Включено в книгата
Оригинално заглавие
Звук паутинки, (Пълни авторски права)
Превод от украински
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Сребърното човече

— Дзън…

— Дзън…

— Бам!

Лежа, потънал в гъстия мрак и го слушам как си играе. То живее отдавна в нашата къща, сигурно зад печката или под миндера, където дреме, свита на кълбо, Торбалана. Него хич не го е страх от Торбалана и то често спи върху меките й лапи. А заран рано, когато в къщи няма никой и кепенците са затворени, то ми идва на гости. Сяда на крайчеца на леглото ми и малките му сребърни подкови звънтят.

— Дзън…

— Дзън…

— Бам!

Сега е в ъгъла до долапа. Там е черното каче за вода, там е влажно и тъмно, но аз го виждам. Това забавно човече е тъничко като стебълце. И излъчва синя светлина. А пък е бързо, пъргаво — не можем го стигна. Хоп, хоп! — току шари по пода и скача ли, скача, сякаш лети из къщи и ти се струва, че светулка проблясва в тъмното. Крилцата му са леки и прозрачни като на щурче и когато ги размахва, те тихо шумолят и едва чуто пращят.

От сутринта му е весело: дори си е отспало, закусило е с трохички бял хляб (аз му нароних на миндера) и сега си подскача на един крак. Подскочи и удари подковите: дзън! Пак подскочи и пак ги удари: дзън! И само се вслушва как в тъмното прелива тихичкият сребърен звън.

Ето го, спусна се от полицата на миндера и заподскача към мен. Я го виж ти: закача се. Хоп, хоп, хоп — подскочи към мене, а после: хоп, хоп, хоп — избяга. И цъка с език, като че ми казва: „Цах, цах, цах — хич не ме е страх!“.

Почакай — мисля си — ще видиш ти. Ей сега ще те хвана…

Измъквам внимателно крак изпод одеялото. Само като си подадох петите и тръпки ме полазиха — чак до гърдите. Замирам, изчаквам краката ми да свикнат с гъдела. После се обръщам по корем и се смъквам на пода. Одеялото се свлича, свличам се и аз и увисвам някъде във въздуха, увисвам над черна пропаст. Някой ме мушка в лактите, пускам одеялото, извиквам и падам… и изведнъж докосвам нещо студено. Ама да, разбира се, това е подът.

Не, никак не се уплаших, само си помислих, че съм паднал в дълбока яма — затова ми треперят коленете. Сега ще постоя малко така, ще поразмисля на къде да тръгна. Наоколо тъмното сякаш диша, а студът ме докосва по гърба. Дали да не се пъхна обратно в леглото? То е до мене, хоп — и пак съм под одеялото… Да, ама онуй дяволче? Нали ме гледа от ъгъла и ми се присмива. Ей, що се смееш? Мислиш, че се уплаших ли? Чакай, чакай, като те хвана за опа, ще видиш тогава. (Ами ти знаеш ли какво значи опа? Ами апа? Ами опи? Не знаеш? Така си и мислех! Това значи опашле на такова апашле каквото си ти.)

Наоколо е тъмно и аз протягам ръце като че играя на сляпа баба и тръгвам на пръсти към ъгъла. Нещо прошумолява край мен, аз пропъждам с длан мрака и се взирам: къде се е дянал този малък лудньо?

— Бим! — подскача в краката ми хитрото човече.

От него проблясва сребриста сянка и аз бързо шаря с ръце: но къде е? Няма го! Скрило се е някъде.

Опипвам пода, там има нещо мокро, лепкаво като тесто. А ето го и търкалото на месеца. То леко се олюлява, пръска мъждива светлина и сякаш някой препуска по него и удря звънко токове: дзън!… дзън!…

— Ш-ш-шът! Той е тук!

Пляскам с ръка по търкалото и под ръката ми плисва вода.

Водата в тенекиеното легенче.

Едва сега разбирам.

От последния дъжд покривът ни протече. Най-напред на тавана се появи тайнствено жълто петно, сякаш някой беше нарисувал малко, разкривено и мръсно слънце. После слънцето се разкриви още повече, подгизна и от него закапаха жълти, примесени с глина сълзи. Бам, бам! — капките удряха в пода, дълбаеха си трапчинки и скоро подът ни стана сякаш изкълван — като месеца по картинките — целият на дупчици и трапчинки.

Беше толкова любопитно! Тичах из стаята и надничах в трапчинките, над които се пукаха мехурчета, а мама се вайкаше: „Ох, боже! Същински потоп!… Ох, какво да правя сега!“ — и донесе нощвите, подложи и легена.

Мама не биваше да се плаши толкова, нищо страшно не ни се случи. Тъкмо обратното — у дома зазвуча музика: вехтите дървени нощви свиреха по един начин, а пък тенекиеното легенче, купено в селкоопа, свиреше както то си знае. Дзум, дзън, дзин! — обаждаше се легенчето, сякаш някой удряше с чукчета стъклени висулки. А нощвите пригласяха кратко и глухо: бум!…

Така свиреха. Излизаше много хубаво и в къщи звучеше кристалната музика на капките.

Вече бях забравил защо се озовах тук, до долапа. Стоях и слушах как капките набъбват, как се откъсват от тавана, прекосяват тъмното, а после избухват с мелодичен звън.

Трябва дълго да чакаш, докато капката се откъсне и аз я подканям: „Хайде, падай по-бързо, хайде!“. Представям си: ето, на тавана се образува плътно мънисто, закръгля се, натежава и…

И изведнъж — пляс!

Потреперих, но съобразих веднага, че това е капката и че ме е клъвнала право по носа, пръснала е в очите ми роса. Още не бях примигал от нея и нещо се мярна — изшумоляха крилца и синя искра скочи на долапа, на горната полица. Беше то — сребърното човече! Пак ми избяга.

Избяга и в ъгъла веднага стана по-тъмно. Миндерът и качето станаха космати. „Апчи!“ — кихна Торбалана. Кихна и се размърда.

„Бягай!“ — сякаш ме побутна някой.

Докато бягам, студът хвърчи подире ми, тъмното ме гони и сякаш някой иска да ме хване за петите. Мятам се в леглото и се завивам презглава с одеялото: „Е, хвана ли ме?“. И тихичко се смея.

Лежа и се смея: как хитро се измъкнах! Нещо шуми в главата ми, като че ли някъде удрят по наковалнята си мънички ковачи. Можеш да слушаш до насита как весело коват те мекото желязо, можеш и да ги видиш — те са медночервени… Но сега съм зает с друго. Събирам одеялото и правя над главата си колиба, а после надничам крадешком изпод него и виждам какво интересно представление е започнало в къщи.

Слънчево кино!

Мама мисли, че сутрин спя до късно и оставя кепенците затворени. Нека — така е по-хубаво. Защото трябва да знаете, че в единия кепенец има дупчица. На това място е имало чепче. То сигурно е изсъхнало, после се е разклатило и паднало, а в дъската се е отворило мъничко прозорче — като оченце. През него в стаята прониква дълъг сноп слънчеви лъчи. Това е моето кино.

Гледайте какво ще стане сега.

Тъмно е. Свети само тясната ивичка, падаща косо от прозореца чак до печката. А зад нея, зад тази ивичка се е спотаил непрогледен мрак като в мазе. Но чуйте! Тъмнината оживя и се раздвижи. Като че някой я разбърка и от нея изведнъж се вдигнаха хиляди малки прашинки. Ярки, мъхести, те излитат от тъмното и на светлината стават златисти. Прашинките бавно сноват, плуват една след друга и ту се вдигат високо, ту изведнъж се спускат надолу или внезапно изчезват.

Не съм знаел досега, че в къщата ни живеят толкова много и такива чудесни прашинки. Не се смейте, ами се вгледайте по-добре: те са живи. Виждате, нали? Толкова са много, а никоя не се блъска, нито пресича пътя на другите, никой никому не пречи. Защото това не са обикновени, а Вишневи Прашинки.

Да, да, разбира се, че са Вишневи!

Когато овошките цъфтят, когато белите тополи се покриват с пух като облепени с памук, а глухарчетата греят край къщи като жълти слънчица, тогава Вишневите Прашинки живеят в градината на воля и крият снежнобелите си клъбца в чашките на цветята. Вятърът ги люлее, слънцето ги стопля, пчелите ги хранят с мед. А после вишните прецъфтяват и пухът на тополите пада. Тогава мама отваря прозореца и Прашинките прелитат тъжно вътре в къщи.

Събудиш се сутрин и гледаш: первазът, миндерът и подът са покрити с бял пух и жълти тичинки. А над този току-що навалял сняг — мокри и премръзнали Прашинки. Те едва шават и се разпълзяват коя накъдето види.

До пролетта Прашинките се крият из тъмните кътчета. Толкова са малки, че и дъждът може да ги отнесе, и вятърът да ги отвее, и комар да ги стъпче.

По цели дни се спотайват, притихнали. Тъгуват по слънцето, по теменужките, по цъфналите вишни. И само когато в стаята се възцарява тишина, когато в нея блесва слънчев лъч, те излизат на светло и започват своя карнавал.

Вижте ги колко са тържествени и важни. Бавно пристъпват от тъмното и кръжат като пухкави топчета. Сега, на слънчевата полянка, те стават все повече и повече. Всяка Прашинка кръжи около другите, покланя се ниско и пита: „Как спахте, Вишнева сестро?“.

Осветени от слънцето, те трепкат като звездички. И са безчет — като макови зрънца, всички искрят с цветовете на дъгата, проблясват и кръжат във весел хоровод, преплитат дирите си във вълшебни плетеници.

Те танцуват.

Чувате ли? Дзън… дзън… бим… Това са водни капки.

Падайки, капките изопват струни. Прашинките ги докосват и в стаята звучи кристална музика.

Вишневите Прашинки летят, кръжат и проблясват на светлината — сякаш танцуват малки принцеси.

Но какво става? Като че духна вятър и понесе, разбърка Прашинките, а те побягнаха, пръснаха се в най-тъмните кътчета.

Аха, някой ги е уплашил.

Иззад тъмна скала изплува черно перо. Прокраде се безшумно към светлината. Помислих, че е перо, а се оказа пиратски кораб. Носът му е извит като шията на змия, той е с два реда весла, а на палубата стои капитанът разбойник с прякора Извади-зъб. Той крещи на пиратите си:

— Дръжте. Прашинките! Влачете ги насам!

И корабът се понася по командата на своя капитан. Пиратите плющят с веслата, порят водата, удрят по главите нещастните Прашинки, влачат ги за косите…

— Ей, какво правите! — развиках се изпод одеялото. — Я да се пръждосвате, че като ви дойда!… Само да стана и…

Вдигнах се на колене, наметнат с одеялото, и се развиках срещу пиратите. Но в стаята е тъмно и те си плуват към прозореца и разгонват Прашинките.

prashinki.png

— Дзин! — нещо изпращя и видях как отгоре долетя синкава искра, удари се в перото, в пиратския кораб, преобърна го в тъмното.

Браво! Това е моето човече! Сребърното!

Заподскачах в леглото от радост.

Но сега ми се счу, че на пода, в гъстия мрак, нещо шумоли, пращи, поскърцва. Чу се даже тропот и тих звън. Досетих се, те се сражават! Човечето ги е съборило на пода и сега разбойниците са го повалили, насочили сабите си към него.

Дръж се! Ида!

Исках да скоча от леглото и да му се притека на помощ, а не биваше да рискувам: тъмно е, може да настъпя някого. Но в същия миг си спомних: нали до мен е миндерът. Прекачих се бързо пипнешком върху него, оттам на перваза. Отворих горното прозорче и блъснах с юмрук кепенеца.

Нахлу ярък поток светлина.

Сякаш някой ми хвърли пясък в очите. Закрих си лицето с длани и близо минута стоях като заслепен. После погледнах към пода.

Там вече нямаше никого.

Нито пирати, нито моето човече. Даже Вишневите Прашинки бяха изчезнали.

Цялата къща сякаш изведнъж притихна. Старата печка замря с широко отворени черни уста. Миндерът се беше притиснал до стената, опрял тежко в пода четирите си лапи. Сякаш му бяха заповядали: замри! И в долапа, зад витрината, чашите, чашките и шишетата се бяха строили като войници.

Хитреци! Я ги виж ти — спотаиха се и мълчат — ни чули, ни видели.

Не ги и попитах за сражението — знаех, че няма смисъл. Думица няма да ми кажат. Те си имат тайни. Освен това и без тях съм сигурен, че бяха пирати. Прашинките и крилатото човече са избягали, веднага щом отворих кепенците. Те не обичат хората да ги оглеждат. Мънички са, но са много горди.

Разбягаха се моите невидимки. Стаята си стана най-обикновена стая. Нощвите и легенчето са пълни с вода, на пода също има вода — чак до печката са се раздели мокри тъмноръждиви петна. Те не са интересни. Проврях пръст в дупчицата на кепенеца и го затворих.

Отново съм във вълшебно царство.

Лежа и си мисля: отде се взе това храбро човече? Навярно се е родило от капките. Гъсениците, пеперудите, щурците, майските бръмбари — те всички се раждат от личинки или от пашкули, пълни с памук. А сребърното човече трябва да се е родило от падаща капка. Капката се е пръснала — бум! — и сребърното човече веднага е изскочило, отърсило се е и се е свряло под миндера. Там е изсъхнало, разтворило е крилца и щом е чуло как от тавана капе на пода, веднага се е оживило и е заподскачало, запърхало е между капките, започнало е да ги хваща и да звънка с подковките си. Толкова е мъничко, а от нищо не го е страх — нито от тъмното, нито от паяците, нито от Торбалана. Виж го ти как се хвърли веднага срещу пиратите! Аз все не се решавах, колебаех се, надничах иззад възглавницата, а то измъкна лъскавата си сабя и се втурна срещу кораба: „Напред!“.

Интересно, как ли се казва?

— Хей, човече, как ти е името? — викнах към ъгъла, където стои качето и се люшка черна сянка.

Мълчание. Нито звук. Тихо е и тъмно като в рог.

— Бум! — отговори ми изведнъж една капка.

— А-а! — зарадвах се аз. — Вече зная: ти се казваш Бум. Бум, Бумчо, Бумченце… Ами къде е жена ти Бумчица, къде е малкото Бумче? Къде са дядо Бумчил и баба ти Бумчилка? Кажи ми, моля ти се.

Мълчи, стаил дъх.

Много ми се иска да взема Бум на ръце, да го огледам, да го стопля, да му погаля крилцата. Дали да не го сложа в кутийка? А-а, не! Нали ще умре. Ще се задуши… Ако тъмната нощ ме скрие в своите пещери — замислям се аз — ако затрупа изхода с камъни и ме зазида завинаги, какво бих правил сам, дълбоко под земята?… Там, където хвърчат само прилепи, където е студено и тъмно? Как ли бих плакал, как ли бих се блъскал в стените, как ли бих блуждал като слепец! Страшно!

Ами пеперудата? Онази, дето я затворих в кутийка? Крилцата й бяха златисти, а по лапичките и мустачетата си имаше жълт прашец. Беше толкова бърза и такава присмехулница — накара ме да търча из целия двор, докато я хвана. Пърхаше, не искаше да влиза в кутийката, шумолеше, молеше: пусни ме! Не я пуснах. Натиках я в кутийката, сложих кутийката на една полица и я забравих. Сетих се за нея чак есента, когато сушехме вишни. Втурнах се да видя пеперудата. На какво беше това? Спаружени крилца… сух прашец… пепел… Беше изсъхнала в затвора си, горката.

Защо да се убива живота? Чуваш ли ме, Бум? Живей си в нашата къща. Тичай, подскачай, където си пожелаеш. Аз няма нищо да ти сторя. Никога… Ето ти трохи на миндера, ето ти мляко в паничката — хапни си, събери сили. Чуваш ли ме, Бумчо?