Е. Р. Брейтуейт
На учителя с любов (2)

Втора глава

От директорския кабинет пет-шест стъпала водеха към тесен коридор между аудиторията от едната страна и няколко класни стаи от другата. Спрях за малко пред първата, като се колебаех откъде да започна, когато вратата й се отвори със силен трясък и високо червенокосо момиче изхвръкна навън, следвано по петите от две други. В такова тясно пространство ми беше невъзможно да й направя път и затова бързо я хванах за ръцете, както за да не ме прекатури, така и за да запази равновесие. Тя веднага се съвзе, измъкна се ловко, след което ми се усмихна дръзко в лицето, каза едно „извинете“ и хукна по коридора. Приятелките й се дръпнаха припряно, изгледаха ме за миг и на бърза ръка се прибраха в стаята, като затръшнаха здравата вратата след себе си.

Тази неочаквана среща направо ме зашемети и останах така на мястото си за момент, като се чудех какво да правя по-нататък. После реших да надникна и да видя какво става в тая класна стая, почуках на вратата, отворих я и влязох. Вътре цареше пълен хаос и отначало никой не забеляза влизането ми, но след известно време полека-лека учениците взеха да се обръщат един по един и да ме гледат.

Никой измежду тях не ми приличаше на учител. В стаята имаше около четиридесет момчета и момичета. Може би по-точно би било да ги нарека младежи и девойки, защото повечето от тях бяха доста поизраснали и това личеше не само от физическото им развитие, но и от начина, по който носеха дрехите си — подчертаващ на всяка цена, че са вече възрастни хора. Заели бяха съвсем небрежни пози; няколко се бяха скупчили край голяма, незапалена камина в единия ъгъл, други седяха върху чиновете или по столовете си отпуснато и безгрижно, все едно че не се намираха в училище. Почти всички носеха нещо като неофициална униформа. При момичетата, изпъчили гърди в стегнати сутиени, тя се изразяваше в прилепнали по телата блузки, дълги тесни поли и ниски обувки. С голямото разнообразие от прически беше отдадена почит на любимите им кинозвезди. Косите им бяха мръснички и разбъркани — изглежда не се престараваха нито с миенето и къпането, нито с прането на модните си тоалети. Момчетата бяха по джинси и тениски или карирани ризи с отворени яки.

Едро кръглолико момиче с лунички се отдели от групата при камината и се приближи към мен.

— Ако търсите мистър Хакмън, няма го тук, той е в учителската стая — съобщи тя. — Каза ни, когато решим да се държим прилично, някой от нас да го извика.

Различните групички започнаха да се разпадат и да се прегрупират от двете страни на тази самозвана говорителка, като впериха в мен самоуверени, нагли погледи. Господи, помислих си, каква паплач! Неочаквано те заговориха всички едновременно и въпросите им заваляха един през друг.

— Вие ли сте новият учител?

— На мястото на стария Хак ли идвате?

— Старият Хакмън наистина ли напуска?

Като се хванах за първите думи на дебелото момиче, аз заявих:

— Ще погледна в учителската стая — и се измъкнах бързо през вратата. Бях шокиран. Съвсем другояче си бях представял преподаването в училище — прави редици от чинове, спретнати, добре възпитани, послушни деца. Стаята, от която току-що бях избягал, приличаше на менажерия. Какъв ли човек трябва да е тоя Хакмън, за да търпи такова поведение? И дали то не беше нещо обикновено тук? Трябваше ли и аз да го търпя?

С подобни тревожни мисли тръгнах по коридора към една двойна врата, която предположих, че води към учителската стая; когато наближих, тя внезапно се отвори и се появи червенокосото момиче, което се фръцна гордо покрай мен и се запъти към класната си стая. Обърнах се да погледам отдалечаващата се фигурка — дългата й коса беше вързана на конска опашка, която се полюшваше в такт с енергичната й, предизвикателна походка. Загадъчните забележки на мистър Флориан взеха да ми се изясняват; наистина, положението тук беше по-различно.

Учителската стая се намираше в дъното на коридора, няколко стъпала нагоре — и ето ме пред вратата, която беше отворена. В един фотьойл, сплел ръце зад тила си, се беше отпуснал като труп дебел млад мъж с буйни коси, в развлечени сиви панталони от трико и протрито работно сако с кожени кръпки на лактите и около китките. Кафявата му риза и жълтата му връзка с широк възел не допринасяха с нищо, за да се разсее впечатлението за размъкнатост, което се налагаше от целия му вид. Щом влязох, той ме погледна и забеляза:

— О-о, още едно агънце в касапницата — или по-скоро черна овца?

Развеселен от собственото си остроумие, той се усмихна широко и показа два реда големи, неравни жълти зъби.

По природа съм доста избухлив, но години наред упорито съм тренирал да се науча да сдържам гнева си. Затуй сега само погледнах този господинчо, готов на драго сърце да преглътна една шега с моя милост.

— Казвам се Брейтуейт. Идвам от Отдела.

— Значи вие сте новият учител — отговори той. — Надявам се, че ще имате повече късмет с тия нехранимайковци от Хакмън.

— Мислех, че вие сте Хакмън, защото едно от децата ми каза, че той чака тук някой от тях да го извика.

— Наистина беше тука, за десетина секунди, но си събра партакешите и си замина. — Той се ухили. — Сигурно вече си излива мъката в Отдела.

— И какво ще стане сега с класа му? — попитах.

Моят въпрос много го разсмя.

— Да не пророкувам, но мисля, че това вие ще кажете.

Докато размишлявах над думите му, които доста ме изплашиха, той излезе.

Останах така известно време, загледан във вратата; всичко много се различаваше от досегашните ми очаквания и далече не ми действаше успокоително. Но нямах никакви намерения да се плаша толкова лесно. Този господинчо с преднамереното му безгрижие и подмятанията му очевидно беше позьор — може би като се опознаем ще излезе по-свестен. Нищо не ми пречи поне да се надявам.

Вратата се отвори и влезе висока, руса жена, облечена в бяла престилка, която й беше съвсем по мярка и стоеше много добре на привлекателната й фигура. Лицето й щеше да бъде съвсем обикновено, ако не бяха големите й, ясни сиви очи и хубавите й устни, които неутрализираха строгостта на стегнатия кок на тила й. Тя се усмихна и се приближи към мен с протегната ръка.

— О, здравейте! Предполагам, че сте новият учител?

— Да, казвам се Брейтуейт.

— А пък аз — Дейл-Евънз, мисис Грейс Дейл-Евънз. Чертичката е много важна, особено когато я използвам, за да направя впечатление на бакалина в средата на месеца. — Гласът й беше нисък и приятен. — Бяхте ли вече при Стария?

— При мистър Флориан ли? Да, бях, той предложи да поразгледам сам училището и да се запозная с положението.

— Видяхте ли някои от децата?

— Съвсем набързо. Надникнах в класната стая на мистър Хакмън, като идвах насам.

— Тъй ли? И как ви се сториха, малко буйнички, нали? Аз им преподавам домакинство — няма кой знае каква наука в моя предмет, но има достатъчно домакинство за тях.

Докато говореше, тя сръчно събираше чаши от полицата над камината, от пода, от подпрозоречната дъска и ги слагаше в малката мивка в един ъгъл на стаята.

Специално нагревателче осигуряваше топла вода за мивката и скоро тя вече миеше чашите, които потракваха в ръцете й, и говореше:

— Някои учители не са по̀ стока и от децата — оставят си чашите, където са седели. О, извинете, заповядайте, седнете.

Седнах и взех да наблюдавам чевръстите й движения с мъничкия парцал за миене и после с кърпата за бърсане.

— Отдавна ли сте учител?

— Не. Всъщност това е първото ми назначение.

— О! — Тя се понамръщи. — Не ми се правете на толкова важен. Ние му викаме на това служба, а не назначение — и тя се засмя с приятен, ленив смях, който контрастираше с отривистата й, насечена реч. — Запасняк ли сте?

— Да, кралските ВВС. Защо?

— О, просто има нещо такова във вас. Ще останете ли за обяд?

— Нямах намерение, но ако може, ще ми бъде много приятно.

— Добре, тогава ще се отбия при секретарката на училището. Тя все ще уреди нещо, сигурна съм. Почакайте тук, ако искате, и се запознайте с другите колеги през междучасието. Всеки момент ще бие звънецът. Ще се видим тогава. — Тя излезе, като затвори внимателно вратата след себе си.

Огледах стаята. Беше малка и навсякъде имаше разхвърляни купища книги. Едната стена беше изцяло заета от голям открит шкаф, натъпкан с най-различни спортни принадлежности — футболни и баскетболни топки, комплекти за тенис на маса, гуменки, боксьорски ръкавици и пристегнати с канап вързопи изпоцапани спортни гащета. Около незапалената камина се въргаляха фасове със и без следи от червило. Палта, чадъри и ученически чанти украсяваха като гирлянди другата стена. Седем-осем фотьойла, два обикновени дървени стола с прави облегалки и голяма маса в средата на стаята завършваха мебелировката. Във въздуха тегнеше застоял цигарен дим и се долавяха разнообразни телесни миризми, тъй че прекосих стаята и отворих двата прозореца, които гледаха към развалините на ударена от бомба църква, сгушила се сред буренясали надгробни камъни и отломъци. Ръждясала желязна ограда отделяше този замрял хаос от тихо, грижливо подредено паркче със спретнати цветни лехи и богато разлистени големи дървета; а че то също е било някога част от гробището подсказваха надгробните камъни, наредени с военен педантизъм покрай едната страна на парка, симетрично на малките правоъгълни тревни площи и цветни лехи, под които почиваха в мир отдавна забравени кости. Между училището и гробището се издигаше висока тухлена ограда.

Излязох от учителската стая, спуснах се по стълбите на партера, минах през една врата и се озовах в настлания с чакъл заден двор. Той беше осеян със смачкани книжни кесийки, огризки от ябълки, бонбонени обвивки и хартийки от вестници; големи слузести петна подсказваха, че едва ли не всяко дете вероятно страда от силна хрема. Този двор, който служеше и за игрище, опасваше училището от три страни и беше широк към седем и половина метра. Високата ограда, която се издигаше покрай него, се срещаше под прави ъгли с тази на гробището и отделяше училищния двор от един вехтошарски склад и от някаква предприемаческа кантора, съответно от лявата и от дясната му страна, а също така и от неприветливите задни дворове на дълга редица паянтови къщи, които, ако не бяха двете тесни алейки, напълно щяха да закриват фасадата на училището от главната улица. Въпреки че утрото беше свежо и слънчево, част от училищния двор беше съвсем на сянка и изобщо цялата атмосфера беше потискаща, като в затвор. Училището стърчеше посред двора — масивна, проста и доста мръсна постройка, не по-висока от съседните. Двете му входни врати, всяка срещу съответната тясна алея, бяха боядисани в същия студен тъмнозелен цвят, както момчешките и момичешките тоалетни, свили се гузно в различни краища на двора. Те, както и големите, пълни с пепел кофи за боклук, сякаш съзнаваха, че са обсебили ценно място за игра.

Почувствах се още по-потиснат и си помислих колко се различава всичко това от моите ученически години, прекарани в топлия, слънчев Джорджтаун^[1]. Там, в просторното, светло и прохладно училище, заобиколено от обширни тревни площи със сенчести дървета, по които аз и другарчетата ми се катерехме в буйна надпревара, съм изживял великолепни, щастливи дни, изпълнени с вълнение от натрупването на знания; всяка нова сполука, колкото и да беше мъничка, беше все пак мое лично постижение и извор на задоволство за родителите ми, съпреживяващи заедно с мен. Как ли се чувстваха тези деца от Източен Лондон, когато идваха в такова отблъскващо място ден след ден? И дали нахълтваха в училището с такова нетърпение и желание, както аз, когато бях малък?

Мислите ми бяха прекъснати от иззвъняването на ръчен звънец и малко след това се разнесоха най-разнообразни звуци — затръшвания на врати, тропот на крака, тракане на бутилки с мляко, говор, смях. Децата взеха да изригват от стаите си за голямото междучасие. Бързо тръгнах обратно към учителската стая, но на половината път нагоре по мрачното стълбище бях принуден да се залепя за стената поради неудържимия порой от деца, който се изливаше по стълбите към двора на шумни, пулсиращи талази. Малчуганите блъскаха еднакво безцеремонно както другарчетата си, така и мене.

Когато се добрах до учителската стая, мисис Дейл-Евънз тъкмо правеше чая. Тя ме погледна, като влизах, и заговори:

— О, здравейте! Чаят ще бъде готов всеки момент. Останалите колеги скоро ще се насъберат и тогава ще ви представя.

Отидох до прозореца и застанах да погледам разрушената църква и неизброимите гълъби, които се разхождаха важно напред-назад из пробития й купол.

Учителите взеха да пристигат един по един и скоро насядаха из стаята, като посръбваха чай и си приказваха за миналите вече часове. Щом някой влезеше и ме забележеше, той измърморваше обичайните приветствени думи и когато най-после се събраха всички, аз бях представен на всеки поотделно. Докато минавахме от човек на човек, мисис Дейл-Евънз едновременно ме учудваше и притесняваше с коментарите си за поредния колега, които правеше едва чуто настрани.

Най-напред се запознах с мис Джоузи Доуз, съкратено от Джоузъфийн. Тя беше нисичка, набита млада жена, по чието некрасиво, ъгловато лице не се забелязваше и следа от грим, а късо подстриганата тъмна коса й придаваше още по-мъжки вид. Облечена беше с отворена мъжка риза с къси ръкави, доста издута от пълните й гърди, които веднага привличаха погледа, строга пола от грубо сиво трико, къси чорапки и прости кафяви половинки. Гласът й беше плътен, звучен и много приятен, когато ме поздрави.

Следващата беше младичката и плаха мис Юфимия Филипс. Имаше нещо незряло, момичешко в кръглото й лице, от което големите й сиви очи гледаха със смесен израз на безпомощност и очакване. Малко ярката й вълнена рокля подчертаваше незрелостта на крехката й фигурка. „Божичко, помислих си, как ли се оправя в такова училище?“ Онези момичета, които видях преди, бяха много по-високи и едри от нея.

Когато се приближихме към Тио Уестън, той се усмихна, според него приятелски, но това почти не личеше поради гъстата му рижа брада.

— Представяте ли си да можете да си обръснете мъжествеността, когато си поискате — промърмори мисис Дейл-Евънз в ухото ми.

— Имах удоволствието да посрещна мистър Брейтуейт в нашия дом — каза Уестън. Гласът му прозвуча неочаквано тънък и писклив. — Той ме взе за Хакмън.

— Между другото — попита някой, — къде е сега скъпият ни колега?

— Избяга — отговори Уестън. — Изпари се, изчезна. Дори ми се струва, че си спести и едно сърдечно сбогуване със Стария.

— И кога стана всичко това?

— Сутринта имах свободен час — продължи Уестън — и малко след десет Хакмън нахлу тука бесен като фурия, грабна палтото си и вестника, който четях, и отпраши нанякъде. Бас държа, че няма да го видим повече.

— Ами, тъй е то — вметна мисис Дейл-Евънз. — Едни идват, други си отиват. Елате да ви запозная с останалите.

Тя ме хвана за ръката и ме поведе към мисис Дру, представителна белокоса жена, елегантна от главата до петите — стегнати в хубави стилни обувки. Тя явно си разбираше от работата и изглеждаше непоклатима като Гибралтар.

— Една от най-добрите. Заместничка е на Стария — прошепна мисис Дейл-Евънз.

После преминахме към мис Вивиен Клинтридж, учителка по рисуване и драматично изкуство, закръглена, хубавка брюнетка към трийсетте, която излъчваше някакъв неудържим, жизнерадостен чар. Когато се ръкувахме, с изненада видях отражението си в големите й, усмихнати кафяви очи. В звънливия й глас усетих благосклонност и спонтанно бликнало приятелско чувство.

— Клинти е превъзходна художничка, но с преподаването си изкарва хляба. — Чудех се дали все пак никой друг не чуваше тези забележки на мисис Дейл-Евънз.

Последна ми беше представена мис Джилиан Бланчард. Всеки мъж си има свой собствен идеал за красота. Преди много години посетих остров Мартиника в Карибско море и там видях най-красивите според мен жени на света — високи, гъвкави, грациозни, с вълнисти гарвановочерни коси и кожа с цвят на мед. Мис Джилиан Бланчард беше хубавица от същия тип: висока, с късо подстригана коса, стройна фигура, елегантна. Кожата й беше доста мургава, което можеше да се дължи на еврейски или италиански произход. Тъмни, почти черни очи. Красота.

— И тя е нова — прошепна мисис Дейл-Евънз, — дойде в сряда.

Когато най-после се запознах с всички, застанах пред прозореца до мивката и се заслушах в долитащите до мен откъслеци от разговори, които се въртяха главно около случки из класните стаи. Мис Клинтридж се беше облегнала на камината и разправяше надълго и нашироко за артистичните прояви на класа си тази сутрин, като от време на време пускаше по някоя забавна забележка. Мис Доуз и мис Филипс бяха седнали в един ъгъл малко встрани от групата при камината и водеха шепнешком някакъв сериозен разговор. Скоро към мен се приближи мисис Дру; в ръката й димеше цигара, която тя държеше изящно между дългите си пръсти с маникюр.

— Надявам се, че ще останете при нас, мистър Брейтуейт.

Погледнах приятното й, сериозно лице и само се усмихнах в отговор.

— От началото на годината досега при нас се изредиха доста учители, но никой не се задържа повече от един-два срока — продължи тя. — Това не е хубаво за момчетата, особено за по-големите, те най-много имат нужда да ги стегне здрава мъжка ръка.

В този момент мис Клинтридж се отдели от групата край камината и дойде при нас.

— Думата „мъжка“ ли чух? — попита тя усмихната, като се подпря на ръба на мивката.

— Тъкмо обяснявах на мистър Брейтуейт колко много ни трябват добри учители мъже. Щом като и мистър Хакмън ни напусна, никак няма да ни е леко, ако някой не го замести.

Мис Клинтридж изпухтя.

— Не бих свързала израза „добри учители мъже“ с името на Хакмън в едно изречение. Както и да е, понеже става дума за трудности, говорете за себе си, пиленца! Аз ще му разкажа за моите собствени перипетии, ако се интересува. — Смехът й беше мил, приветлив и сърдечен.

— Не, сериозно, Клинти. — Мисис Дру се усмихна малко насила. — Нали въпросът е да го насърчим да остане, а не да го подплашим.

— Божичко, защо не ме предупредихте? Аз мога да въздействам много насърчително, ако се наложи… — И тя го доказа на дело, като нацупи устни и изви нагоре вежди.

Неволно се разсмях на физиономиите, които правеше, въпреки намеренията ми да се сдържа.

— Нали ще останете? — продължи мис Клинтридж, вече по-сериозно.

— Да, бих желал — отговорих вяло, тайничко развеселен от въпросите им, защото всъщност толкова ми се искаше да остана, че и през ум нямаше да ми мине да отказвам. Но те явно очакваха от мен колебания и затова реших, че ще е по-разумно да оправдая очакванията им.

— Добре. — Тя отскочи от мивката, щом звънецът обяви края на междучасието. — Сега по-големите момичета ще имат за какво да си мислят известно време и ще ни оставят на мира. — Тя намигна на мисис Дру и хукна към класа си, което направиха и останалите, с изключение на мис Бланчард, която взимаше тетрадки от един куп до стола си и пишеше оценки в тях.

След шумното дърдорене допреди няколко минути, в стаята беше станало толкова тихо, че поскърцването на перото й и прошумоляването на страниците се чуваше доста отчетливо. Скоро тя се обърна и ме погледна.

— Няма ли да седнете?

Приближих се и седнах на стола до нейния.

— Това първото ви назначение ли е? — Гласът й беше нисък и плътен — кафяв глас. Тя каза „назначение“. Докато говореше, затвори тетрадката, в която беше написала поредната оценка, сложи я на купа до себе си и се облегна на стола, скръстила леко ръце на скута си. Спокойни, търпеливи ръце.

— Да, но защо всички така се чудят и тревожат дали ще остана тук?

— Боя се, че не мога да ви отговоря на този въпрос. И аз самата съм съвсем отскоро — от три дена, всъщност. — Определено кафяв глас; кафяв като меласа, като царевична питка, като кафе. Хубав глас. — И мен ме питаха същото — продължи тя. — Сега започвам да разбирам защо. Има нещо особено в това училище, нещо, което плаши и същевременно амбицира. — Имах чувството, че тя говореше повече на себе си, отколкото на мен. — Премахнали са телесното наказание, и изобщо всякакви наказания и насърчават децата да дават обяснения, да се оправдават. За съжаление те много не си подбират изразите и се получават доста неудобни и неприятни положения. Предполагам, че не всеки учител е готов да изтърпи такова нещо, макар че мис Клинтридж и мисис Дейл-Евънз например чудесно се оправят. Мисля, че те самите са някъде от Ийст Енд и лесно не се стряскат.

— А децата трудни ли са?

Още докато задавах този въпрос, осъзнах колко е изтъркан, но много ми се щеше тя да ми отговори, не толкова заради информацията, която щях да получа от нея, колкото заради удоволствието да я слушам.

— На мен ми се струват трудни, но, нали разбирате, аз нямам никакъв опит като учителка. Толкова са зрели и самоуверени, че дори мъничко се страхувам от тях. Момчетата не са лоши, но момичетата така ме гледат, някак си съжалително, като че ли са много по-възрастни и опитни от мен. Струва ми се, че повече ги интересуват моите дрехи и личния ми живот, отколкото всичко онова, на което се мъча да ги науча. — Гласът й се разтрепери и тя притвори очи; дългите й мигли се открояваха красиво на матовата й кожа.

Вратата се отвори и влезе мисис Дейл-Евънз, която ни се усмихна и веднага се захвана с явно привичното си занимание да събира чаши и да ги мие.

— Скоро ще трябва и баня да сложим за малката Мърфи от класа на Клинти. Децата пак се оплакваха, не щат да седят край нея. Някои майки са за убиване. Детето просто вони. Срамота.

Почувствах, че тя очакваше някой от нас да се обади.

— Какво му е на момичето? — попитах. — Да не се напикава?

— Ами не. Сигурно не си е сменяла превръзката няколко дни. Четиринадесетгодишна и безпомощна като малко дете. Вие, мъжете учители, не знаете какви късметлии сте; какви неща само трябва да вършим за тия деца. — И тя вдигна очи, изпълнени с няма молба към небето.

След като привърши с миенето, тя се приближи към нас, като си бършеше ръцете в една кърпа.

— Ако искате, да ви разведа из моите владения.

Станах, извиних се на мис Бланчард и последвах мисис Дейл-Евънз.

Кабинетът по домакинство беше голяма, добре съоръжена стая на последния етаж и очевидно нейната радост и гордост; тя ми показа блестящите газови печки, тенджери и тигани, редиците чисто измити чамови маси, крачните шевни машини и пералните, спретнати и подредени по местата си като гвардейци за парад. Покрай едната стена имаше шкафове и чекмеджета с най-различни прибори за хранене и готвене и всевъзможни атрибути на домакинското изкуство. От тавана на определени разстояния висяха десетина гумирани електрически кабела, завършващи със защитени контакти, в които всеки момент можеха да бъдат включени поставените наблизо ютии. В мъничка ниша, малко по-настрана, се намираше детско креватче, в което лежеше кукла с големината на бебе, а на една маса до него бяха грижливо подредени необходими за бебето неща. Тя непрекъснато даваше пояснения за всичко и когато стигнахме до нишата, махна с ръка към креватчето:

— Някои от тях са по-оправни и от мен; същински малки майки, на тия работи им викат „измишльотини“.

Докато разговаряхме, група момиченца пристигнаха за часа си по готварство. Наредено им беше да си измият хубавичко ръцете на мивката, после застанаха прилежно зад чамовите маси и мисис Дейл-Евънз взе да им разяснява простата рецепта, която трябваше да изпълнят.

Останах при нея, изпълнен с възхищение от голямата чистота и от реда, който бе успяла да постигне с децата. Щом тя беше съумяла да наложи такова едва ли не съвършено положение, то и аз трябваше поне да си опитам късмета. Тази жена с нейната готовност да изслушва внимателно и винаги да даде полезен, разумен съвет, беше едновременно и учителка, и майка на поверените й момиченца. Но аз бях сигурен, че ако се наложеше, тя можеше и да бъде сурова — много сурова.