поскъпването на живота.
Мегре влезе в своя кабинет и свали шапката и палтото си. Въпреки че времето беше меко, натъпка с въглища единствената печка, която още съществуваше на „Ке дез’ Орфевр“ и той с толкова усилия беше успял да запази, след като бяха пуснали централното отопление.
Като открехна вратата на канцеларията на инспекторите, той повика младия Лапоент, който току-що беше дошъл на работа.
— Седни.
Затвори внимателно вратата след него и отново каза на младия човек да седне. Обиколи два-три пъти около него, като го наблюдаваше с любопитство.
— Амбициозен ли си?
— Да, господин комисар. Бих искал да направя кариера като вашата. Това дори се нарича претенция, нали така?
— Родителите ти имат ли пари?
— Не. Баща ми е банков служител в Мьолан. С много усилия успя да ни осигури свястно образование на мен и на сестрите ми.
— Влюбен ли си в някоя?
Той нито се изчерви, нито се притесни.
— Не, още не. Имам време. Само на двайсет и четири съм и не искам да се женя, преди да съм си осигурил добро положение.
— В пансиона сам ли живееш?
— Не, за щастие. По-малката ми сестра, Жермен, също живее в Париж. Работи в едно издателство на левия бряг. Живеем двамата заедно. А вечер намира време, за да готви за двама ни, и така ни излиза по-евтино.
— Има ли си приятел?
— Тя е само на осемнайсет.
— Когато ти отиде първия път на улица „Дьо Тюрен“, после върна ли се веднага тук?
Внезапно Лапоент се изчерви и дълго се колеба, преди да отговори.
— Не — призна си накрая. — Бях толкова горд и щастлив от това, че бях открил нещо. Взех си такси и минах през улица „Дьо Бак“, за да кажа на Жермен какво се е случило.
— Добре, малкият. Благодаря ти.
Обезпокоен и разтревожен, Лапоент все още се колебаеше дали да си тръгне.
— Защо ме попитахте за всичко това?
— Аз съм този, който задава въпросите, нали? По-късно може би ти на свой ред ще задаваш въпроси. Вчера беше ли в кабинета на старшина Люка, когато той се е обаждал в управлението на 9-и район?
— Бях в съседния кабинет, а вратата между двата беше отворена.
— В колко часа говори със сестра си?
— Откъде знаете?
— Отговори ми.
— Тя свършва работа в пет часа. Чакаше ме, както често прави, в „Бара при Големия часовник“. Пийнахме там заедно по един аперитив, преди да се приберем.
— И не сте се разделяли цялата вечер?
— Отиде после на кино с една приятелка.
— Видя ли приятелката й?
— Не, но я познавам.
— Това е всичко. Върви.
Мегре искаше да се изяснят окончателно. Обаче му съобщиха, че един шофьор на такси иска да говори с него. Беше едър червендалест мъж на около петдесет. Вероятно беше работил на младини като файтонджия. Ако се съдеше по дъха му, със сигурност беше обърнал няколко чашки бяло вино точно преди да дойде.
— Инспектор Ламбал ми каза да дойда при вас по повод онази млада госпожа.
— А той как е разбрал, че точно ти си я возил?
— Обикновено чакам клиенти на площад „Питал“. Вчера вечерта взе да ме разпитва, както и другите ми колеги. Аз я качих.
— Колко беше часът и къде?
— Трябва да беше около един часа на обяд. Тъкмо свършвах да обядвам в един ресторант на улица „Льопик“. Бях оставил колата си пред вратата. Видях една двойка да излиза от хотела, точно отсреща. Жената веднага се втурна към моето такси. Изглеждаше разочарована, когато видя черната шапка на знаменцето. Понеже бях стигнал вече до кафето, станах и й извиках през улицата да ме почака.
— Как изглеждаше спътникът й?
— Нисък дебеланко, много добре облечен. Приличаше на чужденец. Между четирийсет- и петдесетгодишен, не мога точно да кажа. Не съм го разглеждал внимателно. Беше обърнат към нея и й говореше на някакъв чужд език.
— На какъв език говореха?
— Не знам. Аз съм от Пантен и никога не съм могъл да се оправям в езиците.
— Какъв адрес ви даде?
— Тя беше нервна и нетърпелива. Каза ми да мина най-наред през площад „Анверс“ и да намаля скоростта. През това време гледаше през прозореца. Спрете за момент — каза ми после, — а след това тръгвайте отново, като ви кажа. Правеше знаци на някого. Една лелка с малко момченце се приближи към нас. Госпожата отвори вратата на таксито, помогна на детето да се качи и ми каза да тръгвам.
— Това не ви ли заприлича на отвличане?
— Не, понеже тя заговори на госпожата. Не говори дълго, само няколко думи. А пък тя като че ли се успокои.
— Къде откарахте майката и детето?
— Най-напред до арката „Ньой“. Като стигнахме там, тя изведнъж промени плановете си и ме помоли да я закарам до гарата Сен Лазар.
— И слезе ли там?
— Не. Каза ми да спра на площад „Сент Огюстен“. Понеже после попаднах в задръстване, видях в огледалото за обратно виждане, че спира друго такси, от фирмата „Градски таксита“. Не можах да му запомня номера.
— А имахте желание да го запомните, така ли?
— Да, по навик. Тя наистина беше прекалено възбудена. А пък, след като ме е разкарала до арката „Ньой“, не е нормално да ми каже да спра на площад „Сент Огюстен“, а след това да се качи на друго такси.
— Говореше ли нещо на детето, докато пътуваха?
— Две-три изречения, колкото да му каже да стои мирно. Ще има ли някакво възнаграждение?
— Може би. Още не знам.
— Понеже си загубих цялата сутрин.
Мегре му подаде една банкнота. Само след няколко минути отвори вратата на директора на Съдебната полиция, където вече беше започнал сутрешната оперативка. Всички шефове на отдели се бяха събрали около голямото бюро от махагон и спокойно си говореха за текущата работа.
— А вие, Мегре? Какво става с вашия Стювелс?
По усмивките им личеше, че всички бяха прочели тазсутрешната статия. И Мегре пак се престори на сърдит, за да им направи удоволствие.
Беше девет и половина. Иззвъня телефонът, директорът вдигна слушалката, а после я подаде на Мегре.
— Торанс иска да говори с вас.
Гласът на Торанс на другия край на жицата беше възбуден.
— Вие ли сте, шефе? Открихте ли госпожата с бялата шапка? „Журнал дьо Пари“ току-що пристигна, така че прочетох статията. Описанието съответства на един човек, чиито следи открих тук.
— Разказвай!
— Понеже няма никакъв начин да измъкнеш нещо от тази гъска, пощаджийката, която твърди, че не помни нищо, започнах да търся по хотелите, по пансионите, да разпитвам по гаражите, както и служителите на гарата.
— Да, зная.
— Сега не е почивният сезон, така че повечето хора, които пристигат в Конкарно, са или жители на околността, или хора, които всички познават в една или друга степен, търговски пътници, от този род…
— Давай по-накратко.
Понеже разговорите край него внезапно бяха спрели.
— Казах си, значи, че, ако някой беше дошъл тук от Париж или отнякъде другаде, за да изпрати телеграмата…
— Вече разбрах.
— Е, една млада госпожа със син костюм и бяла шапчица пристигнала същата вечер, в която била изпратена телеграмата. Слязла от влака в четири часа, а телеграмата е била изпратена в пет без четвърт.
— Имала ли е багаж?
— Не. Почакайте малко. Тя не е отседнала в хотел. Нали знаете хотела „Жълтото куче“, на края на перона? Вечеряла там, а после останала да седи в един ъгъл на залата за кафе. Седяла там до единайсет часа. С една дума, отново се качила на влака в единайсет и четвърт.
— Сигурен ли си в това?
— Досега не бях, но съм сигурен в това, понеже излязла от кафенето точно навреме, за да хване влака. А освен това поискала указателя за железниците точно след като се навечеряла.
— Говорила ли е с някого?
— Само със сервитьорката. Четяла непрекъснато, дори докато се хранела.
— Не успя ли да разбереш каква книга е четяла?
— Не. Обаче сервитьорката твърди, че имала някакъв акцент. Но не знае точно какъв. Какво да правя сега?
— Върви пак при пощаджийката, разбира се.
— А после?
— После ми се обаждаш или се обаждаш на Люка, ако не съм в кабинета си. После се връщаш тук.
— Добре, шефе. Значи и вие смятате, че това е тя, нали?
Докато Мегре затваряше, очите му заблестяха леко от радост.
— Може би госпожа Мегре ще ни изведе на някаква следа — каза той. — Разрешавате ли, шефе? Трябва да проверя някои неща лично.
За щастие Лапоент още беше в канцеларията на инспекторите, видимо обезпокоен.
— Тръгвай с мен!
Качиха се на едно от спрелите на Кея таксита. Младият Лапоент още не се беше успокоил, понеже комисарят за първи път го отвеждаше по този начин със себе си.
— На ъгъла на площад „Бланш“ и улица „Льопик“.
В този час в „Монмартър“ и особено по улица „Льопик“ количките на уличните търговци на зеленчуци задръстваха тротоарите с купчините зеленчуци и плодове. Ухаеха приятно на земя и на пролет.
Мегре разпозна отляво малкото ресторантче с фиксирани цени, в което беше обядвал онзи шофьор. Точно срещу него беше „Отел Босежур“. Виждаше се само вратата му, затисната между две магазинчета, за месо и за хляб.
Стаи под наем на месец, на седмица и на ден. Течаща вода. Централно отопление. Умерени цени.
В дъното на коридора имаше стъклена врата, а след нея започваше стълбище, над което беше закачен надпис: „Канцелария“. Нарисуваната в черно ръка сочеше нагоре по стълбището.
Канцеларията се помещаваше на междинния етаж, между партера и първия етаж. Беше тясно помещение, което гледаше към улицата. Върху таблото бяха закачени ключове.
— Хей, има ли някой! — извика Мегре.
Миризмата му напомняше за времето, когато, приблизително на възрастта на Лапоент, работеше в полицейския отдел, който наблюдаваше пансионите. Тогава по цял ден тичаше от един хотел в друг. Тук миришеше едновременно на пране и пот, неразтребени легла, тоалетна и на ядене, затоплено върху газена лампа.
Червенокоса раздърпана жена се наведе през перилата на стълбището.
— Какво искате?
После веднага разбра, че Мегре е от полицията, и заяви отнесено:
— Слизам веднага!
Известно време продължи да ходи напред-назад по горния етаж, разместваше някакви кофи и четки за под. Най-сетне се появи, като закопчаваше в движение блузата върху преливащите от нея гърди. Отблизо веднага се виждаше, че косата й е съвсем бяла в корените.
— Какво има сега? Вчера пак ме проверяваха, а всичките ми наематели са тихи хора. Не сте от отдела по надзор на пансионите, нали?
Без да й отговори, той й описа спътника на госпожата с бялата шапка, доколкото му позволяваше описанието на шофьора на такси.
— Познавате ли такъв човек?
— Може би. Но не съм сигурна. Как се казва?
— И аз искам да разбера точно това.
— Искате ли да погледнете в книгата ми?
— Най-напред искам да ми кажете дали имате клиент, който прилича на човека, когото ви описах.
— Не се сещам за никого, освен за господин Левин.
— Кой е той?
— Не знам. Но, във всеки случай, е свестен човек. Плати ми за една седмица предварително.
— Все още ли живее тук?
— Не, замина си вчера.
— Сам ли?
— Заедно с хлапето, разбира се.
— Ами госпожата?
— Искате да кажете, детегледачката?
— Момент! Сега ще започнем отначало и така ще можем да спечелим време.
— Да, така ще е най-добре, понеже нямам време в излишък. Какво е направил господин Левин?
— Отговаряйте на моите въпроси, ако обичате. Кога пристигна той?
— Преди четири дни. Можете да проверите в книгата ми. Казах му, че нямам свободна стая, и това беше вярно. Обаче той продължи да настоява. Попитах го за колко време му трябва, а той отговори, че ще плати за една седмица предварително.
— Как успяхте да го настаните, след като нямате свободни стаи?
Мегре знаеше отговора, обаче искаше тя да му отговори. В този род хотели обикновено запазват стаите на първия етаж за любовните двойки, които се качват за малко или за по един час.
— Винаги разполагаме с така наречените „случайни“ стаи — отговори му тя, използвайки приетия израз.
— Детето с него ли беше?
— Не, тогава не беше. Той отиде да го вземе и се върна след един час, вече заедно с него. Попитах го как ще се оправя с толкова малко дете. Тогава той ми каза, че има детегледачка, която ще се грижи за него през по-голямата част от времето.
— Показа ли ви паспорта си, личната си карта?
Според правилника тя би трябвало да изисква тези документи, но очевидно не отговаряше на изискванията.
— Той сам си попълни формуляра. Веднага забелязах, че е приличен човек. Ще ми създавате ли проблеми заради това?
— Не е задължително. Как беше облечена детегледачката?
— В син костюм.
— И носеше шапка?
— Да. Идваше сутрин, за да изкъпе малкия, а после излизаше заедно с него.
— А господин Левин?
— Той се мотаеше из стаята си докъм единайсет-дванайсет часа. Предполагам, че отново си лягаше. После излизаше и повече не го виждах през целия ден.
— А детето?
— Детето също. Не по-рано от седем часа вечерта. Тя го водеше тук и го слагаше да спи. А тя лягаше облечена на леглото и чакаше господин Левин да се върне. Не по-рано от един часа сутринта.
— А тя тръгваше ли си след това?
— Да.
— Не знаете ли къде живее тя?
— Не. Знам само, че си хващаше такси, след като си тръгнеше. Понеже съм я виждала.
— Беше ли в интимни отношения с вашия наемател?
— Искате да разберете дали са спали заедно? Не съм съвсем сигурна. По някои признаци, бих казала, че се е случвало. Но това си е тяхно право, нали така?
— Каква националност беше записал господин Левин върху формуляра си?
— Френска. Той ми каза, че отдавна живее във Франция и е натурализиран французин.
— А откъде идваше?
— Не си спомням. Вашият колега от отдела по надзор на пансионите вчера взе формулярите със себе си, както всеки вторник. Но ако не се лъжа, идваше от Бордо.
— Какво се случи вчера към обяд?
— За обяд не знам нищо.
— Добре тогава, а преди обяда?
— Някакъв човек дойде да го търси към десет часа. Госпожата и хлапето бяха излезли вече доста отдавна.
— Какъв беше този, който е идвал?
— Не съм го питала как се казва. Някакъв обикновен човек, не много добре облечен. Нямаше блестяща външност.
— Французин ли беше?
— Със сигурност. Само му казах номера на стаята.
— Не беше ли идвал преди това тук?
— Никой не беше идвал преди това да го търси, с изключение на детегледачката.
— Нямаше ли южняшки акцент?
— Не, имаше по-скоро парижки акцент. Беше от онези, нали се сещате, които ви спират по булевардите. Обикновено продават от онези пощенски картички или пък искат да ви заведат нали се сещате къде?
— Дълго ли остана при него?
— По-точно, той остана там, а пък господин Левин си замина.
— Заедно с багажа ли?
— Откъде знаете това? Аз се учудих, като видях, че взима целия си багаж.
— Много ли беше?
— Четири куфара.
— Кафяви ли бяха?
— Ами, почти всички куфари са кафяви, не е ли така? Във всеки случай, бяха от добро качество. Поне два от тях бяха от истинска кожа.
— Той какво ви каза?
— Каза, че трябва внезапно да замине. Трябвало да напусне Париж още същия ден, но щял да се върне малко по-късно, за да прибере нещата на детето.
— Колко време след това се върна?
— Около един час по-късно. Госпожата беше с него.
— Не се ли учудихте, че хлапето не е с тях?
— И това ли знаете?
Тя ставаше все по-предпазлива. Започваше да подозира, че цялата тази история е твърде важна и полицията знае много повече, отколкото Мегре иска да й каже.
— И тримата останаха известно време в стаята и говореха доста силно.
— Като че ли се караха, така ли?
— Във всеки случай, като че ли спореха за нещо.
— На френски ли говореха?
— Не.
— А парижанинът вземаше ли участие в разговора?
— Много малко. Впрочем той излезе пръв и повече не съм го виждала. После господин Левин и госпожата излязоха на свой ред. Понеже бях на пътя им, той ми благодари и ми каза, че смята да се върне след няколко дни.
— Това не ви ли се стори странно?
— Ако държахте от осемнайсет години хотел като този, вече нищо нямаше да ви се струва странно.
— Вие ли оправяхте стаята му след това?
— Отидох заедно с прислужницата.
— Нищо ли не намерихте?
— Имаше фасове навсякъде. Той пушеше повече от петдесет цигари на ден. Американски цигари. Освен това имаше вестници. Той купуваше почти всички вестници, които излизат в Париж.
— А чужди вестници?
— Не, нямаше. Аз също си помислих за това.
— Значи сте била озадачена?
— Е, човек винаги иска да разбере.
— Има ли още нещо?
— Ами, разни боклуци, както винаги: счупен гребен, скъсано бельо…
— Имаше ли инициали по бельото?
— Не, това беше детско бельо.
— Фино ли беше?
— Да, доста. По-фино, отколкото обикновено виждам тук.
— Ще дойда пак да ви видя.
— Защо така?
— Защото някои подробности, които сега ви убягват, сигурно ще си ги припомните, след като размислите хубаво. Били ли сте досега в добри отношения с полицията? Много неприятности ли ви създават онези, „от пансионите“?
— Разбрах. Обаче не знам нищо повече.
— Довиждане.
Двамата с Лапоент отново се озоваха на слънчевия тротоар, сред глъчката.
— Какво ще кажеш за един малък аперитив? — предложи комисарят.
— Никога не пия.
— Така е по-добре. Размисли ли за преди малко?
Младежът веднага се сети, че не става дума за онова, което току-що бяха научили в хотела.
— Да.
— Е, и какво?
— Ще говоря с нея тази вечер.
— Знаеш ли кой го е направил?
— Един приятел, който е репортер точно в онзи вестник, в който излезе статията от тази сутрин. Но не съм го виждал вчера. Впрочем никога не говоря с него за онова, което става на „Ке дез’ Орфевр“. Той винаги ме закача заради това.
— Сестра ти познава ли го?
— Да. Не мислех, че излизат заедно. Ако кажа това на баща ми, той веднага ще я накара да се върне в Мьолан.
— Как се казва репортерът?
— Бизар, Антоан Бизар. Той също живее сам в Париж. Семейството му живее в Корез. Две години е по-малък от мен, а вече подписва със собственото си име някои от статиите си.
— Виждаш ли се със сестра си на обяд?
— Зависи. Когато съм свободен и не съм много далече от улица „Дьо Бак“, ходим да обядваме заедно в една сладкарница, близо до работното й място.
— Отиди днес там. Разкажи й какво сме научили тази сутрин.
— Трябва ли?
— Да.
— Ами ако тя пак му го каже?
— Пак ще му каже.
— Значи точно това искате?
— Върви. И гледай да си мил с нея. Не давай вид, че я подозираш.
— Но не мога да я оставя да излиза с някакъв младеж. Баща ми изрично ми каза…
— Хайде, върви.
Мегре тръгна пеш по улица „Нотър Дам дьо Лорет“ за удоволствие. Взе такси чак когато стигна в „Монмартър“, след като беше влязъл в една бирария да пийне чаша бира.
— На „Ке дез’ Орфевр“.
Но после промени намерението си и почука на стъклото на шофьора.
— Минете първо през улица „Дьо Тюрен“.
Видя дюкянчето на Стювелс, но вратата му беше затворена. Както всяка сутрин, Фернанда сигурно беше тръгнала за „Ла Санте“ с наредените една върху друга тенджерки.
— Спрете за малко.
Жанвие беше в бара „Льо Гран Тюрен“. Като го видя, му намигна. Интересно, с каква нова проверка го беше натоварил Люка? Беше потънал в разговор с обущаря и двама бояджии в бели престилки. Отдалече се разпознаваше млечнобелият цвят на перното, което пиеха четиримата.
— Завийте наляво. Минете през площад „Де Вож“ и после по улица „Дьо Бираг“.
Така трябваше да минат покрай „Льо Табак де Вож“, където Алфонси седеше сам на малка масичка, близо до витрината.
— Ще слизате ли?
— Да. Изчакайте ме за една минутка.
В края на краищата, влезе в кафенето „Льо Гран Тюрен“, за да каже две думи на Жанвие.
— Алфонси е отсреща. Виждал ли си тази сутрин журналисти там?
— Да, двама-трима.
— Познаваш ли ги?
— Не всички.
— Дълго ли ще бъдеш зает?
— Не е нещо важно. Ако имате работа за мен, съм свободен. Исках само да поговоря с обущаря.
Бяха се отдалечили достатъчно от групата и сега си говореха тихо.
— Преди малко, след като прочетох статията, ми дойде наум нещо. Разбира се, човекът говори много. Много му се ще да стане важна персона и заради това, ако трябва, дори ще започне да си измисля. Да не говорим, че всеки път, когато иска да каже нещо, получава много малки чашки. Понеже живее точно срещу ателието на Стювелс и също като него работи до прозореца, аз го попитах дали понякога при книговезеца са идвали жени.
— А той какво ти отговори?
— Много рядко. Припомня си най-вече една стара дама. Сигурно е богата, понеже пристига с лимузина, с шофьор в ливрея[1], който носи при него книгите за подвързване. Освен това преди около един месец млада госпожа, много елегантна, с палто от визон. Чакайте малко! Много настоявах да си спомни дали е идвала само веднъж. Той твърди, че не било веднъж, идвала пак преди около две седмици. Била облечена в син костюм и носела малка бяла шапка. В този ден времето било много хубаво и точно тогава във вестника била напечатана статия за големия кестен на булевард „Сен Жермен“.
— Да, съвпада.
— И аз точно това си помислих.
— Значи тя е слязла на подземния етаж?
— Не. Обаче аз си имам едно наум. Очевидно и той е прочел статията и е твърде възможно да си измисля, за да се направи на интересен. Какво искате да направя?
— Дръж Алфонси под око. Не го изпускай от погледа си през целия ден. После ще направиш списък на всички, с които е говорил през деня.
— Сигурно той не трябва да разбира, че го наблюдавам.
— Няма значение дали е разбрал или не.
— Ами ако ме заговори?
— Ще му отговориш.
Мегре излезе на улицата, отнасяйки миризмата на перно със себе си. Таксито го остави на Кея, където Люка обядваше със сандвичи. Имаше две чаши бира на бюрото му и комисарят си взе едната, без да се срамува.
— Току-що се обади Торанс. Пощаджийката като че ли си спомня за клиентка с бяла шапка, обаче не може да твърди, че точно тя е пратила телеграмата. Обаче Торанс смята, че дори и да е сигурна в това, няма да го каже.
— Връща ли се?
— Да, ще бъде в Париж тази нощ.
— Обади се на „Градски таксита“, ако обичаш. Трябва да намерим още едно такси, а може би две.
Дали госпожа Мегре, която пак имаше час при зъболекаря си, беше тръгнала по-рано, както другите дни, за да прекара няколко минути на пейката в парка „Анверс“?
Мегре не се прибра да обядва на булевард „Ришар Льоноар“. Сандвичите на Люка го изкушаваха и той си поръча да донесат и на него от „Брасри Дофин“.
Това обикновено беше добър знак.