Айзък Азимов
Младост (3)

3.

Люлеенето беше престанало и бе тъмно. Изследователя не се чувстваше добре в чуждия въздух. Усещаше го гъст като супа и трябваше да диша с преглъщане. Но дори и така…

Той протегна ръка, изпитал внезапна нужда от компания. Търговеца беше топъл на пипане. Дишането му беше накъсано, от време на време се сгърчваше в спазми и очевидно спеше. Изследователя се поколеба и реши да не го буди. Не би имало никаква полза.

Нямаше кой да ги спаси, разбира се. Това беше наказанието за големите печалби, до което можеше да доведе необузданата конкуренция. Търговецът, открил нова планета, имаше право на десетгодишен монопол върху търговията с нея, който можеше да запази за себе си, или, по-вероятно, да го дава под наем на всички пришълци на твърда цена. Вследствие от това планетите са тайна и за предпочитане далеч от обичайните търговски пътища. В случай като техния, почти нямаше шанс друг кораб да дойде в района на субефира по най-невероятно съвпадение. Дори да бяха в кораба си, а не в тази… тази… клетка.

Изследователя сграбчи дебелите решетки. Дори да ги разбиеха, което можеха да направят, пак щяха да са прекалено високо във въздуха, за да скочат.

Беше много лошо. Вече два пъти бяха кацали с разузнавателен кораб. Бяха установили контакт с местните — гротескно огромни, но благи и неагресивни. Бе очевидно, че някога са имали процъфтяваща технология, сблъскали с последствията от нея. Щеше да е чудесен пазар.

А беше огромен свят. Конкретно Търговеца бе изненадан. Знаеше изчисленията, които изразяваха диаметъра на планетата, но на разстояние от две светлинни секунди беше застанал пред видеоекрана и бе промърморил:

— Невероятно!

— А, има и по-големи светове — беше отвърнал Изследователя. Един Изследовател не можеше да се впечатли така лесно.

— Обитаеми ли?

— Е, не.

— Би могъл да пуснеш твоята планета в онзи океан и да я удавиш.

Изследователя се усмихна. Това беше незлоблив присмех към родния му Арктур, който бе по-малък от повечето планети.

— Не съвсем — отвърна той.

Търговеца продължи линията на разсъжденията си:

— Пропорционална ли е големината на обитателите й на техния свят? — Говореше, като че ли сега новината го изненадва не толкова благоприятно.

— Височината им е близо десет пъти по-голяма от нашата.

— Сигурен ли си, че са приятелски настроени?

— Трудно е да се каже. Дружбата между различните разумни същества е непредвидима. Не са опасни, струва ми се. Срещали сме се с други групи, които не са успели да поддържат равновесие след фазата на атомната война и знаеш какви са резултатите. Затваряне в себе си. Оттегляне от света. Постепенен упадък и непрекъснато изнежване.

— Даже, ако са такива чудовища?

— Принципът си остава.

Горе-долу тогава Изследователя усети силното треперене на двигателите.

Той се намръщи и каза:

— Спускаме се малко прекалено бързо.

Няколко часа преди това бе мислил за опасностите на приземяването. Планетарната цел беше огромна за един кислородно-воден свят. Макар че нямаше размера на необитаемите водородно-амонячни планети и че ниската й плътност правеше повърхностната и гравитация сравнително нормална, гравитационните й сили отслабваха, но бавно, с увеличаване на разстоянието. Накратко, гравитационният й потенциал беше голям, а калкулаторът на кораба беше стар модел, непригоден за изчисляване на траектории на приземяване при този потенциален обхват. Това означаваше, че Пилота ще трябва да използва ръчно управление.

Щеше да е по-разумно да инсталират по-мощен модел, но това би означавало пътуване до някой краен район на цивилизацията — загубено време и навярно загубена тайна. Търговеца искаше незабавно кацане.

Търговеца чувстваше, че е необходимо да защити позицията си. Той ядосано се обърна към Изследователя:

— Не мислиш ли, че Пилота си знае работата? Вече два пъти те е приземявал нормално.

„Да — помисли си Изследователя, — с разузнавателен, а не с този слабо маневрен товарен кораб.“ Но гласно не каза нищо.

Продължи да наблюдава видеоекрана. Спускаха се прекалено бързо. Нямаше място за съмнение. Много прекалено бързо.

— Защо мълчиш? — свадливо попита Търговеца.

— Ами тогава, щом искаш да говоря, бих ти предложил да стегнеш швимера си и да ми помогнеш да приготвя ежектора.

Пилота водеше достойна битка. Не беше новак. Атмосферата, ненормално висока и плътна в гравитационния потенциал на този свят, шибаше и гореше край кораба, но до последно изглеждаше, че въпреки това ще успее да я постави под контрол.

Поддържаше точно курса, следвайки екстраполираната линия до точката на северния континент, към която се бяха насочили. При други условия, с малко повечко късмет, историята евентуално би могла да бъде разказвана и преразказвана като героично и майсторско обръщане на загубена ситуация. Но от гледна точка на победата, умореното тяло и изтощените нерви стискаха контролния лост малко прекалено силно. Корабът, който бе застанал почти хоризонтално, отново потъна надолу.

Нямаше възможност да поправи последната грешка. Додолу оставаше само километър и половина. Пилота остана на поста си до действителното приземяване с единствената мисъл да намали силата на сблъсъка, да запази способността на кораба за космически полети. Той не оцеля. При бясното друсане на кораба в гъстата атмосфера можеха да се използват няколко ежектора и то не едновременно.

Когато после Изследователя дойде в съзнание и се изправи на крака, изпита определеното чувство, че освен самия него и Търговеца, не са оцелели други. А сигурно и това не бе съвсем вярно. Неговият швимер беше изгорял, още докато бяха достатъчно далеч от повърхността, за да е зашеметен от удара. Търговеца можеше да е имал дори по-малко късмет.

Беше заобиколен от свят с гъсти стебла трева, а в далечината се виждаха дървета, които смътно му напомняха за подобни структури на родния му Арктур, само че най-ниските им клони бяха високо над точката, която обикновено би сметнал за техен връх.

Извика и гласът му прозвуча басово в гъстия въздух. Търговеца отговори. Изследователя се приближи към него, като отблъскваше силно грубите стебла, препречващи пътя му.

— Ранен ли си? — попита той.

Търговеца направи гримаса.

— Навехнал съм си нещо. Боли ме, когато ходя.

Изследователя внимателно го прегледа.

— Мисля, че няма нищо счупено. Ще трябва да вървиш, въпреки болката.

— Не може ли първо да си починем?

— Важно е да се опитаме да намерим кораба. Ако е в състояние да лети или ако може да се поправи, можем да оцелеем. Иначе няма.

— Само няколко минути. Да си поема дъх.

Изследователя се зарадва много на тези няколко минути. Очите на Търговеца вече бяха затворени. Той остави своите да сторят същото.

Чу тъпченето и отвори очи.

— Никога не заспивай на чужда планета — напразно си каза той.

Търговеца също беше буден и силният му писък бе изпълнен с ужас.

— Това е просто някой местен — извика Изследователя. — Няма да те нарани.

Но още докато говореше, гигантът се спусна надолу и само след миг бяха в ръцете му, издигнати по-близо до чудовищната му грозота.

Търговеца се съпротивляваше яростно и, разбира се, съвсем безполезно.

— Можеш ли да разговаряш с него? — викна той. Изследователя успя само да извие глава.

— Не мога да го достигна с излъчвателя. Няма да слуша.

— Тогава го застреляй. Застреляй го.

— Не можем да направим това. — И едва не прибави фразата „глупак такъв“. Изследователя се опитваше да запази самоконтрол. Когато чудовището целеустремена се насочи нанякъде, двамата запреглъщаха с труд въздуха.

— Защо не? — извика Търговеца. — Можеш да стигнеш до бластера си. Виждам го отлично. Не се страхувай от падането.

— Не е там въпросът. Ако това чудовище бъде убито, никога няма да можеш да търгуваш с тази планета. Дори никога няма да я напуснеш. Сигурно няма да преживееш и един ден.

— Защо? Защо?

— Защото е едно от малките на расата им. Би трябвало да знаеш какво става, когато търговец убие местно малко, дори и случайно. Нещо повече, ако това е точката, към която се бяхме насочили, ние сме в имението на един влиятелен местен. То може да е от неговото люпило.

Ето така влязоха в сегашния си затвор. Внимателно бяха прогорили част от плътното, твърдо покривало и бе очевидно, че височината, на която висяха, беше убийствена.

Сега за пореден път клетката потрепери и се издигна по възходяща дъга. Търговеца се изтърколи в долния ъгъл и сепнато се събуди. Покривалото се вдигна и нахлу светлина. Както и предишния път, имаше два малки екземпляра. На вид не бяха много различни от възрастните, помисли си Изследователя, но разбира се, бяха значително по-дребни.

През решетките беше натъпкана шепа тънки, зелени стебла. Миризмата не бе неприятна, но по краищата им имаше буци пръст.

Търговецът се отдръпна и дрезгаво попита:

— Какво правят?

— Опитват се да ни нахранят, предполагам — отвърна Изследователя. — Поне ми се струва, че това е местният еквивалент на трева.

Покривалото беше върнато и те отново се залюляха, останали сами с фуража си.