Робърт Декър
Големият ремонт

Можеше също да позабърше астероидния пояс.

Моята работа в обсерваторията на връх Скайлър беше да помагам на доктор Ангъс Мактавиш или, иначе казано, да бъда момче за всичко. Аз метях, чистех оборудването и сменях фотографските плаки.

Моят шеф, добрият стар доктор Мактавиш, беше добродушен господин, който проявяваше безкрайно търпение и толерантност към моите гафове. Веднъж не бях почистил една от лещите добре и докторът в продължение на две седмици си мислеше, че е открил нова галактика, преди да осъзнае, че вижда само петно върху стъклото. Той обаче не каза нито дума. Друг един път беше убеден, че е открил 6800 неизвестни досега астероида, но после се оказа, че една от снимките, които съм заредил в блинк-микроскопа^[1], не е била правилната и той сравнявал два съвсем различни участъка от небето. Тогава, струва ми се, той беше по-скоро облекчен, че не му се наложи да им измисля имена на всичките.

Изобщо доктор Мактавиш си беше особняк. На него му харесваше да се взира в небето през големия телескоп — истинска рядкост сред днешните астрономи, които предпочитат да се занимават с математически изчисления. Докторът казваше, че няма нищо лошо в математиката, но той се е захванал с тази работа, защото обича да наблюдава звездите, а не да стои с нос, забит в уравненията. В това отношение той много приличаше на онзи гръцки звездоброец, който паднал в кладенеца, докато зяпал небето.

Ето защо никак не беше чудно, че докторът наблюдаваше Сатурн в момента, когато кометата разсече пръстените му. Кометите обикновено се описват като грамадни безплътни ленти, но поне в ядрото им има някаква твърда материя и това, което тя причини на пръстените, беше тъжна гледка. Докторът ме повика и ние наблюдавахме този космически спектакъл заедно.

— А бяха толкова красиви — казах аз тъжно.

— Каква бъркотия — обади се докторът. — Всички онези миниатюрни луни, които изграждаха пръстените, сега са пръснати във всякакви нови орбити. Изглежда сякаш Сатурн е обгърнат от астероиден пояс, вместо от пръстени. Добре, дай да заснемем всичко това.

Последното беше отправено към мен. Докато аз зареждах фотографската камера, докторът прегледа един учебник по космическа механика, явно за да опресни паметта си относно законите на гравитацията и движението, които важат за планетарните тела. Затова не го видяхме кога е дошъл.

Доктор Мактавиш се върна при телескопа, за да продължи да наблюдава Сатурн. Веднага обаче се отдръпна, примига объркан и погледна отново. След малко ме повика, като клатеше глава.

— Момче, я погледни и ми кажи какво виждаш.

Аз погледнах. И при вида на това, което видях, далеч не запазих самообладание като доктора. Там, в полезрението ми, се виждаше някакъв човек. Толкова едър, че в сравнение с него Сатурн приличаше на плажна топка. Той изглежда беше някакъв майстор. Носеше гащеризон и шапка, каквито обикновено носят водопроводчиците, а до него в пространството се носеше сандъче с инструменти. Освен това брадата му беше набола, едно бръснене щеше да му се отрази добре.

Аз се обърнах към доктора.

— Ето нещо, което не се вижда всеки ден!

Той кимна.

— Значи и ти го виждаш? — Той отново зае мястото си пред телескопа. — Не ми се е привидяло. Той наистина е там. Или… във всеки случай, все нещо има. Какво пък, даже Нютон е вярвал, че е необходима някаква външна, може би дори божествена намеса, за да продължи вселената да функционира нормално. Мисля, че това там е доказателството.

— Дали наистина го виждаме точно такъв, какъвто е? — зачудих се аз. — Струва ми се странно, че един космически монтьор ще прилича на американски водопроводчик.

— Значи на теб ти прилича на водопроводчик? Интересно, аз го оприличавам досущ на моя телевизионен техник. Дори виждам логото на сервиза, който обслужва телевизора ми, изписано на гърба на якето му. Явно информацията, която нашите умове възприемат, е, че там има някакъв монтьор, като всеки от нас го визуализира по най-познатия си начин. Няма смисъл да зареждаш камерата, съмнявам се, че ще успеем да заснемем нещо.

Майсторът продължи да работи още няколко минути, след това се изправи (макар реално да не беше стъпил на нищо) и отстъпи назад. Пръстените на Сатурн отново бяха в идеален ред, сякаш нищо не им се беше случило. Той кимна, явно доволен, вдигна инструментите си и се отдалечи. Вече се канеше да излезе от Слънчевата система, но забеляза Уран, който се намираше недалеч от него.

Дори след като фокусирахме телескопа, беше трудно да различим какво прави там. Уран е два пъти по-малък от Сатурн и два пъти по-далече. Все пак, от информацията, която вече имахме за тази планета, не беше трудно да предположим от каква поправка се нуждае. Тя се върти около ос, която е на практика хоризонтална и при това — в обратна посока. Или, по думите на доктор Мактавиш, върти се „назад и настрани“. Всеки техник, който се гордее, че поддържа вселената си съвсем изправна, би се раздразнил от подобна гледка. Ние не можехме да сме сигурни какво точно направи мъжът, но подозирахме, че последващите наблюдения върху Уран ще разкрият, че оста му е изправена и той вече се върти в правилната посока.

И след това той изчезна.

Известно време, двамата с доктора, не обелихме нито дума. Слязохме долу и пихме кафе, като само безмълвно се взирахме един в друг през масата. Накрая старият астроном проговори, като никак не звучеше щастлив.

— Тоя тип беше като всеки друг техник, когото съм срещал. Свърши само абсолютно неотложното, а останалото дори не погледна.

— Какво? Вие оплаквате ли се? — хлъцнах от удивление аз.

— Естествено, момче! Толкова неща в тая Слънчева система се нуждаят от поправка. Плутон, да речем. Можеше да го пренасочи по нова орбита като спътник на Нептун. Или, ако искаше да го запази като планета, можеше да му пооправи орбитата около Слънцето. Наклон от 17 градуса спрямо равнината на всички останали планети е истинско безобразие. Или, да вземем Венера. И тя се върти обратно. Защо не отдели време да я обърне? И още толкова други неща можеше да погледне… Хм, чудя се, какъв ли е еквивалентът на това, да удряш по тръбите, когато искаш хазяинът да поправи нещо? Онази бъркотия със Сатурн беше достатъчна да го накара да се изстреля насам…

Аз поклатих глава изумен.

— Докторе, трябва да ви се признае, че след това, на което станахме свидетели, вие не само приемате всичко толкова спокойно, но и се държите, сякаш е най-нормалното нещо на света и дори го критикувате.

— Разбира се, че е най-нормалното нещо на света. Отдавна трябваше да предположа, че вселената се поддържа от някой космически техник.

— Как така?

Той ми посочи книгата, с която се беше консултирал по-рано.

— Някога да си чувал за космическа механика?

— Разбира се.

— Е, тоя беше един от механиците.