Е. Р. Брейтуейт
На учителя с любов (14)

Четиринадесета глава

Августовската ваканция беше за мен мързеливо време. Прекарах по-голямата част от нея в четене, ходене по изложби, театри, балети и концерти. Получих две писма от Джилиан, която беше на почивка с майка си в Женева — весели писма, в които ми разказваше впечатленията си от местата, които бе посетила и видяла, и за много други неща, които имахме да споделим. Щеше да бъде чудесно да се видим пак.

В началото на срока почти половината клас още отсъстваше — децата бяха из хмелните полета на Кент заедно с други членове на семействата си. Те ходеха там всяка ваканция и помагаха при прибирането на реколтата. Повечето от по-неспокойните духове ги нямаше и останалите бяха леко оклюмали — очевидно чувстваха липсата им и ги очакваха с не по-малко нетърпение от мен.

Памела идваше на училище, но ми се виждаше нещо променена. Беше кротка, унила, сдържана и не проявяваше никакъв интерес към обедните танци, които преди й бяха любимо развлечение. Реших, че сигурно й липсва Барбара Пег, която беше с майка си в Кент, и че щом Барбара се върне, ще се оправи.

Докъм третата седмица на септември всички се прибраха и, както бях очаквал, скоро в класа отново се възцари предишният му дух. Те ми разказваха за веселите си игри през ваканцията, за парите, които бяха спечелили, и за нещата, които щяха да си купят с тях. Барбара Пег също се бе върнала и аз се надявах, че Памела бързо ще се отърси от странната потиснатост, която я беше завладяла, но макар че пускаше от време на време по някоя усмивка, тя си оставаше напълно в плен на някакво загадъчно униние, сковаващо чудесната й жизненост, която толкова харесвах в нея.

Тя свикна да остава в класната стая през голямото междучасие и да ми прави редица дребни услуги, без да съм я молил, като проявяваше учудваща склонност да отгатва желанията ми. Триеше черната дъска и ми носеше чай от учителската стая. Клинти се оплака на шега, че момичетата не дават на други жени да припарят до мен и макар че й възразих, факт беше, че всяко междучасие се оказвах заобиколен от група момчета и момичета, които неуморно ми задаваха нови и нови въпроси за мен, разправяха ми за своите семейства, интереси и планове за бъдещето. Съзнанието, че само след около три месеца трябваше да се простят с училищния живот, ги караше да се интересуват от всичко.

Запознах се — задочно — с повечето членове на семействата им и много скоро научих за новата работа на „нашия Джони“, за момичето, с което ходи „нашия Алф“, за грижите у дома, понеже „татко не участва в стачката на докерите“, кога „мама“ очаква новото си бебе. Чувстваха ме съвсем свой и това ме правеше много щастлив.

Понякога намирах сутрин на бюрото си пакетче с парче от сватбена торта или просто някакъв сладкиш, на което винаги пишеше само „за учителя“; по-късно през междучасието съответното дете идваше при мен и ми обясняваше дали беше от него, или от друг някой член на семейството. И аз трябваше да изям парчето веднага, заедно с чая.

Памела винаги витаеше някъде наблизо, слухтеше и мълчаливо ме държеше под око. Тя сякаш беше станала жена; косата й не висеше вече на конска опашка, а беше грижливо оплетена на две големи плитки, завити на красив кок на тила й. Сериозното й изражение придаваше известна тежест на всяко нейно движение. Чувствах, че сигурно бих могъл да й помогна, но не исках да й се натрапвам и реших да изчакам да се оправи сама или пък да се появи удобен случай, за да й предложа помощта си. Те не ми бяха безразлични, тия деца, и ако нещо тревожеше едно от тях, то тревожеше и мен.

Една сутрин през голямото междучасие Денъм дойде при мен с нова футболна топка; заедно с него бяха Потър, Фърнман, Джаксън и Сийлз.

— Моля ви, сър, бихте ли ни помогнали да я стегнем? Мистър Уестън ни беше обещал, но сега каза, че няма време.

Начинът, по който отправяха към мен молбите си, винаги ме забавляваше; някак си се подразбираше, че и дума не може да става за отказ от моя страна. Те се обръщаха към мен напълно уверени, че за каквото и да ме помолят, ще се съглася и ще помогна. Просто беше изключено да им откажа.

— Добре, Денъм, дайте я.

Момичетата се оттеглиха и ни оставиха, нас, мъжете, да си свършим работата; само Памела остана, но малко по-настрана. Надухме топката докрай и две от момчетата я натискаха здраво към масата, а аз стягах връвта с всичка сила. Но докато я промушвах в последната дупка, металната кука, с която си помагах, се заби в пръста ми и направи малка раничка, от която бавно закапа кръв.

— Господи, червена кръв!

Едрото любезно лице на Потър изразяваше престорена изненада и момчетата прихнаха да се смеят на ококорената му физиономия. Памела бързо се приближи към Потър.

— А ти какво очакваше, дебелако? Мастило ли потече? — изсъска му тя, а след това бавно и презрително се оттегли и седна на мястото си гордо изправена.

— Господи! — Денъм беше потресен от истинската злоба, която прозвуча в думите й.

Сийлз и Фърнман само местеха погледи от Потър към Памела и обратно, онемели от учудване. Горкият Потър се беше изчервил от притеснение и едва можа да проговори:

— Не исках да кажа нищо лошо, сър, исках просто да кажа, че цветът на кожата ви е такъв само на повърхността, сър.

— Точно така е, Потър — отвърнах, колкото да му покажа, че ни най-малко не съм се засегнал от шегата му. — Цветът на всички кожи е такъв само на повърхността.

Стегнах топката и извадих чекмеджето на бюрото си, за да потърся лейкопласта, който държах там. Памела ме беше подразнила с ненужната си и доста злобна забележка срещу Потър, но не виждах какво мога да направя, без да влоша и без това деликатното положение.

Момчетата тръгнаха към Памела, която ги наблюдаваше с хладно безразличие.

— Кво ти става? — Денъм застана точно пред нея и войнствено издаде напред долната си челюст.

— Мен ли питаш, Денъм?

— Да.

Памела го гледаше очаквателно.

— Е, хубаво де, мис Деър. Какво те прихваща?

— Не те разбирам, Денъм — отвърна тя студено и подигравателно.

— Потс само се пошегува, а ти се нахвърли върху него, и то пред учителя. Защо ти трябваше да му викаш „дебелак“?

— А не е ли дебел?

Памела отмести погледа си от Денъм към Потър и го измери от главата до петите.

— Аз само се пошегувах и учителят не се обиди — обади се плахо Потър, потръпващ под погледа на Памела.

При тия думи Памела скочи с едно гъвкаво, поривисто движение. Със святкащи очи тя се изправи току пред Потър и в гнева си сякаш се извиси над него, а гласът й бе пресипнал от вълнение.

— Не се обиди ли? А ти откъде знаеш, че не се е обидил? Защото се държи човешки и никога не избухва, нали? Всичките сте едни глупаци! Глупави, тъпи и смахнати, ето какви сте!

Приседнах и се загледах, просто хипнотизиран от буйния изблик на тази червенокоса фурия, която сякаш се уголемяваше в яростта си, впила очи в безпомощния Потър.

— Много ли щеше да ти е хубаво, ако всички непрекъснато те врънкаха, дебелако? Идиоти с идиоти такива! Господи, и какви глупости го питате само! — Тя изкриви лице и започна да ги имитира безжалостно: — Миете ли се изобщо, сър? А усещате ли студ, сър? А подстригвате ли се, сър? Какви глупаци сте, всичките до един!

— Брей, виж я ти нашата Памела! — възкликна Тич Джаксън.

Памела се обърна и му хвърли такъв поглед, че Тич бързо се поправи:

— Искам да кажа, мис Деър.

— Учителят ни е казал да го питаме каквото искаме, нали? — упорстваше Денъм. Той не можеше да се мери с острия ум на Памела, но отстояваше твърдо своето и даваше отпор на нападките й една по една.

— Я по-добре млъкни, Денъм. Ти на това задаване на въпроси ли му викаш, все за цвета на кожата му, нали? Нещо друго не можете ли да измислите?

И сякаш решила да не пощади никого от тях тя внезапно се обърна към Сийлз, който, както обикновено, си беше избрал ролята на заинтригуван страничен наблюдател.

— А ти, ти поне трябваше да имаш повече ум в главата си.

— Чакай сега, какво съм направил? Нищо не съм казал — отвърна той малко разтревожено.

— Че кога си казал нещо? Ти също си цветнокож, обаче си седиш спокойничко и не отваряш уста. Да не те е страх от тия?

Тя беше чудесна, страхотна в своето презрение и все по-разпалващ се гняв; същинска великолепна Бодицея с огненочервени коси. Сийлз задържа върху нея погледа си, изпълнен с едно търпение, което му придаде вид на столетник в сравнение с развихрилата се пред него малка жена.

— Аз не мисля, че те имат лоши намерения, мис Деър. Винаги когато задават въпроси, просто се мъчат да си изяснят неща, които не разбират.

Памела не можеше лесно да бъде умилостивена.

— Защо тогава не те попитат теб, щом толкова се интересуват?

— Защото не съм учителят, мис Деър, макар че бих искал да съм.

Денъм още веднъж се опита да й възрази.

— Учителят няма нужда да се застъпваш за него. Ти за коя се мислиш?

— Ни най-малко не се застъпвам за него — кипна отново Памела, — ами направо ми е писнало от глупавите ви обаждания. А за коя се мисля не е твоя работа, мистър Денъм. Голям юначага си се навъдил! — Тя режеше с презрението си като със скалпел.

Потър се обърна и извика през рамо:

— Хайде, момчета, оставете я, тя се е побъркала.

Те тръгнаха след него и когато вече бяха стигнали до вратата, Денъм, внезапно осенен от някаква мисъл, спря и изтърси с пресипнал шепот:

— Знаеш ли кво те яде тебе, хлътнала си по учителя, ето това е!

И без да дочака отговор, той изхвръкна през вратата, като я остави да се тръшне с гръм и трясък след него. Памела замръзна на мястото си с отворена уста, втренчена във вратата; после погледна към мен и очите ни се срещнаха. Сигурно на лицето ми бе изписана същата глупава изненада, която изпитвах, защото тя се изчерви силно и направо излетя от стаята.

Значи така. Някъде дълбоко в себе си го бях усещал през цялото време, но бях отказвал да го призная, защото въпреки развитото си тяло и зрялото си поведение, за мен тя си беше просто едно дете, поверено на грижите ми заедно с всички останали. Давах си сметка, че чувствата, които я вълнуваха, може би бяха сериозни и важни за нея — не беше необичайно момичета по на петнайсет години да бъдат вече сгодени или дори омъжени — но макар че много я харесвах, тя беше за мен само една ученичка от класа ми и аз изпитвах към нея някакво почти бащинско чувство на отговорност, каквато изпитвах и към другите. Ако забележката на Денъм отразяваше всеобщо разпространено сред класа мнение, нещата малко се усложняваха, но той я изтърси толкова ненадейно, че явно беше съвсем случайно попадение. Трябваше да обсъдя с някого положението. Не с Джилиан, защото това би означавало да призная, че е била права, когато ме предупреди, а никак не ми се щеше да чуя как ще ми припомни: „Казвах ли ти?!“… Грейс… Разбира се, само тя можеше да ме посъветва какво да правя, защото произхождаше от същата среда и познаваше добре проблемите на тези момичета.

Когато Грейс се върна от трапезарията й прошепнах, че бих желал да поговоря с нея насаме и заедно се качихме в нейната стая. Тя ме изслуша, без да ме прекъсва и когато свърших, попита:

— Изненадан ли си, Рик?

— Виж какво, Грейс, хич не ми е до шеги, а имам нужда от съвет, защото в тия неща съм много бос.

— Че аз не се шегувам, Рик. Това може да се случи винаги между учители и ученички, като се почне от детската градина и се стигне до гимназията и университета. Заповядай, седни, и чуй какво ще ти кажа.

Разположихме се удобно и тя продължи:

— В това училище от години не е имало свестен учител мъж, с изключение на Стария. Всякакви са минавали през нас. Повечето хубавци, които са виждали нашите момичета, са били общо взето все развлечени и небрежни типове, които не си правеха труда да си измият зъбите и да си лъснат обущата, пък за дрехите им да не говорим. Божичко, като си помисля само, че тия синковци изкарват криво-ляво някой колеж, вземат дипломата в джоба и току довтасат в класната стая, раздърпани като някакви отрепки!

В увлечението си тя се бе изправила и се разхождаше напред-назад, скръстила ръце на гърдите си. Накрая се спря пред мен.

— И тогава идва мистър Брейтуейт. Дрехите му са добре ушити, изгладени и чисти, обущата — лъснати, зъбите — измити, той е избръснат, вратовръзката и кърпичката, която се подава от малкото му джобче, са в тон, и изобщо целият е като изваден от кутия. За бога, човече, какво друго си очаквал? Толкова си различен от техните бащи, братя и съседи. И затова те харесват: отгоре на всичко се отнасяш с тях като с равни. Когато дойдат тук за час по готварство или шев и кройка, само ми надуват главата с техните приказки: „учителят това, учителят онова, учителят каза така, учителят каза иначе“.

Грейс доста се беше разгорещила. Никога не я бях виждал да се вживява така.

— Разбираш ли, Рик — продължи тя — тия деца ги познавам добре, вече двайсет години преподавам тук. Някои ги помня от бебета, тъй че зная всичко за тях и ги обичам, всяка една от тия сополиви малки маскари. Ти се справи отлично, Рик. Онзи ден Стария ми каза същото. Държиш се с тях внимателно, любезно и, което е по-важно, те научават много неща от теб. Имай търпение с Памела. Тя току-що се е почувствала жена и ти вероятно си първият истински мъж в живота й. Бъди тактичен и аз съм сигурна, че тя скоро ще се оправи.

Станах и тръгнах към вратата. Получил бях повече, отколкото бях искал, и се чувствах много признателен.

— Благодаря ти за всичко, Грейс, страшно ми помогна.

— Винаги, когато имаш нужда от съвет, леля ти Грейс е насреща — засмя се тя.

Вече бях на прага, когато тя се обади, сякаш се беше сетила със закъснение:

— Мис Бланчард ми харесва, а на теб?

Тръгнах си, без да й отговоря.

Грейс излезе права. Емоционалният изблик изглежда беше поотслабил нервното напрежение, което се бе натрупало у Памела, защото скоро тя като че ли се отърси от своето отчуждение и униние, включи се в живота на класа и отново взе да посещава часа по танци. От време на време забелязвах едно угрижено изражение на лицето й, но тъй като не виждах конкретна причина за него, се надявах, че не след дълго то ще престане да се появява изобщо.

От известно време мистър Флориан бе започнал да се отбива в нашия клас и да се намесва в дискусиите ни, като по този начин ни даваше възможност да се запознаем с широките му интереси и богатия му опит. Удоволствие беше да го гледа човек как, приседнал на някой чин и обхванал коленете си с ръце, със светнали от радост очи разговаряше или спореше с децата, как ги подтикваше, подканваше и насърчаваше да изразяват мнението си ясно и открито. Приличаше на заобиколен от любимците си чичо, чийто джоб бе пълен с лакомства. Подозирах, че много от тях на драго сърце биха го прегърнали, толкова близък го чувстваха.

Понякога разделяше класа на два отбора, които да разкрият плюсовете и минусите на някой въпрос, важен за живота им в момента, или пък предстоящ. Мистър Флориан оглавяваше единия отбор, а аз — другия. Споровете, които се разгаряха, бяха оживени, забавни и показателни. Деца, които можеха да бъдат сметнати за изостанали, защото не бяха успели да влязат в „граматическо“ или друго някое средно училище^[1], разсъждаваха с такава трезва аналитичност, макар и без да се придържат строго към правилата на синтаксиса, че можеха спокойно да се мерят с много по-облагодетелствани свои връстници. Това наистина беше убедително доказателство за правотата на убежденията и принципите на мистър Флориан. Тези деца не носеха училищна униформа, но притежаваха дух, самочувствие и бяха в състояние да отговарят сами за себе си. Може и да не знаеха спреженията на гръцките и латинските глаголи, но бяха готови или почти готови да се изправят срещу суровата действителност, която ги очакваше само след няколко кратки месеца.