Орсън Скот Кард
Ксеноцид (6)

ШЕСТА ГЛАВА
ВАРЕЛСЕ

— Как успяваш да говориш направо в съзнанието на Ендър?

— Сега, след като знаем къде се намира, това е естествено като храненето.

— Как го откри? На мен никога не ми се е удавало да говоря в съзнанието на някого, който не е преминал в третия живот.

— Открихме го чрез ансибалите и електронните устройства, свързани с тях — открихме тялото му в пространството. За да достигнем съзнанието му, трябваше да навлезем в хаоса и да създадем мост.

— Мост ли?

— Преходно създание, което отчасти напомня неговия разум, отчасти нашия.

— Ако можете да достигнете съзнанието му, защо не му попречихте да ви унищожи?

— Човешкият мозък е много странен. Преди да успеем да разберем онова, което открихме там, преди да разберем как да говорим в това изкривено пространство, моите сестри и майки бяха унищожени. Ние продължихме да изучаваме разума му през всичките тези години, чакахме, стояхме в пашкула, докато той не ни откри; едва след като дойде при нас, започнахме да му говорим направо.

— Какво стана с моста, който създаде?

— Никога не сме се замисляли за това. Вероятно още е някъде из вселената.

 

Новият сорт картофи умираха. Ендър забеляза характерните кафяви петна по листата, прекършените стъбла там, където растенията бяха станали толкова крехки, че и най-слабият ветрец ги пречупваше. Сутринта всичките изглеждаха здрави. Проявата на болестта бе толкова внезапна, последствията й — толкова унищожителни, че причина можеше да е само вирусът Десколада.

Ела и Новиня щяха да останат разочаровани — толкова надежди възлагаха на този сорт. Ела, заварената дъщеря на Ендър, бе разработила ген, каращ всяка клетка на организма да синтезира три различни вещества, за които се знаеше, че забавят развитието на вируса. Новиня, съпругата на Ендър, работеше върху ген, който да направи клетъчните ядра непропускливи за всяка молекула с размери, по-големи от една десета от тези на Десколадата. Бяха вкарали и двата гена в този; сорт картофи и когато ранните изследвания показаха, че и двата са били задържани, Ендър занесе младите растения на опитното поле и ги посади. Той и помощниците му ги следяха вече в продължение на шест седмици. Всичко сякаш вървеше добре.

Ако експериментът беше успешен, този метод можеше да се използва за всички растения и животни, с които се изхранваха хората на Лузитания. Вирусът на Десколадата обаче се оказа прекалено хитър — в крайна сметка успя да се справи и с това. Е, все пак шест седмици бяха по-добре от обичайните два-три дена. Може би бяха на прав път.

А може би нещата бяха стигнали вече твърде далеч. През първите години след пристигането на Ендър на Лузитания новите сортове и породи земни растения и животни успяваха да преживеят по двайсетина години, преди вирусът да разчете генетичната им информация и да я разруши. През последните години обаче той явно се беше развил в нова форма, която можеше да разчита генома на който и да е земен организъм за дни или дори за часове.

Напоследък единственото, което позволяваше на земните колонисти да отглеждат растенията и животните си, беше един препарат, който моментално убиваше Десколадата. Сред колонистите имаше такива, които искаха цялата планета да бъде третирана с този химикал и вирусът да бъде заличен веднъж завинаги от вселената.

Пръскането на цялата планета с препарата беше непрактично, но не и невъзможно; имаше други причини за отхвърляне на тази идея. Всяка местна форма на живот зависеше напълно от Десколадата, за да може да се размножава. Това включваше и прасенцата — или пекениноси, местния разумен вид, — чийто репродуктивен цикъл бе неразривно свързан с единственото местно дърво. Ако Десколадата бъдеше унищожена, това поколение пекениноси щеше да е последното. Това означаваше ксеноцид.

Засега всяка идея да се предприеме каквото и да било, което би унищожило прасенцата, биваше отхвърляна веднага от повечето жители на Милагре, човешкото селище. Засега. Ендър обаче знаеше, че много хора ще променят мнението си, ако някои факти станат обществено достояние. Например на малцина беше известно, че вирусът досега се е адаптирал два пъти към химикалите, които използваха за унищожаването му. Ела и Новиня вече бяха разработили няколко препарата, така че при следващото нагаждане на Десколадата към вирицида, употребяван и момента, веднага можеха да преминат към нов. По същия начин вирусът вече се беше приспособил веднъж към инхибитора, използван за потискането му в човешкия организъм. Инхибиторът се прибавяше към храната на всички в колонията, така че всеки човек го поглъщаше с нея.

Инхибиторите и вирицидите действаха на един и същ принцип. Някой ден, точно както вирусите се бяха научили да се адаптират към всеки земен организъм, щяха да се нагодят и към двата типа химикали и тогава нямаше да има значение колко различни препарата са разработили — Десколадата щеше да изчерпи запасите им за броени дни.

Само неколцина знаеха истинските мащаби на опасността, надвиснала над Милагре. Малцина си даваха сметка колко много зависи от работата на Ела и Новиня, ксенобиолозите на Лузитания; с колко малко успяват да изпреварят Десколадата; колко унищожителни ще са последствията, ако изостанат.

И добре, че беше така. Ако колонистите узнаеха това, много от тях щяха да кажат: „Щом е неизбежно някой ден Десколадата да ни надвие, да я унищожим сега. Ако това ще убие прасенцата, жалко, но тук въпросът е: или те, или ние. Ние избираме да спасим себе си.“

На Ендър му беше много лесно да приеме философското гледище и да каже: „По-добре да загине една малка човешка колония, отколкото да унищожим един цял вид разумни същества.“ Знаеше, че този аргумент нямаше да бъде приет сред човеците, обитаващи Лузитания. Тук на карта бе поставен техният живот, животът на децата им; абсурдно беше да иска от тях да се жертват заради друг вид, който не разбираха, а съвсем малко от тях харесваха. Това нямаше смисъл и от генетична гледна точка — еволюцията насърчава само организми, които имат някаква воля за оцеляване. Дори самият епископ да обяви, че Господ е наредил всички човеци на Лузитания да жертват живота си за спасяването на прасенцата, надали щяха да са много онези, които да му се подчинят.

„Не съм сигурен дори дали самият аз съм готов на такава саможертва — мислеше Ендър. — Макар че нямам собствени деца. Макар че вече съм преживял унищожаването на един разумен вид — макар че сам започнах това унищожение и знам колко е тежко моралното бреме от него. Не съм сигурен, че мога да оставя човешките си братя и сестри да умрат, независимо дали от глад, защото хранителните култури са унищожени, или от далеч по-мъчителната смърт, причинявана от Десколадата, унищожаваща човешкото тяло за броени дни.

И все пак… мога ли да се примиря с унищожението на прасенцата? Мога ли да позволя да се извърши още един ксеноцид?“

Той вдигна едно от счупените картофени стъбла с покрити с петна листа. Щеше, разбира се, да го занесе на Новиня. Тя или Ела щеше да го изследва и да потвърди очевидното. Още един провал. Той прибра картофеното клонче в едно стерилно пликче.

— Говорителю.

Беше Плантър, негов помощник и най-близък приятел сред прасенцата.

Плантър бе син на един пекенинос на име Човек, когото Ендър бе изпратил в „третия живот“, дървесния стадий на пекениносовия жизнен цикъл. Ендър вдигна прозрачното пликче, за да може помощникът му да види листата вътре.

— Много смърт наистина, Говорителю — отбеляза Плантър, без да изразява видимо никаква емоция.

Отначало това бе най-дразнещото в работата с прасенцата — те не издаваха емоции, които хората да могат лесно да тълкуват. Това беше най-голямата пречка за приемането им от повечето колонисти. Прасенцата не бяха нито симпатични, нито отблъскващи — те бяха просто странни.

— Ще опитаме пак — заяви Ендър. — Мисля, че вече сме по-близо.

— Съпругата ти иска да те види — съобщи Плантър.

Думата „съпруга“, дори преведена на Старк, бе толкова странна за един пекенинос, че те винаги я произнасяха с мъка.

— Плантър почти изкрещя, когато я казваше. Самата идея за „съпружеството“ обаче толкова се беше набила в главите им, че макар, когато се обръщаха лично към Новиня, да използваха името й, те винаги употребяваха думата за семейното й положение пред мъжа й.

— Тъкмо отивах при нея — отвърна Ендър. — Би ли измерил и записал данните на тези картофи?

Плантър подскочи („Като пуканка“, помисли си Ендър). Макар че лицето му остана (за очите на човек) безизразно, високият му вертикален скок показваше, че е поласкан. Плантър обожаваше да работи с електронните уреди, защото апаратите му бяха интересни, а и му носеха допълнително уважение сред останалите пекениноси. Той веднага започна да вади камерата и компютъра от чантата, която винаги носеше със себе си.

— Когато свършиш, приготви, моля те, този парцел за изгаряне.

— Да, да — отвърна Плантър. — Да, да, да.

Ендър въздъхна. Пекениносите страшно се дразнеха, когато хората им казваха неща, които вече знаят. Плантър, разбира се, беше добре запознат с работата, която трябваше да се свърши, след като Десколадата се нагоди към поредния нов сорт — „образованият“ вирус трябваше да бъде унищожен, докато още е в изолация. Нямаше смисъл да се обогатява популацията на Десколадата с нови щамове. Затова Ендър не би-ваше да му напомня. И все пак по този начин човеците задоволяваха чувството си за отговорност — проверяваха отново и отново, макар да знаеха, че не е необходимо.

Плантър бе толкова зает, че почти не забеляза излизането на Ендър. След като влезе в дезинфекционната камера на изхода на полето, Ендър се съблече, постави дрехите си в стерилизатора, след което извърши обеззаразяващия ритуал — започна да се върти с високо вдигнати ръце, да прикляква и отново да се изправя, така че никоя част на тялото му да не бъде пропусната от комбинацията от радиация и газове, с които бе изпълнено помещението. Вдиша дълбоко през устата и носа, след това се закашля — защото газовете бяха едва поносими за човешкия организъм. Три минути със смъдящи очи и свити спазматично бели дробове, размахваш ръце, клякаш и ставаш ритуалът на почит към Десколадата. Унижение пред безспорния господар на планетата.

Накрая процедурата привърши. „Опекох се като пиле на грил“ — помисли си Ендър. Когато в помещението навлезе свеж въздух, той взе дрехите си и ги облече, все още топли. Веднага щом напусне дезинфекционната камера, тя щеше да се нагрее до температура, много по-висока от топлинната издръжливост на вируса. Нищо не можеше да оцелее в помещението при последния етап от обеззаразяването. При влизането на следващия посетител тя щеше да е абсолютно стерилна.

Въпреки това Ендър не можеше да прогони мисълта, че вирусът ще намери начин да преодолее и това — ако не през дезинфекционната камера, то през тънката молекулно-деструктурираща бариера, обграждаща опитното поле като невидима крепостна стена. По принцип никаква молекула, по-голяма от сто атома, не можеше да премине тази бариера, без да се разпадне. Оградите от двете страни на тази стена препятстваха достъпа на хора и прасенца до смъртоносния район — но Ендър винаги си бе представял какво ще се случи на някого, ако мине през молекулно-деструктуриращото поле. Всяка клетка на тялото щеше да бъде убита моментално. Може би тяло! то щеше да запази целостта си. Във въображението си обаче Ендър винаги си представяше как то се превръща в прах от другата страна на бариерата и лекият бриз го отнася, преди да; е докоснало земята.

Това, което най-много тревожеше Ендър в молекулно-деструктуриращата бариера, бе фактът, че действаше на същия: принцип, както ДМ устройството. Точно той беше използвал това оръжие, създадено за отбрана от космически кораби и ракети, за унищожаване на планетата на бъгерите, когато преди три хиляди години командваше военната флотилия на; човечеството. А сега същото оръжие бе изпратено от Междузвездния конгрес срещу Лузитания. Според Джейн Конгресът вече опитал да издаде заповед за използването му. Тя я блокирала, като прекъснала ансибалните връзки между флотилията и останалата част на човечеството. Не можеше обаче да има гаранция, че някой прекалено чувствителен капитан на кораб, уплашен от липсата на комуникации, нямаше да го използва въпреки всичко срещу Лузитания.

Беше немислимо, но те все пак го бяха направили — Конгресът бе изпратил заповед за унищожаването на Лузитания. За извършването на ксеноцид. Нима Ендър бе написал „Царицата на кошера“ напразно? Нима вече бяха забравили?)

Ала за тях това не беше „вече“. За повечето хора това бе минало преди три хиляди години. И макар че Ендър написа „Животът на Човек“, малцина вярваха на написаното. Книгата не се ползваше с такава популярност, че Конгресът да не посмее да навреди на пекениносите.

Защо бяха решили да го направят? Вероятно със същата цел, с която ксенобиолозите използваха молекулно-деструктуриращата бариера: за да изолират една опасна болест, та да не може да засегне и други популации. Конгресът вероятно се стремеше да ограничи чумата на планетарното недоволство. Когато флотилията пристигне обаче, със или без заповеди, тя можеше да използва „Докторчето“ и за решаване на проблема с Десколадата — ако нямаше планета Лузитания, нямаше да има и бързо мутиращ, полуинтелигентен вирус, търсещ възможност да изличи човечеството от вселената.

Разстоянието от опитното поле до новата ксенобиологична лаборатория не беше голямо. Пътеката се виеше през едно ниско възвишение покрай гората, играеща роля на майка, баща и живо гробище на това племе прасенца, след това към северната врата на оградата, ограничаваща човешкото селище.

Оградата бе трън в окото на Ендър. Вече нямаше причина да съществува, след като политиката на минимален контакт между хора и прасенца бе изоставена и двата вида мислещи същества преминаваха свободно през вратата. При пристигането на Ендър оградата беше заредена с поле, причиняващо ужасни болки в организма, който минеше през него. По време па борбата за право на свободно общуване между видовете големият заварен син на Ендър, Миро, бе попаднал в полето за няколко минути, при което беше претърпял непоправими мозъчни увреждания. Премеждието на Миро обаче бе само най-болезненият и най-очевиден израз на онова, което бариерата причиняваше на човешката душа. Психобариерата беше изключена вече от трийсет години. Оттогава нямаше никаква причина да съществува отчуждение между хора и пекениноси въпреки това оградата оставаше. Човеците на Лузитания искаха да бъде така. Искаха границата между хора и прасенца да съществува.

Точно затова ксенобиологичната лаборатория бе преместена до реката. Ако пекениносите искаха да вземат участие в изследванията, лабораторията трябваше да е близо до оградата, а всички опитни полета — извън нея, за да няма опасност от неочаквани сблъсъци между човеци и прасенца.

Когато Миро се отправи на път, за да посрещне Валънтайн, Ендър си помисли, че като се върне, ще остане изненадан от големите промени на Лузитания. Беше си представял, че Миро ще завари хората и прасенцата да живеят рамо до рамо, два различни вида в пълна хармония. Вместо това Миро щеше да намери колонията почти непроменена. С малки изключения човеците на Лузитания не копнееха за близък контакт с други разумни същества.

Добре че Ендър остави Царицата на кошера да възстанови расата на бъгерите толкова далеч от Милагре. Планираше да съдейства за взаимното опознаване на човеци и бъгери. Вместо това двамата с Новиня бяха принудени да държат присъствието на този вид в дълбока тайна. Ако земните колонисти не можеха да се сближат с бозайникоподобните пекениноси, знанието за насекомовидните бъгери със сигурност щеше да предизвика силна ксенофобска вълна.

„Имам прекалено много тайни — мислеше си Ендър. — Толкова години вече съм Говорител на мъртвите, разкривам тайни, помагам на хората да живеят в светлината на истината. Сега не издавам и половината от това, което ми е известно, защото, ако цялата истина се узнае, ще се възцарят страх, омраза, жестокости, убийства, войни.“

Недалеч от вратата, но от външната й страна стояха две дървета-бащи; едното се казваше Рутър, другото — Човек. Човек бе пекениносът, когото Ендър трябваше да убие ритуално, за да скрепи договора между човеци и прасенца. След това Човек се възроди от целулоза и хлорофил, най-сетне зрял мъжки, способен да има деца.

В момента Човек се радваше все още на огромен престиж не само сред прасенцата на този клан, а и сред другите племена. Ендър знаеше, че е жив, но въпреки това, като гледаше дървото, не можеше да не си спомни как е умряла предишната жизнена форма на Човек.

Ендър нямаше проблеми в общуването с дървото-баща, неведнъж бе разговарял с него. Просто не можеше да мисли за това дърво като за същата личност, която беше познавал в лицето на пекениноса на име Човек. Можеше да приеме, че полята и спомените, изграждащи личността, преминават непокътнати от пекениноса в дървото. Разбирането обаче не винаги води до вяра. Човек му се струваше толкова чужд сега…

Но въпреки това си оставаше негов приятел. Ендър докосна кората му. Сетне пристъпи към Рутър и докосна и неговата кора. Той никога не беше познавал това дърво като пекенинос — Рутър бе убит от ръцете на друг и при пристигането на Ендър на Лузитания дървото му вече бе добре развито. Когато говореше с Рутър, Ендър не изпитваше чувство на тъга и загуба.

В основата на Рутър, между корените му, лежаха много пръчки. Едни бяха донесени от друго място, други бяха от клоните на самото дърво. Това бяха говорещи пръчки. Прасенцата ги използваха, за да бият по ствола на дървото-баща; дървото променяше кухините под собствената си кора, за да моделира звука, да говори по особен, бавен начин. Ендър умееше да бие ствола му в определен ритъм — непохватно, но достатъчно добре, за да чуе говора му.

Днес обаче на Ендър не му беше до разговори. Нека Плантър да им разкаже за поредния провал. Ендър щеше да разговаря с Рутър и Човек по-късно. Щеше да говори с Царицата на кошера. С Джейн. С всички. И след всичкото това говорене те нямаше да бъдат и с крачка по-близо до разрешаването на проблемите, които се очертаваха в най-близко бъдеще. Защото това разрешаване не зависеше от никакви разговори. Зависеше от знанията и действията им — знания, които само други човеци можеха да придобият, действия, които само други човеци можеха да извършат. Нямаше начин, по който Ендър сам да разреши този проблем.

Всичко, което можеше да направи, всичко, което правеше от последната си битка като дете-воин, бе да говори и да слуша. В друга епоха и на друго място това щеше да е достатъчно. Но не и сега. Много и най-различни опасности грозяха Лузитания, някои предизвикани от самия Ендър. И въпреки това никоя от тях не можеше да бъде разсеяна нито с мисъл, нито с действие от страна на Андрю Уигин. Както на всички жители на Лузитания, неговото бъдеще бе в ръцете на други. Разликата между него и тях беше в това, че той знаеше всички опасности, всички възможни последствия от всеки неуспех или грешка. Кой бе по-нещастен, онзи, който умира, без да знае съдбата си до последния момент, или онзи, който наблюдава наближаващото унищожение отдалеч, стъпка по стъпка, с дни, седмици, години?

Ендър остави дърветата-бащи и продължи по отъпканата пътека към човешката колония. Мина през портата на селището, през вратата на лабораторията по ксенобиология. Пекениносът, който служеше като доверен помощник на Ела, се казваше Ням, макар че никой не изпитваше трудности да го чува. Той го въведе в кабинета на Новиня, където Ела, Новиня, Куара и Грего вече се бяха събрали. Ендър вдигна пликчето с картофеното стръкче.

Ела поклати глава; Новиня въздъхна. Не изглеждаха обаче и наполовина толкова разочаровани, колкото очакваше Ендър. Очевидно бяха намислили нещо ново.

— Предполагам, че можеше да се очаква — каза Новиня.

— Все пак трябваше да опитаме.

— Защо трябва да опитваме? — попита Грего.

Той бе най-малкият син на Новиня — и следователно заварен син на Ендър — и бе прехвърлил трийсетте. Беше блестящ учен, но като че винаги приемаше ролята на вечния опонент в семейните дискусии, независимо дали се обсъждаха проблеми на ксенобиологията, или в какъв цвят да се пребоядисат стените.

— С тези нови сортове само помагаме на вируса да се адаптира към всички похвати, които използваме, за да го спрем — продължи той. — Ако не го унищожим скоро, той ще унищожи нас. А разкараме ли веднъж Десколадата, ще можем вече да си отглеждаме най-обикновените стари сортове картофи, без да се занимаваме с тези глупости.

— Не можем! — изкрещя Куара.

Енергичното й избухване изненада Ендър. Куара по принцип избягваше да взима думата, а да повишава тон, изобщо не й беше в характера.

— Казвам ви, че Десколадата е жив организъм — настоя тя.

— Вирусът си е вирус — възрази Грего.

Призивът на Грего за унищожаване на Десколадата разтревожи Ендър — не беше в негов стил да се обявява с такава лекота за нещо, което би довело до изчезването на пекениносите. Грего на практика бе израсъл сред прасенцата — познаваше ги по-добре от всекиго, знаеше езика им по-добре от всеки друг.

— Деца, запазете тишина и ме оставете да обясня всичко на Андрю — прекъсна ги Новиня. — С Ела обсъждахме какво да правим, ако експериментът с картофите се провали, и тя ми каза… не, ти му обясни, Ела.

— Идеята е проста. Вместо да опитваме да създадем сортове, които потискат развитието на вируса, да се заемем със самия вирус.

— Точно така — намеси се Грего.

— Млъквай — сряза го Куара.

— Направи ни тази услуга, Грего, вслушай се в любезната молба на сестра си — добави Новиня.

Ела въздъхна и продължи:

— Не можем да го унищожим, защото така ще унищожим всички местни организми. Затова аз предлагам да развием нов щам на Десколадата, който продължава да играе ролята си в репродуктивния цикъл на всички форми на живот на Лузитания, но без способността да се адаптира към други видове.

— Можеш ли да отстраниш тази част от вирусния геном?

Можеш ли да я намериш?

— Не е много вероятно. Мисля обаче, че мога да открия всички гени на вируса, които са активни в прасенцата и останалите животинско-растителни видове, да ги запазя и да премахна всичко останало. След това мога да прибавя частична репродуктивна способност и някои рецептори, които да отговарят за адекватната реакция на промените в организма гостоприемник, да включим всичко това в една органела и готово — ще създадем заместник на Десколадата, с чиято помощ пекениносите и останалите местни видове ще продължат да живеят в безопасност.

— И след това ще унищожим всички Десколада-вируси с химикали, така ли? — попита Ендър. — Ами ако вече са резистентни?

— Не, няма да ги пръскаме с химикали, защото така няма да унищожим вирусите, които вече са включени в организма на останалите живи същества на планетата. Това е най-тънкият момент…

— Сякаш другите бяха лесни — вметна Новиня, — да създадеш нова органела от нищо…

— Не можем просто да инжектираме тези органели в няколко прасенца или дори във всички, защото ще се наложи да го вкараме и във всяко местно животно, растение и тревичка.

— Няма да стане — съгласи се Ендър.

— Затова трябва да изобретим начин за повсеместно разпространение на органелите и в същото време да унищожим всички Десколада-вируси.

— Това е ксеноцид — намеси се Куара.

— Точно в това е спорът — обясни Ела. — Куара твърди, че Десколадата е разумно същество.

Ендър погледна най-малката си заварена дъщеря:

— Разумна молекула?

— Те имат език, на който общуват, Андрю.

— И как става това? — попита Ендър.

Така и не можеше да си представи как една молекула, била тя и толкова голяма и сложна като на Десколадата, ще проговори.

— Подозирах го от дълго време. Нямах намерение да казвам, докато не се уверя, но…

— Което означава, че и тя не е сигурна — заяви триумфално Грего.

— Ама сега съм почти сигурна и вие не можете да унищожите този вид.

— Как общуват? — поинтересува се Ендър.

— Не като нас, разбира се. Прехвърлят си информация един на друг на молекулно ниво. Забелязах го за пръв път, когато изследвах как новите резистентни щамове на Десколадата се разпространяват толкова бързо и изместват старите вируси за толкова кратко време. Не можех да разреша проблема, защото си задавах неверен въпрос. Те не заместват старите. Те просто си прехвърлят съобщения.

— Хвърляли си стрелички — допълни саркастично Грего.

— Така го нарекох в началото — оправда се Куара. — Не можех да си представя, че това може да е вид реч.

— Защото не е никаква реч — настоя Грего.

— Това беше преди пет години — отбеляза Ендър. — Ти твърдеше, че „стреличките“, които си изпращали, носели необходимите гени и когато всички вируси ги получели, те променяли структурата си, за да включат новата генетична информация. Това надали може да се нарече език.

— Само че това не е единственият случай, когато си разменят стрелички — продължи да се инати Куара. — Тези информационни молекули се обменят постоянно и през повечето време изобщо не са включени в организма. Те биват прочитани от определени части на Десколадата, след това се предават на други вируси.

— И това ти наричаш език? — попита Грего.

— Още не. Понякога обаче, след като вирусът прочете някоя от тези стрелички, той прави нова и я изпраща. Ето кое ме кара да мисля, че това е език: предната част на всяка нова стреличка винаги е еднаква със задната част на тази, в отговор на която се изпраща. Това поддържа нишката на разговора.

— „Разговор“ — изсумтя презрително Грего.

— Пази тишина — сряза го Ела.

Дори след всички тези години, даде си сметка Ендър, гласът на Ела все още притежаваше силата да запуши устата на Грего; поне в някои случаи.

— Проследила съм някои от тези разговори до стотина реплики. Повечето заглъхват много по-рано. Една част се включват в основното тяло на вируса. Ето обаче най-интересното — това е напълно волеви процес. Понякога един вирус избира едно съобщение и го запазва, докато другите не му обръщат никакво внимание. Понякога повечето вируси прочитат едно и също послание. Районът, в който съхраняват тези съобщения обаче, е най-трудният за определяне. Такъв е, защото не е част от структурата им, това е тяхната памет и отделните индивиди са съвсем различни един от друг. Те освен това изхвърлят някои от фрагментите на паметта си, когато приемат прекалено много съобщения с информация.

— Това е много интересно — намеси се Грего, — но не е наука. Може да има безброй логични обяснения за тези „стрелички“ и за хаотичното им свързване и отделяне…

— Не е хаотично!

— Това не е никакъв език — отсече Грего.

Ендър престана да следи спора, защото Джейн му шепнеше от кристала в ухото му. Напоследък му говореше доста по-рядко, отколкото преди. Той се заслуша внимателно.

— Тя е надушила нещо — шепнеше Джейн. — Прегледах резултатите от изследването й; тук има нещо, което не може да се наблюдава при никое друго субклетъчно същество. Проведох много различни анализи на данните и колкото повече симулирам и изследвам това особено поведение на Десколадата, толкова по-малко ми прилича то на обмен на информация и толкова повече започва да ми напомня за разумно общуване. В момента не можем да изключим възможността то да е волева реакция.

Когато Ендър отново насочи вниманието си към спорещите, говореше Грего:

— Защо трябва да превръщаме всичко, за което още не сме намерили обяснение, в мистични брътвежи? „Открих нова форма на живот! Открих нова форма на живот!“

— Стига! — изкрещя Куара.

— Този спор излиза от контрол — намеси се Новиня. — Грего, опитай да се придържащ към разумните аргументи.

— Трудно е, след като всичко е толкова неразумно. Къде се е чуло и видяло микробиолог да се влюби в някаква си молекула?

— Стига! — повиши глас Новиня. — Куара е толкова учен, колкото си и ти, и…

— Беше учен — промърмори Грего.

— И — ако бъдеш така любезен да си затвориш устата, за да ме чуеш — има право да бъде изслушана.

Новиня беше бясна, но Грего явно не се трогваше.

— Би трябвало да си разбрал вече, Грего, че някои идеи може да ни се струват абсурдни, но след като бъдат развити, могат да доведат до коренни промени на виждането ни за света.

— Наистина ли мислиш, че случаят е такъв? Говорещ вирус? Se Quara sabe tanto, porque nao diz que e que aqueles bichos dizem? Като знае толкова, може ли да ни каже какво си говорят тези малки негодници?

Това беше знак, че спорът е излязъл от релси — Грего започваше да говори на португалски вместо на Старк, езика на науката… и дипломацията.

— Има ли значение? — попита Ендър.

— Значение! — повтори Куара.

Ела погледна Ендър смаяно:

— Единствената разлика е, че в единия случай ще лекуваме смъртоносна болест, а в другия ще унищожим един цял вид разумни същества. Мисля, че има значение.

— Исках да кажа дали има значение знаем ли какво си говорят.

— Не — отговори Куара. — Вероятно никога няма да разберем езика им, но това не променя факта, че те са разумни същества. Пък и какво могат да си кажат един вирус и един човек?

— Какво ще кажеш за: „Моля ви, престанете да ни убивате“? — предложи Грего. — Ако успеем да го преведем на вируски, може и да има някаква полза.

— Само че, Грего — каза Куара с най-милия си глас, — ние ли ще им го кажем, или те на нас?

— Няма нужда да взимаме окончателно решение сега — обяви Ендър. — Имаме малко време.

— Как може да си сигурен? — попита Грего. — Как можеш да си сигурен, че утре няма всички да се събудим с обриви, рани, треска и накрая да умрем, защото през нощта вирусът е измислил начин да ни изтреби до крак? Въпросът е на живот и смърт.

— Мисля, че Грего току-що ни показа защо трябва да изчакаме — каза Ендър. — Чухте ли как се изказа той за Десколадата? Да „измисли“ как да ни изтреби до крак. Дори той смята, че Десколадата може да мисли.

— Такъв е изразът.

— Всички се изразяваме така. И така мислим. Защото всички го чувстваме по този начин — че сме във война с Десколадата. Това е повече от борбата с една обикновена болест — то е, сякаш сме изправени пред интелигентен, находчив враг, който предугажда всеки наш ход. В цялата история на медицината никой не се е борил срещу заболяване, което да има толкова много стратегии за отпор.

— Само защото никой не се е борил с микроб с толкова голяма и сложна молекула — не се предаваше Грего.

— Точно така. Това е уникален вирус и затова е възможно да притежава способности, които не сме си представяли, че може да съществуват у организъм с по-проста структура от гръбначно животно.

За момент думите на Ендър останаха сякаш да висят във въздуха; за момент му се стори, че може би е изиграл полезна роля на тази среща, че може да е постигнато съгласие.

Грего скоро разсея илюзиите му:

— Дори Куара да е права, дори да е попаднала точно в деветката и всички Десколада-вируси да са доктори по философия и да публикуват трудове на тема „Как да прецакаме човека?“, какво? Да не искате да легнем и да се правим на умрели, защото вирусът, срещу който се борим, е толкова умен?

Новиня отговори спокойно:

— Мисля, че Куара трябва да продължи с изследването си и да получи всичко необходимо за това, докато Ела извършва своето.

Този път тази, която възрази, бе Куара:

— Защо да си давам труд да ги изучавам, ако останалите ще разработвате начини да ги унищожите?

— Това е добър въпрос. От друга страна, защо да си даваш труда да ги изследваш, ако те успеят да измислят как да се спасят от химическите ни средства и ни убият до един?

— Те нас или ние тях — промърмори Грего.

Новиня беше взела добро решение, даде си сметка Ендър — да продължат и двете насоки на изследване и да вземат решение, когато имат повече информация. Междувременно и Куара, и Грего грешаха в изводите си — и двамата приемаха, че решението зависи единствено от това, дали Десколадата е мислещо същество.

— Дори да са разумни създания — намеси се Ендър, — това не означава, че са недосегаеми. Всичко зависи от това — дали са рамани, или варелсе. Ако са рамани, ако можем да ги разберем и те да разберат нас достатъчно добре, за да заживеем в сътрудничество, добре. Ние ще сме в безопасност и те няма от какво да се опасяват.

— Великият миротворец възнамерява да подпише договор с една молекула — присмя му се Грего.

Ендър не му обърна внимание:

— От друга страна, ако те опитват да ни унищожат и не можем да намерим начин да общуваме с тях, тогава те са варелсе; разумни същества, но враждебно настроени и опасни. Варелсе са чужденци, с които не можем да съжителстваме. Варелсе са същества, с които постоянно сме във война на живот и смърт, и в такъв случай единственият ни избор е да направим всичко възможно, за да победим.

— Точно така — намеси се одобрително Грего.

Въпреки победоносния тон на брат си Куара изслуша внимателно думите на Ендър, обмисли ги и накрая кимна:

— Стига да не приемем от самото начало, че са варелсе.

— Дори тогава може да има и компромисно решение — добави Ендър. — Вероятно Ела може да открие начин да замести всички Десколада-вируси, без да унищожава паметта и начина им на общуване.

— Не! — тросна се отново Куара. — Не можем, нямаме право да им оставяме разума, а да им отнемаме способността да се адаптират. Това е все едно на всички да ни ампутират част от мозъка. На война като на война. Да ги убием, но да не им оставяме спомените, след като сме отнели волята им.

— Това няма значение — намеси се Ела. — Защото е невъзможно. И без това съм си поставила достатъчно невъзможни задачи. Работата с Десколадата не е никак лесна. Не е като изследването и оперирането на някое животно. Как ще упоя молекулата така, че да не се излекува, докато правя ампутацията? Може Десколадата да не е много сложно същество, но със сигурност е по-способно в оцеляването, отколкото аз — в молекулярната хирургия.

— Засега — вметна Ендър.

— Засега не знаем нищо — каза Грего. — Освен че Десколадата опитва с всички сили да ни изтреби, докато ние все още умуваме дали да се защитаваме. Ще потрая още малко, но не мога да чакам вечно.

— Ами прасенцата? — попита Куара. — Те нямат ли право да си кажат думата за трансформирането на молекулата, която не само им позволява да се възпроизвеждат, ами и вероятно ги е създала като разумни същества?

— Това чудо се опитва да ни унищожи — възрази Ендър. — Ако Ела намери решение, благодарение на което ние унищожим вируса, без да се намесваме в размножителния цикъл на прасенцата, според мен те нямат никакво право да негодуват.

— Може би те мислят другояче.

— Тогава може би по-добре да не разберат какво правим — вметна Грего.

— Няма да казваме на никого за това изследване, нито на човеците, нито на пекениносите — сопна се Новиня. — Това може да доведе до ужасни недоразумения, които да причинят насилие и смърт.

— Значи ние, човеците, сме съдници на всички останали същества — заключи Куара.

— Не, Куара. Ние, учените, събираме информация. Докато не съберем достатъчно, никой няма право да съди никого. Затова правилото за пазенето на тайна се отнася до всички тук. И за Куара, и за Грего. Няма да казвате на никого, докато не ви разреша аз, а аз няма да ви разреша, докато не научим по вече подробности.

— Докато ти не разрешиш или докато Говорителя не разреши? — попита нахално Грего.

— Аз съм главният ксенобиолог — отвърна Новиня. — Аз ще реша дали сме събрали достатъчно сведения. Ясно ли е?

И изчака всички да й отговорят утвърдително.

Новиня се изправи. Край на обсъждането. Куара и Грего излязоха почти веднага; Новиня целуна Ендър по страната след това изпрати него и Ела до вратата на кабинета.

Ендър продължи обсъждането с Ела, докато вървяха бавно по коридора.

— Има ли начин да разпространиш вируса заместител из цялата популация на всеки местен организъм на Лузитания?

— Не знам. Но това е по-малък проблем от този с вкарването му във всяка жива клетка на определен индивид достатъчно бързо, за да не се даде възможност на Десколадата да се адаптира или избяга. Ще се наложи да създам някакъв вирус-носител и вероятно да го моделирам отчасти по подобие на Десколадата; той е единственият паразит, който заразява гостоприемниците си с необходимата бързина. Каква ирония — ще опитам да изместя Десколадата, като използвам собствените й подходи.

— Това не е ирония, така е устроен светът. Веднъж някой ми каза, че единственият добър учител е врагът ти.

— В такъв случай Куара и Грего сигурно се учат на изключително мъдри неща.

— Техните спорове са градивни. Така можем да преценим всеки аспект на онова, което вършим.

— Ще престане да бъде градивен в момента, в който някой от тях реши да го пренесе извън семейството.

— Това семейство не разкрива проблемите си пред чужди хора. Аз го знам най-добре от всички.

— Напротив, Ендър. Ти най-добре от всички трябва да си разбрал с каква готовност споделяме тайните си пред чужди хора; когато сметнем, че нуждите ни са достатъчно големи, за да го оправдаят.

Ендър трябваше да признае, че е права. Когато кацна на Лузитания, той срещна огромни трудности, докато накара Куара и Грего, Миро и Куим, и Олядо да му се доверят дотолкова, че да започнат да разговарят с него. Ела обаче му проговори от самото начало, а сетне и другите деца на Новиня я последваха. А в крайна сметка и самата Новиня. Всички в семейството бяха извънредно лоялни, но също и изключително инатливи и своенравни. Никой не поставяше мнението на когото и да било над своето. Затова както Куара, така и Грего можеха да решат, че като споделят проблема с някой друг, могат да помогнат за доброто на Лузитания, на човечеството или на науката, а това щеше да сложи край на тайната. Също както правилото за ненамеса в живота на прасенцата бе нарушено още преди идването на Ендър.

„И таз хубава — помисли си той. — Още един възможен източник на разрушение, който е напълно извън контрола ми.“

Когато излизаше от лабораторията, Ендър съжали за пореден път, че Валънтайн не е до него. Тя умееше да разрешава етични спорове. Скоро щеше да пристигне — но дали достатъчно скоро? Ендър разбираше и приемаше в общи линии гледищата, изложени от Куара и Грего. Най-много го мъчеше нуждата от запазване на изследванията в пълна тайна, така че не можеше да я сподели пред пекениносите, дори пред Човек, а те щяха да бъдат най-силно засегнати от решението. И все мак Новиня имаше право. Да обявят проблема пред обществеността сега, преди да знаят различните възможности, щеше да доведе в най-добрия случай до объркване, а в най-лошия — до анархия и кръвопролития. Пекениносите за момента бяха миролюбиви — но историята им изобилстваше от кървави войни.

Когато Ендър излезе през портата на селището, на път обратно към опитното поле, той забеляза Куара до дървото-баща Човек с пръчки в ръка, потънала в разговор. Не беше удряла по ствола, иначе Ендър щеше да я чуе. Значи сигурно искаше да останат насаме. Нямаше нищо лошо в това. Ендър щеше да мине по по-заобиколен път, така че да не се приближава твърде много.

Когато го забеляза обаче, Куара веднага прекъсна разговора с Човек и тръгна бързо по пътеката към портата. Тя, разбира се, я заведе право при Ендър.

— Тайни ли споделяме? — попита той.

Бе изрекъл думите просто така. Едва когато се отрониха от устните му и забеляза гузния поглед на Куара, Ендър си даде сметка каква тайна всъщност е споделяла. И думите й потвърдиха подозренията му:

— Представите на мама за справедливост не винаги съвпадат с моите. Нито с твоите, ако трябва да сме честни.

Беше я подозирал, че може да го направи, но никога не бе предполагал, че ще го стори толкова скоро след като е обещала обратното.

— Винаги ли обаче справедливостта е най-правилното решение? — попита той.

— За мен да.

Тя се извъртя и понечи да продължи към портата, но Ендър я хвана за ръката.

— Пусни ме!

— Едно е да кажеш на Човек. Той е много мъдър. Не казвай обаче на никой друг. Някои пекениноси, някои от мъжките; могат да бъдат много агресивни, ако сметнат, че има причини за това.

— Те не са просто „мъжки“. Те се наричат съпрузи. Може би трябва да ги наричаме мъже. — Тя се усмихна победоносно.

— Ти не си и наполовина толкова непредубеден, колкото ти се иска да се мислиш.

С тези думи тя се промъкна покрай него и влезе през портата в Милагре.

Ендър се приближи до Човек.

— Какво ти каза тя, Човек? Каза ли ти, че по-скоро ще умра, но няма да позволя на никого да унищожи Десколадата, ако това ще навреди на теб и народа ти?

Разбира се, Човек не можеше да му отговори веднага, защото Ендър нямаше намерение да започне да барабани по ствола му с говорещите пръчки; ако го направи, мъжките пекениноси щяха да го чуят и да притичат. Между пекениносите и дърветата-бащи не можеше да има разговори на четири очи. Ако дървото-баща искаше да говори насаме с някого, то можеше да контактува мълчаливо с някое друго дърво; разговаряха пряко в съзнанието си, както Царицата на кошера говореше с бъгерите, служещи й като очи и уши, ръце и крака. „Да бях част от тази комуникационна мрежа! — помисли си Ендър. Моментална реч, състояща се от чиста мисъл, която може да се предава навсякъде из вселената.“

Все пак той трябваше да каже нещо, за да опровергае онова, което Куара можеше да е наговорила.

— Човек, ние правим всичко, за да спасим едновременно и хората, и пекениносите. Ще опитаме да спасим и вируса, ако е възможно. Ела и Новиня са много способни. Куара и Грего също. Засега, моля те, довери ни се и не казвай нищо на никого. Моля те. Ако човеците и пекениносите научат за опасността, преди да сме готови да я ограничим, резултатът ще е жесток и катастрофален.

Нямаше какво повече да каже. Ендър се върна на опитното поле. Преди да падне нощта, двамата с Плантър завършиха измерванията, след това изгориха цялото поле. Нито една макромолекула не оцеля в границите на молекулно деструктуриращата бариера. Те направиха всичко, за да се уверят, че каквото и да са научили вирусите от насаждението, ще бъде забравено.

Това, което не можеха да сторят, бе да премахнат вирусите, включени в собствените им клетки. Ами ако Куара беше права? Ако вирусите в границите на бариерата бяха успели да „кажат“ на онези в организма на Плантър и Ендър какво са научили от новия сорт картофи? За защитните механизми, конто Ела и Новиня бяха опитали да изградят в растението? За начина, по който тези вируси са успели да преодолеят тази бариера?

Ако Десколадата наистина беше интелигентно същество, с език за общуване, чрез който да предава информация от един индивид на много други, как тогава можеше Ендър — или кой да е друг — да се надява, че ще победят? В крайна сметка можеше да се окаже, че Десколадата е по-лесно адаптиращият се вид, по-способен да завзема светове и да елиминира съперници, по-силен от човеците, от прасенцата, от бъгерите и от кой да е друг жив организъм на кой да е обитаем свят. С такива мисли си легна Ендър тази нощ, не престанаха да го мъчат дори докато се любеше с Новиня. После понечи да й се извини, но осъзна колко е безсмислено. Защо да увеличава тревогите й, като прибавя и своите?

Човек изслуша Ендър, но не можеше да приеме онова, което той го молеше. Да мълчи ли? Не и когато човеците създаваха нови вируси, които можеха да променят жизнения цикъл на пекениносите. О, Човек нямаше да каже на незрелите мъжки и женски. Можеше обаче — трябваше — да съобщи новината на всички дървета-бащи из цяла Лузитания. Те имаха право да знаят какво става и да решат как трябва да се действа.

Преди мръкване всяко дърво-баща знаеше онова, което бе известно на Човек: плановете на човеците и неговото мнение за това, доколко може да им се има доверие. Повечето бяха съгласни с него — засега да оставят човеците да продължават с изследванията. Междувременно обаче те щяха да ги наблюдават внимателно и да се готвят за времето, което можеше да настъпи (макар че се надяваха това да не стане), когато човеци и пекениноси влязат във война.

„Ние не можем да се надяваме, че ще победим, но преди да, ни унищожат, може да намерим начин някои от нас да избягат“ — решиха те.

И така преди разсъмване вече се бяха уговорили с Царицата на кошера, единствения източник на напреднали технологии на Лузитания, независим от човеците. До мръкване на следващия ден работата по строежа на космически кораб за бягство-от Лузитания вече беше започнала.