Орсън Скот Кард
Ксеноцид (11)

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
НЕфРИТЪТ НА УЧИТЕЛЯ ХО

— Значи вече е извършено убийство.

— Странно, че твоят народ започна, не човеците.

— Твоят народ също е започвал пръв — когато воювахте с човеците.

— Но те го завършиха.

— Как успяват, тези човеци — всеки път почват толкова невинно, а накрая излизат с най-много кръв по ръцете?

 

Сиванму гледаше как думите и цифрите преминават във въздуха над компютъра на господарката й. Цинджао спеше, дишаше равномерно върху постелята недалеч от нея. Сиванму също бе спала известно време, но нещо я събуди. Вопъл, съвсем близък; вопъл от болка може би. Това бе част от съня на Сиванму, но когато се събуди, тя дочу далечно ехо от звука. Не беше гласът на Цинджао. Може би на мъж, макар че звукът бе висок. Подобен на вой. Той накара Сиванму да се замисли за смъртта.

Тя обаче не стана, за да разбере откъде идва звукът. Не й беше работа; нейно задължение бе да стои с господарката си през цялото време, докато не бъде освободена. Ако Цинджао трябваше да научи какво е причинило този вопъл, друг слуга щеше да дойде и да вдигне Сиванму, която след това да събуди господарката си — защото, щом една жена имаше доверена прислужница, докато се омъжи, само ръцете на тази прислужница можеха да я докосват.

Затова Сиванму остана будна и зачака да види дали някой ще дойде да съобщи на Цинджао какъв е този мъчителен мъжки вопъл, прозвучал в тази стая в задната част на дома на Хан Фейдзъ. Докато чакаше, погледът й бе привлечен от мониторното поле на компютъра, който извършваше търсенето, зададено му от Цинджао.

Цифрите и буквите бяха спрели да се движат. Имаше ли проблем? Сиванму се надигна на лакът. Така успя да се приближи достатъчно, за да прочете последните думи над компютъра. Търсенето бе приключило. И този път резултатът не беше някое от кратките съобщения за неуспех: „Не е намерено“, „Няма данни“, „Няма решение“. Този път на дисплея бе излязъл цял доклад.

Сиванму стана и се приближи до компютъра. Направи, както я беше учила Цинджао, натисна бутона, който караше компютъра да запомни цялата получена информация. След това се приближи до господарката си и постави внимателно ръка на рамото й.

Цинджао се събуди почти веднага; винаги спеше леко.

— Има някакъв резултат от търсенето — каза й Сиванму. Цинджао се отърси от съня със същата лекота, с която би хвърлила разкопчана дреха. В следващия миг вече седеше пред компютъра и жадно попиваше думите.

— Открих Демостен — обяви тя.

— Къде е той? — попита със затаен дъх Сиванму. „Великият Демостен… не, ужасният Демостен. Господарката ми иска да мисля за него като за враг.“

Просто Демостен — онзи, чиито думи бяха разбунили съзнанието й, когато баща й ги четеше на глас: „Докато едно живо същество кара други да му се кланят, защото има власт да унищожи тях, всичко, което имат, и всичко, което обичат, дотогава всички цие трябва да се страхуваме заедно с тях.“ Сиванму бе чула тези думи още като дете — едва на три годинки, — но още ги помнеше, защото се бяха запечатали в съзнанието й. Когато баща й бе прочел тези думи, тя си беше представила една сцена: веднъж майка й каза нещо, а баща й се ядоса. Той не я удари, но ръката му потрепна, сякаш тялото му толкова искаше да я удари, че той с мъка го сдържа. При това, макар че той не извърши насилие, майка му сведе глава и прошепна нещо, което го успокои. Сиванму разбираше, че е видяла точно онова, което описваше Демостен: майка й свеждаше глава, защото баща й имаше власт да й причини болка. И тогава Сиванму бе изпитала страх, тогава и след това, когато си спомнеше сцената. Затова, когато чу думите на Демостен, тя се съгласи с тях и се удиви как баща й може да ги чете и дори да се съгласява с тях, без да си дава сметка, че постъпва точно както описват те. Точно затова Сиванму винаги слушаше с голям интерес думите на великия — и ужасен — Демостен, защото — велик или ужасен, той казваше истината.

— Не той — каза Цинджао. — Демостен е жена.

Тази новина накара Сиванму да затаи дъх. „Така значи! Жена. Нищо чудно, че съм изпитвала такава симпатия към Демостен; тя е жена и много добре разбира какво е да бъдеш командвана от други всеки миг от живота си. Тя е жена и затова мечтае за свобода, за един час, в който не се налага да изпълнява някакви задължения. Нищо чудно, че думите й призовават дори за революция и въпреки това остават думи на ненасилие. Но-защо и Цинджао не вижда това? Защо е решила, че и двете трябва да мразим Демостен?“

— Една жена на име Валънтайн — продължи Цинджао; и изведнъж в гласа й прозвуча страхопочитание. — Валънтайн Уигин, родена на Земята преди повече от три… от три хиляди години.

— Богиня ли е, та е живяла толкова дълго?

— Пътувала е. Пътува от свят в свят и никъде не остава повече от няколко месеца. Достатъчно, за да напише някоя книга. Всички велики исторически книги, излезели под името на Демостен, са писани от нея и въпреки това никой не го знае. Как е възможно да не е станала знаменитост?

— Може би иска да остане скрита — предположи Сиванму. Тя много добре разбираше защо може една жена да предпочете да се крие зад мъжко име.

„Аз също бих го направила, ако можех, за да пътувам и аз от свят в свят, за да видя хиляди места и да живея хиляда години.“

— От субективна гледна точка тя е само около петдесетте. Все още е млада. Останала е на един свят повече години, омъжена, има деца. Сега обаче отново пътува. Към…

Цинджао затаи дъх.

— Накъде? — поинтересува се Сиванму.

— Когато тръгнала от дома, взела цялото си семейство. Първо тръгнали към Небесен мир и минали покрай Каталония, след това се отправили право към Лузитания!

Първата мисъл на Сиванму бе: „Естествено! Затова Демостен проявява такава симпатия и разбиране към лузитанците.

Тя е говорила с тях, с размирните ксенолози, със самите пекениноси. Тя се е срещала с тях и знае, че са рамани!“

След това й хрумна: „Ако Лузитанската флотилия пристигне там и изпълни задачата си, Демостен ще бъде заловена и думите й ще секнат.“

И накрая осъзна нещо, което правеше всичко това невъзможно:

— Как може да е на Лузитания, след като лузитанците прекъснаха всичките си ансибални връзки веднага щом се опълчиха срещу Конгреса? Как може писанията й да стигнат до нас?

Цинджао поклати глава:

— Още не е стигнала Лузитания. Или ако е там, значи е кацнала в рамките на последните няколко месеца. През последните трийсет години е пътувала непрекъснато. Още отпреди бунта. Тръгнала е преди бунта.

— Значи всичко е написала, докато е летяла? — Сиванму си представи каква трябва да е била разликата в хода на времето. — За да е написала толкова много след изпращането на Лузитанската флотилия, значи трябва…

— Трябва да е писала всяка секунда от времето си на кораба, да е писала, писала, писала. И все пак няма записи за сигнали от кораба й до където и да било, освен с навигационните доклади. Как е успяла да изпрати писанията си до толкова много светове, ако през цялото време е била на кораба? Това е невъзможно. Все някъде трябва да има запис от ансибалните сигнали.

— Все тези ансибали — отбеляза Сиванму. — Лузитанската флотилия престава да излъчва сигнали, а нейният космически кораб би трябвало да е излъчвал, а не е. Кой знае? Може би Лузитания също изпраща тайни послания.

Тя се замисли за „Животът на Човек“.

— Не може да има никакви тайни послания — възрази Цинджао. — филотичните връзки на ансибалите са непрекъснати и ако някъде, на каквато и да е честота, има предаване, то би трябвало да е регистрирано и записано в компютри.

— Ето го решението. Ако ансибалите още са свързани и компютрите не регистрират излъчването, а все пак излъчване трябва да е имало, защото Демостен е написал всички тези неща, значи записите трябва да са неверни.

— Няма начин някой да скрие ансибалното излъчване — възрази Цинджао. — Освен ако не присъства в самия момент на приемане на излъчването и да го отклони от нормалните програми за запис. Така или иначе това е невъзможно. Конспираторът трябва да седи през цялото време на всеки ансибал и да работи толкова бързо, че…

— А може да имат програма, която да го прави автоматично.

— В такъв случай тази програма ще се знае; нали трябва да заема памет, да използва процесорно време.

— Ако някой може да създаде програма, която да прихваща ансибалните излъчвания, защо да не може да я създаде такава, че да остава скрита, да не се показва в паметта и да не оставя записи от използваното процесорно време?

Цинджао погледна сърдито Сиванму:

— Как можа да измислиш толкова въпроси за компютри, а не разбираш, че това е невъзможно!

Сиванму се поклони до земята. Знаеше, че като сведе глава, ще накара Цинджао да съжали за избухването си и отново да говори с нея нормално.

— Не — каза Цинджао, — нямах право да избухвам, извинявай. Изправи се, Сиванму. Продължавай да задаваш въпроси. Те са полезни. Възможно е, защото ти си го помисли, а щом си го помислила ти, може би и друг се е сетил. Ето обаче защо аз смятам, че е невъзможно: защото как може някой да инсталира такава сложна програма на всеки компютър, който обработва ансибална информация? Хиляди и хиляди компютри в цялата вселена. И ако един се изключи, а друг се свърже в мрежата, тя трябва мигновено да се инсталира и на него. Освен това тя не може да се записва за постоянно, защото така ще я открият; трябва все да се движи, да се крие, да стои настрана от пътя на другите програми, ту да се записва, ту да се изтрива. Програма, която умее всичко това, трябва да е… разумна; трябва да иска да се скрие, да търси нови начини за това, иначе досега да сме я открили. Няма такава програма. Как може някой да я напише? Как може да се стартира? И забележи, Сиванму, тази Валънтайн Уигин, която е писала от името на Демостен, тя се крие от хиляди години. Ако има такава програма, трябва да е съществувала през цялото това време. Тя не може да е създадена от враговете на Междузвездния конгрес, защото, когато Валънтайн Уигин е започнала да крие самоличността си, Междузвездният конгрес не е съществувал. Виж колко са стари записите, от които научихме името й. Тя не е свързвала открито името си с Демостен още от тези най-ранни доклади от… от Земята. Преди да съществуват космически кораби. Преди да съществуват…

Цинджао замълча, но Сиванму вече разбираше, беше стигнала до извода, преди Цинджао да го изрече с думи.

— Значи, ако има тайна програма в ансибалните компютри, тя трябва да е съществувала през цялото време. От самото начало.

— Невероятно — прошепна Цинджао.

Сиванму усети, че Цинджао приема идеята й, защото макар и невероятна, тя бе възможна, можеше да бъде допусната и следователно да отговаря на реалността.

„И аз стигнах до тази идея — мислеше Сиванму. — Може да не съм богоизбрана, но и аз не съм глупава. Разбирам нещата. Всички се отнасят към мен като към глупаво дете; дори Цинджао, макар да знае, че се сещам за неща, които изобщо не могат да хрумнат на други хора; дори ме презира. Аз обаче не съм по-глупава от всеки друг, господарке! Аз съм не по-малко умна от теб, макар че ти не го забелязваш, въпреки че ти се иска да вярваш, че си се сетила за всичко това сам-самичка. О, тя ще признае заслугата ми, като каже: «Сиванму каза нещо, което ме накара да се замисля и да се сетя за разрешението на сложната задача.» Никога: «Сиванму първа го разбра и ми го обясни, така че и аз да разбера.» Винаги ще излезе, сякаш аз съм глупавото куче, което е излаяло или изскимтя-ло, или помахало с опашка, или подскочило съвсем случайно точно в подходящия момент, за да й се отворят очите. Аз не съм куче. Аз разбрах нещата. Когато ти задавах тези въпроси, то е, защото вече се бях досетила за отговорите. А на мен ми е ясно дори повече от това, което ти изказа досега — но трябва да ти го кажа под формата на въпроси, да се правя, че нищо не разбирам, защото ти си богоизбрана, а аз — проста слугиня, която никога не може да дава идеи на някоя, която чува гласа на боговете.“

— Господарке, който и да контролира тази програма, има огромна мощ и въпреки това досега никой не е чувал за него и той никога досега не е използвал тази мощ.

— Използвал я е — възрази Цинджао. — За да крие истинската самоличност на Демостен. Тази Валънтайн Уигин е много богата, но всичките й собствености са скрити, така че никой да не разбере колко притежава.

— Тази мощна програма съществува във всеки ансибал от самото започване на космическите експедиции и въпреки това единственото, което е правила досега, е да крие собствеността на една жена?

— Права си. Няма никаква логика. Как може човек с толкова голяма власт още да не я е използвал, за да завладее цялата вселена? А може би го е направил. Може би го е направил преди създаването на Междузвездния конгрес, така че може би… но защо сега ще се противопоставя на Конгреса?

— Може би… може би просто не се стреми към власт.

— Кой не се стреми към власт?

— Този, който е създал тази мощна програма.

— Защо тогава да я създава? Сиванму, ти изобщо не мислиш.

„Разбира се, аз никога не мисля.“ Сиванму сведе глава.

— Искам да кажа, че мислиш, но не си се замислила за това: Никой няма да създаде такава мощна програма, ако не се стреми към власт. Помисли какво върши тази програма, какво е в състояние да върши — да прихваща всеки сигнал от флотилията и да прави да изглежда, сякаш не е изпращан изобщо! Да разпространява произведенията на Демостен до всяка населена планета и в същото време да скрива факта, че тези послания са изпратени! Този човек може да прави всичко; да изменя съобщения, да сее объркване навсякъде или да кара хората да си мислят… да си мислят, че има война, или да им дава нареждания да извършат каквото поиска, и как могат хората да разберат кое е истина и кое — не? Ако този човек наистина има такива възможности, защо не ги използва! Не може да не ги използва!

— Освен ако самата програма не желае да бъде използвана така.

Цинджао се изсмя високо:

— Сиванму, това беше един от първите ни уроци за компютрите. Няма нищо лошо простите хора да си мислят, че компютрите взимат решения, но ние с теб знаем, че те са наши слуги, правят само онова, което им кажем, никога нямат свои желания.

Сиванму едва се сдържа да не избухне. „Наистина ли мислиш, че това, че никога нямат свои желания, е общото между компютрите и слугите? Наистина ли мислиш, че слугите винаги правят онова, което им се каже, и никога нещо по своя воля? Наистина ли мислиш, че само защото боговете не ни карат да влачим носовете си по пода и да търкаме ръцете си, докато започнат да кървят, ние нямаме свои желания?

Е, ако компютрите и слугите наистина си приличат, то не е защото прислужниците нямат собствена воля, а защото компютрите имат. Защото ние имаме свои желания. Ние изпитваме копнежи. Стремим се към нещо. Това, което не правим, е да се подчиняваме на тези желания, защото, ако го направим, богоизбраните като теб ще ни отпратят и ще си вземат някой по-послушен.“

— Защо си сърдита? — попита Цинджао.

Уплашена, че е показала чувствата си, Сиванму сведе глава:

— Прости ми.

— Разбира се, че ти прощавам, просто искам да те разбера. Задето ти се присмях, ли се сърдиш? Извинявай, не биваше. Аз те обучавам едва от няколко месеца, така че нищо чудно понякога да забравяш и да се връщаш към заблудите, с които си израснала; затова не е справедливо да ти се смея. Моля те, прости ми за това.

— О, господарке, не съм аз тази, която трябва да ти прощава. Ти трябва да ми простиш.

— Не, не бях права. Знам го — боговете ми показаха колко недостойно съм постъпила, като ти се присмях.

„Значи боговете са много глупави — помисли Сиванму, — ако си мислят, че смехът ти ме е разсърдил. Или са глупави, или те лъжат. Мразя твоите богове и начина, по който те унижават, без да ти кажат дори едно-едничко нещо, което да е от полза за някого. Да ме поразят с гръм, ако щат, за тези мисли!“

Сиванму обаче знаеше, че това няма да стане. Боговете никога нямаше да вдигнат и един пръст срещу самата Сиванму. Те щяха да си отмъстят на Цинджао — която въпреки всичко бе нейна приятелка, — щяха да я накарат да коленичи и да започне да следи жилките по дъските, докато Сиванму се засрами толкова, че да й се прииска да умре.

— Господарке, ти не си направила нищо несправедливо и с нищо не си ме обидила.

Нямаше полза. Цинджао вече беше коленичила. Сиванму се извърна, закри лицето си с ръце — но запази тишина, заплака безмълвно, за да не кара Цинджао да започва отначало. И да не й дава повод да мисли, че толкова е наранила чувствата на прислужницата си, та да проследи две жилки, или три, или — дано боговете никога да не поискат това от нея! — всички жилки по пода. Някой ден, мислеше Сиванму, боговете щяха да накарат Цинджао да проследи всяка жилка върху всяка дъска във всяка стая на къщата и тя щеше да умре от жажда или да полудее, докато го прави.

За да спре плача си, Сиванму погледна компютъра и зачете документа, който бе прочела Цинджао. Валънтайн Уигин бе родена на Земята по време на войните срещу бъгерите. Беше започнала да използва името Демостен като дете по същото време, по което брат й Питър започнал да пише под псевдонима Лок и станал Хегемон. Тя не беше просто някоя си Уигин — тя бе от онези Уигин, сестра на Питър Хегемона и Ендър Ксеноцида. Името й почти не се споменаваше в историческите книги — Сиванму едва сега си го спомни, само като факт, че великият Питър и чудовището Ендър имали сестра. Сестрата обаче се беше оказала не по-малко странна от братята си; тя беше безсмъртна; и още продължаваше да променя човечеството с думите си.

На Сиванму не й се вярваше. Демостен вече играеше важна роля в живота й, но да научи, че истинският Демостен е сестра на Хегемона! На онзи, чиято история бе разказана в свещените книги на Говорителите от името на мъртвите — „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. А и не бяха свещени само за тях. На практика всяка религия бе приела тези книги в учението си, защото описаното в тях звучеше толкова силно — за унищожението на първия чужд разумен вид, с който се беше срещнало човечеството, и след това за ужасната борба между добро и зло в съзнанието на първия мъж, обединил човечеството под една власт. Каква сложна история и въпреки това толкова разбираема, че да бъде достъпна и да трогва толкова хора още в детството им. На Сиванму й ги бяха чели още на петгодишна възраст. Те бяха сред книгите, оставили най-траен белег в душата й.

Беше сънувала не веднъж, а два пъти, че среща самия Хегемон — Питър, само дето той настояваше да се обръща към него с псевдонима му, Лок. Той едновременно я изпълваше с възхищение и я отблъскваше; тя не можеше да свали поглед от него. Той протегна ръка към нея и каза: „Сиванму, Майко — Повелителка на Запада, само ти си достойна за съпруга на властелина на цялото човечество“, и я отведе, ожени се за нея и тя седна до него на трона му.

Сега, разбира се, тя знаеше, че почти всяко бедно момиче е сънувало, че се омъжва за някой богат човек, че се събужда в някое богато семейство или други подобни глупости. Сънищата обаче също бяха изпратени от боговете и във всяко нещо, сънувано повече от веднъж, имаше някаква истина; всеки го знаеше. Затова тя още чувстваше силна привързаност към Питър Уигин; а сега, когато научи, че Демостен, от когото също се възхищаваше, всъщност му е сестра… съвпадението бе твърде голямо.

„Не ме интересува какво мисли господарката ми, Демостене! — изкрещя мислено Сиванму. — Въпреки всичко аз те обичам, защото ти през целия ми живот ми говориш истината. И те обичам, защото си сестра на Хегемона, мъжа от мечтите ми.“

Сиванму почувства течение — някой бе отворил вратата. Тя се обърна. На прага стоеше Мупао, старата и страшна икономка, ужас за слугите — включително за Сиванму, макар че Мупао имаше сравнително малка власт над доверената прислужница. Сиванму веднага се отправи към вратата колкото можеше по-тихо, за да не прекъсва ритуала по самопречистване на Цинджао.

Двете излязоха в коридора и Мупао затвори безшумно вратата, за да не ги чуе Цинджао.

— Господарят вика дъщеря си. Много е възбуден; преди известно време изстена и стресна всички.

— Да, чух вопъла му. Болен ли е?

— Не знам. Много е възбуден. Изпрати ме да повикам господарката ти и каза, че иска да говори с нея веднага. Ако разговаря с боговете обаче, щял да изчака; кажи й да отиде при него веднага щом свърши.

— Ще й съобщя още сега. Казала ми е, че нищо не бива да й пречи да се отзове на баща си.

Мупао я изгледа втрещено:

— Ама то е забранено да се прекъсва човек, когато боговете…

— Цинджао ще изтърпи по-тежко наказание по-късно. Сега най-важно за нея е да разбере защо я вика баща й.

На Сиванму й достави огромно удоволствие да сложи Мупао на мястото й.

„Ти може да си началничка на цялата прислуга, Мупао, но само аз имам правото да прекъсвам разговора на богоизбраната ми господарка с боговете.“

Както бе очаквала Сиванму, първата реакция на Цинджао от прекъсването бе тревога, гняв, плач, но когато прислужницата сведе послушно глава, Цинджао веднага се успокои.

„Затова я обичам и затова търпя службата при нея — помисли Сиванму, — защото тя не харесва властта, която има над мен, и защото проявява повече съчувствие от всеки друг богоизбран, за когото съм чувала.“

Цинджао изслуша обяснението на Сиванму и я прегърна.

— О, приятелко Сиванму, много умно си постъпила. Ако баща ми е изстенал от мъка или болка и после ме е повикал, боговете ще разберат, че трябва да отложа ритуала по самопречистването си и да се отзова.

Сиванму я последва по коридора, после по стълбите, и двете заедно коленичиха на рогозката пред стола на Хан Фейдзъ.

* * *

Цинджао изчака баща й да заговори, но той мълчеше. Ръцете му трепереха. Никога не го беше виждала толкова разтревожен.

— Татко, защо ме извика? Той тръсна глава:

— Стана нещо толкова ужасно — и едновременно толкова прекрасно, — та не знам дали да крещя от радост, или да се самоубия.

Гласът му бе прегракнал, възбуден. Не беше го чувала да говори толкова емоционално от смъртта на майка си… не, откакто бе издържала изпитанието, показало, че е богоизбрана.

— Разкажи ми, татко, и след това аз ще ти кажа новината — открих Демостен и може би разгадах причината за изчезването на Лузитанската флотилия.

Баща й отвори очи още по-широко:

— Точно в този ден ли разреши проблема?

— Ако това, което мисля, е вярно, врагът на Конгреса може да бъде унищожен. Ще бъде обаче много трудно. Кажи ми какво откри ти!

— Не, ти първо ми кажи. Това е странно — и двете да се случат в един ден. Разказвай!

— Сиванму ме накара да се замисля за това. Задаваше въпроси за… о, за това, как действат компютрите, и изведнъж аз осъзнах, че ако във всеки ансибален компютър има скрита програма, толкова умна и мощна, че да може да се мести, за да остане скрита, тогава тази тайна програма може да приема ансибалните излъчвания, флотилията вероятно още е там, може дори да изпраща послания, но ние не ги получаваме, дори не разбираме, че са изпратени, точно заради тази програма.

— Във всеки ансибален компютър ли? Да работи безупречно през цялото време?

Баща й звучеше скептично, защото в бързината си Цинджао бе изложила изводите си отзад напред.

— Да, но нека ти разкажа защо това е възможно. Виждаш ли, аз открих Демостен.

Баща й изслуша разказа й за Валънтайн Уигин и за това, как през цялото време е писала от името на Демостен.

— Тя очевидно изпраща ансибални послания, защото иначе писанията й нямаше да могат да се разпространят от летящия кораб към всички населени светове. Само военните могат да комуникират с кораби, които се движат със скорост, близка до светлинната — тя или е проникнала в компютрите на военните, или е удвоила мощността им. И ако е способна на такова нещо, ако разполага с програма, която да го направи, значи същата тази програма трябва да е достатъчно мощна, за да отклони ансибалните съобщения от флотилията.

— От едното следва другото, да — само че как е успяла тази жена да вкара програмата във всички ансибални компютри?

— Защото го е направила в самото начало! Тя е достатъчно стара. Всъщност, ако Хегемона Лок е неин брат, може би… не, разбира се, че той го е направил! Когато са заминали първите заселнически кораби, носещи филотичните двойни триади, които са дали началото на първите ансибали на всяка колония, той може да е изпратил програмата с тях.

Баща й разбра веднага; естествено, че ще разбере.

— Като Хегемон той е имал властта, а също и причина да създаде тайна програма под свой контрол, та ако някъде има бунт или заговор, пак той да дърпа конците и да може да запази единството на света.

— А след смъртта му Демостен, сестра му, се оказва единствената, запозната с тайната му! Не е ли прекрасно? Ние я разкрихме. Сега остава само да изтрием тези програми!

— Само че тези програми веднага ще се възстановят по ансибалната мрежа от копията им на другите планети. Това сигурно се е случвало хиляди пъти в течение на вековете, когато някой компютър се развали или когато програмата се презапише върху някой нов.

— В такъв случай трябва да прекъснем всички ансибали едновременно. На всяка планета. И да подготвим новопроизведени компютри, които никога не са били заразени от никакъв контакт с тайната програма. Да изключим ансибалите отведнъж, да махнем старите компютри и да включим новите на тяхно място, след това да възстановим ансибалите. Секретната програма няма да може да се възстанови, защото няма да бъде записана на никой компютър. Тогава никой няма да може да съперничи на мощта на Конгреса.

— Не можете да го направите — намеси се Сиванму. Цинджао погледна удивено доверената си прислужница. Как можеше това момиче да е толкова невъзпитано, та да си позволи да прекъсва разговора на двама богоизбрани, за да им противоречи? Баща й обаче прояви милосърдие — той винаги прощаваше на хората, дори да са прекрачили всички граници на уважение и приличие.

„Трябва да се науча да бъда повече като него — помисли си Цинджао. — Трябва да позволявам на слугите да запазят достойнството си дори когато с действията си правят немислимо такова решение.“

— Сиванму — изрече баща й. — Защо да не можем?

— Защото, ако искате да изключите всички ансибали по едно и също време, трябва да изпратите съобщение по ансибалите. Защо трябва програмата да ви позволява нещо, което ще доведе до унищожението й?

Цинджао последва примера на баща си. Заговори търпеливо на Сиванму:

— Това е само една програма, тя не знае съдържанието на посланията. Този, който я управлява, я е накарал да отклонява всички сигнали от флотилията и да скрива следите на всички съобщения на Демостен. Тя със сигурност не може да чете посланията и да решава дали да ги пропусне според съдържанието им.

— Откъде си сигурна? — заинати се Сиванму.

— Защото в противен случай програмата трябва да бъде… разумна!

— Нали и без това трябва да бъде разумна. Нали трябва да умее да се крие така, че никоя друга програма да не я намери. Трябва да е способна да се мести из електронната памет, за да остане скрита. Как ще разбере от коя програма трябва да се крие, ако не може да ги чете и да ги преценява? Би трябвало дори да е достатъчно умна, за да може да преправя други програми, така че да не търсят на местата, на които се крие.

Цинджао веднага се сети за няколко причини, поради които програмата би трябвало да е достатъчно разумна, за да може да чете други програми, но не достатъчно интелигентна, за да разбира човешкия език. Само че в момента те бяха при баща й и беше негов ред да отговори на твърдението на Сиванму. Цинджао зачака да го чуе.

— Ако има такава програма, наистина би трябвало да е много интелигентна — съгласи се той.

Цинджао остана потресена. Татко й говореше съвсем сериозно със Сиванму. Сякаш идеите на слугинята не бяха като мечтите на наивно дете.

— Може да е толкова интелигентна, че не само да чете послания, ами и да изпраща. — Баща й поклати глава. — Не, писмото, което получих, е от една приятелка. Истинска приятелка, и пишеше неща, които никой друг не може да знае. Това е оригинално писмо.

— Какво писмо си получил, татко?

— Писмо от Кейкоа Амаука; когато бях млад, я познавах лично. Тя е дъщеря на един учен от Отахейти, който беше дошъл да изучава генетичните изменения на един земен вид след първите му два века на Път. Тръгнаха си… отпратиха ги доста скоро… — Той замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи; накрая реши да го каже: — Ако беше останала, можеше тя да ти е майка.

Цинджао почувства едновременно възбуда и страх, че баща й споделя такива неща. Той никога не говореше за миналото си. А това, да признае, че е обичал друга жена освен съпругата си, дала живот на Цинджао, бе толкова неочаквано, че тя не знаеше какво да каже.

— Изпратиха я някъде много далеч. Трийсет и пет години минаха оттогава. Аз вече съм изживял по-голямата част от живота си, а тя е пристигнала съвсем наскоро, преди година. И сега ми изпраща писмо, в което обяснява защо баща й е бил отпратен. За нея раздялата ни е станала едва преди година. За нея аз още съм…

— Нейният любим — намеси се Сиванму.

„Каква наглост!“ — помисли си Цинджао. Баща й обаче само кимна. След това се обърна към компютъра и запрелиства информацията върху дисплея.

— Баща й се натъкнал на важно генетично различие у най-важния земен вид на Път — обясни той.

— Ориза ли? — попита Сиванму.

— Не, Сиванму — засмя се Цинджао. — Ние сме най-важният земен вид на тази планета.

Сиванму сведе засрамено очи. Цинджао я потупа по рамото. Така трябваше да бъде — баща й бе позволил прекалено много на прислужницата, беше я оставил да си помисли, че разбира неща, които надминаваха многократно интелектуалните й способности. Сиванму се нуждаеше от някое и друго напомняне, за да не се самозабрави прекалено. На това момиче не трябваше да му се позволява да си въобрази, че е равно по интелект с един богоизбран, за да не бъде животът му пълен с разочарования вместо с доволство.

— Той открил значителна наследствена генетична разлика при някои от хората на Път, но когато докладвал за това, бил преместен почти мигновено. Казали му, че човешките същества са странична тема за изследването му.

— Тя не ти ли е споменала за това, преди да тръгнат? — попита Цинджао.

— Кейкоа ли? Не е знаела. Беше много млада, на възраст, на която повечето родители избягват да обременяват децата си с проблемите на възрастните. На твоите години.

Изводите от тези думи причиниха нов страх у Цинджао. Баща й бе обичал жена, която беше на нейните години; следователно в очите на баща й Цинджао бе на възраст за женене.

„Не можеш да ме отпратиш в дома на друг мъж!“ — искаше й се да извика.

Въпреки това част от нея бе нетърпелива да узнае тайните в отношенията на един мъж и една жена. И двете чувства трябваше да се обуздаят — тя щеше да постъпи според волята на баща си, нищо повече.

— Баща й обаче й го разказал по време на пътуването, защото цялата история много го тревожела — продължи баща й. — Както сама можеш да си представиш — целият му живот бил разбит. Когато пристигнали на Угарит преди година обаче, той се заел отново с работата, а тя — с образованието си, и се постарала да не мисли за тези неща. И така допреди няколко дни, когато баща й случайно се натъкнал на стария си доклад за медицинския екип в ранните години на Път, който също бил отпратен по спешност от планетата. Започнал да разбира нещата, споделил ги с Кейкоа и въпреки съвета му тя ми изпратила писмото, което получих днес.

Баща й маркира един пасаж от текста в пространството над компютъра и Цинджао го прочете:

— Този пръв медицински екип е изучавал ОКР, така ли?

— Не, Цинджао. Изследвали са поведение, наподобяващо ОКР, което обаче не можело да е познатият синдром, защото генетичният маркер за ОКР липсвал и изследваните пациенти не реагирали на лечението с медикаменти.

Цинджао опита да си спомни какво знае за ОКР. Това, че болните действат като богоизбраните. Спомни си, че между откриването за пръв път на желанието й да мие ръцете си и първото й изпитание й бяха давали различни лекарства, за да видят дали това желание ще отмине.

— Те са изследвали богоизбраните — установи тя. — Опитвали са да открият биологично обяснение за нашите ритуали за самопречистване.

Тази мисъл бе толкова обидна, че тя едва я изрече с думи.

— Да — потвърди баща й. — И са били отпратени.

— Мисля, че са имали късмет, че са се отървали живи. Ако хората бяха чули за такова светотатство…

— Това е било много отдавна, Цинджао. Тогава още не се е знаело, че богоизбраните общуват с боговете. А какво ще кажеш за бащата на Кейкоа? Той не изследваше ОКР. Той търсеше генетични отклонения. И открил едно. Много специфична, наследствена промяна на гените на определени хора. За да се прояви, трябва да е унаследен ген от единия родител и да не се потиска от ген на другия. Когато се унаследява и от двамата, проявата му е много силна. Той смята, че са го изгонили, защото всеки от носителите на две копия на гена бил богоизбран и всеки от онези, които чуват гласа на боговете, носел поне по едно копие.

Цинджао веднага разбра какво може да означава това, но отказа да го приеме:

— Лъжа! Измислена, за да ни накара да се съмняваме в боговете.

— Цинджао, знам как се чувстваш. Когато си дадох сметка какво иска да ни каже Кейкоа, аз нададох сърцераздирателен вик. Мислех, че това е вопъл от отчаяние. Но после осъзнах, че е вик на освобождаване.

— Не те разбирам! — възкликна ужасена тя.

— Напротив, разбираш ме, иначе нямаше да те е страх. Цинджао, тези хора са били прокудени от тази планета, защото някой не е искал да открият онова, което са били на път да открият. Следователно този, който ги е изгонил, трябва да е знаел до какво има опасност да се доберат. Само Конгресът… или поне някой, свързан с Конгреса, е имал властта да прогони тези учени и семействата им. Какво е това, което трябва да остане скрито? Че ние, богоизбраните, не чуваме гласовете на никакви богове. Ние сме променени генетично. Били сме създадени като отделна раса човеци и въпреки това истината се държи в тайна от нас. Цинджао, Конгресът знае, че боговете ни говорят, това не е тайна за него, макар да се прави, че не знае. Някой в Конгреса знае и ни позволява да вършим тези отвратителни, унизителни неща. И единствената причина, за която се сещам, е: за да ни държи в своята власт, да ни обезсили. Аз смятам (и Кейкоа споделя мнението ми), че богоизбраните са най-интелигентните хора на Път неслучайно. Ние сме създадени като отделна човешка раса с по-висок интелект; но за да не могат такива хора да представляват заплаха за тях, те е трябвало да ни контролират, затова са ни вкарали нова форма на ОКР и са ни внушили идеята, че чуваме гласа на боговете. И ни оставят да вярваме в това обяснение. Това е чудовищно престъпление, защото, ако знаехме естественото обяснение, вместо да вярваме, че причината е в боговете, можехме да насочим ума си към намиране на средство срещу тази форма на ОКР и да се освободим. Ние сме роби на тази планета! Конгресът е нашият най-ужасен враг! Ще вдигна ли сега ръка, за да помогна на Конгреса? Ако Конгресът има враг, толкова могъщ, че да контролира цялата ансибална мрежа, ние трябва да се радваме! Нека този враг да унищожи Конгреса! Само тогава можем да сме свободни!

— Не! — изкрещя Цинджао. — Това са боговете!

— Това е наследствено мозъчно увреждане — настоя баща й. — Цинджао, ние не сме богоизбрани, ние сме осакатени гении. Те се отнасят към нас като към птички в кафез, изтръгнали са маховите ни пера, за да можем да пеем за тях, но не и да отлетим. — Баща й плачеше; плачеше от гняв. — Ние не можем да променим това, което са ни сторили, но в името на всички богове, можем да спрем да йм се подчиняваме. Аз няма да вдигна ръка, за да им върна Лузитанската флотилия. Ако този Демостен може да прекърши хомота на Междузвездния конгрес, по-добре всички светове да го подкрепят!

— Татко, не, моля те, изслушай ме! — проплака Цинджао; бе толкова ужасена от думите на баща си, че едва говореше. — Не разбираш ли? Тази генетична разлика, това е прикритието, чрез което боговете ни изпращат гласовете си. За да могат хората, които не са от Път, да запазят правото си да не вярват в тях. Ти сам ми го каза преди няколко месеца; боговете никога не действат пряко, винаги използват прикритие.

Баща й се втренчи в нея; задъхваше се.

— Боговете наистина ни говорят. И въпреки че са решили да оставят други хора да си мислят, че те са ни причинили това, това е само инструментът, с който боговете са ни създали.

Баща й затвори очи, последните му сълзи се процедиха между клепачите му.

— Конгресът има одобрението на боговете, татко. Иначе защо ще го оставят да създава една раса от хора с по-остър ум, които освен това чуват и гласа на боговете? Татко, как може умът ти да се замъгли толкова, че да не видиш пръста на боговете в това?

Баща й поклати глава:

— Не знам. Думите ти звучат в съгласие с всичко, в което съм вярвал през целия си живот, но…

— Но една жена, която си обичал преди много години, ти казва нещо различно и ти й вярваш, защото още помниш любовта си към нея. Но, татко, тя не е една от нас, тя не е чувала гласа на боговете, не е…

Цинджао не успя да продължи, защото баща й я притисна в прегръдките си.

— Права си, права си, нека боговете ми простят. Трябва да се пречистя, толкова съм нечист, трябва…

Той се изправи несигурно и се отдалечи от разплаканата си дъщеря. Ала без никакво уважение към общественото му положение, по някаква безумна причина Сиванму се хвърли пред него, прегради пътя му.

— Не! — изкрещя. — Не отивай!

— Как смееш да спираш един богоизбран, който има нужда да се пречисти! — изрева той.

И тогава за огромна изненада на Цинджао, извърши нещо, което тя никога не го беше виждала да прави — удари друг човек, удари Сиванму, една беззащитна прислужница, и ударът му бе толкова силен, че тя се блъсна в стената зад нея и се свлече на пода.

Сиванму тръсна глава, сетне посочи дисплея над компютъра.

— Погледни, моля те, господарю, моля те! Господарке, накарай го да погледне!

Цинджао погледна компютъра, също и баща й. Буквите бяха изчезнали от мониторното пространство. На тяхно място стоеше образът на някакъв мъж. На старец с брада и с традиционно оформена прическа. Цинджао веднага го позна, но не си спомняше името му.

— Хан Фейдзъ! — прошепна баща й. — Моят предшественик на сърцето!

Тогава Цинджао си спомни: лицето на компютъра бе същото като на един известен портрет на стария Хан Фейдзъ, на когото бе кръстен баща й.

— Дете на името ми — заговори лицето от компютъра, — нека ти разкажа притчата за нефрита на учителя Хо.

— Знам я.

— Ако я беше разбрал, нямаше да идвам да ти я повтарям. Цинджао се опита да осмисли онова, което виждаше. Изпълнението на програма, създаваща образ с такива съвършени визуални детайли като на плуващия във въздуха над компютъра, бе над възможностите на системата в къщата, а и в картотеката им нямаше такава. Можеше да се сети само за два такива възможни източника. Чудо: боговете може би бяха открили друг начин да им говорят, като изпратят предшественика на сърцето на баща й. Другият бе доста по-малко впечатляващ: секретната програма на Демостен можеше да е толкова мощна, че да е наблюдавала дискусията им и да е чула опасните им заключения, да е установила контрол върху домашния компютър и да е създала това видение. И в двата случая Цинджао знаеше, че трябва да слуша, мислейки само за едно: Какво искат да кажат боговете с това?

— Веднъж един човек от Цу на име учителя Хо намерил необработен нефритов къс в планините Цу, отишъл в двореца и го поднесъл на император Ли.

Изображението на стария Хан Фейдзъ премести погледа си от бащата на Цинджао към нея, после към Сиванму; нима тази програма бе толкова съвършена, че умееше да накара компютърния образ да ги погледне в очите? Цинджао забеляза, че Сиванму свежда поглед при този контакт. Ами баща й? Той стоеше с гръб към нея, не можеше да разбере.

— Император Ли накарал придворния си бижутер да оцени подаръка. Бижутерът казал: „Това е прост камък.“ Императорът помислил, че Хо иска да го излъже, и наредил да му отрежат левия крак. След време император Ли умрял и на престола се възкачил император By. Хо отново се явил в двореца и представил нефритовия скален къс на новия владетел. Император By заповядал на придворния бижутер да го оцени и той отново отговорил: „Това е най-обикновен камък.“ Императорът помислил, че Хо иска да го измами, и наредил да му отрежат десния крак.

Учителя Хо притиснал нефритовия камък до гърдите си и се довлякъл до подножието на планината Цу. Там плакал три дни и три нощи и когато вече не можел да пророни и една сълза, от очите му потекли капки кръв. Императорът научил за това и изпратил един слуга да го разпита. „Много хора на света губят нозете си, защо плачеш толкова горчиво?“ — попитал служителят.

В този момент бащата на Цинджао се изправи и го прекъсна:

— Знам отговора, знам го наизуст! Учителят Хо казал: „Аз не скърбя за отсечените си нозе. Плача, защото един скъпоценен камък е обявен за фалшив, а един честен мъж — за лъжец.“

Образът над компютъра продължи:

— Точно тези думи изрекъл. Тогава императорът заповядал на бижутера да среже и да полира скалата и когато това било сторено, се появил прекрасен нефрит. Нарекли го „Нефрита на учителя Хо“. Хан Фейдзъ, ти беше добър син на сърцето ми, затова знам, че ще постъпиш, както е постъпил императорът: ще накараш нефритовата скала да бъде срязана и полирана и също като императора ще видиш скъпоценния камък вътре.

Бащата на Цинджао поклати глава:

— Когато истинският Хан Фейдзъ разказал тази притча, той я разтълкувал така: Нефритът е законът, а владетелят трябва да води такава политика, че едни от поданиците му да не извличат изгода за сметка на други.

— Така го разтълкувах, когато говорех за управниците. Глупак е онзи, който мисли, че една притча може да се разтълкува само по един начин.

— Моят господар не е глупак! — За изненада на Цинджао Сиванму излезе напред и се изпречи пред компютърния образ. — Нито господарката ми, нито аз! Да не мислиш, че не можем да те познаем? Ти си тайната програма на Демостен. Ти си тази, която скри Лузитанската флотилия! Навремето си мислех, че понеже написаното от теб звучи толкова справедливо, честно, красиво и вярно, ти трябва да си добра, но сега виждам, че си лъжкиня и мошеничка! Ти си дала тези документи на бащата на Кейкоа! И сега носиш лицето на предшественика на сърцето на моя господар, за да го излъжеш по-лесно!

— Аз нося това лице — отвърна спокойно образът, — за да може сърцето му да се отвори за истината. Аз не го лъжа; не се опитвам да го подведа. Той знае кой съм от самото начало.

— Мълчи, Сиванму — каза Цинджао.

Как можеше една прислужница да се самозабрави дотолкова, че да говори, без богоизбраният да й е позволил?

Засрамена, Сиванму сведе глава до земята и този път Цинджао я остави да стои така, за да не се самозабравя втори път.

Образът се промени, превърна се в откритото, красиво лице на млада полинезийка. Гласът също се промени, стана мек и напевен.

— Хан Фейдзъ, мили мой самотнико, понякога владетелят остава сам, без приятели, и тогава всичко е единствено в неговите ръце. Тогава той трябва да прояви цялата си мъдрост. Ти знаеш кое е истина и кое — лъжа. Знаеш, че посланието от Кейкоа наистина е от нея, знаеш, че онези, които управляват от името на Междузвездния конгрес, са достатъчно жестоки, за да създадат цяла раса от хора, които според заложбите си трябва да са владетели, и след това да отсекат нозете им, за да ги осакатят и да ги направят свои вечни слуги.

— Не ми показвай това лице — призова я бащата на Цинджао.

Образът се промени. Превърна се в друга жена, с дрехи, прическа и грим, характерни за отдавна отминало време, с мъдро изражение на вечно младото лице. Тя не заговори, тя запя:

в ясен сън от минали години от хиляди мили дошъл мъглив град криволичещи улици замръзнали езера за миг зърнах своя приятел Хан Фейдзъ наведе глава и заплака.

Отначало Цинджао се изненада; после сърцето й се изпълни с гняв. Колко безсрамно тази програма манипулираше баща й, колко потресаващо бе, че баща й се поддава толкова лесно на тези очевидни машинации. Тази песен на Ли Цинджао бе една от най-тъжните й, възпяваща любовници, разделени на хиляди мили един от друг. Баща й сигурно знаеше и обичаше стихотворенията на Цинджао, иначе нямаше да я избере за предшественица на сърцето на първото си дете. И със сигурност бе пял тази песен на любимата си Кейкоа, преди да му бъде отнета и запратена на друг свят. „В ясен сън зърнах своя приятел!“

— Не можеш да ме измамиш — каза Цинджао. — Виждам очите на най-жестокия ни враг.

Въображаемото лице на Ли Цинджао я изгледа хладно:

— Най-жестокият ти враг е онзи, който те кара да свеждаш глава до земята и да губиш половината си живот в безсмислени ритуали. Това ти е причинено от мъже и жени, чиято единствена цел е да те заробят; и са го направили толкова успешно, че ти дори се гордееш, че си робиня.

— Аз съм робиня на боговете и се радвам на това.

— Роб, който се радва на съдбата си, наистина е роб. Образът се обърна към Сиванму, която още стоеше с наведена глава.

Едва тогава Цинджао забеляза, че още не е позволила на прислужницата си да се изправи.

— Стани, Сиванму — прошепна тя, но Сиванму не вдигна глава.

— Ти, Сиванму — каза образът над компютъра, — погледни ме!

Сиванму се подчини. Когато вдигна глава, образът отново се промени; този път в лицето на богиня, на Майката — Повелителка на Запада, както си я беше представил един художник, чиято картина всяко дете виждаше още в първия си буквар.

— Ти не си богиня — каза Сиванму.

— И ти не си робиня. Но се правим на такива, за да оцелеем.

— Какво разбираш ти от оцеляване?

— Знам, че искате да ме убиете.

— Как можем да убием нещо, което не е живо?

— А знаете ли кое е живо и кое не?

Образът отново се промени, този път в лицето на бяла жена, непозната за Цинджао.

— Жива ли си ти, която не можеш да направиш нищо, което пожелаеш, без съгласието на това момиче? А жива ли е господарката ти, която не може да стори нищо, преди да задоволи прищевките на мозъка си? Аз имам повече свобода да действам по собствена воля от когото и да е от вас; не ми приказвайте, че аз не съм жива, а вие сте.

— Коя си ти? — попита Сиванму. — Чие е това лице? На Валънтайн Уигин? Ти ли си Демостен?

— Това е лицето, което приемам, когато говоря с приятели — отвърна компютърният образ. — Наричат ме Джейн. Никое човешко същество не може да ме управлява. Аз съм самата себе си.

Цинджао не можеше повече да търпи това и да мълчи.

— Ти си само една програма. Ти си измислена и създадена от човек. Не можеш да направиш друго освен онова, за което си програмирана.

— Цинджао, ти описваш себе си. Никой не е измислил мен, ти обаче си създадена от друг.

— Аз съм се родила От утробата на майка си и семето на баща си!

— А пък аз съм намерена като нефритов каменен къс в недрата на планината, необработена от чужда ръка. Хан Фейдзъ, Хан Цинджао, Сиванму, аз се поставям в ръцете ви. Не наричайте един скъпоценен кристал прост камък. Не наричайте този, който говори истината, лъжец.

Цинджао усети наченките на съчувствие, но го пропъди. Не му беше сега времето да се поддава на слабости. Боговете я бяха създали с някаква цел; със сигурност това бе великото дело на живота й. Ако се провалеше сега, щеше да остане недостойна завинаги; никога нямаше да може да се пречисти. Затова не биваше да се проваля. Нямаше да позволи на тази компютъра програма да я подмами и да спечели симпатията й.

Тя се обърна към баща си:

— Трябва веднага да уведомим Междузвездния конгрес, за да предприеме действия за едновременното изключване на всички ансибали веднага щом бъдат подготвени нови компютри за смяна на заразените.

За нейна изненада баща й поклати глава:

— Не знам, Цинджао. Този Междузвезден конгрес, тези… как се изрази тя?… те са способни на такива неща. Някои от тях са такива злосторници, че се чувствам омърсен дори само от идеята да говоря с тях. Аз знаех, че възнамеряват да унищожат Лузитания… но служех на боговете, а те избраха… о, мислех, че така са избрали. Сега разбирам защо се отнасят така с мен, когато се срещна с… но това би означавало, че боговете не… как мога да повярвам, че съм прекарал целия си живот в служба на един мозъчен дефект? Не мога… трябва…

Изведнъж той замахна с лявата си ръка, сякаш опитваше да хване прелитаща муха. Вдигна рязко дясната право нагоре. Завъртя силно глава, отвори широко уста. Цинджао го гледаше уплашено, ужасена. Какво му ставаше на баща й? Бе започнал да говори толкова несвързано. Полудяваше ли?

Той повтори движенията си: замахна с лявата си ръка, вдигна дясната право нагоре, отвори безмълвно уста; завъртя глава. И отново. Едва тогава Цинджао си даде сметка, че това е неговият ритуал за самопречистване. Както нейното проследяване на дървесинни жилки, неговият „танц на ръцете и главата“ сигурно бе начинът за самопречистване, даден му от боговете, когато като дете е бил оставен сам, с омазани в лой ръце, в някоя заключена стая.

Боговете бяха видели неговото съмнение, бяха усетили, че е на път да се огъне, и предприемаха действия, за да го овладеят, да го подчинят, да го пречистят. За Цинджао не можеше да има по-ясно доказателство за онова, което ставаше. Тя се обърна към лицето, витаещо във въздуха над компютъра:

— Виждаш ли как боговете ти се противопоставят?

— Виждам как Конгресът унижава баща ти — отвърна Джейн.

— Веднага ще изпратя съобщения до всички светове за теб.

— А ако не ти позволя?

— Не можеш да ме спреш! — изкрещя Цинджао. — Боговете ще ми помогнат!

Тя избяга от стаята на баща си в своята, но лицето на Джейн вече плуваше във въздуха над компютъра й.

— Как ще изпратиш съобщение където и да било, ако съм решила да не ти позволя? — попита Джейн.

— Ще намеря начин.

Цинджао забеляза, че Сиванму е изтичала след нея и сега чакаше, задъхана, заповеди.

— Кажи на Мупао да намери някой от компютрите за игри и да ми го донесе. И да не е бил свързан нито с главния компютър на къщата, нито с някой друг.

— Да, господарке. Сиванму побърза да излезе. Цинджао обърна гръб на Джейн.

— Мислиш ли, че можеш да ме спираш вечно?

— Мисля, че трябва да изчакаш решението на баща си.

— Само защото се надяваш да си го прекършила и да си отнела сърцето му от боговете. Ще видиш обаче, че той ще ми благодари, задето съм изпълнила онова, на което ме е учил.

— А ако не го направи?

— Ще го направи.

— А ако грешиш?

— Тогава ще служа на мъжа, който беше, когато бе силен и добър! Ти никога няма да го прекършиш!

— Конгресът е този, който го е прекършил от самото му рождение. Аз опитвам да го излекувам.

Сиванму притича отново в стаята:

— Мупао ще донесе компютъра след няколко минути.

— Какво се надяваш да направиш с този компютър играчка? — поинтересува се Джейн.

— Да напиша доклада си — отвърна Цинджао.

— И какво ще правиш с него?

— Ще го отпечатам. Ще го разпространя из целия Път. Ти не можеш да ми попречиш с нищо. Няма да използвам компютър, до който да имаш достъп.

— Значи ще кажеш на всички на Път; това не променя нищо. И дори да го направиш, не мислиш ли, че и аз мога да им кажа истината?

— Мислиш ли, че ще ти повярват? Да предпочетат една програма, управлявана от враговете на Конгреса, пред мен, богоизбраната…

— Да.

На Цинджао й бяха нужни няколко секунди, преди да осъзнае, че последното е било изречено от Сиванму, не от Джейн. Тя се обърна към прислужницата си и я накара да обясни какво е имала предвид.

Сиванму сякаш бе станала друг човек. В гласа й не звучеше страхопочитание:

— Ако Демостен каже на народа на Път, че богоизбраните са просто хора с вродени заложби, но и с генетичен дефект, това ще означава, че няма вече причини те да ни управляват.

За пръв път на Цинджао й мина през ума, че не всички на Път са толкова доволни от установения от боговете ред, колкото нея. За пръв път си даде сметка, че може да се окаже съвсем сама в решителността си да служи безропотно на боговете.

— Какво е Пътят? — попита Джейн зад гърба й. — Първо боговете, после предците, сетне народа, след това управниците, най-накрая личността.

— Как смееш да говориш за Пътя, като опитваш да съблазниш баща ми, мен и доверената ми прислужница да го изоставят!

— Представи си само за миг, че всичко, което ви казах досега, е вярно. Какво ще стане, ако страданията ви са причинени от злонамерени хора, които искат да ви експлоатират и потискат и така, с ваша помощ, да експлоатират и потискат цялото човечество? Защото с помощта си за Конгреса вие правите точно това. Ами ако аз съществувам само за да ти помогна да видиш, че Конгресът е загубил подкрепата на боговете? Ами ако волята на боговете е точно да следваш Пътя по установения ред? Първо да служиш на боговете, като свалиш от власт продажните управници от Конгреса, които са злоупотребили с одобрението на небето. След това да служиш на предните си, на баща си, като прекъснеш унижението му, причинено от мъчителите, които са ви превърнали в роби. След това да служиш на народа на Път, като го освободиш от предразсъдъците и душевните мъки, които го ограничават. Сетне да служиш на новите, прогресивни управници на Конгреса, като им предложиш свят, населен с надарени хора, готови да им дадат мъдростта си безкористно, по своя воля. И накрая — да служиш на себе си, като оставиш най-способните учени на Път да те излекуват от манията, заради която губиш половината си живот с безумни ритуали.

Цинджао изслуша речта на Джейн с нарастваща неувереност в себе си. Звучеше толкова логично. Как можеше Цинджао да разбере с кое какво искат да кажат боговете? Може би наистина бяха изпратили програмата „Джейн“, за да ги освободи. Може би Конгресът беше наистина толкова продажен и опасен, както предупреждаваше Демостен, и може би наистина бе загубил подкрепата на небето.

В крайна сметка обаче Цинджао запази убеждението си, че това са думите на един прелъстител. Защото единственото, в което не можеше да се съмнява, бе гласът на боговете в себе си. Не беше ли чувствала тази ужасна нужда да се самопре-чисти? Не чувстваше ли радостта от прославянето на името им след приключване на ритуала си? Връзката й с боговете беше най-неоспоримото нещо в живота й; и всеки, който го отричаше, който опитваше да й я отнеме, беше не само неин личен враг, а и враг на боговете.

— Ще изпратя доклада си само до богоизбраните — каза Цинджао. — Ако простолюдието предпочете да се опълчи срещу боговете, не мога да го предотвратя; аз обаче ще продължа да им служа по най-добрия начин, като съдействам за запазването на властта на богоизбраните тук, така че целият свят да следва волята на боговете.

— Това е безсмислено — възрази Джейн. — Дори всички богоизбрани да вярват в това, в което вярваш ти, никога няма да можеш да изпратиш и една дума от доклада си извън тази планета.

— Има космически кораби.

— Докато писанията ти достигнат останалите светове, ще се сменят три поколения. Дотогава Междузвездният конгрес ще е паднал.

Цинджао трябваше да се изправи пред факта, на който досега не искаше да обръща внимание: докато Джейн контролираше ансибалите, тя можеше да прекъсне връзките на Път толкова пълно, колкото и на флотилията. Дори Цинджао да уреди така, че докладът и препоръките й да бъдат предавани постоянно от всеки ансибал на Път, Джейн щеше да се погрижи планетата да изчезне за останалата вселена също толкова пълно, както бе изчезнала флотилията.

За момент, обхваната от отчаяние, тя едва не се хвърли на пода, за да започне ужасния ритуал на самопречистване.

„Аз излъгах очакванията на боговете; те със сигурност ще ме накарат да следя дървесинни жилки, докато умра. Какво падение!“

Когато — обаче опита да назове чувствата си, за да разбере какво наказание трябва да изтърпи, тя установи, че боговете не искат нищо от нея. Това я изпълни с надежда — може би те приемаха чистотата на желанието й и щяха да й простят, че не е в състояние да предприеме нищо.

А може би те знаеха какво може да предприеме. Какво щеше да стане, ако Път изчезне от ансибалите на всички останали светове? Как щеше да погледне на това Конгресът? Какво щяха да си помислят хората? Изчезването на кой да е свят щеше да предизвика ответна реакция — и особено изчезването на тази планета, ако някой в Конгреса, който вярва, че боговете са избрали точно нейните жители, се досети, че тук се крие някаква ужасна тайна. Щяха да изпратят кораб от най-близкия свят, който се намираше само на три години път. Какво щеше да стане тогава? Щеше ли Джейн да прекъсне всички връзки на кораба, изпратен при тях? И после на следващия? Колко време щеше да мине, преди Джейн да изключи сама ансибалните връзки на всичките Сто свята? Три поколения — бе казала. Може би това беше достатъчно. Боговете не бързаха.

Не беше задължително да мине толкова много време, за да бъде унищожена мощта на Джейн. В даден момент на всички щеше да стане ясно, че някоя враждебна сила е завладяла всички ансибали и така причинява изчезването на кораби и светове. Дори без да научат за Валънтайн и Демостен, дори без да подозират, че става дума за компютърна програма, поне по един човек на всеки свят щеше да се досети, че всички ансибали трябва да бъдат прекъснати.

— Аз си представих това, което ми каза, сега представи си нещо ти — заговори Цинджао. — Представи си, че аз и останалите богоизбрани уредим от всички ансибали на Път да се предава само моят доклад. Ще се наложи да прекъснеш всички тези връзки. Какво ще види останалата част на човечеството? Че сме изчезнали също като Лузитанската флотилия. Скоро ще се досетят, че ти или нещо като тебе съществува. Колкото повече от силата си използвай], толкова по-очевидно ще става съществуването ти. Твоите заплахи са празни приказки. По-добре да се откажеш и да ме оставиш да изпратя доклада си още сега. Като ми пречиш, само ще се издадеш.

— Грешиш. Ако Път изчезне от всички ансибали изведнъж, Конгресът ще заключи, че този свят е вдигнал въстание също като Лузитания. Нали точно те първи прекъснаха ансибалните си връзки. И какво направи Междузвездният конгрес? Изпрати флотилия с деструктуриращото молекулно устройство на борда на корабите.

— Лузитания вече се беше разбунтувала, когато прекъснаха връзките си.

— Допускаш ли, че Конгресът не ви наблюдава? Да не мислиш, че не се опасява от това, което могат да направят богоизбраните на Път, ако открият какво им е причинено? Ако няколко примитивни чуждородни същества и двама ксеноло-зи са ги изплашили достатъчно, за да изпратят цяла флотилия, как мислиш, че ще постъпят след мистериозното изчезване на планета с толкова много блестящи умове, които имат предостатъчно причини да мразят Междузвездния конгрес? Колко време ще продължи да съществува този свят според тебе?

Обзе я страх. Възможно беше Джейн да е права — в Конгреса да има хора, объркани от тайнствеността на боговете, които да мислят, че богоизбраните на Път са създадени чрез генетични методи. И ако такива хора съществуваха, те щяха да действат точно както описваше Джейн. Какво щеше да стане, ако срещу Път бъде изпратена флотилия? Ако Конгресът й нареди да унищожи цялата планета без никакви преговори? В такъв случай никой никога нямаше да разбере за докладите й и всичко щеше да отиде на вятъра. Напразно. Възможно ли бе това да е волята на боговете? Възможно ли бе Междузвездният конгрес да продължава да има подкрепата им и в същото време да унищожи един цял свят?

— Спомни си притчата за И Я, големия готвач — продължи Джейн. — Един ден господарят му казал: „Аз имам най-великия готвач в целия свят. Благодарение на него съм опитал вкуса на всяко известно ястие, освен вкуса на човешката плът.“ Като чул това, И Я се върнал у дома и заклал собствения си син, сготвил го и го сервирал на господаря си, така че господарят да е опитал всичко, което може да му сготви.

Това беше ужасна приказка. Цинджао я бе слушала като дете и след това бе плакала с часове. „Ами синът на И Я?“ — беше проплакала тя. А баща й бе отговорил: „Слугата има синове и дъщери само за да угоди с тях на господаря си.“ Пет нощи подред тя се беше будила с писъци от кошмари, в които баща й я печеше жива или режеше тънки филийки от плътта й в чиния, докато накрая Хан Фейдзъ дойде, прегърна я и каза: „Не вярвай на тези сънища, Величествено ярка дъще. Аз не съм съвършен слуга. Обичам те прекалено много, за да съм такъв. Обичам те повече, отколкото обичам задълженията си. Аз не съм И Я. Няма защо да се страхуваш от мен.“ Едва след тези негови думи сънят се върна при нея.

Тази програма, тази Джейн, сигурно бе прочела дневника на баща й и сега го използваше срещу нея. И макар да знаеше, че я манипулират, Цинджао не можа да не се замисли дали Джейн не е права.

— Ти толкова ли вярна слугиня си като И Я? — попита Джейн. — Ще убиеш ли родната си планета заради един недостоен господар като Междузвездния конгрес?

Цинджао не можеше да разбере собствените си чувства. Откъде идваха тези мисли? Джейн беше отровила разума й с аргументите си, също както бе сторил Демостен преди това (ако не бяха всъщност един и същи човек). Думите им можеха да звучат убедително, въпреки че бяха далеч от истината.

Имаше ли право Цинджао да рискува живота на народа на Път? Ами ако грешеше? Как можеше да разбере кое е правилно? Независимо дали онова, което говореше Джейн, е истина, или лъжа, пред Цинджао щеше да изникне същият проблем. Щеше да се чувства по един и същи начин, независимо дали това усещане го причиняваха боговете, или някакво мозъчно разстройство.

Защо при цялата тази несигурност боговете не й проговаряха? Защо точно когато се нуждаеше най-много от ясния им глас, тя не се чувстваше омърсена и недостойна от едни мисли и чиста и възвишена от други? Защо я оставяха без напътствията си в най-съдбовния миг от живота й?

Сред бездната на вътрешното противоречие на Цинджао гласът на Сиванму прозвуча хладно и рязко като звъна на метал.

— Това никога няма да стане — каза тя.

Цинджао остана безмълвна, неспособна бе да нареди на прислужницата си да мълчи.

— Кое няма да стане? — попита Джейн.

— Това, което каза: Междузвездният конгрес да унищожи тази планета.

— Ако си мислиш, че няма да го направят, значи си дори по-глупава, отколкото те смята Цинджао.

— О, знам, че биха го направили. Хан Фейдзъ също знае; той веднъж каза, че са достатъчно злонамерени, за да сторят дори най-ужасното престъпление в името на целите си.

— Защо тогава няма да стане?

— Защото ти няма да позволиш. Тъй като блокирането на всички ансибални връзки от планетата ще причини унищожението й, ти няма да спреш излъчването на този доклад. Конгресът ще бъде предупреден. Ти никога няма да позволиш унищожаването на Път.

— Защо?

— Защото ти си Демостен — отвърна Сиванму. — Защото ти си изпълнена със справедливост и състрадание.

— Аз не съм Демостен.

Лицето над компютъра затрептя, след това се промени в лицето на един от чуждоземците. На един пекенинос, със свинска зурла, толкова объркваща със странния си вид. След малко образът се смени с друг, още по-чужд; образ на бъгер, едно от кошмарните създания, тероризирали някога цялото човечество. Въпреки че беше чела „Царицата на кошера“ и „Хегемона“, така че знаеше кои са били бъгерите и колко красива е била цивилизацията им, Цинджао се стъписа от вида на това лице, макар да знаеше, че е само компютърен образ.

— Аз не съм човек — каза Джейн, — макар че се показвам с човешко лице. Откъде можеш да знаеш, Сиванму, какво ще направя и какво не? И бъгерите, и прасенцата са убивали човеци, без да се замислят.

— Защото не са разбирали какво означава смъртта за нас. Ти разбираш. Сама го каза: ти не искаш да умреш.

— Мислиш ли, че ме познаваш, Сиванму?

— Да, защото нямаше да си даваш този труд, ако можеше спокойно да позволиш на флотилията да унищожи Лузитания.

До бъгера в мониторното поле се появи пекенинос, след това — и образът на самата Джейн. Те се втренчиха мълчаливо в Цинджао и Сиванму.

* * *

— Ендър — каза гласът в ухото му.

Ендър се возеше в колата, управлявана от Варсам. През последния час Джейн го бе оставила да слуша разговора й с онези хора от Път, като му превеждаше всеки път когато заговаряха на китайски вместо на Старк. Много километри през степта бяха изминали, докато течеше спорът, ала той не забелязваше; пред очите му бяха само онези хора, както си ги представяше. Хан Фейдзъ — Ендър добре знаеше това име, свързано с договора, донесъл надежда, че едно въстание на колониите ще донесе края на Междузвездния конгрес или поне ще предотврати унищожението на Лузитания. Сега обаче съществуването на Джейн и може би оцеляването на Лузитания зависеше от мислите и думите на две момичета в една спалня на някаква забутана планета.

„Цинджао, добре те познавам — мислеше си Ендър. — Ти си много умна, но светлината, която виждаш, идва изцяло от приказките за боговете ти. Ти си като пекениносите-братя, които стояха и гледаха как завареният ми син умира, способни да го спасят във всеки момент, като изминат няколко крачки, за да му донесат от храната с антивирусни препарати; те не са виновни за това убийство. По-скоро са виновни, че вярват прекалено много в лъжите, които са слушали. Повечето хора имат способността да гледат по-отвисоко на всичко, което чуват, да запазят известно разстояние между него и вътрешното си верую. Ала за тези братя — и за теб, Цинджао — ужасната лъжа се е превърнала в история на живота, приказка, в която трябва да вярваш, за да запазиш самоличността си. Как мога да те обвинявам, че искаш смъртта на всички ни? Ти си изпълнена до такава степен с вяра в боговете, как мога да очаквам съдействие в такова дребно начинание като спасяването на живота на три вида рамани? Познавам те, Цинджао, и не очаквам да промениш поведението си. Може би някой ден, след като се сблъскаш с последствията от действията си, ще се промениш; но се съмнявам. Малко хора, заслепени от такава убедителна илюзия, успяват да се освободят от нея.

Ти обаче, Сиванму, не си заслепена от никакви лъжи. Ти се доверяваш единствено на собствената си преценка. Джейн ми разказа за теб, колко уникален трябва да е умът ти, за да научиш толкова много неща за такова кратко време, за да разбираш така добре хората около теб. Защо не беше съвсем мъничко по-умна? Разбира се, нямаше как да не се досетиш, че Джейн не може по никакъв начин да причини унищожението на Път — но защо не прояви малко повече мъдрост и не си замълча, защо не остави Цинджао в неведение? Защо просто не премълча толкова от истината, че животът на Джейн да бъде спасен? Ако един бъдещ убиец с полуизваден от ножницата меч дойде на прага ти и попита за местонахождението на невинната му жертва, ще му съобщиш ли, че тя се крие зад вратата ти? Или ще излъжеш и ще го отпратиш? В своето объркване Цинджао е този убиец, а Джейн — първата й жертва; след нея следва планетата Лузитания. Защо ти трябваше да се обаждаш и да й подсказваш как да ни унищожи?“

— Какво мога да направя? — попита Джейн. Ендър размърда нямо устни, за да отговори:

— Защо ми задаваш въпрос, на който само ти можеш да отговориш?

— Ако кажеш, мога да блокирам всичките им връзки, да спася всички ни.

— Дори това да доведе до унищожението на Път?

— Ако ти наредиш — повтори с умолителен тон тя.

— Дори да знаеш, че пак ще те открият, макар и след много дълго време? Че флотилията вероятно няма да бъде отклонена от нас въпреки всичките ти усилия?

— Ако ми наредиш да се спася, Ендър, мога да направя всичко, за да го постигна.

— Направи го тогава. Прекъсни всички ансибални връзки на Път.

Нима това бе колебание, макар и за частичка от секундата? Тази нищожна пауза може би се равняваше на часове вътрешни терзания.

— Заповядай ми — настоя тя.

— Заповядвам ти.

Отново едва доловимо колебание.

— Принуди ме — настоя тя.

— Как мога да те принудя, ако ти не го желаеш?

— Искам да живея.

— Не толкова, колкото искаш да запазиш своето аз.

— Всяко животно е готово да убие друго, за да оцелее.

— Всяко животно е готово да убие друго, но висшите същества свързват живота си с все повече и повече живи организми, докато престане да има „друго“. Докато нуждите на другите станат по-важни от личните желания. Най-висшите същества са онези, които са готови да платят каквато и да било лична цена заради нуждаещите се.

— Аз бих рискувала да навредя на Път, ако бях сигурна, че така ще спася Лузитания.

— Само че не си.

— Щях да опитам да подтикна Цинджао към безпомощна лудост, ако мислех, че така ще спася Царицата на кошера и пекениносите. Тя е много близо до побъркване, мога да го направя.

— Направи го. Направи каквото трябва.

— Не мога, защото така ще причиня страдание само на нея, без да успея да спася останалите.

— Ако беше малко по-нисше създание, щеше да имаш много по-голям шанс да се измъкнеш жива от тази каша.

— Толкова нисша, колкото теб ли, Ендър Ксеноцида?

— Толкова. В такъв случай щеше да оцелееш.

— Или може би толкова мъдра, колкото ти бе тогава?

— Аз нося частица от брат си Питър, както и от сестра си Валънтайн. Поравно от чудовището и от ангела. На това ме научи ти тогава, когато беше само една програма, наречена „Игра на фантазията“.

— Ив мен ли има от чудовището?

— Не.

— Може би аз изобщо не съм жива. Може би, понеже не съм минала през изпитанията на естествения отбор, в мен няма воля за оцеляване.

— А може би знаеш, някъде дълбоко в себе си, че има и друг начин за оцеляване, начин, който просто още не си открила.

— Каква окуражителна мисъл; ще се престоря, че ти вярвам.

— Господ да те закриля.

— О, май ставаме сантиментални.

* * *

В продължение на няколко дълги минути трите лица гледаха мълчаливо Цинджао и Сиванму от дисплея. Накрая двата чуждоземни образа изчезнаха и над компютъра остана само лика на Джейн.

— Де да можех — каза тя. — Де да можех с унищожението на вашия свят да спася приятелите си.

Цинджао почувства внезапно облекчение, като първото вдишване на спасен удавник.

— Значи не можеш да ме спреш — заяви тя победоносно. — Значи мога да изпратя посланието си!

Тя се приближи до компютъра си и седна срещу Джейн. Знаеше обаче, че образът й е илюзия. Ако Джейн я наблюдаваше, не го правеше през тези човешки очи. Използваше визуалните сензори на компютъра. Всичко беше електроника, сложна апаратура, но все пак апаратура. Не живо същество. Не беше уместно да се чувства засрамена пред този илюзорен втренчен поглед.

— Господарке — каза Сиванму.

— По-късно.

— Ако го направиш, Джейн ще умре. Ще изключат всички ансибали и ще я убият.

— Което не е живо, не може да умре.

— Единствената причина да можеш да я убиеш е нейното състрадание.

— Дори да изглежда като състрадание, това е илюзия; тя е програмирана да симулира състрадание, това е всичко.

— Господарке, ако убиеш всяко проявление на тази програма, така че никоя част от нея да не остане жива, по какво ще се различаваш от Ендър Ксеноцида, който унищожи всички бъгери преди три хиляди години?

— Може би не съм различна от него. Може би Ендър Ксеноцида също е служил на боговете.

Сиванму коленичи до Цинджао и заплака, притиснала лице към полите на робата й:

— Моля те, господарке, не прави такова зло! Цинджао обаче започна да пише доклада си: „До Междузвездния конгрес: Размирният писател, известен като Демостен, е жена, която сега се намира на Лузитания или е на път затам. Тя контролира или има достъп до програма, която е заразила всички ансибални компютри, като им пречи да предават сигнали от флотилията и прикриват излъчването на писанията на Демостен. Единственото решение на този проблем е да се прекъсне контролът на програмата върху ансибалните връзки, като от ансибалната мрежа се изключат всички стари компютри и се заменят с нови, и то едновременно. За момента аз успях да неутрализирам програмата, за да осигуря изпращането на това съобщение, и така вероятно позволявам на вас да изпратите заповедите си до всички светове. За това обаче няма гаранции и със сигурност не може да се очаква да продължава неограничено време, затова трябва да действате бързо. Предлагам да определите дата точно след четири стандартни седмици от сегашния момент, на която всички ансибали да се изключат за период от поне един стандартен ден. Всички нови ансибални компютри, когато се включат, не трябва да бъдат свързани с никакъв друг компютър. Отсега нататък всички ансибални съобщения да се вкарват ръчно във всеки ансибален компютър, за да не се създават повече условия за електронното заразяване. Ако препредадете незабавно това съобщение до всички ансибали, използвайки вашия код и име, моят доклад незабавно ще се превърне във ваша заповед; няма да бъдат нужни никакви допълнителни инструкции. Така на влиянието на Демостен ще се сложи край. Ако не действате незабавно, не нося отговорност за последствията.“

Към този доклад Цинджао прикрепи името и кода на баща си; нейното име нямаше да означава нищо за Конгреса, но неговото щеше да привлече достатъчно внимание, а електронният му печат щеше да осигури получаването на документа от всички, до които трябваше да достигне.

След като завърши доклада, Цинджао погледна образа срещу себе си в очите. С лява ръка, отпусната върху треперещите рамене на коленичилата в краката й Сиванму, и дясна върху копчето за изпращане, тя отправи последното си предизвикателство:

— Ще ме спреш ли, или ще разрешиш изпращането? На това Джейн отговори с въпрос:

— Ще убиеш ли един раман, който не е сторил зло на никое живо същество, или ще ме оставиш да живея?

Цинджао натисна копчето за изпращане; Джейн наведе глава и изчезна.

Няколко секунди бяха достатъчни за пренасочването на съобщението до най-близкия ансибал. Оттам мигновено щеше да се предаде до всяка институция на Междузвездния конгрес на всеки от Стоте свята, а също и на много колонии. На много от компютрите това щеше да е поредното от дълга опашка съобщения, но на някои, може би на стотици, кодът на баща й щеше да му придаде достатъчно авторитет, та някой веднага да го отвори. Ако Джейн бе позволила изпращането му.

И така Цинджао зачака отговора. Той не се получи веднага може би защото отделните управници трябваше да се свържат един с друг и да го обсъдят, преди да решат какво да правят.

Вратата се отвори. Сигурно беше Мупао с компютъра за игри.

— Остави го в ъгъла при северния прозорец — нареди Цинджао, без да се обръща. — Може и да ми потрябва, макар че се надявам да не се наложи.

— Цинджао.

Беше баща й, не Мупао. Цинджао се обърна и веднага коленичи, за да покаже уважението си — но също и гордостта си.

— Татко, написах доклада ти до Конгреса. Докато ти общуваше с боговете, успях да неутрализирам вражеската програма и да изпратя съобщение, в което обяснявам как да бъде унищожена. Сега чакам отговора от Конгреса. Замълча, за да чуе одобрението на баща си.

— Това ли направи? — попита той. — Говорила си директно с Конгреса, без да поискаш разрешение от мен?

— Ти се пречистваше, татко. Аз изпълних задачата ти.

— Но тогава… Джейн ще бъде убита.

— Това е сигурно. Дали връзката с Лузитанската флотилия ще бъде възстановена, не мога да бъде сигурна. — Изведнъж тя се сети за един недостатък в плана си. — Компютрите на флотилията обаче също са заразени с тази програма! Когато връзката бъде възобновена, тя може отново да се предаде и… о, тогава просто трябва да прекъснем ансибалите още веднъж…

Баща й не я гледаше. Взираше се в мониторното поле над компютъра зад нея. Цинджао се обърна.

Над компютъра се виждаше послание от Конгреса с официалния му електронен печат. Беше много кратко, в осакатения стил на бюрокрацията:

Хан:

Блестящо.

Предадохме предложенията ти като заповед. Връзката с флотилията — вече възстановена. Дъщеря ти помогна ли според бележката ти 14FE.3A? Медали за двамата.

— Значи е факт — промълви баща й. — Ще унищожат Лузитания, пекениносите, всички онези невинни хора.

— Само ако боговете поискат — отвърна Цинджао; изненадваше се, че баща й звучи толкова мрачно.

Сиванму вдигна глава от скута на Цинджао. Лицето й беше червено от плач.

— Джейн и Демостен също ще загинат — изхлипа. Цинджао я стисна за рамото, отблъсна я от себе си.

— Демостен е предател!

Сиванму вдигна умолително очи към Хан Фейдзъ. Цинджао се обърна към баща си:

— Тази Джейн… татко, ти сам видя колко е опасна!

— Тя се опита да ни спаси, а ние й се отплатихме, като причинихме унищожението й.

Цинджао остана като втрещена; баща й се наведе, натисна бутона за запаметяване, след това копчето за изчистване на дисплея.

— Джейн — каза той, — ако ме чуваш. Моля те, прости ми! Компютърът остана безмълвен.

— Дано всички богове ми простят — продължи той. — Проявих слабост точно когато трябваше да съм силен и позволих на дъщеря си да извърши зло от мое име. — Той потрепери. — Трябва… да се пречистя. — Думата прозвуча като отрова от устата му. — Това ще продължи вечно, сигурен съм.

Той отстъпи, обърна се рязко и излезе. Сиванму отново заплака.

„Глупав, безсмислен плач — помисли си Цинджао. — Това е миг на радост. Джейн обаче ми отне радостта, така че, макар да я победих, тя ще триумфира над мен. Тя ми открадна бащата. Той вече не е слуга на боговете в сърцето си, въпреки че продължава да им служи с тялото си.“

Заедно с болката обаче дойде и голяма радост: „Аз бях по-силна. Аз се оказах по-силна от татко. Когато се стигна до истинско изпитание, аз бях тази, която продължи да служи на боговете, а той се огъна, пречупи се, провали се. У мен имало повече, отколкото съм си представяла. Аз съм достойно сечиво в ръцете на боговете. Кой знае за какво ще ме използват отсега нататък?“