Е. Р. Брейтуейт
На учителя с любов (11)

Единадесета глава

Един четвъртък сутрин класът сякаш бе обзет от някаква възбуда и очакване. През междучасието всички се скупчиха на шушукащи си групички из стаята, които млъкваха, щом аз се приближех, но не придадох на това особено значение. Часовете протекоха горе-долу нормално, но малко мудно.

Следобед отидохме във физкултурния салон за часа по физическо възпитание. Уредите бяха хубави, подредени в разчистената вече трапезария: кон, коза, трамплин, медицински топки, греда, няколко чифта боксьорски ръкавици, провесени на вървите си през халките на коня. Момчетата се бяха съблекли вече по сини спортни гащета. Само Сапиано седеше на една пейка с бинтована дясна ръка от лакътя до китката.

— Строй се в центъра — започнах аз.

Те послушно се строиха в две спретнати редици. После Денъм направи крачка напред.

— Моля, сър.

— Какво има, Денъм?

— Не може ли днес да имаме първо бокс, сър?

— Защо, Денъм?

— О, просто така, сър, иска ми се малко за разнообразие, сър.

— Добре — съгласих се аз. — Подредете се по двойки, според ръста си.

Двойките се комплектуваха за миг, като по предварителна уговорка, само Денъм остана без партньор.

— Партньорът ми е контузен, сър. — Той посочи към бинтования Сапиано. — Бихте ли се боксирали с мен, сър?

При тези негови думи останалите момчета като по даден знак се приближиха към нас с наострени уши.

— Можете да изчакате и да изкарате един рунд с Потър или някой друг.

Всичко се нареждаше превъзходно, жребият вече беше хвърлен.

— Те ще бъдат изморени, сър, а аз нямам нищо против да опитам с вас.

— Хайде, сър, съгласете се.

Този подканящ ме хор определено не действаше в мой интерес.

— Не, Денъм, в такъв случай днес ще минете без боксиране.

Денъм ме погледна състрадателно, смъкна ръкавиците от големите си ръце и ги пусна небрежно в краката ми. Той беше постигнал целта си. Само един бърз поглед ми беше достатъчен, за да видя, че по лицата на момчетата бе изписано разочарование и отвращение. Те мислеха, че ме е страх, че съм се уплашил от тоя тромав дангалак.

— Добре, хайде тогава.

Взех чифт ръкавици от коня. Потър пристъпи към мен и ми стегна вървите, а Сапиано, без загадъчната му контузия ни най-малко да го затрудни, стегна вървите на Денъм. Междувременно останалите тихомълком се подредиха покрай стената, целите в очакване.

Веднага щом започнахме, стана ясно, че репутацията на Денъм като боксьор беше напълно оправдана; той беше пъргав и с лекота набираше точки, макар че не нанасяше ударите с цялата си тежест. Аз гледах предимно да ги отбягвам и парирам, като си мислех да карам така известно време и да прекратя боксирането в първия удобен момент. Доста глупаво се бях оставил да бъда въвлечен в тая история и само от мен зависеше да се измъкна от нея колкото можех по-ловко, и то, по възможност, с не наранено достойнство или тяло.

— Давайте, сър, нагънете го. — Разпознах гласа на Патрик Фърнман, изпълнен с горчиво разочарование; те всички май бяха доста изненадани от жалкото ми представяне.

Внезапно Денъм атакува и ме удари в лицето; усетих остра болка и очите ми се напълниха със сълзи, а соленият вкус на кръв в устата ми подсказа, че има и друго поражение. Сега най-после се ядосах — това вече не беше приятно малко забавление; момчето се биеше на сериозно. Дали от вида на кръвта по лицето ми, или от настойчивите подвиквания на приятелите му „айде, смотай го“, но Денъм съвсем се самозабрави и това реши съдбата му. Налетя ми незащитен и аз го ударих; ръката ми потъна в слънчевото му сплитане, той остана без дъх, преви се на две и рухна на пода.

За миг настъпи гробна тишина, после Потър и неколцина други се втурнаха да му помогнат.

— Стойте. Оставете го така и бързо се стройте за прескок на кон. Кларк, вземете ръкавиците и ги занесете до вратата.

За мое огромно учудване те се подчиниха безпрекословно, а аз през това време се спуснах към Денъм и му помогнах да се примъкне към една ниска пейка до стената; само му бях изкарал въздуха и скоро щеше да се оправи. Когато се посъвзе, продължих по-нататък с урока, който протече без повече засечки; момчетата се стараеха с всички сили и изпълняваха различните упражнения, без да чакат от мен подкани или допълнителни наставления; сега те ме гледаха така, сякаш внезапно и благополучно бях израснал пред собствените им очи.

Когато часът свърши, ги освободих и отидох при Денъм; той още изглеждаше бледен.

— Тоя удар беше чиста случайност, момчето ми, не беше нарочно. Я иди до тоалетната и си намокри малко главата със студена вода. Ще ти стане по-добре.

— Да, сър. — Гласът му трепереше, но „сър“ прозвуча без колебание или преструвка.

Помогнах му да се изправи на крака и направих знак на Потър да го придружи до тоалетната.

Това произшествие беше повратната точка в отношенията ми с класа. Постепенно в поведението както на Денъм, така и на приятелите му, настъпи промяна. Той все още не пропускаше случай да подхвърли някоя шегичка или забележка, но сега те бяха много по-приемливи. Полека-лека стана по-спретнат, по-отзивчив и любезен и след като това важно гнездо на съпротива бе сломено, класът изведнъж се разгърна с пълна пара. Отгоре на всичко най-неочаквано аз самият осъзнах, че е настъпила значителна промяна и в моето отношение към тях. Приемах с нещо повече от обикновено задоволство вниманието, послушанието и уважението, което те ми засвидетелстваха в качеството ми на техен учител. Установих, че ги харесвам, че наистина ги харесвам, и като цяло, и поотделно. В началото пристъпвах към всеки учебен ден леко притеснен, леко изплашен, но винаги с твърдото намерение да си свърша както трябва работата; сега изпитвах нещо ново — едно желание да ги уча заради тях самите и едно истинско удоволствие, когато виждах, че съм успял. Направо ми беше приятно с тях и все по-често ми се случваше да се изненадвам от техните зрели разсъждения. Всеки ден ги опознавах все повече и повече. Някои от тях оставаха в стаята през голямото междучасие и си приказвахме за много неща.

Те произхождаха предимно от многочленни семейства и знаеха добре цената и значението на парите; дори имаха чувството, че вече е трябвало да са се хванали на работа, както за да облекчават финансово родителите си, така и за да посрещат собствените си нарастващи разходи за дрехи, козметика, развлечения и т.н. Те говореха за пренаселеността, брака и децата със спокойна осведоменост; едно от момичетата беше помагало при преждевременното раждане на свое братче и разказваше за това с майчинска загриженост.

И уроците потръгнаха. Стараех се винаги да свързвам учебния материал с познати неща от тяхното всекидневие. Мерките за тежина — с хранителни стоки и горива, мерките за дължина — с размерите на дрехи, линолеуми и килими; по този начин те можеха да видят практическото приложение на изучаваните предмети и щяха да бъдат по-добре подготвени да преминат към по-абстрактни понятия. В часовете по география и история разговаряхме и четяхме на глас и понякога ми помагаше щастливото обстоятелство, че можех да им разказвам от личен опит. Те на драго сърце взимаха участие, задаваха ми въпроси с едно увлечение, което не бях очаквал от тях, и често звънецът за голямото междучасие, обедната почивка или края на часовете ни сварваше потънали в някакъв разговор, който неохотно прекъсвахме.

Понякога директорът се отбиваше ненадейно и скоро също се оказваше въвлечен в подобен разговор; той беше доволен и не скриваше задоволството си от моите старания. При един такъв случай му споменах идеята за посещение в музея „Виктория и Албърт“.

— Не бих ви посъветвал — отвърна той. — Тук се оправяте много добре с тях, но да ги водите през Лондон е съвсем друго нещо.

— Мисля, че ще се справя, сър.

— Дори и най-добрите деца са склонни да вършат лудории, за да се покажат, когато са извън училището, а тези не само че няма да направят изключение, ами може би ще са по-лоши и от другите. И освен това няма да можете да контролирате сам четиридесет и шест деца.

— Все пак бих желал да опитам, сър.

— И дума да не става, Брейтуейт. Но ви предлагам следното. Ако успеете да убедите някой друг свой колега или колежка да дойде с вас, тогава ви разрешавам. Просто е изрично забранено от Съвета на един учител да се поверяват толкова много деца извън училището.

— Ще се опитам да убедя някоя колежка.

— Добре, щом се съгласи, уведомете ме, за да уредим въпроса с пътуването.

Той се усмихна лукаво и аз се зачудих коя ли има предвид.

— Но кой ще поеме класа на самата колежка, сър?

— Не се безпокойте, аз ще се погрижа за класа.

На обяд споделих намеренията си с мис Бланчард.

— Бихте ли желали да ми помогнете, мис Бланчард?

— Казвам се Джилиан.

— А аз — Рики. — Тя се усмихна. — Е, ще дойдеш ли?

— С удоволствие. Кога смяташ да отидем?

— Веднага щом директорът уреди въпроса с пътуването.

Това беше чудесно.

— А защо не помоли мис Клинтридж?

— Ами, просто не се сетих за нея.

— О! — В очите й трепна лека насмешка.

Когато и другите преподаватели се върнаха от трапезарията, аз им споменах за предвижданото посещение в музея и че мис Бланчард се е съгласила да ме придружи. Най-меко казано, те бяха изпълнени със съмнения. Докато седях и ги слушах, на вратата се почука. Уестън я отвори и се показа Патрик Фърнман, който попита:

— Извинете, сър, мис Деър би желала да попита дали момичетата ще играят нетбол.

— Мис коя? — Гласът на Уестън просто изтъня от смайване.

— Мис Деър, сър. — Фърнман погледна озадаченото му лице и поясни: — Памела Деър, сър.

Без да продума, Уестън се отдръпна от вратата и се облегна на камината със силно потресено изражение на лицето. През това време аз взех топката за нетбол от спортния шкаф и я подадох на Фърнман, който бързо изчезна, като в бързината си шумно затръшна вратата.

— Господи, ще се побъркам — усмихна се Уестън, в усмивката му имаше и лека подигравка. — Представяте ли си? „Мис Деър би желала“! — Той посочи към мен театрално с лулата си в ръка. — Абе, какво става в тоя ваш клас, човече? Искам да кажа, какви са тия префърцунени любезности и прочее? Малко не са на място за тука, не мислите ли?

— Тъй ли? — попитах. Не ми беше минавало през ума, че ще ми се налага да защитавам пред някого промените в поведението на децата и не ми беше съвсем ясно за какво намеква Уестън.

— За какво е всичко това, колега? — продължи той; косматата му десница се подаваше от оръфания му, подшит с кожа ръкав като ръка на плашило. — Някакъв експеримент за насаждане на култура сред масите, може би?

— Не съвсем — отвърнах. — Просто опит за насаждане на елементарна учтивост. Това пречи ли ви? — Почувствах се леко раздразнен от усмивката му и от прекалено покровителственото му чувство за хумор.

— Да ми пречи ли? Ни най-малко. Но я ми кажете, вие също ли се обръщате към тях с „мис“ или правите изключение, поради, тъй да се каже, привилегированото си положение?

Всички в стаята ни наблюдаваха и ми стана много неудобно.

— Аз също се обръщам към тях с „мис“.

— Напълно демократично и направо похвално — отвърна той и пресилената му усмивка стана още по-любезна. — Но кажете ми, моля, значи ли това, че и ние, останалите недодялани грубияни, трябва да последваме примера ви?

— Не е задължително; просто моите ученици и аз сме се споразумели за някои елементарни изрази на учтивост едни към други.

— Слава богу! Защото някак си не се виждам как се обръщам към тия сополиви пачаврички с „мис“ заедно с Денъм и сие.

— Да не би да ви е неудобно, че трябва да се учите на учтивост от същите тия момчета, мистър Уестън?

Не можех да повярвам на ушите си. Това беше мис Доуз; никога не бях предполагал, че е способна да се притече на помощ на когото и да било, с изключение на мис Филипс, разбира се.

— Нямам нужда от уроци по добри обноски от тия кретени, нито пък от професионални девственици, за ваше сведение.

Мис Доуз се изчерви, но продължи храбро:

— Щом като все пак може да научите нещо, има ли значение от кого ще е?

— Браво, Джоузи — възкликна Клинти.

— Абе на някои хора — подзе отново Уестън — просто им иде отвътре да повтарят „да, господарко“, „да, шефе“.

Той така комично изимитира раболепните поклони на негър слуга, че почти щях да се изсмея, но смисълът на онова, което искаше да каже, съвсем не беше смешен и аз изпитах голямо облекчение, когато Грейс с присъщата й тактичност се намеси в разговора:

— Между другото, Рик — обърна се тя към мен, — какво си разправял на Друслата?

— Друслата ли? Каква Друсла?

— Ех, и ти сега. Става дума за Джейн Пърсел от твоя клас. Нали знаеш, дето… — И тя издекламира: — „Необременяван от корсет, нейният бюст благосклонно обещава“ и тъй нататък, и тъй нататък.

— А, да, разбрах. На нея специално не съм й говорил нищо. Защо?

— Ами най-внезапно се е загрижила за своите, тъй наречени млечни жлези. — Смехът на Грейс се плисна из цялата стая и озари лицата на всички присъстващи. — Иска ми съвет за подходящ сутиен — нещо не я харесвам тая дума, не знам защо все ми звучи като ръжен за горещи въглени.

— Ами то може и да си има защо. — Клинти нямаше грешка.

— Обаче пък е случила на съветница. — И Уестън забоде опулените си очи в привлекателния бюст на Грейс; сигурен бях, че рошавата растителност около устата му успешно прикри насмешката, която прозвуча така ясно в гласа му.

— Ама и на теб няма да ти е излишен някой и друг съвет, моето момче.

Сега гласът на Грейс прозвуча съвсем студено и Уестън млъкна.

Леко се притесних от напрежението, което се създаде в учителската стая. Винаги си бях мислил, че само моето присъствие действа на Уестън така, като червено на бик, но сега открих, че отношението му към мен просто е част от една негова линия на поведение, която си е съществувала и преди аз да дойда в училището. На повечето учителки им беше дошъл до гуша този техен колега, който никога не разговаряше с тях човешки, а все ги критикуваше и им подмяташе разни саркастични реплики. Забелязах, че Джилиан го изслушваше невъзмутимо и спокойно. Тя изглежда умееше да играе превъзходно ролята на страничен наблюдател и не се въвличаше в никакви дрязги, уповавайки се на безпогрешния си такт и безупречното си възпитание. Мис Филипс не му обръщаше внимание по други причини; тя прекарваше свободното си време в учителската стая в някакъв странен унес, напълно недостъпна за когото и да било, с изключение на мис Доуз, която също до днешната си дързост не бе допуснала нищо да накърни уединението на техния непроницаем и недосегаем свят.

Но сблъсъкът на характери в учителската стая нямаше в края на краищата кой знае какво значение, доколкото не намираше отзвук и в класните стаи. Защото бяха важни децата, а не учителите.