Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Денка Дамянова, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Еманюел Роблес
Заглавие: Сянката и брегът
Преводач: Денка Дамянова
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: Френски
Издание: първо
Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1980
Тип: сборник
Националност: френска
Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ Варна
Излязла от печат: 14.V.1980 г.
Редактор: Здравко Пеев
Редактор на издателството: Панко Анчев
Технически редактор: Пламен Антонов
Художник: Георги Стаменов
Коректор: Денка Мутафчиева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1738
История
- — Добавяне
- — Отделяне на допълнителните произведения като самостоятелни текстове
X
Колкото по-дълбоко слизаше в тая пропаст, толкова повече миризмата на изгоряло масло, мокри въглища, самият мирис на бедствието дразнеше гърлото му. Едва бе стъпил на дъното подир изнурителното катерене по железните стълби и случайни мостчета и чу пискливи крясъци. Плъховете! Един от тях попадна в снопа светлина от електрическата лампа и той го видя, едър като заек, с прекалено дълга опашка. Жорж не изпита никакво отвращение от тази гледка. В детството си винаги беше общувал с животните и даже бе отхранил един малък смок. Можа да се промуши до ламаринената преграда, която преди бе скрила тялото от погледа на Дара и другаря му. По-нататък ставаше непристъпно, поради купчината останки, набучена с шипове и железни остриета. Но ударните вълни имаха невероятни последици при разсейването им из вътрешността на кораба. Виждаха се унищожени предмети, наред с други, повече или по-малко останали незасегнати, като тоя циферблат, отхвърлен над въглищните блокове, или мундщука на един меден рупор. Сред тоя хаос лостовете и манивелите лъщяха непокътнати и драматично застинали и напомняха останките на гигантски скелет. Лампата освети една редица от метални бурета с еднакви надписи. Жорж се мъчеше да налучка проход към мъртвеца. Светлината, която слизаше през отвора до парното отделение, замираше, преди да стигне дъното. И неочаквано зад една огъната ламарина срещу пещите с избити врати зърна тялото на огняря. Една напречна греда бе го премазала през кръста. Беше тридесетгодишен мъж, с безкръвно лице и очи, пълни с въглищен прах. Вероятно експлозията бе го убила на място, а сетне се бе стоварила и тая желязна маса. Беше гол до кръста, носеше сини гащета и вързана на шията кърпа. Гърдите и бедрата му бяха дълбоко обгорени. Жорж не изпитваше вече нито ужас, нито състрадание, нищо друго освен униние пред неизбежното, примесено с чувството, което бе вече изпитал в Италия за безсмислените превратности на съдбата и нейните непонятни пътища: умираме от желание да грабнем самолета с отпускари за Фоджия, изпускаме го и ругаем! В момента на приземяването той се разбива и изгаря до край. Всеки живот зависи от милиони случайности! Достатъчно е било навярно огнярят да е на три крачки вдясно или вляво!… Жорж се задушаваше. Горещината сякаш запушваше дълбоко гърлото му. Той се оттегли предпазливо назад, ала частица от него плачеше над тоя смазан труп, „клети, клети момко!“, над собственото му безсилие. Сетне пак се завърна под отвора, с наболяло сърце и с намерението да огледа всички ъгълчета и да се увери, че не крият други жертви.
При ходенето краката му предизвикваха шум, подобен на вендузи, и това тутакси го накара да се вгледа по-внимателно в тънкия пласт вода. Лъчът от лампата освети наводнения кил, пробягна по стените на корпуса и тук-таме запали за миг светлинки. Думата „процеждане“, която Дара бе изрекъл, извика у него спомена за онази бивша пералня, която бяха превърнали в стая за живеене на една тераса. Стените бяха изградени от леки тухли, тъй че влагата от проливните дъждове рисуваше по външната стена причудливи географски знаци, а после се процеждаше на тънички струйки. Наложи се да живее там в продължение на много месеци без отопление. Бе едно малко мъчение. А тук същите тия струйки около избитите нитове добиваха в неговите очи смисъла на определена заплаха, на опасност. Може би онези от яхтата бяха казали истината. Както и Жонар! Саркастичният Жонар, който предсказваше, че тая черупка много скоро щяла да потъне! Как ли щеше да се радва, каква неизчерпаема мина от шеги ще бъде за него новината, че неговият екскурзовод-преводач се е мариновал сред Средиземно море на борда на една жалка надуваема лодка! По дяволите, ами ако сметките на Дара излязат погрешни! Нетърпението, което го обзе при тая мисъл, остави в устата му вкус на треска. Не. Трябваше да се овладее, да запази хладнокръвие и способност да разсъждава! И за да се увери, че все още умее да се владее както някога, когато командуваше хора, той възвърна самоувереността си и продължи издирванията си старателно, като внимаваше да не се нарани. Светлият кръг от лампата очертаваше насреща му отломките на тоя безумен свят, вкопчваше се мимоходом в циферблата на някакъв уред, подобен на огромен часовник, дупката от стрелката (изчезнала някъде) приличаше на зеницата на ококорено око, огромно емайлирано око, за което знаеше със сигурност, че бе го виждал в друг момент от живота си! Въглища! Под тая купчина в корпуса имаше пукнатини. И сигурно оттам проникваше морето! За да не губи време, той сне ризата си и въоръжен с лопата се залови да разчиства. Понякога отстраняваше с ръка големи въглищни късове. Лампата, закрепена между два лоста, хвърляше отблясъци по тях. Стъргането на лопатата отекваше като в дъно на кънтяща пещера. Мислеше си за огняря, за онези, които го очакваха и мислеха за него като за жив човек, може би брояха дните до неговото завръщане. Каква мизерна участ! Беше чел научен труд от съветски учени върху телепатията и явленията, предвещаващи едно събитие. Кой знае дали някоя вълна не бе стигнала вече до сърцето на негов приятел, на една жена и макар те още нищо да не знаеха, все пак се затваряха в себе си, разтревожени от тоя тайнствен знак! Подобно нещо бе вече преживял веднъж в Германия, когато прекосяваше помещенията на една обувна фабрика, където се бе настанил с хората си. Всички спяха потънали в сламата, само един боец пушеше до прозореца с ръце под тила и гледаше в мрака, а цигарата осветяваше върха на носа му и скулите. Жорж се готвеше да му напомни за дисциплината, но в следващата секунда се отказа смутен необяснимо защо от необикновената му сериозност, от обърнатия навътре поглед. Той погледна отдалече тази част от лицето, която сякаш изплуваше от мрачна вода и по-късно заспа с това неприятно чувство. Вечерта на следния ден онзи падна мъртъв, снаряд бе пръснал черепа му в покрайнините на едно село.
Работеше, без да си дава никаква почивка, по тялото му се лееше пот. Понякога свят му се завиваше при мисълта за тази бездна там, под корабното туловище, ала на тоя свят не бе ли всичко бездна, пропаст, шеметност и безкрайна празнота! Най-после стигна до ламарината на дъното на издълбания от него изкоп, под един пласт застояла вода. Малко след това напипа с ръце избитите от експлозията нитове и усети хладината на втичащата се вода. Тутакси се качи в каютите и се завърна от там с два дюшека, прекоси етажа с решетестия таван толкова бързо, че едно желязно острие разпра крака му, наложи дюшеците и силно запъхтян хвърли отгоре им пълни лопати въглища. Когато свърши всичко това, си каза, че Дара и останалите щяха да одобрят начинанието му. „Ще черпим, да!“ Във всеки случай щяха да разберат, че с право са му оказали доверие. С ризата си избърса горещата пот, която го обливаше, струйката кръв от драскотината и се качи на палубата. Този път катеренето по железните стълби и прехвърлянето над места без никаква опора му се стори доста трудно упражнение, тъй като беше капнал от умора. А отвън Мари-Луиз се смееше иронично и сдържано: „Вие сам пожелахте това, Жорж, вие го пожелахте!“
Отби се в кухнята и жадно изпи няколко глътки минерална вода, сетне взе душ, криво-ляво свали от себе си един пласт въглищен прах и масло и се хвърли на кушетката на капитана.
Корабът не се поклащаше, сякаш бе заседнал на скала. И все тая мъгла и мирис на угасен пожар, и тая тишина! Преди да се заеме със сигналите, Жорж си достави удоволствието да изпуши една цигара. Изтегна се и сякаш хвърли от себе си част от умората. Кога най-сетне щеше да прочете италианското списание и разказа на пилотите! Премного грижи обсебваха ума му, пък и тия текстове и снимки, колкото и да бяха драматични, губеха от силата си. Сега Сен Флоран навярно се намира срещу Палермския бряг и Мари-Луиз гледаше как той все по-ясно се очертава, гледаше и Жонар, спомни си различните негови изражения, погледа му, ироничен или пълен с омраза; един човек, за когото останалите бяха само инструменти или пречки! Той отстрани мисълта за Жонар и си представи само Сен Флоран. Дара нямаше да се бави. Щеше незабавно да потегли, поемайки курс на изток, стига само ония да не се пипкат много! А в това време Мадлен се прибираше у дома си във вечерния Париж по летните булеварди, изпълнени с глъчка, която по това време долита през широко отворените прозорци, и Жорж сподири Мадлен, докато се разхождаше в тънка рокля и потропващи сандали из блещукащото поле на спомена, привидно тъй крехка и все пак толкова силна, с вълнуваща гордост в погледа и душа пряма, ясна, великодушна, благородна, чувствителна, изтънчена, страстна! Ах, той отново се въодушевяваше, възторжено убеден, че благодарение на Мадлен, благодарение на нейното доверие, на неизчерпаемата й нежност неговият живот щеше да стане по-хубав и да заблести като диамант. И допушвайки цигарата си към края на това дълго видение, дето непрекъснато шествуваше Мадлен с леко танцуваща походка, корабът едва доловимо взе да се поклаща, ала Жорж не се разтревожи много, тъй като вниманието му бе погълнато от съвсем друго нещо, от едно разреждане на светлината, придружено с някакво шумолене, подобно на смачкана тъкан или може би на вода, скачаща по камъчетата, леко ромоняща вода и въпреки умората си, въпреки схванатите си мускули той се вдигна озадачен, предпазливо излезе в коридора и с мъка откри, че тоя коридор бе по-дълъг, много по-дълъг, отколкото си го представяше. Без да се двоуми, той отвори първата каюта и гледката, която го посрещна, го накара бързо да хлопне вратата. С потно чело отърча към следващата каюта, сигурен в туй, което щеше да намери там, ала неумолимо тласкан и наистина! наистина! един мрачен инстинкт го бе предизвестил! Същата жена се решеше, седнала пред огледалото, облечена в дълга вечерна рокля, с голи мършави ръце, окичени с тежки гривни, с лишена от прелести гръд, осеяна със скъпоценности. Стенейки, той премина в друга каюта, ала тя бе и тук, по същия начин галеше дългите си коси с бавно спокойно движение и понаведена глава. Не смееше да избяга, пък и как да избяга? Решил бе всичко да види, да провери, да изживее докрай това невероятно приключение и той продължи да отваря все по-бързо вратите, с някакво вледенено отчаяние и я намираше всеки път с гребен в ръка и наведени настрани гърди, осветена някак си само от блещукането на скъпоценностите, в една и съща стойка и все пак, о, ужас! имаше малка разлика, едва забележима, но съществуваща промяна, тъй като от една каюта до друга непознатата постепенно се обръщаше към входа и вече не бе в профил, както в началото, а се бе показала лека-полека в три четвърти и се въртеше на седалката, без огледалото да отрази тая промяна, и най-сетне Жорж позна сребристо бледото й лице, силно гримираните очи, острите зеници и колието с няколко реда бисери и диаманти, като един нагръдник от светлина! От страх сърцето му всеки миг щеше да се пръсне, но въпреки това той продължи да отваря вратите, които се редуваха до безкрай от едната страна като в празен и тих хотелски коридор, или по-скоро като в тези клиники, където тревогата добива един бял блясък. И макар че всеки път знаеше със сигурност какво го очаква, той не можеше да се изтръгне от своето любопитство, увлечен против себе си и ето, че тя му се откри цялата в лице, усмихваше се, свела към рамо повяхналата си глава, с една ръка придържаше дългите си коси, с другата бавно прокарваше гребена с малко старомодна грация. Лека ирония се появи в погледа й, тази непозната навярно знаеше много неща, неизвестни на Жорж, ужасни тайни и истини, затрупани под милиони столетия! Все врати и врати и всеки път все тази бяло-черна кукла, съвсем изсъхнала, с хлътнали орбити и стаени на дъното им очи с присмехулен израз. Пръстите й бяха толкова отрупани с пръстени, че ръцете напомняха чудовищни раци, чиито щипци бяха още по-страшни с това злато по тях! Но в един момент старата дама отстрани гребена и да! тя намигна на Жорж с най-долнопробна подкана, с безсрамие, което възрастта подчертаваше, някаква противна комедия! Оскърбен и отвратен, той хукна да бяга и спря в един съвсем празен салон, осветен от барокови полилеи с кристални висулки и едно огромно огледало, дето нещо затрептя, когато влезе, като в басейн с мръсна вода, а от дълбините му се издигна към повърхността една форма, доби очертания, сгъната надве със забодени по нея звезди, и Жорж изрева в кушетката, защото зловещият вой на сирената прониза главата му.