Алън Бренерт
Стомана

По-бърз от куршум.

Долчинката беше притихнала по това време на нощта. Последните звезди вече избледняваха на хоризонта, а първите слънчеви лъчи тъкмо докосваха върховете на близките възвишения. Кен реши, че достатъчно е наблюдавал звездите засега и си запроправя път през шубрака обратно към хижата. Тръните драскаха пръстите му, но, разбира се, не ги разраняваха. Босите му ходила стъпваха уверено по острите камъчета и натрошените стъклени бутилки без да пострадат. Бутилки от ко̀ла. Кен събра стъклата с отвращение, стисна ги в юмрук и ги натроши на прах. След това, с ръка, пълна с опасни остри кристалчета, отиде до брега на реката и пръсна стъкления прах по повърхността й. Надяваше се, че стъклото ще падне на дъното без да причини някаква вреда.

Върна се в хижата, която повече приличаше на колиба, сгушена във все по-бързо изчезващата гора. За да не буди Лейни или децата, не влезе през скърцащата входна врата, а вместо това скочи до прозореца на горния етаж. Внимателно го отвори, влезе и тръгна по коридора към тяхната спалня.

Лейни вече беше будна и отнесено прокарваше четката през прошарената си тъмна коса — стар навик, издаващ нейната нервност. На него тя му се струваше също тъй красива, както първия път, когато я беше видял, отдавна, когато и двамата работеха в редакцията на един и същ вестник. Когато влезе, тя се обърна към него и му се усмихна.

— Пак ли прекара нощта навън? — попита го тя. Той кимна и видя как в очите и се промъкна тъга. — Защо сега? Тридесет години не си мислил по този въпрос, защо почна да те тревожи сега?

Той отиде до прозореца и видя собственото си отражение на фона на просветляващото небе — силното лице, чупливата тъмна коса, сивите кичури, които му придаваха достолепен вид.

— Не знам — отговори й безучастно. — Никога не ми се е струвало важно. Винаги съм приемал, че мястото ми е тук, че няма значение къде съм роден или защо съм… такъв, какъвто съм.

— А, сега?

Той се извърна с бегла усмивка.

— Сега, искам да знам.

— Криза на средната възраст?

— Каквато светът не познава — разсмя се той.

Тя хвана ръката му.

— Да вървим да закусим.

Направиха си лека закуска с яйца и бекон, докато радиото монотонно ги информираше за кризата в Близкия Изток. Кен остана загледан навън през прозореца на верандата няколко минути. Накрая се извърна към Лейни усмихнат.

— На около петдесет метра в храсталака има еноти. Ще трябва да кажем на хазяина.

Тя кимна. Беше свикнала да приема тези негови внезапни съобщения с безмълвно кимване — нямаше значение дали са еноти на петдесет метра или кола в далечината — така или иначе, тя не виждаше повечето неща, които той забелязваше.

— Кога мислиш да се връщаме в града? — попита го тя.

Кен сви рамене.

— Вдругиден. Освен ако не искаш да се върнем по-рано.

— Аз? В никакъв случай. Никак не ми се занимава с подготовката на августовския брой.

В действителност на нея не й допадаше подготовката на който и да било брой. Редактирането на женско списание за аудитория, която не разбираше и, в която почти не вярваше, беше твърде далеч от целите, които някога си беше поставяла.

Той докосна ръката й. Погледът му вече не беше разсеяно вторачен някъде в далечината, а твърд и пронизителен.

— Знам как се чувстваш.

И най-чудното беше, че наистина знаеше.

Тъкмо тогава децата се втурнаха в стаята. Луси моментално разля сока от грейпфрут по джинсите си, с което предизвика гръмогласния смях на брат си Том. Като ги гледаше, Кен за пореден път изпита задоволство, усещане за истински триумф. Преди години идеята, че бащинството може да се смята за каквото и да било постижение в този свят би му се сторила смехотворна. Но годините бяха отминали и много неща се бяха променили.

Слава богу, че децата не бяха наследили неговата сила — не бяха обременени нито с неговото проклятие, нито с неговата слава. Той не знаеше защо е така. От генетична гледна точка можеше да се очаква, че ще им предаде поне част от способностите си, но не, те бяха съвсем нормални, за което той беше искрено благодарен.

В крайна сметка, те можеше да се окажат единственото му изкупващо постижение.

Върнаха се в града два дни по-късно. Децата на училище, Лейни в офиса на списание „Фем“, Кен в редакцията на „Лайф“. Чакаше го купчина снимки. Дори няколко купчини — някои бяха размазани фотоси от боевете в Близкия Изток; други ексклузивно илюстрираха окончателно разформироване на умиротворителните сили на Обединените нации; имаше и изумителни цветни снимки на повърхността на Марс, направени от една от изследователските проби Маринър.

Погледът на Кен се задържа най-дълго върху чуждопланетните фотоси — назъбения терен, сивата пустош, вместена между тъмните участъци. Значи, не там, помисли си той. Никъде в цялата проклета Слънчева система. Къде? Как? Защо? Той остави космическите снимки и натисна бутона на интеркома.

— Роуз, прати ми Джим. Искам да оформим черновата на страниците за военния конфликт веднага.

До обяд Кен се беше нагледал на военна драма и масов глад. Остави Джим да се оправя в офиса и набързо напусна сградата, като се оправда с главоболие. Редакцията на списанието работеше отлично и без него. Изобщо не се притесняваше, че я оставя без надзор.

Този следобед, за първи път от месеци, той летя.

Преоблече се в една задна уличка, изтича до входа й и се стрелна нагоре. След секунди беше във въздуха, издигна се в плавна дъга и прелетя половината град, преди да осъзнае, че не знае накъде отива. Но това не беше важно. Тези дни тъй или иначе рядко имаше къде да ходи. Важното беше, че лети, заобикаля върховете на небостъргачите и се гони с облаците високо над градския смог. Отгоре градът изглеждаше като сива пустош. Прахоляк и пушилка обграждаха небосклона като лондонска мъгла.

Отвратен, той зави на запад извън града. (Навсякъде под себе си виждаше малките, неясни фигури на хората, сочещи към него, махащи и викащи името му и беше доволен, че още го помнеха след толкова време).

Полетът му продължи с падането на нощта; тъмнината и звездите го привличаха. Той потърси и повтори на себе си имената на съзвездията; присви очи в опит да открие планетите, които една по една се появяваха на небето. Докато летеше, все повече набираше скорост, истинска синя светкавица в черната нощ, докато забеляза, че лети над океана. Едва тогава неохотно се обърна и полетя към дома.

Същата нощ, легнала до него, Лейни погали лицето му и нежно целуна устните му. Той я притегли към себе си, безкрайно внимателно, за да не я нарани с цялата страховита сила на ръцете си, и те се отдадоха един на друг бавно и безмълвно.

 

 

За нападението научиха в петък, малко след като бяха предали поредния брой за печат. Вече не им се налагаше да спазват крайни срокове, никой не пишеше трескаво до последната минута. На всички им беше ясно, че може изобщо да няма следващ брой.

Израелците бяха имали тактично ядрено оръжие. Това всички го знаеха. Арабите пък имаха ядрени реактори. И това не беше тайна. Тогава защо, за бога, никой не беше предположил какво ще се случи? Кен се беше досетил, точно както винаги беше очаквал този момент в кариерата си — момента, когато щеше да му се наложи да се противопостави на всички едновременно, да не взема ничия страна и да действа, подтикван единствено от собствените си морални възгледи.

Лейни се втурна в офиса му минути, преди той да потегли.

— Кен, за бога — умоляваше го тя, като го дръпна настрани, — остави ги да се избият. Не можеш да ги спреш.

Той навлажни устните си с език и докосна лицето й.

— От тридесет години само това правя, скъпа. Ако спра сега… — той млъкна и се усмихна вяло. — Никога не ме е бивало да се отказвам от старите си навици, Лейни.

След минути летеше на Атлантика, брулен яростно от въздушното течение. Силата му не беше безгранична и точно сега той подлагаше границите й на изпитание. Не можеше да се движи прекалено бързо и прекалено дълго, защото в един момент щеше да изгуби съзнание под натоварването на собствената си скорост. Той обаче не забави полета си и след два часа се озова над Егейско море.

Двете флоти се приближаваха взаимно — американците от юг, руснаците от север. Глупаците, които бяха подхванали този конфликт, си ближеха радиационните рани и нямаха време да се занимават с края на света. Километри над тях един китайски сателит следеше картината с мълчаливо търпение.

Кен се спусна надолу, искрящите сини води на океана го заслепиха. Почти на сляпо той се впусна към американския флагмански кораб и с един замах натроши задните им оръдията на две.

Картечници се извърнаха към него. Мощни залпове го удариха и го захвърлиха назад презглава, но не можеха да го наранят. Поне така отвличаше огъня от другите кораби, помисли си той. Тъкмо тогава едно странично оръдие започна да обстрелва руснаците. По дяволите! Той се стрелна напред с ръце, изпънати пред себе си, към оръдието. То се взриви, а ударната вълна наруши баланса на летящата фигура. С болезнен стон Кен падна във водата.

От руските кораби започна контраатака. Снарядите им обаче бяха спрени, когато на пътя им се изпречи водна стена, изригнала между двете флоти. Гейзерът изхвърли снарядите от пътя им и те паднаха в морето, без да причинят поражения.

На върха на водната завеса Кен спря възходящия си полет и водата падна обратно. След това той се спусна към руския флагмански кораб, като се провираше между тяхната канонада, и унищожи проклинайки и техните оръдия. Цялото това усилие след двучасов полет започваше да му се отразява. Усети се изтощен, щеше му се да спре и да възстанови силите си. Може би това щеше да е достатъчно да ги накара да спрат и да преосмислят позициите си.

Когато американският и руският снаряд го удариха едновременно, той разбра, че нямат намерение да спират. Нито сега, нито когато и да било.

Той се гмурна в морето и остави студената вода да го освежи. Проклети глупаци. Някога те се нуждаеха от него или поне така казваха. Докато летеше над града, посветил силата и смелостта си на това да им помага, те го искаха, или поне искаха онова, което той символизираше.

Явно вече не беше така.

Внезапно го обзе горчив гняв. Кен се засили към морските дълбини и докосна самото дъно. Остана там, сдържайки дъха си, стиснал юмруци… Тогава, с внезапен прилив на сила, се изстреля нагоре през водните маси, нагоре през вълните, усети как водната повърхност го удари като тухлена стена, когато я разкъса и се извиси в небето. Издигна се на около петдесет метра над враждуващите кораби… и рязко се спусна надолу.

Заби се в руския самолетоносач с краката напред и изкрещя, когато твърдата стомана задра по крайниците му. Въпреки това не спря, спусна се през четири, пет, шест палуби, през кила на кораба, докато отново се потопи в морето.

Отново се стрелна нагоре, този път се насочи към американския кораб и повтори действията си — заби се в кораба, спусна се през недрата му, разтрошавайки стоманените му кости, докато потъна в морето.

Когато изтощен и разтреперан се измъкна от водата, двата кораба бързо потъваха и съседните съдове бяха спуснали спасителни лодки. Може би битката щеше да продължи, но Кен вече не се вълнуваше от това. Остана увиснал за момент в неподвижния въздух, после затвори очи и пое на изток към дома.

 

 

Приземи се в долчинката призори, без никой да го види или поне така се надяваше. Костюмът му беше разкъсан и той леко кървеше, но щеше да оцелее, несъмнено. Все така силен, помисли си той горчиво. Но и хората бяха станали по-силни. Той се отпусна на земята задъхан.

Зад себе си чу стъпки по сухата трева и се обърна. Лейни стоеше в просеката, плътно загърната в домашния си халат си. Тя се втурна към него и двамата се прегърнаха. Той я целуна и пак се отпусна върху тревата с очи, затворени под звездите.

— Вече знам къде, Лейни — каза й тихо. — Сега вече знам.

Тя го погледна — толкова силен, толкова неуязвим, до смърт изплашен от собствената си сила. Всички тези години тя трябваше да е достатъчно смела и за двама им; трябваше да му вдъхва силата, нужна, за да я докосне. Той никога не беше имал желание да наранява никого, но хората го бяха принудили — в името на своята справедливост. Беше й отнело години наред да го убеди, че няма как, че не би могъл да я нарани. И той наистина беше успял, не й беше причинил болка нито веднъж за тридесет години.

— Къде? — попита го тя тихо.

Той отвори очи и се загледа в небето.

— Те ме създадоха — отговори й. — Известно време се нуждаеха от мен или поне така си мислеха. Моментът беше подходящ и аз се бях случил там в правилното време.

Той отново затвори очи. Тя нежно хвана ръката му и го дръпна да се изправи.

— Хайде — подкани го, — да вървим да си лягаме.

Той я погледна и се усмихна.

— Ако не бяхте ти и децата… с какво друго изобщо бих могъл да се похваля?

— Да си лягаме.

Той кимна. Двамата си запроправяха път през шубрака и Лейни си помисли, че никога не го е виждала толкова щастлив.