Робърт Пейс
Заточение в Лейкхърст

Аз винаги си спомням нарисуваната върху него свастика.

Някъде в дълбокия космос, където цари абсолютна тишина, се носеше малък звездолет с формата на куршум. Вътре двамата цилиндрични на вид пътници водеха разгорещен спор.

— Добре, господин Всезнайко, а сега какво?

— О, я стига! Станалото — станало. Така или иначе няма начин да обърнем този проклет кораб назад.

— Да се беше сетил за това, преди да видиш сметката на онзи последен графз.

— Ами че аз откъде можех да зная, че не е бил опростен?

— Доколкото помня, идиот такъв, те са маркирани с бял кръст на гърба.

— Да, но както вече ти обясних, аз го приближих отпред и изобщо не видях проклетия кръст.

— Това го разправяй на отчетата.

— Казах им. Но те не ми повярваха.

— Ама, разбира се, как можах да забравя. И ето ни сега — изхвърлени от родния си дом, пратени на заточение на борда този еднопосочен кораб — наказанието за всеки ксилт, който види сметката на неопростен графз. Само не разбирам кой реши, че и спътникът на нарушителя трябва да бъде наказан?

— Можеш да благодариш на свещените текстове за това решение.

— Страхотно. Изобщо имаш ли идея къде е програмирано да кацне това чудо?

— Не… Но където и да е, явно ще кацнем съвсем скоро.

Звездолетът приближаваше голяма кафяво-синя планета. Когато навлезе в атмосферата, от вътрешността на кораба беше изпомпена защитна пяна, която го покри целия, след което се втвърди и образува здрав термоустойчив щит. Ролята на щита беше да предпази кораба при кацането. За съжаление щитът не издържа и корабът се разпадна още в горните слоеве на атмосферата. Двамата ксилти, въпреки началния шок от свободното падане, бързо се окопитиха и пуснаха стабилизиращи лъчи, които ги спряха на височина около две хиляди и четиристотин метра.

— Така-а-а-а, ето че пристигнахме. Май ще се окаже добро място за заточение тази планета.

— Поне изглежда приятна за посещение.

— Черногледец такъв.

— Да виждаш нещо ядливо там долу?

— Виждам единствено онова голямо овално нещо под нас. Голямо… овално… нещо…

— … като графз…?

— Храна! — извикаха те в един глас. Спасени сме!

Двете създания се спуснаха стремглаво надолу.

— Виж сега, дай да не бързаме…

— Какво има да чакаме? Сам виждаш — дълго овално тяло, четири опашни перки, никакъв бял кръст. Значи, това е графз.

— Не знам… май цветът му е друг…

— Кой ти гледа цвета. Сигурно е някаква местна мутация. Да вървим. Гладен съм!

Без да чака повече спътника си, ксилтът се самопреобразува в чиста енергия и се стрелна към големия обект.

— Ох! Не очаквах кожата му да е толкова твърда… И, хей, ама то е празно! Тук няма нищо, освен този странен газ…

В същия момент милионите кубични метри водород на дирижабъла Хинденбург се взривиха и осветиха нощното небе над Лейкхърст, Ню Джързи.