Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maigret chez le ministre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Жорж Сименон

Заглавие: Мегре при министъра

Преводач: Евгения Грекова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Френски

Издание: Второ

Издател: Издателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Белгийска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Надежда Делева

Технически редактор: Станислав Иванов

Художник: Людмил Веселинов

Коректор: Антония Михайлова; Мери Великова

ISBN: 954-528-659-8; 978-954-528-659-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2722

История

  1. — Добавяне

Трета глава
Непознатият от барчето

Една ръка докосна лекичко рамото му и един глас му прошепна в ухото:

— Мегре! Седем часът е!

Уханието от чашата с кафе, която жена му държеше в ръка, стигна до ноздрите му. Сетивата и мозъкът му започнаха да функционират подобно на оркестър, когато музикантите започват да настройват инструментите си. Все още нямаше координация между тях. Седем часът, което означаваше ден, различен от другите, понеже обикновено ставаше в осем. Без да отваря клепачи, той откри, че времето е слънчево, докато предния ден беше мъгливо. Още преди представата за мъглата да му напомни за булевард „Пастьор“, той почувства неприятен вкус в устата, който отдавна не се беше появявал при събуждането му. Зачуди се дали не е препил предната вечер и си спомни за малките чашки без столче и за ракията от родното село на министъра.

Отвори мрачно очи и седна в леглото. Успокои се донякъде, като установи, че не го боли глава. Не си беше дал сметка предната вечер, че бяха изпразвали чашките си няколко пъти.

— Уморен ли си? — попита жена му.

— Не, няма ми нищо.

Взе да пие кафето си на малки глътки, с подути очи, като се оглеждаше наоколо. После промърмори, все още сънен:

— Времето е хубаво.

— Да, паднала е слана.

Времето бе прохладно и свежо като домашно бяло вино. Ред привични шумове показваха, че на булевард „Ришар Льоноар“ градът се пробужда от сън.

— Толкова рано ли трябва да излизаш?

— Не, само трябва да се обадя по телефона на Шабо, а пък след осем часа може да не го намеря у тях. Ако във Фонтене сюр Конт е пазарен ден, той сигурно ще излезе дори в седем и половина.

Жулиен Шабо, станал съдебен следовател във Фонтене сюр Конт, където живееше заедно с майка си в голямата им семейна къща, беше един от неговите приятели от времето, когато следваше в Нант. Преди две години Мегре мина оттам да го види, на връщане от един конгрес в Бордо. Старата госпожа Шабо ходеше на ранната сутрешна литургия в шест часа, а в седем часа къщата вече се изпълваше с живот. Жулиен излизаше в осем часа, но не за да отиде в Съдебната палата. Не можеше да се каже, че бе затрупан с работа. Тръгваше да се шляе из улиците на града или покрай река Ванде.

— Може ли още една чаша кафе?

Придърпа телефона по-близо до себе си и помоли да го свържат. Точно когато телефонистката повтори номера, той си помисли внезапно, че ако една от хипотезите му от предната вечер е вярна, вече са го включили на подслушване. Веднага се намуси. Отведнъж започна отново да изпитва онова обезсърчение, обзело го въпреки волята му, когато самият бе въвлечен в една политическа афера. Вече беше сърдит на Огюст Поен, съвършено непознат човек, когото никога не бе срещал и който бе сметнал, че трябва да се обърне към него, за да му помогне да излезе от затруднението, в което се намира…

— Госпожа Шабо ли е?… Ало!… Госпожа Шабо ли е на телефона?… Мегре се обажда… Не, не! Мегре…

Не беше много добре със слуха. Трябваше да повтори пет-шест пъти фамилията си и да добави:

— Жул Мегре, който работи в полицията…

Чак тогава тя възкликна:

— Във Фонтене ли сте дошли?

— Не, обаждам се от Париж. Синът ви вкъщи ли е?

Тя викаше прекалено силно, много близо до апарата. Той не чуваше какво говори. Измина повече от минута, преди да чуе гласа на своя приятел Шабо.

— Жулиен ли е?

— Да.

— Чуваш ли ме?

— Толкова ясно, все едно че се обаждаш тук, от гарата. Как си?

— Много съм добре. Слушай, обаждам ти се, за да ми дадеш някои сведения. Да не би да закусваше?

— Да, но няма значение.

— Познаваш ли Огюст Поен?

— Онзи, министърът ли?

— Да.

— Често го срещах, докато беше адвокат тук, в Ла Рош-сюр-Йон.

— Какво мислиш за него?

— О, забележителен човек.

— Кажи ми нещо по-конкретно. Всичко, което ти дойде наум.

— Баща му, Еварист Поен, държи един прочут хотел в Сент Ермин, родния град на Клемансо[1]. Прочут е не с обстановката, а с добрата си кухня. Любителите на хубавото ядене идват тук отдалеч, за да си хапнат. Трябва да е на около осемдесет години. Има вече няколко години, откак е предал хотела в ръцете на зет си и дъщеря си, но продължава да се грижи за него. Единственият му син, Огюст Поен, е следвал горе-долу по едно и също време с нас, но в Поатие, а след това в Париж. Чуваш ли ме?

— Да.

— Да продължавам ли? Беше много голям зубрач. После отвори собствен адвокатски кабинет на площад „Дьо ла Префектюр“, в Ла Рош-сюр-Йон. Познаваш нашия град. Продължи да работи тук години наред и се занимаваше главно със спорните въпроси между фермери и собственици на земи. Ожени се за дъщерята на един адвокат, Артюр Белион, който почина преди две-три години. Вдовицата му още живее в Ла Рош. Предполагам, че ако не беше войната, Огюст Поен щеше най-спокойно да продължава да си работи като адвокат тук, във Ванде, или в Поатие.

По време на окупацията изобщо не се чуваше нищо за него. Живееше си кротко и мирно, все едно че нищо не се е случило. Но само няколко седмици преди да започне отстъплението на германците, те го арестуваха и го отведоха в Ниор, а после някъде в Елзас. Всички бяхме много изненадани. При същата тази акция прибраха още трима-четирима души, измежду които и един хирург от Бресюир. Така научихме, че през цялата война в една своя ферма, близо до Ла Рош, Поен е подслонявал английски агенти и авиатори, избягали от немските лагери. После, няколко дни след освобождението, се върна тук, отслабнал и с разклатено здраве. Но не се опита да се изтъква, не влезе в никой от комитетите, не участва в нито едно тържествено шествие.

Сигурно си спомняш каква бъркотия цареше по онова време. Беше намесена и политиката. Вече никой не знаеше кои от нас бяха останали чисти и кои бяха предатели. Така че се обърнаха най-накрая към него, когато никой вече не бе сигурен в нищо. Той свърши много добра работа, все така — без да вдига много шум, без да се главозамае. Така че ние го изпратихме в Париж като наш депутат.

Това е горе-долу неговата история. Семейство Поен запазиха къщата си на площад „Дьо ла Префектюр“. Живееха в Париж, докато заседаваше парламентът, а после веднага се връщаха в провинцията. Поен беше запазил една част от постоянните си клиенти. Струва ми се, че жена му много му помага. Имат една дъщеря.

— Да, това го знам…

— Значи знаеш колкото мен.

— Познаваш ли секретарката му?

— Госпожица Бланш ли? Често съм я виждал в кабинета му. Ние й викаме Дракона заради свирепата страст, с която бди над своя работодател.

— Нещо друго да ми кажеш за нея?

— Предполагам, че е влюбена в него, но по онзи особен начин, по който се влюбват старите моми.

— Тя е започнала да работи при него още преди да стане стара мома.

— Да, така е, но това е друг въпрос. Просто не съм в състояние да отговоря на него. Какво става всъщност?

— Засега още нищо. Познаваш ли някой си Жак Фльори?

— Не особено добре. Срещал съм го на два-три пъти преди повече от двайсет години. Сигурно живее в Париж, но не знам с какво се занимава.

— Благодаря ти и още веднъж се извинявам заради това, че прекъснах закуската ти.

— Няма нищо, майка ми ще я затопли отново.

Понеже не знаеше какво друго да каже, Мегре добави:

— Хубаво ли е времето там, при вас?

— Слънчево е, обаче покривите са побелели от слана.

— Тук, при нас, също е студено. Предай много поздрави на майка ти.

— Довиждане, Жул.

За Жулиен Шабо това телефонно обаждане сигурно беше събитие. Вероятно щеше да си мисли за него през цялата си разходка по улиците на града, питайки се защо Мегре толкова се интересува от работите на министъра на строителството.

Комисарят също седна да закусва, но привкусът на алкохол в устата му си оставаше. Когато излезе от къщи, реши да отиде пеш до работата си. После се отби в едно бистро на площад „Ла Реглоблик“, за да промие стомаха си с чаша бяло вино.

За разлика от всеки друг ден той купи всички сутрешни вестници. Стигна на „Ке дез’ Орфевр“ точно навреме за сутрешния доклад.

Докато колегите му се събираха в бюрото на шефа, той не каза нито дума, а после слушаше едва-едва, като гледаше разсеяно през прозореца Сена и минувачите по моста Сен Мишел. Остана последен. Шефът знаеше какво означава това.

— Какво се е случило, Мегре?

— Случи се една неприятност! — отвърна кратичко той.

— Какво, в службата ли?

— Не, никога не е било толкова спокойно в града, колкото през последните пет дни. Само че вчера вечерта ми се обади лично един министър и ме помоли да се заема с един въпрос, който не ми харесва. Не можах да му откажа. Предупредих го, че ще ви съобщя за това, но без да се впускам в подробности.

Директорът на Съдебната полиция смръщи вежди.

— Много ли е неприятна работата?

— Да, много.

— Има ли връзка със злополуката в Клерфон?

— Да.

— Значи министърът ви натоварва с тази задача като частно лице, така ли?

— Министър-председателят е в течение на нещата.

— Не ми се иска да знам повече подробности. Добре, стари приятелю, вървете, щом трябва. Но внимавайте.

— Да, ще се постарая.

— Имате ли нужда от някои от нашите хора?

— От двама-трима сигурно. Но те няма да знаят за какво точно става дума.

— Защо не са се обърнали към Националната сигурност?

— Не разбирате ли защо?

— Напротив. Точно затова се безпокоя за вас. Е, какво да се прави!…

Мегре се върна в своя кабинет, после отиде да отвори вратата на канцеларията на инспекторите.

— Може ли да дойдеш за минутка, Жанвие?

После, като забеляза, че Лапоент се кани да излезе, го попита:

— Имаш ли някаква важна работа?

— Не, шефе. Както обикновено.

— Прехвърли задачата си на някой друг и ме почакай. Люка, ти също.

След като се върна в кабинета си заедно с Жанвие, той затвори вратата.

— Ще ти възложа една неприятна работа, старче. Няма да има нужда нито да пишеш докладни, нито да се отчиташ пред някой друг за това, какво правиш, освен пред мен. Но ако допуснеш някаква грешка, това може да ти струва много скъпо.

Жанвие се усмихна. Беше щастлив, че му поверяват деликатна задача.

— Секретарката на министъра на строителството се нарича Бланш Ламот и е на около четирийсет и три години.

Беше извадил от джоба черен тефтер.

— Не знам къде живее тя и какво е работното й време. Необходимо ми е да зная всичко за това, какво прави и къде ходи, какъв е начинът й на живот извън министерството и с какви хора се среща. Нито тя, нито който и да било друг трябва да заподозре, че Съдебната полиция се интересува от нея. Ако я издебнеш, когато излиза на обяд, ще можеш да разбереш къде ходи да се храни. Прави, каквото намериш за добре. Ако забележи, че се интересуваш от нея, можеш да се направиш в краен случай на влюбен.

Жанвие, който беше женен и на когото току-що му се беше родило четвърто дете, направи кисела физиономия.

— Разбрано, шефе. Ще направя всичко възможно. А има ли нещо определено, което искате да разбера?

— Не. Докладвай ми всичко, което можеш да откриеш, а пък аз ще видя кое може да ми влезе в работа и кое — не.

— Спешно ли е?

— Да, много. Но няма да споменаваш за това на никого, дори на Лапоент или на Люка. Разбрано ли е?

После отиде отново да отвори вратата към канцеларията на инспекторите.

— Лапоент! Ела при мен.

Малкият Лапоент, както всички го наричаха, понеже беше постъпил последен в отдела и приличаше по-скоро на студент, отколкото на полицай, вече беше разбрал, че става дума за поверителна задача, и беше развълнуван.

— Знаеш ли къде се намира Висшата школа по строителство?

— Да, на улица „Де Сен Пер“. Много често вечерях навремето в едно ресторантче, което е почти срещу сградата.

— Хубаво. Там има един надзирател, който се казва Пикмал. Малкото му име е Жул, също като моето. Не зная дали живее в сградата на школата или не. Не зная нищо за него, а ми се иска да разбера колкото се може повече.

И той повтори почти дословно същото, което преди малко беше казал на Жанвие.

— Не знам защо, но от описанието, което ми дадоха, имам чувството, че е ерген. Може би живее в стая под наем? В такъв случай наеми стая в същия хотел и се престори на студент.

Най-сетне дойде ред на Люка, с когото бе проведен подобен разговор, с тази разлика, че Люка бе натоварен да проучи Жак Фльори, началника на кабинета на министъра.

Снимките и на тримата не се бяха появявали често по вестниците. Широката публика не ги познаваше. И по-точно, беше възможно те да са чували за Люка само по име.

Разбира се, ако Националната сигурност се бе заела с разследването, щяха незабавно да ги разпознаят, но това вече беше неизбежно. Впрочем в такъв случай, както Мегре вече си бе помислил тази сутрин, неговите телефонни разговори вече се подслушваха от онези на улица „Де Сосе“, независимо дали се обаждаше от къщи или от Кея.

Предната нощ някой умишлено го бе осветил, доколкото това бе възможно в тази мъгла. А ако този някой знаеше къде се намира апартаментът на Огюст Поен и ако знаеше, че тази вечер той се намира там и има посетител, щеше да е в състояние и да разпознае Мегре от пръв поглед.

След като остана сам в своя кабинет, Мегре отиде да отвори прозореца. Заради тази история, с която трябваше да се занимава, имаше нужда от глътка чист въздух. Вестниците бяха на бюрото му. Понечи да ги разгърне, но после реши най-напред да се заеме с текущата си работа, да подпише докладните и призовките.

В момента изпитваше едва ли не любов към онези дребни крадци, мошеници и злосторници от всякакъв род, с които обикновено трябваше да се занимава.

Започна да звъни по телефона, после се върна при инспекторите, за да даде инструкции, които нямаха нищо общо с Поен, нито с онзи проклет доклад „Калам“.

По това време Огюст Поен сигурно вече беше отишъл при министър-председателя. Дали най-напред беше разказал всичко на жена си, както комисарят го бе посъветвал?

Времето беше по-хладно, отколкото той предполагаше, и се наложи да затвори отново прозореца. Настани се в креслото си и най-сетне отвори първия вестник отгоре на купчината.

Всички още пишеха за злополуката в Клерфон и независимо от партийните си пристрастия, всички бяха принудени от общественото мнение да изискват на всяка цена започване на разследване.

Повечето от тях отправяха нападки срещу Артюр Нику. Една от статиите носеше следното заглавие:

Монополът Нику-Совгрен

В нея бе публикуван списъкът на всички строителни поръчки, поверявани през последните няколко години на фирмата, помещаваща се на улица „Дьо ла Ретоблик“, от страна на правителството и на някои градски общини. Срещу него, в колонка, бяха напечатани цените за тези строежи, чиято обща сума възлизаше на няколко милиарда.

В заключение беше написано следното:

Би било интересно да се направи списък на официалните лица, министри, депутати, сенатори, общински съветници на Париж и други градове, които са били гости на Артюр Нику в неговата разкошна вила в Самоа.

А може би внимателният анализ на чековете, издавани от Артюр Нику, също би довел до някои важни разкрития?

Единствено вестник „Льо Глоб“, на който, ако не собственик, то най-малкото вдъхновител беше депутатът Маскулен, публикуваше заглавие в стила на прочутото мото на Зола: „Аз обвинявам“[2]:

Вярно ли е, че…

Следваха няколко въпроса с по-едри букви, отколкото в обикновените статии, в рамка, която още повече подсилваше ефекта от текста:

Вярно ли е, че идеята за строежа на санаториума в Клерфон не се е зародила в умовете на законодателите, загрижени за здравето на децата, а в ума на един търговец на бетон?

Вярно ли е, че тази идея е била внушавана вече в продължение на пет години на определени високопоставени личности по време на тържествени вечери, давани от същия този търговец на бетон в неговата вила в Самоа?

Вярно ли е, че там не само е имало хубаво вино и прекрасна храна, но гостите често са излизали от личния кабинет на деловия мъж с чекове в джобовете?

Вярно ли е, че след като проектът е започнал да се превръща в действителност, всички, които са познавали местността, избрана за този невероятен санаториум, са разбрали колко безумно и опасно е било това начинание? Вярно ли е, че парламентарната комисия, натоварена да направи препоръки пред Камарата на депутатите и оглавявана от сегашния министър-председател, е била принудена да се допита до специалист с безспорна репутация?

Вярно ли е, че този специалист, Жулиен Калам, професор по приложна механика и гражданска архитектура в Националната строителна школа, е прекарал три седмици на мястото на бъдещия строеж, консултирайки се с плановете за него…

… и че след завръщането си оттам той е предал комуто следва доклад, който е бил катастрофален за подкрепящите този проект…

… че въпреки това кредитите са били гласувани и само няколко седмици по-късно строежът в Клерфон е бил започнат?

Вярно ли е, че чак до своята смърт, настъпила преди две години, по мнението на всички негови близки Жулиен Калам е създавал впечатлението на човек, на когото нещо тежи на съвестта?

Вярно ли е, че в своя доклад той е предвиждал злополуката в Клерфон почти точно в онзи вид, в който тя се е случила в действителност?

Вярно ли е, че докладът „Калам“, който би трябвало да е съществувал поне в няколко екземпляра, въпреки това е изчезнал от архивите на Камарата на депутатите, както и от тези на различните заинтересувани министерства?

Вярно ли е, че най-малко около трийсет видни личности живеят след злополуката в постоянен страх, че може да бъде открито копие на този доклад?

Вярно ли е, че въпреки взетите мерки съвсем наскоро въпросното копие все пак е било открито…

… и че спасеното като по чудо копие е било предадено на когото следва?

Следваше заглавие по ширина на цялата страница:

Ние искаме да знаем

Дали докладът „Калам“ продължава да бъде в ръцете на онзи, на когото е бил предаден?

Дали е бил унищожен, за да бъде спасена шайката компрометирани политици?

А ако не е бил унищожен, къде се намира в момента, в който пишем настоящата статия, и защо все още не е публикуван, при положение че общественото мнение с основание изисква да бъдат наказани истинските виновници за една катастрофа, за която заплатиха с живота си сто двайсет и осем млади французи?

И най-накрая, в долната част на страницата и със същия шрифт, с който бяха отпечатани предишните две заглавия, следваше:

Къде е докладът „Калам“?

Мегре с изненада установи, че изтрива потта от челото си. Не беше особено трудно да си представи каква ще е реакцията на Огюст Поен, когато прочетеше същата тази статия.

Вестник „Льо Глоб“ не се ползваше с голяма популярност. Той отразяваше общественото мнение. Не беше представител на нито една от големите партии, а само на една малка политическа фракция, оглавявана от Жозеф Маскулен.

При все това и останалите вестници, всеки от своя страна, щяха да започнат разследване, за да открият истината.

Мегре също искаше тя да бъде открита, но при условие че бъде поднесена цялата истина.

А му се струваше, че не търсят точно нея. Ако Маскулен например беше човекът, в чиито ръце се намираше този доклад в настоящия момент, то тогава защо, вместо да задава въпроси, той не го публикуваше със също толкова едри букви, с които бе публикувал статията си?

Веднага щеше да предизвика министерска криза, радикално прочистване на парламентарните редици и щеше да се представи пред очите на обществеността като защитник на народните интереси и на политическия морал.

За него, винаги действал зад кулисите, това щеше да бъде единствената възможност да се издигне в политическите събития и без съмнение да може да изиграе престижна роля в близките години.

Ако той разполагаше с този документ, то тогава защо не го публикуваше?

Сега бе дошъл ред на Мегре да задава въпроси, също като онези в статията.

Ако Маскулен не разполагаше с документа, тогава откъде знаеше, че докладът е бил намерен?

Откъде беше научил, че докладът е бил предаден от Пикмал на някое официално лице?

И откъде можеше да подозира, че Поен не го е предал, на свой ред, на по-високо равнище?

Мегре не беше в течение на задкулисните политически игри, не искаше и да бъде. При все това нямаше нужда да знае кой знае колко за интригите, които се плетяха тайно, за да може да забележи следното:

1. Три пъти след злополуката в Клерфон се бе споменавало за доклада „Калам“ именно в съмнителното, да не кажем изнудваческо, вестниче „Ла Рюмьор“, собственост на Хектор Табар.

2. Намирането на този доклад бе последвало публикациите при твърде странни обстоятелства.

3. Пикмал, който бе най-обикновен пазач във Висшата школа по строителство, бе отишъл направо в кабинета на министъра, вместо да мине по йерархическия път, в случая — през директора на Висшата школа.

4. Жозеф Маскулен беше в течение относно предаването на доклада.

5. Изглежда, беше в течение и относно изчезването на доклада.

Дали Маскулен и Табар играеха една и съща игра? И дали я играеха заедно, или всеки от своята страна?

Мегре за сетен път отвори прозореца и остана дълго там, наблюдавайки кейовете покрай Сена, докато пушеше лулата си. Никога не се бе занимавал с толкова объркана история, при това, разполагайки с толкова малко елементи.

Когато ставаше дума за обир или за убийство, той още от началото се озоваваше в познати води. Но тук, напротив, ставаше дума за хора, чиито имена той само бе чувал или за които беше чел по вестниците.

Знаеше например, че Маскулен обядва всеки ден на една и съща маса в ресторанта „Филе от калкан“ на площад „Де Виктоар“, в който познати постоянно се отбиваха да му стиснат ръката или да му прошепнат нещо на ухо.

Смяташе се, че Маскулен знае всичко за личния живот на известните политици. Рядко се изказваше в парламента, а името му се появяваше по вестниците само в навечерието на някое важно гласуване. Тогава обикновено се публикуваше следното съобщение:

Депутатът Маскулен предсказва, че проектът ще бъде приет с триста четирийсет и два гласа.

Хората от занаята възприемаха неговите прогнози като думи от Евангелието, тъй като Маскулен рядко допускаше грешка, и то най-много с два-три гласа.

Не участваше в никакви комисии, не беше председател на нито един комитет, но при все това от него се опасяваха повече, отколкото от ръководителя на някоя голяма партия.

Към обяд на Мегре му се прииска да отскочи до ресторанта „Филе от калкан“ и да обядва там, та дори само за да погледне по-отблизо човека, когото бе виждал единствено по време на официални церемонии.

Маскулен беше ерген, макар че вече бе попрехвърлил четирийсетте. Никой не бе чувал да има любовница. Не се появяваше нито по светските салони, нито в театрите или нощните заведения. Имаше продълговата костелива глава и още от обяд започваше да изглежда небръснат. Не умееше да се облича, по-точно не се интересуваше, от това, как изглеждат дрехите му. А те никога не бяха изгладени и му придаваха подозрително нечист вид. След като Поен му бе описал как изглежда Пикмал, защо ли на Мегре някак му се струваше, че и той е от същия тип мъже?

Той не се доверяваше на самотниците, на хората, които нямат никаква определена наклонност.

Но в края на краищата не отиде да обядва във „Филе от калкан“, понеже това щеше да прилича на открито обявяване на война. Запъти се към „Брасри Дофин“, срещна там двама свои колеги и в продължение на един час не му се наложи да спомене за доклада „Калам“.

Един от следобедните вестници подхващаше отчасти темата на „Льо Глоб“, но много по-предпазливо, със завоалирани изречения. В него се задаваше само въпросът каква е истината относно доклада „Калам“. Един от редакторите се бе опитал да вземе интервю от министър-председателя по този повод, но не бе успял да се добере до него.

Не се споменаваше Поен, понеже строителството на санаториума всъщност бе на пряко подчинение на Министерството на здравеопазването.

Беше вече три часът, когато на вратата на Мегре се почука. Мегре промърмори нещо и тя веднага се отвори. Влезе Лапоент със загрижен израз на лицето.

— Има ли нещо ново?

— Нищо определено, шефе. Засега всичко може да бъде просто една случайност.

— Разкажи ми подробно.

— Опитах се да следвам вашите инструкции. Вие ще ми кажете дали съм допуснал грешки. Най-напред се обадих в Школата по строителство, като казах, че съм братовчед на Пикмал, току-що съм пристигнал в Париж и искам да го видя, но не знам къде живее.

— Дадоха ли ти адреса му?

— Дадоха ми го, без да се колебаят. Той живее в „Отел дьо Бери“, на улица „Жакоб“, скромен хотел с около трийсет стаи. Самата собственичка е до голяма степен и чистачка, а пък мъжът й се занимава с рецепцията. Минах през къщи, за да си взема един куфар, после се върнах на улица „Жакоб“, като се представих за студент, както вие ме посъветвахте. Имах късмет, че намерих една свободна стая и я наех за една седмица. Беше около десет и половина, когато слязох и спрях на рецепцията, за да си поприказвам с хазаина.

— Спомена ли му за Пикмал?

— Да. Казах му, че съм се запознал с него по време на ваканцията и ми се струва, че живее тук някъде.

— И какво друго ти каза?

— Каза, че е излязъл. Всяка сутрин излизал от хотела в осем часа и отивал в един малък бар на ъгъла на улицата, където си пиел кафето. Всъщност трябва да бъде в Школата точно в осем и половина.

— А връща ли се в хотела през деня?

— Не. Винаги се връща към седем и половина, качва се в стаята си и вечер излиза оттам само един-два пъти в седмицата. Изглежда, е най-порядъчният мъж на света. Никой не му идва на гости, той нито се среща с жени, нито пуши, не пие, прекарва по цели вечери, а понякога и част от нощите си, в четене.

Мегре чувстваше, че Лапоент има още нещо да му разказва, и чакаше търпеливо.

— Може би не трябваше да правя това, но ми се стори, че е правилно. Когато разбрах, че стаята му се намира на същия етаж, където е и моята, и след като разбрах кой е номерът й, си помислих, че ще искате да разберете какво има вътре. През деня хотелът е почти празен. Само на третия етаж някой свиреше на саксофон, сигурно музикант репетираше, а освен това чувах чистачката на горния етаж. Опитах най-напред с моя ключ. Ключовете там са най-обикновени, стар модел. Не стана веднага, но като го нагласих по определен начин, успях да отворя вратата.

— Надявам се, че Пикмал не си беше в стаята?

— Не, нямаше го. Но ако някой търси моите отпечатъци, ще ги открие навсякъде, понеже не носех ръкавици. Отворих всички чекмеджета, гардероба, както и един куфар, който не беше заключен и беше сложен в един ъгъл. Пикмал има само още един костюм, тъмносив, както и още един чифт черни обувки. На гребена му липсват някои от зъбите. Четката му за зъби е стара. Не използва крем за бръснене, а само четка. Хазаинът на хотела не греши, като казва, че той прекарва по цели вечери в четене. Имаше книги по всички ъгли, най-вече по философия, политикономия и история. Повечето очевидно са били купувани на старо по кейовете на Сена. На три-четири от тях имаше печат от обществени библиотеки. Преписах си няколко имена на автори: Енгелс, Спиноза, Киркегор, свети Августин, Карл Маркс, Сен Симон… Това говори ли ви нещо?

— Да, продължавай нататък…

— В една картонена кутия в едно от чекмеджетата имаше стари и нови членски карти, някои от които са отпреди двайсет години, а други — само отпреди три. Най-старата беше от Огнените кръстове[3]. Една друга, издадена през 1937 г., беше за членство във Френското действие. Веднага след края на войната Пикмал е бил член на една от секциите на комунистическата партия. Картата е била подновявана в продължение на три години.

Лапоент поглеждаше от време на време в бележките си.

— Освен това е бил член и на Международната лига по теософия, чието седалище се намира в Швейцария. Чували ли сте за нея?

— Да.

— Две от книгите, забравих да ви кажа за това, бяха по йога, а освен това имаше и практическо ръководство по джудо.

С една дума, Пикмал бе опитал по малко от всички религии и от всички философски или социални теории. Беше от онези хора, които обикновено вървят, втренчили поглед, след знамената в редиците на екстремистките партии.

— Това ли е всичко?

— Да, що се отнася до стаята му. Никакви писма. Когато слязох отново долу, попитах хазаина дали получава понякога писма. А той каза, че виждал в пощата му само рекламни проспекти и покани. После отидох до бистрото на ъгъла. За нещастие беше точно време за аперитива и имаше много хора на бара. Трябваше дълго да чакам и да изпия две чаши, преди да успея да говоря със собственика, без да приличам на някого, който води разследване. Разправих му същата измислица, че пристигам от провинцията и че трябва спешно да се видя с Пикмал. „С онзи, преподавателя ли?“ — попита ме той. Което означава, че в някои среди той е успявал да мине за преподавател. „Ако бяхте дошли в осем часа… Сега сигурно вече има часове… А пък не зная къде обядва…“ „Идвал ли е тази сутрин?“ „Да, подпря се на бара, близо до кошницата с кроасани, както обикновено. Винаги изяжда по три. Макар че тази сутрин някакъв мъж, когото не познавам, беше дошъл преди него, а после го доближи и го заговори. Обикновено господин Пикмал не е много разговорлив. Сигурно си има прекалено много грижи, за да си губи времето в незначителни разговори. Винаги възпитан, но сдържан, нали разбирате? Добър ден! Колко ви дължа? Лека нощ!… Аз не се засягам, понеже си имам и други клиенти като него, които се занимават с умствена работа, така че си представям какво е. Но най-много ме учуди, че господин Пикмал си тръгна заедно с непознатия и, вместо да завие наляво, както друга сутрин, те двамата завиха надясно.“

— Описа ли ти той този човек?

— Не особено добре. Мъж на около четирийсет, приличал на служещ или на търговски пътник. Влязъл, без да каже нещо, малко преди осем часа, застанал на бара и си поръчал кафе с коняк. Нямал нито брада, нито мустаци. Бил по-скоро едър.

Мегре веднага си помисли, че това е точното описание на около дузина инспектори от улица „Де Сосе“.

— Нищо повече ли не научи?

— Напротив. След като обядвах, отново се обадих в Школата по строителство. Този път казах, че искам да говоря с Пикмал. Не казах кой съм, а и те не ме попитаха нищо. Казаха ми само, че не са го виждали през целия ден.

— В отпуска ли е излязъл?

— Не, чисто и просто не е идвал на работа. Но най-изненадващото е, че не се е обадил, за да предупреди за отсъствието си. Това му се случвало за първи път. Върнах се в „Отел дьо Бери“ и се качих в своята стая. После отидох да почукам на вратата на Пикмал. Там нямаше никого. Нищо не се беше променило след моето влизане.

Нали искахте да ви разкажа всички подробности. Отидох във Висшата школа и се престорих на негов приятел от провинцията. Успях да разбера къде се храни на обяд, на сто метра оттам, на улица „Де Сен Пер“, в ресторант, чиито собственици са нормандци.

Отидох в ресторанта. Пикмал не беше обядвал там днес. Видях кърпата му за храна, пъхната в номерираната му халка, както и една отворена бутилка минерална вода на масата, където се е хранел обикновено. Това е всичко, шефе. Сбъркал ли съм нещо?

Зададе с тревога последния си въпрос, защото Мегре бе смръщил чело, а лицето му бе придобило загрижен израз. Чудеше се дали и с това разследване щеше да се случи същото, което се бе случило навремето с онази, другата политическа афера. Мегре бе принуден от обстоятелствата да се заеме с нея, а после заради това го бяха пратили в немилост в Люсон.

Първия път пак всичко стана заради това съперничество между хората на улица „Де Сосе“ и тези на „Ке дез’ Орфевр“. Понеже всяка една от тези две полицейски институции получаваше различни указания, тъй като защитаваше в момента противоположни интереси заради борбата между високопоставените личности, пряко волята си.

В полунощ министър-председателят бе научил, че Поен е повикал Мегре на помощ…

В осем часа сутринта към Пикмал, онзи, който бе открил доклада „Калам“, се бе доближил непознат в малкото барче, в което той пиел кротко кафето си. Този непознат го е заговорил и той го е последвал, без да се съпротивлява и без да продума нито дума…

— Свършил си добра работа, малкият.

— Нямам ли правописни грешки?

— Не, не виждам такива.

— А сега какво?

— Не знам. Може би е най-добре да останеш в „Отел дьо Бери“, в случай че Пикмал се появи наново.

— Да ви се обадя ли в такъв случай?

— Да, или тук, или вкъщи.

Един от двамата, които бяха прочели доклада „Калам“, беше изчезнал…

Оставаше Поен, който също го беше прочел, но беше министър и следователно по-трудно можеше да бъде скрит някъде набързо.

Само като си помисли за това, Мегре отново усети в устата си онзи привкус на ракията от предната вечер. Веднага му се прииска да пийне една чаша бира на някое място, където край него ще има обикновени хора, които се занимават с обикновените си дребни проблеми.

Бележки

[1] Жорж Клемансо (1841–1929) — министър-председател на Франция (1906–1909 и 1917–1920). Основател и лидер на левицата в Радикалната партия. — Бел.ред.

[2] През 1898 г. Емил Зола публикува във в. „L’autore“ открито писмо, озаглавено „J’accuse“ („Аз обвинявам“), с което се забърква в Драйфусовата афера. Заради това писмо Зола е осъден на година затвор и емигрира за няколко месеца в Англия. — Бел.ред.

[3] Огнените кръстове, или Съюз на ветераните от войната — организация от края на 20-те години на миналия век. В тази организация членуват патриотично настроени французи, отхвърлящи крайния либерализъм в икономиката, разложението и корупцията в политическия живот и твърдо решени да се противопоставят на опитите на комунистическата левица да се добере до властта. — Бел.ред.