Нора Робъртс
Играй, за да спечелиш (1)

Първа глава

— Мардж Уайтър, това е вашият шанс да спечелите десет хиляди долара! Готова ли сте?

Мардж Уайтър — четиридесет и осемгодишна учителка от Канзас Сити и баба на две внучета, се размърда притеснено върху стола. Прожекторите светеха, барабанът биеше в ситен ритъм и възможността да й прилошее застрашително нарастваше.

— Да, готова съм.

— Късмет, Мардж! Часовникът се включва при първия въпрос в избрания от вас плик. Започваме!

Мардж преглътна заседналата в гърлото й буца, потръпна от вълнение и избра номер шест. Шестдесетте секунди започнаха да се топят и напрежението се усилваше, докато тя и нейната известна партньорка напъваха мозъци и мобилизираха знанията си, за да дадат верните отговори. В стремително темпо се редяха такива въпроси като кой е основателят на психоанализата и колко ярда има в една миля, докато в един миг отговорите секнаха и настъпи зловещо мълчание. Кой елемент се съдържа във всички органични вещества?

Мардж пребледня и устните й се разтрепериха. В училище преподаваше английски език, увличаше се малко по история и кино, но науката не беше силната й страна. Отправи умолителен поглед към партньорката си, която се славеше повече с остроумието, отколкото с ума си. Ценните секунди се нижеха. Докато двете се маеха, прозвуча гонгът, оповестяваш края на полагащата се минута. Десетте хиляди долара се изплъзнаха от потните пръсти на Мардж.

В студиото се разнесоха разочарованите възгласи на публиката.

— Съжалявам, Мардж! — Водещият, Джон Джей Джонсън, висок и ослепително изтупан, сложи съчувствено ръка върху рамото й. Гърленият му, богат на интонации глас изразяваше добре премерено съчетание от съжаление и бодрост. — Бяхте толкова близо до победата. Ала с осем правилни отговора прибавяте още осемстотин долара към крайната си сума. Тя е впечатляваща. — Той се усмихна сияйно срещу камерата. — След кратка пауза ще бъдем отново заедно, за да обобщим спечеленото от Мардж и да ви кажем верния отговор на трудния въпрос.

Последва музика. Джон Джей без усилие запази благата си, доброжелателна усмивка и използва прекъсването от точно деветдесет секунди, за да отиде при хубавата партньорка на Мардж.

— Надут глупак — измърмори Джоана.

Белята беше, че лъскавата му външност и обиграното му държане поддържаха рейтинга на „Пъргав ум“ и тя, като продуцент на шоуто, много добре си даваше сметка за това, както и за необходимостта да търпи Джон Джей като неизбежно зло. Хвърли поглед на часовника, преди да отиде при загубилите състезанието участнички. Самата Джоана също сложи усмивка на лицето си, изказа им съжаленията си, но ги и поздрави за постигнатото. Искаше да ги разсее и успокои, защото все още й бяха нужни за пред камерата.

— На пет включваме — обяви тя и даде знак за аплодисменти и музика.

Прегърнал Мардж и с блестящия си външен вид за три хилили долара Джон Джей закри предаването.

Представляваха едно голямо щастливо семейство, когато помощник-режисьорът изключи хронометъра.

— Идеално!

Кики Уилсън — именитата партньорка на Мардж и настояща звезда в нашумяла комедия — побъбри още малко с нея по начин, който щеше да кара учителката да си я спомня с топлина през бъдещите години. Когато Кики стана и се приближи до Джон Джей, усмивката й стоеше все така непоклатимо на мястото си.

— Ако още веднъж направиш нещо подобно, ще ти е нужна бърза помощ — процеди тихо.

Съзнавайки прекрасно, че тя имаше предвид бързото му и, така да се каже, ловко движение на ръката му точно преди края на паузата, той се ухили.

— Просто е част от обслужването. А относно предложението ми за едно питие, скъпа…

— Кики!

С плавна крачка, която ни най-малко не изглеждаше забързана или издаваща безпокойство, както беше в действителност, Джоана се озова редом и отмъкна актрисата настрани.

— Искам отново да ти благодаря, че се съгласи да участваш в шоуто. Представям си колко дяволски натоварена е сигурно програмата ти.

Спокойният глас и дружелюбно й държане успяха леко да понижат кръвното на Кики.

— За мен беше удоволствие. — Кики взе цигара и я потупа разсеяно върху инкрустираната с цветен емайл табакера. — Шоуто е приятно, динамично. А и Господ е свидетел, че появата пред публика не вреди.

Макар да не пушеше, Джоана винаги носеше у себе си малка златна запалка. Извади я и поднеси на Кики огънче.

— Ти беше чудесна. Надявам се пак да ни гостуваш.

Кики издуха дима и се взря в нея. Разбира си от работата, помисли. Нищо че има пухкав и сладък вид като върху рекламите за шампоан или кисело мляко. Денят беше тежък, ала вечерята, осигурена по време на почивката между снимките, се оказа първокласна, а публиката в студиото щедра на аплодисменти. Във всеки случай, нейният мениджър й беше казал, че „Пъргав ум“ е най-популярното и многообещаващо шоу за годината. Предвид това и факта, че притежаваше ведър характер, Кики се усмихна.

— Непременно. Имаш добър екип с едно очевидно изключение.

На Джоана не й беше нужно да се обръща, за да знае върху кого Кики бе спряла присвития си поглед. В случая на Джон Джей, отношението към него беше или любов, или ненавист, с малко междинни нюанси.

— Трябва да ти си извиня за някои недоразумения.

— Не се притеснявай. Има твърде много идиоти в нашия бизнес. — Кики пак я огледа. Бива си я, реши, дори с малкото грим, който употребяваше. — Учудва ме само как го понасяш.

Джоана се усмихна.

— Аз съм издръжлива.

Всеки, който я познаваше, би го потвърдил. Джоана Патърсън може и да изглеждаше мека и нежна, но притежаваше силата и бойния дух на амазонка. Година и половина беше работила като роб, тичала, уговаряла и пазарила, за да постави и задържи „Пъргав ум“ в ефир. Не беше начинаеща в развлекателния бизнес, ала това само още по-ясно я караше да съзнава, че зад кулисите и в заседателните зали все още цареше един мъжки свят.

Това положение щеше някой ден да се промени, но някой ден бе твърде дълъг срок за нея. Тя нямаше търпението да седи и да чака вратите да се открехнат. Когато желаеше нещо достатъчно силно, сама ги отваряше със замах. Затова държеше лично да урежда някои неща. Развлекателният бизнес не представляваше за нея загадка, нито пък сделките, отстъпките или компромисите. Доколкото крайният продукт беше качествен, останалото нямаше значение.

Наложи й се да преглътне гордостта си и да пожертва някой и друг свой принцип, за да постави на крака творението си и да му даде ход. Така например, не нейното име, а това на баща й се мъдреше важно върху надписите в края на предаването: „Една продукция на Карл У. Патърсън.“

Неговото име шефовете на телевизионната компания познаваха и приемаха, на него се доверяваха. Тъй че Джоана го използва — вярно неохотно, ала затуй пък след това подкара нещата по свой начин.

В момента разклатеният му брак креташе втора година, като се крепеше от само себе си. Джоана познаваше твърде добре и бизнеса, и баща си, за да смята, че така ще продължи дълго.

Затова работеше усилено, оправяше неуредиците, вземаше решения и разрешаваше проблеми, като внимателно предоставяше на други онова, с което не можеше да се справи лично. Успехът или провалът на шоуто не биха я въздигнали или сринали финансово и професионално, но нещо повече от парите и репутацията я свързваха с него. Това бяха мечтите и собственото й самоуважение.

Студиото беше опразнено от публиката. Няколко сценични работници още се мотаеха наоколо, бъбреха или доразчистваха. Минаваше осем вечерта, а за Джоана начеваше четиринадесетият й работен час.

— Бил, при теб ли са всички записи? — попита монтажиста си.

Пет шоу игри бяха направени и записани през деня. Пет комплекта облекло за участващите знаменитости — тя беше против да ги наричат гостуващи звезди. Пет отбивания на Джон Джей в гардеробната, защото той настояваше да се преоблича за всяко шоу от главата до петите, включително и бельото. Изрядните костюми и подбраните в тон вратовръзки, щяха да бъдат изпратени обратно на шивача в Бевърли Хилс, който им ги предоставяше безплатно в замяна на търговска реклама в края на предаването.

Задълженията на водещия бяха приключили, ала нейните тъкмо започваха. Записите трябваше да бъдат изгледани, редактирани и грижливо напасвани по време. Джоана щеше да надзирава всяка стъпка по време на тези етапи. Трябваше още да прегледа и пощата — писма от зрители, които се надяваха да бъдат избрани за участници в състезанието, от други, които не бяха съгласни с някои отговори. Щеше да седи глава до глава със своя координатор, да проверява факти и да подбира нови въпроси за следващите предавания.

Макар да нямаше възможност лично да разговаря и прецени всеки от кандидатите, щеше да го направи с подбраните от координатора й евентуални участници.

Скандалите по повод шоу игрите през петдесетте години бяха отдавнашно минало, но на никой не му се щеше нещо подобно да се повтори. Нормативният правилник беше строг, указанията и разпоредбите много точни и ясни. Тя си бе създала навика никога да не нарушава и собственото си правило сама да проверява всеки детайл.

Щом одобрените кандидати пристигнеха в студиото за снимките, те биваха отпращани към членовете на екипа, които ги изолираха от навалицата, публиката и бъдещите им партньори. Забавляваха ги, успокояваха ги, буквално ги откъсваха от шоуто, докато не дойдеше редът им за участие.

Въпросите се заключваха в сейф. Само Джоана и нейната лична асистентка знаеха комбинацията.

Освен всичко останало трябваше, разбира се, да се оправя и със знаменитостите. Те искаха да имат любимите си цветя и асортимент от напитки в гримьорната. Някои се оставяха на течението и облекчаваха живота й, ала други й създаваха грижи, само колкото да покажат, че са важни личности. Джоана знаеше и те знаеха, че тя знае, че повечето от тях се появяваха в сутрешните шоу игри не за пари и развлечение, а заради самото показване пред зрителите. Така рекламираха предавания и сериали, популяризираха своите телевизионни канали или просто се хвърляха в надпреварата лицата им да останат по-дълго познати на публиката.

За щастие голяма част от тях действително се забавляваха, щом веднъж топката се търкулнеше. И все пак, повечето искаха да бъдат ухажвани, глезени и ласкани. Джоана го правеше, доколкото те й помагаха да задържи шоуто в ефир. Беше израснала в лоното на темпераментната и капризна артистична среда, работата й бе свързана с развлекателния бизнес и много малко неща можеха да я учудят.

— Джоана!

Със съжаление отложи временно мечтата за гореща вана и масаж на тръпнещите си ходила.

— Да, Бет? — Пъхна касетите в огромна по размери дамска чанта и се спря да изчака асистентката си. Бетани Лендман беше млада, интелигентна и енергична. А в момента просто кипеше и преливаше. — Само кажи нещо хубаво — додаде Джоана. — И бездруго краката ме съсипват.

— Хубаво е! — Бетани беше ярък контраст на спокойната и сдържана Джоана. Стиснала с две ръце големия бележник, който носеше, тя се завъртя в танцова стъпка. — Хванахме го!

Джоана преметна за всеки случай чантата си през рамо.

— Кого сме хванали и какво ще правим с него?

— Сам Уийвър! — Бет захапа долната си устна и се усмихна. — И се сещам за куп неща, които можем да направим с него.

Това, че Бетани все още бе достатъчно наивна, за да се впечатлява от атлетично тяло и красива външност, я накара самата тя да се почувства стара и отегчена. Нещо повече, накара я да се почувства тъй, сякаш такава се бе родила. Сам Уийвър беше мечтата на всички жени. Джоана съвсем не отричаше таланта му, но отдавна вече бе преминала етапа, когато един прелъстителен поглед и самонадеяна усмивка можеха да ускорят пулса й.

— Я да чуем по-благовидните и приемливи.

— Джоана, нямаш капка романтика в душата си!

— Нямам. Не може ли да обсъдим това ходом, Бетани? Ще ми се да видя дали небето е още на мястото си.

— Нали знаеш, че Сам Уийвър прави първата си поява по телевизията?

— Минисериал — уточни Джоана, отправила се по тесния коридор на студиото.

— Те не го наричат минисериал. Обявиха го като четиричасово киносъбитие.

— Обожавам Холивуд.

Бетани се засмя и премести бележника под мишницата си.

— Както и да е, използвах възможността и се свързах с неговия мениджър. Филмът ще върви по нашия канал.

Джоана отвори външната врата и пое дълбоко дъх. Макар това да беше въздухът на Бърбенк и следователно далеч да не ухаеше на свежест, все пак беше нещо.

— Започвам да схващам великия замисъл.

— Мениджърът беше твърде уклончив, но…

Джоана разкърши рамене, после зарови в чантата за ключовете си.

— Струва ми се, че това „но“ започва да ми харесва.

— Току-що ми се обадиха. Искат той да участва. Трябва да излъчваме шоуто седмицата преди филма, тъй че да може през това време той да го рекламира. — Тя млъкна за миг, колкото да даде възможност на Джоана да кимне. — Ако им гарантираме това, те ще го натиснат да се съгласи и го имаме!

— Сам Уийвър… — промърмори Джоана.

Нямаше как да се отрече притегателната му сила. Висок и жилав, добре сложен, красив по един грубоват и суров начин. Това само по себе си не беше зле, ала имаше и още нещо. Малка поддържаща роля в игрален филм отпреди пет или може би шест години го изстреля като трамплин. Оттогава насам името му неизменно красеше афишите. Което правеше още по-вероятна възможността той да се окаже истински трън в петата, ако речеше да работи с него, но пък можеше и да си заслужава. Помисли за милионите телевизионни приемници в цялата страна и за така нужния рейтинг. Определено си заслужаваше да опита.

— Браво, Бетани. Давай да го уредим твърдо.

— Смятай го за уредено! — Бетани стоеше до малкия лъскав „Мерцедес“ на паркинга, докато Джоана се качваше вътре — Ще ме уволниш ли, ако се издъня?

— Естествено — засмя се Джоана и завъртя ключа. — До утре.

Подкара колата като изстрелян куршум. Сам Уийвър, повтори мислено, включи радиото и остави вятъра да разпилява косата й. Не е зле, реши. Съвсем не е зле.

 

 

Сам се чувстваше като риба със забита кукичка в устата и усещането никак не му харесваше. Беше се отпуснал в прекомерно мекото кресло в кабинета на своя агент, протегнал напред крака и с болезнена гримаса върху лицето, по което жените тъй си падаха.

— За Бога, Марв! Телевизионна игра? Защо направо не ми кажеш да се облека като банан и да участвам в рекламите?

Марвин Яблонски схрупа захаросания бадем — поредният заместител на цигарите. Признаваше да е на четиридесет и три, което го правеше десет години по-стар от клиента му. Беше спретнат, облечен с вкус и сдържана изисканост, която говореше за богатство и самоувереност. По времето, когато за кабинет му служеше телефонната будка и ръчното куфарче, той се обличаше по същия начин. Беше наясно колко жизненоважна бе илюзията в града, в който живееше. Така, както съзнаваше и важността клиентът да се чувства доволен, докато го манипулираш.

— Знаех си, че е прекалено да очаквам липса на предразсъдъци от твоя страна.

Сам долови леката обида в тона на Марв — бедният, самопожертвувателен агент, който просто опитваше да си върши работата. Само дето Марв далеч не бе беден и никога лично не се бе жертвал. Но номерът минаваше. С нещо като въздишка Сам се изправи и прекоси лъскавия кабинет в Сенчъри Сити.

— Нямах предразсъдъци, когато се съгласих да направя шоу турне.

Мекият му баритон носеше следите на родната Вирджиния, ала репутацията му в Лос Анджелис не беше на провинциален джентълмен. Гледайки го как кръстосва с дълга, уверена крачка, човек би решил, че Сам Уийвър много добре знае накъде се е запътил.

То си е и така, помисли Марв. В противен случай, като опитен и преуспяващ театрален агент, той никога не би се спрял преди шест години на мизерстващия млад актьор. Интуицията, вътрешното усещане, както Марв имаше навика често да казва, бе точно толкова важна, колкото и обилната закуска.

— Рекламата, Сам, е част от бизнеса.

— Да, и аз го правя, доколкото мога. Но чак пък шоу игра? И как отгатването на какво се крие в кутия номер три ще качи стремглаво рейтинга на „Розите“?

— В „Пъргав ум“ няма кутии.

— Слава Богу.

Марв пусна иронията покрай ушите си. Той беше един от малкото в бизнеса, които знаеха, че Сам Уийвър може да бъде манипулиран с думи като „отговорност“ и „задължение“.

— А ще покачи рейтинга, защото милиони телевизори са включени на това половинчасово предаване пет дни в седмицата. Хората обичат игрите, Сам. Харесва им да играят, да гледат и да виждат как някой печели и си тръгва с талон за безплатен обяд. Разполагам с тонове факти и цифри, но нека само да спомена, че повечето от тези телевизионни приемници са във властта на жените. — Появилата се широка и непринудена усмивка размърда акуратните му, леко прошарени мустачки. — Жените, Сам, са тези, които потребяват купищата телевизионна продукция, напомпвана от спонсорите. И компанията, произвеждаща онова газирано безалкохолно питие, която е основен спонсор на „Розите“, също купува рекламно време в „Пъргав ум“. На телевизията й допада това, Сам, нещата да се уреждат вътре в семейството.

— Ясно. — Уийвър пъхна палци в джобовете на джинсите си. — Обаче и двамата знаем, че не съм се съгласил да сключа договор с телевизията, за да направя бум в продажбата на газирани напитки.

Марв се усмихна и прокара ръка през косата си. Новата му прическа беше произведение на изкуството.

— А защо го сключи?

— Ти знаеш защо. Сценарият беше истинско злато. Трябваха ни онези четири часа, за да направим всичко както трябва. Двучасов филм щеше да го окълца до неузнаваемост.

— И ти се възползва от телевизията. — Марв скръсти пръсти, сякаш хлопваше решетката на капан. — А сега телевизията иска да използва теб. Съвсем справедливо е, нали?

„Справедливо“ беше още една дума, към която Сам имаше слабост.

Тя изразяваше разбиранията му, а в случая предопредели изхода на спора. Не каза нищо. Стоеше, взрял се във внушителната гледка на града, разстлал се под прозорците на кабинета. Не бяха минали чак толкова много години, откакто бе на улицата, за да забрави как горещият паваж пари под сандалите и как отчаянието тече в жилите му. Марв пое риск с него. Пресметнат, ала все пак риск. Сам смяташе, че дълговете трябва да се плащат. Но мразеше да се прави на глупак.

— Не обичам игрите — измърмори, — освен ако аз не определям правилата.

Марв не обърна внимание на телефонното избръмчаване върху бюрото си — това беше една привилегия на важните личности.

— За политика ли говорим, или за шоу?

— Струва ми се, че не се различават особено.

Марв само се усмихна отново.

— Ти си схватливо момче, Сам.

Сам се обърна. Марв и друг път го беше поразявала силата на тези очи. Те бяха една от причините да подпише контракт с един никому неизвестен актьор, когато положението му беше такова, че можеше да откаже и на отдавна признати светила. Тези очи бяха големи, с тежки клепачи, сини. Яркосини, с въздействието на мълния. Напрегнати, както и удълженото тясно лице с твърди устни. Брадата — не толкова с трапчинка, колкото тежко изваяна. От този тип, дето оставя впечатлението, че може да понесе удар. Носът беше леко гърбав, не по рождение. Калифорнийското слънце беше придало на лицето му тъмно бронзов загар и добавило интригуващи леки бръчки. От този тип, дето кара жените да тръпнат, представяйки си какви изживявания са ги вдълбали там. Това лице излъчваше някаква загадъчност, която се харесваше и привличаше женския пол, ала и твърдост, която предизвикваше одобрението на другите мъже. Косата му беше тъмна и оставена достатъчно дълго сама на себе си.

Не беше лице за плакат в стаята на тийнейджърка, а такова, което поражда тайни мечти в женското сърце.

— Имам ли изобщо някакъв избор? — попита Сам.

— Почти никакъв. — Тъй като познаваше добре клиента си, Марв реши, че бе време да разголи истината. — Договорът с телевизионната компания те обвързва с рекламни изяви. Можем да заобиколим тази клауза, но няма да е добре за теб — нито по отношение на сегашната ти работа, нито за в бъдеще.

Сам пет пари не даваше дали ще е добре, или не. Ала филмът за него беше важен.

— И кога?

— Точно след две седмици. Аз ще поема грижа за писменото оформяне. Гледай напред, Сам. Това е само един ден от живота ти.

— М-да.

Един ден, помисли си, едва ли има особено значение. А и не бе лесно да забрави, че преди десетина години би сметнал подобно предложение за участие в телевизионно шоу за истинско чудо и манна небесна.

— Марв… — задържа се той на вратата. — Ако изглеждам като глупак, ще намажа с туткал перуката ти.

 

 

Странно е, когато двама души имат работа в една и съща сграда, пътуват често с един и същи асансьор, а пътищата им така и не се пресичат. Сам напоследък рядко изминаваше пътя от Малибу до кабинета на своя агент. Сега, когато кариерата му се намираше във възход, той обикновено бе ангажиран с репетиции, снимки или обсъждане на сценарии. Ако му изпаднеше някоя и друга свободна седмица, не я прекарваше в схватки с уличното движение на Лос Анджелис или затворен между внушителните стени на Сенчъри Сити. Предпочиташе уединението на своето ранчо.

Джоана, от своя страна, всеки ден пътуваше до офиса си в Сенчъри Сити. Не бе взимала отпуск от две години и посвещаваше средно по шестдесет часа седмично на своето шоу. Когато я наричаха работохолик, тя само повдигаше рамене.

Джоана не смяташе работата за болест, а за средство към постигането на дадена цел. Успехът й оправдаваше дългите часове усилен труд. Твърдо беше решила да не дава повод на никой да я обвини, че лежи върху лаврите на Карл Патърсън.

Помещенията, използвани от екипа на „Пъргав ум“, бяха уютни, но малки. Собственият й кабинет беше по размери едва достатъчен, за да не изпитва чувство на клаустрофобия, и поне толкова практичен, колкото да твърди, че представлява работното й място. Пристигаше на минутата в осем и половина, правеше прекъсване за обяд, само ако той включваше делова среща, после работеше без почивка, докато приключеше с набелязаното. Освен почти майчинската си всеотдайност към „Пъргав ум“, имаше още един замисъл, който държеше в запас. Този път игра на думи — идея, която бе почти напълно изкристализирала и скоро смяташе да предложи на шефовете.

В момента бледорозовото й сако висеше върху облегалката на стола, а носът й бе тикнат сред купчината евентуални въпроси за тазседмичното шоу. Бяха подбрани и оставени върху бюрото от съответния отговорен в екипа й за тази дейност.

— Джоана?

Тя само изсумтя и продължи да чете.

— Хвана ли днешното шоу? — попита след малко.

— Почти цялото.

— Наистина смятам, че трябва да прелъстим Хенк Лоуман отново. Звездите от сапунените опери са голяма примамка.

— Като говорим за голяма примамка… — Бетани остави купчина бумаги върху бюрото на Джоана. — Ето го договорът със Сам Уийвър. Навярно ще искаш да го прегледаш, преди да го препратя на агента му.

— Добре. — Джоана подравни листата, после ги придърпа по-близо. — Нека да им изпратим и запис от шоуто.

— Обичайните плодове и сирена за в гримьорната?

— А-ха. Кафемашината поправена ли е?

— Току-що.

— Хубаво. — Погледна по навик часовника си. Беше най-обикновен, с черна кожена каишка. Другият, инкрустиран с диаманти, който секретарката на баща й беше избрала за миналия й рожден ден, си стоеше още в кутийката. — Виж какво, ти иди да обядваш. Аз ще се заема с някои неща тук.

— Джоана, ти пак забравяш да разпределяш работата.

— Напротив, разпределям я на себе си. — Стана и опъна поизмачкалото се сако върху облегалката. Взе дистанционното от бюрото и го насочи към телевизора в другия край на стаята. Картината и звукът премигаха и угаснаха. — Още ли се срещаш с онзи неуспял сценарист?

— При всяка възможност.

Джоана се усмихна и облече сакото.

— В такъв случай е по-добре да побързаш. Следобед трябва да обсъдим конкурса за зрителите. Искам да го пуснем следващия месец. — Взе подготвения договор и го пъхна заедно с една касета в кожена папка. — А-а, и ми напомни, моля те, да смъмря Джон Джей. Пак е минал за сметка на шоуто каса шампанско.

Бетани възторжено си записа последното с големи букви.

— С удоволствие!

Джоана се подсмихна и отвори вратата.

— Резултатите от подбора на участниците до три часа — продължи да дава нареждания. — Жената на онзи техник… На Ранди, тя е в болница за някаква операция. Прати й цветя. Кой казва, че не разпределям работата? — усмихна се през рамо.

В асансьора продължи да се усмихва мислено. Беше извадила късмет с Бет, макар вече и да предугаждаше времето, когато асистентката й щеше да се издигне в йерархията и щеше да се наложи да се лиши от нея. Умът и талантът рядко се задоволяват да служат на чужди стремежи. Беше й приятно да мисли, че бе доказала тази теория на практика по отношение на себе си. Във всеки случай, разполагайки засега с Бет, както и с останалите членове на своя кадърен млад екип, Джоана беше на път да създаде и укрепи собствена ниша в конкурентния свят на телевизията.

Ако успееше да защити новото си хрумване и да направи за в момента едно пилотно издание, без всякакво съмнение щеше да го прокара и разработи след време. После може би някаква драматична постановка, изпълнена колкото с душевни преживявания, толкова и с екшън. Сюжетът вече се бе оформил, историята се намираше в началния си етап и набираше скорост. В добавка беше решила да направи вечерен вариант на „Пъргав ум“, ориентиран към нова част от зрителската публика. Беше на път да постигне поставената си преди пет години цел да си създаде собствена продуцентска компания.

Докато се качваше, Джоана машинално приглади косата си и си опъна сакото. Знаеше, че външният вид бе не по-малко важен от таланта. Беше доволна, че изглеждаше стегнато и делово.

Асансьорът спря и се отвори. Тя зави по коридора и мина през двукрилата стъклена врата към офисите на Яблонски. Той не беше привърженик на умереността. Огромни карминени вази бяха пълни с разноцветни пера и ветрила. Скулптура, която би трябвало да изобразява човешки торс, блестеше с лъснатия си бронз. Килимът беше чисто бял и Джоана с нейния практичен ум си помисли колко ли дяволски трудно бе поддържането му.

Широки кресла от черна и червена кожа бяха наредени покрай стъклени масички. Различни списания и днешни вестници бяха прилежно сложени на отделни купчинки. Наредбата й подсказа, че Яблонски нямаше нищо против клиентите да го чакат.

Бюрата в приемната следваха темата в червено и черно. Зад едно от тях седеше привлекателна брюнетка. Кацнал в единия край на бюрото и навел се към брюнетката, Джоана видя Сам Уийвър. Реакцията й беше едва забележимо повдигане на веждата.

Не я изненада, че го завари да флиртува. Всъщност, напълно очаквано за него и подобните нему. В края на краищата, собственият й баща беше имал любовна връзка с всяка секретарка, служителка в приемната или асистентка, работили при него.

Той също беше от този тип високи и мургави красавци, помисли си. Все още е. Единствената й истинска изненада при вида на Сам Уийвър беше, че той се оказа от онази рядка порода актьори, които изглеждаха по-добре от плът и кръв, отколкото на екрана.

Сам Уийвър тутакси правеше впечатление.

Тесните джинси му отиваха, отбеляза тя, както и простата памучна риза. Никакви златни дрънкулки, никакъв проблясък на бижута. Не се нуждае от тях, беше заключението й. Мъж, който притежаваше такъв поглед, с какъвто Сам гледаше брюнетката зад бюрото, нямаше нужда от изкуствено привличане на вниманието върху себе си.

— Много е хубава, Глория.

Той се наведе по-близо към снимките, които му показваше момичето. От мястото, където ги наблюдаваше Джоана, изглеждаше тъй, сякаш й шепнеше нежности на ухото.

— Днес навършва шест месеца — усмихна се Глория към фотографията на дъщеричката си, после на него. — Имах късмет, че господин Яблонски ми разреши такъв дълъг отпуск по майчинство, обаче се и радвам отново да съм на работа. Но, ей Богу, тя вече ми липсва.

— Прилича на теб.

Бузите на брюнетката пламнаха от гордост и задоволство.

— Мислите ли?

— Безспорно. Я виж брадичката. — Сам докосна брадичката на Глория. Не говореше само от любезност. Истината беше, че децата винаги го изпълваха с радост. — Бас държа, че не те оставя да скучаеш.

— Няма да повярвате… — Младата майка навярно щеше надълго и нашироко да заразправя, ако не бе вдигнала поглед и видяла Джоана. Смутено пъхна снимките в чекмеджето. Господин Яблонски беше разбран и великодушен човек, ала едва ли щеше да одобри, ако първият й работен ден минеше целият в показване на бебето. — Добър ден. С какво мога да съм ви полезна?

Наклонила леко глава, Джоана прекоси помещението. Докато вървеше, Сам се извъртя върху бюрото и я загледа. Не че я зяпаше, но почти.

Беше хубава, а той не бе имунизиран срещу красотата, макар и непрекъснато обкръжен от нея. На пръв поглед би могла да бъде взета за една от тълпите стройни и дългокраки калифорнийски блондинки, които обикаляха плажовете и красяха лъскавите плакати. Кожата й беше златиста — не бронзова, а с прекрасен бледозлатист цвят, подчертаващ пепелно русите й коси, които се спускаха пухкаво до раменете. Лицето й бе овално, с класическата форма, придавана му от изразените скули и пълни устни. Очите й, съвсем леко гримирани с бледи розово-виолетови сенки, бяха кристалносини като планинско езеро.

Беше секси. С една приглушена, ненатрапчива примамливост. На женския сексапил Сам също бе свикнал. Ала навярно начинът, по който тя се движеше, начинът, по който й стоеше дългият свободен жакет и вталената права пола, го накараха да му се стори толкова особена. Обувките й бяха с цвета на слонова кост и нисък ток. Забеляза дори тях, както и малките, тесни ходила, на които бяха обути.

Тя дори не го погледна. Остана доволен, защото това му предостави възможност той да я съзерцава и попива с удоволствие вида й, преди да го бе познала и развалила мига.

— Трябва да предам нещо на господин Яблонски.

Дори гласът й е съвършен, помисли Сам. Мек, плавен, може би съвсем леко хладен.

— Ще се радвам да ви услужа — отправи й Глория най-любезната си усмивка.

Джоана отвори ципа на папката и извади договора и касетата. Така и не поглеждаше към Сам, макар да усещаше, че той се бе вторачил в нея.

— Това е контрактът на Уийвър и запис от „Пъргав ум“.

— О, ами…

Сам я прекъсна своевременно.

— Защо не му ги отнесеш, Глория. Аз ще почакам.

Глория отвори уста, затвори я пак, после се покашля.

— Добре. Само за момент, моля — обърна се към Джоана и се отправи надолу по коридора.

— За шоуто ли работите? — попита той.

— Да. — Тя му се усмихна бегло, с преднамерена липса на интерес. — А вие негов почитател ли сте, господин…

Не го бе познала. За миг Сам остана учуден и се обърка, после долови смешната страна на положението и се усмихна.

— Просто Сам — протегна ръка и я принуди и тя да се представи.

— Джоана — отвърна му тя и прие ръкостискането. Непринуденото му, дружелюбно държане я накара да се почувства дребнава. Тъкмо се канеше да му обясни, когато осъзна, че той още не бе пуснал ръката й. Дланта му беше твърда и силна. Като лицето, като гласа. Тяхното въздействие, именно въздействието им върху нея, станаха причина да продължи преструвката и да обвини него за това. — За господин Яблонски ли работите?

Сам отново се усмихна. Бавна полуусмивка, която предупреждаваше жените да му нямат вяра.

— Може и така да се каже. А вие какво правите в шоуто?

— Малко от това, малко от онова — отговори Джоана достатъчно близо до истината. — Не бих искала да ви задържам.

— Само би ме радвало — отвърна той, но пусна ръката й, защото тя се опита да я издърпа. — Искате ли да обядваме заедно?

Веждата й подскочи нагоре. Преди пет минути се гушеше в брюнетката, а сега кани първата срещната жена на обяд. Типично.

— Извинете, заета съм.

— За колко време?

— Достатъчно дълго.

Джоана хвърли поглед покрай него върху върналата се в приемната Глория.

— Господин Яблонски ще подпише договора и ще го изпрати обратно на госпожица Патърсън до утре следобед.

— Благодаря.

Джоана стисна папката и се обърна да си тръгне. Сам я хвана за ръката и, без да казва нищо, я изчака да се извърне отново и да го погледне.

— Довиждане — рече тогава.

Тя му се усмихна все така безразлично, после се отдалечи. При асансьорите вече се подхилкваше злорадо, без да съзнава, че бе пъхнала в джоба ръката си, която той беше държал.

Сам гледа подире й, докато не зави зад ъгъла.

— Знаеш ли, Глория — каза почти на себе си, — мисля, че в края на краищата тази игра ще ми хареса.