Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Speed of the Cheetah, Roar of the Lion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2016-2017)

Оформление на корицата: gogo_mir, 2017 г.

За корицата е използвана оригиналната корица от изданието от 1992 г.

История

  1. — Добавяне

Истински кошмар за Саудитска Арабия.

— Ето го, татко, идва — извика Били, размахал бинокъла. — Тъкмо зави насам от улица Люляк.

Хенри Броган, пъшкайки се натика зад волана на своята шест и половина метра дълга, два и половина метра широка, с триста и шестдесет конски сили, четири врати и климатик, категорично неикономична, луксозна кола. Имаше доста място между големия волан и кожената облегалка на седалката, но пък Хенри заемаше още повече място, особено в коремната област. Той отново изпъшка, когато се наведе, за да завърти ключа. Гаражът беше огласен от гръмовното ръмжене на двигателя. Хенри се усмихна доволно, дръпна запалката от таблото и запали края на дългата си пура.

Били приклекна зад живия плет, надзъртайки през него, и когато се обади отново, гласът му беше станал писклив от вълнение.

— На по-малко от пресечка от нас и намалява!

— Потегляме! — провикна се баща му доволно и настъпи газта.

Ауспухът изтрещя гръмовно и разтърси отворената врата на гаража и всяка една от празните консервни кутии по рафтовете. Масивната машина се втурна навън, стрелна се по алеята и излезе на улицата с великолепието и елегантността на Боинг 747. Ръмжейки с гласа на свободата, тя величествено подмина едноцилиндровия, сглобен от пластмаса и картон, с крайно икономичен разход на гориво и единична седалка, аскетичен Бийтъл[1], управляван от Саймън Писмайър. Саймън тъкмо завиваше по собствената си алея, когато Страшилището на магистралата го подмина главоломно и въздушната струя разлюля малкото превозно средство. Саймън, зачервен от бяс, се подаде през шибидаха, като лалугер от дупката си, и размаха юмрук след съседската кола в безпомощен гняв. Думите му бяха удавени в оглушителния рев на мощните цилиндри. Хенри Броган видя съседа си в огледалото, засмя се доволен и изтръска малко от пепелта на пурата си през прозореца.

Колата му беше наистина величествена гледка, същински кит сред множество кротушки. Дребните превозни средства, запълнили улиците, припряно отстъпваха пред него, а шофьорите им се кокореха изумени. Пешеходците и велосипедистите по чисто новите тротоари и велоалеи бяха не по-малко впечатлени. Ефектът можеше да се сравни само с преминаването на кралски кортеж или на абсолютен шампион по американски футбол, понесен на раменете на съотборниците си. Хенри беше същински Крал на пътя и това го изпълваше с огромно самодоволство.

Все пак, той не стигна особено далече, нямаше смисъл да прекалява. Работещият на празен ход двигател нетърпеливо ръмжеше, докато Хенри изчака светофарът да се смени. После зави по булевард Холивуд и спря пред евтината дрогерия. Остави двигателя да работи и се измъкна от колата, като доволно си мърмореше и се преструваше, че не забелязва втренчените погледи на минувачите.

— Изглежда страхотно. Явно е в идеална форма — доктор Клайн, фармацевтът, пресрещна Хенри на вратата и му връчи седмичното издание на Лос Анджелис Таймс, състоящо се, всичко на всичко, от четири страници.

— Благодаря, докторе. Една добра кола заслужава да се грижат за нея добре.

Те поговориха за обичайните неща — спирането на тока по източното крайбрежие, затворените училища заради енергийната криза, най-новите антикризисни мерки, обявени от президента. След това Хенри се върна при колата и хвърли вестника на предната седалка. Тъкмо отваряше вратата, когато Саймън Писмайър се дотъркаля в своята Костенурка.

— Това чудо сигурно не харчи много, а, Саймън? — попита го Хенри невинно.

— Я слушай, по дяволите! Задаваш се с тоя танк, за малко да ме премажеш… ще те докладвам на властите…

— Хайде сега, Саймън, нищо такова не съм направил. Даже не съм те доближавал. Пък и се огледах много внимателно, защото тая твоя колица понякога трудно се забелязва.

Лицето на Саймън беше яркочервено и той ситно пристъпваше на тротоара.

— Не ми ги говори тия! Ще те докладвам на властите, теб и тая твоя кола, дето ни хабите безценните запаси гориво…

— Пази си нервите, Саймън. Ако прекалено се вълнуваш, ще вземе да ти се пръсне сърцето. Вече не си първа младост. Пък и много добре знаеш, че властите често ме посещават — от службата по цени и полагаеми дажби, данъчните, полицията, всички. Всички до един оцениха колата ми и на тръгване ми стиснаха ръката. Законът харесва моята кола, Саймън. Не е ли така, господин полицай?

О’Райли, кварталният полицай, който тъкмо подпираше колелото си на стената, само махна с ръка и се отдалечи. Явно нямаше желание да се намесва.

— Нямам забележки, господин Броган — подвикна той през рамо на влизане в аптеката.

— Ето, Саймън, виждаш ли? — Хенри се вмъкна в колата и форсира двигателя; ръмженето накара хората стреснато да скочат на тротоара.

Саймън натика глава през стъклото на Хенри и се развика.

— Караш тази кола, само за да ме дразниш, това е то! — Лицето му беше още по-червено и по челото му се стичаше пот.

Хенри се усмихна мило и засмука дълбоко от пурата си, преди да отговори.

— Е, бива ли сега да говориш такива работи? Ами че ние сме съседи от години. Помниш ли например онзи случай, когато аз си купих Шевролет, а ти още следващата седмица си купи Буик с две врати? А, когато аз успях да си купя чудесен Буик втора употреба с четири врати, ти още същия ден се сдоби с нов Торонадо? Чисто съвпадение, разбира се. Точно както, все така по съвпадение, когато аз си построих шестметров басейн, ти си построи деветметров, че и по-дълбок от моя. Но мен, разбира се, тия неща никога не са ме дразнили…

— Какви ги приказваш?!

— Добре, може и да не е било точно така, но поне вече не ме дразнят, Саймън. Никак даже.

Той отпусна крак върху газта, колосалната машина се засили по пътя и изчезна зад ъгъла. Докато шофираше, Хенри не можеше да се сети някога денят да е бил по-слънчев, небето по-безоблачно, а въздухът по-свеж. Просто красота.

Били го чакаше в гаража и затвори вратата, веднага щом автомобилът се вмъкна вътре, чак до края на лъскавата си задна броня. Той се смя с глас, когато баща му му разказа какво се беше случило. Накрая и двамата премаляха от смях.

— Ще ми се да му бях видял лицето, татко, честно. Какво ще кажеш утре да засиля звука на двигателя още малко? Усилвателят е почти двеста вата, а между задните гуми съм сложил тридесет сантиметров говорител. Какво ще кажеш, а?

— Да, може да го увеличаваме съвсем малко всеки следващ ден. Я да погледнем времето — той се взря в таблото на колата и лицето му посърна. — Боже, карал съм единадесет минути. Не съм го усетил даже.

— Единадесет минути… това означава, че ще трябват два часа.

— Знам, по дяволите. Чакай само малко да си поема дъх, че иначе ще изплезя език.

Били извади голямата манивела от кутията с инструменти, отвори капачката на резервоара и нагласи края й върху болта под нея. Хенри си плю на ръцете, хвана дългата дръжка и започна да върти усърдно.

— Хич не ми пука, щом трябва ще въртя два часа, за да навия пружината — каза той, задъхвайки се. — Струва си всяка минута!

Бележки

[1] Фолксваген Костенурка. Бел. moosehead

Край