Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Biography Project, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Допълнителна корекция
moosehead (2016-2017)

Оформление на корицата: gogo_mir, 2017 г.

За корицата е използвана оригиналната корица от изданието от 1992 г.


Само ще надзърнем.

Имаше нещо изключително вълнуващо в откриването на Биофилм Института, дори за закоравял опитен журналист като Уелман Затс.

Арлингтън Прескот, бивш работник във фабрика за контактни лещи, беше направил опит да изобрети машина на времето. Вместо това обаче беше измайсторил биокамерата — стандартна филмова камера, като изключим звука, която прожектираше отделни темпорални лъчи, акумулираше сигнала и го фокусираше върху филм, чувствителен към темпоралната светлина. Когато беше установил, че изобретението му позволява само да наблюдава миналото, но не и да го посети, Прескот се беше отказал от проучванията си и беше заел длъжността директор на начално училище.

Въпреки това обаче изобретението беше придобило огромна популярност и беше станало причина да се основе Биофилм Института. Докато приближаваше сградата, Затс диктуваше бележките си на своя персонален диктофон, който веднага ги предаваше към вокално-печатащо устройство в новинарския офис. В по-голямата си част помещенията на института бяха разположени под земята, както беше обичайно за 23-ия век, и бяха оборудвани с хиляда биокамери. Средствата за камерите бяха осигурени безвъзмездно от Хумболт Максуел, заможен производител на хранителни капсули. Всяка камера имаше свой екип от биографи, военни анализатори, историци и пр., чиято задача беше да започнат да записват историята, точно както се е случила. Вниманието им щеше да е насочено предимно към водещи бизнесмени, политици, учени и творци от миналото, в този ред.

Проправяйки си път през залите на института, Уелман Затс не беше посрещнат особено радушно. Членовете на повечето биоекипи бяха твърде заети да преравят времевите потоци за определени личности и събития. Работата беше тежка и изнервяща, затова повечето отговаряха на въпросите му кратко и троснато.

Накрая той попадна на екип, който беше малко по-приветлив. На техните монитори се виждаха сцени от времето на Елизабет I. На въпросите на Затс отговори, макар и без особен ентусиазъм, професионалният биограф на екипа, Келвин Бърнс.

— Наблюдаваме сър Исак Нютон. Забележителен човек. Искаме да установим защо така се е отклонил от началното си призвание.

Затс отлично знаеше за какво говори Бърнс. Разнообразни скандални издания векове наред бяха цитирали случая с Нютон като доказателство за съществуването на парапсихични явления. След като беше направил всичките си изумителни открития още преди на е навършил двадесет и пет години, гениалният учен от 17-ти век беше прекарал остатъка от дългия си живот в търсене на такива неща като предсказване на бъдещето, философски камък и прочее мистични явления.

— Моето предположение — обади се Моубри Глас, психиатърът, — е, че става дума за параноя, породена от чувство за отчуждение и отхвърляне в детството му.

На екрана обаче се виждаше едно щастливо момче, израстващо в обичайните за 17-ти век домашна и училищна среда. Недоумението на Глас нарастваше с напредване на темпоралната линия. Нютон синтезира своята Биномна теорема, изобрети математическия анализ с неговите подразделения — диференциално и интегрално смятане — и започна работа по гравитацията, без да прояви никакви симптоми на емоционална неуравновесеност.

— Този човек проявява най-непоклатимо логичният и практичен ум, на който съм попадал — изрази мнението си и ученият на екипа, Пинеро Шмит. — Не мога да повярвам, че е изоставил науката, за да се отдаде на мистиката.

— И все пак, точно така е станало. Ето, вижте! — привлече вниманието на всички Глас.

Сам в сумрачния си, претрупан с мебели кабинет, мъжът на екрана, облечен в сатенен жакет, впит панталон до под коляното и дълги чорапи, внезапно вдигна напрегнат поглед нагоре. За момент погледна директно по посока на темпоралния лъч, а после започна да се взира из сенките в кабинета си. Грабна един сребърен свещник и започна да оглежда най-тъмните ъгли на стаята, като държеше тежкия свещник пред себе си като оръжие.

— Мърмори си нещо — докладва Гонзалес Карсън, който умееше да чете по устни. — Шпиони. Смята, че някой се опитва да отмъкне изобретенията му.

Това изненада Бърнс.

— Това е първият му пристъп на параноя. Но какво го е предизвикало?

— Проклет да съм, ако знам — призна си Глас.

— Да не би да е наследствено? — предположи Затс.

— Не — отговори Глас категорично. — Тази възможност вече беше проверена.

Биоекипът продължи наблюдението си още дълги часове. Когато ученият беше в тридесетте си го дини, той разви навика да гледа нагоре и да се усмихва потайно. На смъртното си легло, четиридесет години по-късно, той изрече нещо с щастливо изражение на лицето си и видимо без никакъв страх.

— „Мой ангел пазителю“ — разчете по устните му Карсън, — „ти бдиш над мене през целия ми живот. Ето, че сега ще се срещнем лице в лице“.

Това имаше особен ефект върху Глас. Той бързо обиколи няколко съседни биоекипа и им зададе по няколко кратки въпроса. Когато се върна, беше видимо потресен.

— Е, разбрахте ли какво се случва, докторе? — попита Затс нетърпеливо.

— Не можем да продължим да използваме биокамерите — произнесе Глас мъчително. — Разпитах колегите, които следят психозите на други знаменити личности — Робърт Шуман, Марсел Пруст и пр. Всички те рано или късно са развили мания за преследване.

— Да, но защо? — упорстваше Затс.

— Защото всички са подозирали, че някой ги шпионира. И са били прави. Шпионите сме ние!

Край