Ноел Анри
Защото ме обичаш… (5)

Тази нощ тя сънува. Някакъв кошмар я събужда, вцепенена от ужас. Сънят й е тясно свързан с войната. Той е ясен, но необикновен. Тя не го разбира.

Тя, Фредерика Илзен, е някакъв френски началник, който пази с малък гарнизон някаква крепост край морето. Крепостта е дървена. Тя няма дълго да устои на нападението на германците. Никой не знае дали нападението ще се извърши по суша или по море.

Началникът на германците е много близо до нея. Той я обича, а и тя също го обича и мрази. Той е някакво всезнаещо същество, ясновидец, който всичко знае, всичко разгадава, някакъв демон. Тя не смее да остане в негово присъствие, защото й се струва, че погледът му прониква през черепа на главата й, през тялото, чете мислите в сърцето й като в отворена книга, узнава плановете на французите и по този начин тя, без да иска, ще издаде своите.

Изведнъж се намира в командния пост на германците. Началникът е там. Леденостудена е към него, но чувствува как някаква могъща, непреодолима сила я тласка към него. В упоритостта срещу тази любов има нещо раздиращо, но и нещо, което граничи с екстаз.

От него научава, че ще атакуват крепостта откъм морето и тя побягва, за да предупреди гарнизона. Преследват я. Ето я под закрилата на крепостта; преминавайки през оградите, тя затваря вратите след себе си, редица врати, безкрайна редица врати. С отчаяние вижда, че дървените стени и тези врати няма да устоят на първото нападение. Всички защитници са вече на крак, въоръжени, на пост, на пост зад всяка бойница, зад всяка кула.

Откъм морето се показват неприятелските кораби, цепещи вълните със замайваща бързина, като оставят дири от пяна след себе си.

Заобиколена от офицерите си, Фредерика ръководи съпротивата на командния пост, когато началникът на германците, обкръжен от войниците си, нахълтва в помещението.

Фредерика е ужасена. Как е проникнал в крепостта? Човек би казал, че е проникнал през стените, като някакъв дух. За миг френските офицери са задържани и обезоръжени.

Само Фредерика е оставена свободна. Германският командир заявява, че пленниците веднага ще бъдат разстреляни. Фредерика се доближава до него и извиква:

— Щом е така, ще убиете и мен!

— Не теб — казва германецът с остър глас, — не теб! Отдръпни се!

Фредерика още чува страстните трепети на този глас.

— Не! — казва тя.

Внезапно тя му грабва кинжала, допира върха до гърдите му и казва сурово:

— Убий ме, защото ще те убия!

— Не — отвръща той със същия глас, — не! Ти, ти можеш да ме убиеш. Няма значение! Няма да те докосна! Не ще се защитавам.

Тогава, стискайки зъби, Фредерика забива ножа. Тя знае, че ударът е смъртоносен, че го убива. Изпитва луда радост и безкрайно отчаяние, защото го убива, а го обича!…

Събужда се. Още усеща съпротивата на тялото от забиването на ножа, отчаянието и безкрайната си радост. И внезапно, като поразена от гръм, разбира, че германецът е барон Карл-Стефан фон Вайзефорт. Трепереща, тя потъва в пот, обхваната от невъобразим ужас.

Но това не беше вярно, това бе само сън! Сънувала е! Слава Богу! Какво неизразимо облекчение! Сълзи се стичат по страните й. Не го е убила! Той не е мъртъв! Той е жив!

Животът в Бодезер тече пак постарому. Снегът се е стопил и изчезнал. Всяка сутрин един кос пее, колкото му глас държи, в дърветата под прозорците на Фредерика. Песента му, нежна и силна, пълна с живот и радост, но носталгична, прониква в сърцето. Водни капчици падат от клоните. Люляковата горичка и черешовата градина са напъпили. Изпод сухите клонки, които са ги запазили от зимния студ, тук-там в лехите се показват зелени израстъци. Група градинари са се заловили да чистят басейните и френската градина. В по-слънчевите места разцъфват кокичета и иглики.

Фредерика е самотна. Тя не вижда вече никого. От време на време някаква случайна среща в хола, галериите или парка. Разменят учтив поздрав, бърз и любопитен поглед и това е всичко… Баронът е невидим. Той посреща гости, но не кани вече Фредерика. Тя застава на прозореца на галерията и дебне пристигането и заминаването на колите. Когато зърне високия силует да слиза или изкачва величествената стълба, сърцето й почва лудо да тупти. Обхваната е от нетърпение, тъга и мъчително желание, които я довеждат до непоносимо състояние.

След десетина дни баронът я моли да слезе и да му посви ри.

Тя свири вече цели два часа. За пръв път се чувствува изморена. Недоволна от себе си, тя става, затваря пианото и си тръгва на пръсти. Минава покрай открехнатата врата и както винаги хвърля поглед в съседната стая. Днес Краген не е тук; тя ще може свободно да погледне. Доволна е!

Гледката, която се разкрива пред очите й, я разтърсва.

Баронът се е отпуснал върху масата с лице върху книгата. Още държи перото между пръстите си, другата му ръка виси безпомощно.

„Убит, убили са го, мисли Фредерика, отчаяна от мъка; и то на няколко метра от нея, когато е свирила и нищо не е чула, нищо не е почувствувала!“

Тя се спуска към барона. Но стигнала до него, изведнъж спира. Обхваща я страх, безпричинна боязливост. Колко е неподвижен! Страхува се да го докосне. Повдига ръка и я слага на рамото му. Тялото под пръстите й е странно твърдо и вцепенено. Лошо предчувствие разкъсва сърцето й. С трескави движения, с удвоена от вълнение сила тя хваща барона и успява да го облегне върху гърба на креслото.

Срещу нея е едно застинало, вцепенено лице и от него я гледат широко отворени очи, стъклени, безизразни и страшни. Косите на Фредерика настръхват. Ужасена, тя отпуска тялото, което се сгромолясва с глух шум на масата.

Това проснато на масата същество не е баронът, това е някакъв автомат, автомат, който поразително прилича на него. Часовниковият механизъм, който отмеря движенията и му придава признаци на живот, тази вечер сее развалил. И именно тази вечер, за пръв път тя, Фредерика, е трябвало да влезе в работния кабинет на барона и да го открие.

С тракащи зъби тя побягва, влиза в салона за музика, отново сяда пред пианото и започва да свири. Един всемогъщ инстинкт й заповядва да прикрие откритото. Когато бъде в стаята си, скрита от чужди погледи, ще се помъчи да разбере какво означава този автомат. А сега трябва да забрави, да забрави! Въпрос на живот и смърт е. С нечовешко усилие тя потиска вълнението, което се надига в нея и застрашава да я залее и отнесе кой знае накъде: в безумието, в смъртта, в някакво нещастие и неизразимо отчаяние.

Тя свири. Забелязва, че свири добре, по-добре от всякога. Тази увереност й позволява да възвърне равновесието си. Но каква полза, че свири хубаво? Той не слуша. Може би никога не е слушал. Подиграва се с нея. Играчка е в ръцете му. Той я мами. А в този миг нейната роля може би се състои в това да внесе хармония, ред, спокойствие и радост сред хаоса?

По-късно тя се запитва дали не би било по-добре да каже, че знае. Защо скри, защо? Беше я страх да не го загуби. Това бе рефлекс за самосъхранение; но не съхранение на живота, а на това, което е по-скъпо от живота…

След няколко минути се появява Краген. Както винаги, той е пълен с достойнство и е прекалено точен. Приближава се до пианото, почтително застава зад нея и чака, докато довърши свиренето.

— Господин баронът ме изпраща да благодаря на госпожицата — промълвя той.

Фредерика благославя полумрака, който й позволява да скрие лицето си. Тя става. Той загръща раменете й с наметката. Когато стига до вратата, тя се старае, както обикновено, да хвърли поглед към работния кабинет на барона, за да не привлече вниманието на Краген. Видът на проснатото върху масата тяло я кара наново да загуби самообладание. Тя се съвзема, обръща се към Краген, поруменява, за да види той, че се срамува от любопитството си, и го пита, продължавайки да върви:

— Не сте ли уморен, господин Краген, вие оставате всяка вечер толкова до късно?

— Свикнал съм, госпожице.

— Сутрин рано ли ставате?

— Невинаги.

Зает с отговора, краген минава покрай вратата на барона, без да погледне. Фредерика постига целта си. Той всеоще не успява да види, че автоматът е развален. Тя е сигурна в това, защото в критичния момент не го изпуска от очи.

Докато преминават коридора и изкачват голямата стълба, тя продължава разговора.

— Не е ли много тежък този свещник?

— Не.

Тя чувствува, че би могла да го носи само с две ръце.

— Защо няма електричество?

— Господин баронът предпочита светлината на свещите.

— Вярно е, това е много по-красиво — тя също предпочита светлината на свещите. — Сигурно в замъка се изразходва грамадно количество свещи?

— Доста — отговаря Краген.

— Каква работа е да се сменят и почистват свещниците!

— Да — казва Краген. — За щастие прислугата е многобройна.

Ето и стаята на Фредерика. Тя пожелава лека нощ на Краген и се прибира. Без съмнение сега Краген слиза, за да скрие автомата. Ще го намери повреден, неработещ. Ако не се усъмни, че госпожица Илзен е забелязала случилото се, той веднага ще се успокои. Тя не прояви никаква изненада, минавайки покрай вратата, хвърли поглед към стаята. Само се смути и изчерви, както винаги, защото не може да овладее палещото си любопитство към господин барона. Автоматът, и Краген благославя Бога за това, се е развалил, докато той я е придружавал до стаята и слизал обратно по стълбите.

За няколко секунди тя се съблича, изгасва светлината и се хвърля в леглото. Ето я сама, най-после сама и на тъмно. Никой не може да я види, нито да я чуе.

Трепет разтърсва цялото й тяло, от главата до петите, без да може да се овладее. Хаос цари около нея. Би желала да извика, но не може. Но внезапно, като светкавица, една мисъл изниква от глъбините на съзнанието й. Нещо се люлее, разпада се у нея. Това, което долавя, което предчувствува и причинява едно сътресение, е още по-страшно от онова, което е изпитала при откриването на автомата.

Да, това е! Това е! Тя нито за миг вече не се съмнява. Вярно е! Напълно е уверена. Всичко може да се обясни, всичко е ясно като бял ден. Колко е била глупава, сляпа, глуха, че по-рано нищо не е видяла и разбрала. Да, положението на барона, книгата му, автоматът, разговорите, които бе чула на масата и във фоайето на театъра, чийто странен характер сега разбира с цялата яснота, сцените, на които е била свидетелка, независимо от желанието си, поведението на Себастиян, враждебността му, също и на графинята, на част от оркестъра, на младите момичета, които се държат пред барона като пред някакъв страшен началник, който ги омайва и им вдъхва някакъв горещ фанатизъм, изисква от тях подчинение и сляпа преданост; всичко това, което тя долавя 6 природата на барона, безграничната му смелост, презрението му, иронията, неотразимото магнетично въздействие, което упражнява върху всички, самоувереността, самообладанието, силата и проницателността на ума му, енергията и необузданата му воля, буйността на страстите, способността да се прикрива, обаятелните му обноски, високомерието, дори обожаването на музиката и най-сетне скритата наслада от превъзходството над другите, всичко това се свързва, сглобява се като елемент на някаква тайна, за да покаже по един неоспорим, абсолютен начин, че баронът не е политически емигрант, нито германски патриот, нито неуловим неприятел на хитлеристка Германия; баронът е шпионин, предател, агент на Гестапо, член, не, повече от член, шеф на петата колона във Франция, на тази пета колона, чиято дейност, методи и цели той по такъв поразителен начин разкрива в книгата си. Именно той е този, който организира вътрешното разпадане на Франция, за да може тя да се сгромоляса като проядена от червеи постройка в момента, когато Германия ще я нападне.

Преди всичко не трябва да пада духом, да не се издава, да бъде спокойна, да не вика. Тя не иска да припада, да полудява, да се разболява!

И в същия момент Фредерика разбира, че Франция е загубена, защото именно той подготвя провалянето й. Той не може да не успее! Франция е изгубила войната. Достатъчно е само да си го представиш него и всичко, на което е способен! Това е даденост, която се налага и побеждава.

Тя не може да се въздържи да не изпитва към барона безкрайно възхищение, а при мисълта за неговото превъзходство — някаква зловеща гордост.

Той го бе казал сам първата вечер, когато я покани на вечеря, че Франция не може да се противопостави на Германия, защото се намира в положението на жена, неможеща да устои пред мъжа, който я желае, защото самата тя тайно желае да му принадлежи. Той го каза. Не играеше, не се шегуваше. Мислеше го. Всички освен нея го бяха разбрали! Всички го знаеха, всички бяха посветени в тайната.

Оркестърът, най-добрият в Европа, Театърът на Боде г зер, това чудо на изкуството, всичко бе само фасада, една хитро стъкмена фасада, чудесно измислена и осъществена, зад която, прикрита, се простира дейността на барона и на агентите му. В същото време тя превъзходно задоволява страстта му към музиката. Тази двойственост, вместо да му причини глуха болка в душата, му харесва, забавлява го. Той се чувствува над другите и изпитва едно изтънчено, остро и сладострастно удоволствие.

Част от музикантите на оркестъра са невинни. Другите, мнозинството, са шпиони. Сега тя разбира държанието им, презрителния им вид, чувството им за превъзходство, погледа им, същевременно смутен и нахален. Те се страхуваха от нея, страх ги беше да не отгатне нещо и се сърдеха, че баронът я държеше в неведение и я покровителствуваше…

Това беше ревност, един вид духовна ревност… Благодарение на пътуванията на оркестъра, които ставаха по един грижливо изработен план, според нуждите на тайната организация, музикантите проникват във военната зона и вършат наблюдения от голямо значение и под предлог че изпълняват пред войниците най-хубавата музика в света, влизат във връзка със съучастниците си.

Това е гениално, просто, но чудесно измислено! И Фредерика почва да се смее, пребива се от смях, плаче от смях. Бертран Алг също не можа да се въздържи да не избухне в смях, слушайки диригента да приказва за честност, откровеност чистота и невинност!

Фредерика се овладява. Изтощена е. Обясняват се враждебността на Себастиян, на графинята, презрението им. Вземат я за патка, за съвършена глупачка и в същото време ги е страх от нея да не открие, да не научи. Себастиян е дясната ръка на барона. Графинята е неговият зъл гений. Нейната красота и чар са предназначени да привличат в мрежите на барона избраните жертви, да ги омотаят, да ги пленят, да направят от тях предани на плановете му същества. А книгата му! Как е посмял да напише такава книга? Да разкрие подобни неща! Каква дързост, каква луда смелост! Това е най-смелият му удар, най-лудата му постъпка.

Зигмунд Фриде не знае нищо. Фредерика би могла да се закълне. Една непоносима болка свива сърцето й… Баронът лъже най-добрия, най-откровения, най-благородния човек! Но не е достатъчно! Лъже също и доктора, един добряк. Мести ги като пионки върху шахматна дъска. Може би те са най-ценните му фигури. Обаче това не му пречи да цени науката на доктора, подигравайки се на простодушието му, и да почита, искрено да обича Зигмунд Фриде. Той обича действителността. Защото от тази действителност се ражда онова духовно напрежение, което поддържа вкуса и изостреността към силните усещания, чувствата, мислите.

Кой е той? Много по-опасен, отколкото би могла да си го представи. Той е двойствен, омразен. От хората прави предатели и когато някой стане предател, той отказва да му стисне ръката, презира го. Презрението на всички по света не би било достатъчно за него, за да смаже предателите. Всички тези хора, които посещават Бодезер и се опияняват от разточителното му гостоприемство, тези хора, чиито ръце дори не желае да стисне, те са предатели.

А тя? Защо я бе довел в Бодезер? Защото я харесваше като пианистка? Или може би без никаква задна мисъл? Никога не бе доловила в думите му някакъв комплимент. Тя свиреше и той пребледняваше. Ценеше изкуството. Наслаждаваше се на музиката й и в същото време я използуваше за алиби, когато полицията искаше да знае къде е прекарал известни часове от деня или нощта. Тя също е една марионетка, чиито конци дърпа баронът.

Трябва да го предаде, да, да го предаде! Какво да направи? Към кого да се обърне? Всички ще я помислят за луда. Той има достатъчно съучастници сред най-високите чинове на правителствената и военната йерархия. Ще потулят аферата, а нея ще я арестуват. Агентите на барона ще я убият. Но ако пък я чуят? Ще арестуват него. Ще го затворят. Той ще бъде осъден и разстрелян.

Страшна мъка разкъсва сърцето на Фредерика. Не, тя не иска да го предаде! Не е възможно!

Фредерика лежи в леглото си отпаднала, неспособна да мисли, разтърсена, отнесена от някакъв вътрешен, неизказано бурен ураган. Винаги ще се учудва как не е умряла именно в този миг.

Съмва се, светлината блещи. Всичко се възвръща към живот. Фредерика се събужда след няколко часа сън, който е бил дълъг кошмар. Тя трябва отново да се яви пред очите им. Нищо в нея не трябва да ги изненада. Колко ли очи има в замъка, чиято длъжност е да дебнат лицето й, движенията, думите й, за да открият какво мисли, какво знае, какво е направила или ще направи. Тя ще успее да се прикрие, трябва да успее. Те ще видят, ще научат един ден на какво е способна! Тя също ще успее да ги излъже, да си поиграе с тях.

От един вестник, който бе захвърлен на масата, научи, че същата нощ германците са атакували и завладели Норвегия и Дания.

Следобед тя излиза в градината и стига до едно диво и скрито място. Изтяга се зад една стена върху изсъхналата и пожълтяла от миналата година трева. Мислите й блуждаят в мъгла. Тя не е сънувала.

И изведнъж си спомня съня, който бе сънувала след заминаването на оркестъра. Значи човек е по-прозорлив в сънищата си, отколкото в действителност! Този сън издаваше барона. Тя не би разбрала поръчението, което й изпращаше едно неизвестно, всезнаещо същество, скрито в нейните дълбочини. Колко сляпа, груха, невежа е тя!… В съня си го убива и той се оставя да бъде убит! Не иска това!… Не! Не иска! Това е прекалено много за нея! Да не мисли вече! Да не мисли! Да заспи! Да забрави това жестоко нещо!… Обзема я смъртна умора.

Някакъв глас я изтръгва от нейния полусън. Познава гласа на Себастиян. Той се е разположил от другата страна на стената и говори с някакъв приятел.

— Работата бе извършена отлично тази нощ — казва непознатият и се смее. Себастиян му приглася.

Фредерика разбира, че се говори за Норвегия. Тя слухти. Не иска да пропусне нито дума от разговора им.

— Приемът в нашата легация е бил блестящ — продължава непознатият. — На него са присъствували висши военни и цивилни лица, цялото дипломатическо тяло. В полунощ прожектирали филма за победата над Полша, за да ги угнетят предварително и да ги накарат да размислят добре, в случай че пожелаят да се съпротивяват. В един часа флотата пристигнала в пристанището и навлязла без всякаква съпротива. Комендантът получил заповед по телефона да откачи електрическите мини, които преграждали входа на пристанището. Той се подчинил. На заповеди по телефона! Каква невинност! И те наричат това почтеност! Подпомогнати от нашите „туристи“, парашутистите с атака завзели летищата и радиостанциите. Един от нашите забранил по микрофона да се подчиняват на заповедта за мобилизация. Отлично съгласувани по време операции. Прекрасна работа. Норвегия е загубена. Съюзниците нямат необходимите сили, за да я подпомогнат по ефикасен начин.

— Добра генерална репетиция — казва Себастиян. — Тук ще направим същото, ако не и по-хубаво.

При тези думи Фредерика потръпва.

— Е, кажи ми, Себастиян, тя тук ли е още? — подема непознатият.

— Да.

И непознатият се колебае дали баронът най-после…

— Не, не е, тя не е — отговаря Себастиян с тон, който не търпи възражение.

Вниманието на Фредерика е напрегнато до предел.

— Как не е?

— Ти казваш, че тя е опасна. Е, добре, ако не е, не виждам с какво би била опасна!

— Много просто, платоническата любов при един мъж като него трябва да е по-силна от всичко. Ето кое е обезпокоително!

След късо мълчание непознатият продължава:

— И ти казваш, че тя нищо не знае?

— Абсолютно нищо.

— Ти се подиграваш с мен… Това е също така поразително, както когато твърдиш, че тя не е любовница на барона.

— Не се подигравам… Тя не знае нищо, не подозира нищо.

— Не е много хитра. Нима очите й са завързани? Или главата й е много дебела?

— Е, скъпи ми Лео, не е доказано. Пък има също така и прикриване. Добре направено, превъзходно устроено, психологически схванато, специалитет на къщата!

Себастиян продължава с тон на гняв и присмех, невъзможен за описване.

— И после, както казва той, това е нейната невинност, добродушие, които безкрайно го очароват. Любовта не вижда лошото, казва той! Простак! Извадил е от библиотеката поезията на Хайне и от време на време препрочита някои стихове, чувствувайки се на седмото небе. Превръща се в юноша, романтичен юноша. Той! Да умреш от смях или да побеснееш! Друга една книга — приказките на Андерсен — от няколко дни не я оставя. Лео, чел ли си „Дванадесет лебеда“?

— Не — отговаря Лео.

— А „Малката продавачка на кибрит“?…„Славеят?“…„Царицата на снеговете“?…Не?… За да си дам сметка какво представлява тази книга, която го омагьосва, аз я купих, похарчих два франка. Намерих я на старо… Толкова по-добре… Не струва повече. Прочетох я! „Славеят“, това е историята на един славей, който с песента си трогва до сълзистария император на Китай и накрая, след смъртта му, го възкресява. Виждаш ли сходството? Тя също е един вид славей. Може би очите на господаря се насълзяват, когато чете тези безсмислици? В „Малката продавачка на кибрит“ едно момиченце умира от студ в снега, където е скитало цял ден с боси крака, опитвайки се да продаде стоката си! Виждам го как, четейки това, мечтае да я покровителствува, да стопли замръзналите й крака, да я вземе в прегръдките си. Малката продавачка на кибрит има, разбира се, чертите и душата на неговата любима… Колкото до малката Герда от „Царицата на снеговете“, то тя няма нужда от вълшебен чар, за да намери и излекува нейния миличък Кей, станал безчувствен и лош от блясъка на едно дяволско огледало, попаднало в очите му. Цялата й сила е в нежното й и добро сърце. Тя е едно любящо и невинно дете. Именно чрез тези качества побеждава. Няма на какво да я учи човек… Трогателно, нали? Тъй като се опитах да изразя учудването си, като го видях да чете подобна литература, той се усмихна, потупа ме по рамото и ми каза, че не вижда какво би могло да ме учуди. Не е ли Андерсен един стопроцентов северен писател? Впрочем, неговите разкази могат да бъдат препоръчани от висшите органи на партията и особено от хер Розенберг… И после изведнъж, като се занимавахме с нещо друго, той ме пита: — Себастиян… — Да, господине… — Обичаш ли розите? — Да, но да, господин барон!… — отговорих учтиво. — Никога ли не си мирисал роза, Себастиян?… — Да, господин барон!… — Е, добре, какво мислиш за това? — Струва ми се, че оглупявам и отговарям, че розите имат хубав аромат. — Себастиян, отвръща той, ти си магаре и нямаш душа… Никога ли не си почувствувал, вдишвайки аромата на една роза, лудото желание да се слееш с този парфюм, с нейната красота и едно отчаяние, една носталгия, някаква ужасна лудост те обзема, че не можеш да направиш това, защото е невъзможно, защото е извън природата на нещата, защото сме хора, а тя е роза и при положение, че е роза, пазена от траен кръг недосегаеми диаманти срещу всичките ни опити да я изнасилим? Ах, светът е зле устроен, тъй като не позволява на хората и розите да се съединят, да се проникнат, да се притежават… Ето как я обичам аз! — Е, господин барон, му отговорих, каква изтънченост! Тя не е роза, тя е жена, а вие сте мъж, не разбирам защо да не се случи между вас това, което обикновено се случва между мъж и жена? — Себастиян, ми каза той с едно надменно и снизходително презрение, ти нищо не разбираш, нищо. Лео избухва в смях.

— Това ли е всичко, което господарят казва за розата?

— Не, не е всичко… Той прибавя още: „Една роза, какво по-красиво, по-прелестно, по-замайващо! Аз съм влюбен в розите. Помисли. Себастиян, какво представлява животът на една роза. Тя живее само за да ни омайва с формата си, багрите си и преди всичко с мистерията, която съдържа аромата й. От момента на цъфтенето до окапването на листата тя не престава да излъчва опияняващото си ухание. Това е безгранична всеотдайност, безпределно подчинение, любов… Тя се задоволява да бъде това, което е. Тя не иска да бъде нищо друго! И именно с това тя ни завладява, прави ни неин роб…“ Веднага щом чух да говори за нея, станах недоверчив. Той не ми съобщи за пристигането и. Бях поставен пред свършен факт. На два пъти го молих да я върне. Осмелих се да направя това и се учудвам, че все още съм в Бодезер. Недоверието и омразата ми, която изпитвам към нея, му се нравят, но не зная защо. В деня на пристигането й, щом колата спря пред площадката и тя стъпи на първото стъпало, гарванът изграчи. Това ме порази. В същото време една струна от страдивариуса се скъса и венецианското огледало в белия салон се спука на две от горе до долу…

Именно за нея говори Себастиян! От известно време тя предчувствуваше това. Значи нея обича баронът! Възможно ли е? Истина ли е? Фредерика остава сломена. Тя слуша слисана, объркана, очарована и отчаяна Себастиян, който продължава да говори. Слуша като през мъгла:

— Щом останахме сами, аз му разказах тези три малки случки. Обърнах му внимание, че това са предсказания, които той трябва да има предвид, че трябва да я върнем, че тя ще го погуби и заедно с него ще погуби всички нас. Той ми каза, че съм суеверен, че съм по-лош от една селска клюкарка, и ми заяви, че ще бъде твърде интересно зрелище да се види как една жена ще погуби барон фон Вайзефорт и че ще бъде забавно да се присъствува на това зрелище; той не искаше да пропусне и най-малката подробност на тази комедия и следователно госпожица Илзен трябваше да остане в замъка… Той е луд… Друг път, когато пак повдигнах въпроса, той ми отговори, че любовта му е също така необходима, както въздухът, който диша, че не може да живее без любов, че откакто я обича, откакто тя е в неговата власт, достатъчно е да направи един знак, за да бъде тя негова, умът му и всичките му сетива работят с удвоена бързина, острота, яснота, че има нужда от музика и любов, за да работи, за да твори, да скицира плановете си… И когато мисля за всички онези гениални идеи, които напоследъкса му дошли наум, откакто тя е тук, за всичките му успехи, за смелите му начинания, от които човек потръпва, дори ние, принуден съм да одобрявам и да мълча…

Достигнал до тази точка на изповедта си, Себастиян поглежда часовника си. Той внезапно променя разговора.

— Лео, часът е четири. Шефът те чака в четири и половина. Добре, че дойде по-рано, за да можем да си поприказваме. Нито дума да този разговор… Ще те държа в течение… А сега да вървим! Иди да му покажеш статистиката на чиновниците от РТТ, на секретарките и надзирателките, които са пленени от русите зигфридовци, образуващи това, което той нарича шестата колона, и които са готови заради чара на любовта да изневерят… Това ще му се стори забавно…

Двамата млади хора се отдалечават. Шумът от стъпките им заглъхва.

Фредерика изпитва крайна възбуда, последвана внезапно от силен душевен отпадък; струва й се, че умира. Той я обича! Възможно ли е това! Не, не е възможно! Впрочем, самият Себастиян й го е разкрил. Тя също го обича, обича го от първия ден, да, от деня, в който бе влязла в замъка и бе срещнала погледа му. Той я обича до такава степен, че Себастиян се страхува от последствията на това чувство за организацията, която той ръководи. Но ако я обича, достатъчно ще бъде да го помоли да се откаже от делото си и той ще се откаже, защото тя ще поиска това!

Извън себе си, обзета от неописуемо вълнение, Фредерика има чувството, че е намерила разрешение на въпроса. Облекчението й е огромно. Плаче от щастие. Нито за момент не се съмнява, че ще успее.