Орсън Скот Кард
Ксеноцид (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ДЖЕЙН

— Толкова много от твоя народ стават християни. За почват да вярват в бога, донесен от човеците.

— Ти не вярваш ли в Бог?

— Този въпрос никога не е стоял пред нас. Ние винаги сме помнили как сме възникнали.

— Вие сте еволюирали. Ние сме били създадени.

— От един вирус.

— От вирус, който Бог създал, за да създаде нас.

— Значи ти също си вярващ.

— Аз разбирам вярата.

— Не, ти искаш да вярваш.

— Искам го достатъчно силно, за да се държа като истински вярващ. Може би точно това е вяра.

— Или доброволна лудост.

 

В крайна сметка на кораба на Миро не се прехвърлиха само Валънтайн и Якт. Пликт също дойде, без да я канят, и се настани в една мизерна малка каютка, където дори нямаше достатъчно място да се опъне в цял ръст. Тя беше най-особената от всички пътници — нито роднина, нито екипаж, просто приятел. Пликт бе ученичка на Ендър от времето на пребиваването му на Трондхайм като Говорител на мъртвите. Беше се досетила, съвсем сама, че Андрю Уигин е Говорителя на мъртвите и че всъщност той е самият Ендър Уигин.

Защо тази умна млада жена бе толкова привързана към Ендър Уигин, Валънтайн не можеше да разбере. Понякога си мислеше: „Може би така се раждат религиите. Основателят им не иска нищо от учениците си; те идват сами и го принуждават да проповядва.“

Във всеки случай Пликт бе останала с Валънтайн и семейството й още от заминаването на Ендър от Трондхайм, помагаше в отглеждането на децата и в научната работа на Валънтайн и през цялото време чакаше мига, когато семейството ще тръгне, за да се присъедини към Ендър — деня, който само Пликт знаеше, че ще настъпи.

И така, за втората половина от пътуването към Лузитания на кораба на Миро станаха четирима души: Валънтайн, Миро, Якт и Пликт. Или така поне си мислеше Валънтайн. На третия ден след преместването си тя научи за петия пасажер на кораба.

Този ден, както винаги, четиримата стояха на мостика. Нямаше къде другаде да отидат. Това бе товарен кораб — освен мостик и спални каюти разполагаше само с мъничка бордова кухня и тоалетна. Цялото останало пространство беше предназначено за превозване на товари, не на хора — не предлагаше дори най-обикновени удобства.

Валънтайн нямаше нищо против тази липса на възможност за уединение. Вече не хвърляше толкова много усилия в писането на подривни статии; чувстваше, че по-важното сега е да опознае Миро — а чрез него и Лузитания. Хората там, пекениносите и най-важното, роднините на Миро — защото Ендър се беше оженил за Новиня, майката на инвалида. Валънтайн, разбира се, успяваше да извлече много от тази информация — тя не би могла да остане историк и биограф толкова много години, без да научи как да извлича важни знания от откъслечни сведения.

Самият Миро се беше оказал истинска златна мина. Бе раздразнителен, троснат, объркан и пълен с омраза към осакатеното си тяло, но всичко това беше разбираемо — нещастието му се бе случило само няколко месеца по-рано и той още не можеше да се нагоди. Валънтайн не се тревожеше за бъдещето му — виждаше у него мъж с много силна воля, човек, който не се предава лесно. Той щеше да се нагоди и да оцелее.

Това, което най-много я интересуваше, бе начинът му на мислене, физическата му ограниченост сякаш беше освободила разума му. Веднага след травмата той бил почти напълно парализиран. Не можел да прави нищо, освен да лежи и да мисли. Разбира се, повечето от времето си бе прекарал в самосъжаление, в премисляне на грешките си, в мечти за бъдещето, което не можеше да има. Ала бе отделил и достатъчно време на теми, по които обикновените хора не се замислят. И точно това опитваше да измъкне Валънтайн от него на този трети ден от съвместното им пътуване.

— Повечето хора дори не се замислят за това, поне не сериозно, а ти си го обмислил — подканяше го тя.

— Това, че съм мислил, не означава, че знам нещо.

Тя вече бе свикнала напълно с гласа му, макар че речта му понякога беше влудяващо бавна. На моменти й бяха нужни огромни усилия, за да не издаде признаците на разсейване.

— Естеството на природата — намеси се Якт.

— Източниците на живота — добави Валънтайн. — Ти каза, че си мислил за това, какво означава да си жив, и аз искам да науча изводите ти.

— Как е устроена вселената и какво правим ние в нея — засмя се Миро. — Доста налудничава тема.

— Веднъж попаднахме сред плаващи ледове с корабчето ни и стояхме две седмици в снежна виелица без никакъв източник на топлина — сподели Якт. — Съмнявам се, че можеш да измислиш нещо, което да ми прозвучи налудничаво.

Валънтайн се усмихна. Якт не беше учен и размишленията му обикновено се ограничаваха с предотвратяването на дрязги в екипажа и улавянето на достатъчно риба. Той обаче знаеше, че жена му иска да накара Миро да излезе от черупката си, и затова се стараеше да предразположи младия мъж, да му даде да разбере, че го приемат сериозно.

Много важно бе точно Якт да направи това, защото Валънтайн (а и самият Якт) беше забелязала как го гледа Миро.

Якт можеше да е остарял, но ръцете, краката и раменете му бяха още яки като на рибар и гъвкавостта на тялото му проличаваше при всяко движение. Миро веднага го беше коментирал, прямо, с израз на възхищение:

— Имаш телосложение на двайсетгодишен.

Валънтайн се досети за ироничното допълнение, което Миро запази за себе си: „Докато аз, който наистина съм млад, имам тяло на страдащ от артрит деветдесетгодишен старец.“ С други думи, Якт означаваше нещо за Миро — олицетворяваше бъдещето, което можеше да очаква младежът. Възхищение и завист. Миро никога не би отворил душата си пред Якт, ако бившият моряк не се беше постарал в думите му да личат само уважение и интерес към инвалида.

Пликт, разбира се, седеше настрана, сякаш нямаше нищо общо с тях, като невидима.

— Добре — склони Миро. — Размисли за естеството на реалността и душата.

— Теология или метафизика? — попита Валънтайн.

— Главно метафизика. И физика. В нито едно от двете не съм специалист. И това не са разсъжденията, заради които си искала да ме видиш.

— Всъщност аз никога не знам какво може да ми е от полза.

— Добре — съгласи се Миро; пое си дълбоко въздух, сякаш да събере смелост да започне. — Нали знаеш за свързването на филотите?

— Знам онова, което е известно на всички. И че през последните две хиляди и петстотин години изследванията не са довели до нищо, защото с филотите не може да се експериментира.

Това беше старо откритие от времето, в което учените с мъка успяваха да догонват развитието на техниката. Студентите по физика трябваше да запаметят няколко фундаментални постановки: филотите са основна градивна единица на материята и енергията, филотите нямат нито маса, нито инерция, филотите имат само местоположение, времетраене и връзки. И всички знаеха в какво се изразява свързването на филотите. Благодарение на това работеха ансибалите, то позволяваше моменталното комуникиране между светове и космически кораби, отстоящи на милиони светлинни години едни от други. Никой обаче не знаеше защо става така и тъй като с филотите не можеше да се работи, експериментирането с тях бе почти невъзможно. Те можеха само да бъдат наблюдавани, и то единствено чрез връзките им.

— филоти — намеси се Якт. — Ансибали ли?

— Един страничен продукт — поясни Миро.

— Какво общо има това с душата? — поинтересува се Валънтайн.

Миро понечи да отговори, но се смути, вероятно от перспективата да започне дълго изказване с разкривената си, неподчиняваща се на команди от мозъка му уста. Челюстта му се размърда, устните му се раздвижиха бавно. Накрая изрече на глас:

— Не мога.

— Ще те изслушаме — подкани го Валънтайн.

Тя разбираше нежеланието му да започва дълго изказване, но знаеше, че така или иначе ще му се наложи.

— Не — отсече Миро.

На Валънтайн й се щеше да продължи да настоява, но забеляза, че устните му още се движат, макар да не издаваха звук. Нещо шепнеше ли? Ругаеше ли?

Не, разбра тя изведнъж.

Бързо си даде сметка защо е толкова сигурна. Защото бе виждала Ендър да прави абсолютно същото, да движи устни, когато издаваше безшумни команди на компютъра, вграден в кристала, който носеше в ухото си. Разбира се — Миро също имаше такова устройство и логично бе да може да говори по същия начин.

След миг стана ясно каква команда е дал Миро на компютъра си. Той сигурно бе свързан с терминала на кораба, защото на един от дисплеите веднага се появи лицето на Миро. Само че без следите от парализата, които го загрозяваха. Валънтайн осъзна, че това е било лицето му преди нещастието. И когато компютърният образ заговори, тя бе сигурна, че това е гласът на Миро, какъвто е бил, преди да пострада. Ясен. Бърз. Настоятелен. Разбираем.

— Знаеш, че филотите се сливат, за да образуват трайни структури: мезони, неутрони, атоми, молекули, организми, планети — те се свързват.

— Какво е това? — попита Якт; той още не беше осъзнал, че новият глас идва от компютъра.

Компютърният образ на Миро застина на монитора и замлъкна. Миро отговори лично:

— Поиграх си с тази джаджа. Говоря й, а тя запомня и произнася думите вместо мен.

Валънтайн си представи как Миро е експериментирал с компютърната програма, докато възпроизведе образа и гласа си точно такива, каквито са били. Какво утешение е било да се създаде такъв, какъвто би трябвало да изглежда. И колко мъчително — да вижда какъв е бил и да знае, че никога вече няма да бъде такъв.

— Какво остроумно хрумване — възкликна Валънтайн. — Нещо като протеза за личността.

Миро се изсмя остро.

— Продължавай — подкани го тя. — Независимо дали говориш ти, или компютърът, ние ще слушаме.

Компютърният образ отново се оживи и заговори с ясния, въображаем глас на Миро:

— филотите са най-малките градивни единици на материята и енергията. Те нямат маса и размери. Всеки филот се свързва с останалата част на света с един-единствен лъч, който го прикрепва към всички други филоти в следващата градивна единица на материята — мезона. Всички тези нишки от филотите образуват една-единствена връзка, която свързва мезона в следващата по големина структура — неутрон например. Нишките на неутрона образуват връвчица, която го свързва с другите градивни единици на атома, а когато връвчиците на атома се слеят, образуват въжето на молекулата. Това няма нищо общо с ядрените сили и гравитацията, нито с химичните връзки. Доколкото ни е известно, филотичните връзки нямат никаква функция. Те просто съществуват.

— Да, но отделните нишки са винаги там, слети в по-големите връзки — намеси се Валънтайн.

— Да, всяка нишка е вечна — отвърна компютърният образ.

Това я изненада (а също и Якт, ако се съди по изражението му) — как компютърът отговаряше незабавно на въпросите й. Това не беше предварително записана лекция. Сигурно бе сложна програма — да пресъздаде лицето и гласа на Миро; но да отговаря, сякаш контактуват със самия Миро…

А може би Миро бе дал някаква команда. Дали беше изпратил беззвучно отговора? Валънтайн не знаеше — цялото й внимание бе насочено към дисплея. Трябваше обаче да се обърне към истинския Миро.

— Не можем да сме сигурни, че тези нишки са безкрайни — възрази. — Знаем само, че още не сме намерили къде свършват.

— Те се сплитат в свързващите върви на планетите и филотичната връзка на всяка планета достига до звездата й, а всяка звезда се свързва с центъра на галактиката си…

— А къде отива тази галактическа връзка? — поинтересува се Якт.

Това беше стар въпрос. Децата го задаваха, когато за пръв път започваха да изучават филотите в училище. Като старата теория, че галактиките може би са просто неутрони или мезони в един много по-огромен свят, или като древния въпрос: „Ако вселената не е безкрайна, какво има отвъд?“

— Да, да — продължи Миро; този път заговори със собствената си уста. — Не това обаче имах намерение да обсъждам. Говорехме за живота.

Компютърният глас, гласът на безупречния млад мъж от дисплея, продължи:

— Филотичните връзки на веществата, изграждащи скалите и пясъка например, свързват директно молекулата с центъра на планетата. Когато обаче молекулата е включена в жив организъм, филотичният й лъч се премества. Вместо да я свърже с центъра на планетата, той се преплита с връзката на отделната клетка, а лъчите на отделните клетки са вплетени една в друга така, че всеки организъм да има едно-единствено филотично влакно, свързано с централната филотична връв на планетата.

— Това показва, че всеки отделен организъм има някакво значение от физична гледна точка — намеси се Валънтайн.

Тя бе писала такава статия веднъж в опит да разбули част от тайнствеността около филотите, като в същото време правеше някои предложения за устройството на обществото.

— Само че от това няма никаква практическа полза, Миро. Нищо не може да се извлече от това. Филотичните връзки на живите организми просто съществуват. Всеки филот е свързан с нещо и чрез него с нещо друго, което пък го свързва с трето — живите клетки и организми са просто две нива на тази взаимосвързаност.

— Да — съгласи се Миро. — Следователно всичко живо се свързва.

Валънтайн кимна. Вероятно не можеше да се докаже, но ако Миро искаше да основе на това твърдение умозаключенията си, тя нямаше нищо против.

Компютърният образ на Миро отново поде:

— Аз размишлявах за продължителността на свързването. Когато една цялостна структура се разруши — както при разпадането на една молекула например, — старите филотични връзки се запазват за известно време. Частиците, които вече не са физически свързани, остават свързани филотично за определен период. И колкото по-малки са те, толкова по-дълго след разпадането на първоначалната структура продължава това и толкова по-бавно отделните фрагменти образуват нови връзки.

Якт се намръщи:

— Мислех, че малките неща са по-бързи.

— Това е обратноинтуитивно — отбеляза Валънтайн.

— След ядрен разпад на филотичните лъчи са им необходими часове, за да се преразпределят — продължи образът от монитора. — Ако разбием частичка, по-малка от атома, за това ще е нужно още повече време.

— Точно така работят ансибалите — вметна истинският Миро.

Валънтайн го погледна изпитателно. Защо веднъж говореше със собствения си глас, а друг път — чрез компютъра? Беше ли програмата под негов контрол, или не?

— В основата на ансибалите стои това — продължи компютърният образ, — че ако сложиш един мезон в магнитно поле, ако го разделиш и отдалечиш двете части на каквото си искаш разстояние, филотичните нишки все още ще ги свързват. И тази връзка е моментална. Ако едната половина се завърти или започне да вибрира, движението се предава по връзката между тях и може да се отчете при другата половина в същия момент. За предаването на промяната по цялата дължина на филотичния лъч не е необходимо практически никакво време. Никой не знае защо е така, но всички са доволни, че става. Без ансибалите не може да съществува смислена комуникация между отделните човешки светове.

— По дяволите, то и сега няма смислена комуникация — възкликна Якт. — И ако не бяха ансибалите, сега никакви войски нямаше да отиват към Лузитания.

Валънтайн не слушаше съпруга си. Тя наблюдаваше Миро. Този път забеляза как движи устни, леко, безшумно. Нямаше съмнение — след като той даде мълчаливата си команда, компютърният образ отново заговори. Той наистина подаваше команди. Колко абсурдно бе да си помисли друго — кой друг можеше да управлява компютъра?

— Има си зависимост — продължи образът от дисплея. — Колкото по-сложна е структурата, толкова по-бърз е отговорът на промяната. Сякаш колкото по-малка е една частица, толкова е по-„глупава“, затова по-бавно възприема факта, че вече е част от друга структура.

— Сега приписваш човешки качества на неодушевени предмети — отбеляза Валънтайн.

— Може би да, може би не — каза Миро.

— Човешките същества са организми — продължи компютърният образ. Човешките филотични връзки обаче надминават връзките на всяка друга форма на живот.

— Сега повтаряш теории, дошли от Ганг още преди хиляда години. Никой не е успял да получи задоволителни резултати от тези експерименти.

Някои учени — индуси, всичките дълбоко религиозни — твърдяха, че са успели да докажат, че човешките филотични връзки, за разлика от тези на останалите организми, не се вплитат директно във филотичиата връв на планетата. Твърдяха, че лъчите на отделните човешки индивиди се събират с лъчите на други човеци, най-често на роднини, но понякога и между учители и ученици или близки сътрудници — включително самите учени. Гангеанците заключаваха, че тази разлика между човеците и останалите организми доказва, че душите на някои хора са издигнати буквално на по-висше ниво, по-близко до съвършенството. Вярваха, че усъвършенстващите се се сливат в едно цяло, както всички живи същества представляват едно цяло с вселената.

— Всичко това е много интересно и мистично, но никой освен религиозните индуси не го приема насериозно.

— Аз го приемам — заяви Миро.

— Всеки има право на мнение — вметна Якт.

— Не от религиозна — уточни Миро. — От научна гледна точка.

— Имаш предвид метафизиката, нали? — попита Валънтайн.

Този път отговори компютърният образ на Миро:

— филотичните връзки между хората се променят по-бързо от всички останали и гангеанските учени доказаха, че се влияят от човешката воля. Ако си силно привързан емоционално към близките си, филотичните ви лъчи ще се преплетат и вие ще станете едно цяло по същия начин, както са свързани атомите в молекулата.

Доста съблазнителна идея — Валънтайн си го бе помислила още първия път, когато я чу, може би преди около две хиляди години, когато Ендър Говореше от името на един убит революционер от Минданао. Тогава двамата се впуснаха в размисли дали според тази теория те ще се окажат слети, като брат и сестра. Чудеха се дали между тях е съществувала такава връзка като деца и дали тя е продължила и след заминаването на Ендър за военното училище, когато се бяха разделили за години наред. Ендър много хареса идеята, Валънтайн също, но след този разговор те никога вече не засегнаха темата. Понятието за филотичните връзки между хората бе останало в отдела за красиви идеи в спомените й.

— Хубаво е да си представиш, че метафората за човешкото единство може да има и физическо покритие — призна тя.

— Слушайте! — подкани ги Миро; очевидно не възнамеряваше да загърби идеята като поредната красива илюзия.

Компютърният образ заговори отново:

— Ако гангеанците са прави, тогава, щом един човек избере да се свърже с друг, когато се посвети на една общност, това не е просто социално явление. То представлява и физичен процес, филотите, най-малките и неделими материални частици (ако можем да наречем нещо без маса и инерция материално), реагират и се подчиняват на човешката воля.

— Точно затова е толкова трудно да приемем експериментите на гангеанските учени насериозно.

— Гангеанските експерименти са проведени внимателно и добросъвестно.

— Само че никой друг не е получил резултатите им.

— Никой не ги е приел достатъчно насериозно, за да повтори същите експерименти. Това изненадва ли те?

— Да — отговори Валънтайн, но веднага си спомни колко бе осмивана идеята в научната преса.

За сметка на това беше приета с готовност от много ненормални фанатици и включена в десетки религии. При тези условия как може някой учен да се надява, че ще получи финансиране за такъв проект? Как може да се надява да гради кариера, когато другите ще го смятат за проповедник на някоя метафизична религия?

— Не, предполагам, че не е изненадващо — поправи се тя.

Образът на Миро кимна от дисплея:

— Ако филотичните лъчи се преплитат в отговор на човешката воля, защо да не предположим, че всички филотични връзки се създават по нечия воля? Всяка частица на материята и енергията. Не е ли възможно всяко явление, което наблюдаваме във вселената, да е плод на нечия воля?

— Така надхвърляш постановките на гангеанския хиндуизъм. Това вече са идеи на анимизма. Най-примитивната форма на религия. Всичко е живо. Камъните, океанът…

— Не — отсече Миро. — Животът си е живот.

— Животът си е живот — продължи компютърната програма. — Животът е, когато един-единствен филот има силата да свърже молекулите на цяла клетка, да вплете лъчите им в един. Друг, по-силен филот може да свърже много клетки в жив организъм. Най-силни от всички са разумните същества, филотичната основа на интелекта е дори по-ясна в другите мислещи създания. Когато един пекенинос умре и премине в третата си форма на живот, точно филотът с най-силна воля запазва идентичността му и я предава от бозайникоподобното тяло на живото дърво.

— Прераждане — намеси се Якт. — филотът, това е душата.

— Във всеки случай така става при прасенцата — потвърди Миро.

— Също и при Царицата на кошера — добави образът от дисплея. — Причината да открием за пръв път филотичните връзки е наблюдението, че бъгерите комуникират един с друг по-бързо от светлината — така разбрахме, че това е възможно. Всеки отделен бъгер е част от Царицата на кошера; те са като нейни крайници, а тя е тяхното съзнание. Един необятен организъм с хиляди, дори милиони тела. И единствената връзка между тях е преплитането на филотичните им лъчи.

Валънтайн никога не се беше сблъсквала с такова виждане за света. Като историк и биограф тя, разбира се, често изучаваше народите и обществата; и макар да не беше невежа в областта на физиката, не можеше и да се похвали, че познава из основи тази материя. Може би един физик веднага би разбрал защо тази теория е толкова абсурдна. Ала, от друга страна, може би физиците бяха прекалено ограничени от аксиомите на науката и затова по-трудно биха приели идея, преобръщаща наопаки всичко, което са изучавали досега. Дори да беше вярно.

А теорията й хареса достатъчно, за да й се прииска да е вярна. Възможно ли бе от трилионите влюбени, които си нашепваха: „Ние сме едно цяло“, някои да са прави? Милиардите семейства, сплотени като една душа… колко красиво би било наистина да са такива.

Якт обаче не беше особено впечатлен от идеята:

— Мислех, че не би трябвало да говорим за съществуването на Царицата на кошера. Мислех, че това е тайна на Ендър.

— Няма проблем — успокои го Валънтайн. — Всички, присъстващи тук, знаем.

Той обаче не мирясваше:

— Смятах, че отиваме на Лузитания да помогнем в борбата срещу Междузвездния конгрес. Какво общо има това с устройството на света?

— Може би нищо. Може би много — отвърна Валънтайн.

Якт скри лице в дланите си, сетне, когато отново я поглед на, на устните му грееше многозначителна усмивка.

— Не съм те чувал да казваш нещо толкова дълбокомислено, откакто сме тръгнали от Трондхайм.

Това я порази, най-вече защото съзнаваше какво означава. След всички тези години дали Якт все още я ревнуваше от Ендър? Още ли ненавиждаше мисълта, че тя може да се интересува от неща, несвързани по никакъв начин с него?

— Когато той замина, аз останах — промълви.

Всъщност искаше да каже: „Аз преминах единственото изпитание, което има значение. Защо още се съмняваш в мен?“

Якт се стъписа. Това бе една от добрите му черти: щом усетеше, че е сгрешил, веднага отстъпваше.

— А когато реши да заминеш, аз дойдох с теб — напомни.

Това означаваше: „Аз съм с теб. Не те ревнувам вече от Ендър. Извинявай, че така ти се троснах.“

По-късно, когато останат насаме, щяха да си кажат открито тези неща. Нямаше да допуснат да кацнат на Лузитания с подозрения и ревност.

Миро, разбира се, изобщо не забеляза, че Валънтайн и Якт вече са сключили примирие. Бе усетил само напрежението между тях и сметна, че той е причината за него.

— Съжалявам — измънка. — Не исках да…

— Няма нищо — успокои го Якт. — Аз прекрачих границата.

— Няма граници — усмихна се Валънтайн. Якт й отвърна с усмивка.

Това бе необходимо на Миро; той видимо се успокои.

— Продължавай — подкани го Валънтайн.

— Да приемем всичко това за даденост — намеси се образът от екрана.

Валънтайн не успя да се сдържи — изсмя се с глас. Отчасти — защото цялата мистична теория за филотите като градивна част на душата бе прекалено абсурдна, за да бъде асимилирана. Отчасти за да разсее напрежението на Якт.

— Съжалявам — извини се веднага. — Това е прекалено много, за да се приеме за „даденост“. Ако обаче това е само встъплението, чудя се какви ще са крайните изводи.

Миро разбра причината за смеха й и отвърна с усмивка:

— Имах предостатъчно време за мислене. Това всъщност бяха размишленията ми за естеството на живота. Че всичко във вселената е поведение. Има обаче още нещо, което искам да ти разкажа. А също и да те попитам. — Той се обърна към Якт: — А това има много общо със спирането на Лузитанската флотилия.

Якт се ухили:

— Радвам се, че от време на време ми подхвърляте по някое и друго кокалче.

— Ще имаш късмет, ако след като останем насаме, ти счупя само „някое и друго“ кокалче — засмя се Валънтайн.

Лицето на съпруга й грейна.

— Започвай, Миро — подкани Валънтайн младия мъж.

Компютърният образ отново заговори:

— Ако цялата реалност се гради върху поведението на филотите, очевидно повечето от тях са достатъчно силни или „умни“ само за да се свържат в мезони или да сглобят някой неутрон. Много малко от тях имат такава сила на волята, че да бъдат живи, да управляват цял организъм. И един съвсем нищожен процент са достатъчно силни, за да контролират (не да бъдат) разумен организъм. Ала въпреки това дори най-сложното и интелигентно мислещо същество (Царицата на кошера например) е изградено върху един-единствен филот, като всички останали. То получава идентичността и живота си от определената роля, която играе във Вселената, но си остава в същността си филот, нищо друго.

— Моята самоличност, моята воля — да са една субатомна частица? — не искаше да приеме Валънтайн.

Якт се усмихна:

— Забавна идея. Аз и обувката ми сме братя.

Миро се усмихна кисело. Компютърният образ обаче отговори:

— Ако една звезда и водородният атом са братя, тогава да, съществува родство между теб и обикновените предмети като обувката ти например.

Валънтайн забеляза, че Миро не дава беззвучни команди на компютъра, преди образът от дисплея да отговори. Как програмата бе успяла да стигне до тази аналогия? Валънтайн никога не беше чувала за програми, водещи такива сложни разговори самостоятелно.

— И може би има други връзки на родство във вселената, за които още не знаете — добави компютърният образ. — Може би има форми на живот, които още не сте срещнали.

Валънтайн наблюдаваше Миро; стори й се разтревожен. Възбуден. Сякаш не му харесваше, че компютърният му образ споменава такива неща.

— За какви форми на живот говориш? — поинтересува се Якт.

— Има едно физично явление, много обичайно, което досега никой не е успял да обясни. Въпреки това всеки го приема като нещо нормално, а никой не се е заел да го изследва сериозно. То е, че никоя от ансибалните връзки никога не прекъсва.

— Глупости — възрази Якт. — Един от ансибалите на Трондхайм беше развален цели шест месеца миналата година; не се случва често, но става.

Устните на Миро отново останаха неподвижни; отново образът на екрана отговори моментално. Очевидно инвалидът вече не контролираше компютъра.

— Не твърдя, че ансибалите никога не се повреждат. Говоря за връзката, за филотичния лъч между двете части на разделения мезон; те никога не се прекъсват. Механичната част на ансибала може да се развали, софтуерен продукт може да откаже, но частицата от мезона, вградена в ансибала, никога не се променя така, че да свърже филотичния си лъч с друг близък мезон или дори с планета.

— Магнитното поле държи фрагмента, разбира се — не се предаваше Якт.

— Разделените мезони не могат да съществуват достатъчно дълго в природата, за да ги изследваме — намеси се Валънтайн.

— Знам стандартните отговори — прекъсна ги компютърният образ. — Всичко това са глупости. Това са от този тип обяснения, които родителите дават на децата си, ако не знаят истинския отговор и ги мързи да го потърсят. Хората все още гледат на ансибалите като на нещо магическо. Всички са доволни, че функционират; ако опитат да разберат защо, магията може да се развали и ансибалите да спрат.

— Никой не разсъждава така — възрази Валънтайн.

— Всички разсъждават така. Дори да са нужни стотици, хиляди години, поне една от тези връзки трябваше да е прекъснала досега. Един от тези мезонни фрагменти трябваше да премести филотичния си лъч; но нищо такова не се е случило.

— Защо? — попита Миро.

Отначало Валънтайн си помисли, че инвалидът задава реторичен въпрос. Но не — той наблюдаваше компютърния образ като тях, питаше него.

— Мислех, че тази програма изразява твоите разсъждения — отбеляза Валънтайн.

— Така беше в началото — отвърна Миро. — Но вече не.

— Не е ли възможно да има живи същества, които да съществуват между филотичните връзки на ансибалите? — попита компютърът.

— Сигурна ли си, че трябва да продължаваме? — обърна се Миро към него.

Изображението над компютъра се промени — показа лицето на млада жена, която Валънтайн никога досега не беше виждала.

— Не е ли възможно да има същество, което да живее между филотичните лъчи, свързващи ансибалите на всеки свят и всеки космически кораб в човешката вселена? Не е ли възможно то да е изградено от филотични връзки? Не е ли възможно съзнанието му да съществува благодарение на въртенето и вибрациите на мезонните частици? Не може ли спомените му да се пазят във всеки компютър в човешката вселена?

— Коя си ти? — попита Валънтайн.

— Може би съм тази, която поддържа всички тези филотични връзки между отделните ансибали. Може би съм един нов вид организъм, който не събира филотичните лъчи, а ги държи свързани, за да не се прекъснат никога. И ако това е вярно, тогава, ако някоя от тези връзки някога се прекъсне, ако ансибалите някога спрат да функционират, аз ще съм мъртва.

— Коя си ти? — повтори Валънтайн.

— Валънтайн, запознай се с Джейн — намеси се Миро. — Приятелка на Ендър. И моя също.

— Джейн.

Значи Джейн не беше кодовото име на някоя подривна група. Джейн бе компютърна програма.

Не. Ако това, което беше предположила току-що, бе вярно, Джейн бе нещо повече от програма. Тя бе същество, живеещо в мрежата от филотични лъчи, което пазеше паметта си във всички компютри на вселената. Ако беше права, тогава филотичната мрежа — мрежата от кръстосващи се филотични пъчи, свързваща всеки ансибал във вселената с останалите — беше нейното тяло, нейното същество. И филотичните връзки оставаха непокътнати само защото тя го искаше.

— И така, сега питам великия Демостен, аз раман ли съм, или варелсе? Жива ли съм изобщо? Нуждая се от отговора ти, защото мисля, че мога да спра Лузитанската флотилия. Но преди да го направя, трябва да знам: струва ли си да умра за тази кауза?

* * *

Думите на Джейн накараха сърцето на Миро да се свие. Тя можеше да спре флотилията, нямаше съмнение. Конгресът бе снабдил някои от корабите си с ДМ устройството, но те още нямаха заповед да го използват. Не можеха да изпратят нареждането, без Джейн да разбере, и с пълното си владеене на всички ансибални комуникации тя можеше да го прекъсне, преди да бъде предадено.

Проблемът беше в това, че не можеше да го направи, бе: Конгресът да разбере за съществуването й — или поне да усети, че нещо не е наред. Ако флотилията не потвърди, че е при ела заповедта, нареждането щеше да бъда изпратено отново. Колкото повече блокираше тя комуникациите, толкова по-ясно щеше да става, че някой притежава невероятна власт върху ансибалните компютри.

Тя можеше да го избегне, като изпрати фалшиво потвърждение, но в такъв случай щеше да се наложи да следи всички комуникации между отделните кораби на флотилията и между нея и планетно базираните станции, за да поддържа илюзията, че войската е приела заповедта за унищожение. Въпреки огромните си способности тя скоро щеше да загуби контрол — можеше да следи едновременно стотици, дори хиляди връзки, но на Миро не му бе нужно много време, за да си даде сметка, че не е по силите й да наблюдава всички комуникации, необходими за това, дори да не се занимава с нищо друго.

По един или друг начин тайната й щеше да бъда разкрита. И докато Джейн излагаше плана си, Миро осъзна, че е права — най-лесното решение, това, което криеше най-малка опасност да издаде съществуванието си, бе просто да прекъсне всички ансибални връзки между флотилията и планетно базираните станции и между отделните кораби. Да изолира всички бойни машини и да остави екипажите да недоумяват какво става, при което щяха да са принудени да изпълняват първоначалните заповеди. Тоест или щяха да се отклонят, или да пристигнат на Лузитания без разрешение да използват „Докторчето“.

Междувременно Конгресът щеше да разбере, че е станало нещо нередно. Вероятно, при цялата бюрокрация на тази институция, никой нямаше да се досети какво. Накрая обаче всички щяха да си дадат сметка, че няма логично човешко обяснение за случилото се. Някой щеше да се досети, че Джейн, или някой като нея, съществува и че прекъсването на ансибалните връзки ще го унищожи. Стане ли това, тя неминуемо щеше да умре.

— Може би можеш да ги спреш по друг начин — настоя Миро. — Да се намесиш в междупланетните връзки и така да ги принудиш сами да прекъснат комуникациите.

Никой не отговори. И той знаеше защо — тя не можеше д се меси в ансибалните връзки вечно. Накрая правителството на всяка планета щеше да стигне само до съответния извод.

Тя можеше да живее в постоянно напрежение с години, десетилетия, поколения, но колкото повече усилия хвърляше, толкова повече хора щяха да я намразят и да се страхуват от нея. Накрая пак щяха да я убият.

— Да се издаде книга тогава — не се отказваше Миро. — Нещо като „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. Или „Животът на Човек“. Говорителя на мъртвите може да я напише. Да ги убеди да не го правят.

— Може би — съгласи се Валънтайн.

— Тя не може да умре — настояваше Миро.

— Знам, че не можем да искаме от нея да поема този риск. Но ако това е единственият начин да спасим Царицата на кошера и пекениносите…

Миро беше бесен:

— Не можеш да определяш нейната съдба! Какво е за теб Джейн? Една програма. Тя обаче е реална, не по-малко истинска от Царицата на кошера, не по-малко от който и да е от прасенцата…

— Още по-реална за теб, предполагам.

— Не по-малко. Забравяш, че познавам прасенцата като свои братя…

— Приемаш обаче възможността да бъдат унищожени като морална необходимост.

— Не изкривявай думите ми!

— Аз ги изправям. Ти можеш да приемеш да ги загубиш, защото те вече са загубени за теб. Загубата на Джейн обаче…

— Това, че ми е приятелка, да не означава, че не мога да се застъпя за нея? Нима решенията за живот и смърт трябва да се взимат от непознати?

Гласът на Якт, тих и плътен, прекъсна спора им:

— Успокойте се, и двамата. Няма вие да взимате това решение. Това е право само на Джейн. Само тя може да определи цената на собствения си живот. Не съм философ, но разбирам това.

— Добре казано — съгласи се Валънтайн.

Миро знаеше, че Якт е прав — Джейн трябваше да реши. Не можеше обаче да го приеме, защото знаеше какво ще е решението й. Да оставят избора на нея, беше все едно да я помолят да го направи. И все пак в крайна сметка изборът щеше да е неин. Дори нямаше да се наложи да я пита какво е решила. За нея времето течеше толкова бързо, особено сега, когато се движеха със скорост, близка до светлинната, че сигурно вече бе взела решението.

Твърде много му идваше, за да го приеме. Загубата на; Джейн щеше да е непоносима; самата мисъл за това заплашваше да го изкара от равновесие. Той не искаше да показва такава слабост пред чужди хора. Бяха добри, състрадателни хора, но той не искаше да го виждат как губи самообладание. Затова се наведе напред, запази равновесие и внимателно се вдигна от стола си. Трудно беше, защото само някои от мускулите му се подчиняваха и за придвижването от мостика до каютата трябваше да съсредоточи цялото си внимание. Никой не го последва, никой не опита да го заговори. И той им беше благодарен за това.

След като остана сам в каютата, той седна на койката си и Я извика. Безмълвно, както бяха свикнали. Въпреки че останалите на кораба вече знаеха за съществуването й, той нямаше намерение да изоставя навиците си в общуването с нея.

— Джейн — призова я беззвучно.

— Да — обади се гласът в ухото му.

Той винаги си беше представял, че този нежен глас идва от устата на жена, невидима, но застанала съвсем близо до него. Затвори очи, за да си я представи по-добре. Полъха от диханието й върху страната му. Докосването на косата й до лицето му, докато му говореше нежно, а той й отвръщаше безгласно.

— Говори с Ендър, преди да решиш — призова я той.

— Вече говорих. Още преди да си го помислиш.

— Какво ти каза той?

— Да не правя нищо. Да не решавам нищо, докато заповедта не бъде издадена.

— Прав е. Може би няма да стигнат дотам.

— Може би. Може би на власт ще дойдат нови хора с нови политически виждания. Може би тези хора ще променят решението си. Може би пропагандата на Валънтайн ще успее. Може би във флотилията ще избухнат размирици.

Последното бе толкова невероятно, че Миро веднага разбра — Джейн бе сигурна, че заповедта ще бъде издадена.

— След колко време? — попита.

— флотилията трябва да пристигне след петнайсетина години. Година или по-малко след като тези два кораба достигнат планетата. Така го изчислих. Заповедта ще бъде изпратена преди това. Може би шест месеца преди пристигането на войската; което ще е около осем часа корабно време, преди флотилията да премине от светлинна към нормална скорост.

— Не го прави — замоли я Миро.

— Още не съм решила.

— Напротив. Решила си да го направиш.

Тя не отговори.

— Не ме изоставяй.

— Аз никога не изоставям приятелите си, ако не се налага.

Някои хора наистина постъпват така, но аз не.

— Просто недей — повтори той.

Заплака. Можеше ли тя да го види, да го почувства някак си от кристалчето в ухото му?

— Ще опитам.

— Намери друг начин. Измисли друго, за да ги спреш. Измисли начин да излезеш от филотичната мрежа, за да не могат да те убият.

— Така каза и Ендър.

— Направи го тогава!

— Мога да потърся такъв начин, но не се знае дали съществува.

— Трябва да съществува!

— Точно затова понякога се питам дали съм жива, или не. Вие, живите същества, мислите, че ако желаете нещо много силно, то ще се случи. Че ако го искате с цялото си сърце, то ще стане.

— Как можеш да търсиш нещо, ако не вярваш, че съществува?

— Независимо дали търся, или не, аз не се разсейвам или отегчавам, както се случва при хората. Ще опитам да измисля нещо.

— Помисли и за друго. Помисли върху това, каква си всъщност. Как работи разумът ти. Не можеш да откриеш начин да спасиш живота си, ако не знаеш как си се родила. А веднъж разбереш ли себе си…

— Тогава може да направя собствено копие и да го запазя някъде.

— Може би.

— Може би.

Той обаче знаеше, че тя не го вярва; не го вярваше и той. Тя съществуваше във филотичната мрежа на ансибалите; можеше да пази паметта си във всеки компютър на вселената, но нямаше къде да съхрани себе си, не и при положение че имаше нужда от филотичните връзки, за да съществува.

Освен ако…

— Какво мислиш за „третия живот“ на Лузитания? Дърветата и прасенцата комуникират филотично, нали?

— Не е същото. Това не е цифрова информация. Те не са кодирани както ансибалите.

— Може да не е цифрова, но информацията се предава по някакъв начин. По филотичен път. Царицата на кошера също — тя комуникира с бъгерите по този начин.

— Но комуникацията й с тях не е мрежова. Те са свързани с нея едностранно.

— Откъде можеш да си сигурна, че няма да стане, след като не знаеш дори как си устроена самата ти?

— Добре. Ще обмисля въпроса.

— Мисли усилено.

— Познавам само един начин за мислене.

— Исках да кажа да му отделиш повече внимание.

Тя можеше да мисли по различни проблеми едновременно, но съществуваха приоритети, различни нива на внимание. Миро не искаше размислите й върху собствената й природа да се извършат на някое ниско равнище на вниманието й.

— Ще му отделя.

— Значи ще помислиш. Нали?

Тя запази мълчание за известно време. Отначало той реши, че разговорът е приключил. Опита да си представи какъв би бил животът му в това тяло, но без Джейн. Можеше да я загуби още преди да пристигнат на Лузитания. И в такъв случай това пътуване щеше да се окаже най-ужасната грешка в живота му. Пътувайки със скоростта на светлината, той пропускаше трийсет години планетно време. Трийсет години, които можеше да прекара с Джейн. След толкова време може би щеше да приеме по-лесно загубата й. Да я загуби сега обаче, само няколко седмици след като я бе срещнал… Обзе го самосъжаление. Очите му се изпълниха със сълзи.

— Миро.

— Какво?

— Как можеш да мислиш за нещо, за което никой досега не е мислил?

Отначало той не разбра.

— Миро, как мога да измисля нещо, което не е логично заключение от фактите, които хората вече са си обяснили и описали някъде?

— Ти постоянно мислиш за всякакви неща.

— Опитвам се да си представя нещо невъобразимо. Опитвам се да намеря отговори на въпроси, които хората никога не са си задавали.

— Можеш ли да го направиш?

— Ако не мога да измисля нещо оригинално, това означава ли, че съм само една компютърна програма, излязла от контрол?

— По дяволите, Джейн, повечето хора не успяват да измислят нищо оригинално през целия си живот. — Той се изсмя тихо. — Това означава ли, че са само спуснали се дърветата маймуни, излезли от контрол?

— Ти плачеше.

— Да.

— Май не вярваш, че мога да намеря изход. Мислиш, че… ще умра.

— О, вярвам, че можеш да намериш начин! Наистина. Това обаче не намалява страха ми.

— Страх, че аз ще умра.

— Страх, че ще те загубя.

— Толкова ли ще е ужасно? Да ме загубиш?

— О, Боже! — прошепна той.

— Колко ще скърбиш за мен? Час? Един ден? Година?

Какво искаше тя от него? Уверение, че когато умре, някой ще си спомни за нея? Че някой ще скърби за нея? Защо се съмняваше в това? Не го ли познаваше вече достатъчно? Може би тя бе достатъчно близка до хората, за да се нуждае от уверения за неща, които вече знаеше.

— Завинаги — отвърна той.

Сега тя се разсмя. Игриво.

— Ти няма да живееш толкова.

— Не можеш да си сигурна.

Джейн млъкна и не се обади повече. Миро остана сам с мислите си.

* * *

Валънтайн, Якт и Пликт обсъждаха току-що наученото, опитвайки се да решат какво може да означава то, какво може да се случи. Единственият извод, до който стигнаха, бе, че след като бъдещето не може да се предвиди, най-добре е да се надяват, че най-лошите им страхове са по-малко вероятни от най-добрите им надежди. Не лежи ли точно това в основата на битието?

— Да — съгласи се Пликт. — Ако не броим изключенията.

Типично за Пликт. Когато не преподаваше, тя говореше малко, но когато говореше, винаги слагаше край на разговора. Тя стана и се запъти към безнадеждно неудобното си легло; както обикновено, Валънтайн опита да я убеди да се върне на другия кораб.

— Варсам и Ро не искат да им се мотая в стаята — възрази Пликт.

— Напротив, нямат нищо против.

— Валънтайн — прекъсна я Якт, — Пликт не иска да се връща на другия кораб, защото не иска да изпусне нещо интересно.

— О.

Пликт се усмихна:

— Лека нощ.

Не след дълго Якт също си тръгна от мостика. Преди да излезе, той постави ръка на рамото на Валънтайн.

— Идвам след малко — успокои го тя.

И наистина имаше намерение да го последва веднага. Вместо това обаче остана на мостика, замислена, опитвайки се да си представи вселена, в която никое същество от нечовешки произход няма да бъде заплашено от изчезване. Царицата на кошера, пекениносите, а сега и Джейн, единствена от вида си, може би единствената, която можеше да съществува някога. Истински връх на разумния живот и въпреки това позната само на неколцина избрани. И всички те — заплашени да бъдат изтрити от лицето на вселената.

Най-после Ендър щеше да осъзнае, че това е естественият ход на събитията, че той може би не е отговорен за унищожението на бъгерите преди три хиляди години, както винаги си беше мислил. Ксеноцидът може би бе заложен във вселената. Никаква милост, дори за най-великите участници в играта.

Как можеше да си е мислила друго? Защо трябваше разумните същества да бъдат застраховани срещу изчезване, което е заплашвало всеки вид, появил се на света?

Може би час след напускането на Якт Валънтайн най-после изключи компютъра и стана, за да се оттегли в каютата си. Подтикната от нещо обаче, изведнъж спря и заговори на глас:

— Джейн? Джейн?

Никакъв отговор.

Нямаше логика да очаква ответ. Миро беше този, който носеше вграден в ухото кристал. Миро и Ендър. Колко хора можеше да наблюдава Джейн едновременно? Може би двама е най-големият брой, с който можеше да се справи.

А може би две хиляди. Или два милиона. Какво можеше да знае Валънтайн за едно същество, което се носеше като призрак сред филотичната мрежа? Дори Джейн да можеше да я чуе, Валънтайн нямаше никакво право да очаква, че ще й се отзове.

Валънтайн спря в коридора между вратата на Миро и каютата, която обитаваха с Якт. Вратите не бяха звукоизолирани. От стаята им се чуваше лекото хъркане на Якт. Тя чу и друг звук. Дишането на Миро. Той не спеше. Може би плачеше. След като беше отгледала три деца, тя безпогрешно разпознаваше това неспокойно, тежко дишане.

„Той не е мое дете. Не трябва да се меся.“

Валънтайн бутна вратата — тя се отвори безшумно, върху леглото падна лъч светлина от коридора. Миро веднага спря да плаче и вдигна към нея подути очи.

— Какво искаш? — попита.

Тя влезе и седна на пода до койката, така че приближи лицето си на сантиметри от неговото.

— Никога не си плакал за себе си, нали? — попита.

— Два пъти.

— Тази вечер обаче плачеш за нея.

— Колкото за нея, толкова и за себе си.

Валънтайн се наведе, прегърна го и притисна главата му до рамото си.

— Не — опита да се противопостави той, но не се отдръпна.

Протегна непохватно ръка. Останаха прегърнати няколко минути. Може би това му помагаше. Валънтайн нямаше как да разбере. Той бързо се успокои. Отдръпна се в другия край на леглото.

— Съжалявам.

— Няма защо.

— Не казвай на Якт — прошепна той.

— Няма нищо за казване. Добре си поговорихме.

Тя стана и излезе, като внимателно затвори вратата след себе си. Той бе добро момче. Харесваше й, че се интересува от мнението на Якт за него. А и какво означаваха за тях неговите сълзи на самосъжаление? И тя плачеше понякога. Тъгата, напомни си Валънтайн, е най-вече израз на самосъжаление у скърбящия.