Жорж Сименон
Мегре при министъра (5)

Пета глава
Скрупулите на професора

Гласът беше като на човек, който не е спал цялата нощ. Не е спал и предните нощи, и вече дори не си прави труда да подбира думите си, тъй като е преминал фазата, през която човек все още се безпокои за впечатлението, което прави на околните. При мъжете обикновено този безличен глас, безизразен и безсилен, показва същото, което жената изразява, когато плаче с широко отворена уста, но без да изглежда патетично. В резултат на това тя става грозна, но това въобще не я интересува.

— Можете ли да дойдете веднага при мен, Мегре? Дотам, докъдето са стигнали нещата, няма никаква причина да избягвате да се появявате на булевард „Сен Жермен“, освен ако това не ви притеснява лично, разбира се. Предупреждавам ви, че в чакалнята е пълно с журналисти, телефонът не спира да звъни. Обещах им пресконференция в единайсет часа.

Мегре погледна часовника си:

— Идвам веднага.

На вратата се почука. Младият Лапоент влезе, докато Мегре още държеше намръщен слушалката в ръка.

— Нещо важно ли искаш да ми кажеш?

— Имам новини.

— Важно ли е?

— Мисля, че да.

— Сложи си шапката и тръгвай с мен. Ще ми разкажеш по пътя.

Той се спря за миг пред портиера и го помоли да предаде на шефа, че няма да присъства на сутрешната оперативка. Като излязоха на двора, се приближи до една от малките черни коли на Съдебната полиция.

— Качвай се, ти ще караш.

А когато поеха с колата по Кея, каза:

— Хайде, разказвай бързо.

— Прекарах цялата нощ в „Отел дьо Бери“, в стаята, която бях наел.

— Пикмал не се ли е появявал повече?

— Не, но през цялата нощ на улицата дежуреше човек от Сигурността.

Мегре го беше предположил, обаче това изобщо не го безпокоеше.

— Не исках да влизам в стаята на Пикмал, докато беше тъмно, понеже щеше да се наложи да светна лампата, а от улицата щяха да видят светлината. Изчаках да съмне и започнах да изследвам стаята по-старателно, отколкото предния път. Между другото, вземах книгите една по една и ги прелиствах. И в един трактат по политикономия открих това писмо, което сигурно е било пъхнато там, за да се отбележи страницата.

Като продължи да кара с едната ръка, той извади с другата портфейла от джоба си и го подаде на Мегре.

— Вижте в лявото отделение. Онова писмо с антетката на Камарата на депутатите.

Беше лист хартия малък формат от онези, които депутатите в Камарата обикновено използват за кратки бележки. Писмото носеше датата от предния четвъртък. Почеркът беше дребен и небрежен, буквите се катереха една върху друга, а в края на думите ставаха почти нечетливи.

Скъпи господине,

Благодаря ви за вашето съобщение. Силно съм заинтересуван от онова, което ми казвате, и на драго сърце ще се видя с вас утре, към осем часа вечерта, в „Брасри дьо Кроасан“, на улица „Монмартър“. Дотогава ще ви помоля да не говорите с никого по въпроса, който ви интересува.

Ваш

Нямаше подпис в истинския смисъл на думата, а само някаква драскулка, която можеше да се състои от които и да било букви от азбуката.

— Предполагам, че е от Жозеф Маскулен — измърмори комисарят.

— Да, от него е. Минах рано сутринта покрай един приятел, който работи като стенограф в Камарата и познава почерка на повечето депутати. Достатъчно беше да му покажа само първия ред и подписа.

Вече бяха стигнали до булевард „Сен Жермен“. Мегре забеляза, че пред Министерството на строителството бяха паркирани доста автомобили на представители на вестниците. Хвърли един поглед към отсрещния тротоар и не видя никого от хората от улица „Де Сосе“. Дали пък сега, след като бомбата вече беше избухнала, те бяха прекратили наблюдението си?

— Да ви изчакам ли?

— Ами да, така може би ще е по-добре.

Той прекоси двора, изкачи се по широкото стълбище и се озова в малко преддверие с тъмночервен килим и жълтеникави колони. Разпозна някои от лицата. Двама-трима от журналистите понечиха да тръгнат към него, но разсилният ги беше изпреварил.

— Оттук, господин комисар. Господин министърът ви очаква.

В огромния мрачен кабинет, където лампите бяха запалени, Огюст Поен, който стоеше прав, му се стори по-нисък и по-масивен, отколкото в апартамента на булевард „Пастьор“. Той протегна ръка на Мегре и я задържа в своята с настоятелността на онзи, който току-що е преживял силен шок и е признателен и на най-дребната проява на симпатия.

— Благодаря, че дойдохте, Мегре. Сега вече започнах да се упреквам заради това, че ви забърках в цялата тази история. Виждате, че не съм ви обезпокоил напразно!

Той се обърна към една жена, която тъкмо завършваше разговора си по телефона и после затвори слушалката.

— Запознайте се, това е секретарката ми, госпожица Бланш, за която съм ви разказвал.

Жената наблюдаваше Мегре с недоверие. Личеше си, че е заела отбранителна позиция. Тя не му подаде ръка, а само лекичко му кимна.

Лицето й беше съвсем обикновено и непривлекателно. Обаче Мегре с изненада установи, че под твърде семплата черна рокля, украсена на врата само от тясна бяла дантела, се отгатваше все още младо, закръглено и твърде привлекателно тяло.

— Нека отидем в моя апартамент, ако това не ви притеснява. Не можах да свикна с този кабинет, където винаги се чувствам неудобно. Ще вдигате телефона, нали, Бланш?

— Да, господин министър.

Поен отвори една врата в дъното и прошепна все със същия безизразен глас:

— Нека мина пред вас. Доста трудно е да намерите пътя.

Самият той още не бе свикнал. Изглеждаше като изгубен сред пустите коридори и от време на време спираше с колебание пред някоя врата.

Стигнаха до по-тясно стълбище и пресякоха в горната му част две обширни празни помещения. Срещнаха прислужница с бяла престилка и метла в ръка, което показваше, че вече бяха напуснали официалната част на сградата и това вече са частните апартаменти.

— Исках да ви запозная с Фльори. Беше в съседния кабинет. Но в последния момент ми излезе от ума.

Чу се женски глас. Поен бутна една последна врата и се озоваха в салон, по-малък от предишните. Една жена седеше близо до прозореца, а близо до нея стоеше младо момиче.

— Жена ми и дъщеря ми. Сметнах, че ще е по-добре и те да присъстват на нашия разговор.

Госпожа Поен беше съвсем обикновена жена от буржоазията, на зряла възраст, каквито човек среща постоянно на улицата, тръгнали на пазар. Лицето й изглеждаше много уморено, а погледът й бе също така празен като на нейния съпруг.

— Искам най-напред да ви благодаря, господин комисар. Съпругът ми разказа всичко. Разбирам колко добре му се е отразила срещата с вас.

Вестниците със сензационните заглавия бяха разпръснати върху една маса.

В началото Мегре не обърна внимание на младото момиче, което изглеждаше по-спокойно и по-добре се владееше, отколкото баща му и майка му.

— Искате ли чаша кафе?

Всичко това му напомняше донякъде къщата на покойник, където обичайният ред внезапно е нарушен, а хората ходят напред-назад, говорят и се вълнуват, без да знаят къде да застанат и какво да правят.

Още не беше свалил палтото си. Ан-Мари му предложи да го свали и го остави на облегалката на едно от креслата.

— Четохте ли вестниците от тази сутрин? — попита го най-сетне министърът, без да седне.

— Имах време само да прегледам заглавията им.

— Все още не цитират името ми, обаче всички в пресата вече знаят. Вероятно са получили информацията някъде към полунощ. Бях предупреден за това от един мой познат, който работи като метранпаж^[1] на улица „Дьо Кроасан“. И незабавно се обадих на министър-председателя.

— Той как реагира?

— Не знам дали беше изненадан или не. Вече не съм в състояние да давам оценка за хората. Разбира се, бях го събудил. Стори ми се, че прояви известно учудване, но също така ми се стори, че не се вълнува така, както очаквах.

Той продължаваше да говори с половин уста, без убеждение, все едно че думите нямаха значение.

— Седнете, Мегре. Извинете ме заради това, че ви държа прав, но от тази сутрин не мога да седя — това ми създава някакво чувство за тревога. Имам нужда да стоя прав, да вървя. Когато пристигнахте, аз вече от един час ходех напред-назад из кабинета си, докато секретарката ми отговаряше на телефонните обаждания. И за какво ви говорех? А, да. Министър-председателят ми каза нещо от рода на: „Е, драги мой, ще трябва да погледнете събитията в лицето!“ Струва ми се, че това бяха неговите собствени думи. Аз го попитах дали Пикмал се намира в ръцете на неговите служби. А той, вместо да ми отговори направо, само промърмори: „Какво ви кара да мислите така?“ После ми обясни, че и той, както всеки друг министър, не може да се закълне в онова, какво става в неговите служби. Изнесе цяла реч по този въпрос. „Всички смятат, че ние сме отговорни за всичко — каза той, — без да разбират, че сме обикновени минувачи в политиката. Без да разбират, че онези, на които днес даваме заповеди, знаят това. Доскоро са имали друг господар, а може би и на другия ден той ще се смени.“ Тогава аз му казах: „Сигурно ще е най-добре да си подам оставката още утре сутринта.“ „Прекалено много бързате, Поен. Сварвате ме неподготвен. В политиката нещата рядко протичат така, както си ги предвидил. Ще помисля над вашето предложение и скоро пак ще ви се обадя.“ Предполагам, че се е обаждал на някои наши колеги. А може и да са имали събрание. Не знам. Сега вече нямат никакво основание да ме държат в течение. Прекарах останалата част от деня, като крачех напред-назад из стаята си, а жена ми в това време се опитваше да ме вразуми.

Жена му го погледна в този момент, като че искаше да каже:

— Помогнете ми! Нали виждате докъде се е докарал!

Беше вярно. Онази вечер, на булевард „Пастьор“, Поен му се бе сторил като човек, олюляващ се от удара, който току-що му е бил нанесен, и все още не знае как ще се справи с него, но не се е отказал да се бори.

А сега говореше така, като че събитията вече не го касаят, все едно че, след като съдбата му е решена веднъж завинаги, той се бе отказал да се бори.

— Обади ли ви се отново? — попита Мегре.

— Да, към пет и половина сутринта. Както виждате, тази нощ неколцина не сме спали. Той ми заяви, че моята оставка няма да промени по никакъв начин нещата, че на нея ще се погледне като на признание за вина и че единственото, което трябва да направя, е да призная истината.

— Включително и що се отнася до съдържанието на доклада „Калам“ ли?

Поен успя да се усмихне.

— Не, не точно. А когато сметнах, че разговорът ни е вече приключен, той прибави: „Предполагам, че ще ви попитат дали сте чели доклада.“ А аз отвърнах: „Да, прочетох го.“ „И аз така си помислих. Предполагам, че е доста обемист доклад, пълен с технически подробности, отнасящи се до тема, която не е разбираема за един човек на закона. Би било по-точно да се каже, че сте го прегледали. Докладът вече не ви е подръка, за да опресните паметта си. Казвам ви всичко това, приятелю, за да можете да избегнете още по-сериозните неприятности, дори от онези, които очаквате. Говорете за съдържанието на доклада, обвинявайте когото си искате — това не ме интересува. Тогава ще ви обвинят, че отправяте обвинения, които не сте в състояние да обосновете. Разбирате ли ме?“

Поен запали отново лулата си, поне за трети път от началото на разговора. Жена му се обърна към Мегре:

— Можете и вие да пушите. Аз съм свикнала.

— Още от седем часа сутринта телефонът започна да звъни. Бяха най-вече журналисти, които искаха да ми задават въпроси. В началото отговарях, че нямам какво да кажа. Но после почувствах, че тонът им започва да става едва ли не заплашителен. Директорите на два вестника ми се обадиха лично. Най-накрая определих среща на всички в моя кабинет, за тази сутрин, в единайсет часа, когато ще им дам пресконференция. Но имах нужда да ви видя преди това. Предполагам…

Бе имал смелостта — може би от стеснителност, а може би от страх или от суеверие — да забави своя въпрос до този момент.

— Предполагам, че не сте открили нищо?

Мегре извади от джоба си писмото и го подаде на министъра, без да продума. Дали направи нарочно това, за да придаде по-голямо значение на своя жест и по този начин да вдъхне по-голямо доверие на министъра? Имаше нещо театрално в неговото поведение, което не му бе присъщо.

Госпожа Поен не се помръдна от канапето, в което седеше, но Ан-Мари отиде при баща си и прочете написаното през рамото му.

— От кого е? — попита тя.

А Мегре попита на свой ред Поен:

— Разпознавате ли този почерк?

— Напомня ми нещо, но не ми е особено познат.

— Това писмо е било изпратено в четвъртък от Жозеф Маскулен.

— До кого е адресирано?

— До Жул Пикмал.

Настъпи мълчание. Без да каже нито дума, Поен подаде листчето на жена си. Като че всеки от присъстващите се опитваше да прецени значението на това откритие.

Когато Мегре заговори отново, както на булевард „Пастьор“, той започна по-скоро един вид разпит:

— Какви са отношенията ви с Маскулен?

— Нямам такива.

— Скарани ли сте?

— Не.

Лицето на Поен придоби сериозен и загрижен израз. Макар че Мегре никога не се беше набърквал в политиката, той все пак познаваше донякъде нравите в парламента. Общо взето, дори депутатите от противниковите партии да отправяха един срещу друг яростни нападки от трибуната, всъщност поддържаха сърдечни отношения, които със своята фамилиарност наподобяваха отношенията между ученици или между войниците в казармата.

— Не говорите с него, така ли? — продължи да упорства Мегре.

Поен прокара ръка по челото си.

— Това е още от отдавна, още от моя дебют в Камарата. Тогава беше нова Камара. Вие сигурно си спомняте. Всички бяхме положили клетва, че между нас вече няма да има интриганти.

Това беше периодът веднага след войната, когато страната бе залята от вълна на идеализъм. Хората жадуваха за чисти отношения.

— Повечето мои колеги, във всеки случай, една значителна част от тях, бяха също като мен новаци в политиката.

— Но не и Маскулен.

— Не. Бяха останали неколцина от предишните камари, обаче всички бяхме убедени, че новодошлите ще създадат нова атмосфера. Обаче след няколко месеца вече нямах същата вяра. А след две години бях съвсем обезсърчен. Спомняш ли си, Анриет?

Той се бе обърнал към жена си.

— Да, до такава степен се обезсърчи — каза тя, — че дори реши да не се кандидатира повече.

— По време на една вечеря, на която трябваше да взема думата, аз изразих чувствата, които бяха в душата ми, а пресата веднага си записа моите думи. Бих се учудил, ако тези дни някой не изнесе на бял свят една част от онази моя реч. Темата й беше в известен смисъл за „мръсните ръце“. В общи линии, обяснявах, че е порочен не нашият политически режим, а средата, в която въпреки волята си живеят политиците.

Няма нужда да се разпространявам повече по въпроса. Спомняте си сигурно онова прословуто заглавие: Републиката на другарите. Всеки ден се срещаме. Всеки ден си стискаме ръцете като стари приятели. След като минат няколко седмици от началото на сесията, всички си говорим на „ти“ и взаимно си правим дребни услуги.

Всеки ден стискаме все повече ръце и ако тези ръце не са дотам чисти, вдигаме снизходително рамене и си казваме: „Е, какво да се прави! Но той не е лош човек.“ Или пък: „Той е длъжен да прави това заради своите избиратели.“ Разбирате ли ме? Аз заявих тогава, че ако всеки един от нас веднъж завинаги откаже да стиска мръсните ръце — ръцете на интригантите, тогава политическата атмосфера отведнъж ще се прочисти.

След известна пауза той добави с горчивина:

— И аз направих онова, което проповядвах. Започнах да избягвам журналистите и деловите хора, които вършат незаконни действия и пълнят коридорите на Пале Бурбон^[2]. Отказвах на влиятелните избиратели услугите, които не смятах, че съм длъжен да им правя.

И един ден, когато в една от залите на Парламента Маскулен тръгна към мен с протегната ръка, аз се направих, че не го виждам, и подчертано се обърнах към един друг мой колега. Много добре зная, че той е пребледнял и никога не ми е простил това. Той е от онзи тип хора, които не прощават.

— По същия начин ли постъпихте и с Хектор Табар, директора на „Ла Рюмьор“?

— На два-три пъти отказвах да го приема, но той не настоя повече.

Той погледна часовника си.

— Остава ми един час, Мегре. В единайсет часа ще трябва да застана пред журналистите и да отговарям на техните въпроси. Помислих си дали просто да не им предам комюнике, но това не би ги задоволило. Трябва да им кажа, че Пикмал е идвал и ми е предал доклада „Калам“, и съм отишъл в своя апартамент на булевард „Пастьор“, за да го прочета.

— И че не сте го прочели!

— Ще се опитам да не бъда толкова категоричен. Би било най-трудното, невъзможното нещо, да ги накарам да приемат, че съм оставил този прословут доклад в някакъв апартамент без надзор и когато на другия ден съм отишъл да го взема, за да го предам на министър-председателя, той бил изчезнал. Никой няма да ми повярва. Изчезването на Пикмал изобщо не опростява нещата, а напротив. Ще сметнат, че по един или друг начин съм отстранил един неудобен свидетел. Единственото нещо, което би ме спасило, е да им предам крадеца на документа.

После добави, като че искаше да се извини за своята досада:

— Не можех да очаквам това да стане за четирийсет и осем часа, дори и от вас. Как мислите, какво трябва да направя сега?

Госпожа Поен се намеси и каза категорично:

— Трябва да си подадеш оставката, а после да се върнем в Ла Рош-сюр-Йон. Хората, които те познават, ще разберат, че си невинен. А пък за останалите няма защо да се безпокоиш. Нали собствената ти съвест е чиста?

Погледът на Мегре се спря на лицето на Ан-Мари и видя, че тя свива устни. Разбираше, че младото момиче не може да споделя мнението на майка си и за нея подобно отстъпление от страна на баща й несъмнено би означавало да изгуби всички свои надежди.

— Какво е вашето мнение? — прошепна нерешително Поен.

Това беше отговорност, която комисарят не можеше да поеме върху себе си.

— А вашето?

— Имам чувството, че трябва да се отбранявам, ако съществува и най-малката надежда да бъде открит крадецът.

Това отново беше косвен въпрос до него.

— Аз винаги се надявам, до последната минута — по-скоро изсумтя Мегре, — в противен случай никога не бих започнал нито едно следствие. Поради това, че не съм свикнал с политиката, загубих време за постъпки, които може да изглеждат ненужни. Но вече не съм толкова сигурен, че са чак толкова ненужни.

Преди Поен да се появи пред журналистите, той трябваше да му вдъхне, ако не вяра, поне известна увереност в самия себе си. С тази цел Мегре започна да рисува пред него по-елементарна картина на положението.

— Разбирате ли, господин министър, озовахме се върху почва, на която се чувствам по-сигурен в себе си. Досега по принцип трябваше да действам така, че никой да не забележи това. Но въпреки това ние непрекъснато се натъквахме на хората от улица „Де Сосе“. Независимо дали на входа на вашето министерство, на вратата на жилището на вашата секретарка, на това на Пикмал или пред жилището на вашия шеф, министър-председателя, моите хора неизменно се сблъскваха с хората от Националната сигурност, които стояха там на пост.

По едно време си зададох въпроса какво търсят те там и дали двете служби всъщност не извършват паралелно разследване. Сега си мисля обаче, че те искаха само да разберат какво ще открием ние. Под наблюдение не бяхте нито вие, нито вашата секретарка, нито Пикмал, нито Фльори, а аз и моите хора.

От момента, в който изчезването на Пикмал и на документа стане официално известно, търсенето им преминава към функциите на Съдебната полиция, тъй като това изчезване се е случило на територията на Париж. Обаче нито един човек не може да изчезне, без да остави следи. И всеки крадец в крайна сметка винаги бива заловен.

— Да, рано или късно! — прошепна Поен с тъжна усмивка.

Тогава Мегре стана, погледна го право в очите и отвърна:

— Трябва само да издържите дотогава!

— Но това не зависи единствено от мен.

— Да, но зависи преди всичко от вас.

— Ако Маскулен стои зад цялата тази машинация, той рано или късно ще направи официално запитване до правителството.

— Да, освен ако не предпочете да се възползва от онова, което знае, за да засили влиянието си.

Поен го погледна с изненада.

— Значи вие сте в течение? А пък аз си мислех, че не се занимавате с политика.

— Такива неща не се случват само в политиката. А хора като Маскулен има във всички други среди. Струва ми се, че той има една-единствена страст, но е хладнокръвен човек, който умее да дочака своя час. Кажете ми, ако греша. От време на време той предизвиква буря в Камарата и в печата, като прави разкрития за някакви злоупотреби или за някакъв скандал.

Поен го слушаше с нараснал интерес.

— По този начин, лека-полека, той си е създал репутацията на неумолим борец за справедливост. Така че всички просветители, всички недоволни, всички бунтуващи се от рода на Пикмал се обръщат към него, когато открият нещо непочтено или когато им се струва, че са открили такова нещо.

— Предполагам, той получава същия род писма като нас, когато е било извършено тайнствено престъпление. Пишат ни всякакви луди, смахнати, маниаци, както и хора, които използват случая, за да излеят омразата си срещу свой роднина, бивш приятел или съсед. Но измежду всички тези писма все пак има такива, които ни дават истински сведения и без които мнозина убийци все още щяха да си ходят спокойно по улиците.

Пикмал Самотника, търсил истината във всички екстремистки партии, във всички религии и във всички философски течения, е точно от онзи тип хора, на които дори и наум няма да им дойде, след като са открили доклада „Калам“, да се обърнат към прекия си началник, понеже му нямат доверие. Той се е обърнал към професионалния борец за справедливост, понеже е бил убеден, че по този начин докладът ще може да се изплъзне от неизвестно какъв заговор за укриването му.

— Но ако Маскулен държи доклада в ръцете си, тогава защо все още не го е използвал?

— Причината вече ви я изтъкнах. Периодически изпитва нужда да предизвиква скандал, за да поддържа репутацията си. Обаче изнудваческите вестници от типа на „Ла Рюмьор“ също не публикуват всички сведения, с които разполагат. Напротив, тъкмо онези истории, за които не споменават нищо, им носят приходи. Докладът „Калам“ е нещо прекалено важно, за да го хвърлят за храна на публиката. Как мислите, ако Маскулен разполага с него, колко души държи в своята власт, като включим в това число и Артюр Нику?

— Мнозина. Предполагам, няколко десетки.

— Ние не знаем колко документи, подобни на доклада „Калам“, държи той в ръцете си. Обаче може във всеки момент да ги използва, така че в деня, когато се почувства достатъчно силен, той ще може да постигне своите цели.

— Да, това ми е идвало вече наум — призна си Поен. — И точно то ме плаши! Ако Маскулен държи в ръцете си доклада, тогава докладът е на сигурно място. Затова бих се изненадал, ако го намерим. Но ако не го направим или ако не получим изрично доказателство, че даден човек го е унищожил, моето име ще бъде опетнено, тъй като именно мен ще обвинят за това, че той е изчезнал.

Мегре забеляза, че госпожа Поен извръща глава, защото по лицето й бяха потекли сълзи. Поен също видя това и за миг загуби хладнокръвие. А Ан-Мари каза само:

— Мамо!

Госпожа Поен само тръсна глава, като че за да покаже, че й няма нищо, и бързо излезе от стаята.

— Нали виждате! — каза съпругът й, като че всичко това се нуждаеше от коментар.

Дали Мегре не допусна грешка? Дали не се впечатли от тази драматична атмосфера? Но така или иначе, той заяви самоуверено:

— Не ви обещавам да намеря доклада, но ще пипна онази или онзи, който е влязъл във вашия апартамент и го е взел. Защото точно това ми е професията.

— Наистина ли смятате така?

— Да, сигурен съм.

Мегре стана, а Поен измърмори:

— Ще сляза с вас.

После се обърна към дъщеря си:

— Тичай да предадеш на майка си онова, което комисарят току-що каза. Сигурно ще й подейства добре.

Те се върнаха по същия път обратно сред кулисите на министерството и се озоваха в кабинета на Поен. Там, освен госпожица Бланш, която седеше на телефона, стоеше висок и слаб мъж със сиви коси, който отваряше дневната поща.

— Запознайте се, това е Жак Фльори, началникът на моя кабинет… Комисарят Мегре…

На Мегре му се стори, че вече е виждал някъде този човек, сигурно в някой бар или ресторант. Беше запазен мъж. На фона на елегантната му външност още повече изпъкваше небрежният вид на министъра. Беше точно от онзи тип мъже, които обикновено се срещат по баровете на „Шанз-Елизе“ в компанията на красиви жени.

Ръката му беше суха, а ръкостискането — решително. Отдалече изглеждаше по-млад и по-енергичен, отколкото отблизо, понеже си личаха торбичките под очите, както и отпуснатите устни, които той успяваше да скрие зад нервната си усмивка.

— Колко души са? — попита го Поен, като му посочи чакалнята.

— Най-малкото трийсет. Кореспондентите на чуждите вестници също са тук. Не знам колко са фотографите. А продължават да пристигат още.

Мегре и министърът се спогледаха. Мегре му намигна окуражително, като че искаше да му каже: „Дръжте се!“

Поен го попита:

— През чакалнята ли ще излезете?

— След като ще им съобщите, че аз ще се заема с разследването, това вече няма никакво значение. Дори напротив.

Чувстваше върху себе си все така недоверчивия поглед на госпожица Бланш, която не бе успял да привлече на своя страна. Тя като че все така се колебаеше какво мнение да си състави за него. Но все пак спокойствието на шефа й вероятно я караше да мисли, че намесата на Мегре е по-скоро полезна.

Докато комисарят прекосяваше чакалнята, фотографите първи се втурнаха към него. Той не стори нищо, за да им се измъкне. След това репортерите на свой ред го нападнаха с въпроси.

— Вие ли ще се заемете с доклада „Калам“?

Той с усмивка ги отстрани.

— Само след няколко минути министърът лично ще отговори на вашите въпроси.

— Значи не отричате, че вие ще се заемете?

— Нищо не отричам.

Някои от тях го последваха чак до мраморното стълбище, надявайки се, че ще успеят да изтръгнат някакво изявление.

— Попитайте министъра — беше единственият му отговор.

Единият от тях го попита:

— Смятате ли, че Пикмал е бил убит?

За първи път сега тази хипотеза бе формулирана така изрично.

— Нали знаете какъв е любимият ми отговор отвърна той. — Не смятам нищо.

Няколко минути по-късно, след като го спряха още няколко пъти, Мегре най-сетне влезе в автомобила на Съдебната полиция, където Лапоент бе използвал времето си да чете вестниците.

— Накъде тръгваме? Към Кея ли?

— Не, към булевард „Пастьор“. Какво разправят вестниците?

— Ами пишат най-вече за изчезването на Пикмал. Един от тях, не си спомням точно кой от всичките, отишъл да вземе интервю от госпожа Калам. Тя продължава да живее в апартамента, където е живяла заедно със съпруга си, на булевард „Распай“. Изглежда, е доста енергична женица, която казва направо какво мисли и не се опитва да се измъкне от въпросите. Тя не е чела доклада, но много добре си спомня, че преди около пет години съпругът й е ходил за няколко седмици в Северна Савоя. След завръщането му оттам имал период на голяма активност и често му се случвало да работи до късно през нощта. „Никога по-рано не са му се обаждали толкова много хора“ — казала тя. Идвали и много хора в дома им, които те с мъжа й изобщо не познавали. Той бил много загрижен и разтревожен. Когато тя го питала за какво се тревожи толкова, той й отвръщал, че е заради работата и заради отговорността му. Често й говорел за своята отговорност по онова време. Имала чувството, че нещо го измъчва. Знаела вече, че е болен. Преди повече от година лекарят й бил казал, че има рак. Спомнила си, че един ден той въздъхнал и казал: „Господи, колко е трудно за един човек да разбере какъв е неговият дълг!“

Движеха се по улица „Дьо Вожирар“. Заради автобуса, който бе пред тях, трябваше да карат бавно.

— Статията е цяла колонка във вестника — добави Лапоент.

— А какво е направила с документите на мъжа си?

— Оставила е всичко, където си е било, в неговия кабинет и го почиства редовно, както когато е бил жив.

— Не е ли ходил някой при нея в последно време?

— Да, двама — отвърна Лапоент, като хвърли възхитен поглед към своя шеф.

— Пикмал ли е бил единият?

— Да. Това е било първото посещение, преди около седмица.

— Тя познавала ли го е?

— Да, доста добре. Докато Калам е бил жив, той е идвал често да се съветва с него. Тя си мисли, че той се занимава с математика. Обяснил й, че иска да намери нещо от старите си неща, които навремето оставил на съхранение при професора.

— Намерил ли го е?

— Носел е чанта със себе си. Тя го оставила в кабинета, където останал в продължение на около един час. Когато тръгнал да си ходи, тя му задала този въпрос, а той й отговорил, че не го е намерил. За нещастие неговите неща сигурно са се загубили. Не е погледнала в чантата му, понеже не е подозирала нищо. Чак на по-другата сутрин…

— Кой е бил вторият й посетител?

— Някакъв мъж на около четирийсет години, който казал, че е бивш ученик на Калам. Попитал я дали е запазила всички папки на своя мъж. Той също споменал, че правили заедно с професора някакви проучвания.

— Пуснала ли го е да влезе в кабинета?

— Не. Сметнала, че това вече е много странно съвпадение, и му казала, че всички документи на мъжа й са останали във Висшата строителна школа.

— Описва ли втория си посетител?

— Във вестника не се говори за него. Ако го е направила, репортерът е запазил сведението за себе си и вероятно сега продължава своето малко разследване.

— Паркирай тук, до тротоара. Пристигнахме.

 

 

През деня булевардът бе също толкова спокоен, колкото и през нощта. Имаше същата успокояваща атмосфера на място, където живеят хора от средната класа.

— Да ви изчакам ли?

— Идваш с мен. Може би ще имаме работа.

Остъклената врата към жилището на портиерката се намираше отляво на коридора. Портиерката беше възрастна жена, доста изискана на вид, която изглеждаше уморена.

— Какво има? — попита тя двамата мъже, без да става от креслото си. Една котка с червеникава козина скочи от коленете й и се отърка в краката на Мегре.

Той каза името си, свали учтиво шапка и се постара да заговори почтително.

— Господин Поен ме натовари с разследване по повод една кражба, на която е станал жертва преди два дни.

— Кражба ли? Тук, в тази къща? И как така нищо не ми е казал?

— Той ще го потвърди, когато има случай да ви види. Но ако имате някакви съмнения, достатъчно е да му се обадите по телефона.

— Не, няма смисъл. Щом като вие сте комисар, ще трябва да ви повярвам, не е ли така? Но как е могло да се случи такова нещо? Къщата е толкова спокойна. Има вече трийсет и пет години, откакто съм тук, и никога не се е налагало полицията да идва.

— Бих искал да си припомните деня във вторник, по-специално сутринта.

— Вторник ли… Чакайте малко… Това беше онзи ден…

— Да. Предния ден вечерта министърът е идвал тук, в своя апартамент.

— Той ли ви каза това?

— Не само ми го каза, но освен това аз лично се срещнах с него тук. Вие самата ми отворихте вратата малко след десет часа вечерта.

— Да, мисля, че си спомням.

— Той сигурно си е тръгнал малко след мен. Отваряли ли сте вратата на някой друг през нощта?

— Не, със сигурност не съм. Много рядко някой от наемателите се прибира след полунощ. Тук хората са много кротки. Ако се беше случило нещо такова, щях да си спомням.

— В колко часа отваряте сутрин входната врата?

— В шест и половина, понякога и в седем часа.

— А след това в жилището си ли оставате?

То се състоеше само от една стая, в която имаше газов котлон, кръгла маса, мивка, а зад пердето — легло, покрито с тъмночервена покривка.

— Да, освен когато мета на стълбището.

— В колко часа става това?

— Не по-рано от девет часа. Във всеки случай, след като съм качила пощата, която пристига в осем и половина.

— Тъй като клетката на асансьора е остъклена, предполагам, че когато сте на стълбището, виждате кога някой се качва и слиза, нали?

— Да.

— Видяхте ли някой да се качва на четвъртия етаж онази сутрин?

— Не, сигурна съм.

— Значи никой онази сутрин или дори в началото на предобеда не ви е питал дали министърът си е вкъщи?

— Не, никой. Само се обаждаха по телефона.

— На вас ли?

— Не, в апартамента.

— А вие откъде знаете?

— Защото бях на стълбището между четвъртия и петия етаж.

— Колко беше часът?

— Десет, може би. А може и малко по-рано да е било. Краката вече не ми позволяват да работя бързо. Чух, че оттатък вратата звъни телефонът. Много дълго звъня. После, четвърт час по-късно, когато вече бях привършила с чистенето и отново слизах надолу, той отново почна да звъни. Дори си спомних, че измърморих: „Звъни си, звъни си!“

— А после?

— Ами после, нищо.

— Върнахте ли се в своето жилище?

— Да, за да се измия.

— Не сте ли излизали от сградата?

— Както всяка сутрин, за около четвърт час или двайсет минути, колкото да си напазарувам. Хлебарницата е точно до нас, а месарницата — точно на ъгъла на улицата. Когато съм в хлебарницата, виждам кой влиза и кой излиза. Винаги държа под око къщата.

— Ами от месарницата?

— Оттам не я виждам, но пък там не оставам задълго. Живея сама с котката си. Почти всеки ден купувам едно и също нещо. На моята възраст, нали знаете, човек няма кой знае колко голям апетит.

— Не си ли спомняте точно в колко часа сте били в месарницата?

— Не, не си спомням точно. Има един голям часовник точно над касата, но аз никога не го гледам.

— А след като сте се върнали вкъщи, не сте ли видели да излиза някой, когото не сте видели да влиза?

— Не си спомням. Не съм. Внимавам не толкова за хората, които излизат, колкото за онези, които влизат. Разбира се, като се изключат наемателите. Защото за тях трябва да мога да отговарям дали са си вкъщи или не. А винаги има и всякакви доставчици, служители на газовата станция, търговци на прахосмукачки, какви ли не…

Знаеше, че няма да може да измъкне повече нищо от нея. Но ако по-късно си спомнеше някоя подробност, тя непременно щеше да му я каже.

— Ние с моя инспектор ще разпитаме наемателите ви — каза Мегре.

— Както искате. Ще видите, че всички са добри хора, може би с изключение на старата от третия етаж, която…

Само при мисълта, че отново ще започне рутинната си работа, Мегре почти си бе възвърнал увереността.

— Ще минем да ви видим пак на излизане — обеща той.

И не забрави да погали котката по главата, като излизаше.

— Поемаш апартаментите отляво — каза после на Лапоент. — А аз се заемам с тези отдясно. Нали разбра какво търсим?

А после добави свойски:

— Хайде, мой човек, на работа!