Жорж Сименон
Мегре и сянката върху пердето (4)

Глава четвърта
Прозорецът на втория етаж

Жената мина пред Мегре с агресивното достойнство на онези, за които иронията на другите е най-голямото нещастие на света.

— Бъдете така добра да седнете, госпожо!

Посрещна я един тромав и добродушен Мегре с леко блуждаещ поглед и й посочи да седне на стол, добре осветен от слабата светлина, която преминаваше през прозореца. Тя се настани на него точно в същата поза, в която седеше преди това в чакалнята.

Поза на достойнство, разбира се! Но и бойна поза също! Лопатките й дори не се докосваха до облегалката на стола. А облечената в черна ръкавица ръка бе готова да жестикулира, без да изпуска малката дамска чанта, която щеше да се люлее във въздуха.

— Господин комисар, предполагам, че се питате защо…

— Не! Не се питам!

Не беше проява на злоба от страна на Мегре да я обърква по този начин още от първата минута на срещата им. Но не беше и случайност. Просто знаеше, че това е необходимо.

Той, от своя страна, си имаше своя канцеларски фотьойл. Беше се излегнал назад в доста вулгарна поза и всмукваше лакомо от лулата си на кратки пресекулки.

Госпожа Мартен трепна, или по-скоро като че цялото й тяло се вцепени.

— Какво искате да кажете? Предполагам, че не сте очаквали аз да…

— Напротив!

И той й се усмихна добродушно. Отведнъж като че пръстите й престанаха да се чувстват удобно в черните памучни ръкавици. Острият поглед на госпожа Мартен бавно обходи всичко около нея и тя като че внезапно получи вдъхновение.

— Сигурно сте получили анонимно писмо?

Тя не само питаше, но и твърдеше това с фалшива сигурност в казаното. Това накара комисаря да се усмихне още по-широко, понеже беше една от характерните черти, съответстващи на всичко, което той вече знаеше за своята събеседничка.

— Не съм получавал никакво анонимно писмо…

Тя тръсна скептично глава.

— Не можете да ме накарате да повярвам…

Тя като че излизаше направо от някой семеен албум. Физически подхождаше възможно най-много на служителя от Бюрото за регистрация, за когото се беше омъжила.

Човек много лесно можеше да си ги представи как в неделния следобед вървят заедно, например, по „Шанз-Елизе“: черният и нервен силует на госпожа Мартен, винаги накривената й заради кока шапка, забързаната й походка на активна жена и онова характерно движение на брадичката, с което категорично подчертаваше някои думи… И бежовото палто на Мартен, кожените му ръкавици, бастунът, уверената и спокойна походка, стремежът му да се шляе по улиците и да се спира пред витрините…

— Да не би да държите траурни дрехи вкъщи? — промърмори лукаво Мегре, като издуха силна струя дим.

— Сестра ми почина преди три години… Искам да кажа, сестра ми от Блоа… Онази, която се омъжи за полицейски комисар… Сам виждате, че…

— Какво?…

Нищо! Тя просто го предупреждаваше да внимава! Беше вече време да го накара да разбере, че тя не е някой случаен човек!

Впрочем тя ставаше все по-нервна, защото цялата реч, която си беше приготвила, не ставаше за нищо заради този дебел комисар.

— Кога научихте за смъртта на първия си съпруг?

— Ами че… тази сутрин, както всички останали! Портиерката ми каза, че вие се занимавате с това разследване и тъй като положението ми е доста деликатно… Вие не можете да разберете.

— Напротив! Впрочем синът ви не ви ли посети вчера следобед?

— Какво намеквате?

— Нищо! Най-обикновен въпрос.

— Портиерката ще ви каже, че не е идвал да ме види най-малкото от три седмици…

Тя говореше сухо. Погледът й беше станал по-агресивен. Дали пък Мегре не беше сбъркал, като не й беше позволил да произнесе своята реч?

— Радвам се на вашата постъпка, тъй като тя доказва вашата деликатност и…

Самата дума „деликатност“ промени нещо в израза на очите на жената и тя му кимна с глава в знак на благодарност.

— Понякога възникват много мъчителни ситуации! — каза тя. — Не всички разбират това. Дори моят съпруг, който ме съветваше да не се обличам в траур! Забележете, че хем го нося, хем не. Не нося воал! Не нося траурна лента! Просто черни дрехи…

Той кимна и остави лулата си на масата.

— Това, че сме разведени и че Роже ме е направил нещастна, не означава, че трябва да…

Тя си възвръщаше увереността. Доближаваше се незабележимо към предварително подготвената си реч.

— Особено в такава голяма къща като тази, в която живеят двайсет и осем семейства! И то какви! Не говоря за тези от първия етаж! Макар че господин Дьо Сен Марк е добре възпитан, затова пък неговата жена не би почнала да поздравява хората за нищо на света. Когато човек е получил добро възпитание, му е трудно да…

— Вие в Париж ли сте родена?

— Баща ми беше сладкар в Мо…

— А вие на колко години бяхте, когато се омъжихте за Куше?

— Бях на двайсет… Забележете, че родителите ми не ми даваха да обслужвам клиентите в магазина… По онова време Куше много пътуваше… Казваше, че печели достатъчно много пари и е способен да направи една жена щастлива…

Погледът й ставаше все по-суров и тя отново се увери, че няма опасност да срещне ирония от страна на Мегре.

— Предпочитам да не разказвам колко много страдах заради него!… Всички пари, които печелеше, ги загубваше в някакви глупави спекулации… Твърдеше, че ще стане богат… Сменяше местоработата си по три пъти в годината, така че, когато синът ми се роди, ние нямахме нито един сантим спестени пари и майка ми трябваше да ни купи пелени за бебето…

Най-накрая беше оставила чадъра си подпрян до бюрото. Мегре си мислеше, че сигурно е говорила със същата суховата пламенност и онази вечер, когато я беше видял само като сянка, очертала се върху пердето.

— Когато един мъж не е в състояние да изхранва една жена, той не трябва да се жени! Ето какво казвам аз! И особено когато човек няма и гордост! Защото няма да посмея да ви изредя всички професии, които Куше е имал. Казвах му да си потърси сериозно работно място, на което един ден ще получава пенсия. В администрацията например!… Поне така, ако му се случеше нещо, аз нямаше да остана съвсем на улицата… Обаче не! Той стигна дори дотам, че тръгна веднъж след велосипедния Тур дьо Франс като не знам какъв си… Той тръгваше преди останалите, занимаваше се със снабдяването или нещо от този сорт! И се връщаше без едно су!… Ето такъв човек беше! Такъв живот водех…

— А къде живеехте?

— В Нантер^[1]! Понеже не можехме да си позволим дори да живеем в града… Вие познавахте ли Куше?… Той хич не се тревожеше! Не го беше срам! Изобщо не се безпокоеше!… Смяташе, че е роден, за да печели много пари и че наистина ще стане така… След велосипедите почна с каишки за часовници… Не, никога няма да ви дойде наум това!… Верижки за часовници, които продаваше в една будка на панаира, господине! Сестрите ми вече не смееха да ходят на панаира в Ньой, за да не би да го срещнат там…

— Вие ли поискахте развод?

Тя наведе срамежливо глава, но лицето й бе все така нервно.

— Господин Мартен живееше в същата сграда… Беше по-млад… Заемаше добър пост в администрацията… А Куше почти постоянно ме оставяше сама, за да търси приключения… О, всичко си беше съвсем коректно! Казах всичко направо на мъжа ми… Поискахме развод по взаимно съгласие поради несъвместимост на характерите… Куше трябваше само да ми плаща издръжка за хлапето…

После ние с Мартен изчакахме цяла година, преди да се оженим…

Сега вече тя започна да става неспокойна на стола си. Пръстите й започнаха да подръпват нервно сребърната дръжка на чантичката.

— Да ви кажа, никога не съм имала късмет. Най-напред Куше дори не плащаше редовно издръжката за детето! А за една деликатна жена е мъчително да гледа как вторият й съпруг плаща разходите по издръжката на едно дете, което не е негово…

Не! Мегре не спеше, въпреки че седеше с полузатворени очи и с изгаснала лула между зъбите.

Ситуацията ставаше все по-мъчителна. Очите на жената се напълниха със сълзи, а устните й взеха да потръпват доста обезпокояващо.

— Само аз си знам колко много съм страдала… Пратих Роже да се учи… Исках да му осигуря добро образование… Той не приличаше на баща си… Беше обичливо и чувствително дете… Когато навърши седемнайсет години, Мартен му намери работа в една банка, за да започне да учи занаята… Обаче точно тогава той случайно срещнал Куше не знам къде…

— И той започна редовно да иска пари от баща си, така ли?

— Забележете, че на мен Куше винаги ми беше отказвал всичко! За мен всичко беше прекалено скъпо! Аз сама си кроях роклите и ходех по три години поред с една и съща шапка…

— А на Роже е давал всичко, което той поиска, предполагам?

— Той направо го развали! Роже ни напусна, за да отиде да живее отделно. Все още идва от време на време при мен. Но ходеше да вижда и баща си!

— Отдавна ли живеете на площад „Де Вож“…

— Горе-долу от осем години… Когато намерихме този апартамент, дори не знаехме, че Куше се занимава с тези серуми… Мартен поиска да се преместим… Само това ми липсваше!… Ако някой трябваше да се махне, нали, това беше Куше… Куше, който беше забогатял не зная по какъв начин, когото виждах да идва с кола с шофьор!… Понеже той имаше и шофьор. Видях жена му…

— В техния дом ли?

— Не, издебнах я на улицата, исках просто да видя на какво прилича. Предпочитам да не казвам нищо… Във всеки случай, не е кой знае какво въпреки важностите, които си придава, и въпреки астраганеното й палто.

Мегре прокара ръка по челото си. Всичко започваше да заприличва на някаква фикс идея. Вече половин час той гледаше едно и също лице и започна да му се струва, че никога вече няма да може да го заличи от ретината си.

Едно слабо и повехнало лице с живи и много подвижни черти, които като че никога не бяха изразявали нещо различно от примирена горест.

И това отново му напомни някои семейни портрети, дори на неговото собствено семейство. Навремето имаше една леля, по-дебела от госпожа Мартен, но и тя също винаги се оплакваше. Когато пристигаше у тях навремето, когато беше още дете, той знаеше, че едва седнала, ще извади кърпичка от чантата си.

— Клета моя Ерманс! — започваше тя обикновено. — Ама че живот! Трябва да ти разкажа какво направи пак Пиер…

И имаше същото лице като подвижна маска, същите прекалено тънки устни и очи, през които понякога преминаваше безумен блясък.

Госпожа Мартен внезапно бе загубила нишката на мислите си. Тя се развълнува.

— Сега би трябвало да разбирате в какво положение бях… Разбира се, Куше се ожени отново. Но въпреки това аз бях навремето негова жена, споделяла съм началния период в живота му, тоест най-трудните години. А другата не е нищо повече от една кукла.

— Имате претенции върху наследството му ли?

— Аз ли?… — извика тя с възмущение. — За нищо на света не искам неговите пари! Ние не сме богати! На Мартен му липсва инициативност, той не умее да се бута напред, колегите му, които не са толкова умни като него, все му подливат вода… Но нима, за да живея, би трябвало да прибягвам до хитрости, каквито не бих искала?

— Вие ли изпратихте мъжа си да предупреди Роже?

Тя не пребледня, защото това беше невъзможно. Лицето й постоянно запазваше един и същи сивкав цвят. Но в погледа й се появи известно колебание.

— Вие откъде знаете?

После възкликна внезапно, възмутена:

— Надявам се поне, че не ни следят? Кажете ми! Това ще е върхът! Но в такъв случай няма да се колебая ни най-малко и ще се обърна към най-висшите инстанции.

— Успокойте се, госпожо… Не съм казал нищо подобно… Тази сутрин срещнах господин Мартен по чиста случайност.

Тя продължаваше да се страхува и гледаше сурово комисаря.

— Накрая ще започна да съжалявам, че съм дошла при вас! Искаш да бъдеш съвсем коректен! Но вместо да ти бъдат признателни…

— Уверявам ви, че съм ви безкрайно благодарен за това ваше посещение…

Въпреки всичко тя чувстваше, че нещо не е наред. Този едър мъж с широки рамене и потънал между тях врат, който я наблюдаваше с наивни и като че лишени от мисъл очи, всъщност я плашеше.

— Във всеки случай — изрече тя бавно с писклив глас, — по-добре е аз да започна да разказвам, отколкото портиерката… А пък и без това щяхте да научите…

— Това, че сте първата госпожа Куше ли?

— Виждали ли сте втората?

Мегре с известно усилие успя да сдържи усмивката си.

— Не, още не…

— О, тя ще лее крокодилски сълзи. Макар че всъщност сега ще е спокойна с онези милиони, които Куше е спечелил.

И ето че внезапно започна да плаче, горната й устна се повдигна леко, което променяше лицето й и отнемаше от прекалената острота на чертите.

— Тя дори не го е познавала, когато той се бореше, когато имаше нужда от жена, която да му помага и да го окуражава…

От време на време глухо и едва доловимо ридание излизаше от слабото гърло, стегнато с копринена панделка.

Тя се изправи. Огледа се, за да се увери, че не е забравила нищо. Подсмърчаше.

— Но сега всичко това няма значение…

Зад сълзите се прокрадна горчива усмивка.

— Във всеки случай, аз изпълних своя дълг. Не знам какво си мислите за мен, обаче…

— Уверявам ви, че…

Щеше да му бъде много трудно да продължи, ако тя не бе завършила сама:

— Но все ми е тая! Съвестта ми е чиста! Все пак не всички биха могли да кажат същото за себе си.

Нещо като че й липсваше, но тя не знаеше какво. Хвърли още един поглед наоколо, размърда ръка, като че се учудваше, че е празна.

Мегре беше станал и я изпрати до вратата.

— Благодаря ви за идването.

— Направих онова, което ми се струваше, че трябва да направя.

Тя се озова в коридора, където група инспектори си приказваха и се смееха. Мина покрай тях с голямо достойнство, без да обърне глава.

След като затвори вратата отново, Мегре отиде до прозореца и въпреки студа го отвори широко. Беше уморен като след уморителен разпит на някой престъпник. Имаше най-вече неясното неприятно чувство, както когато си принуден да видиш онези аспекти от живота, за които обикновено предпочиташ да не знаеш.

Не беше драматично. Не беше и възмутително.

Тя не беше казала нищо изключително. Не беше открила пред комисаря никакви нови хоризонти.

Но въпреки всичко от този разговор му бе останало чувството за погнуса.

На единия ъгъл на бюрото му беше отворен полицейският бюлетин, в който имаше снимки на двадесетина души, пуснати за издирване. Повечето бяха лица на насилници и носеха отпечатъка на деградацията.

Ернст Стровиц, осъден задочно от прокуратурата в Каен за убийството на селянка по пътя за Бенувил…

И с червен цвят беше добавено:

Опасен, винаги е въоръжен.

Ето един тип, който щеше скъпо да продаде своята кожа. Е, Мегре би предпочел него пред цялата тази сладникава сивота, пред всички тези семейни истории, пред това все още необяснимо убийство, което според него щеше да се окаже необичайно.

Образите все още го преследваха — семейство Мартен, каквото той си го представяше в неделя, разхождащо се по „Шанз-Елизе“; светлобежовото палто и панделката от черна коприна на врата на жената…

Той позвъни. Появи се Жан и Мегре го прати да му донесе фишовете от картотеката, които беше наредил да му намерят за всички лица, замесени в тази драма.

Нямаше кой знае какво. Нина е била арестувана един-единствен път в Монмартър по време на полицейска хайка и е била пусната на свобода, след като доказала, че не се издържа от проституция.

Колкото до сина на Куше, той беше под наблюдението на отдела по хазартни игри и на „Светския“ отдел, който го подозираше, че се занимава с търговия на наркотици. Обаче досега нито веднъж не бяха открили нещо конкретно срещу него.

Звънна един телефон и в Нравствения отдел. Колкото до Селина, която носеше фамилията Лоазо по баща и беше родом от Сент Арман Монтрон, оказа се, че тя им е добре позната. Беше регистрирана. Идваше доста редовно за преглед.

— Тя не е лошо момиче! — му каза старшината. — Обикновено се задоволява с един-двама редовни клиенти. Само когато отново стига до улицата, тогава пак се срещаме с нея.

Разсилният Жан не беше излязъл от канцеларията на Мегре и сега му посочи един предмет.

— Тази дама си е забравила чадъра!

— Да, знам…

— А, така ли!

— Да, ще имам нужда от него.

Комисарят стана с въздишка, отиде да затвори прозореца и се настани с гръб към огъня, както правеше обикновено, когато имаше нужда да поразмишлява.

 

 

Един час по-късно той вече можеше да изреди наум всички сведения, които бяха изпратени до него от различните служби и които сега се разстилаха върху бюрото му.

Най-напред полученото при аутопсията потвърждение на твърдението на съдебния лекар, че изстрелът е бил произведен от около три метра разстояние и смъртта е настъпила мигновено. Стомахът на мъртвия съдържаше малко количество алкохол и никаква храна.

Фотографите от Института за съдебна идентификация, които работеха на тавана на Съдебната палата, заявяваха, че не са могли да открият никакъв пръстов отпечатък.

И най-сетне, Лионската кредитна банка твърдеше, че Куше, който бил добре известен, минал през централното бюро към три и половина и изтеглил триста хиляди франка в нови банкноти, както правел обикновено в деня преди края на месеца.

Така че беше приблизително точно установено, че пристигайки на площад „Де Вож“, Куше беше поставил тристате хиляди франка в касата до онези шейсет хиляди, които вече са се намирали там.

Тъй като е имал още работа да върши, не е заключил касата, на която седял опрян с гръб.

Светлината в лабораторията показвала, че в някакъв момент той е излизал от канцеларията си или за да види какво е положението в другите помещения, или за да отиде до тоалетните, което било по-вероятно.

Дали парите са продължавали да бъдат в касата, след като той е седнал отново на мястото си?

По всяка вероятност не, тъй като в такъв случай убиецът е щял да бъде принуден да избута тялото настрани, за да отвори тежката врата на касата и да вземе парите.

Това беше техническата страна на въпроса. Дали Мегре си имаше работа с убиец крадец, или пък с убиец и крадец, които действаха поотделно?

Мегре прекара десет минути при съдия-следователя, за да му съобщи получените резултати. А после, тъй като вече минаваше обед, той се прибра вкъщи, прегърбен, което при него беше признак за лошо настроение.

— Ти ли се занимаваш с разследването на убийството на площад „Де Вож“? — попита го жена му, която беше прочела вестника.

— Да, аз!

Мегре седна по много особен начин и погледна госпожа Мегре с голяма нежност и едновременно с леко безпокойство.

Продължаваше да вижда пред себе си слабото лице, черните дрехи и тъжните очи на госпожа Мартен. И тези сълзи, които се бяха появили внезапно, после бяха изчезнали, като че изсушени от вътрешния огън, за да изскочат отново малко по-късно!…

Госпожа Куше, която притежаваше кожени палта. И госпожа Мартен, която нямаше такива. Куше, който се е занимавал със снабдяването на конкурентите на велосипедния Тур дьо Франс, и първата му жена, която три години поред трябваше да носи една и съща шапка.

И техният син… Шишенцето с етер върху нощната масичка в хотел „Питал“…

И Селина, която излизаше да работи на улицата само когато за известно време оставаше без постоянен клиент.

И Нина…

— Като че не си особено доволен… Не изглеждаш добре… Като че ще те хване хрема.

Това беше вярно! Мегре усещаше леко пощипване в ноздрите и някаква празнота в главата.

— Какъв е този чадър, който си донесъл? Изглежда ужасно!

Чадърът на госпожа Мартен! Семейство Мартен, бежовото палто и роклята от черна коприна, които се разхождаха в неделя по „Шанз-Елизе“!

— О, нищо… Не знам в колко часа ще се прибера!

 

 

Беше едно от онези впечатления, които човек не може да си обясни. Чувстваше се, че има нещо нередно в сградата, нещо, което се излъчваше дори от фасадата й.

Дали беше суматохата в магазина за погребални венци? Разбира се, наемателите сигурно бяха събрали пари, за да подарят венец. Или може би разтревожените погледи на дамския фризьор, чийто салон гледаше към другата страна на сградата?

Но така или иначе, през този ден сградата изглеждаше някак зловредно. Тъй като беше четири часът и започваше да се смрачава, смешната малка лампа под свода на портала вече беше запалена.

От другата страна на площада пазачът заключваше желязната порта. Прислужникът на семейство Сен Марк от първия етаж дърпаше бавно и внимателно пердетата.

Когато Мегре почука на вратата на портиерката, видя, че госпожа Бурсие точно разказва последните събития на един разносвач от фирмата „Дюфайел“. Върху работното му облекло беше извезана малка мастилница.

— И то в една къща, където никога нищо не се е случвало… Тихо!… Комисарят идва…

Имаше някакво неопределено подобие между нея и госпожа Мартен — като че и двете жени нямаха възраст, както и пол. Освен това и двете са били нещастни или са се смятали за нещастни.

Само че у портиерката имаше освен това и примирение, някакво животинско примирение със съдбата.

— Жожо… Лили… Не стойте на пътя ни… Добър ден, господин комисар… Тази сутрин ви очаквах… Какво нещо, а! Помислих си, че постъпвам правилно, като обиколих всички наематели със списък, за да съберем пари за венец… Известно ли е вече кога ще бъде погребението?… Впрочем… Госпожа Дьо Сен Марк… Знаете ли, ще ви помоля да не й казвате нищо… Господин Дьо Сен Марк идва тук тази сутрин… Опасявам се, че тя може да се развълнува, като се има предвид състоянието, в което се намира…

Въздухът в двора придобиваше все по-тъмен оттенък и двете лампи — онази под свода и онази, която беше зазидана за стената — хвърляха все по-дълги жълтеникави сенки в него.

— Къде се намира апартаментът на госпожа Мартен? — попита Мегре.

— На втория етаж, третата врата вляво след завоя… Комисарят разпозна прозореца, който светеше, но сега никаква сянка не се очертаваше върху пердето му.

Откъм лабораториите се дочуваше тракане на пишещи машини. Пристигна доставчик и попита:

— Къде са „Серумите на доктор Ривиер“?

— В дъното на двора! Вратата вдясно! Ще оставиш ли сестра си на мира, Жожо!

Мегре тръгна по стълбището с чадъра на госпожа Мартен под мишница. До първия етаж сградата беше ремонтирана, стените бяха пребоядисани, а стъпалата — лакирани.

От втория етаж нагоре сякаш започваше някакъв друг свят. Стените бяха мръсни, а подът — неравен. Вратите на апартаментите бяха боядисани в грозен кафяв цвят. А върху тях бяха забодени или обикновени визитни картички, или малки табелки от обикновена тенекия.

На вратата с визитна картичка имаше надпис: Господин и Госпожа Едгар Мартен. Вдясно висеше трицветен плетен шнур, който завършваше с меко пискюлче. Когато Мегре го дръпна, някъде вътре в жилището издрънка тъничко звънче. После се чуха бързи стъпки и един глас попита:

— Кой е там?

Вратата се отвори. Входът се свеждаше до един квадратен метър, в който на закачалка висеше светлобежовото палто. Видя пред себе си отворена вратата на едно от помещенията — полусалон, полутрапезария, където върху голям сандък беше сложен радиоапарат.

— Извинете за безпокойството. Тази сутрин сте си забравили този чадър в канцеларията ми…

— Гледай ти! А пък аз си мислех, че съм го забравила в автобуса. Тъкмо казвах на Мартен…

Мегре не се усмихна. Беше свикнал с жените, които имат тази мания да наричат своя съпруг с фамилното му име.

Мартен също беше тук, в раирания си панталон, върху който беше навлякъл домашно сако от дебело сукно в шоколадовокафяво.

— Влезте, моля ви…

— Не бих искал да ви преча.

— Човек не може да пречи на хора, които няма какво да крият!

Изначалната характерна черта на едно жилище е миризмата в него. Тук тя беше потайна, а в основата й бе ароматът на паркетин, на кухня и на стари дрехи.

В една клетка подскачаше канарче и от време на време пръскаше извън нея по една капчица вода.

— Хайде, дай фотьойла на господин комисаря, де…

Фотьойла! Защото имаше само един. Беше в стил Волтер, с висока облегалка, облицован в толкова тъмна кожа, че изглеждаше черна на цвят.

А госпожа Мартен, която се държеше твърде различно от тази сутрин, взе да се превзема:

— Нали ще пийнете нещо… Ама моля ви се!… Мартен! Донеси един аперитив!…

Мартен беше притеснен. Може би в къщата изобщо нямаше аперитив? А може би беше останал само на дъното на бутилката?

— Благодаря ви, госпожо! Никога не пия преди хранене.

— Но ще имате достатъчно време…

Беше тъжна гледка! Толкова тъжна, че дори да се обезсърчите заради това, че сте човек и живеете на земята, където въпреки всичко слънцето свети по няколко часа на ден и има истински птици, които живеят на свобода!

Тези хора вероятно не обичаха светлината, понеже и трите електрически крушки бяха старателно прикрити с дебело оцветено платно, което почти не пропускаше слънчевите лъчи.

— Най-вече паркетин! — помисли си Мегре.

Понеже точно това преобладаваше в тази миризма! Впрочем масата от масивен дъб беше умело полирана, като истинска пързалка.

Господин Мартен беше сложил на лицето си усмивката на човек, който има гости.

— Вие сигурно имате чудесен изглед към площад „Де Вож“, толкова характерен за Париж! — каза Мегре, който прекрасно знаеше, че прозорците им гледат към двора.

— Не! Апартаментите на втория етаж, които гледат към улицата, имат прекалено ниски тавани заради общия стил на сградата… Нали знаете, че цялата сграда е исторически паметник… Никой няма право да променя нещо в нея… Това е просто ужасно!… Вече толкова години си мечтаем да си направим баня и…

Мегре се беше приближил до прозореца. С небрежно движение дръпна щората с китайски мотиви по нея. И остана там неподвижен, впечатлен до такава степен, че дори забрави да говори като добре възпитан посетител.

Точно пред него се намираха канцелариите и лабораторията на фирмата „Куше“.

Отдолу беше забелязал, че прозорците там са от матово стъкло. Обаче оттук виждаше, че такива бяха само долните стъкла. А останалите бяха светли, блестящи от чистота. Вероятно чистачките ги миеха по два-три пъти седмично.

Точно на мястото, на което беше убит Куше, много ясно се виждаше господин Филип, който подписваше написаните на машина писма, които секретарката му подаваше едно по едно. Ясно се виждаше ключалката на касата.

Междинната врата, която водеше към лабораторията, беше полуотворена. През нейните прозорци можеше да се видят жени в бели престилки, застанали в редица покрай огромна маса и заети с опаковането на стъклените епруветки.

Всяка от тях имаше своя собствена задача. Първата вземаше празните епруветки от една кошница, а деветата предаваше на един служител вече напълно готови пакети, с надпис и старателно произведена опаковка — с една дума, готовата стока, която трябваше да се достави в аптеките.

— Ама поднеси все пак нещо за пиене! — чу се зад гърба на Мегре гласът на госпожа Мартен.

Тогава съпругът й се засуети и отвори някакъв шкаф, при което затракаха чаши.

— Само един пръст вермут, господин комисар! Тя, госпожа Куше, сигурно ще може да ви предложи истински коктейли…

И на устните на госпожа Мартен се появи усмивка, при която те заприличаха по-скоро на две обтегнати стрели.