Е. Р. Брейтуейт
На учителя с любов (3)

Трета глава

Трапезарията, която всъщност се помещаваше в гимнастическия салон, заемаше по-голямата част от партера. Влязохме и седнахме по-настрани от редиците с разтегателни маси, където се бяха разположили децата. Когато всички се събраха, мистър Флориан стана и каза молитвата: „Благодарим ти, Господи, за земните блага, с които ще ни наситиш“. Последвалото хорово „Амин“ потъна в тракането на прибори, дърдоренето на децата и дрънкането на тенджери и тави, докато в кухнята персоналът непрекъснато пълнеше супниците.

Децата седяха на групи по осем; по двама дежурни донасяха от кухнята и сервираха храната на своята група. Това вършеха и момчета, и момичета, като проявяваха забележителна сръчност при разпределянето на ястията бързо и по равно. В края на всяко ядене съответните дежурни за деня прибираха чиниите и приборите и ги занасяха обратно в кухнята. Когато някоя група приключеше с обяда, покривката се изтръскваше и сгъваше, а групата мирно и тихо изчакваше сигнал за разпускане.

Щом всички се нахранихме, мистър Флориан се изправи и внезапно се възцари тишина; по даден от него знак децата взеха да стават и на групи да излизат спокойно от трапезарията. Последвах останалите колеги в учителската стая, където мисис Дейл-Евънз вече приготвяше чай.

Застанах до прозореца и пак се бях загледал в разрушената църква, когато някъде много отблизо гръмна танцова музика и това ме накара да се обърна. Забелязала въпросителния ми поглед, мис Клинтридж поясни:

— Това е часът по танци. Децата могат да използват салона от един до един и четиридесет и пет минути всеки ден; пускат си плочи на грамофона през високоговорителя на радиото. От време на време и аз се присъединявам към тях, а също и Грейс. Дори и Стария разкършва кокали понякога.

— Това, скъпи новодошъл колега, е доста слабо казано. — Гласът на Уестън беше толкова писклив, колкото и самият той беше размъкнат. — Ужасно е нечестно от твоя страна, Клинти, да заблуждаваш нашия почернял от слънцето приятел с такава невинна забележка. Един поглед само му стига, за да се убеди, че тия бликащи от енергия кретени не си танцуват просто тъй, за удоволствие. — Той бавно се измъкна от стола си и се облегна лениво на камината. Сега всички гледаха към него. — Те са много хитри. Танците са доброволна тренировка, чрез която се поддържат във форма за къде-къде по-вълнуващо развлечение — да вадят душите на учителите си. Музиката сега като че ли е по-силна от друг път — май че са вдигнали нещо като веселба по случай абдикацията на нашия бивш, но не непрежалим колега.

— Преигравате малко, Уестън — забеляза мис Клинтридж.

— Не обръщайте внимание на мистър Уестън… — Гласът на мисис Дру беше равен и спокоен. — Той обича да се шегува.

Уестън се усмихна мило.

— Е — продължи той, — по един или друг начин на нашия чисто новичък приятел скоро ще му се изяснят нещата. Да се надяваме, че на него ще му провърви повече, отколкото на някои от предшествениците му.

— Не мислите ли, че бихте могли да го обезкуражите по този начин, Уестън? — сряза го мисис Дейл-Евънз.

Уестън издигна театрално двете си ръце към небето.

— Ти си несправедлива към мен, скъпа Грейс — изблея той глезено. — Да го обезкуража, е последното нещо, което бих желал. В края на краищата никой от нас не иска да му хързулнат тази сбирщина от, бих казал, доста жизнерадостни създания, нали?

— Чудя се дали ще обявят за свободно мястото на Хакмън — пресече го мисис Дру.

Забележката й веднага стана повод да се разприказват и аз тръгнах към вратата, защото се сетих, че директорът ме чакаше в кабинета си. Мис Бланчард ме изпревари и заедно излязохме навън, където ни заля мощна звукова вълна.

— Всякакви чешити ги има, нали? — Дори и извисен над досадния рев на тромпета, гласът й си оставаше приятен и топъл.

— Уестън ли имате предвид?

— Да, и някои други. Но положително щях да му зашлевя един шамар, ако се беше осмелил да ми говори така. — Тя го изрече със спокойна увереност, която не оставяше място за съмнение, че би постъпила точно така. — Надявам се, че не ви е изплашил?

Обърнах се и я погледнах, но не можах да прочета нищо в открития й, безпристрастен поглед. Въпреки това забележката й мъничко ме подразни.

Влязохме в аудиторията и тук вече звуковата вълна ме блъсна с всичка сила. Четири смесени и двайсетина момичешки двойки танцуваха, унесени в музиката на някакъв вдъхновен тромпетист. С изпънати и безизразни лица, леко отворени уста и залюлени поли, те непринудено се въртяха и носеха в сложните стъпки на танца с едно свободно и уверено синхронизиране на движенията, което говореше за продължителна и редовна практика. Няколко момчета седяха на ниски пейки покрай една от стените, наблюдаваха танцуващите и си шепнеха, като сочеха с очи към разголващите се от време на време крака, които се виждаха още по-добре от техните изгодни позиции. Танцуващите, струва ми се, знаеха това много добре и се надпреварваха кой да привлече повече вниманието на зрителите.

Подкрепен от дискретно пулсиращите барабани, приглушеният тромпет още повече разпалваше танцуващите: дори и ниско седящата публика поддържаше темпото, като тихичко пляскаше с ръце в такт или живо разкършваше рамене и ханшове. Дощя ми се и аз да се присъединя към тях.

— Бива си ги, нали? — прошепна ми мис Бланчард почти в ухото. — Как бих искала и аз да можех като тях.

Обърнах се към нея.

— А защо не опитате?

— Как, тука?

В тона й прозвуча и изненада и възмущение, и аз пак се обърнах да погледам танцовите двойки, които междувременно се бяха разпаднали и, струпани на малки групички, весело си приказваха в очакване някой да смени плочата. Едно от момичетата се отдели от групичката си и се приближи към нас; това беше червенокосата ми познайница, която бе връхлетяла върху мен сутринта. Имаше нещо неудържимо подкупващо в пълната й фигура, чистата й кожа и небрежната й, малко разкрачена стойка, когато застана пред мен и попита:

— Танцувате ли?

Не бях подготвен за този въпрос и бързо измърморих нещо, което, надявам се, прозвуча като учтив отказ. Момичето ме погледна хладно в очите, после се врътна лекичко на пета и се върна обратно при приятелите си. Звънкият й смях се разнесе след нея заедно с началните акорди на следващата плоча.

Обърнах се към мис Бланчард, но тя сигурно се беше измъкнала още докато момичето се бе приближило, затова бързо минах през танцуващите, развълнуван и смутен от перспективата да се разправям с тези почти възрастни хора.

Мистър Флориан си седеше зад бюрото и премяташе между пръстите си малък предмет. Когато седнах, той протегна ръка и ми го показа — грозна статуетка на гола жена от глина със зеленикави петна.

— Ужасна е, нали? Взех си я от Австрия много отдавна. Години наред безуспешно се мъча да я счупя. — Той въздъхна и я постави много внимателно на бюрото си. — Е, какво решихте? — Погледът му беше любезен, но настойчив.

— Ще си опитам силите — отговорих с умерен ентусиазъм.

— Добре, сега да изясним малко картината. — И той описа накратко системата в училището. — Може да сте чули това-онова за нашето училище, Брейтуейт. За нас винаги се говори, но за съжаление повечето слухове тръгват от зле информирани хора, предубедени към нещата, които се опитваме да направим.

Повечето деца тук могат да бъдат окачествени като „трудни“, вероятно защото в началните училища са проявявали известно незачитане към училищните власти или са им се противопоставяли. Дали тези власти са били прави и на мястото си е отделен въпрос, достатъчно е да се каже, че са разчитали главно на страха от пръчката или друго някое наказание. Но по отношение на нашите деца са ударили на камък. Ние тук смятаме, че децата са просто човешки същества в процес на развитие и че това развитие, във всичките си аспекти, не бива да бъде нито насилвано, нито ограничавано според своеволните прищевки на който и да било индивид, оказал се по волята на съдбата в състояние да упражнява някаква власт над тях.

Децата в този район винаги са били зле хранени, обличани и гледани. Поради самата същност на средата им те са подложени на много принуди и изпитания, които по един или друг начин задържат тяхното духовно, нравствено и физическо израстване, а ние се надяваме и възнамеряваме да се опитаме да разберем характера на тези техни затруднения и след като ги разберем — да им помогнем.

Първо трябва да имаме предвид, че доходите на много от техните семейства са съвсем недостатъчни, за да им осигурят минимум храна, топлина и сигурен покрив над главата, необходими за поддържането на добро здраве. В някои случаи така наречените „глави на семейства“ са хронически безработни, а в други чисто и просто не търсят работа. В резултат на това децата се хранят лошо, малко и нередовно. А от дете, което е спало цяла нощ в задушна, пълна с хора стая и на сутринта е закусило чаша слаб чай с филия хляб, трудно може да се очаква да прояви силен и траен интерес към математическите абстракции или към тънкостите на правописа. Наказанието (или заплахата с наказание) за липсата на такъв интерес едва ли ще го подтикне да даде най-доброто от себе си, на което е способно.

Докато мистър Флориан говореше, с мен ставаше нещо. Бях прекрачил прага на кабинета му, изпълнен с дълбоко уважение към него и готов да приема всеки план, който щеше да ми предложи, но внезапно открих, че все повече се раздразвам от това изброяване на трудностите на децата. Имах огромна нужда от тази работа и бях готов да я върша с най-голямо старание, но все пак това щеше да бъде една платена служба, а не някакво любимо занимание, за което съм копнял.

— Следващият въпрос, на който искам да наблегна — продължи той, — е свързан с тяхното поведение. Скоро ще откриете, че много от тях пушат, говорят неприлични думи и често са доста грубички. Правим всичко възможно да ги отучим от тези неща, без да прилагаме насилие, като смятаме, че те са част от начина на живот в целия район, който поражда чувство за несигурност у децата. Затова се опитваме да ги обграждаме с любов, доверие и напътствия, защото практиката е показала, че именно от това се нуждаят най-много. Само малка част от деня си те прекарват под надзора и грижите на учителите; през останалото време могат да бъдат изложени на много неблагоприятни влияния. И от най-бегъл поглед из района ще ви стане ясно, че е пълен с всякаква измет на обществото, проститутки, сводници и дегенерати.

Седях и го слушах много внимателно, поразен въпреки всичко от неговата дълбока, страстна загриженост и несъмнена любов към децата. Раздразнението ми попремина, но все пак в мен останаха известни съмнения. Той говореше за тях като че ли бяха малки, безпомощни дечица, което никак не съвпадаше с външния вид на яките момчета и момичета, танцуващи в аудиторията. Очевидно мистър Флориан беше взел много присърце въпроса за благото на питомците си, но дали наистина вярваше на думите си, или всичко това беше заради мен? И всеки нов кандидат ли беше удостояван с подобна проповед? Интересно, дали и Хакмън е бил насърчен по същия начин? Този човек все пак ми хареса; неговата разпаленост и честност извисяваха ръста му така, че убедително компенсираха недостига на някой и друг сантиметър; гласът му се носеше дълбок, силен, завладяващ.

— За нас се говори също, че тук дисциплината е съвсем свободна. Това е много погрешно. По-правилно е да се каже, че се стараем да установим дисциплинирана свобода, такова състояние, при което детето се чувства свободно да работи, да играе и да се изявява, без да се страхува от онези, чието служебно задължение е да направляват и стимулират усилията му в творчески насоки. Както е сега положението, ние не можем да очакваме от тях кой знае какви постижения, но можем да се стремим към пълно осъществяване на ограничените им способности. — Тук той се усмихна бегло, като че ли развеселен от някаква мимолетна лична мисъл. — Насърчаваме ги да се застъпват за себе си, да се оправдават, независимо от обстоятелствата на случая; това може да избие и в по-груба форма отначало, но постепенно под влиянието на различни комисии и ученическия съвет се надяваме да се научат на прямота без грубост и на смирение без подлизурство. Мъчим се да им покажем какво трябва да е истинското им отношение към тяхната работа, да ги подготвим за деня, когато ще напуснат училището. Като учители можем да им помогнем много, ако станем достатъчно значими за тях, достатъчно значими, за да може нашето влияние да уравновеси и дори да натежи повече от злото.

Той стана, отиде до големия единичен прозорец, който гледаше към църквата, и се умълча за миг със скръстени на гърба ръце, допрял лъвската си глава до хладното стъкло. След малко се обърна към мен с любезна усмивка.

— Е, това е в общи линии. Боя се, че не мога да ви предложа никакви писани правила, а тук те няма да имат ефект. От момента, в който се съгласите, ще трябва сам да се оправяте. Всички учители, включително и аз, винаги ще бъдем готови да ви помогнем било със съвет, било с нещо друго, ако се наложи, но дали ще успеете, или не, ще зависи изцяло от вас. Докато работите в рамките на системата, която току-що ви изложих, няма да се намесвам. За съжаление от време на време сме имали доста учители, които, макар и чудесни преподаватели сами по себе си, се оказаха напълно неподходящи за такъв тип работа; и, както сам ще разберете, честите промени в състава на учителите не помагат нито на децата, нито на нашата работа. Както и да е, от името на училището и на учителите, добре дошли при нас. От утре ще вземете най-горния клас и ще водите часовете по физкултура на момчетата заедно с другите учители мъже. Моята заместничка, мисис Дру, ще ви даде необходимата информация. Предлагам този следобед да се запознаете с работата си и изобщо да се ориентирате.

Той тръгна към мен с широко разтворени обятия. Станах и той стисна десницата ми с двете си ръце твърдо, приятелски.

— Запомнете — каза мистър Флориан, — че те са чудесни деца, когато ги опознаете, и мисля, че сам ще го разберете. На добър час.

Излязох от дирекцията и отидох в учителската стая. Когато влязох, всички ме изгледаха въпросително. Мисис Дейл-Евънз сгъна вестника си и попита:

— Е, какъв е резултатът?

— От утре поемам класа на Хакмън — отговорих.

— И нека Бог се смили над бедната ви душа — произнесе Уестън монотонно, с фалшива тържественост.

— Момичетата извадиха късмет — изчурулика мис Клинтридж. — Най-после да дойде един мъж, и то изцяло на тяхно разположение.

— Е, Клинти, душичката ти лъсна пред всички. — Дълбокият глас на Уестън едва се прокрадна през гъсталака на рижата му брада; не се забеляза никакво раздвижване на устните му. Но типичният кокни хумор на Клинти не падаше по-долу от брадата му. — Винаги е така, когато наблизо има мъж. — Ударението, което постави на думата „мъж“, беше унищожително.

Когато звънецът удари за влизане в час, мисис Дру дойде при мен и ми предложи да ме запознае накратко с воденето на дневника, събирането на пари за обяд и другите задължения, които трябваше да изпълнявам. Целият следобед изкарах в нейната класна стая, като наблюдавах и се възхищавах от сръчността, с която тя съчетаваше търпение и твърдост, чувство за ред и кипяща енергия. Малчуганите изпълняваха различни задачи на малки групички и в резултат на това из стаята се носеше един постоянен шум, който ми се струваше малко дразнещ. Попитах мисис Дру как възприема шума и тя ми отговори, че няма нищо против него, щом като се занимават и учат, дори и да се създава привидно някакъв хаос, а когато пораснат, те сами ще осъзнаят нуждата от по-голямо съсредоточаване и тишина.

Останах с нея, докато звънецът не извести края на учебните часове.

На път за вкъщи тази вечер изпаднах в такова приповдигнато душевно състояние, че накрая ми идеше да викна с все сила — като отдушник. Училището, децата, Уестън, мръсната, гъмжаща от мухи улица, по която бях бързал — нищо не можеше да отнеме и частица от прекрасното чувство, че имам работа. Най-после имах работа, и макар че тя щеше да постави на изключително изпитание способностите ми, все пак ми даваше възможност — чудесна дума — да упражнявам с достойнство и на равни начала една солидна професия.

Днес вече бях учител, имах работа. Наистина, бях съвсем начинаещ, но това можеше да се окаже и предимство. Щях да се науча, за бога, щях здравата да се уча. Нищо нямаше да ме спре. Мисис Дру се беше справила, мисис Дейл-Евънз също, мис Клинтридж също, тъй че и аз щях да се справя, или да се пръсна. Преди четири години нямаше дори и да си помисля за такова нещо. Аз станах учител не поради някакво вътрешно влечение, решението ми не беше продиктувано от желание да служа на интересите на младежта или на всенародното образование. Това решение ми беше наложено от твърде неотложната нужда да ям; до него доведоха верига от злощастни събития, които започнаха една седмица след демобилизацията ми от Кралските ВВС през 1945 година.