Ноел Анри
Защото ме обичаш… (6)

Баронът приема сега в осмоъгълния павилион, построен около френската градина, под зелените кичури на кестените.

От стаята си Фредерика забелязва осветените прозорци и се вълнува защо не участвува в празника.

Само да зърне за миг барона! Тя слиза в парка, отправя се към павилиона, скрива се зад дърветата и гледа.

Около една овална маса са насядали двадесетина поканени, жени и мъже, всички във вечерно облекло. Блясък, свещи, цветя, кристал, сребро. Блюда вина, ликьори. В замъка облеклото на гостите е безупречно. Тук царува лека разпуснатост. Сътрапезниците са весели, пияни, шегуват се невъздържано.

Баронът е запазил своето обичайно изражение, което съхранява при всички обстоятелства.

Малък оркестър свири върху един подиум. Той изпълнява един Моцартов квинтет за цигулка, пиано, виолончело и флейта. Долавяйки тази музика, Фредерика чувствува, че сърцето й се къса.

Баронът изважда наниз перли от джоба си, издига го и нанизът блести на светлината. Казва нещо, което Фредерика не може да чуе. Сътрапезниците ръкопляскат възторжено.

Той прави знак да млъкнат. Настава тишина: усмивка се плъзва по устните му, произнася бавно няколко думи и млъква:

Колебание се чете по лицата, но ето че една жена отмята главата си назад, избухва в смях и скъсва презрамките на роклята си.

Фредерика разбира. С един инстинктивен устрем тя се впуска в стаята и се изправя трепереща срещу барона, който е на другия край на масата.

— Не, не, не — крещи тя.

Тя не намира други думи, за да изрази негодуванието си, палещото чувство, което я завладява. Гостите я гледат с недоумение. Баронът става и я поздравява.

— Добър вечер, госпожице — казва той.

— Не — повтаря Фредерика и гласът й замира в гърлото.

Баронът небрежно подхвърля колието в ръката си. Постепенно една бегла усмивка се появява на лицето му, докато в погледа му светва някакъв тревожен блясък.

— Непредвидена намеса, която авторът на комедията не е предполагал и която й придава неочаквана прелест — казва бавно той… — Дължим ви благодарност… И така, госпожи, да скъсам ли връвта?

— Да — викат те.

— Не — казва Фредерика с нисък глас.

— Предполагам — обръща се баронът към Фредерика, — че вие имате намерение да обясните на тези дами, да ги накарате да се откажат от играта, която им предложих… Нека чуем предварително гласа на добродетелта. Съгласен съм. Говорете… Даваме ви думата… Кажете това, което чувствата ви диктуват… И събраните ще отсъдят. Ето колието, от което всяка една дама, при известно условие, ще може да спечели една перла… Хайде, чакам ви, нищо не казвате… Вярвам във всемогъщата сила на доброто, честта и добродетелта, на която човек не може да устои.

Гостите се усмихват, Фредерика цялата трепери. Тя гледа с широко разтворени очи. Себастиян е излъгал, той греши. Баронът не я обича. Ако я обичаше, не би постъпил така! Тя отваря уста; напразно, невъзможно й е да произнесе нито дума, когато една полупияна жена се изсмива рязко и се провиква:

— Гледайте впрочем, тя е влюбена в него. Тя го обича, тя ревнува, да се пукне човек от смях. Тези думи предизвикват буен смях. Фредерика пребледнява. Всичко се върти около нея. Тя полита и се хваща за масата. Баронът я гледа. Ако съществува поглед, който да пронизва сърцето и душата на хората, това е наистина неговият.

А жените изпълняват условието. Алчно и неспокойно стадо. Те дебнат онзи миг, когато баронът ще им хвърли перлите, както е обещал, ако те се подчинят. Той скъсва връвта на наниза, хвърля в стаята малките лъскави перли, които падат, подскачат с лек шум и се разпиляват на всички страни.

Фредерика избухва в ужасен плач.

Жените се нахвърлят. Това е едно лудешко втурване, викове, блъсканица, неповторима бъркотия. Баронът, който е седнал наново в креслото си, съзерцава сцената. Лицето му изразява някакво иронично, горчиво и тържествуващо задоволство.

— Зрелище на човешката природа без маска — се провиква той и избухва в смях, странен смях, къс и отривист.

В ъгъла, с лице, изкривено от сребролюбие, една жена се възхищава на една от най-хубавите перли на колието.

Тази гледка предизвиква някаква внезапна промяна в настроението на барона.

Той става, взема от масата един тежък свещник, издига го над главата и крещи:

— Всички вън, кучета такива… Вървете си или… Гостите за миг го изглеждат слисано и като виждатлицето му, отдръпват се в началото бавно, после все по-бързо и бързо, докато най-после излизат, блъскайки се, с ужас в сърцето. За миг залата се изпразва.

Баронът хвърля с всички сили свещника върху килима, сяда, изважда кърпа, изтрива челото си и се оглежда наоколо. Фредерика, коленичеща на другия край на масата, плаче тихо; раменете й се тресат от голяма скръб. Лицето на барона издава разстроеност. Един слуга вдига свещника и го поставя на поставка. Почти всички свещи са счупени. Той изгасва тези, които горят още. Музикантите довършват квинтета. Не за пръв път присъствуват на подобна сцена. Получили са заповед да продължават да свирят каквото и да се случи. Невъзмутими, те акордират инструментите си и почват наново да свирят. Музиката прозвучава. Пак Моцарт — концерт за цигулка и оркестър.

Цветята са извехнали. Копринената дантелена покривка, изцапана с вино, разляно при бъркотията. Виси на единия край на масата. Свещите на полилей и на стенните лампи гаснат една след друга. Димът им се носи из въздуха. Скоро ще остане само една свещ. Колко време още гори тя? Със сгърчено лице баронът е втренчил поглед пред себе си. Фредерика не мърда. Идваща от някакъв друг свят, музиката разгъва прекрасните си хармонии.

Някой повдига Фредерика, завежда я грижливо до стаята й. Слага я на леглото и й дава да пие нещо. Когато на другата сутрин се събужда, тя усеща неприятен вкус в устата си.

За миг сцената от миналата нощ възкръсва в паметта й. Изведнъж тя скача. Да замине, да замине, на всяка цена. Той хвърли перлите и се забавляваше, като ги гледа как се унижават да ги събират. Той чувствуваше нужда да вярва в падението на човека, да го докаже сам на себе си. Иначе не би могъл да стори това, което направи. Презрението на човека му е необходимо, на него, който злоупотребява с човека… А една жена извика: „Тя е влюбена в него, тя го обича, ревнува, колко е смешно, просто да умреш от смях.“ Да, тя каза това пред него и пред всички. Като нажежена игла, като безмилостен камшик този спомен я шиба, преследва я, кара я да бяга.

Тя набързо се облича, грабва палтото си. Втурва се в галерията, спуска се тичешком по голямото стълбище и стига до хола. По плочите отекват твърди стъпки. Той е. Той се приближава към нея. Хваща я за ръката. Гледа я. Тя се срамува, умира от срам.

— Къде отивате?

— Отивам си.

— Останете — казва той повелително.

— Не.

— Да, останете, аз искам това.

— Не.

Без да пусне ръката й, той й хвърля пронизващ поглед:

— Трябва ли да ви помоля още веднъж да останете? Наистина ли искате да заминете? Ако искам да останете, вие ще останете. Трябва ли да кажа това, което е необходимо, трябва ли да изрека думите, които ще ви накарат да останете. Трябва ли да ви направя това удоволствие? Вие ще останете, стига само да си дам тоя труд.

— Предпочитам да умра — казва тя със стиснати зъби. Той отпуща ръката й. Усмихва се. Погледът му нановоя пронизва. Тя трепери под този поглед. Чувствува това, което ще й каже. Той няма да го каже. Не е толкова лош, толкова безмилостен, толкова омразен, за да го каже.

— Вие не си отивате — казва той, — вие бягате от мен. Страх ли ви е? За малко щях да повярвам, че тази жена в павилиона е казала истината!

Той каза това, осмели се да го каже!

— Тя излъга — крещи Фредерика извън себе си. — Впрочем, да имах и най-малко чувство към вас, това, което видях вчера, би било достатъчно, за да ме излекува окончателно. Вие ме отвращавате!

Една страшна светлина блесва в очите на барона. Той се отстранява от нея.

— Както обичате — казва ледено той. — Мисля, че ви внесох в аванс заплатата за шест месеца. Вие сте тук само от четири месеца. Ще си тръгнете след два месеца и половина, не по-рано. Очаквам, че вие честно ще изпълните задълженията си. Разбрахме ли се?

Тези негови думи удрят като камшик Фредерика. Тя се изправя с искрящи очи.

— Разбира се — отговаря тя.

— Добре. Довиждане, госпожице… Той се покланя и влиза в стаята си, блъскайки силно вратата след себе си.

Вечерта баронът моли Фредерика да вечеря с него. Под учтивата покана се крие категорична заповед. Тя се подчинява. Тази сутрин той не й ли даде да разбере, че е на негово разположение и че се държи с нея като с платен работник?

Приема я привидно най-учтиво. Посочва й едно кресло от дясната си страна и я моли да седне.

Тази вечер тя е единствената жена.

Поканените са офицери от авиацията и артилерията. По време на вечерята мнозина от тях се оказват индустриалци. С болка Фредерика се мъчи да отгатне дали това са предатели или само пеперуди, привлечени и заслепени от въздействието, което баронът упражнява върху всички, които го приближават.

По обичая донасят две табуретки, които поставят отстрани на креслото на барона, и кучетата, по даден знак на господаря си, заемат местата. Фафнер отляво, Фазолт отдясно; на другия край на масата седи Себастиян.

Вечерята, както винаги, е превъзходна. „Подбрани ястиета, готвени от дявола за неговите любимци“, казва един от сътрапезниците, смеейки се. Баронът се усмихва, но отказва почти всички блюда.

На Фредерика гърлото й е свито и тя прави усилия да преглъща всяка хапка. Трепери вътрешно. Той я бе накарал да дойде само от някакъв каприз, за да покаже, че има власт над нея, и защото не може да понася да му се противопоставят.

Раздразнен е и в лошо настроение, макар и да се прикрива. Фредерика чувствува това. Чертите му са неуловимо изопнати и от време на време проблясва в очите му. Гласът му, лицето, движенията му издават преднамерена дързост, сдържана буйност, жестока ирония и пренебрежителна любезност.

Както винаги разговорът се върти около политически теми. После баронът минава към въпроса за жените и любовта. Поканените са завладени от чара на барона и техните светещи от любопитство погледи са отправени към горния край на масата. Фредерика се държи изправена и не губи нито за миг самообладание.

Баронът говори за значението на греха в любовта. Според него грехът е на изчезване. Свенливостта — също. Тя не изключва сладострастието. Напротив, свенливостта е същината на любовта, тя й придава онази прелест, която я прави сладостна и неотразима.

Достигнал до тази точка на разговора, той се спира, обръща се към Фредерика и я гледа продължително. Погледите им се срещат. Фредерика се овладява. Наблюдават ги с любопитство. Всички разговори престават. Предчувствуват, че нещо ще се случи, и очакват в трепетно мълчание.

И изведнъж, по такъв начин, че никой не пропуска и най-малката сричка, баронът пита Фредерика с тон, в който се примесват буйност, ярост, скрита заплаха и някаква тайна наслада:

— Колко любовници сте имали досега?

Гръм поразява Фредерика. Тя го гледа втренчено, неспособна да отговори, с пламнало лице, пребледняла, с разширени очи, пълни с мъка, изненада и упреци.

Той не извръща очи от лицето й, усмивка на мрачно задоволство преминава по устните му, после, като се обръща към гостите, посочва я с дясната си ръка и казва:

— Млади хора, вижте тази руменина… Този от вас, който може да каже защо госпожицата се смути, ще се покаже много ловък. Що се отнася до мен, аз се отказвам. Дали руменее, защото е имала любовници, или обратното, защото никога не е имала такива. Хитър би бил този, който би могъл да отгатне… Същите…

Той не довършва фразата, Фредерика се изправя и с вдигната ръка се нахвърля върху барона. Но тя не може да направи никакво движение. Ръмжейки, фазолт скача върху нея с такава сила, че я поваля на земята. Главата й се удря в ръба на едно кресло, тя се отпуска с разкървавено чело и губи съзнание. Фазолт е готов да се хвърли върху нея и да я стисне за гърлото. Баронът му заповядва с рязък глас да се махне. Възмутен и груб, той пъди с ритник кучето, което пълзи пред него, скимтейки жалостиво. Баронът би го убил, ако имаше оръжие в ръката си. Напрегнал всичките си сили, той се овладява. Приближава се до Фредерика, коленичи до нея. Взема я на ръце и тръгва към вратата; щом стига дотам, той се обръща. Главата на Фредерика е отпусната на рамото му, хубавите й коси са разпилени, профилът й се откроява бледен и трогателен върху бялото сукно на смокинга му.

— Не се намери нито един от вас, който да я вземе под свое покровителство и да я защити — мърмори баронът със стиснати зъби, измервайки с поглед своите втрещени гости. Вие всички сте подлеци, простаци… фафнер, Фазолт!

Придружен от кучетата, които изтичват към него, прави полукръг и излиза.

Прекосява галериите и коридорите, пристига в хола, изкачва стълбите, продължавайки да носи товара, който не изглежда да му тежи. Вратата на стаята на Фредерика е затворена. Не е нужно да дава заповед, фазолт се изправя и с муцуната и лапата си натиска дръжката. Вратата сеотваря и баронът влиза в първата стая, после в спалнята. Слага Фредерика върху леглото и коленичи до нея. Любопитни, неспокойни, скимтейки, кучетата следят движенията му. Той разглежда внимателно раната. Тя е повърхностна. Костта не е засегната. Фредерика е загубила съзнание от удара и болката. Изпитва неизразимо облекчение. Съзерцава лицето, което е бледно като цвета на камелия. Дългите мигли хвърлят лека сянка върху бузите. Кръвта продължава да тече алена по челото й. Баронът гледа продължително с втренчен поглед тази кръв. Той прокарва ръката си по челото, става и звъни раздразнено.

Появява се Сузана. Струва й се, че ще падне назад от изненада, виждайки Фредерика просната, припаднала на леглото си, и до нея барона, придружен от фафнер и фазолт. Тя забравя да се поклони.

— Останете при госпожица Илзен и се погрижете за нея — казва сухо той, — тя падна и се удари. Ще извикам доктора.

— Добре, господин барон — отговаря Сузана, която е дошла вече на себе си. Смутеният й вид прикрива любопитството й. Баронът я стеснява. Преди да успее да направи малкия си поклон, той напуска стаята, придружен от кучетата.

След няколко минути докторът пристига с инструментите си. Той свестява Фредерика, превързва я и я заставя да си легне, предписва й няколко дни пълна почивка и си отива, след като й дава да пие някакво успокоително лекарство.

Баронът се е оттеглил в апартамента си. Той обхваща с ръка врата на Фазолт, гали го и му иска извинение, защото го е бил: най-верният му приятел, най-преданият, който би дал живота си за него. Фазолт го гледа с очи, изпълнени с възхищение. Той се вълнува и скимти, сякаш страда непоносимо, че не може да говори.

Времето се развали. Духа вятър. Разразява се буря. Дъждът удря в прозорците.

Въпреки наставленията на доктор Фроман, който същата сутрин й бе забранил да става, въпреки противопоставянето на Сузана, въпреки лошото време Фредерика става, скъсва превръзката си, хвърля я в един ъгъл на стаята, облича се и излиза. Навън тя диша по-спокойно. Най-сетне сама, най-сетне може да се движи свободно.

Недалеч от замъка някой изскача изведнъж зад чемшира край пътя, по който върви. Това е Себастиян. Невъзможно й е да го отбегне. Тя се приготвя да издържи тази среща. Отвращението, което той й вдъхва, е по-силно от всякога и в него се примесва и срам, да, срам, непоносим почти, защото е бил свидетел на нейното унижение от миналата вечер.

Себастиян много учтиво я поздравява. Той е любезен. Усмихва се. От тази усмивка тръпки полазват по гърба на Фредерика. Той говори за незначителни неща. Фредерика се мъчи да се измъкне незабелязано. Но не успява. Себастиян се изпречва по такъв начин на пътя й и така се преструва, че не разбира намеците й, че тя не може да се отърве от него. Той подхваща нови теми на разговор. Тя му отговаря. Ето го, че впива поглед в белега на челото й. Пита я дали се чувствува по-добре.

— Щом се разхождам, значи, че се чувствувам добре — отговаря сухо Фредерика.

С ръце, пъхнати 8 мушамата, тя навежда глава, за да се защити от вятъра и дъжда, и продължава да върви напред.

С няколко крачки Себастиян я стига и тръгва редом с нея. Именно тогава той й казва много нежно:

— На ваше място, госпожице, не бих останал тук. Бих напуснал Бодезер още тази вечер… Повярвайте ми, говоря ви като приятел. Вървете си… — продължава той, като иска да предотврати евентуално възражение от нейна страна. — Зная добре, че за това мислите от миналата вечер, но не можете. По-скоро мислите, че не можете. Вие сте прекалено честна. Касае се за връщането на една част от заплатата, която сте получили в аванс и която не притежавате. Но защо трябва да я връщате? Вярвате ли, че той ще се занимава с подобна дреболия? Не ще ви преследва за тези няколко банкноти, които не представляват нищо за него.

Себастиян се усмихва. Фредерика чувствува, че кипи от омраза.

— Виждам, че не искате — продължава младият човек. — Е добре, ако ми позволите ще ви авансирам тази сума. Вие можете, според желанието си, да я смятате като подарък или като заем, който ще ми издължите, когато ще ви бъде удобно.

Фредерика благодари учтиво на Себастиян. Тя предпочита да изпълни докрай задълженията си. Отколкото да сеобвързва с нови задължения, които няма да може да посрещне.

Себастиян скрива недоволството си. Той променя тактиката си. Почва да я съжалява, да съжалява за случката, за страданията й. Бодезер не е място за нея, за едно младо момиче, тъй изискано, гордо, изтънчено.

Фредерика му благодари за грижите. О! Себастиян би искал да я отстрани от Бодезер! Ще почака малко! Нека продължи да говори, за да вникне по-дълбоко в мисълта му!

Себастиян се въодушевява. Тонът му става укорителен. Не разбира нищо! Не ще търпи да я оскърбяват публично? Няма гордост? Ако бяха обидили него така, както обидиха нея, той отдавна би напуснал това място… Тя можа да види на какво е способен „той“. Когато е разярен, неговата лудост не познава граници. И още! Това, което тя бе видяла, е нищо в сравнение със сцените, на които Себастиян е присъствувал. Той предпочита да ги премълчи.

Това разпалва любопитството на Фредерика. Тя страда ужасно. Иска обаче да изслуша Себастиян докрай. Да го застави да говори най-сетне, за да може да научи от него колкото се може повече нещо за барона.

— Вие, господине, сте странен човек — казва тя. — Зле сте подбрали професията си. Мястото ви не е тук като секретар на барон фон Вайзефорт, по-скоро би трябвало да бъдете в някой международен комитет, бихте могли да се посветите в защита на застрашената добродетел.

Ярост обхваща Себастиян. „Благотворителното дело“ на барона има положително хаплив език. Господарят не греши, като казва, че тя е умна; човек не би казал това, когато я види пред себе си мълчалива, стеснителна, трепереща, смаяна като птичка!

Но Себастиян се владее. Той по един или друг начин трябва да я накара да напусне Бодезер или трябва да бъде обесен. Наистина нямаше смисъл да става секретар на барона и негова дясна ръка, ако не може да успее в една толкова проста работа. Необходимо е да се прибегне към големи средства.

— Вие не познавате барон фон Вайзефорт, госпожице — казва той с доверчив тон. — Той никога не е обичал. Жените са в ръцете му като мек восък, който той мачка според каприза си, за да ги накара да играят ролята, която му се нрави. Той се забавлява, като гледа докъде отиват те, и не скрива досадата си от това, че епилогът е все един и същ; най-после те се хвърлят в обятията му. Нали го чухте? Той ги изоставя веднага щом като е получил от тях това, което му е нужно, не чрез насилие и груба сила, освен ако тесамите желаят това, а с усмивката, която вие добре познавате, и чрез властта на своя дух, това, което той нарича солта на съществуването, пароксизма на живота. Той е разкъсван от жажда за власт. Всички същества трябва да се подчиняват на волята му и когато ги има в краката си, той ги изоставя, равнодушен, уморен и отегчен, ако човек се осмели да се оплаче.

И Себастиян разказва неясно за някаква артистка, певица от Театъра на Бодезер, която била лудо влюбена в барона. Той я направил своя любовница и когато му омръзнала, я изоставил. Гневът, незадоволената страст променили до такава степен гласа на младата жена, че станал ужасен от постоянно кряскане. Тя била отстранена.

Фредерика схваща намека. Тя сдържа презрителната си и високомерна усмивка. Тя! Да загуби това, което знае! Личи си, че Себастиян не разбира нищо от изкуство.

— Тази певица не е можела да пее — отговаря тя. — Ако можеше да пее, тя никога не би изгубила гласа си.

Себастиян не може да прикрие яда си, Фредерика отговаря по същия начин, по който бе отговорил баронът, когато Зигмунд Фриде го беше обвинил, че е отговорен за това нещастие.

— Вървете си, преди да е станало много късно — продължава секретарят, имам хубаво чувство към вас! Ще бъде много жалко, ако ви прекърши, отнеме обаянието, ако ви лиши от съдържанието, което носите.

Фредерика не отговаря. Гледа го с дълбокоизпитателен поглед. Той продължава, правейки намек за нещастието, което се е случило в първите години от миналата война, по вина на барона, с едно младо момиче от германската аристокрация, Каролина фон Родевик.

Каролина фон Родевик бе придворна дама и приятелка на дъщерите на един царствуващ принц, великите княгини Отилия и Мария-Терезия. Тя бе на двадесет години. Бе грозна, но богата и от добро семейство. Барон фон Вайзефорт, който по това време бе на шестнадесет години, почва да я ухажва, нещо, което учуди извънредно всички. Каролина имаше мрачен характер. Тя беше неврастеничка.

Един ден, когато беше особено меланхолична — това бе в присъствието на великите княгини, на престолонаследника, барона и на много млади господа и млади момичета от двора. — тя повтори отново, че би се убила в момента, ако имаше револвер или отрова. Баронът изважда спокойно пред всички пистолета си и го подава на Каролина, казвайки й, че трябва да удържи на думата си. Той е сигурен, че тя е неспособна да изпълни заплахата си. Каролина пребледнява и става. Без да каже нито дума, тя взема револвера, хвърля на барона изумен поглед и излиза. Всичко се бе случило така внезапно, така непредвидено, така бързо, че никой нямаше време и присъствие на духа да се намеси. Когато схванаха опасността и се втурнаха в съседната стая, беше вече много късно. В момента, когато стигнаха до вратата, чуха изстрел. Намериха Каролина мъртва, пронизана с куршум в гърдите.

Това бе нечуван скандал. Баронът бе заявил един ден на приятели, че грозните жени са също така незначителни и скучни, както и красивите. Потулиха случката от уважение към семейството на нещастното момиче. Баронът бе изгонен от двореца. Той се записа доброволец в армията…

— И защо мислите, че той е ухажвал Каролина фон Ро-девик — продължава Себастиян. — За да вкуси от любовта на една грозна жена, тъй като той мислеше, че ще намери в нея нещо оригинално, някаква неочаквана пикантност. Той искаше всичко да знае, всичко да опознае… Той не й подава револвера от лоши чувства, а от любопитство. За да види какво ще направи тя, за да измери докъде би отишла неговата власт над нея и до каква степен може да влияе върху съдбата на едно човешко същество… Сега вие знаете едно приключение от неговото юношество. Той не се е изменил оттогава. И можете да съдите по този факт и по обещанията, които е давал на шестнадесет години, какъв може да бъде днес на четиридесет и една!

Фредерика слуша Себастиян с жадно и всепоглъщащо любопитство. Всяка негова дума се врязва като нож в сърцето й и издълбава рана. Тя го оставя да се доизкаже докрай, защото би слушала до насита, когато се говори за барона.

— Не му ли завиждате? — пита тя дръзко, когато тойсвършва.

— Аз, да му завиждам? — провиква се Себастиян, изумен от това неочаквано възражение. — Защо да му завиждам?

— Защото е обичан — отговаря Фредерика.

Без да му даде време да се съвземе, тя продължава:

— Вие разбирате по странен начин почтеността и верността, господин секретарю. Ако бях на негово място, щях да ви изгоня. Никога не можах да разбера как ви понася. Що се отнася до мен, надявам се, че ще ви виждам колкото се може по-рядко, и ви забранявам отсега нататък да ми говорите.

Тя рязко го напуска, като го оставя в неописуема ярост.

Впрочем тази постъпка, в чийто изход той беше уверен, не само че се провали, но се обърна против него. Той пъха стиснатите си пръсти в джобовете и с ругатни науста се втурва след нея. Направя няколко стъпки и внезапно се спира като закован.

Забелязва изведнъж, че се намира във френската градина, недалеч от терасата, към която гледат прозорците на апартамента на барона, нещо, което би искал да избегне на всяка цена. Хвърля бегъл поглед към тази посока. Струва му се, че някаква завеса се отдръпва и пак наново се намества. Дали баронът се готви да защити Фредерика от него? Ако ги е забелязал, ако е могъл да ги наблюдава, той ще се помъчи да открие какво се е случило между тях и ще отгатне, както отгатва всичко, когато нещо го интересува.

Себастиян се страхува. Като потиска страха си, той влиза в замъка през една врата откъм задното крило.

Фредерика се е приютила в черешовата градина. Дъждът продължава да вали. Той шиба лицето й и тече по мушамата й. Обувките й са мокри от напоената с вода трева, краката й са вледенени. Тя не забелязва това. Обхваната е от силно вълнение. Няма никакво съмнение, че баронът я обича, че тя представлява сериозна опасност за шпионската организация на Бодезер, иначе Себастиян не би се решил да вземе такива мерки, за да я принуди да напусне замъка.

Въпреки ужаса, който й вдъхва случката с Каролина фон Родевик, тази история я завладява. Тя би желала нови срещи със Себастиян, стига само той да й разкаже други спомени от този род. Ще понесе всичко, което трябва, за да знае повече, за да знае всичко. Но не е ловка. Би трябвало да бъде по-сдържана, да прикрие чувството, което я кара да го напада. Друг път ще се владее по-добре.

Тя влиза в замъка, сваля мушамата си и влажните си обувки. Навежда се, за да вземе обувките, които носи в къщи. Няма ги. Напразно ги търси. Не може да ги намери. Учудена, се пита дали Сузана или някой от слугите ги е взел, за да ги почисти. Готви се да тръгне по чорапи, когато вратата се отваря. Влиза баронът. Той държи в ръка изчезналите обувки и ги съзерцава, сякаш за него те са най-скъпото нещо на света.

Фредерика изведнъж скача. Много е смутена и иска да избяга. Но той е застанал между нея и вратата. Тя ще трябва да мине край него, непосредствено до него. Но няма сила и се отпуска върху един стол.

Баронът спокойно се приближава до нея.

— Ето какво търсите — казва той и с едно движение, което я разтърсва, коленичи в краката й.

— Ако позволите, ще ви помогна да се обуете.

— Сама ще ги сложа — казва Фредерика нервно. — Дайтеми ги.

Но той продължава да стои неподвижен, втренчил поглед в краката на Фредерика, като вдига учудено вежди. Тя проследява погледа му, поруменява и като ожилена скрива крака си под стола. На чорапа й има дупка.

Баронът клати глава полуиронично, полунеодобрително.

— Ще се скарам на Сузана… Тя ви занемарява… Лошо се грижи за вас… Госпожице Илзен, лошо, много е лошо. Предположете, че някаква неприятност ви се е случила и че всички ще забележат това. Свършено е с вашето добро име, с вашата чест, понеже ви е известно: доброто име и честта на младите жени зависят от тези подробности!

Каква ирония под този почтителен и внимателен вид.

— Колко пъти съм чувал баба си. Бог да я прости, да твърди пред братовчедка ми, че е лъжа и лицемерие, когато под безупречната външност се крият скъсани дрехи. Тя настояваше дори, че никакъв мъж няма да се ожени за момиче, което допуска такава небрежност.

Фредерика е червена като жарава и е ужасно ядосана поради това.

— Много искам да зная… — казва тя с треперящ глас. — Все едно ми е, че чорапът е скъсан. Много ме е грижа за човека, който би се страхувал и срамувал от един скъсанчорап.

И тя изважда крака си изпод стола. Блясък минава през очите на барона. Той се мъчи да прикрие една усмивка.

— Имате пълно право — отговаря той с невъзмутим вид.

— Моля, дайте ми сега обувките — казва Фредерика. Продължавайки да стои на колене, баронът се покланя.

— Ето ги — казва той и ги поставя пред нея. Фредерика се обува бързо и се надига, за да стане и тръгне.

Баронът слага нежно ръка върху китката й. Този допир е достатъчен тя да седне наново и да не мисли вече за тръгване.

— Останете — казва той с голяма нежност, — имам нещода ви кажа…

Лицето му е почти наравно с нейното. Очите му са съвсем близо. Те са чудно меки, блестящи и дълбоки.

Тя чувствува, че очите й се пълнят със сълзи. С неимоверни усилия успява да ги задържи. Баронът я гледа страстно и с неутолима жажда. Неволен и бегъл трепет преминава по лицето му. Смаяна, изплашена, Фредерика е неспособна да изрече някаква дума, да направи някакво движение.

— Защо станахте днес? — казва той. — Докторът ви забрани това. Постъпили сте неразумно. Трябваше да останете на легло… Но аз съм ви благодарен, представи ми се случай да ви видя.

Той продължава да я съзерцава със същата жадност, със същата страст.

— Ако съм в краката ви, то е, за да ви искам извинение.

Гръм да беше паднал близо до Фредерика, щеше да я разтърси по-малко, отколкото думите на барона. Тя губи самообладание! Но се съвзема благодарение на една мисъл, породила се в дълбочината на съзнанието й. Изглежда барона с такъв поглед, че той е заслепен.

— Ако сте на колене пред мен — казва тя, — значи, че се смятате мой роб?

Той е изненадан. Мълчи известно време, после някаква неуловима усмивка се появява на устните му. Тази усмивка кара Фредерика да трепери, толкова нежност и ирония съдържа тя.

— Да — отговаря той.

— Е добре, ако сте мой роб, отстранете се, за да мога да мина.

Няколко мига баронът остава неподвижен. Той размисля, сетне, съвършено спокоен, се изправя, прави няколко крачки назад и се покланя.

— Както обичате — казва той.

Фредерика излиза, пресича хола, изкачва стълбата, всичко прави с измерени стъпки, спокойна на вид. Но когато баронът не я вижда вече, тя почва да тича, бърза като стрела, и се втурва в стаята си, запъхтяна. Тя е слисана, объркана, луда от радост, отчаяна. Как се случи това? Благодарение на какво чудо тази тежест, която я задушаваше, изчезна за няколко секунди, като насън? Как хаосът и мракът се бяха превърнали в нещо затрогващо и пленително? Този човек е шеф на петата колона във франция, бъдещият Reichleiter на победена франция. Това е премного за нея! Ето я поразена. Но веднага споменът за барона, коленичил в краката й, погледът му, усмивката, бледността му съживяват безумната надежда да получи от него всичко, което тя ще пожелае. Изпитва треска. Сърцето й, главата й се пръскат от щастие и радост.

Себастиян бе видял добре. Баронът ги беше наблюдавал през прозорците си. Той бе наблюдавал докрай сцената, чийто смисъл предчувствуваше. Той искаше да бъде уверен.

На вечеря около масата на барона са доктор Фроман, Волф Грюн и Себастиян.

Баронът наблюдава секретаря си. Тази вечер Себастиян проявява страшна охота за ядене. Случило му се е нещо неприятно и за да заличи лошия спомен, за да се утеши, тойяде лакомо.

Умишлено баронът заставя доктора да говори за най-шумните поражения, които познава историята, и най-известните случаи на измяна между приятели. Докторът сияе от задоволство. Той проявява в случая удивителна ученост. Вниманието на барон фон Вайзефорт го очарова.

На едно място Себастиян не се сдържа. На няколко пъти щеше да се задави. Той се върти на стола си, сякаш го пекат на шиш. Баронът се забавлява и същевременно се старае да сдържи яда си. Той сега е уверен, че е отгатнал вярно.

След кафето секретарят се опитва да се оттегли с доктора и Волф Грюн.

— Остани — казва баронът с повелителен тон. И когато остават сами:

— Какво се е случило между теб и госпожица Илзен днес следобед? — пита той с тон, на който никой не може да устои.

Себастиян става. Той прави значително усилие над себеси.

— Ще бъда прям, господине — отговаря той.

— Това е най-доброто, което можеш да направиш. Какво е станало впрочем? Предугаждам една чудовищна нетактичност.

— Говорих с малката…

Баронът го изглежда с многозначителен поглед. Себастиян се поправя, като мърмори сърдито:

— Говорих с госпожица Илзен.

— Така е по-добре — отговаря баронът… Бъди учтив, Себастиян. Да, забелязах. Но не виждам какво лошо има в това, че си разговарял с госпожица Илзен… Какво й каза?

Себастиян преглъща слюнката си.

— Посъветвах я да напусне Бодезер.

И той разказва как предложил на Фредерика да улесни заминаването й, нейния отказ, че е апелирал безполезно към гордостта й, и това, което тя му отговорила; че трябвало да стане член на един международен комитет, който се занимава със защита на застрашената добродетел.

Баронът избухва в смях. Себастиян е разгневен и засрамен.

— И по-нататък? — пита баронът.

— Разправих й за начина, по който вие се отнасяте с жените.

— Какви начини?

— Че жените са играчки в ръцете ви, че… Себастиян повтаря дума по дума това, което бе казална Фредерика.

Баронът се усмихва иронично.

— Ти каза това на госпожица Илзен?

— Да, господине.

Баронът саркастично клати глава:

— И й даде навярно примери?

— Да, говорих й за Елена Соровиц и за… Себастиян се спира, страхува се.

— И за кого — пита баронът заповеднически.

— За баронеса Каролина фон Родевик.

За миг в очите на барона проблясва нещо опасно, но веднага изчезва и се замества с някакъв подигравателен израз.

— Ти се магаре, Себастиян — казва той спокойно. — Случвало ми се е да се съмнявам в твоя ум и тази вечер напълно се убедих, че съм бил прав.

Младият човек е силно развълнуван. Той се провиква с пресипнал глас:

— Тази жена…

Един поглед на барона е достатъчен, за да го прекъсне. Той се мъчи наново да произнесе тъй ненавижданото име, което не иска да излезе от устата му:

— Госпожица Илзен представлява опасност за вас, чувствувам това, зная го. Тя ще ви погуби, а заедно с вас и всички нас.

— Макар че си ми повтарял тази мисъл много пъти, аз все със същото удоволствие я чувам. Наистина не ми дотяга. Защо госпожица Илзен представлява опасност? Тя не знае нищо и нищо не ще разбере.

— Защото вие я обичате, да, вие я обичате — вика буйно Себастиян.

— По какво съдиш, че я обичам?

— Не се отнасяте с нея, както с другите.

— Обясни!

— Защо не искате тя да знае? Защо не трябва нищо да знае. Защо я държите настрана от всичко, като цвете, което ще загуби аромата си, ако излезе от затворената с високи стени градина, където вие го криете и пазите от погледите на всички? Да, вие не искате тя да загуби, запознавайки се с нашата дейност, ценното и привлекателното, което има у себе си. Да загуби тази поезия или както вие казвате, тази рядка хармония, тази неотразима аура, поради която я обичате. Вие имате нужда от невинност, искреност и чистота, да, имате нужда от всичко това, иначе бихте се задушили. Ако знаеше, ако беше с нас, тя щеше да повехне. Другите, аз, ние, които сме ваши съучастници…

— Не мои съучастници — казва баронът сухо, — мои подчинени, изглежда, че ти забравяш това.

Себастиян подскача и се сгушва.

— Ние, вашите подчинени — отговаря той покорно, — вие ни смятате създадени от друга… от друга материя, от някаква груба, достатъчно долнокачествена, за да ни потопите в тази тиня, която рискува да измърси нея, госпожицата! Да се изразя другояче. Вие признавате безусловно, че това, което ние вършим тук, е престъпно, долно, безчестно; в душата си вие го осъждате. Ето къде е опасността.

Баронът слуша Себастиян с невъзмутим вид. Той е извадил цигара от табакерата си и се мъчи да я запали. Вниманието му е напрегнато до крайност. Погледът му е впит в Себастиян, студен, авторитетен, твърд и волята му упражнява толкова неотразимо въздействие върху него, че той издава цялата си мисъл:

— Страхувам се, че един ден ще трябва да избирате между нея и делото и че пред такава една неизбежност вие ще изберете нея.

— С други думи, че ще изменя — отговаря баронът студено.

Като чува тези думи, Себастиян пребледнява. Той трепери от смелостта си. Баронът се изсмива гласно, с отривист, сух смях, от който по гърба на младия човек полазваттръпки.

— Вие се смеете — вика той вън от себе си. — Защо се смеете? Дали защото виждате в това някаква хубава шега, или защото в перспективата на измяната заради една жена има нещо съблазнително! Това никак не би ме учудило!.

Смехът на барона пресеква тъй внезапно, както бе започнал. Той се изправя.

— Себастиян, ти си един глупак — казва той. — Целта ти беше да отстраниш госпожица Илзен от Бодезер, от мен.

Мога да те уверя, че твоите намерения дадоха обратен резултат. Тя жадно е поглъщала думите ти и в този миг съжалява, че не си повдигнал повече завесата, която прикрива тайната на живота ми. Това лесно можеше да се предвиди. Беше толкова просто. Ти възбуди още повече интереса и любопитството й към мен и се хващам на бас, че в момента е готова да се разболее. Баронът клати глава.

— Благодаря ти за услугата, която ми направи. Ако исках да постигна това, не бих могъл да постъпя по-добре. И какво отговори госпожица Илзен?

Себастиян се измъчва.

— Че сигурно ви завиждам, че съжденията ми за верността и честността тя не споделя и че…

Гласът на Себастиян се задавя в гърлото му.

— И че…? — пита баронът.

— И че на ваше място тя би се отървала от мен.

— Това именно ще сторя — казва баронът, ставайки. Неговото небрежно и иронично държане се сменя изведнъж с надменност и необикновено високомерие.

— Поручик Винде! — казва той сухо.

Себастиян подскача. За миг, с движение на автомат, чиято пружина са натиснали, той се изправя и застава мирно.

— Поручик Винде — продължава баронът, — Вие извършихте днес три нарушения… Първо, че проникнахте във френската градина, под прозорците ми, нещо, което трябваше на всяка цена да избегнете, за да не видя. Вярвайте, проследих с най-голямо внимание сцената, която се разигра на няколко метра от мен, и отгатнах причините само по вашите движения и по вашето държане. Допущате ли това?

— Да, ваше превъзходителство!

Себастиян прави свръхусилия да овладее гласа си.

— След това вие се провинихте в недисциплинираност и непокорство. Бих ви заповядал да не се месите в тази работа. Имах слабостта да се отнасям с вас като с приятел. Вие се показахте недостоен за това приятелство. Злоупотребихте, мислейки, че моето великодушие и обич, които ви засвидетелствувах, ще ме накарат да не обърна внимание на този акт на неподчинение. Е, добре, може би бих ви простил, ако не бяхте извършили трета грешка… Вие зле пресметнахте удара си. Получихте обратен резултат на този, който очаквахте. Това е вашата най-голяма грешка. Тази случка ме принуждава да установя и да приема, че възпитанието, което сте получили в Орденсбург, не е дало добър резултат. Вие се излъгахте, и то в една работа, с която едно дете би се справило много лесно. Изгубихте си времето, особено аз. Вие нищо не сте научили. Може да се върнете там, откъдето сте дошли… Необходим ви е още стаж. Имате нужда да преповторите основните познания, макар и да се страхувам, че това е безполезно. Вие сте един безнадежден случай. Научете се да се владеете. Липсва ви замах. Нямаме нужда от деца, а от мъже, ръководители, които да не се поддават на дребнавите си инстинкти… Ще отидете на летище №5. Един самолет ще ви чака там. Той ще ви отведе в Берлин. Там ще чакате заповедите ми. Пригответе си багажа. Ще тръгнете тази нощ. Пращам ви с мисия. Това ще бъде официалната причина за отпътуването ви.

— Слушам, ваше превъзходителство.

— Свободен сте, поручик Винде.

Себастиян поздравява по военному и тръгва. Той е бледен като смъртник. За да прикрие отчаянието си, провалянето си, принуден е да напрегне всички сили на волята си.

— Един последен съвет — казва баронът в мига, когато прекрачва прага на вратата. — Когато сте ядосан или когато ви е страх, вие ядете прекалено. За едно опитно око много лесно е да забележи това. Наблюдавайте се. Ако не ви бях изненадал във френската градина, достатъчно беше да ви видя тази вечер на масата, за да се събуди подозрението ми.

— Благодаря ви. Ваше превъзходителство — казва Себастиян.

Той бърза да излезе от стаята. Не може да издържи повече. Изпъден е от Бодезер. Неспособен е да възпре сълзите, които се показват на очите му.