Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mattie Harris, Galactic Spy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2016-2017)

Оформление на корицата: gogo_mir, 2017 г.

За корицата е използвана оригиналната корица от изданието от 1992 г.

История

  1. — Добавяне

Хубаво заучил своя текст от важни глупости.[1]

— Но, Хауи — възрази Матилда Харис, — аз просто не съм такъв човек. — На лицето й се появи самодоволна усмивка. — Жените шпиони са или знойни брюнетки, или са напълно скучни и безинтересни. Нима аз попадам в някоя от тези категории?

Тя демонстративно направи няколко крачки пред Хауи Прингъл, шеф на Централната агенция за галактическа сигурност, за да демонстрира своя целомъдрен чар и стройна фигура.

— Аз съм най-обикновена секретарка. При това в момента безработна.

Тя ясно виждаше в погледа на Хауи онази страст и похот, които обичайно предизвикваше у пълнокръвните човешки мъже, а и у доста извънземни мъжки индивиди. Матилда не беше глупачка по отношение на мъжете, макар да беше същинска кралица на глуповатите блондинки. Разбира се, русата й коса не беше естествена, а дългите й мигли бяха залепени, но мерките на телесните й извивки бяха съвсем реални и просто изумителни: 105-55-90 см. И какъв късмет имаше само, че изглеждаше толкова добре в черно. Нейният работодател и покровител, посланик Ричардс, земният представител в галактическия център, наскоро беше починал, поради което Матилда беше в траур. Облечена в прилепнало черно боди, последен писък на модата, комбинирано с мрежеста черна роба до земята, Матилда изглеждаше просто убийствено.

Най-накрая Хауи си върна дар словото.

— Матилда, тъкмо затова ще си идеалната шпионка. На кого ще му хрумне, че криеш нещо? А като секретарка на покойния посланик, ти познаваш повечето галактически дипломати.

— И още как — промърмори тя на себе си.

Макар покойният посланик да й беше завещал цяло състояние, Матилда все пак искаше да знае каква ще е шпионската й заплата. Макар и приказно богата, тя си оставаше работещо момиче. Когато Хауи спомена сумата, тя се намръщи.

— Както покойният ми заможен работодател, посланик Ричардс, винаги казваше: „Капка по капка скоро няма да напълни вира.“

Хауи го удари на молба.

— Матилда, направи го за Галактическата федерация.

На това тя не намери какво да възрази.

— Добре тогава. Викай ми Мати Харис, галактическата шпионка.

Хауи едва ли не се разтопи от удоволствие, но веднага се стегна и мина по същество, за да обясни първата й задача.

— Довечера в земното посолство ще има прием, където ще присъства изключително важен извънземен дипломат и неговата партньорка. Техният живот е в опасност. Имаме двама заподозрени — един млад, вироглав фолкпевец от Бетелгиус IV, представител на раса подобна на канарчета, известна като Птиците, и едно съмнително аташе от враждебна планета в Каролиновата серия, членестоного на име Онта Лефник.

— И каква е моята задача?

— Да използваш внушителния си женски чар, за да откриеш кое от тези създания е потенциалният убиец.

— Но как ще ги разпозная сред цялата навалица от извънземни? Добре, единият изглежда като птица, другият като рак, но тия дни навсякъде гъмжи от птицевидни и ракообразни.

— Не се тревожи, Матилда, няма да работиш сама. Моите хора ще ти осигурят постоянна поддръжка. Когато те представят на някой от заподозрените, един от нашите агенти ще е наблизо и ще те предупреди, като използва някоя съвсем безобидна забележка, включваща съвсем обичайна дума, започваща с „К“.

 

 

Приемът в посолството беше към края си, когато Матилда пристигна.

— Както покойният ми заможен работодател, посланик Ричардс, винаги казваше: „По-добре късно и никога не чакайте“ — изчурулика тя на домакинята, съпруга на новия земен посланик.

Матилда веднага се оказа обградена от множество човешки и извънземни мъжки индивиди. На нея всички й изглеждаха еднакво размазани и неясни, защото беше забравила да си сложи контактните лещи. Очарователният, открит, пленителен взор на очите й не беше нищо повече от абсолютно късогледство.

Някой прошепна в ухото и: „Ти си всичко, което бих искал за Коледа.“

Матилда веднага се извърна към него.

— О, вие трябва да сте моята връзка.

— Точно за връзка си мислех — призна той.

Тъкмо тогава друг един мъж хвана ръката й и решително я поведе настрани.

— Хайде да си поговорим за Ксеркс — предложи той.

— Този пък кой е? Мислех, че заподозрените са една птица и един рак на име Лефник.

— Шшшшт, аз съм вашата връзка от Централната агенция за галактическа сигурност. Затова споменах Ксеркс. Неговото име започва с „К“.

— Така ли? — Матилда беше ужасно объркана. — А тогава кой беше онзи, другият мъж? Сигурно вражески агент, който се опитваше да ме подлъже.

— Какъв друг мъж? — попита агентът разтревожен.

— Другият, който използва дума, започваща с „К“.

— Коя беше думата?

— Коледа.

— Добре, няма значение. Елате, ще ви представя на заподозрените.

Птицата беше висока почти колкото нея, имаше дълъг извит врат и четири многофасетни очи. Перата му бяха с метален оттенък. Той разнасяше странен, извънземен струнен музикален инструмент, подобен на банджо. Това веднага събуди подозренията на Матилда. Дали пък не смята да го използва като пословичния „тъп инструмент“ за нанасяне на удар? Речникът на Матилда беше богат на пословици благодарение на покойния й заможен работодател, посланик Ричардс, който беше натрупал състояние от издаването на Галактическия алманах.

Лефник беше малко ракообразно членестоного, особено зловредно на вид. Даже фината му велурена роба не можеше да му придаде привлекателен вид за Матилда, въпреки че той размахваше пипалата си крайно предизвикателно в нейна посока.

Матилда беше разтревожена. Едно от тези създания смяташе да убие посланика от Рог и неговата дама. Тези създания бяха представители на една от по-странните форми на живот в галактиката. Те представляваха нещо като живи камъни и се размножаваха чрез някаква форма на кристализация, все още не съвсем добре проучена от земните учени. Повечето земляни наричаха извънземните от Рог Камъните.

Матилда слушаше внимателно, докато Птицата подрънкваше на своето „банджо“ с перата на едното си крило и пееше някаква необичайна, минорно звучаща и сякаш безкрайна песен. След това се присламчи след Лефник и известно време го наблюдава иззад колона, която беше твърде тънка, за да я прикрие добре. Ракообразното отиде до бюфета и натъпка резервоарите в щипките си с хайвер и шоколадов сладолед.

След това Лефник грабна една голяма, сребърна лешникотрошачка и я скри под робата си. Матилда реши, че е настъпил моментът да действа.

— Арестувайте този рак! — провикна се тя. — Той възнамерява да убие Камъните.

 

 

По-късно Хауи Прингъл изпрати триумфиращата Матилда до вкъщи.

— Какъв късмет, че си видяла Лефник да скрива лешникотрошачката под робата си.

— Каква лешникотрошачка? Без контактните си лещи нищичко не виждах.

— Но, ако не си видяла лешникотрошачката, как разбра, че тъкмо ракът възнамерява да натроши Камъните?

— Хауи, много е просто. Припомних си какво казваше моят гениален, заможен, покоен работодател, посланик Ричард и разбрах, че птицата не може да е убиецът.

— Защо, какво казваше посланикът?

— Не можеш да убиеш два Камъка с една Птица.

Бележки

[1] Цитат от комедията „Както ви харесва“ на Уилям Шекспир, действие II, сцена VII. Преводът е на Валери Петров. — Б.пр.

Край