Нора Робъртс
Играй, за да спечелиш (6)

Шеста глава

Джоана смяташе съботите за дни, дадени на човек да свърши онова, което му се налага да зареже през седмицата заради ходенето на работа. Смяташе ги не толкова за свободни дни, колкото предназначени за други видове дейности. Те не бяха за излежаване, дори ако се чувстваш малко скапан. Бяха за прекопаване и плевене на градината, за пазаруване, поддържане на личната кореспонденция, водене на домашното счетоводство. Нейните съботи, както и останалите й дни, имаха свой обичаен ход, който рядко се променяше. Тя разчиташе на организацията, защото един подреден живот бе къде-къде по-сигурен.

Първо се заемаше с чистенето. Макар и да не се смяташе за кой знае каква домакиня, никога не й бе хрумвало да наеме жена за тази работа. Къщата олицетворяваше личния й живот и, както във всичко друго, Джоана предпочиташе да се справя сама.

Бърсането на прах и минаването с прахосмукачка, търкането и лъскането никога не й се струваха досадни задължения. Имаше в тях някакво дълбоко удовлетворение, но още по-покоряващо бе усещането, че нейният дом, нейните вещи заслужаваха вниманието й. Просто и ясно. Тя можеше да тупа килими и мъкне кофата от стая в стая със същата всеотдайност, както при изготвянето на контракти и балансирането на бюджета.

Обичаше радиото да гърми силно, за да може да го чува от всяко кътче на къщата, където се намираше. Това бяха едновременно дни на труд и усамотение. През годините Джоана бе развила зависимост и от двете.

Сега тя си мислеше за колата и съвсем естествено умът й се насочи към Сам. Дано не бе забравил обещанието си да уреди докарването й. Ала и да бе забравил, просто щеше да се откаже от таз съботното пазаруване и щеше да помоли Бетани да мине и да я вземе за работа в понеделник.

Стараеше се и успяваше никога да не зависи от чуждите обещания.

Но с това мислите й за него не се изчерпиха. Макар и да се чувстваше малко неловко, не можеше да забрави колко внимателен беше той снощи, по-мил и нежен от очакванията й. Помнеше и целувката му. Усещането от нея — изпълващо, трепетно, примамливо. Всеки път все по-примамливо, изкушаващо я да погази споразумението, което преди много години бе сключила със самата себе си. В него се казваше: „Никакви връзки, които да не може да контролира от самото им начало, никаква обвързаност и зависимост, никакви краткосрочни и по-дълговременни обещания.“

Едно разумно съглашение, неписано, ала задължаващо. Фактът, че Сам едва не я тласна към неговото нарушаване, я безпокоеше. Но не по-малко я учудваше.

Кое бе това у него, което я караше да губи почва под краката си, когато бяха заедно? Всеки път все повече и повече. Външният му вид можеше да не го брои, независимо колко бе привлекателен. Не че не оценяваше добрата физика, ала тя не би я накарала да се захласне.

А кой твърдеше, че се бе захласнала по Сам Уийвър? Нямаше такова нещо, каза си, докато наливаше топла вода в кофата. Нито имаше високо мнение за тях, нито се причисляваше към жените, които бленуват или създават връзка заради една трапчинка на брадичката и едри бицепси.

Неговата известност също не беше причина. Тя всъщност работеше против него. Джоана потопи парцала в сапунената вода и почна да мие пода на кухнята. Фактът, че бе актьор, беше в нейните очи един минус. А че бе актьор с популярност сред жените прибавяше още една, по-голяма черна точка.

Даваше си сметка, разбира се, че писанията във вестниците обикновено бяха преувеличени и нерядко бяха чиста лъжа. Но понякога… Понякога, мислеше си, като плъзгаше четката напред-назад, слуховете дори и не се приближаваха до жестоката истина.

Пресата така и не узна нейната истина. Истината за майка й. Решително и твърдо, с непреклонната упоритост на навика, Джоана изтика мисълта обратно назад в съзнанието си, където я държеше под ключ.

Значи така, не ставаше дума нито за външността му, нито за славата му сред жените. И по никой начин за неговата известност. Израснала точно в такава среда, тя цял живот бе принудена да търпи капризни величия. Нещата не опираха и до таланта му, макар Джоана, естествено, да питаеше уважение към него. Беше й ясно, че хората често ги привличат дарбата и властта. Баща й и потокът жени в живота му бяха ярко доказателство. Привличаха ги също богатството и общественото положение. Джоана сама бе твърде амбициозна и беше положила немалко усилия за развитие на способностите си, за да я впечатлят неотразимо нечии чужди.

В такъв случай, щом не бе нито едно от всички тези качества, с които той тъй очевидно бе надарен, тогава какво задържаше непрекъснато мисълта й върху него, при положение че не би трябвало?

Не беше започнало и с първата целувка. Най-лесно би могла да го припише на първичното сексуално привличане, ала тя предпочиташе откровения самоанализ. Но при онази тяхна първа среща бяха посети семената на нещо, което я глождеше. Ако не беше така, Джоана изобщо не би полагала тези старания да разсъждава по въпроса.

Защитна реакция, каза си. Познаваше я.

Сам несъмнено бе обаятелен. Тя вдигна парцала и взе да го изстисква. Притежаваше естествен чар — нито престорен, нито заучен. Защото към тях Джоана имаше имунитет. Държеше се непринудено, дори приятелски. Розите бяха успели да превъртят ключа в старата, добре охранявана брава. Целувката беше открехнала вратата за кратко, колкото да се включи сигнала за тревога.

Тревога. Ето, точно това беше чувството, което надделяваше над всички останали. И след като вече го бе разбрала, трябваше да реши какво да прави по-нататък.

Можеше да спре да му обръща внимание. Ала не й се вярваше това да свърши кой знае колко работа. Можеше много внимателно да се съгласи с предложението му да се опознаят по-добре един друг. Бавно. Тя щеше да се придържа към своите принципи и нямаше да се обвързва с повече от едно предпазливо приятелство.

Тук някъде трябваше да е решението, каза си. Щеше да го обмисли и следващия път, когато си имаше работа с него, щеше да бъде подготвена.

Просто бе невероятна! Сам стоеше на прага на кухнята и я съзерцаваше как мие пода. Беше почукал на външната врата, но силната музика отвътре явно бе заглушила звука. И понеже не беше заключено, той направо влезе и тръгна да я търси.

Джоана Патърсън. Винаги различна. Веднъж изискана и надменна, следващия път възхитително естествена и чистосърдечна. Мамеща и съблазнителна, после хладна и сдържана. Плаха и решителна. На човек можеше му отнеме години, докато я разбере. Сам реши, че има време.

Сега беше облечена с избелели памучни панталони, подвити над глезените, и голяма мъжка риза с навити до лакътя ръкави. Беше боса, с небрежно вдигната коса. Движеше четката плавно и спокойно, без да претупва работата, нито пък да се поти и проклина. Изглежда и към такива неща, като домакинството, подхождаше със същата спокойна, ала непоколебима упоритост, както и към всичко друго. Това му харесваше. И тя му харесваше заради това си качество.

Точно знаеше защо Джоана го привлича. Беше красива, но само по себе си то не бе достатъчно. Беше умна, ала при все уважението му към острия ум, единствено той не би го мамил непрекъснато при нея. Тя имаше своите уязвими страни. Това обикновено го караше внимателно да се оттегли, а не да продължава напред. Характерът й беше чепат и с доста остри ръбове, което с течение на времето можеше да причини ядове. Но сега, в този момент. Джоана беше една предпазлива жена, със своите рани и белези, която не се впечатляваше лесно от качества и обществено положение. Противоречивото съчетание на всички тези нейни черти бе достатъчно, за да го тегли неудържимо към нея.

Само дето тя предпочиташе да не е така. Поне това показваше на повърхността — че иска той да излезе от живота й и да стои отвън. Ала Сам подозираше, че неосъзнато, дълбоко в себе си, Джоана търсеше някого, търсеше нещо. Точно както и той.

Не просто защото му се искаше да вярва в това. Чувстваше, че бе така. И имаше намерение да се увери.

Стоеше на място, а тя с всеки замах на четката се приближаваше. Когато се спъна гърбом в него, Сам я хвана за ръката да не падне.

Джоана се обърна, неволно стиснала дългата дръжка като оръжие. Облекчението при вида му бързо премина в яд.

— Как, по дяволите, влезе тук?

— През вратата — отвърна й безгрижно. — Беше отключено. Почуках, но явно не си ме чула.

— Не съм чула. — Говореше високо, за да надвика радиото. — А ти, както виждам, си го взел за покана.

— Взех го за каквото е — че не чуваш. — Протегна й ключовете, които му бе дала миналата вечер. — Предположих, че си искаш колата.

— Благодаря.

Тя ги пъхна в джоба си. Всъщност не беше толкова ядосана, колкото смутена. Не обичаше да й се стоварват тъй изневиделица.

— Няма защо. — Протегна й букет маргаритки, които досега бе крил зад гърба си. Както и очакваше, погледът й омекна. — Откраднах ги от градината на Мей. Надявам се да не забележи.

— Много са хубави. — С въздишка, която само отчасти означаваше примирение, Джоана ги взе. Съзнаваше, че се размеква и упорито се съпротивляваше на това. — Наистина съм ти признателна, че докара колата ми. Ала ме хващаш в неподходящ момент. Дори не мога да ти предложа нещо за пиене, защото подът е мокър, а и наистина имам много работа.

— Аз ще те изведа за едно питие. Или по-добре на обяд.

— Не мога. Не съм свършила и половината, не съм облечена. Освен това, аз…

— Изглеждаш чудесно — довърши той вместо нея. — Най-добре ги сложи във вода. Започват да се ронят. — Тя не искаше да е груба. Знаеше, че може, но не й даваше сърце. Не каза нищо, а извади интересна квадратна бутилка от шкафа и отиде в банята да я напълни. Междувременно чу, че музиката стихна с няколко нива. Завари го в дневната да разглежда колекцията й от старинни стъклени предмети. — Майка ми имаше навремето няколко чинии като тези зелените тук. Пресовано стъкло, нали?

— Да.

— Бяха й чеиз и само я натъжаваха. Така и не ми стана ясно защо ги пази.

Досмеша я, ала се постара да не го покаже.

— Сам, не би трябвало да караш човека, който е с теб, да те чака отвън.

— Няма никой с мен.

Той пъхна палци в джобовете и се усмихна невинно. Но на нея тия не й минаваха.

— И сега, доколкото схващам, понеже си без кола, искаш аз да те закарам у вас.

— Рано или късно.

— Ще ти викна такси — отсече Джоана и хвана слушалката.

Сам сложи ръка върху нейната.

— Джоана, пак си недружелюбна.

— А ти си нахален.

— Да, ама нежните обноски при теб не вървят.

Той протегна ръка да закрепи една откачила се фиба от косата й. По му се искаше да я махне оттам, както и останалите, ала и на това щеше да му дойде времето.

— Та какво ще кажеш за обяда?

— Не съм гладна.

— Тогава може първо да се разходим. — Сам плъзна ръка по косата й, после я погали по бузата. — Освен това, ако останем тук дълго, със сигурност ще поискам да се любим, а тъй като смятам, че не си готова, една разходка е за предпочитане.

Тя се покашля и предприе нов опит да се отърве.

— Оценявам логиката ти, но за разходки също нямам време.

— Ангажимент ли имаш?

— Не — каза Джоана и тутакси си прехапа езика. — Тоест…

— Вече каза „не“.

Тя присви очи. Ядосана е не по-малко хубава, реши Сам. Вече си с двата крака вътре, човече, каза си. Скоро съвсем ще си загубиш главата. Е, и какво от туй.

— Денят е прекалено хубав, за да стоиш вътре и да чистиш къщата, която и така си е чиста.

— Това си е моя работа.

— Добре, в такъв случай ще те почакам, докато свършиш и после ще излезем.

— Сам…

— Аз съм напорист и настойчив, Джоана, нали сама го каза?

— Ще те откарам до вкъщи — предаде се тя.

— Не става. — Той я хвана за раменете. Нещо особено имаше в начина, по който пръстите му я докоснаха, нещо истинско и предано. Изражението му се промени и я обърка. Шеговитите пламъчета изчезнаха от очите му, ала на тяхно място не се появи раздразнение. Гневът не би я смутил. Това в погледа му беше решителност, твърда и непоклатима. — Искам да прекарам деня с теб, Джоана. Прекрасно знаеш, че искам да прекарам с теб и нощта, но ще се задоволя само с първото. Посочи ми пет причини защо да не излезем и ще си тръгна, връщам се на пътя и се прибирам на стоп.

— Защото не искам.

— Това е изявление, а не причина. Не се приема.

— Не го приема самолюбието ти.

— Както кажеш. — Без всякакви признаци на досада Сам седна върху страничната облегалка на дивана, взе една възглавничка и започна да си я подхвърля. — Виж, имам цял ден на разположение. Нямам нищо против да седя тук, докато свършиш да се мотаеш с чистенето. По дяволите, дори съм готов да ти помогна, ала после излизаме, защото хич не ми е лесно да оставам дълго с теб насаме. — Тя отвори уста, но той продължи, без да й даде възможност да спори. — И не отговарям за ръцете си, които искат да те докосват къде ли не.

— Излизаме — каза бързо Джоана, преди да си бе признала, че желанието й съвпадаше с неговото.

— Чудесно! Слушай, защо да не карам аз?

Тя понечи да възрази дори за това, ей така, по принцип, ала после помисли, че щеше да й създава значително по-малко грижи, ако бе зает с пътя.

— Добре. — Загаси радиото и му връчи обратно ключовете от колата. — Трябват ми няколко минути да се преоблека.

— И така си екстра — отвърна той и я хвана за ръката. — Тази Джоана ми харесва точно толкова, колкото и всички други, които ми се случи да видя през последните две седмици.

Тя реши да не уточнява за какво ставаше дума.

— Значи обядът трябва да е съвсем неофициален.

Сам отвори вратата на колата.

— Такъв и ще бъде. Обещавам.

Удържа на думата си.

От хотдога капеше горчица, а врявата наоколо се усилваше. Над главите им кръжаха розови слонове. Не беше сън или видение след тежко пиянство. Намираха се в Дисниленд.

— Не мога да повярвам!

Джоана отхапа пак от хотдога, загледана в момченце с маска на Мики Маус, което припкаше напред нетърпеливо и викаше на родителите си да побързат.

— Страхотно, нали?

Сам носеше тъмни очила и каубойска шапка с нахлупена периферия, която тя бе принудена да признае, че му отива. Както и свободните сиви панталони и обикновената тениска. Дегизацията не се отличаваше с особено въображение и можеше да бъде разгадана на мига, стига някой да се вгледаше по-усърдно. Той й каза, че най-удачното място да останеш незабелязан е сред тълпата. Със сигурност не можеха да се оплачат от липсата й.

— Често ли идваш да обядваш тук?

— Най-фантастичният хотдог е в Страната на чудесата. — Сам отхапа огромен залък, за да го докаже. — Освен това съм пристрастен към Замъка на призраците. Невероятно е, нали?

— Не зная. Никога не съм била там.

— Никога? — Смайването му не бе престорено. Свали тъмните си очила, за да я погледне по-добре. — Как, нали тук си израснала?

Джоана сви рамене. Да, беше израснала недалеч от Анахейм, но нито баща й, нито поредицата втори майки или „лели“, както я учеха да нарича другите жени в живота му, бяха склонни да прекарат един ден в детски увеселителен парк.

— Само не ми казвай, че изобщо не си идвала в Дисниленд?

— Не е задължително — изтри тя ръце в салфетката.

Той отново сложи очилата на носа си. Сети се за безличната полуцелувка на баща й миналата вечер. Неговото собствено семейство винаги изразяваше чувствата си по най-явен начин, както с жест, така и с думи. Вярно, Дисниленд и разни други малки удоволствия не бяха задължителни. Макар, според него, да би трябвало.

— Ела, имаш пропуски в образованието.

— Къде отиваме?

— Да предприемем Безумното пътешествие на Господин Жабок. Ще ти хареса.

Много странно, ала наистина й хареса.

Очевидно беше предназначено за малчугани, но тя ахкаше и се кискаше наред с тях, когато количката се накланяше силно или устремно завиваше и се втурваше през тунелите. Едва бе стъпила отново на земята и Сам я повлече по-нататък.

Возиха се на сал по планински поток и неочакваното стремглаво спускане по водопада в края на пътуването я накара да пищи уплашено. Мокра и останала без дъх, Джоана дори не се и опита да възрази, когато той я помъкна отново. Докато Сам се насити да обикаля из Фантастичната страна на чудесата, тя безброй пъти беше въртяна главозамайващо, блъскана изневиделица, издигана шеметно, носена неудържимо. След Чаеното парти на Лудия шапкар, влизащо в програмата на нейното обучение, вече й се виеше свят и краката й се подкосяваха.

Сам й купи шапка с уши на Мики Маус и нейното име, изписано върху козирката. Нахлупи й я, въпреки протестите и мърморенето.

— Сладка си — каза, след като я огледа, после я целуна. Тя може би не го съзнава, помисли си, ала той никога не я бе виждал тъй отпусната. — Мисля, че си готова за Замъка на призраците.

— Страшно ли е?

— Смразяващо! Всява ужас в сърцето. Затова трябва да се вкопчиш в мен и да ме караш да се чувствам храбър.

Прегърна я през рамо и закрачи. Джоана вече бе разбрала, че паркът му бе добре познат.

— Идвал си тук много пъти, нали?

— Когато за първи път пристигнах в Калифорния, трябваше да свърша две важни неща. Да си намеря работа — работа като актьор, естествено, — и да посетя Дисниленд. При всяко идване на роднините ми прекарваме поне един ден тук.

Докато вървяха, тя с любопитство се оглеждаше наоколо. Беше пълно със семейства, навсякъде. Тичащи и едва топуркащи малчугани, дребосъци в седящи колички, деца със заинатени лица, сочещи към следващото забавление.

— Изумително място. Всичко изглежда като истинско, когато го преживяваш.

— То си е истинско, когато го преживяваш. — Сам застана в края на една опашка, без дължината й да го уплаши и разубеди. След кратко колебание каза: — Месец и половина се подвизавах като Плутон.

— Плутон?

— Кучето, не планетата.

— Знам кой е Плутон — промърмори Джоана. Оправи разсеяно шапката си и свъси вежди. — Действително ли си работил тук?

— В космат кучешки костюм. Така платих първия си наем.

— И какво точно правеше?

Опашката се придвижи малко напред.

— Марширувах в парадното шествие, позирах за снимки, ръкомахах и се потях. Много исках да съм Капитан Хук, защото на него му се полага да се бие със сабя и да гледа зловещо, но вакантното място беше само за Плутон.

Тя се опита да си го представи и почти успя.

— Винаги ми се е струвал сладък.

— Аз бях невероятен Плутон. Много обичлив и предан. След време трябваше да го изключа от автобиографията си, ала то беше по предложение на Марв.

— Марв? А-а, твоят агент, нали?

— Той смяташе, че едно рунтаво куче не е подходящ персонаж, допринасящ за имиджа ми.

Докато Джоана разсъждаваше над това, се озоваха вътре. Качиха се във влакчето на ужасите и потеглиха. Продуцентът в нея не пропусна да се впечатли от представлението. Холограми, звукови ефекти и поразителен реквизит, предназначен да стряска, да изтръгва смаяни възгласи или нервен смях. Не толкова страшен, че децата да сънуват вкъщи кошмари, но не и безинтересен, та възрастните да се чувстват измамени за парите, които са дали. Духове изскачаха от тъмни ъгли и порутени стълби, призраци бродеха из потънали в паяжина трапезарии.

Сам беше прав за едно. Тук всичко бе истинско, стига да се поддадеш на усещанията. В живота нещата невинаги бяха също тъй правдоподобни.

Вече не трябваше да я дърпа, за да отидат в Свърталището на пиратите, нито да я увещава за плаването нагоре по Амазонка сред дива джунгла и свирепи зверове, както и да пътуват с влак сред индиански територии. Тя гледаше захласнато, ахкаше уплашено и се превиваше от смях, ближеше капещия сладолед и забравяше, че бе голяма жена, която бе ходила в Париж, вечеряла бе в английско имение, ала никога не бе била в Дисниленд.

Когато най-сетне се отправиха към колата, Джоана беше напълно изтощена, но по най-приятния начин, който можеше да си спомни.

— Не съм пищяла — твърдеше упорито, държейки за ухо малкия плюшен Плутон, който Сам й беше купил.

— Изобщо не спря да пищиш — уточни той. — От мига, в който корабът потегли към Космическата планина и чак докато спря. Имаш отлични дробове.

— Всички останали също пищяха.

В интерес на истината, тя нямаше никаква представа дали бе пищяла, или не. Помнеше само как корабът се гмурна и планетите полетяха насреща й. Беше стиснала очи.

— Искаш ли да се върнем и пак да опитаме?

— Не — отказа категорично Джоана. — Един път ми е предостатъчно.

Сам отвори вратата.

— Не обичаш ли вълнуващите приключения, Джоана? — попита я, преди да се бе качила.

— От време на време.

— А сега такова време ли е?

Той взе лицето й в шепи. Целуна я, както му се искаше да го направи още когато я видя да мие прилежно пода тази сутрин. Устните й бяха топли, каквито ги помнеше, ала по-меки, невероятно по-меки. Колебаеха се. Което ги правеше още по-сладки и съблазнителни.

Сам не бързаше, вкусваше ги с упоение. По-дълго, отколкото бе възнамерявал. И искаше повече, отколкото бе разумно. Тя понечи да се отдръпне, но той я притисна до себе си и двамата разбраха, че прекрачват отвъд очакваното от всеки от тях.

Джоана престана да се съпротивлява на него и на себе си, ала не спираше да си повтаря, че не трябваше да е така. Трябваше да е силна, да се владее, тя да решава кога и какво да бъде. Но когато беше с него, стигаше Сам просто да я докосне… Не, само да я погледне бе достатъчно, за да загуби почва под краката си.

Всичките й дълбокомислени разсъждения от тази сутрин бяха издухани като дим в мига, в който устните му допряха нейните.

Не го искам, мъчеше се Джоана да убеди себе си, докато сърцето й твърдеше друго: „Искаш го, искаш го.“ Почти осезаемо тя се чувстваше разделена на две части, едната — сдържана и разсъдлива, другата — до жалост безпомощна. Най-страшно беше опасението й, че този път нейната безпомощност ще надделее, че слабостта ще вземе надмощие.

— Искам да бъдем сами, Джоана — прошепна Сам върху устните й, после с целувка го повтори навред по лицето й. — Някъде, където и да е, само да бъдем ти и аз. Не мога да те прогоня от мислите си.

— Не вярвам да си се опитвал.

— Грешиш. — Той отново я целуна, усетил как съпротивата й преминава в страст. Точно това беше най-възбуждащото, най-трудно устоимото нещо у нея — искаше, после се сепваше и отдръпваше, за да се поддаде отново на желанието. — Старах се дяволски усърдно. Повтарях си, че си твърде опърничава и мнителна, че си прекалено скована и неподатлива. Ала после пак търсех начини да те видя отново.

— Не съм скована — нацупи тя устни.

Сам с удоволствие наблюдаваше промяната. Намръщена, Джоана беше просто пленителна.

— Скъпа, през повечето време ти си като пренавита пружина, която всеки момент ще отскочи. Но да ме вземат дяволите, ако не присъствам на този момент.

— Глупости. И не ми викай „скъпа“.

Тя грабна ключовете от ръката му, решила този път да е на волана.

Той влезе и се настани удобно, протегнал напред крака.

— Ще ме откараш ли до вкъщи?

Джоана се изкушаваше, много се изкушаваше да му каже да се разкара, да го остави да стърчи на паркинга точно под жизнерадостно усмихнатата човка на Патока Доналд. Реши обаче да му направи тази услуга, и то така, че да я запомни.

— Разбира се — каза и включи двигателя.

По алеята към изхода кара внимателно. Все пак беше пълно с хора и щъкащи деца. На шосето нещата се промениха. Направи тройно изпреварване, мина в скоростната лента и натисна газта до дупка.

Кара така, сякаш иска да се пребие, помисли Сам, ала не каза нищо. Скоростомерът потрепваше на сто и четиридесет, но ръцете й стояха уверено на волана. Може пък това да й разсее яда, реши в последна сметка.

Тя беснееше, защото той беше прав. Най-лошото от всичко беше именно това, че бе прав. И сама много добре знаеше, че бе пълна с опасения и задръжки, с несигурност и страхове. Нима не опитваше през цялото време да се бори с тях или поне да ги прикрива? Да не би да й ставаше по-добре от това, че той й ги натякваше?

Когато Джоана взе съзнателното и добре обмислено решение да спи с едно момче, приятел от колежа, той също я нарече скована. Сексуално, имаше предвид. Отпусни се, беше мъдрият му съвет. Тя не можа, нито с него, когото харесваше, нито с някои от мъжете, с които бе имала неангажираща връзка. Тъй че спря и да опитва.

Не беше мъжемразка. Би било нелепо. Просто не искаше да се обвързва, емоционално или физически. Още в ранна възраст беше видяла и запомни завинаги как тези две оръжия можеха да бъдат използвани. Така че по-добре да бе скована, макар да не й харесваше думата. По-добре, отколкото отпусната и примираща по чифт красиви сини очи и провлечен говор.

Съвсем е пощръкляла, мислеше Сам. Това е добре. Предпочиташе силните емоции и усещания. Всъщност предпочиташе всякакви емоции, когато техен източник беше Джоана. Нямаше нищо против да му е сърдита, защото тогава тя мислеше. За него. Искаше му се Джоана да го прави често.

Господ бе свидетел, че той мислеше за нея. Непрекъснато. Каза й самата истина, че не може да я прогони от ума си. Щом видя, че не става, реши да спре да си блъска главата в стената и да види къде ще го отведе поетият път.

Пътуването беше доста разтърсващо, ала Сам се наслаждаваше на всеки миг.

Рано или късно щеше да я има. Надяваше се да е скоро в името на разсъдъка си. Но засега щеше да я остави тя да води известно време.

Видя, че ще подминат разклона и се обади:

— Тук трябва да отбиеш.

Джоана рязко смени лентата и предизвика суматоха в движението.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно идната седмица? — Каза го най-естествено, сякаш случката на паркинга беше една небивалица, почти като и останалата част от деня. Тя не отговори. Сподавил усмивката си, той преметна ръка на облегалката. — В сряда ми е удобно. Мога да те взема от офиса.

— Следващата седмица съм заета.

— Трябва да се храниш. Нека да бъде в шест.

Джоана свърна по отбивката.

— А ти трябва да свикнеш на откази.

— Едва ли. Тук хвани вляво.

— Спомням си — процеди тя, макар да не бе вярно.

Продължи да кара в мълчание, като съвсем леко намали скорост само когато минаха през портата на ранчото. Сам се пресегна и натисна клаксона. Продължиха нататък и щом спряха пред къщата, той поседя известно време в колата, сякаш си събираше мислите.

— Искаш ли да влезеш?

— Не.

— Искаш ли да се караме?

Няма да се остави да я разсмива, нито да я омайва или каквото и да било.

— Не.

— Е, добре, ще се караме някой друг път. Искаш ли да чуеш моята теория? Всъщност, слушай — каза, преди да му бе отговорила. — Значи, както аз си го представям, в една връзка има три етапа. Първо някой ти привлича вниманието. После, ако нещата потръгнат, ти започваш да го харесваш все повече и да се вълнуваш от него, докато накрая, когато удари съдбовният час, се влюбваш.

Джоана държеше ръцете си на волана, защото дланите й внезапно бяха овлажнели.

— Много интересно. Само дето в живота нещата не са така точно нанизани.

— Винаги съм мислел, че са, стига да не им пречиш. Както и да е. Та значи, аз бързо минах през първия етап и сега съм на втория. Делова жена като теб би искала да чуе причините за подобно нещо, ала още не съм ги схванал.

Ръцете й бяха спрели да се потят и сега станаха леденостудени, макар слънцето да напичаше право през предното стъкло.

— Сам, и преди ти казах, че идеята не е добра. Все още го мисля.

— Не, ти все още искаш да го мислиш. — Той търпеливо изчака тя да го погледне. — Има разлика, Джоана. Голяма при това. Аз те харесвам и смятам, че е по-добре и за двама ни да ти го кажа. Имаш време да мислиш по въпроса до сряда. — Слезе от колата и се наведе през прозореца. — И карай внимателно. Като се прибереш, можеш да ритнеш или да строшиш нещо, ако все още си ядосана.