Жорж Сименон
Мегре и сянката върху пердето (2)

Глава втора
Един готин тип

Последва поредица от действия, в резултат на които се стигна до забавна ситуация. След като откри трупа, младата жена се обърна рязко. На рамката на вратата видя високия силует на Мегре. Инстинктивно асоцииране на образи: мъртвец от едната страна, убиец от другата.

Тя се присви, ококори очи и отвори уста, за да извика за помощ, при което изпусна на земята ръчната си чантичка.

Мегре нямаше време за преговори. Сграбчи я за едната ръка и сложи другата на устата й.

— Тихо!… Грешите!… Полиция!…

Още преди да е осъзнала смисъла на тези думи, тя се мъчеше да се освободи, тъй като беше твърде импулсивна, опита се да го ухапе и да го ритне с тока на обувката си.

Чу се шум от късане на плат: беше презрамката на роклята й.

И най-сетне всичко се успокои. Мегре повтори:

— Не вдигайте шум. Аз съм от полицията. Няма смисъл да вдигаме на крак цялата къща.

Имаше нещо твърде нехарактерно около това престъпление — необичайната за подобен случай тишина, спокойствието, двайсет и осемте наематели, които продължаваха да водят своето обичайно съществуване около трупа.

Младата жена привеждаше в ред облеклото си.

— Любовница ли му бяхте?

Тя хвърли злобен поглед към Мегре, докато търсеше безопасна игла, за да закачи презрамката си.

— Имахте ли среща с него тази вечер?

— Да, в осем часа, в ресторант „Селект“… Трябваше да вечеряме заедно, а после да ходим на театър…

— Като видяхте, че не идва в осем часа, не му ли се обадихте?

— Обадих му се. Отговориха ми от централата, че апаратът е оставен отворен.

Двамата едновременно погледнаха към телефона върху бюрото. Вероятно го беше бутнал, като е падал напред.

Стъпки отекнаха в двора, където и най-малкият шум се усилваше тази вечер, като че бяха в камбанария. Портиерката го повика от прага, за да не вижда мъртвеца.

— Господин комисар… От кварталната полиция…

Тя не ги харесваше. Пристигнаха в група от четирима или петима, като изобщо не се стараеха да минат незабелязани. Един от тях дори започна да разказва някаква забавна история. Друг попита, след като стигна до канцеларията:

— Къде се намира трупът?

Кварталният полицейски комисар отсъстваше заместваше го неговият секретар, така че Мегре можеше без никакво притеснение да ръководи операцията.

— Оставете хората си отвън. Очаквам да пристигнат от прокуратурата. За предпочитане е наемателите да не разберат какво се е случило…

Докато секретарят на комисаря обикаляше из канцеларията, той отново се обърна към младата жена.

— Как се казвате?

— Нина… Нина Моанар, но всички ме наричат просто Нина…

— Отдавна ли познавате Куше?

— От шест месеца може би…

Нямаше нужда да й задава много въпроси. Достатъчно беше да я наблюдава. Беше доста хубаво момиче. Роклята й беше от известна фирма. Обаче начинът, по който се гримираше, начинът, по който държеше чантата и ръкавиците си и гледаше агресивно хората, издаваха, че работи в мюзикхол.

— Танцьорка ли сте?

— Работех в „Мулен Бльо“…

— А сега?

— Сега съм с него…

Не бе имала време дори да заплаче. Всичко беше станало прекалено бързо.

— Заедно ли живеехте?

— Не точно, понеже той беше женен. Но в края на краищата…

— Кажете ми адреса си.

— „Хотел Питал“… на улица „Питал“.

Секретарят на комисаря отбеляза:

— Във всеки случай не можем да кажем, че е имало кражба!

— Защо?

— Ами погледнете! Огнеупорната каса е точно зад него! Не е заключена, обаче гърбът на мъртвия препречва пътя към нея и вратата не може да се отвори!

Нина, която беше извадила съвсем мъничка носна кърпа от чантата си, подсмърчаше и си бършеше носа с нея.

В следващия момент атмосферата се промени напълно. Отвън се чу шум от спирачки, после стъпки и гласове в двора. След това започнаха ръкостискания, въпроси, шумни разговори. Бяха пристигнали онези от прокуратурата. Съдебният лекар изследваше трупа, а фотографите нагласяха апаратите си.

Това беше неприятен момент за Мегре. След няколкото задължителни фрази той се върна в двора, пъхнал ръце в джобовете, запали лулата си и се сблъска с някого в тъмнината. Беше портиерката, която не можеше да се примири с факта, че някакви си непознати ще ходят из къщата, без тя да наблюдава техните действия и жестове.

— Как се казвате? — попита я доброжелателно Мегре.

— Госпожа Бурсие… Още дълго ли ще останат тези господа тук?… Погледнете! В стаята на госпожа Дьо Сен Марк вече не свети… Сигурно е заспала, горката…

Като разглеждаше внимателно къщата, комисарят забеляза друга светлина, кремаво перде, а зад него — женски силует. Жената беше дребничка и слаба като портиерката. Не можеше да се чуе гласът й. Но това не беше необходимо, за да се досети човек, че е в плен на яростта. Тя ту оставаше абсолютно неподвижна, като гледаше някого, който не се виждаше, ту внезапно започваше да говори, да жестикулира и правеше няколко стъпки напред.

— Коя е тя?

— Госпожа Мартен… Преди малко видяхте мъжа й да се прибира… Нали се сещате — онзи, който взе празната кофа за боклук… Служите лят в Службата по регистрация…

— Често ли се карат?

— Не, не се карат. Само тя вика. Той не смее дори да си отвори устата.

Мегре хвърляше от време на време по едно око в канцеларията, където се суетяха десетината мъже. Съдебният следовател повика портиерката от прага.

— Кой е ръководител на предприятието след господин Куше?

— Директорът, господин Филип. Той живее наблизо, на остров Сен Луи…

— Има ли телефон?

— Със сигурност…

Чуха разговора им по телефона. Там горе фигурата на госпожа Мартен вече не се очертаваше върху пердето. Затова пък някакво безцветно същество слезе по стълбите, прекоси крадешком двора и излезе на улицата. Мегре разпозна шапката и светлобежовото палто на господин Мартен.

Беше полунощ. Младите момичета с грамофона изгасиха лампата. Освен в канцелариите продължаваше да свети само в салона на семейство Сен Марк, на първия етаж, където бившият посланик и акушерката разговаряха полугласно сред блудкавата миризма на болница.

Въпреки късния час, когато господин Филип пристигна, беше облечен много изискано, гладко обръснат, със сиви ръкавици от шведска кожа. Беше около четирийсетте, същински еталон на сериозния и добре възпитан интелектуалец.

Разбира се, новината го изненада и дори го разстрои. Но в неговото вълнение имаше нещо недоизказано.

— При живота, който водеше… — въздъхна той.

— Какъв беше този живот?

— Никога не бих казал нещо лошо за господин Куше. Впрочем нищо лошо не би могло да се каже за него… Той имаше право да разполага както намери за добре с времето си.

— Един момент! Господин Куше сам ли управляваше фирмата си?

— Не, по никакъв начин. Той я лансира, но след като нещата потръгнаха, той остави на мен цялата отговорност. До такава степен, че понякога не го виждах по петнайсет дни. Ето днес например! Чаках го до пет часа. Беше навечерието на плащането на полиците. Господин Куше трябваше да ми донесе необходимите пари за плащанията, които трябваше да се направят на другия ден. Около триста хиляди франка. В пет часа бях принуден да си тръгна и му оставих един доклад върху бюрото.

Веднага го откриха там, написан на машина. Точно под ръката на мъртвия. Беше най-обикновен доклад: предложение за увеличение на заплатата на един служител и за отказ от един от доставчиците; проект за реклама в страните от Латинска Америка и т.н.

— Така че тези триста хиляди франка би трябвало да бъдат тук, така ли? — попита Мегре.

— Да, в огнеупорната каса. Доказателство за това е, че господин Куше я е отварял. Само ние двамата, той и аз, имаме ключ от нея и знаем шифъра…

Но за да отворят касата, трябваше да преместят тялото. Трябваше да изчакат, докато фотографите си свършат работата. Съдебният лекар пишеше своя протокол — Куше е бил убит с куршум в гърдите и тъй като е била разкъсана аортата, смъртта е настъпила мълниеносно. Можеше да се определи, че разстоянието между убиеца и жертвата е било три метра. И най-накрая, куршумът е бил изстрелян от оръжие с най-често срещания калибър — 6,35 мм.

Господин Филип даде някои обяснения на съдия-следователя:

— Тук, на площад „Де Вож“, са само лабораториите ни, които се намират зад тази канцелария.

Той отвори една врата. Пред очите на всички се откри голяма зала с остъклен таван, в която бяха подредени хиляди епруветки. На Мегре му се стори, че чува някакъв шум зад една друга врата.

— Какво има тук?

— Морски свинчета. А отдясно са канцелариите на стенографките и на служителите. Имаме и други помещения в Пантен, където се извършва по-голямата част от експериментите. Вероятно знаете, че серумите на доктор Ривиер са известни в цял свят…

— И Куше ги е лансирал?

— Да! Тъй като доктор Ривиер не разполагаше с пари, Куше финансира изследванията му. Преди десетина години той създаде лаборатория, която навремето не беше придобила значението на тази тук…

— А доктор Ривиер продължава ли участието си във фирмата?

— Той почина преди пет години, при автомобилна катастрофа.

Най-сетне вдигнаха тялото на Куше и щом като отвориха вратата на касата, се чуха учудени възгласи: всички пари, които са се съдържали в нея, бяха изчезнали. Бяха останали само документи. Господин Филип взе да им обяснява:

— Изчезнали са не само онези триста хиляди франка, които господин Куше със сигурност е донесъл, но още шейсет хиляди, които са били прибрани в касата днес следобед и които сложих със собствените си ръце, хванати с ластик!

В портфейла на мъртвия нямаше нищо! Или по-скоро — само два номерирани билета за Мадлената.

— Те бяха за нас двамата! Трябваше да ходим заедно там.

Бяха приключили. Бъркотията се беше усилила още повече. Фотографите сгъваха стативите на своите апарати, които пречеха. Съдебният лекар си миеше ръцете на една чешма с фонтанче, която бе открил в един от шкафовете. Секретарят на съдия-следователя вече проявяваше признаци на умора.

Но само за няколко мига, въпреки цялата какофония, Мегре все пак успя да остане насаме с мъртвеца.

Беше як мъж, по-скоро нисичък и пълничък. Също като Нина, вероятно така и не се беше освободил напълно от известна доза вулгарност въпреки добре скроените си дрехи, въпреки поддържаните нокти и коприненото бельо, направено му по мярка.

Русите му коси бяха започнали да оредяват. Очите вероятно са били сини и са имали донякъде детски израз.

— Беше готин тип! — чу глас зад гърба си.

Беше Нина, която в момента плачеше от умиление и използваше Мегре като свидетел, понеже не смееше да заприказва някой от по-важните хора от прокуратурата.

— Кълна ви се, че беше готин тип!… Веднага щом решеше, че нещо може да ми направи удоволствие… И не само на мен!… На когото и да било!… Никога не съм виждала човек да дава толкова големи бакшиши като него… Дори прекаляваше и му се карах… Казвах му, че хората го смятат за будала… Тогава той ми отвръщаше: „Не ме е грижа…“

Комисарят я попита със сериозен тон:

— Беше ли весел човек?

— Да, по-скоро весел… Но всъщност в душата си не беше весел… Разбирате ли?… Трудно е да се обясни… Имаше нужда да се движи, да върши нещо… Ако не правеше нищо, ставаше мрачен и тревожен…

— А жена му?…

— Виждала съм я само веднъж, отдалече… Не мога да кажа нищо лошо за нея…

— Къде живееше Куше?

— На булевард „Осман“… Но повечето време живееше в Мьолан, там имаше вила…

Мегре се обърна бързо. Видя портиерката, която не смееше да влезе и му правеше знаци, като го гледаше с още по-нещастен израз на лицето.

— Слушайте!… Той слиза…

— Кой?…

— Господин Дьо Сен Марк… Сигурно е чул цялата шумотевица… Ето го… И всичко това в ден като днешния!… Представете си…

Бившият посланик слизаше колебливо по халат. Беше познал хората от прокуратурата. Впрочем носилката с тялото мина покрай него.

— Какво е това? — попита той Мегре.

— Един човек, който е бил убит. Куше, собственикът на серумите.

На комисаря му се стори, че събеседникът му е поразен внезапно от някаква мисъл, като че си беше спомнил нещо.

— Познавахте ли го?

— Не… Искам да кажа, че съм чувал за него…

— Какво?

— Нищо! Нищо не зная… В колко часа е…

— Престъплението вероятно е било извършено между осем и девет часа…

Господин Дьо Сен Марк въздъхна, приглади посребрените си коси, кимна за довиждане на Мегре и пое по стълбата, която водеше към неговия апартамент.

През това време портиерката стоеше на разстояние. После отиде до някакъв човек, който ходеше приведен напред-назад под портала. Когато се върна при комисаря, той я попита:

— Кой е този?

— Господин Мартен… Търси едната си ръкавица, която бил изпуснал. Трябва да ви кажа, че никога не излиза без ръкавици, дори за да отиде само за цигари на петдесет метра оттук.

Сега господин Мартен се въртеше около кофите за боклук, палеше клечки кибрит една след друга, докато най-сетне не се примири и се прибра у дома си.

Мъжете в двора си стискаха ръцете. Онези от прокуратурата си отиваха. Секретарят на съдия-следователя проведе съвсем кратък разговор с Мегре.

— Оставям ви да работите. Ще ме държите в течение, естествено.

Все така изискан като картина от модно списание, господин Филип се поклони на комисаря и го попита:

— Имате ли още нужда от мен?

— Утре пак ще се видим… Предполагам, че ще бъдете в канцеларията си?…

— Да, както винаги… Точно в девет часа…

Настъпи вълнуващ миг, без обаче да бъде белязан от каквото и да било събитие. Дворът продължаваше да тъне в мрак. Все така светеше една-единствена лампа. И порталът с неговата запрашена крушка си беше същият.

Отвън колите потегляха, плъзгайки се по асфалта, и за миг осветиха с фаровете си дърветата по площад „Де Вож“.

Мъртвия вече го нямаше. Канцеларията изглеждаше така, все едно че е имало обир. Никой не се беше сетил да изгаси лампите и сега лабораторията беше осветена, като че там предстоеше усилена нощна работа.

Ето че отново бяха останали само трима насред двора, три съвършено различни същества, които не се бяха познавали допреди един час, но при все това като че бяха свързани от някаква тайнствена близост.

Нещо повече — бяха като членовете на семейство, които остават сами след погребението, когато чуждите хора вече са си отишли!

Беше само бегло впечатление на Мегре, докато гледаше ту разстроеното лице на Нина, ту изопнатите черти на портиерката.

— Сложихте ли вече децата си да спят?

— Да… Но още не са заспали… Не са спокойни… Все едно чувстват, че…

Госпожа Бурсие искаше да попита нещо: беше въпрос, от който се срамуваше едва ли не. Обаче той имаше основно значение за нея…

— Смятате ли, че…

Погледът й обходи целия двор и като че се спираше на всеки неосветен прозорец.

— … че… че е някой оттук?

Сега вече гледаше втренчено към портала — онзи широк свод, чиято врата винаги беше отворена, освен след единайсет часа вечерта, и свързваше двора с улицата, като даваше свободен достъп до сградата на всеки непознат, идващ отвън.

Нина стоеше в неестествена поза и от време на време крадешком хвърляше по някой поглед към комисаря.

— Без съмнение разследването ще отговори на вашия въпрос, госпожо Бурсие… Засега изглежда сигурно едно нещо: онзи, който е откраднал тези триста хиляди франка, не е същият човек, който е извършил убийството. По-вероятно е, след като господин Куше е пречел с гърба си на достъпа до касата… Кажете ми, впрочем, тази вечер имаше ли светлина в лабораторията?

— Момент!… Да, мисля, че светеше… Но светлината беше някак си по-слаба. Сигурно господин Куше беше запалил една-две лампи, за да отиде до умивалниците, които са в самото дъно на помещенията…

Мегре си направи труда да изгаси всичко, а портиерката продължаваше да стои на прага, макар че тялото вече го нямаше. В двора той отново се сблъска с Нина, която го чакаше. Дочу някъде над главата си шум от предмет, който се докосва до стъклото на прозорец. Обаче всички прозорци бяха затворени, всички лампи бяха угасени.

Някой беше помръднал, някой дебнеше в мрака на някоя от стаите.

— До утре, госпожо Бурсие… Ще бъда тук, преди да отворят канцелариите.

— Ще ви изпратя! Трябва да заключа пътната врата…

Като излязоха на улицата, Нина отбеляза:

— Мислех, че имате кола.

Не се решаваше да се раздели с него. Забила поглед в земята, тя добави:

— Къде живеете?

— На две крачки оттук, булевард „Ришар Льоноар“.

— Метрото вече не върви, нали?

— Не, мисля, че не.

— Трябва да ви призная нещо…

— Слушам ви.

Тя все така не смееше да го погледне. Чуха зад гърба си портиерката да дърпа резетата на вратата, после стъпките й се отдалечиха по посока на жилището й. На площада нямаше жива душа. Фонтаните напевно ромоляха. Часовникът на кметството би един часа.

— Сигурно ще си помислите, че злоупотребявам с вас… Всъщност не знам какво ще си помислите… Казах ви, че Реймон беше много щедър човек… Не знаеше цената на парите… Даваше ми всичко, което поискам… Разбирате ли ме?…

— Е, и?…

— Сигурно ще ви се стори смешно… Исках колкото се може по-малко… Винаги чаках той да се сети… Впрочем, след като почти винаги бяхме заедно, нямах нужда от нищо. Днес трябваше да вечерям с него… Това е…

— Останали сте без пукната пара, така ли?

— Не, дори не е това! — запротестира тя. — Още по-глупаво е! Смятах да му поискам пари тази вечер. На обяд платих една сметка.

Измъчваше се. Дебнеше реакцията на Мегре, готова да спре при първата усмивка.

— Не съм си и помисляла, че може да не дойде. Имах още малко пари в чантичката… Докато го чаках в „Селект“, ядох стриди, а после лангуста… После се обадих по телефона. Чак като стигнах тук, забелязах, че ми остават точно толкова пари, колкото да си платя таксито.

— А у вас?

— Живея на хотел…

— Питам ви дали нямате поне малко заделени пари…

— Аз ли?

Тя се изсмя нервно.

— За какво?… Нима можех да предвидя това?… Но дори и да знаех, нямаше да искам…

Мегре въздъхна.

— Елате с мен до булевард „Бомарше“. Само там можете да намерите такси по това време. Какво решавате?

— Не знам… аз…

Тя потръпна. Вярно, че беше само по копринена рокля.

— Не е ли направил завещание?

— Откъде мога да знам?… Да не мислите, че хората се занимават с тези неща, когато всичко им е наред?… Реймон беше готин тип… Аз…

Тя плачеше беззвучно, както си вървеше. Комисарят сложи банкнота от сто франка в ръката й и направи знак на едно минаващо такси да спре. После промърмори, като пъхна още по-дълбоко свитите в юмрук ръце в джобовете:

— До утре… Нали ми казахте хотел „Питал“?…

Когато вече си лягаше, госпожа Мегре се събуди само за да промърмори в полусън:

— Вечерял ли си поне?