Айзък Азимов
Дълбината (1)

1.

На края всяка една отделна планета трябва да умре. Смъртта й може да бъде мигновена, ако слънцето й експлодира. Може да бъде бавна, ако слънцето й угасва и океаните й се превърнат в лед. В последния случай разумният живот поне има шанс да оцелее.

Посоката на оцеляване може да е навън към космоса, към най-близката до изстиващото слънце планета или пък към планета на съвсем друго слънце. Този конкретен път е затворен, ако планетата има нещастието да е единственото значимо тяло, което се върти около слънцето и ако за момента, на разстояние от петстотин светлинни години няма друга звезда.

Посоката на оцеляване може да е навътре, в кората на планетата. Този изход винаги е на разположение. Под земята може да се построи нов дом и топлината на планетното ядро да се използва за добиване на енергия. За тази задача могат да са необходими хиляди години, но умиращото слънце изстива бавно.

Ала с времето изчезва и планетната топлина. Дупките трябва да се прокопават все по-дълбоко и по-дълбоко, докато планетата не умре съвсем.

Времето наближаваше.

На повърхността на планетата апатично повяваше неонов ветрец и едва успяваше да раздвижи езерцата от кислород, събрали се в низините. От време на време през дългия ден вкоравеното слънце припламваше за кратко с мътночервен блясък и кислородните езера започваха лекичко да клокочат.

През дългата нощ над езерата се издигаше синьо-бял кислороден скреж и по голите скали се образуваше неонова роса.

На хиляда и триста километра под повърхността тлееше последната искрица топлина и живот.