Орсън Скот Кард
Ксеноцид (12)

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
ВОЙНАТА НА ГРЕГО

— Цяло чудо е, че човеците са достигнали такава интелигентност, че да могат да пътуват между световете.

— Не съвсем. Напоследък размишлявах върху този въпрос. Как да летят в космоса, са научили от вас. Ендър ми каза, че не са разбирали физичните основи на този процес, докато първите ви колониални кораби не навлязат в звездната им система.

— Трябваше ли да си седим у дома от страх да не научим някакви мекотели, четирикраки, безкосмести плужеци да летят в космоса?

— Преди малко говореше, сякаш вярваш, че човеците са достигнали необходимото ниво на интелигентност.

— Това е очевидно.

— Не мисля. Смятам, че са открили начин да се преструват на интелигентни.

— Корабите им летят. Досега не сме забелязали някой от вашите да се състезава със светлинните лъчи в космоса.

— Ние все още сме твърде млади като вид. Виж ни обаче. Виж себе си. И двата вида сме еволюирали по много сходен начин. И ние, и вие имаме четири жизнени форми. Малките, които са безпомощни ларви. Половите партньори, които никога не добиват разум; при вас това са твоите търтеи, при нас — малките майки. След това идват много, много индивиди, притежаващи достатъчно интелект, за да изпълняват физическа работа: нашите съпруги и братя и вашите работници. И накрая идват разумните форми: дърветата-бащи и ти, Царицата на кошера. Ние сме носители на мъдростта на вида, защото имаме време да размишляваме, да наблюдаваме. Мисленето е основната ни дейност.

— Докато човеците тичат наляво и надясно като братя и съпруги. Като работници.

— Не просто работници. Техните малки преминават през стадия на безполгощни ларви, който продължава по-дълго, отколкото си въобразяват някои от тях. А когато дойде времето за размножаване, всичките се превръщат в търтеи или малки майки, в машини с една-единствена цел в живота: съвкупление или смърт.

— Те само си мислят, че са разумни същества през всичките тези стадии.

— Само се залъгват. Дори в най-добрия период на живота си като индивиди те никога не се издигат над нивото на обикновени работници. Кой между тях има достатъчно време, за да стане интелигентен?

— Никой.

— Те никога не знаят нищо. Нямат достатъчно години в нищожния си живот, за да вникнат в същността на каквото и да било. И въпреки това си мислят, че разбират. От най-ранно детство се самозалъгват, че разбират света, а всъщност се осланят само на някакви примитивни предположения и предразсъдъци. Когато пораснат, усвояват малко по-сложен начин за изказване на лъжезнанието си и принуждават останалите хора да приемат предразсъдъците им като истина. Всичко обаче се свежда до едно. Индивидуалните човеци са марионетка.

— Взети заедно обаче…

— Взети заедно, са група марионетки. Само че при цялото им суетене, при всичките им преструвки, че са умни, докато разпространяват идиотски теории за това и онова, един или двама от тях стигат до някоя мисъл, която е съвсем малко по-близо до истината от онова, което се знае до този момент. И в един вид налучкване на верни и грешни неща в около половината от случаите истината все пак изплува и се приема от хора, които въпреки всичко не я разбират, а просто я приемат като един нов предразсъдък и му се доверяват сляпо, докато някоя следваща марионетка не се натъкне случайно на нещо по-добро.

— Значи искаш да кажеш, че никой от тях не може да бъде интелигентен като индивид и че събрани заедно, те са дори по-глупави, отколкото поотделно… и въпреки това, като държат толкова много глупаци, които се правят на умни, те в крайна сметка достигат до същите резултати, до които стига и един разумен вид.

— Именно.

— Ако те са толкова глупави, а ние — толкова умни, защо имаме само едно гнездо, което живее тук само защото един човек ни е донесъл? И защо вие сте толкова зависими от тях във всеки технически или научен успех, който отбелязвате?

— Може би интелигентността не е онова, което трябва да бъде.

— Може би ние сме глупаци, като си мислим, че знаем всичко. Може би човеците единствени могат да приемат факта, че нищо не е познаваемо.

 

Куара дойде последна в къщата на майка си. Плантър, асистентът на Ендър, я беше извикал. От тишината на очакване в стаята личеше, че Миро още не е съобщил новината на никого. Всички обаче се досещаха защо ги е извикал. Трябваше да е заради Куим. Ендър трябваше вече да го е намерил и да се е обадил на Миро по предавателите, които и двамата носеха.

Ако Куим беше добре, Миро нямаше да ги събира всички.

Куара огледа лицата на останалите, преди да прекрачи прага. Ела изглеждаше потресена. Грего — ядосан; винаги изглеждаше сърдит този сприхав глупак. Олядо гледаше безизразно, с блестящи очи. И майка им. Кой можеше да разчете това ужасно изражение? Скръб, решителност като Ела; гняв, не по-малко жесток от гнева на Грего; а също и студеното отчуждение на Олядо.

„Ние всички носим частичка от лицето на майка ни. Коя нося аз? Ако се познавах достатъчно добре, какво щях да разпозная като свое в изкривената поза на мама върху стола й?“

— Умрял е от Десколадата — съобщи Миро. — Тази сутрин. Андрю замалко го е изпуснал.

— Не споменавай това име — изхриптя майка им.

— Загинал като мъченик — добави Миро. — Умря, както винаги бе искал.

Новиня се изправи сковано… За пръв път Куара си даде сметка, че майка й остарява. Тя се приближи с несигурни стъпки до Миро и застана пред него. Вдигна ръка и го удари с все сила в лицето.

Това бе ужасен момент. Възрастна жена да удря беззащитен инвалид, само по себе си е отвратителна гледка; но майка им да удря Миро, който бе тяхна сила и надежда от детските им години, беше непоносимо. Ела и Грего скочиха и я отдръпнаха, завлякоха я при стола й.

— Какво правиш! — викна Ела. — Няма да върнеш Куим, като биеш Миро!

— Той и онзи кристал в ухото му! — изкрещя Новиня. Отново се хвърли към Миро, едва я удържаха въпреки привидната й слабост. — Какво знаеш ти за това — как искат да умрат хората?

Куара не можа да не се възхити от начина, по който й отговори Миро, спокойно, макар че страната му беше почервеняла от удара й.

— Знам, че смъртта не е най-лошото нещо в живота.

— Махай се от дома ми. Миро се изправи:

— Ти не скърбиш за него. Ти дори не го познаваше.

— Не смей да ми говориш така!

— Ако го обичаше, нямаше да опитваш да го спреш — продължи Миро.

Думите се отронваха с мъка, бяха трудноразбираеми. Те се напрегнаха да го чуят, всички до един, запазиха пълно мълчание. Дори майка им. Защото думите му бяха ужасно жестоки.

— Ти обаче не го обичаш. Ти не умееш да обичаш. Ти само притежаваш хората. И тъй като те никога не действат, както очакваш, ти, майко, винаги се чувстваш предадена. И тъй като накрая всички умират, ти се чувстваш излъгана. Ти обаче си тази, която лъже, майко. Ти си тази, която използва любовта ни, за да ни притежава.

— Миро — прекъсна го Ела.

Куара познаваше този тон. Сякаш отново бяха деца и Ела се опитваше да успокои Миро, да го накара да не съди толкова строго. Куара си спомни как Ела му бе говорила така веднъж, след като баща им беше бил майка им и Миро бе казал: „Ще го убия. Той няма да преживее тази нощ.“ Сега беше същото. Миро говореше жестоки неща на майка им, думи, които можеха да убиват. Само Ела бе в състояние да го спре навреме, но не и сега, защото думите вече бяха изречени. Отровата му вече бе проникнала в майка им, разяждаше сърцето й.

— Нали чу мама — изсъска Грего. — Махай се оттук.

— Махам се — отвърна Миро. — Но това, което казах, е самата истина.

Грего се приближи до него, хвана го за раменете и го избута към вратата.

— Ти не си от нашето семейство! — каза Грего. — Нямаш право да ни говориш каквото и да било!

Куара застана между тях, с лице към Грего:

— Ако Миро няма право да говори пред това семейство, значи ние не сме семейство!

— Така е — промърмори Олядо.

— Махни се от пътя ми — изсъска Грего.

Куара го беше чувала да говори заплашително много пъти, хиляди. Сега обаче, застанала толкова близо, тя си даде сметка, че е загубил самообладание. Че новината за смъртта на Куим го е наранила дълбоко, че може би в този момент не може да разсъждава трезво.

— Аз не стоя на пътя ти — каза Куара. — Хайде, удари една жена. Удари един инвалид. Това ти отива, Грего. Ти си роден да разрушаваш. Срамувам се, че принадлежим към един и същи вид, да не говорим за едно семейство.

Едва след като произнесе тези думи, осъзна, че може би това е прекалено. След всички тези години на съперничество помежду им този път бе сипала сол в прясна рана. Лицето му беше ужасяващо.

Той обаче не я удари. Заобиколи я, заобиколи Миро и се изправи до вратата, като постави ръце на касата. Опря се с цялата си тежест, сякаш опитваше да изблъска стената. А може би се подпираше на нея с надеждата, че ще го удържи.

— Няма да ме ядосаш, Куара — каза той. — Знам кой е истинският ми враг.

И излезе навън в спускащия се мрак. След малко го последва и Миро.

Ела се обърна към майка си:

— Както и да се самозалъгваш, мамо, не Ендър или някой друг разби това семейство тази вечер. Ти го направи.

И излезе.

Олядо стана и я последва безмълвно. На Куара й се прииска да го удари, да го накара да каже нещо.

„Записа ли всичко с компютризираните си очи, Олядо? Запамети ли всички кадри? Е, не се гордей толкова със себе си. Аз може да имам само един обикновен мозък, за да запомня тази съдбовна нощ в историята на семейство Рибейра, но се обзалагам, че съм видяла нещата не по-малко ясно от теб.“

Новиня вдигна поглед към Куара. Лицето й бе мокро от сълзи. Куара не можеше да си спомни дали някога е виждала майка си да плаче.

— Значи само ти остана.

— Аз ли? — попита Куара. — Аз съм тази, на която забраниха достъп до лабораторията, не помниш ли? На мен ми бе забранено да се занимавам с делото на живота си. Не очаквай да ти бъда приятелка.

И също се втурна навън. Излезе на чист въздух с чувството, че я изпълват нови сили. Че е постигнала справедливост.

Нека старата вещица види какво е да си изолиран.

Само пет минути по-късно, когато бе стигнала почти до портата на селището и част от гнева й бе отшумял, Куара започна да осъзнава какво е причинила на майка си. Какво й бяха причинили всички. Бяха я оставили сама. С чувството, че е загубила не само Куим, а и всички свои деца.

Това беше ужасно, майка им не го заслужаваше.

Куара се обърна и се затича обратно към къщата.

В момента, в който влизаше обаче, Ела също се появи в хола от другата врата, водеща към вътрешността на дома.

— Няма я — обяви Ела.

— Nossa Senhora. Такива ужасни неща й наговорих!

— Всички й наговорихме ужасни неща.

— Тя има нужда от нас. Куим е мъртъв, а ние…

— Когато удари Миро, беше…

За своя собствена изненада Куара се хвърли разплакана в прегръдките на по-голямата си сестра.

„Нима все още съм дете? Да, всички сме деца и Ела все още е единствената, която умее да ни утешава.“

— Ела, нима Куим е бил единственият, който ни е държал заедно? Не сме ли семейство, след като вече го няма?

— Не знам.

— Какво да правим?

В отговор Ела я хвана за ръката и я поведе навън. Куара я попита къде отиват, но Ела не отговори, само продължи да я дърпа след себе си. Куара се подчини — нямаше представа какво може да направи, а като се държеше за Ела, се чувстваше някак по-сигурна. Отначало си помисли, че сестра й търси майка им, но не — тя не се насочи към лабораторията или към някое друго място, където беше вероятно да я открият.

Спряха пред параклиса, издигнат от жителите на Лузитания в центъра на града. Параклисът на Жусто и Сида, дядо им и баба им, ксенобиолозите, които бяха открили начин да потиснат развитието на Десколадата и така бяха спасили човешката колония на Лузитания. Въпреки че бяха синтезирали медикаментите против вируса, самите те бяха умрели — инфекцията в телата им била прекалено напреднала, за да позволява лечение.

Хората ги боготворяха, бяха издигнали този параклис и ги бяха нарекли Ос Венерадос още преди Църквата да ги обяви за блажени. А сега бяха на една стъпка от канонизирането за светци, беше разрешено към тях да се отправят молитви.

За изненада на Куара точно за това я беше довела Ела. Тя коленичи пред параклиса и макар че не бе особено религиозна, Куара последва примера й.

— Дядо, бабо, молете се на Господ за нас. Молете се за душата на брат ни Ещевао. Молете се за всички нас. Молете се на Христос да ни прости.

Куара можеше да се включи с цялото си сърце в тази молитва.

— Закриляйте дъщеря си, нашата майка, пазете я от… от скръбта и гнева и й дайте да разбере, че я обичаме и че… Господ я обича, ако наистина е така… о, моля ви, кажете на Господ да я обича и да не й позволява да направи нещо неразумно.

Куара никога досега не беше чувала някой да се моли по такъв начин. Бе слушала винаги запомнени наизуст молитви или четени от някаква книга. Не такова спонтанно излияние на думи. Но Ос Венерадос не бяха като останалите светци. Тя бяха техните дядо и баба, макар че никога не ги бяха виждали.

— Кажете на Господ, че не искаме повече да продължава така — продължи Ела. — Трябва да намерим изход от всичко това. Да спрем убийствата на човеци от прасенца. Да спрем тази флотилия, която иска да ни унищожи. Да спрем вируса, който заплашва да ни умори. Да премахнем омразата, разделяща семейството ни. Измислете начин да намерим изход, дядо, бабо, а ако няма такъв, накарайте Господ да се смили над нас, защото това не може повече да продължава!

После, след тягостна пауза, и Ела, и Куара си поеха дълбоко дъх:

— Em nome do Pai е do Filho е do Espirito Santo. Amem.

— Amem — прошепна Куара.

Сетне Ела прегърна сестра си и двете заплакаха заедно в мрака.

* * *

Валънтайн остана изненадана да открие, че кметът и епископът са единствените освен нея на спешно свиканото заседание. Какво правеше тя там? Тя нямаше право на глас, не притежаваше никаква власт.

Кметът Ковано Зелжезо изтегли един стол и я покани да седне. Всички мебели в личния кабинет на епископа бяха стилни, но столовете бяха специално проектирани да бъдат неудобни. Седалката бе толкова тясна, че за да може изобщо да се задържи на нея, човек трябваше да прилепи седалището си плътно до облегалката. Самата облегалка пък беше съвършено права, без никакви извивки по гръбначния стълб, и стърчеше толкова високо, че седящият бе принуден да държи главата си постоянно приведена. След известно време върху такъв стол човек неизменно се принуждаваше да се наведе и да опре лакти на коленете си.

Може би това беше целта, помисли си Валънтайн. Столът те караше да се кланяш смирено на Господ.

А може би целта бе още по-дълбока. Столовете бяха проектирани така, че физическото неудобство да те накара да предпочетеш съществование, което притежава по-малка „телесност“. Накажи плътта, за да възвисиш духа.

— Изглеждате озадачена — отбеляза епископ Перегрино.

— Не разбирам защо само двамата свиквате тази среща. За какво съм ви аз, да водя протокола ли?

— Колко мило държание — измърмори Перегрино. — Ние обаче четохме творбите ви, дъще, и бихме били глупаци, ако не поискаме съвета ви във време на изпитания.

— Ще ви дам какъвто съвет пожелаете, но на ваше място не бих хранила големи надежди.

След тази размяна на реплики кметът Ковано пристъпи към темата на срещата:

— Пред нас стоят много дългосрочни проблеми, но няма да имаме възможност да се занимаем с тях, ако не решим непосредствения. Снощи в дома на Рибейра е имало известен спор…

— Защо трябва най-великите ни умове да са събрани в най-размирното семейство? — промърмори епископът.

— Те не са най-размирното семейство, епископ Перегрино — поправи го Валънтайн. — Просто вътрешните им противоречия намират най-ярка външна изява. Има семейства, които страдат от много по-жестоки дрязги, но никой не ги забелязва, защото те нямат толкова голямо значение за колонията.

Епископът кимна важно, но Валънтайн предположи, че не му е приятно да го поправят по такъв несъществен въпрос. Само дето въпросът не беше несъществен. Ако епископът и кметът започнат да си мислят, че семейство Рибейра е по-нестабилно от обичайното, можеше да загубят доверието си в Ела, Миро или Новиня, които бяха изключително важни за оцеляването на Лузитания в настъпващата криза. В това отношение дори най-неразумните, Грего и Куара, можеха да се окажат полезни. Вече бяха загубили Куим, може би най-способният от всички. Щеше да е глупаво да отхвърлят и останалите; и все пак, ако първите мъже на колонията започнат да преценяват грешно семейството като цяло, те щяха да загубят вярната си преценка и за всичките му членове като индивиди.

— Снощи — продължи кметът Ковано — членовете на семейството са се скарали и доколкото ни е известно, почти никой от тях не желае да говори с другите. Потърсих Новиня и едва преди малко научих, че е помолила за подслон при „Деца на Христовия ум“ и не иска нито да види, нито да говори с когото и да било. Ела ми съобщи, че майка й запечатала всички файлове на лабораторията по ксенобиология, така че цялата работа е замряла. Куара е постоянно с Ела, ако щете, вярвайте. Миро е напуснал границите на селището. Олядо си е у дома и жена му каза, че изключил очите си, което е един вид усамотение за него.

— Явно — намеси се епископ Перегрино — всички приемат много тежко смъртта на отец Ещевао. Трябва да ги посетя и да им помогна.

— Тези прояви на скръб са напълно приемливи — съгласи се Ковано — и аз нямаше да ви повикам сега, ако това беше всичко. Както казахте, ваше преосвещенство, вие щяхте да се справите с това като техен духовен водач, без да се налага моята намеса.

— Грего — каза Валънтайн, след като си даде сметка, че неговото име не е било споменато.

— Точно така. След скарването той отишъл в един бар… в няколко бара до края на нощта, за да съобщи на всеки полупиян параноичен малоумник на Лузитания (каквито си имаме предостатъчно), че прасенцата са убили хладнокръвно отец Куим.

— Бог да ни е на помощ — промълви епископ Перегрино.

— В един от баровете станало сбиване — продължи Ковано. — Счупени прозорци, изпотрошени столове, двама пострадали в болница.

— Бунт ли? — попита епископът.

— Не точно. Просто необуздано насилие.

— Значи просто са си изразходвали енергията.

— Надявам се. Изглежда обаче, че сбиването приключило едва на разсъмване. И след пристигането на полицая.

— Полицай ли? — изненада се Валънтайн. — Само един?

— Той оглавява доброволната служба за поддържане на реда. Както и доброволния противопожарен отряд. Двучасови патрули. Събудихме неколцина от доброволците. Бяха нужни двайсетима, за да разпръснат вандалите. В отряда са петдесетина мъже, но само по четирима дежурят постоянно. Обикновено прекарват дежурството си в разходки и разказване на вицове. А някои от свободните полицаи са сред участниците в сбиването.

— Искате да кажете, че не може да им се има особено доверие.

— Снощи се държали добре. Дежурните имам предвид.

— Все пак надали могат да потушат истински бунт — настоя Валънтайн.

— Снощи са се справили добре — намеси се епископ Перегрино. — Тази вечер първият шок вече ще е преминал.

— Напротив — възрази Валънтайн. — Тази вечер слухът ще се е разпространил. Всички ще са чули за смъртта на Куим и гневът им ще е още по-голям.

— Може би — съгласи се кметът, — но това, което ме тревожи, е какво ще се случи утре, когато Андрю докара тялото. Отец Ещевао не беше светска личност, той никога не пиеше по кръчмите, но играеше ролята на един вид духовен символ. Като мъченик ще има много повече хора, искащи да отмъстят за него, от всичките последователи, които е успял да спечели през целия си живот.

— Значи намеквате, че трябва да го погребем тихомълком — обади се Перегрино.

— Не знам. Може би народът се нуждае от голямо погребение, на което да даде воля на скръбта си и да изразходва гнева си.

— Погребението няма никакво значение — възрази Валънтайн. — Проблемът е тази вечер.

— Защо тази вечер? Първият шок от вестта за смъртта на отец Ещевао ще е преминал. Тялото ще пристигне най-рано утре. Какво очаквате тази вечер?

— Тази вечер трябва да се затворят всички кръчми. Не позволявайте да се консумира алкохол. Арестувайте Грего и го затворете до края на погребението. Обявете вечерен час и мобилизирайте цялата полиция. Да патрулират цяла нощ по четирима, с палки и пистолети.

— Нашите полицаи нямат пистолети.

— Намерете им. Няма нужда да са заредени, просто да имат. Палката е нещо като предизвикателство за спречкване с полицията, защото можеш да избягаш. Пистолетът кара хулиганите да се държат учтиво.

— Това е много крайна мярка — противопостави се епископът. — Вечерен час! Ами нощните смени?

— Отменете всичко освен жизненоважните дейности.

— Извинявайте, Валънтайн — каза кметът Ковано, — но ако реагираме толкова радикално, няма ли да изпуснем нещата от контрол? Може така дори да причиним паниката, която искаме да избегнем.

— Никога не сте се сблъсквали с бунт, нали?

— Само със сбиването снощи — призна кметът.

— Милагре е много малък град — добави епископът. — Едва петнайсетина хиляди жители. Нямаме достатъчно хора за истински безредици; те са характерни за големите градове, за пренаселените светове.

— Бунтът като явление не зависи от броя на населението, а от гъстотата му и страховете на хората. Вашите петнайсет хиляди жители са наблъскани в пространство, недостатъчно дори за делови център на нормален град. Заградени са със стена (доброволно), защото навън живеят същества, които са неприемливо различни и си въобразяват, че управляват целия свят, макар че отвсякъде сте обградени от обширни степи, които могат да се използват от хората, ако прасенцата им разрешат. В града върлува зараза, а сега е изолиран от останалата част от вселената и към него се приближава военна флотилия, изпратена да го завземе и разруши. И според жителите на този град за всичко, за абсолютно всичко са виновни прасенцата. Снощи те научиха, че прасенцата отново убиват хора въпреки тържествената клетва никога повече да не го правят. Нищо чудно, че след като Грего им е описал в ярки краски цялото предателство на пекениносите (това момче умее да борави с думите, особено с лошите), малкото посетители на бара са реагирали с насилие. Уверявам ви, тази вечер нещата само ще се влошат, ако не вземете мерки.

 

— Ако предприемем такава репресивна мярка, те ще си помислят, че сме се уплашили — възрази епископ Перегрино.

— Ще помислят, че държите всичко във ваши ръце. Умерените хора ще са ви благодарни. Ще си възвърнете доверието на обществеността.

— Не знам — продължаваше да се колебае Ковано. — Досега никой кмет не е предприемал такова нещо.

— На никого не му се е налагало.

— Хората ще кажат, че използвам и най-малкия повод да въведа еднолична диктатура.

— Възможно е.

— Никога няма да повярват, че е имало опасност от бунт.

— Значи може да не ви изберат на следващите избори. Какво от това?

Перегрино се изсмя с глас:

— Тя мисли като духовник.

— Готов съм да загубя изборите, ако ще е за добро — натърти малко обидено Ковано.

— Но не сте убеден, че ще е за добро — предположи Валънтайн.

— Е, не можете да бъдете сигурна, че точно тази вечер ще избухне бунт.

— Напротив, сигурна съм. Гарантирам ви, че ако не вземете нещата в свои ръце и не предотвратите събирането на неконтролируеми тълпи тази вечер, ще изгубите много повече от следващите избори.

Епископът още се подсмихваше:

— Това не ми звучи като жената, която ни уверяваше, че ще ни даде какъвто поискаме съвет, но да не храним големи надежди.

— Ако мислите, че реакцията ми е пресилена, какво предлагате вие?

— Ще обявя паметна литургия за Куим тази вечер и ще проповядвам мир и спокойствие.

— Това ще доведе в катедралата само хората, които и без това не биха участвали в бунт.

— Вие не разбирате колко важна е вярата за хората на Лузитания.

— А вие не разбирате колко разрушителни могат да бъдат страхът и гневът и колко бързо тълпата забравя религия, култура и човечност.

— Ще мобилизирам всички полицаи — заяви кметът — и половината ще изпратя да патрулират цялата нощ. Няма обаче да затварям кръчмите и да обявявам вечерен час. Искам животът да продължи колкото е възможно по-нормално. Ако въведем някакви радикални ограничения, ще дадем повод за страх и недоволство.

— Така ще затвърдите собствения си авторитет на управляващ — не се съгласи Валънтайн. — Ще вземете мерки, съизмерими с ужасните чувства, които изпитват хората. Така ще разберат, че все пак някой предприема нещо.

— Вие наистина сте много умна жена — намеси се епископ Перегрино — и този съвет е най-добрият за някой голям град, особено на планета с не толкова силна вяра в християнските ценности. Ние обаче сме само едно село и хората ни са богобоязливи. Те не се нуждаят от насилствени мерки. Тази вечер имат нужда само от утешение и насърчение, не от вечерен час, затваряне на заведения, пистолети и патрули.

— Изборът е ваш — примири се Валънтайн. — Както бях обещала, дадох съвет.

— За което ви благодарим. Уверявам ви, че тази вечер ще стоим нащрек — завърши Ковано.

— Благодаря, че се допитахте до мен, но както предполагах, не успях да ви помогна много.

Валънтайн стана от стола, цялото тяло я болеше от невъзможната стойка. Тя бе отказала да се наведе напред. Дори сега, когато епископът й подаде ръка така, че да я целуне, тя не сведе глава. Просто стисна силно десницата му, след това и ръката на кмета. Като на равни. Като на чужди хора.

Излезе изгаряна от гняв. Беше ги предупредила, беше им казала какво да правят. Както повечето управници, които не са се сблъсквали с истински кризисни ситуации те не повярваха, че тази нощ ще е по-различна от всички останали. Хората вярват само в онова, на което са ставали свидетели. След тази нощ кметът Ковано щеше да вярва в ползата от вечерни часове и затваряне на баровете при обществени вълнения. Само че щеше да е късно. Защото вече щяха да броят жертвите.

Колко ли гробове щяха да бъдат изкопани до гроба на Куим? И чии ли тела щяха да бъдат положени в тях?

Макар че Валънтайн бе чужденец тук и познаваше много слабо народа на Лузитания, тя не можеше да стои и да гледа как избухват размирици. Имаше само една надежда. Можеше да разговаря с Грего. Да опита да го убеди във важността на събитията. Ако той тръгне по баровете тази нощ и започне да призовава за спокойствие, може би бунтът щеше да се размине. Само той можеше да го предотврати. Те го познаваха. Той беше братът на Куим. Неговите гневни слова бяха чули предната нощ. Може би достатъчно хора щяха да се вслушат в думите му, та размириците да бъдат избегнати. Тя трябваше да го намери.

Де да беше тук Ендър… Тя бе само историк; той беше водил мъже в истински битки. Е, всъщност момчета. Беше водил момчета. Все едно, той щеше да знае какво да прави.

„Защо го няма сега? Защо трябва всичко да зависи от мен? Аз не искам насилие и сблъсъци. Никога не съм искала!“

Точно затова бе роден и Ендър, трето дете във време, когато на родителите не се позволяваше да имат повече от две, без да понесат строги законови санкции. Защото Питър беше прекалено жесток, а тя, Валънтайн — прекалено добродушна.

Ендър щеше да убеди кмета и епископа да постъпят разумно. А ако не успее, щеше да знае как да отиде в града и да успокои сам духовете, да удържи положението.

Макар и да съжаляваше, че Ендър го няма, тя си даде сметка, че дори и той нямаше да е в състояние да се справи със ситуацията тази вечер. Може би дори онова, което бе предложила на кмета, нямаше да помогне. Тя основаваше мнението си за предстоящите събития върху видяното и прочетеното за много различни светове в много различни времена. Недоволството от миналата вечер със сигурност щеше да се разпространи тази нощ. Тя обаче започваше да си дава сметка, че положението можеше да стане по-лошо, отколкото подозираше. Хората на Лузитания бяха живели прекалено дълго с ненаказания страх от този враждебен свят. Всяка друга човешка колония се разрастваше незабавно и превръщаше заселената планета в свой свят в течение на няколко поколения. Човеците на Лузитания все още обитаваха едно малко селце, същински кафез, през чиито решетки ги зяпаха ужасяващи свинеподобни същества. Онова, което криеха тези хора в душите си, не можеше да бъде преценено. То вероятно вече дори не можеше да бъде обуздано. Нито ден повече.

Смъртта на Либо и Пипо в миналото бе голямо нещастие, но те бяха учени, работещи сред прасенцата. Гибелта им беше като самолетна катастрофа или взрив на космически кораб. Ако е загинал само екипажът, обществото не изпитваше особено съжаление — нали затова им се плаща на летците. Едва когато загинат цивилни, катастрофата причинява страх и възмущение. А за жителите на Лузитания Куим бе невинен цивилен.

Не, нещо повече: той бе свят човек, проповядващ смирение и любов сред тези разумни полузверове. Убийството му не беше просто нечовешко и жестоко, то представляваше светотатство.

Хората на Лузитания наистина бяха дълбоко религиозни, както твърдеше епископ Перегрино. Той обаче забравяше начина, по който винаги реагира човекът на всяка обида към боговете му. Перегрино явно не помнеше достатъчно добре историята на християнството, мислеше Валънтайн, а може би просто си въобразяваше, че тези неща са приключили с кръстоносните походи. Ако Църквата наистина бе най-важната институция на Лузитания и ако хората наистина тачеха толкова много свещениците си, как си представяше Перегрино да излекува скръбта им по загубата на един от духовните им водачи с отслужването на литургия? Ако епископът опита да ги убеди, че смъртта на Куим не е нищо забележително, това само щеше да увеличи гнева им. Той утежняваше проблема, не го разрешаваше.

Валънтайн още търсеше Грего, когато камбаните забиха. Призоваваха вярващите в храма. Това обаче не беше обичайно време за литургия; хората сигурно вдигаха изненадано глави при този звук и се питаха какво ли означава този звън. И си спомняха — отец Ещевао е мъртъв. Отец Куим е убит от прасенцата. О, да, Перегрино, каква прекрасна идея, да биеш църковните камбани. Това ще помогне на хората да се почувстват, сякаш всичко върви нормално, сякаш всичко е спокойно.

О, Господи, запази ни от „мъдрите“ ни мъже.

* * *

Миро лежеше, свит на кълбо, неподвижен, в корените на Човек. Наоколо минаваха пекениноси, приближаваха се, биеха с пръчки по стволовете на Човек и Рутър и си отиваха. Миро слушаше разговорите и разбираше по-голямата част, макар да не владееше перфектно езика на дърветата-бащи, защото братята бяха толкова възбудени, че не си даваха труда да се крият от него. Все пак той беше Миро. Те му имаха доверие. Затова нямаше нищо лошо да разбере колко ядосани и уплашени се чувстваха.

Дървото-баща на име Уормейкър бе убило човек. И не кой да е човек — той и племето му бяха убили отец Ещевао, най-обичания от човешката раса след самия Говорител на мъртвите. Беше неописуемо. Какво трябваше да направят? Бяха обещали на Говорителя да не воюват повече помежду си, но как иначе да накажат племето на Уормейкър и да покажат на човеците, че пекениносите осъждат жестоката постъпка? Войната бе единственото решение, всички братя от всички племена да нападнат гората на Уормейкър и да отрежат всички дървета там освен онези, за които се знаеше, че са се противопоставили на убийството.

Ами дървото-майка? По това още се спореше: дали просто да избият всички братя и дървета-бащи, съучастници на Уормейкър, или да отрежат и дървото-майка, така че да няма никакъв шанс някое от семената на престъпника да се вкорени. Можеха да оставят Уормейкър достатъчно дълго, за да види унищожението на племето си, след което да го изгорят — най-жестокият начин за екзекуция и единственият повод, по който пекениносите използваха огън в предела на някоя гора.

Миро слушаше всичко това, искаше да заговори, да възкликне: „Каква полза?“, но знаеше, че пекениносите няма да се разубедят. Бяха прекалено разгневени. Разгневени отчасти от скръб по Куим, но и до голяма степен, защото се срамуваха. Уормейкър бе донесъл позор на всички им заради нарушаването на договора. Човеците никога вече нямаше да се доверяват на пекениносите, освен ако не унищожат престъпника и цялото му племе.

Решението бе взето. На другата сутрин братята щяха да тръгнат към гората на Уормейкър. Щяха да изгубят много дни, докато се съберат, защото в това начинание трябваше да участват всички гори от планетата. Щом се подготвят и обградят отвсякъде гората на Уормейкър, те щяха да я унищожат толкова пълно, че никой да не може да познае, че на това място е имало дървета.

Човеците щяха да видят. Сателитите им щяха да им покажат как пекениносите се разправят с клетвопрестъпниците и коварните убийци. Тогава щяха да възвърнат доверието си в прасенцата. Тогава пекениносите щяха да могат отново да погледнат човеците в очите.

Постепенно Миро осъзна, че те не просто му позволяват да чуе разговорите и решенията им. Правеха го нарочно, за да са сигурни, че ще чуе и разбере какво планират.

„Те очакват да се върна в града. Очакват да обясня на хората на Лузитания как точно пекениносите възнамеряват да накажат убийците на Куим.

Не си ли дават сметка, че аз съм чужд тук? Кой ще ме изслуша — мен, инвалида, чиято реч е толкова бавна и трудна за разбиране? Аз нямам влияние над другите човеци. Та аз едва управлявам собственото си тяло!“

И все пак това бе задължение на Миро. Той се изправи бавно, измъкна се измежду корените на Човек. Щеше да опита. Щеше да отиде при епископ Перегрино и да му разкаже какво възнамеряват пекениносите. Епископът щеше да го разгласи и тогава хората щяха да се почувстват по-добре, знаейки, че хиляди невинни малки пекениноси ще бъдат убити като отмъщение за смъртта на един човек.

„Какво са малките на пекениносите в крайна сметка? Едни червеи, живеещи в тъмната утроба на дървото-майка. На тези хора никога няма да им мине през ума, че между това масово убийство на пекениносови ларви и клането на пеленачета по заповед на цар Ирод след раждането на Христос няма никаква разлика. Те търсят справедливост. Какво е пълното изтребване на едно племе прасенца пред това?“

* * *

Грего стоеше насред обраслия с трева площад.

„Тълпата е възбудена, всеки от тях е свързан с мен чрез крехка, невидима нишка, така че моята воля е и тяхна воля, моята уста говори с техните думи, техните сърца бият в ритъма на моето. Никога не съм се чувствал така — да си част от една такава група, и не просто част, а да си мозъкът й, центърът. Моето тяло включва всички тях, стотици хора, моят гняв е техен гняв, техните ръце са мои ръце, очите им виждат само онова, което им покажа аз.“

Каква музика, ритъмът на призива, отговор, призив, отговор…

— Епископът казва да се молим за правосъдие, но достатъчно ли е това?

— Не!

— Пекениносите казват, че ще унищожат гората, която уби брат ми, но ще им повярваме ли ние?

— Не!

„Те завършват изреченията ми; когато се наложи да замълча, за да си поема дъх, те крещят вместо мен, така че гласът ми никога не спира да звучи, а излиза от гърлата на петстотин мъже и жени. Епископът дойде, изпълнен с желание за смирение и търпимост. Кметът заплашваше с полиция, със затвор. Валънтайн дойде с ледения си глас на разума и ми говори за отговорност. Всички знаят за властта ми, власт, която никога не съм подозирал, че притежавам, власт, която получих едва след като престанах да им се подчинявам и най-сетне излях сърцето си пред целия народ. Истината е власт. Аз престанах да заблуждавам хората и им дарих истина, и ето какво се получи, в какво се превърнахме, щом се обединихме.“

— Ако някой ще наказва свинете за убийството на Куим, това ще сме ние. Човешкият живот трябва да бъде отмъстен с човешки ръце! Те казват, че присъдата за убийците е смърт, но само ние имаме право да назначим палача! Ние трябва да се погрижим присъдата да бъде изпълнена!

— Да! Да!

— Те оставиха брат ми да умре в ужасни мъки! Гледаха как тялото му изгаря отвътре! Сега ние ще изгорим онази гора до последното дърво!

— Да ги изгорим! В огъня! В огъня!

„Виж как палят клечки кибрит, как късат стиски трева и ги запалват. Пожар, който заедно ще възпламеним!“

— Утре ще тръгнем на наказателен поход…

— Още сега! Още сега! Сега!

— Утре. Не може сега, трябва да приготвим вода и храна…

— Сега! Сега! Да ги изгорим!

— Не можем да стигнем там за една нощ, дотам има стотици километри, ще са ни нужни дни…

— Прасенцата са от другата страна на оградата!

— Не те убиха Куим…

— Всичките са убийци!

— Това са тези, които убиха Либо, нали?

— Те убиха Либо и Пипо!

— Всичките са убийци!

— Да ги изгорим още сега!

— Да изгорят всички!

— Лузитания за хората, не за животните! Полудели ли са? Нима искаха да избиват невинни!

— Уормейкър е виновен! Трябва да накажем само гората на Уормейкър!

— Да накажем всички!

— Да убием свинете!

— Да ги изгорим!

— В огъня!

Момент мълчание. Затишие. Възможност.

„Измисли правилните думи. Измисли нещо, за да ги усмириш; ще ги изпуснеш. Те бяха част от моето тяло, бяха част от мен, но сега ми се изплъзват; една невярна стъпка — и губя контрол, ако изобщо съм имал власт над тях. Какво мога да кажа за тази частица от секундата, за да им върна здравия разум?“

Прекалено дълго колебание. Грего се двоуми прекалено дълго. Тишината се раздра от един детски глас, глас на момче, недостигнало още зрелост; невинен глас, който можеше да накара горящия гняв в сърцата им да избухне:

— За Куим и Христос!

— Куим и Христос! Куим и Христос!

— Не! — закрещя Грего. — Чакайте! Не можете да го направите!

Те се втурват напред, повалят го. Той пълзи, някой го настъпва по ръката. Къде е столът, върху който стоеше? Ето го!

„Дръж се здраво, не се оставяй да те смачкат; те ще ме убият, ако не се изправя, трябва да тръгна с тях, да се изправя и да вървя с тях, да тичам с тях, за да не ме смачкат.“

Но те отминаха покрай него с рев, с викове, тропане на крака, тичащи от покрития с трева площад по тревистите улици, с вдигнати малки факли, с викове: „Да ги изгорим!“, „В огъня!“, „Куим и Христос!“, като поток лава, изтичащ от площада към гората, разположена на близкия хълм.

— Боже, който си на небесата, какво правят!

Беше Валънтайн. Грего коленичи до стола, подпря се на него, а тя стоеше безмълвна и гледаше тълпата, изтичаща от този студен, празен кратер, откъдето бе започнало изригването.

— Грего, самонадеян глупак такъв, какво направи?

„Аз ли?“

— Исках да ги поведа към Уормейкър. Исках да ги поведа към справедливостта.

— Ти си физик! Не си ли чувал никога за принципа на нестабилността?

— Във физиката на частиците. Във физиката на филотите.

— Във физиката на тълпата, Грего! Ти никога не си имал власт над тях. Те имаха контрол над теб. И сега, след като нямат повече нужда от теб, ще унищожат гората на най-добрите ни приятели и защитници сред пекениносите. Какво ще правим тогава? Това е началото на война между човеци и пе-кениноси, освен ако те не притежават нечовешко самообладание. И всичко ще е заради нас.

— Уормейкър уби Куим.

— Това е престъпление. Това, на което даде началото ти, Грего, е терор.

— Не съм го направил!

— Епископ Перегрино те съветваше. Кметът Ковано те предупреждаваше. Аз те молих. А ти го направи въпреки всичко.

— Вие ме предупреждавахте за бунт, не за това…

— Това е бунт, глупако. По-лошо. Това е погром. Клане. Убийство на невинни. Това е първата стъпка по дългия и страшен път на ксеноцида!

— Не можеш да ме обвиняваш за всичко!

Лицето й изглеждаше ужасно на лунната светлина, на светлината от вратите и прозорците на баровете.

— Обвинявам те само за това, което си направил. Ти запали огън в горещ, сух, ветровит ден въпреки всичките ни предупреждения. Обвинявам те и ако ти не се чувстваш отговорен за всички последствия от действията си, тогава наистина не си достоен за човешкото общество и се надявам да загубиш свободата си завинаги.

Тя изчезна. Къде? Какво щеше да прави? Не може да го оставя сам. Преди миг той бе толкова велик, с петстотин сърца, умове и уста, с хиляда ръце и крака, а сега това го нямаше, сякаш огромното му ново тяло беше умряло и от него оставаше само един нищожен призрак, един червей, частица от могъщата плът, която бе притежавал. Никога не се беше чувствал толкова уплашен. Те едва не го бяха убили в бързината си да го изоставят, едва не го смачкаха в тревата.

Въпреки всичко те оставаха негови. Той ги беше създал, беше ги обединил в една тълпа и макар че не разбираха защо са създадени, те все още действаха под влиянието на гнева, към който ги беше подтикнал, и според плана, който им бе внушил. Просто целта им беше лоша — иначе правеха точно онова, което той искаше от тях. Валънтайн бе права. Отговорността беше негова. Онова, което вършеха сега; все едно той ги предвождаше.

И така, какво можеше да стори?

Да ги спре. Отново да ги овладее. Да застане пред тях и да ги моли да спрат. Те нямаха намерение да тръгват на дълъг поход, за да изгорят обезумялото дърво-баща Уормейкър; щяха да избият пекениносите, които той познаваше, макар и да не ги харесваше твърде. Трябваше да ги спре, иначе кръвта им щеше да полепне по ръцете му и никога нямаше да може да я измие, петно, което щеше да остане върху него завинаги.

Затова той се втурна по калните следи от обувките им, през смачканата трева. Тича, докато го заболя далакът, през мястото, където се бяха забавили, докато разрушат оградата (Защо го няма молекулно-деструктуриращото поле? Защо не го е включил някой?), към мястото, където вече се издигаха пламъци.

— Спрете! Изгасете огъня!

— Да ги изгорим!

— За Куим и Христос!

— Мрете, свине!

— Ето един, измъква се!

— Убий го!

— Изгори го!

— Дърветата не са достатъчно сухи, огънят не хваща!

— А, хваща, хваща!

— Отсечете това дърво!

— Ето още един!

— Гледайте, малките негодници нападат!

— Посечете ги!

— Дай тази коса, ако няма да я ползваш!

— Срежи това прасе!

— За Куим и Христос!

Докато Грего тича към тях, струйка кръв оплисква лицето му.

„Този познавах ли го? Познавах ли гласа на този пекенинос, преди да изкрещи в предсмъртна агония? Не мога вече да го върна, те го посякоха. Нея. Посякоха нея. Една съпруга. Една недокосната съпруга. Значи трябва да сме близо до центъра на гората, а този исполин трябва да е дървото-майка.“

— Ето това се казва дърво-убиец!

Около поляната на огромното дърво по-малките му събратя изведнъж започнаха да оредяват, да рухват с пречупени дънери. За миг Грего си помисли, че хората ги секат, но после си даде сметка, че около тях нямаше никой. Те се пречупваха сами, хвърляха се по собствена воля, за да смачкат убийците под стволовете и клоните си в опит да спасят дървото-майка.

Чуха се стенания, двайсетина мъже бяха затиснати. Когато всички дървета, които можеха, нападаха, дървото-майка остана отново незащитено — стволът му се движеше странно, сякаш извършваше перисталтични движения, сякаш поглъщаше нещо.

— Оставете го! — изкрещя Грего. — Това е дървото-майка! То е невинно!

Виковете му обаче бяха удавени сред писъците на ранените и затиснатите и от крясъците на ужас на онези, които осъзнаваха вече, че гората може да нанесе ответен удар, че това е истинска война.

— Изгорете го! Изгорете го!

Крясъкът на десетки гърла бе достатъчно силен, за да заглуши писъците на умиращите. Листата и клоните на падналите дървета бяха натрупани около дървото-майка и запалени; те пламнаха бързо. Неколцина души осъзнаха, че огънят, който ще изгори дървото-майка, ще изпече и хората, затиснати под падналите стволове, и опитаха да им се притекат на помощ. Повечето обаче бяха възбудени от успеха си. За тях дървото-майка беше Уормейкър, убиецът, олицетворение на всичко чуждо в този свят; на врага, който ги държеше зад оградата; на земевладелеца, който ги ограничаваше на това нищожно парче земя върху тази огромна планета. Дървото-майка изразяваше всички ограничения и забрани, всички странности и опасности, и те го бяха победили.

Грего се отдръпна — от писъците на затиснатите мъже, от воя на онези, до които огънят вече бе стигнал, от победоносните възгласи на извършителите на това масово убийство.

— За Куим и Христос! За Куим и Христос!

Той едва не побягна, неспособен да понесе онова, което виждаше, помирисваше, чуваше: яркооранжевите пламъци, вонята на изгоряла плът, пращенето на горящи клони.

Но остана. Проправи си път между онези, които се хвърляха сред пламъците в опит да измъкнат живите изпод падналите стволове. Огънят го опърли, дрехите му пламнаха почти веднага, но болката от изгарянето не беше нищо; тя бе едва ли не пречистваща, защото точно такова наказание заслужаваше той. Трябваше да умре точно тук. Можеше да се хвърли още по-навътре сред пламъците и да не излезе, докато не се пречисти напълно от престъплението си, докато от него не остане нищо освен пепел и кости. Под дърветата обаче имаше още живи хора, които трябваше да бъдат спасени. Освен това сред огъня изникна някой, който му помогна да вдигне клона, затиснал едно момче; как можеше да сложи край на живота си, когато участваше в такова велико дело като спасяването на дете!

— За Куим, за Христос! — изстена момчето и изпълзя настрани от пламъците.

Ето го, момчето, което се бе провикнало в тишината и беше повело тълпата.

„Ти си виновен — помисли си Грего. — Ти ми ги отне.“ Момчето го позна.

— Грего! — извика и се хвърли към него; прегърна краката му и притисна глава о хълбока му. — Чичо Грего!

Беше най-големият син на Олядо, Нимбо.

— Ние ги наказахме! — изкрещя Нимбо. — Заради чичо Куим!

Пламъците продължаваха да пращят. Грего вдигна момчето и го понесе, олюлявайки се, далеч от изгарящия огън. Всички мъже се оттегляха в тази посока, гонени от разпалваните от вятъра пламъци. Повечето бяха като Грего, изтощени, уплашени, с изгаряния, помагащи на някого другиго.

Някои обаче, може би повечето, все още бяха незасегнати, освен от вътрешния огън, запален в тях от Грего и Нимбо на площада.

— Изгорете всички!

Възгласите се чуваха тук-там от отделни групички като малки водовъртежи в голяма река. Сега вече носеха факли от клоните на запаленото сърце на гората.

— За Куим и Христос! За Либо и Пипо! Да не остане ни едно дърво! Нито едно!

Грего се олюля.

— Остави ме — каза Нимбо. Грего продължи напред.

— Мога да вървя сам.

Грего обаче приемаше прекалено сериозно призванието си. Не можеше да спре, не можеше да остави момчето да върви само, не можеше да го чака, не можеше да го зареже. Не можеш да изоставиш сина на брат си в горящата гора. Затова той продължи да го носи и след известно време, изтощен, с изтръпнали ръце и крака, с нетърпима болка от изгарянията в рамото, той излезе на празното затревено пространство пред старата порта, където се срещаха пътеките от гората и от ксе-нобиологичната лаборатория.

Тълпата се беше събрала там, много от хората държаха факли, но по някаква причина всички стояха на разстояние от двете самотни дървета: Рутър и Човек. Грего си проправи път сред тълпата, без да пуска Нимбо; сърцето му биеше лудо, той чувстваше страх, но и плаха надежда — знаеше защо са спрели мъжете с факлите. И когато стигна края на тълпата, той видя, че е бил прав.

Около тези две последни дървета-бащи се бяха събрали може би двеста пекениноси — братя и съпруги, малки и окаяни, но въпреки това с решителен вид. Те бяха готови да се бият до смърт тук, само и само да не позволят изгарянето на тези две дървета — те обаче щяха да бъдат изгорени, ако тълпата реши, защото нямаше начин прасенца да спрат тези мъже, решени да убиват.

Между прасенцата и мъжете обаче стоеше Миро, като великан в сравнение с пекениносите. Не беше въоръжен, стоеше с разперени ръце, сякаш да защити пекениносите, а може би да ги задържи. И със своя неразбираем, измъчен глас предизвикваше тълпата:

— Убийте първо мен! Нали обичате да убивате! Убийте първо мен! Също както те убиха Куим! Мен убийте!

— Не искаме теб! — каза един от мъжете с факлите. — Тези дървета обаче ще умрат. И всички тези прасенца, ако не проявят достатъчно разум да избягат.

— Първо мен. Това са мои братя! Убийте първо мен!

Говореше високо и бавно, за да могат да разберат заваляните му думи. Тълпата все още пазеше част от злобата си, поне някои от мъжете. Имаше обаче много други, на които вече им бе омръзнало, някои дори се срамуваха, разбираха какво ужасно нещо са извършили тази нощ, когато са се поддали на волята на тълпата. Грего все още я чувстваше, тази връзка с другите, и знаеше, че могат да постъпят и по двата начина — онези, у които все още гореше гняв, можеха да запалят един последен пожар; а ония, които бяха охладнели, у които вече говореше срамът, можеха да им попречат.

Грего имаше последна възможност да изкупи вината си, поне частично. И затова излезе напред, все още с Нимбо в ръце.

— Мен също — изрече. — Убийте и мен, преди да вдигнете ръка срещу братята и тези две дървета!

— Махни се от пътя ни, Грего. Заедно със сакатия!

— По какво се различавате вие от Уормейкър, ако убиете тези дребосъчета?

Грего застана до Миро.

— Махнете се от пътя! Ще изгорим и последните, за да приключим.

Гласът на мъжа от тълпата вече не звучеше толкова уверено.

— Зад себе си оставихте пожар и прекалено много трупове — продължи Грего, — на човеци и на пекениноси!

Гласът му беше прегракнал от вдишания дим, но все още се чуваше достатъчно добре.

— Гората, която уби Куим, е много далеч оттук и Уормейкър все още стои непоклатим. Тази вечер ние не намерихме справедливост. Ние извършихме убийства, клане.

— Свинете са си свине!

— Дали? Ще ви хареса ли, ако подходим и към вас по същия начин?

Грего се приближи до един от мъжете с изтощен вид и се обърна към него, сочейки предводителя на тълпата:

— Ти! Ще ти хареса ли да те накажат за извършеното от него?

— Не — промърмори човекът.

— Ако той е убил някого, смяташ ли, че друг има правото да дойде в дома ти и да убие съпругата и децата ти, за да му отмъсти?

Сега отговориха няколко гласа:

— Не!

— Защо не? Човеците са си човеци, нали?

— Не съм убивал никакви деца! — заоправдава се предводителят на тълпата.

Вече не говореше в множествено число. Отговаряше за себе си. Връзките в тълпата се разхлабваха, късаха се.

— Ние изгорихме дървото-майка — каза Грего.

Зад гърба му се чуха вопли, няколко по-силни гласа заквичаха жално. Братята и съпругите оплакваха дървото-майка.

— Онова гигантско дърво в средата на гората — в него бяха всичките им деца. Всичките. Тази гора не ни е сторила нищо лошо, а ние дойдохме и избихме децата й.

Миро излезе напред, постави ръка на рамото на Грего. Опираше ли се на него? Или го подкрепяше?

— Разотивайте се — изрече твърдо.

— Може би трябва да опитаме да изгасим огъня — предложи Грего.

Цялата гора бе в пламъци.

— Разотивайте се — повтори Миро. — Прибирайте се в заграждението.

— Кой си ти, че да ни нареждаш какво да правим? — извика някой.

— Стойте в ограждението. Някой идва на помощ на пекениносите.

— Кой? Полицията ли?

Няколко души се засмяха кисело — сред тях имаше и доста полицаи.

— Ето ги — обяви Миро.

Чу се бръмчене, отначало тихо, почти неразличимо сред шума на пращящия огън, но бързо се усили, докато пред тях не се появиха пет флаера, плъзгащи се над тревата. Те се завъртяха около тълпата, някои — като тъмни силуети на фона на пламъците, други — озарени от проблясъците на огъня. Накрая спряха и кацнаха сред високата трева. Едва тогава хората успяха да различат черните силуети върху тях, по шест пътници на всяка летяща платформа. Това, което бяха взели за блестящи метални механизми, не бяха никакви машини, а живи същества, не толкова едри, колкото хората, но и не толкова дребни като пекениносите, с големи глави и фацетни очи. Те не правеха никакви заплашителни жестове, просто се строиха пред летателните си апарати; нямаше обаче нужда от жестове. Самият им външен вид бе достатъчен да възкреси древните кошмари.

— Прости ни, Господи! — чуха се вопли.

— Вървете си у дома — каза Миро. — Стойте в ограждението.

— Какво е това? — прозвуча детският глас на Нимбо. Отговорите заваляха панически:

— Дяволите!

— Ангели на разрушението!

— Смърт!

И накрая — истината, от устата на Грего, защото той знаеше какво би трябвало да бъдат, макар че не можеше да повярва:

— Бъгери. Бъгери на Лузитания…

Никой не побягна. Тръгнаха бавно, оглеждайки се внимателно, промъквайки се покрай тези странни нови създания, за чието съществуване никой не беше подозирал, за чиято мощ можеха само да гадаят или да си спомнят от стари видеофилми, които бяха гледали като деца. Бъгерите, които едва не бяха унищожили цялото човечество, докато не бяха изтребени от Ендър Ксеноцида. В книгата „Царицата на кошера“ се говореше, че всъщност били красиви и не заслужавали да измрат, но сега, като гледаха черните блестящи хитинови обвивки, хилядите зеници на проблясващите зелени очи, хората чувстваха не възхита от хубостта им, а ужас. И след като се прибраха вкъщи, вече знаеха, че не свинеподобните дребосъци, а тези същества ги дебнеха навън. В затвор ли бяха живели до този момент? Имаха чувството, че са попаднали в някой от кръговете на ада.

Накрая останаха само Миро, Грего и Нимбо. Около тях прасенцата също наблюдаваха със страхопочитание — но не с ужас, защото за разлика от хората те не сънуваха кошмари с чудовищни насекоми. Освен това бъгерите бяха дошли като спасители и защитници. Пекениносите изпитваха не толкова интерес към тези чужденци, а скръб по загубеното.

— Човек помолил Царицата на кошера да им помогне, но тя казала, че не може да убива хора — обясни Миро. — След това Джейн видяла огъня от сателитите и казала на Андрю Уигин. Той говорил с Царицата на кошера и й обяснил какво да прави. Така че да не се налага да убива никого.

— Няма ли да ни убият? — попита Нимбо.

Грего осъзна, че през последните няколко минути момчето е очаквало смъртта. Изведнъж си даде сметка, че той е изпитвал същото — че едва сега, след обяснението на Миро, се е успокоил, че не са дошли да ги накажат за извършеното тази нощ.

Грего коленичи бавно и остави момчето на земята. Ръцете му вече едва го слушаха, а болката в рамото му беше непоносима. Той заплака. Ала не от болка.

Бъгерите пристъпиха към действие. Повечето останаха на земята, като тичешком заеха позиции около града. Няколко се качиха на флаерите си и полетяха над горящата гора, пръскайки огъня с нещо, което постепенно го загаси.

* * *

Епископ Перегрино стоеше върху ниските основи, издигнати едва тази сутрин. Жителите на Милагре, до последния човек, седяха на тревата. Той използваше малък високоговорител, така че никой да не пропусне думите му. Вероятно обаче от това нямаше нужда — всички мълчаха, дори бебетата, усетили сякаш скръбта на възрастните.

Зад епископа беше гората, овъглена, но не напълно безжизнена — някои от дърветата още бяха зелени.

Пред него лежаха покритите с одеяла трупове, всеки до гроба си. Най-близко бе тялото на Куим — отец Ещевао. Останалите бяха на загиналите преди две нощи под падащите дървета и в огъня.

— Тези гробове ще бъдат подът на църквата, така че, когато влизаме, да стъпваме над телата на мъртвите. Телата на онези, които докараха смърт и скръб на нашите братя, пекениносите. Над всички — тялото на отец Ещевао, който загина, за да занесе словото на Исус Христос в гората на еретиците. Той умря като мъченик. Останалите умряха като убийци, с окървавени ръце.

Говоря откровено, така че Говорителя от името на мъртвите да не може да добави нищо, след като млъкна. Говоря откровено, както Мойсей — пред децата на Израил, след като се преклониха пред златния телец и отхвърлиха връзката си с Господ. Малцина са онези сред нас, които нямат никаква вина за това престъпление. Отец Ещевао, който умря чист и въпреки това името му бе повтаряно от убийците. Говорителя от името на мъртвите и онези, които пътуваха с него, за да докарат вкъщи тялото на свещеника мъченик. И Валънтайн, сестрата на Говорителя, която предупреди мен и кмета за опасността. Валънтайн познава историята, познава човешката природа, но ние с кмета си въобразявахме, че познаваме вас и че вие сте над историята. Уви, вие сте грешни като всички други човеци, и аз с вас. Вината лежи върху всеки от нас, който можеше да предотврати това, а не го стори! Върху жените, които не опитаха да задържат съпрузите си у дома. Върху мъжете, които гледаха, но не казаха нищо. И върху всички, които държаха факли и избиваха братя християни за престъпление, извършено от техни далечни братовчеди на другия край на континента.

Законът предвижда въздаване само на част от правосъдието. Жерао Грегорио Рибейра фон Хесе е в затвора, но за друго престъпление — за това, че не оправда доверието и издаде тайни, които не биваше да казва. Той не е арестуван за клането на пекениносите, защото неговата вина не е по-голяма от вината на всички вас, които го последвахте. Разбирате ли ме? Вината е на всички нас и всички трябва да се нокаем заедно, да изтърпим наказанието си заедно и да се молим на Господ да ни прости това ужасно злодеяние, което извършихме с името му на уста!

Аз стоя в основите на една нова църква, която ще бъде кръстена на името на отец Ещевао, апостола на пекениносите. Камъните, използвани за основите, са откъртени от стените на нашата катедрала — на тяхно място сега има дупки, през които вятърът ще ни духа и дъждът ще ни вали, докато се молим. И така ще остане катедралата, пробита и наранена, докато новата църква не бъде завършена.

Как ще я завършим ли? Сега ще си отидете по домовете, всички, и ще пробиете стените на собствените си къщи, ще вземете камъните и ще ги донесете. И ще оставите стените си пробити, докато църквата не се построи.

След това ще пробием стените на всяка фабрика, на всяка постройка в колонията си, докато не остане ни една сграда без следи от греха ни. И всички тези рани ще останат отворени, докато не издигнем тук стени, достатъчно високи, за да им сложим покрив, чиито греди и летви ще бъдат взети от обгорените дървета, които паднаха сами в гората, опитвайки да защитят народа си от ръцете на убийците.

И след това ще се съберем, всички, в тази църква, ще влезем на колене, един по един, докато и последният не пропълзи върху гробовете на мъртвите, загинали под стволовете на онези прастари братя, които живяха като дървета в третия живот, даден им от милостивия ни Бог, докато ние не им го отнехме. Тогава всички ще молим за прошка. Ще молим блажения отец Ещевао да се застъпи за нас. Ще молим Христос за прошка, за да не горят душите ни вечно в ада. Ще молим Господ да ни очисти от греха.

Едва тогава ще поправим пробитите си стени и ще възстановим домовете си. Това е нашето покаяние, деца мои. Да се молим то да е достатъчно.

* * *

В средата на едно празно място, покрито с пепел, Ендър, Валънтайн, Миро, Ела, Куара, Уанда и Олядо наблюдаваха как най-уважаваната сред съпругите бива „засадена“, за да израсне като ново дърво-майка от тялото на втория си живот. Докато тя умираше, останалите съпруги започнаха да вадят телата на мъртвите малки майки и ларви от дънера на старото дърво-майка и да ги трупат на купчина върху кървящото й тяло. След часове фиданката й щеше да се издигне сред труповете им към светлината.

Подхранена от тора им, тя щеше да расте бързо, докато достигне достатъчна височина и дебелина, та в ствола й да се образува хралупа. Ако това стане достатъчно скоро, останалите живи ларви, сврели се сега в дупката на мъртвото дърво-майка, щяха да бъдат преместени в нейната утроба. Ако сред оцелелите ларви имаше малки майки, те щяха да бъдат занесени до оцелелите дървета-бащи, Човек и Рутър, за съешава-не. Ако в телата им се заченат нови ларви, гората, познала най-доброто и най-лошото от човеците, щеше да оцелее.

Ако не — ако всички ларви се окажеха мъжки или ако всички женски бяха ялови, което бе напълно възможно, или ако всички бяха прекалено увредени от огъня или загинеха от глад, преди новото дърво-майка да е готово да ги приеме, — тогава гората щеше да умре с тези братя и съпруги, а Човек и Рутър щяха да живеят още около хилядолетие като дървета-бащи без племе. Може би някое от околните племена щеше да ги почете и да носи малки майки при тях. Може би. Ала те нямаше да бъдат бащи на племето си, заобиколени от собствените си синове. Щяха да останат самотни дървета без собствена гора, единствени паметници на делото, за което бяха живели: побратимяването на човеци и пекениноси.

Колкото до гнева срещу дървото Уормейкър, той беше отминал. Дърветата-бащи из цяла Лузитания стигнаха до единодушното мнение, че какъвто и морален дълг да са имали след смъртта на отец Ещевао, той е бил платен с клането на гората на Рутър и Човек. Наистина, Уормейкър бе спечелил много привърженици на сектата си — защото не бяха ли доказали сами човеците, че не са достойни за словото господне?

Пекениносите са тези — твърдеше Уормейкър — избраници за носители на Светия Дух, докато човеците не носят нито частица от Господ. Няма нужда да убиваме повече от тях. Достатъчно е да чакаме, Светият Дух ще ги изтреби до крак. Междувременно Господ ни изпрати Царицата на кошера, която ще ни построи кораби. Ще вземем Светия Дух с нас, за да раздаде справедливост във всички светове, които посетим. Ние ще сме ангелът на разрушението. Ние ще сме Исус Навин и израелитите, прочистили Ханаан, за да направят път за избраните от Господ.

Много прасенца му вярваха сега. Уормейкър вече не им звучеше налудничаво; те бяха станали свидетели на апокалипсиса — пламъците в невинната гора. За много пекениноси от човеците нямаше какво да се учи. Господ вече нямаше нужда от тях.

Тук обаче, на тази поляна, нагазили до глезени в пепел, братята и съпругите, грижещи се за новото дърво-майка, не вярваха в твърденията на Уормейкър. Те, които познаваха най-добре човеците, дори бяха поканили техни представители да присъстват и помагат в опита им за възкресяване на гората.

— Защото — каза Плантър, който сега бе говорител на оцелелите братя, — ние знаем, че не всички хора са еднакви, както не всички пекениноси са едни и същи. Христос живее в някои от нас, но в други — не. Не всички ние сме като гората на Уормейкър и не всички вие сте убийци.

И така Плантър бе този, който се хвана за ръцете на Миро и Валънтайн, когато на сутринта младото дърво-майка успя да отвори тясна цепнатина в тънкия си ствол и съпругите нежно прехвърлиха немощните и измършавели тела на оцелелите ларви в новия им дом. Рано беше да се каже, но имаше надежда: новото дърво-майка се беше подготвило само за ден и половина, а оцелелите ларви бяха повече от трийсет. До десетина от тях можеше да са плодовити женски и дори само една четвърт да достигнат зрелост, гората можеше да се раззелени отново.

Плантър трепереше.

— Братята никога не са виждали такова нещо — обясни той, — никога не се е случвало в историята на този свят.

Неколцина от братята бяха коленичили и се кръстеха. Това накара Валънтайн да се сети за нещо, казано й от Куара. Тя се приближи до Миро и прошепна:

— Ела също се е молила на Господ.

— Ела ли?

— Преди пожара. Куара е била с нея при параклиса на Ос Венерадос. Молила Господ да ни покаже начин да решим проблемите си.

— За това се молим всички.

Валънтайн се замисли за събитията след молитвата на Ела.

— Предполагам, че е доста разочарована от отговора на Господ.

— Хората често се разочароват.

— Това обаче — толкова бързото отваряне на дървото-майка, може би е началото на отговора.

Миро я изгледа озадачено:

— Ти вярваща ли си?

— Да речем, че съм „подозираща“. Подозирам, че може да има някой, когото да го е грижа какво става с нас. Това е малко по-добре, отколкото само да ти се иска. И една стъпка преди истинската вяра.

Миро се усмихна леко, но Валънтайн не можеше да определи дали защото му е приятно, или защото му е смешно.

— И така, какво ще е следващото, което Господ ще каже в отговор на молитвата на Ела?

— Да изчакаме и ще видим — отвърна Валънтайн. — Ние планираме само собствените си дела. Остава ни да разгадаем най-съкровените тайни на света.

— Е, това може би ще ни заведе право при Господ. В този момент се появи и Уанда — като ксенолог тя също участваше в бдението и макар че сега не беше на смяна, новината за отварянето на ствола на дървото-майка й бе предадена веднага. Идването й обикновено означаваше бързо оттегляне на Миро. Но не и този път. Валънтайн се зарадва да отбележи, че Миро нито спря безжизнен поглед върху бившата си любима, нито се мъчеше да я отбягва, просто приемаше присъствието й. Без съмнение това бе само привидно нормално поведение, но Валънтайн знаеше от опит, че нормалното поведение е винаги привидно, хората се държат според ролите, които се очаква да играят. Миро просто бе достигнал такъв етап, в който можеше да влезе в някаква нормална роля в отношенията си с Уанда, независимо колко различни бяха истинските му чувства. А може би все пак не бяха толкова различни. Тя бе два пъти по-възрастна от него. Нямаше нищо общо с момичето, което беше обичал.

Не бяха имали интимна връзка. Валънтайн се беше зарадвала да го чуе от устата на Миро, макар че той й го съобщи с горчиво съжаление. Отдавна беше забелязала, че в общности като на Лузитания, в които непорочността и верността са ценени добродетели, юношите, успяващи да овладеят младежките си страсти, израстват като най-съвестни и културни членове на обществото. Онези, които бяха с прекалено слаба воля или пък презираха обществените норми, обикновено се превръщаха или в овце, или във вълци — или в безволеви членове на стадото, или в хищници, взимащи всичко, което поискат, без да дават нищо.

При първата си среща с Миро тя се бе опасявала, че е попаднала на самосъжаляващ се слабак или на затворен в себе си хищник. Не беше нито едното, нито другото. Сега той може би съжаляваше за въздържанието си на млади години (закономерно бе да му се иска да се е любил с Уанда, когато все още е бил здрав и двамата са били на една възраст), но Валънтайн не съжаляваше. Оказваше се, че Миро има и вътрешна сила, и чувство за отговорност. За Валънтайн бе съвсем нормално Миро да спре сам тълпата в онзи съдбовен момент, спасил Рутър и Човек.

Толкова нормално бе сега Миро и Уанда да се правят на двама души, погълнати от работата си. Вътрешна сила и уважение към другите. Това бяха хората, на които се крепеше обществото, водачите. За разлика от овцете и вълците, които се водят само по вътрешните си страсти и желания. На тях са им чужди приличието, саможертвата, уважението… и цивилизоваността. В човешката история наистина има цивилизовани отношения, мислеше си Валънтайн, но само благодарение на такива хора, на пастирите.

* * *

Новиня го посрещна на вратата на училището. Опираше се на ръката на дона Кристау, четвъртата игуменка на „Деца на Христовия ум“ от пристигането на Ендър на Лузитания.

— Нямам какво да говоря с теб — каза Новиня. — Все още сме женени по документи, но това е всичко.

— Аз не съм убил сина ти.

— Но и не го спаси.

— Обичам те.

— Доколкото си способен на любов, и то само в свободното си време, когато не помагаш на някого другиго. Мислиш се за някакъв ангел-хранител, отговорен за цялата вселена. Аз те помолих само да поемеш отговорност за семейството ми. Много добре ти се удава да обичаш милиарди хора, но не толкова успешно, ако са десетина; любовта ти към един човек пък е пълен провал.

Това беше строга присъда и той знаеше, че е справедлива, но предпочете да не спори.

— Моля те, върни се у дома. Ти ме обичаш и имаш нужда от мен не по-малко, отколкото аз от теб.

— Това е моят дом сега. Вече не се нуждая нито от теб, нито от когото и да било другиго. И ако си дошъл само за това, губим си времето.

— Не, не е само за това. Тя зачака.

— Става дума за документацията на лабораторията. Запечатала си всичко. Трябва да намерим лек против Десколадата, преди да ни умори всичките.

Тя се усмихна злобно:

— Защо ме занимаваш с това? Джейн може да проникне и без паролата ми, нали?

— Не е опитвала.

— Без съмнение — за да пощади самолюбието ми, но е способна на това, нали?

— Вероятно.

— Да го направи тогава. Тя е всичко, от което имаш нужда сега. Ти никога не си се нуждал от мен, при положение че имаш нея.

— Аз опитах да бъда добър съпруг. Никога не съм обещавал да те закрилям или нещо такова, но го правех винаги когато беше възможно.

— Ако го беше правил, моят Ещевао щеше да е жив.

Тя му обърна гръб и дона Кристау я поведе към вътрешността на сградата. Ендър я изпрати с поглед. Сетне бавно пое обратно. Не знаеше къде отива, а само — че трябва да стигне дотам.

— Съжалявам — прошепна тихо Джейн. — Да.

— Когато умра, Новиня може би ще се върне при теб.

— Няма да умреш, ако мога да го предотвратя.

— Не можеш. Ще изключат всички ансибали след два месеца.

— Млъквай.

— Казвам само истината.

— Млъквай и ме остави да помисля.

— Какво, сега ли смяташ да ме спасиш? Напоследък не се справяш много добре със спасителните операции.

Той замълча и тя не му проговори до края на деня. Ендър излезе от границите на града, но не се качи в гората. Прекара следобеда сред полята, сам под парещото слънце.

От време на време се замисляше, опитваше да намери разрешение на проблемите, надвиснали над тях: наближаващата флотилия, изключването на ансибалите, постоянните опити на Десколадата да унищожи човешката раса на Лузитания, плана на Уормейкър за разпространение на вируса в галактиката и мрачното положение в града под постоянната стража на бъгерите и при акцията за самопокайване чрез разрушаване на всички стени в селището.

Понякога умът му бе напълно свободен от мисли и той стоеше, седеше или лежеше сред тревата, неспособен дори да заплаче, представяйки си лицето й, устните й, произнасящи безмълвно името му или отправящи мълчаливо молитви към него; знаеше обаче, че дори да извика, дори гласът му да стигне до нея, тя няма да му отговори. Новиня.