Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Тополёк мой в красной косынке, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2016-2017 г.)
Форматиране и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Чингиз Айтматов

Заглавие: Избрано в два тома. Том първи. Повести

Преводач: Виолета Матева; Недялка Христова; Иванка Васева; Елена Николова-Руж

Година на превод: 1976

Език, от който е преведено: Руски

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1976

Тип: сборник

Националност: Киргизка

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ Варна

Излязла от печат: ноември 1976 г.

Редактор: Минка Златанова

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Рецензент: Иван Цветков

Художник: Петър Тонев

Коректор: Евгения Кръстанова; Величка Герова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2202

История

  1. — Добавяне

Разказ на шофьора

… Всичко започна съвсем неочаквано. По онова време току-що се бях върнал от войската. Служих в моторизирана част, а преди това завърших десетилетката и бях работил като шофьор. Расъл съм в детски дом. Приятелят ми Алибек Джантурин се демобилизира една година преди мен. Той работеше на Рибаченската автобаза. И аз реших да отида при него. Ние с Алибек открай време мечтаехме да се озовем на Тяншан или на Памир. Приеха ме добре. Настаниха ме в общежитие. И дори ЗИЛ ми дадоха почти нов, никъде нечукнат… Трябва да кажа, че обикнах колата си като човек. Пазех я. Излезе много сполучлива серия. Моторът беше мощен. Наистина не винаги можеше да се използува напълно капацитетът й. Пътят сам знаете какъв е — Тяншан е едно от най-високопланинските автотрасета в света: дефилета, хребети и седловини. В планината вода, колкото щеш, и все пак постоянно я караш със себе си. Може да сте забелязали, на предния ъгъл на каросерията е закована кръстачка и на нея се люшка бидон с вода. Защото на серпантините моторът страшно се загрява. А не караш чак толкова голям товар. Най-напред аз все пресмятах, блъсках си ума какво да измисля, че да мога да качвам повече товар. Но май че нищо не можеше да се промени. Планините са си планини.

От работата си бях доволен. И местата ми харесваха. Автобазата е на самия край на Исък Кул. Когато пристигаха чуждестранни туристи и с часове стояха като прехласнати на брега на езерото, аз в себе си се гордеех: „Ето, виждате ли какъв е нашият Исък Кул! Може ли да се намери другаде такава хубост…“

В първите дни само едно нещо ме огорчаваше. Времето беше усилно — пролет, колхозите след септемврийския пленум набираха сили. Хванали се бяха здраво за работа, а камионите бяха малко. Част от нашите автобазовски коли изпращаха в помощ на колхозите. Особено новаците вечно ги лашкаха по колхозите. Разбира се, и мен също. Тъкмо свикна с рейсовете по трасето, току-виж, отменят ги и хайде по аилите. Разбирах, че тази работа е важна, необходима, но все пак, нали съм шофьор, жал ми беше за колата, болеше ме за нея, като че ли не тя, а аз самият се тръсках по трапищата и газех калта по междуселските пътища. Такива пътища и насън няма да видите.

И така, тръгнал съм веднъж за един колхоз — карам плочи за покрива на нов краварник. Тоя аил се намира в подножието на планината и пътят води през степта. Всичко вървеше добре, пътят вече позасъхваше, до аила оставаше хвърлей място и не щеш ли, затънах, като преминавах някаква вада. Пътят през пролетта тук беше така изровен, издълбан от колелата, че камила да потъне, няма да я намериш. Всякак опитвах — и отсам, и оттам, не мърда. Земята беше всмукала камиона и ни насам, ни натам — като че ли го държеше в клещи. При това от яд така завъртях кормилото, че управлението блокира някъде, трябваше да се мушкам под колата… Лежа там, целият в кал, в пот, проклинам пътя как ли не. Чувам, някой се приближава. Отдолу виждам само гумени ботуши. Ботушите се приближиха, спряха се срещу мен и стоят. Хвана ме яд — кого ли довлякоха мътните тук и какво има да зяпа, да не е цирк?

— Отдръпни се, не ме притеснявай! — викнах аз изпод камиона. С крайчеца на окото забелязах полите на рокля, вехтичка такава, изцапана с тор. Види се, някоя бабичка чака да я откарам до аила.

— Върви си, бабке — помолих аз. — Още дълго ще се пека тук, няма да ме дочакаш…

А тя отговаря:

— Само че аз не съм баба.

Отговори някак смутено, като че се позасмя.

— Ами каква си? — учудих се аз.

— Девойка.

— Девойка ли? — извих очи към ботушите и попитах само така, заради закачката: — Ами хубава ли?

Ботушите пристъпиха на място и направиха крачка встрани, готови да си тръгнат. Тогава аз бързо се измъкнах изпод камиона. Гледам, наистина стои тъничка девойка със строго смръщени вежди, с червена забрадка и голямо сако, види се, от баща й, наметнато на раменете. Гледа ме мълчаливо. А аз забравих, че седя на земята, че цял съм в кал и глина.

— Бива си те! Хубава си! — усмихнах се аз. А тя наистина беше хубава. — Само да беше с обувчици — пошегувах се аз, докато ставах от земята.

Девойката изведнъж се извърна рязко и без да се обръща, бързо тръгна по пътя.

Какво й стана? Обиди ли се? Дожаля ми. Сепнах се, понечих да се втурна да я настигна, но после се върнах, бързо събрах инструментите и скочих в кабината. Започнах с тласъци ту назад, ту напред да разклащам колата. Да я настигна — само тази мисъл беше в главата ми. Моторът ревеше, колата се тресеше и занасяше настрани, само напред не помръдваше нито крачка. А тя все повече и повече се отдалечаваше. Аз се развиках под шума на буксуващите колела, без сам да зная срещу кого:

— Пусни, пусни, ти казвам. Чуваш ли?

С все сила натиснах газта, колата запълзя лекичко, изстена и просто по някакво чудо се измъкна от тресавището. Как се зарадвах! Увеличих скоростта, избърсах с кърпа калта от лицето си, попригладих косата. Когато се изравних с девойката, натиснах спирачките и дявол знае откъде се взе у мен тоя шик — почти полулегнал на седалката, разтворих вратичката.

— Моля! — протягайки ръка, я поканих в кабината. Девойката не се спира, продължава пътя си. Я виж ти! От дързостта ми не остана и следа. Отново я настигнах, този път се извиних, помолих:

— Хайде не се сърдете, аз просто така… Качете се.

Но девойката нищо не отвърна.

Тогава я задминах, извих колата и препречих пътя. Скочих от кабината, изтичах от дясната страна, отворих вратичката и застанах така, без да свалям ръката си. Тя се приближи, като ме гледаше с недоверие — тоя пък какво се лепна. Аз нищо не говорех, чаках. Дали ме съжали или по някаква друга причина — но тя поклати глава и мълчаливо се качи в кабината.

Потеглихме.

Не знаех как да поведа с нея разговор. Не ми беше за първи път да се запознавам и да разговарям с девойки, но сега, не знам защо, се смутих. И да речеш от какво ли? Въртя си волана, поглеждам я крадешком. На шията й леко завити нежни черни къдрици. Сакото се смъкнало от рамото й, тя го придържа с лакът, отместила се по-надалеч, бои се да не закачи ръката ми. Очите й гледат строго, но по всичко си личи, че е сърдечна. Лицето й открито, иска да смръщи чело, а не може. Накрая тя също предпазливо ме погледна. Очите ни се срещнаха. Усмихна се. Тогава се реших да я заговоря.

— А вие защо се спряхте там при камиона?

— Исках да ви помогна — отвърна девойката.

— Да ми помогнете? — засмях се аз. — Знаете ли, че наистина ми помогнахте! Ако не бяхте вие, щях да кисна там до вечерта… Всякога ли минавате по тоя път?

— Да, аз работя на фермата.

— Това е хубаво — зарадвах се аз, но веднага се поправих. — Пътят е хубав! — И в същия миг камионът така се друсна в някаква яма, че рамената ни се докоснаха. Изохках, зачервих се, не знаех накъде да погледна от срам. А тя се разсмя. Тогава и аз не се сдържах и прихнах.

— А пък аз не исках да тръгвам за колхоза! — признах си през смях. — Ако знаех, че по пътя ще срещна такава помощница, нямаше да се карам с диспечера… Ех, Иляс, Иляс! — укорих себе си. А на нея поясних: — Така се казвам.

— А аз се казвам Асел…

Наближавахме аила. Пътят стана по-равен. Вятърът блъскаше в прозорците, смъкваше забрадката от главата на Асел, развяваше косите й. Мълчахме. Беше ни хубаво. Оказва се, че може да ти бъде леко и радостно на душата, ако до теб, почти докосвайки лакътя ти, седи човек, за когото до преди час нищо не си знаел, а сега, кой знае защо, ти се иска само за него да мислиш… Не зная какво беше в душата на Асел, но очите й се усмихваха. Да можехме да пътуваме дълго, дълго и никога да не се разделяме… Но камионът навлизаше вече в улицата на аила. Изведнъж Асел уплашено се сепна:

— Спрете, ще сляза.

Спрях.

— Тук ли живеете?

— Не. — Кой знае защо, тя се разтревожи, стана неспокойна. — Но по-добре е да сляза тук.

— Защо? Ще ви откарам направо в къщи — не я оставих аз да възразява и подкарах по-нататък.

— Ето тук — примоли се Асел. — Благодаря.

— Моля! — смотолевих аз и не толкова на шега, а по-скоро сериозно добавих. — Ако утре пак затъна там, ще ми помогнете ли?

Тя не успя да отговори. Портичката се отвори и на улицата излезе тичешком разтревожена възрастна жена.

— Асел! — извика тя. — Къде се губиш, страх нямаш от бога! Върви се преобличай по-бързо, сватовете дойдоха — добави тя шепнешком, прикрила устата си с ръка.

Асел се смути, изтърва сакото от рамото си, после го вдигна и покорно тръгна подир майка си. Преди да влезе, тя се обърна да погледне, но вратичката тозчас се захлопна. Чак сега забелязах, че на улицата до коневръза стоят оседлани потни коне, дошли навярно отдалече. Понадигнах се, надникнах през дувара. В двора край огнището сновяха жени. Голям меден самовар вдигаше пара. Двама души под навеса одираха заклана овца. Да, тук приемаха сватовете по всички правила. Тук аз нямах работа. Трябваше да отида да сваля товара.

Привечер се върнах на автобазата. Измих камиона, вкарах го в гаража. Дълго се маях край него, все си намирах някаква работа. Не разбирах защо взимам така присърце днешния случай. През целия път се ругаех! „Какво искаш, що за глупак си ти? Каква ти е тя в края на краищата? Годеница, сестра? Голяма работа, срещнали сте се случайно на пътя, откарал си я до вкъщи и вече страдаш, като че ли сте се обяснили в любов. А тя може би и не помисля за теб. Много си й притрябвал. Има си законен годеник, а ти не си й никакъв. Шофьор, срещнат случайно на пътя, такива с лопата да ги ринеш, можеш ли с всички да се запознаеш… Пък и какво право имаш ти да разчиташ на нещо: хората си правят годеж, сватба ще вдигат, а ти за какво им си? Плюй на всичко, върти си волана и всичко ще е наред.“

Но бедата беше там, че както и да се убеждавай сам, не можех да забравя Асел.

Край камиона нямаше вече какво да се прави. Да бях отишъл в общежитието, там е весело, шумно, има червен кът, а аз — не. Дощя ми се самичък да остана. Облегнах се на калника на камиона, сложих ръце под главата си. Недалеч от мен Джантай човъркаше нещо под своя камион. Той беше един от нашите шофьори. Подаде се от канала и се ухили.

— За какво мечтаеш, джигит?

— За пари! — отвърнах аз грубо.

Не го обичах. Стопроцентов циция. Хитър и завистлив. Не живееше в общежитието като другите, а у някаква хазяйка на квартира. Подочуваха се приказки, че обещал да се ожени за нея, малко ли е — свой дом ще си има.

Обърнах му гръб. На двора, където се мият камионите, нашите момчета бяха вдигнали олелия. Един се бе качил на кабината и с маркуча пръскаше шофьорите, които чакаха ред. Гръмлив смях огласяше цялата автобаза. Струята беше силна, като те шибне — олюлееш се. Опитваха се да смъкнат момчето от кабината, а то си подскача весело, плющи със струята по гърбовете им като от автомат, събаря каскетите. Изведнъж струята се устреми нагоре, изви се, пронизана от слънчевите лъчи като дъга. Поглеждам — там, където струята се въззема нагоре, стои Кадича — нашата диспечерка. Такава като нея няма да избяга. Умееше тя да се държи с достойнство, до нея не можеше да се припари. И сега стоеше безстрашно, спокойно… „Не мож ме помръдна, слаб си!“ Извила кокетно крак, обут в ботушче, оправя косата си, стиснала фуркетите между зъбите си, усмихва се. Дребни сребристи пръски падат на главата й. Момчетата се смеят весело, подстрекават хлапака върху кабината:

— Измий й каросерията!

— Окъпи я!

— Кадича, пази се!

Но момчето не се осмеляваше да я облее, само си играеше със струята около Кадича. Аз на негово място щях да я полея от глава до пети и може би Кадича не би ми казала нито дума, само щеше да се засмее и толкова. Отдавна бях забелязал, че към мен се отнасяше не както към другите, ставаше по-отстъпчива, по-малко капризна. Обичаше, когато, задиряйки я, погалвах косата й. На мен ми харесваше, че тя всякога спореше, караше се с мен, но бързо отстъпваше, дори и да не бях прав. Понякога я водех на кино, изпровождах я до къщи: беше ми на път за общежитието. Когато отивах в диспечерската, влизах направо в стаята при нея, а на другите тя разрешаваше да й говорят само през гишето.

Но сега не ми беше до нея. Нека се забавляват.

Кадича забоде последния фуркет.

— Поиграхте си, стига толкоз! — каза властно тя.

— Слушам, другарю диспечер! — изкозирува момчето върху кабината. Смъкнаха го оттам с гръмогласен смях.

А тя се упъти към нас в гаража. Спря се до колата на Джантай — изглежда, търсеше някого. Мене не забеляза веднага, пречеше й мрежата, която разделяше гаража на клетки. Джантай се подаде от канала, поздрави с умилкващ глас.

— Здравей, красавице.

— А, Джантай…

Той бе вперил жаден поглед в краката й. Тя недоволно помръдна рамене.

— Е, какво си зяпнал? — и лекичко го бутна под брадата с върха на ботуша си.

Друг навярно би се обидил, а тоя не, засия, като че ли го целунаха, и се мушна пак в канала. Кадича ме забеляза.

— Хубаво ли се отпочива така, Иляс?

— Като на пухен дюшек.

Тя притисна лице до мрежата, изгледа ме продължително и тихо каза:

— Отбий се в диспечерската.

— Добре.

Кадича си отиде. Аз станах и вече се канех да си тръгвам, когато Джантай отново се подаде от канала.

— Хубава жена! — смигна той.

— Само че не за теб! — срязах го аз.

Мислех, че ще се ядоса и ще се нахвърли да се бие. Не обичам побоищата, но с Джантай бих си премерил силите: толкова тежко ми беше на душата, че просто не знаех къде да се дяна.

Ала Джантай дори не се обиди.

— Нищо — измърмори той. — Живи сме, ще видим.

В диспечерската нямаше никой. Що за дяволия? Къде се е дянала? Обърнах се и едва не се сблъсках гърди с гърди с Кадича. Тя стоеше, прислонила гръб на вратата, отметнала глава. Очите й блестяха изпод ресниците. Горещият и дъх парна лицето ми. Не се овладях, протегнах ръце към нея, но тутакси отстъпих назад. Колкото и да е странно, в този миг ми се стори, че изменям на Асел.

— Защо ме повика? — попитах недоволно. Кадича все така мълчаливо ме гледаше.

— Кажи де? — повторих аз, изгубил търпение.

— Нещо не си много любезен — каза тя с обида в гласа. — Да не си харесал някоя?

Обърках се. Защо ме упреква? И откъде е научила?

В това време прозорчето на гишето се отвори. Джантай пъхна глава. По лицето му играеше доволна усмивка.

— Моля, другарю диспечер! — малко ехидно провлече той и подаде на Кадича някакъв документ.

Тя го погледна гневно. А на мене раздразнено ми подхвърли:

— А твоя пътен лист кой ще го получи? Специална покана ли чакаш!

Като ме отстрани с ръка, Кадича бързо отиде до масата.

— На! — подаде ми тя пътен лист.

Взех го. Пътният лист беше за същия колхоз. Сърцето ми изстина: да замина там, когато зная, че Асел… И изобщо защо най-много мене разкарват по колхозите.

Избухнах:

— Пак в колхоз? Пак тор и тухли да карам! Няма да отида! — И захвърлих листа на масата. — Стига ми, погазих калта, нека и другите се поразкарат.

— Не викай! Нарядът ти е за седмица! Ако потрябва, и още ще го удължат — разсърди се Кадича.

Тогава казах спокойно:

— Няма да отида.

И както винаги Кадича неочаквано се съгласи:

— Е, добре. Ще поговоря с началството. И взе от масата пътния лист.

„Значи, няма да замина — помислих аз — и никога няма да се видя с Асел.“ Стана ми още по-тежко. Почувствувах, че ще се разкайвам цял живот. Да става каквото ще — ще замина!

— Добре, дай го тук! — издърпах аз пътния лист от ръцете й.

На гишето Джантай прихна:

— Носи много здраве на баба ми.

Нищо не отговорих. Да можех да го цапна по мутрата!… Захлопнах вратата, упътих се към общежитието.

На другия ден очите си изгледах по пътя. Къде ли е тя? Ще се зададе ли тънката й като тополка фигурка? Тополчице моя с червена забрадка! Моя степна тополчице. Нищо, че си с гумени ботуши, със сакото на баща си. Глупости. Нали те видях каква си!

Разнежи Асел сърцето ми, размири цялата ми душа!

Карам, поглеждам от двете страни, не, никъде не се вижда. Стигнах до аила, ето техния двор, спрях камиона. Може би си е в къщи? Но как ще я повикам, какво ще й кажа? Ех! Не ми е отредила съдбата да се срещна с нея. Подкарах да разтоварвам. Разтоварват камиона, а в душата ми все трепти надеждица: току-виж, че я срещна на връщане. И на връщане не я срещнах. Тогава възвих към фермата. Фермата им е настрана, далеч от аила. Питам една девойка. Няма я, казва, не е идвала на работа. „Значи, нарочно не е дошла, за да не ме срещне по пътя“ — помислих аз и тая мисъл много ме разстрои. Върнах се унил в автобазата.

На втория ден — отново на път. Карам и вече не мечтая да я срещна. Наистина за какво съм й, за какво ще тревожа девойката, когато тя е вече сгодена. И все пак не ми се вярва, че всичко между нас така ще свърши, нали и досега в аилите сгодяват девойки и ги омъжват без тяхно съгласие. Колко пъти съм чел за такива случаи във вестниците. Но каква полза? След боя няма смисъл да се размахват саби, омъжат ли я, назад няма да я върнеш, животът е свършен… Ето какви мисли се въртяха в главата ми…

По това време пролетта беше в пълния си разцвет. В подножието на планината земята аленееше от лалета. От дете обичам тия цветя. Да взема да набера един голям букет и да й го занеса! Но къде ще я намеря…

И изведнъж гледам и не вярвам на очите си — Асел. Седи малко настрана на един валчест камък, на същото място, където миналия път бе затънала моята кола. Като че чака някого. Аз — право към нея! Тя уплашено стана от камъка, смути се, смъкна забрадката от главата си, стисна я в ръка. Този път Асел беше в хубава рокля, с обувки. Толкова далече, а тя на токчета. Спирам, по-скоро, а сърцето ми застанало на гърлото.

— Добър ден, Асел!

— Добър ден — отвърна тя тихо.

Понечих да й помогна да се качи в кабината, но тя се обърна и бавно тръгна по пътя. Значи, не иска да се качи. Отворих вратичката и също така бавно подкарах колата редом с нея. Така се движехме. Тя край колата, а аз зад кормилото. Мълчахме. И за какво ли да говорим? След малко тя попита:

— Вие вчера сте идвали на фермата.

— Да, защо?

— Просто така. Не бива да идвате там.

— Исках да ви видя.

Тя нищо не каза.

А на мене в ума ми все тия проклети сватовници. Искам да разбера кое как е. Но да попитам, езикът ми не се обръща. Страх ме е. От отговора ме е страх.

Асел ме погледна.

— Истина ли е, че…

Тя кимна. Кормилото заподскача в ръцете ми.

— Кога ще е сватбата? — запитах аз.

— Скоро — отвърна тя тихо.

Без малко не натиснах газта да подкарам колата, накъдето ми видят очите. Добре, че вместо газта съм натиснал амбреажа. Моторът така зарева на празни обороти, че Асел отскочи настрана. Дори не се извиних. Не ми беше до това.

— Значи, повече няма да се видим? — казвам аз.

— Не зная. По-добре е да не се виждаме.

— Вие както искате, но аз… аз ще ви търся.

И отново млъкнахме. Може би мислехме за едно и също, но между нас като че ли се издигаше стена, която не позволяваше на мен да се приближа до нея, а на нея да се качи в кабината.

— Асел! — казах аз. — Не ме отбягвайте. Аз с нищо няма да ви попреча. Ще ви гледам отдалеч. Обещавате ли?

— Не зная, може би…

— Качете се, Асел.

— Не. Заминавайте. Аилът е вече близо.

След тоя ден продължихме да се срещаме на шосето, всеки път уж случайно. И все така: тя върви покрая, а аз седя в кабината. Обидно, но какво да се прави.

За годеника не питах. Неудобно ми беше, пък и нямах желание. Но по думите й разбирах, че тя малко го познава. Падал се някакъв роднина на майка й, живеел далеч в някакво горско стопанство сред планината. Техните семейства открай време си разменяли момичета — ако може така да се каже, поддържали роднинство поколение след поколение. Родителите на Асел не допускали и мисъл, че може да я дадат някъде на друго място. За мене и дума не можеше да става. Кой съм аз? Някакъв си пришелец, шофьорче някакво, без род и роднини. Пък и аз самият не бих посмял дори и да загатна.

През тези дни Асел беше неразговорлива. Все бе замислена за нещо. Но аз на нищо не се надявах. Съдбата й беше решена, безсмислено бе да се срещаме. И въпреки това ние, също като деца, се мъчехме да не говорим за това и се срещахме, защото не можехме да не се срещаме. И на двамата ни се струваше, че един без друг не можем да живеем.

Така изминаха пет дни. На шестата сутрин бях на автобазата. Готвех се за път. И неочаквано ме викат в диспечерската.

— Мога да те зарадвам! — весело ме посреща Кадича. Прехвърлят те на Долонското трасе.

Аз се вцепених. През последните дни живеех така, като че ли цял живот ще пътувам до колхоза. Рейсовете през Долон отнемат много дни, кой знае кога ще смогна да се отскубна, за да видя Асел? Да изчезна внезапно, без дори да я предупредя?

— Но ти май не се радваш? — забеляза Кадича.

— А какво ще стане с колхоза? — казах загрижено. — Работата там още не е привършена.

Кадича учудено вдигна рамене.

— Преди ти сам не искаше.

Аз се ядосах.

— Преди може да не съм искал.

Седнах на стола, седя и не знам какво да направя.

Влезе Джантай. Оказа се, че вместо мене него изпращат в колхоза. Мисълта ми заработи напрегнато. Джантай навярно ще се откаже, защото по междуселските пътища се изкарват по-малко пари. Но той взе пътния лист, че отгоре на това и каза:

— Отивам, Кадича, където ме пратиш, ако ще и накрай света. В аила тъкмо сега се угояват шилетата, може да се случи да докопам някое.

Но след това ме забеляза.

— Извинявам се, май че попречих.

— Махай се оттук! — изсъсках аз, без да вдигам глава.

— А ти какво чакаш, Иляс? — побутна ме по рамото Кадича.

— За колхоза трябва да замина аз, изпрати мен, Кадича! — помолих аз.

— Но ти с ума си ли си? Не мога, наряд нямам! — каза тя и се вгледа тревожно в лицето ми. — Какво е това желание у теб да пътуваш до тоя колхоз?

Нищо не й отговорих. Излязох мълчешком и се упътих към гаража. Джантай прелетя край мен с камиона си, без малко да ме закачи с калника, и хитро ми смигна.

Дълго човърках камиона, бавих се, но изход нямаше. Подкарах към товарителната станция. Нямаше много хора.

Другарите ме викаха да запуша, но аз дори не слязох от кабината. Затварям очи и си представям как Асел напразно ме чака на шосето. Ден чака, два, три… Какво ще си помисли за мен?

А редът ми наближава. Вече започнаха да товарят камиона пред мен. След минута ще застана и аз под крана. „Прости ми, Асел! — помислих си аз. — Прости ми, моя степна тополчице!“ И внезапно една мисъл ме прониза: „Но аз ще успея да й кажа и да се върна. Голяма работа, че ще тръгна на път няколко часа по-късно. Ще обясня после на началника на автобазата, може би ще разбере — ако ли не, ще ме сгълчи. Е добре, ще ме накажат с мъмрене… Но не мога иначе! Ще замина!“

Запалих мотора, за да дам назад, но камионите стояха плътно зад мен. През това време натовареният камион се изтегли, дойде моят ред.

— Давай, Иляс! — викна крановикът.

Кранът надвеси над мене стрела. Всичко е свършено! Със срочен товар няма къде да се денеш. Как не съобразих по-рано! Към мен се приближи изпровождачът с документите. Погледнах през задното прозорче: полюшвайки се, над каросерията се спускаше контейнер. Той слизаше все по-надолу и по-надолу. И в тоя миг аз викнах:

— Пази се!

Подкарах рязко камиона, изтегляйки го изпод контейнера, моторът ми не беше изключен. Зад мен се раздадоха викове, свиркания, ругатни…

Но аз карах като луд покрай складове, наредени дъски и купища въглища. Сякаш се бях сраснал с волана. Земята се завъртя, колата заподскача ту наляво, ту надясно. Но аз ли ще се уплаша, не ми е за първи път.

Скоро настигнах Джантай. Той се подаде от кабината и слисан опули очи: позна ме. И вижда, че бързам, значи, трябва да ми направи път, а той не, не ми дава да мина. Извих кормилото, слязох от пътя; карам направо през нивите, за да го изпреваря. Джантай също е дал скорост, не ме оставя да се измъкна на пътя. Карахме лудо така: той по пътя, аз през нивята. Приведени над воланите, гледаме се накриво като зверове, ругаем се.

— Ти накъде? Защо? — вика ми той.

Заканих му се с юмрук. Все пак нали моята кола беше празна, изпреварих го, отминах.

Не срещнах Асел. Пристигнах в аила запъхтян, като че ли съм тичал, едвам си поемах дъх. Никой не се мяркаше нито в двора у тях, нито на улицата. Само до коневръза имаше оседлан кон. Какво да правя? Реших да чакам, мисля си, ще види колата, ще излезе на улицата. Вдигнах капака, мушнах глава при мотора, уж че поправям нещо, а все поглеждам към вратничката. Не стана нужда дълго да чакам: вратничката се отвори, излезе майка й и един старец с черна брада, тромав такъв с два ватени халата: долният плюшен, а горният кадифен. В ръката си държи хубав камшик. Потен, зачервен, личи си, че тъкмо бе пил чай. Приближиха се до коневръза. Майката на Асел почтително придържа стремето, помогна на стареца да се качи на седлото.

— Ние сме доволни от вас, свате! — каза тя. — Но и за нас не се безпокойте. За чедото си нищо няма да пожалим. Слава богу, не сме с празни ръце.

— Е, байбиче[1], няма да се сърдим — отговори той, като се наместваше по-удобно на седлото. — Да дава господ здраве на младите. А що е реч за имота, в чужди ръце няма да иде, за нашите деца е. Пък не ни е за първи път да се сродяваме… Хайде, бъди здрава, байбиче. Ще рече, така решихме: в петък!

— Да, да, в петък. Свят ден. На добър път. Много здраве на сватята.

„Какво говорят за петък! — мисля си аз. — Какъв ден е днес? Сряда… Нима в петък ще я откарат? Ех, докога старите обичаи ще прекършват живота на нас, младите!…“

Старецът заситни с коня към планината. Майката на Асел изчака той да се отдалечи, после се извърна към мен, изгледа ме недружелюбно.

— Ти, момко, какво се научи все тук да спираш? — каза тя. — Тук не ти е кервансарай. Няма какво да стоиш! Върви си по пътя, чуваш ли? На теб казвам!

Значи, забелязала е вече.

— Повреда имам — промърморих аз троснато и цял до кръста се пъхнах под капака. „Не, мисля си, никъде няма да замина, докато не я видя.“

Майката изгълча още нещо и се прибра.

Оставих мотора, приседнах на стъпалото, запалих цигара. Отнякъде притича мъничко момиченце. Подскача на един крак край колата. Малко прилича на Асел. Дали не й е сестричка?

— Асел излезе — казва то и си подскача.

— Къде? — хванах го аз. — Къде отиде?

— Откъде да знам! Пусни ме — изскубна се то от ръцете ми и за сбогом ми се изплези.

Затръшнах капака и седнах зад кормилото. Накъде да тръгна, къде да я търся. А време е вече да се връщам. Карам съвсем бавно, пълзя по шосето. Излязох в степта. Спрях при оная вада, ум не ми стига какво да сторя. Излязох от кабината, тръшнах се на земята. Душата ми се стегнала. И Асел не намерих, и рейса провалих… Потънах в мисли, не виждам и не чувам нищо на света. Колко съм лежал така, не зная, но когато вдигнах глава, гледам, от другата страна на камиона стоят момински крака в обуща! Тя! Веднага я познах. И така се зарадвах, че сърцето ми се разтуптя. Вдигнах се на колене, а да се изправя, не мога. Всичко това се случи на същото място, където се срещнахме първия път.

— Отминавай, отминавай, бабке! — казах аз на обущата.

— Само че аз не съм баба! — поде Асел играта.

— А каква си?

— Девойка.

— Девойка ли? Ами хубава ли си?

— А ти виж.

Разсмяхме се едновременно. Скочих, втурнах се към нея. Тя се затича насреща ми. Застанахме един срещу друг.

— Най-красивата на света! — викам аз. А тя като младичка тополка, която вятърът огъва, стои кръшна в рокличка с къси ръкавки, под мишница стиска две книжки. — Откъде разбра, че съм тук?

— Връщах се от библиотеката, гледам по шосето следите на твоя камион.

— Така ли? — За мене това означаваше повече, отколкото дори думата „обичам“. Значи, мислила е за мен и аз съм й скъп, щом е търсила дирите на моя камион.

— И се затичах насам, кой знае защо, реших, че ме чакаш…

Хванах ръката й.

— Качи се, Асел, ще се поразходим.

Тя на драго сърце се съгласи. Не можех да я позная. И себе си не можех да позная. Всички горчивини и тревоги като че отлетяха. Останахме само ние, нашето щастие, небето и пътят. Отворих кабината, настаних я да седне и аз седнах зад кормилото.

И потеглихме. Просто така, по пътя. Неизвестно накъде и защо. Но за нас това нямаше значение. Достатъчно ни беше да седим един до друг, погледите ни да се срещат, ръцете ни да се докосват. Асел поправи войнишката ми фуражка (носех я вече две години).

— Така е по-хубаво! — каза тя и нежно се притисна до рамото ми…

Камионът летеше като птица през степта. Целият свят сякаш се раздвижи, всичко се втурна към нас: планини, поля, дървета… Вятърът биеше в лицата ни, защото летяхме с голяма скорост, слънцето сияеше на небето, ние се смеехме, във въздуха се носеше дъх на пелин и лалета, дишахме с пълни гърди…

Един степен сокол, кацнал върху развалините на стар надгробен паметник, се вдигна, размаха криле и полетя ниско край пътя, като че ли да се надпреварва с нас.

Двама конници уплашено се дръпнаха встрани. А после с диви викове препуснаха подир нас.

— Ей, стой! Спрете! — шибаха те приведените към земята коне. Кои бяха, не зная. Може би Асел ги познаваше. Скоро изчезнаха във валма прах.

Пред нас някаква бричка се отби от пътя. Момък и девойка се изправиха, като ни видяха, прегърнаха се през рамо, приветливо ни махнаха.

— Благодарим! — извиках им аз от кабината. Свърши степта, излязохме на шосето, асфалтът засвитя под колелетата.

Недалеч трябва да беше езерото. Направих остър завой, слязох от пътя и право през неразораното поле, през храсталаци и треви подкарах колата към брега. Спряхме на едно възвишение над самата вода.

Синьо-бели вълни, наловени сякаш за ръце, на цял низ се втурваха към жълтия бряг. Слънцето преваляше зад планините и далечните води изглеждаха розови. Някъде от другата страна, в далечината, се очертаваше верига лилави и заснежени хребети. Над тях се събираха сиви облаци.

— Погледни, Асел! Лебеди!

Лебеди на Исък Кул идват само есен и зиме. Пролет прелитат много рядко. Казват, че това били южни лебеди, които летят на север. Казват, че били на щастие…

Ято бели лебеди летеше над вечерното езеро. Птиците ту се възземаха нагоре, ту се спущаха ниско, разперили криле. Кацаха над водата, шумно се плискаха, разпръсквайки надалеч кръгове кипнала пяна, и отново се вдигаха.

После се проточиха във верига и размахвайки едновременно криле, полетяха към пясъчната ивица на залива да търсят място за нощувка.

Ние седяхме в кабината, мълчаливо ги наблюдавахме. А после аз казах така, сякаш всичко бяхме решили:

— Ей там, виждаш ли покривите на брега? Това е нашата автобаза. А тук — аз посочих с ръка кабината, — това е нашият дом! — И се засмях. Нали нямаше къде да я отведа.

Асел ме погледна в очите, притисна се до гърдите ми, прегръща ме, плаче и се смее:

— Скъпи мой, любими! Не ми трябва никакъв дом, само ако можеше някога, макар по-късно, мама и татко да ме разберат. Ще се обидят за цял живот, знам ги аз… Но нима аз съм виновна?…

Започна бързо да се смрачава. Облаци застлаха небето, спуснаха се ниско над водата. Езерото притихна, почерня. В планината сякаш се бе разположил някакъв електроженист. Ту пламват искри, та те ослепят, ту угаснат. Приближаваше буря. Не току-тъй лебедите се бяха отбили тук от пътя си. Предчувствували са, че лошото време може да ги застигне над планините.

Тресна гръмотевица. Рукна дъжд, шумен, вихрен. Загълголи, закипя езерото и се разлюля, заблъска се о бреговете. Това беше първата пролетна буря. И това беше нашата първа нощ. По кабината, по стъклата се стичаше на ручеи вода. В черното, зейнало като бездна езеро падаха бели, пламтящи мълнии. А ние сме се притиснали един до друг и разговаряме шепнешком. Усещам, че Асел трепери: не знам дали от страх или зъзне. Намятам я с палтото си, прегръщам я по-силно и ми се струва, че ставам по-силен, голям. Никога не съм мислил, че у мен може да има толкова нежност; не знаех, че било толкова хубаво да закриляш някого, да се грижиш за него. Шепна й на ухото: „Никому никога няма да позволя да те оскърби, тополчице моя с червена забрадка!…“

Бурята отмина тъй бързо, както дойде. Но по разбуненото езеро все още се гонеха пенести вълни и препръскваше дъжд.

Извадих малкия си транзистор, единственото ми ценно имущество по онова време. Настроих го, хванах някаква станция. Като сега помня, предаваха от градския театър балета „Чолпан“. През планините, през хребетите се понесе и разля в кабината музика, нежна и силна като самата любов, за която се разказваше в този балет. Залата гърмеше, хората ръкопляскаха, извикваха имената на изпълнителите, може би хвърляха цветя в краката на балерините, но аз мисля, че никой от зрителите в театъра не е изпитал толкова възторг и вълнение, както ние в кабината на брега на разгневения Исък Кул. В балета се разказваше за нас, за нашата любов. Близка ни беше съдбата на девойката Чолпан, тръгнала да търси своето щастие. Моята Чолпан, моята утринна звезда беше с мен. В полунощ тя заспа на рамото ми, а аз още дълго не можех да се успокоя. Нежно я милвах по лицето и слушах въздишките, които се изтръгваха от глъбините на Исък Кул…

На сутринта пристигнахме в автобазата. Накастриха ме здравата. Но когато разбраха защо съм постъпил така, ми простиха. След това още дълго се смяха, припомняйки си как съм измъкнал камиона изпод товарния кран и с все сила съм го подкарал.

Предстоеше ми да правя курс през Долон. Взех Асел със себе си. Смятах по пътя да я оставя у приятеля си Алибек Джантурин. Той живееше със семейството си на базата на превала, близо до Нарин. А то не бе много далеч от границата. Винаги се отбивах пътем у тях. Съпругата на Алибек бе чудесна жена, аз я уважавах.

Потеглихме. Най-напред купихме от един магазин, който се намираше на шосето, някоя и друга дрешка за Асел. Защото тя беше само по една рокличка. Освен всичко друго купихме голям пъстър шал на цветя. И той дойде тъкмо на място. По пътя срещнахме нашия аксакал, стария шофьор Урмат-аке. Още отдалеч той ми даде знак да спра. Ударих спирачките. Слязохме от кабините, ръкувахме се.

— Ассалоум алейкум, Урмат-аке!

— Алейкум асеалам, Иляс. Нека бъде здрава ремъчката на сокола, който е кацнал на твоята ръка! — поздрави ме той съгласно обичая. — Да ви даде бог щастие и деца.

— Благодаря! Вие откъде научихте, Урмат-аке? — учудих се аз.

— Ех, синко, добрата вест не е камък, хвърлен на земята. По цялото трасе от уста на уста се носи…

— Така ли! — още повече се учудих аз.

Стоим на шосето, разговаряме, а Урмат-аке дори не пристъпя към моя камион, не поглежда Асел. Добре, че Асел се досети каква е работата, наметна шала на главата си, закри лице. Тогава Урмат-аке доволно се усмихна.

— Сега вече е според обичая! — каза той. — Благодаря ти, дъще, за уважението. Отсега нататък ти си наша снашица, на всички аксакали от автобазата. Вземи, Иляс, за сгледата — подаде ми той пари. Не можех да откажа, щях да го обидя.

Разделихме се. Асел не сваляше шала от главата си. Седнала в кабината като в същински стар киргизки дом, тя свенливо закриваше лицето си, когато срещахме познати шофьори. А като останехме сами, се смеехме. С шала Асел ми се виждаше още по-красива.

— Годенице моя, вдигни очи, целуни ме! — казвам й аз.

— Не може, аксакалите ще видят! — отвръща тя и тозчас със смях, някак крадешком, ме целува по бузата.

Всички шофьори от автобазата, които срещахме, ни спираха, поздравяваха, пожелаваха ни щастие, мнозина от тях бяха успели да приготвят не само цветя, откъснати по пътя, но и подаръци. Не зная кому беше хрумнала такава идея. Сигурно го бяха измислили нашите руски момчета. В техните села на сватба обикновено окичват колата. И на нашата кола запъстряха червени, сини, зелени панделки, копринени шалчета, букети с цветя. Засия камионът и навярно се виждаше от десетки километри. Ние с Асел бяхме щастливи, а аз се гордеех със своите другари. Казват, че другар в нещастие се познава, но аз мисля, че се познава и в щастие.

Срещнахме по пътя и Алибек Джантурин, най-близкия ми другар. Той е по-голям от мене с две години. Такъв един набит, с едра глава. Разумен мъж е той, сериозен и отличен шофьор. В базата много го уважаваха. Избраха го в профкомитета. Мисля си, какво ли ще каже той?

Алибек погледна мълчаливо нашия камион, поклати глава. Приближи се до Асел, ръкува се с нея, поздрави я.

— А ти си дай пътния лист! — поиска той. Гледайки го с недоумение, мълчаливо му подадох листа. Алибек извади автоматичната си писалка и с едър почерк написа напреки през целия лист: „Сватбен рейс № 167“. Сто шестдесет и седем беше номерът на командировъчното.

— Какво правиш ти? — уплаших се аз. — Това е документ.

— Ще се запази за историята! — усмихна се той. — Мислиш, че в счетоводството не работят хора, така ли? А сега си дай ръката — и той силно ме прегърна, разцелува ме. Разсмяхме се и двамата гръмогласно.

След това се упътихме към колите си, но Алибек ме спря.

— А къде ще живеете?

Разперих ръце.

— Ето го нашия дом! — и посочих колата.

— В кабината ли? И деца ли там ще гледате?… Слушайте, настанявайте се в нашата квартирна, аз ще поговоря с началството на базата, а ние ще се пренесем в нашата къща.

— Но нали не е довършена? — Алибек си строеше къща в Рибаче, недалеч от автобазата. През свободното си време бях ходил да му помагам.

— Няма нищо. Там остава съвсем мъничко за довършване. А на повече не разчитай, сам знаеш, че с жилищата сега е трудно.

— Е, благодаря ти. На нас повече не ни и трябва. Аз исках само временно да оставя Асел у вас, а ти ни отстъпваш цялата квартира…

— Изобщо спрете у нас. На връщане ме почакай. Тогава ще решим всичко, с жените! — и той смигна към Асел.

— Да, сега с жените.

— Щастливо сватбено пътешествие! — извика подир нас Алибек.

Дявол да го вземе! Това наистина беше нашето сватбено пътешествие! И то какво!

Ние бяхме радостни, че всичко се нарежда добре, и само една среща поразвали настроението ми.

На един завой изскочи на шосето камионът на Джантай. Той не беше сам, в кабината седеше Кадича. Джантай ми махна с ръка. Ударих рязко спирачките. Колите спряха почти допрени една до друга. Джантай се подаде през прозорчето:

— Какво си се накичил така като за сватба?

— Ами сватба е — отвърнах аз.

— Истина ли? — недоверчиво провлече той и хвърли поглед към Кадича. — Пък ние те търсим — изтърва се той.

Кадича, както си седеше, така застина, бледна, смутена.

— Здравей, Кадича! — казах аз приветливо. Тя мълчаливо кимна с глава.

— Значи, това ти е годеницата? — чак сега се досети Джантай.

— Не, жена ми — възразих аз и прегърнах Асел през раменете.

— Така ли било? — Джантай още повече облещи очи и не знаеше дали да се радва, или не. — Е, поздравявам те, от сърце те поздравявам…

— Благодаря!

Джантай се ухили.

— Хитрец си ти. Без откуп си я отмъкнал.

— Глупак — нагрубих го аз. — Подкарвай камиона.

Какви хора има на света. Искаше ми се да го наругая още, както му се пада. Подадох глава от кабината, гледам, Джантай стои до камиона, търка бузата си, вика нещо и се заканва с юмрук на Кадича. А тя тича нанякъде, встрани, от пътя, през полето. Тича, тича и падна на земята, закри главата си с ръце. Не зная какво се бе случило между тях, само ми стана жал за нея, обзе ме такова чувство, като че съм виновен за нещо. На Асел нищо не казах.

Подир седмица се настанихме в къщичката на превала. Тя беше малка, коридорче, и две стаички. Такива къщички там има няколко, в тях живеят шофьори със семействата си и работници от бензиностанцията. Но мястото е хубаво, край пътя, и Нарин не е далеч. Все пак областен град. На кино, на пазар можеш да идеш, а и болница има. На нас ни харесваше и това, че базата на превала беше по средата на пътя. Ние правехме курсове главно между Рибаче през Долон до Атбаши. На път можеше да се пренощува у дома, да се отдъхне. Почти всеки ден виждах Асел. Дори да се забавя по пътя, все едно, макар в полунощ, но ще се прибера у дома. Асел всякога ме чакаше, безпокоеше се, не лягаше да спи, докато не си дойда. Посъбрахме си вече и малко покъщнина. С една дума, животът ни лека-полека се нареждаше. Решихме, че и Асел ще почне да работи, тя сама настояваше: израсла в аил, от малка бе свикнала да работи, но за наша неочаквана радост се оказа, че тя скоро ще става майка.

… В деня, когато Асел роди, правех обратен курс — връщах се от Атбаши. Бързам, вълнувам се. Асел лежеше в родилния дом в Нарин. Пристигам — син! При нея, разбира се, не ме пуснаха. Качих се в камиона и с пълна скорост подкарах през планините. Зима беше. Наоколо сняг и скали. Пред очите ми се мержелее черно-бяло, черно-бяло… Изскочих на билото на Долонския превал — височина огромна, облаци пълзят по земята, а върховете долу като джудженца; скочих от кабината, напълних с въздух дробовете си и извиках с пълен глас:

— Ей-й, планини! Син ми се роди!

Стори ми се, че планините трепнаха. Повториха думите ми и ехото дълго не стихваше, отеквайки от клисура в клисура.

Нарекохме синчето си Самат. Аз му измислих това име. Всичките ни разговори се въртяха все около него: Самат, нашият Самат, Самат се усмихна, на Самат му поникват зъбки. С една дума, както е при млади родители.

Живеехме сговорно, обичахме се, но после с мен се случи нещастие…

Трудно ми е сега да си дам сметка откъде дойде нещастието. Всичко се обърка, преплете се… Вярно е, сега много неща проумях сам, но каква полза.

С този човек се срещнахме случайно на път и се разделихме, без да подозираме, че това не е последната ни среща.

Правех курс късно през есента. Времето беше отвратително. От небето се сипеше нещо мокро, ситно, не можеш да разбереш дъжд ли е или сняг. По склоновете на планините мъгла, влачи се на валма. Почти целия път пътувах с включени чистачки: стъклата се запотяваха. Бях вече много навътре в планината, някъде близо до Долонския проход. Ех, Долон, Долон, тяншански исполин! Колко много неща с живота ми са свързани с него! Най-трудният, най-опасният участък от трасето. Пътят се вие на серпантини, извивка до извивка, и все нагоре, по склоновете, катериш се към небето, газиш облаците с колелата, ту се залепиш за седалката, не можеш да се повдигнеш, ту изведнъж падаш надолу, повдигаш се на ръцете си, за да се откъснеш от волана. И времето там, на превала, е като пощръкляла камила. Лято ли е, зима ли е, Долон не иска да знае — в миг ще се изсипе град, дъжд или ще се извие такъв снежен въртоп, че в очите ти да бръкнат, няма да видиш. Такъв е нашият Долон… Но ние, тяншанци, сме свикнали с него, често пътуваме даже нощем. Сега си припомням разните трудности и опасности, а когато работиш там ден след ден, не ти остава много време да се замислиш.

В един пролом, недалеч от Долон, настигам камион. Добре помня — ГАЗ-51. По-точно, не го настигам, а той там си стоеше. Двама души се въртяха край мотора. Единият излезе бавно на шосето, вдигна ръка. Аз спрях. Приближава се до мен с мокра брезентова мушама и вдигната качулка. Трябва да има четиридесет години, с тъмни войнишки мустаци, подстригани късо, лице, малко навъсено, но очите гледат спокойно.

— Джигит, вземи ме до Долонския пътен кантон — казва ми той. — Да докарам един трактор, моторът се повреди.

— Качвайте се, ще ви откарам. А не можем ли ние да измислим нещо? — предложих аз и слязох от кабината.

— Какво ще измисляш, не издава ни звук — обади се унило шофьорът, като захлопна отворения капак на мотора. Посинял цял, сиромахът, премръзнал, сгърчил се. Личи си, че не е от нашите, някои от столицата, озърна се смутено. Карали някакъв товар от Фрунзе за кантона. Какво може да се направи, размишлявам аз. Мярна ми се безразсъдна мисъл. Но най-напред погледнах към превала. Небето мътно, прихлупено, облаци се носят ниско. Все пак се реших. Идеята не беше кой знае каква, но тогава за мен това беше все едно да се хвърля в рискована атака.

— Спирачките ти в ред ли са? — питам шофьора.

— Гледай какво седнал да ме пита… Та без спирачки ли ще пътувам! Казват ти, моторът глас не издава…

— А стоманено въже имаш ли?

— Е, имам!

— Давай го тук, завързвай колата.

Втренчили в мен недоверчиви очи, двамата не помръдват от местата си.

— Ти какво, нещо да не ти хлопа? — тихо проговори шофьорът.

А на мен характерът ми е такъв. Не знам за хубаво ли е, за лошо ли, но като си наумя нещо — ще умра, но ще го направя.

— Слушай, приятелю, закачвай се за моята кола! Честна дума, ще ви завлека — не оставях аз на мира шофьора.

Но той само ме погледна и каза:

— Я се остави! Не знаеш ли, че тук на буксир не пътуват? Дори насън не ми минава такова нещо през ума.

Стана ми така обидно, като че ми отказаха на най-голяма молба.

— Ех ти, магаре — казвам — страхливо!

Повиках кантонера. Оказа се, че другият бил кантонерът, това научих по-късно. Погледна ме той и се обърна към шофьора:

— Извади въжето.

Шофьорът се стъписа.

— Вие ще отговаряте, Байтемир-аке.

— Всички ще отговаряме — отговори късо той. Това ми хареса. Такъв човек започваш веднага да го уважаваш.

И потеглихме ние — двата камиона, свързани със стоманено въже. Отпърво добре, нормално. Но през Долон пътят върви през всичкото време нагоре, изкачва се по височини и стръмни склонове. Моторът запъшка, зави, в ушите само едно бучене се чува. Не, мисля си, лъжеш се, ще изцедя от тебе всичко до капчица. И по-рано бях забелязал, че колкото и да е тежък пътят през Долон, все пак оставаше някакъв запас от мощност в мотора. Товареха камионите ни винаги предпазливо, не повече от седемдесет процента от нормата. Разбира се, в оня час не мислех за това. В мен бушуваше стихийна сила, нещо като спортен хазарт: да постигна целта си, нищо повече — да помогна на хората, да откарам камиона им до мястото. Но се оказа, че не е тъй просто. Камионът цял трепери, напъва се, нещо мокро лепне по стъклата, чистачките не успяват да го изчистят. Отнякъде допълзяха облаци, стелят се право под колелата, повличат се през пътя. Заредиха се остри, отвесни завои. Вътрешно — да си призная греха — вече се ругаех: защо се захванах, дано не погубя хората. Измъчих се повече от камиона. Хвърлих всичко от себе си — калпака, каскета, фланелата, палтото, пуловера. Седя само по риза, а от мен се вдига пара като в баня. Шега ли е: само камионът на буксир колко тежи, а освен това и натоварен. Добре, че Байтемир стоеше на стъпалото, съгласуваше нашите движения — на мен казваше гласно, а на онзи, на буксира, даваше знаци с ръка. Когато започнахме да се катерим по серпантините, мислех си, няма да издържи, ще скочи някъде да спасява главата си от беда. Но той не трепна. Изопнат като скален орел, готов за полет, той стоеше, вкопчил се в кабината. Погледнах го бегло в лицето — спокойно, сякаш изсечено от камък, капки вода се стичат по бузите му, по мустаците и ми поолекна на душата.

Оставаше ни още едно голямо изкачване и тогава край, победата е наша. В този момент Байтемир се наведе към прозорчето ми.

— По-внимателно, пред нас има кола! Вземи надясно.

Завих надясно. От височината се спускаше камион — камионът на Джантай. Ех, мисля си, ще отнеса караница от инженера по безопасността; Джантай ще раздрънка като нищо. А той все повече наближава. Стиснал с ръце волана, кара с все сила надолу, гледа изпод вежди. Минахме съвсем близо един до друг, без малко да се докоснем. Когато се изравнихме, Джантай се дръпна от прозорчето и неодобрително поклати главата си с червеникав лисичи калпак. „Върви по дяволите — помислих си аз, — чеши езика си, щом ти се ще.“

Изкачихме височината, пред нас се откри стръмно нанадолнище, после полегат път и завой към стопанството на кантона. Завих натам. Довлякох ги все пак! Изключих мотора и нищо не чувам. Струва ми се, че не аз съм оглушал, а природата е онемяла. Никакъв звук. Измъкнах се от кабината, седнах на стъпалото. Дишам тежко, капнал съм, а и въздухът на превала е разреден. Байтемир притича, наметна ме с една фланела, нахлупи калпака на главата ми. Като се препъваше, шофьорът от другия камион се приближи бавно, бледен, мълчалив. Приклекна пред мен, подаде ми пачка цигари. Взех цигара, а ръката ми трепери. Запушихме всички, посъвзехме се. В мен пак се разигра тая проклета буйна сила.

— Ха! — извиках аз. — Видя ли! — и така тупнах шофьора по рамото, че той седна. После и тримата скочихме на крака и почнахме да се блъскаме с юмруци по раменете, по гърбовете, смеем се с цяло гърло и крещим от радост някакви глупости…

Най-после се успокоихме, запалихме втора цигара. Аз се облякох, погледнах часовника, сепнах се:

— Време ми е.

Байтемир се намръщи:

— Не, заповядай вътре, гост ще ни бъдеш.

А аз нямам нито минутка време.

— Благодаря — казах. — Не мога. Искам да отскоча до дома, жената ме чака.

— Може би все пак ще останеш? Ще обърнем една бутилчица! — започна да настоява новият ми приятел шофьорът.

— Остави го! — прекъсна го Байтемир. — Жена му го чака. Как те казват?

— Иляс.

— Върви, Иляс, благодаря ти, спаси ни.

Байтемир се качи на стъпалото и ме изпроводи чак до шосето, после мълчаливо ми стисна ръката и скочи долу.

Когато поех по нанагорнището, надзърнах от кабината. Байтемир все още стоеше на шосето. Смачкал калпака си в ръка, той мислеше нещо, навел глава.

Това е цялата история.

На Асел не разказах всичко с подробности. Обясних й само, че съм помагал на едни хора на шосето и затова съм се забавил. Аз нищо не криех от жена си, но това не се реших да й разкажа. Тя и без друго всякога се безпокоеше за мен. И после съвсем не възнамерявах да повтарям тоя номер. Случило се веднъж в живота да си премеря силите с Долон и стига! И щях да забравя всичко още на другия ден, ако не бях се разболял на връщане, излезе, че тогава съм простинал. Едва се дотътрих до дома и легнах. Не помня какво ми е било, но все ми се привиждаше насън, че тегля на буксир чужд камион през Долон. Жарка виелица пърли лицето ми и така ми е тежко, въздух не ми стига, воланът като че е от памук, въртя го, а той се смачква в ръцете ми. Напреде ми превалът — краят му се не вижда, камионът е забил радиатора в небето, пъпли нагоре, реве, полита по стръмнините надолу… Изглежда, това е бил „превалът“ на болестта. Прехвърлих го на третия ден, почнах да се поправям. Полежах още два дни, чувствувах се добре, поисках да стана, но Асел не даде дума да се изрече, насила ме накара да се потъркалям още в леглото. Вгледах се в нея и си мисля: аз ли боледувах, или тя е преболедувала? Не мога да я позная, така се измъчила, под очите й сини сенки, отслабнала, вятър да я духне, ще я събори. Че отгоре на всичко и детето на ръцете й. Не, реших аз, така няма да го бъде. Нямам право да се излежавам. Тя трябва да си отдъхне. Станах от леглото, започнах да се обличам.

— Асел! — повиках я тихичко: синчето спеше. — Иди помоли съседите да наглеждат Самат, а ние ще отидем на кино.

Тя изтича до леглото ми, събори ме на възглавницата, гледа ме, като че за първи път ме вижда, мъчи се да задържи сълзите си, но те блестят на ресниците и устните й трепкат. Асел захлупи лице на гърдите ми, заплака.

— Какво ти е, Асел? Защо така? — обърках се аз.

— Нищо ми няма. Радвам се, че оздравя.

— И аз се радвам, но защо се вълнуваш така? Ех, поболедувах, но затова пък си поседях дома при тебе, наиграх се колкото ми душа иска със Самат. — А синът вече пълзеше, скоро щеше да проходи, навлизаше в най-забавната възраст. — Ако искаш да знаеш, аз не се отказвам още да поболедувам така — пошегувах се аз.

— Я мълчи! Не искам! — извика Асел.

В това време синчето се пробуди. Тя го донесе сънено, топличко. И се заборичкахме тримата, лежим на леглото, закачаме се, а Самат като мече пълзи ту насам, ту натам, гази по нас.

— Ето, виждаш ли колко е хубаво! — заговарям аз. — А ти? Скоро ще отидем при твоите старци в аила. Нека се опитат да не ни простят. Като видят какъв хубавец ни е Самат, ще почнат да му се радват — всичко ще забравят.

Да, имахме намерение да отидем в аила, да поискаме прошка, както е редно в такива случаи. Естествено, нейните родители ни бяха много сърдити. Дори бяха предали чрез един земляк, който дойде в Нарин, че никога няма да простят на дъщеря си тая постъпка. Казали, че нищо не искат да знаят за нас. Но ние се надявахме, че всичко ще се нареди, когато отидем при старите и поискаме прошка.

Трябваше обаче най-напред да си взема отпуск, да се подготвим за пътуването: непременно да накупим подаръци на всички роднини. Не исках да отиваме с празни ръце.

През това време зимата настъпи. На Тяншан зимата е сурова, с виелици, със снеговалежи, лавини, в планините. За нас, шофьорите, грижите се увеличават, а за работниците, които поддържат пътищата, още повече. През тези дни те изпълняват противолавинна служба. На опасните места, където може да стане срутване на снежни пластове, те предварително взривяват лавината и разчистват пътя. Вярно е, че онази зима беше сравнително спокойна, а може би аз просто не забелязвах нищо, шофьорът винаги има работа до гуша. А освен това тъкмо тогава неочаквано възложиха на автобазата допълнителна задача. По-точно ние, шофьорите, сами се заловихме да я изпълним и пръв се обадих аз. И сега не се разкайвам, но струва ми се, че оттам се заредиха всичките ми нещастия. Работата стана така.

Връщах се една вечер на автобазата. Асел ми бе дала едно пакетче за жената на Алибек Джантурин. Отбих се покрай тяхната къща, натиснах клаксона, излезе жената на Алибек. От нея научих, че работници от Атбашинската ВЕЦ изпратили телеграма до автобазата, молят по-скоро да прекараме оборудването на завода.

— А къде е Алибек? — поинтересувах се аз.

— Как къде? На разтоварителната станция, всички са там. Казват, че пристигнали ешелоните.

Качих се на камиона и право там. Мисля си, трябва добре да разузная всичко. Пристигам. Нашата разтоварителна се намира в едно дефиле, преди да се излезе на езерото. Това е крайната станция на железопътната линия. Неспокоен, трепкащ полумрак обгръща всичко наоколо. Вятърът от дефилето връхлита поривисто, разлюлява фенерите по стълбовете, вдига снежни вихрушки над траверсите. Сноват локомотиви, разпределяйки вагоните. На крайния коловоз един кран върти стрелата си, разтоварва от платформите сандъци, оковани с ламарина и тел — транзитен товар за Атбаши, за строежа на Атбашинската ВЕЦ. Там бе започнало голямо строителство, ние бяхме прекарали вече част от материалите.

Събрали се бяха много камиони, но никой не товареше. Като че ли чакат нещо. Седят в кабините, по стъпалата, някои се прислонили до сандъците на завет от вятъра. На поздрава ми никой не отговори, както е редно. Мълчат, подръпват от цигарите. Алибек стоеше настрана. Приближих се до него.

— Какво става тук? Телеграма сте получили.

— Да, искат предсрочно да пуснат завода.

— Е, и какво?

— От нас зависи… Ти погледни колко нещо са струпали покрай коловозите и още ще пристигне. Кога ще го прекараме? А хората чакат, надяват се на нас… За тях всеки ден е скъп!…

— Защо на мен го казваш? Какво мога аз да направя?

— Как какво можеш? Ти да не си нещо от друга държава? Или не разбираш колко важна работа е поверена в нашите ръце?

— Ти си се побъркал, ей богу! — казах аз учудено и се отдръпнах настрана.

През това време дойде Аманжолов — началникът на автобазата, мълчаливо запали цигара от един шофьор, като си направи завет с пеша на дрехата. Огледа всички ни.

— Ето какво, другари — заговори той, — ще се разбера по телефона с министерството, може да ни изпратят помощ. Но не бива да разчитаме на това. Какво ще правим, и аз още не зная…

— Да, не е просто да се измисли, другарю Аманжолов! — обади се нечий глас. — Товарът е обемист. Повече от две-три парчета в каросерия няма да влязат. Дори ако организираме денонощно превозване, пак ще отиде до пролетта.

— Там е работата — отговори Аманжолов. — А трябва да се свърши. Хайде вървете си сега по домовете и мислете всички.

Той се качи в газката и замина. От нашите никой не помръдна от мястото си. От ъгъла, от тъмното, някой се обади басово, без да се обръща определено към някого:

— Друг път ще стане тая работа! От една овча кожа две шуби не можеш да скроиш! По-рано е трябвало да се мисли! — Стана, изгаси угарката и се упъти към камиона си.

Подкрепи го и друг. При нас, казва, работата все така върви: като опре ножът до кокала, тогава хайде, спасявайте, братлета шофьори!

Някои се нахвърлиха срещу него:

— Това е важно дело, а ти, Исмаил, дрънкаш като жена на пазар.

Аз не се намесвах в спора, но изведнъж си спомних как изтеглих на буксир колата през превала и както винаги се разпалих.

— Какво има да се мисли — изскочих аз на средата. — Трябва да се прикачат ремаркета към колите!

Никой не помръдна. Някои дори не погледнаха към мене. Такова нещо можеше да изтърси само безнадежден глупак.

Джантай тихо подсвирна.

— Чухте ли?

Познах го по гласа.

Стоя, оглеждам се, искам да разкажа какъв случай съм имал. Но някакъв як мъжага слезе от един сандък, предаде ръкавиците на съседа си и като пристъпи към мен, дръпна ме за яката, така че носът ми опря до неговия.

— Я ми дъхни!

— Х-хъ — дъхнах му аз в лицето.

— Трезвен е! — учуди се дангалакът и пусна яката ми.

— Тогава, значи, е глупак! — подсказа приятелят му и двамата се качиха на колите си и заминаха. Останалите също мълчаливо наставаха, готвеха се да си вървят. Никога не съм ставал така за посмешище! Чак до корена на косите си се изчервих.

— Стойте, накъде тръгнахте? — втурнах се между шофьорите. — Сериозно ви говоря. Ремаркета могат да се закачат…

Един от старите шофьори, от аксакалите, се приближи до мен разстроен.

— Когато аз дойдох тук шофьор, ти още си ходил без гащи, момче. Тяншан не е танцова площадка. Жал ми е за тебе, не разсмивай хората…

Подсмихвайки се, всички почнаха да се пръскат по камионите си. Тогава креснах, та екна цялата станция:

— Женоря сте вие, а не шофьори!

Не биваше да правя това, на моята глава се изсипа. Всички се поспряха, после отведнъж се нахвърлиха върху мен.

— Ти какво? С чуждия живот искаш да си играеш, така ли?

— Новатор! Премийка иска да пипне! — подзе Джантай.

Гласовете се смесиха, притиснаха ме до сандъците. Помислих, че ще ме пребият с юмруци, дигнах от земята една дъска.

— Я сторете път! — свирна някой и разбута останалите. Беше Алибек.

— По-тихо! — кресна той. — А ти, Иляс, говори поред! И по-бързо!

— Какво има да говоря! — отвърнах аз, като си поех дъх. — Изпокъсаха ми всички копчета. Аз съм влачил през превала един камион до кантона. На буксир, натоварен. Това е!

Момчетата недоверчиво се смълчаха.

— Е, измъкна ли го? — със съмнение попита някой.

— Да. През целия Долон чак до стопанството на кантона…

— Я виж ти!… — учуди се някой.

— Само лае — възрази друг.

— Лаят кучетата. Джантай с очите си видя. Ей, Джантай, къде си? Кажи! Нали помниш, когато се срещнахме…

Ала Джантай не се обади. Сякаш в земята бе потънал. Но тогава не ми беше до него. Подхвана се спор, някои вече заставаха на моя страна. Но някакъв неверник отведнъж ги разубеди.

— Какво ще дрънкаме на вятъра приказки! — мрачно проговори той. — Някой извършил нещо един път, какви ли не случаи има. Не сме деца я. По нашето трасе е забранено да се пътува с ремаркета и никой няма да разреши. Опитай се да кажеш на инженера по безопасността, той така ще те схока, че ще ти загорчи. Няма да отиде под съд заради вас… Повече приказки са излишни.

— Я много да не знаеш! — рече да се застъпи друг. — Какво значи няма да разреши! Ето Иван Степанович в трийсета година с една камионетка пръв е отворил път през превала. И никой не му е разрешавал. Самичък тръгнал. И ето го, още е жив и здрав.

— Да, така беше — потвърди Иван Степанович. — Но се съмнявам дали ще може; тук и лете никой не е пътувал с ремаркета, а сега е зима.

Алибек през всичкото време мълча, сега заговори:

— Стига сме спорили. Макар че работата не е изпробвана, може да се помнели. Само че не така като тебе, Иляс; на бърза ръка, давай ремаркета и да тръгваме. Трябва да се подготвим, да се премисли всичко, както се следва, да се посъветваме, да направим опит. Само с приказки нищо няма да докажеш!

— Ще докажа! — отвърнах аз. — Докато вие умувате и гадаете, аз ще докажа. Тогава ще се убедите!

Всеки човек си има характер. Той трябва, разбира се, да се владее, но невинаги успяваме. Аз седях зад кормилото и не усещах нито камиона, нито пътя. В мен кипяха болка, обида, огорчение и раздразнение. Колкото по-нататък отивах, толкова по-силно се разпалваше засегнатото ми честолюбие. Не, ще ви докажа аз! Ще ви докажа как не се вярва на човек, ще ви докажа как може да му се надсмивате, ще ви докажа как се действува все предпазливо, все с озъртане!… Алибек и той е един: трябва да помислим, да се подготвим, да опитаме! Умен, предпазлив! А пък аз плюя на това. Чисто и просто ще го направя и ще натрия носовете на всички!

След като откарах камиона в гаража, още дълго се въртях край него. Всичко в мен беше изопнато до крайност. Мислех само за едно: как да потегля с ремарке през превала. Трябваше да го направя на всяка цена. Но кой ще ми даде ремарке?

Изпълнен с такива мисли, се шляех по двора. Беше вече късно. Светеше само прозорецът на диспечерката. Спрях се: диспечерът! Диспечерът може всичко да уреди! Днес май беше дежурна Кадича. Толкоз по-добре. Тя няма да ми откаже, не бива да откаже. Пък и няма престъпление да върша я, напротив, само тя ще ми помогне да направя нещо полезно, необходимо за всички.

Докато отивах към диспечерската, мина ми през ума, че отдавна не съм влизал през тази врата както по-рано, а почуквах на гишето. Затъпках на място. Вратата се отвори. На прага застана Кадича.

— При тебе ида, Кадича! Добре, че те заварих.

— Вече си тръгвах.

— Добре, да вървим, ще те изпратя до вкъщи.

Кадича учудено вдигна вежди, погледна ме недоверчиво, после се усмихна.

— Да вървим!

Минахме през изхода. Навън беше тъмно. Откъм езерото долиташе шумът на плискащи се вълни, духаше студен вятър. Кадича ме хвана под ръка, притисна се, затулвайки се от вятъра.

— Студено ли ти е? — попитах аз.

— С тебе няма да замръзна! — отвърна тя шеговито. Минута преди това се вълнувах страшно, а сега, кой знае защо, се успокоих.

— Утре кога си дежурна, Кадича?

— Втора смяна съм. Защо?

— Има една работа, много важна. От тебе зависи всичко…

Отначало тя не искаше да чуе, но аз продължавах да я увещавам. Спряхме се на ъгъла до фенера.

— Ох, Иляс! — продума Кадича, вглеждайки се тревожно в очите ми. — Необмислено се захващаш ти с тая работа.

Но аз вече разбрах, че тя ще направи онова, за което я молех. Хванах ръката й.

— Вярвай ми! Всичко ще бъде наред. Разбрахме ли се?

Тя въздъхна.

— Какво да те прави човек! — и кимна глава. Неволно обгърнах раменете й.

— За джигит си родена, Кадича! Довиждане, до утре. — И стиснах силно ръката й. — За вечерта приготви всички книжа, разбра ли?

— Не бързай! — промълви тя, без да пуска ръката ми. После неочаквано извърна гръб. — Хайде, върви. Днес в общежитието ли си?

— Да, Кадича.

— Лека нощ.

На другия ден имахме технически преглед. Хората на автобазата нервничеха: тия инспектори вечно ще довтасат не навреме, ще се заяждат за всичко и ще съставят актове. Колко разправии с тях, колко грижи. Но те бяха невъзмутими.

За моя камион бях спокоен, но гледах да съм по-надалеч, давах вид, че нещо ремонтирам. Трябваше да запълня времето, докато Кадича застъпи дежурна. Никой не ме заговаряше, не напомняше за вчерашната случка. Знаех, че на хората не им е до мен: всички бързаха по-скоро да минат през техническия преглед и да се отправят на път, да наваксат изгубеното време. И въпреки това обидата в душата ми не изчезваше.

През техническия преглед минах следобед. Инспекторите си отидоха. Стана тихо и пусто. В дъното на двора на открито стояха ремаркета. Използуваха ги понякога по равни пътища за вътрешен превоз. Харесах си едно — обикновена каручка, каросерия на четири колелета. Нищо повече. А колко преживях заради нея… Тогава още не знаех какво ме очаква, спокойно отидох в общежитието, трябваше да се нахраня хубаво и да дремна малко — предстоеше ми труден път. Но не можах да заспя, само се обръщах от една страна на друга. Когато започна да се здрачава, върнах се в автобазата.

Кадича беше вече там. Всичко бе готово. Взех пътния лист и побързах за гаража. „Дръжте се сега!“ Изкарах камиона, приближих го до ремаркето, включих мотора на малки обороти, слязох, огледах се. Няма никой. Чува се само тракането на струговете в ремонтната работилница и шумът на прибоя откъм езерото. Небето уж чисто, а звезди още не се виждат. До мен тихо бумти моторът, бумти и сърцето ми. Понечих да запуша, но веднага хвърлих цигарата: после.

На вратата ме спря пазачът.

— Стой, къде?

— Ще товаря, аксакал — казах аз, като се мъчех да бъда равнодушен. — Ето ми пропуска за излизане.

Старецът заби нос в хартийката, нищо не може да разбере при светлината на фенера.

— Не ме бави, аксакал — не се стърпях аз — Работата не чака.

Натоварването мина нормално. Точно според изчисленията: два сандъка в каросерията, два в ремаркето. Никой не каза дума — дори се учудих. Чак като излязох на трасето, тогава запуших. Наместих се по-удобно, включих фаровете и дадох пълен газ. Залюля се, затрептя мракът на шосето. Пътят беше свободен и нищо не ми пречеше да увелича максимално скоростта. Камионът вървеше леко, почти не се усещаше потракващото отзад ремарке. Наистина на завоите малко занасяше встрани и ставаше все по-трудно да управлявам, но то бе, защото не бях свикнал, мислех си, ще свикна… „Ще те надвия, Долон! Ще те надвия, Атбаши!“ — викнах си аз сам и се приведох над волана като ездач над гривата на коня. Докато пътят беше равен, трябваше да давам газ. Смятах към полунощ да щурмувам Долон.

Известно време вървеше много по-добре, отколкото бях предвиждал, но когато започнаха височините, трябваше да карам по-предпазливо. Не защото моторът не се справяше с тежестта, забавяха ме не толкова изкачванията, колкото спущанията. Ремаркето лъкатушеше по наклоните, тракаше, тласкаше камиона напред, пречеше ми спокойно да се спускам. Всяка минута трябваше да превключвам скоростите, да натискам спирачките, да въртя кормилото. Отначало се държах, стараех се да не забелязвам. Но по-нататък ставаше все по-лошо, това започна да ме безпокои, да ме дразни. Колко са стръмнините и нанадолнищата по тоя път, дали се е сещал някой да ги преброи! И въпреки това не падах духом. Нищо не ме плашеше, само силите ми се изчерпваха. „Нищо — успокоявах се сам. — Ще направя малко почивка преди превала. Ще го мина!“ Не можех да си обясня защо сега ми беше много по-трудно, отколкото през есента, когато теглех камиона на буксир.

Наближавах Долон. Лъчите на фаровете почнаха да се плъзгат по тъмните каменни грамади на дефилето, скали с нахлупени снежни калпаци надвисваха над шосето. Пред очите ми се замержеляха едри парцали сняг. „Сигурно вятърът ги сваля отгоре“ — помислих. Но парцалите почнаха да полепват по стъклата и да се свличат надолу, значи, валеше сняг. Не беше много гъст, но мокър. „Само това ми липсваше!“ — изругах аз през зъби. Включих чистачките.

Заредиха се първите стръмнини на превала. Моторът запя познатата си песен. Монотонно, мъчително бучене запълзя в мрака по шосето. Най-после изкачих височината. Сега ми предстоеше дълъг път по наклон. Моторът забръмча, камионът се заспуска надолу. И веднага почна да занася от една страна на друга. Чувствувам с гърба си как играе ремаркето, застига камиона и се бута в него, чувам как гърми, скърца металът при сглобката на скачването. Това скърцане вдървява гърба ми, впива се като тъпа болка в ръцете ми. Колелата не се подчиняват на спирачките, плъзгат се по мократа снежна покривка. Камионът се повлече, затресе се цял, кормилото заотскача от ръцете ми и накрая той се плъзна напреки през шосето. Извих го с волана, спрях. По-нататък не мога, сили нямам. Изключих фаровете, загасих мотора. Ръцете ми се вдървили, като че са протези. Облегнах се на гърба на седалката и чух хрипкавото си дишане. Поседях така няколко минути, поех си дъх, запалих цигара. А наоколо мрак, зловеща тишина. Само вятърът свири, провирайки се през пролуките на кабината. Страх ме е да си помисля какво ще бъде по-нататък. Оттук нагоре почват серпантини по планинските скатове. И за мотора, и за ръцете е мъчение това безкрайно катерене по планинските склонове на зигзаг. Но няма време за размишление, снегът се сипе.

Запалих мотора. Камионът с тежък рев пое по нагорнището. Стиснал зъби, без почивка вземах серпантините една след друга, извивка след извивка. Свършиха серпантините. Следваше стръмно спускане, равен, полегат път до завоя при кантона и след това последен щурм на превала. С мъка се спуснах надолу. По правия път, който е близо четири километра, набрах скорост и поех по височината. Камионът потръгна, потръгна нагоре… Но не издържа. Заплашително почна да забавя ход, превключих на втора скорост, после на първа. Облегнах гръб, вкопчих се във волана. Между разкъсаните облаци блеснаха звезди право в очите ми — а камионът стои на място, не мръдва по-нататък. Колелата забуксуваха, цялата кола се поднесе, натиснах газта докрай.

— Хайде още! Още малко! Дръж се! — завиках аз с някакъв чужд глас.

Моторът застена провлечено, после затрепери, зазвънтя, секна за секунда и после съвсем заглъхна. Камионът бавно се плъзна надолу. И спирачките не помагаха. Той се свличаше от височината под тежестта на ремаркето и накрая отведнъж спря, удари се в скала. Всичко затихна. Бутнах вратичката, надникнах от кабината. Точно така. Проклятие! Ремаркето се бе обърнало в канавката. Сега вече беше невъзможно да го измъкна. Разярен, отново запалих мотора, с все сила потеглих напред. Колелата лудо се завъртяха, камионът се напъна, напрегна се цял, но дори не се мръдна от мястото си. Скочих, изтичах до ремаркето. Колелата му бяха затънали дълбоко в канавката. Какво да правя? Без да съобразявам нещо, изпаднал в изстъпление и дива злоба, аз се спуснах към ремаркето, почнах с ръце и с цяло тяло да бутам колелата. След това подпъхнах рамо под каросерията, заревах като звяр, напрегнах се до болка в главата, опитвайки се да преместя ремаркето на шосето, но къде ти! Обезсилен, захлупих лице на шосето, загребвайки под себе си кал със сняг, и заплаках от яд. После станах, олюлявайки се, приближих до камиона и приседнах на стъпалото.

Отдалеч се чу бучене на мотор. Две светлинки се спускаха по наклона към полегатия път. Не зная кой беше този шофьор, къде и защо го гонеше съдбата посред нощ, но аз се уплаших, сякаш тези светлинки трябваше да ме настигнат и уловят. Като крадец с един скок се намерих при сценката, откачих съединителната халка, хвърлих я на земята, метнах се в кабината и полетях нагоре по шосето, като оставих ремаркето в канавката.

Непонятен, ужасен страх ме преследваше. През всичкото време ми се струваше, че ремаркето ме гони по петите и, ха-ха, ще ме настигне. Карах с невероятна скорост, не се пребих може би благодарение само на това, че знаех пътя наизуст.

На разсъмване пристигнах в базата на превала. Без да си давам сметка, като умопобъркан заблъсках с юмруци по вратата. Тя се отвори, без да погледна Асел, влязох така, както си бях целият в кал от глава до пети. Дишайки тежко, седнах на нещо влажно. Оказа се купчина изпрано бельо върху табуретката. Бръкнах в джоба си да търся цигари. В ръцете ми попаднаха ключовете от мотора. Запокитих ги със сила на пода, оброних глава и застинах разбит, мръсен, вцепенен. Босите крака на Асел пристъпваха на място пред масата. Но какво можех да й кажа? Асел вдигна ключовете от пода, сложи ги на масата.

— Ще се умиеш ли? Стоплила съм вода още от снощи — тихо каза тя.

Вдигнах бавно глава. Измръзнала, Асел стоеше пред мен само по нощница, притиснала към гърди тънките си ръце. Уплашените й очи ме гледаха с тревога и съчувствие.

— Обърнах на превала ремаркето — произнесох аз с чужд, безцветен глас.

— Какво ремарке? — не разбра тя.

— Желязно, зелено, 02-38! Не е ли все едно какво! — ядосано извиках аз. — Откраднах то, разбираш ли? Откраднах го!

Асел тихо ахна, приседна на леглото.

— А защо?

— Как защо? — ядосвах се аз, че тя не разбира. — Исках да премина с ремарке през превала! Ясно ли ти е? Да докажа, каквото съм намислил… И ето че загазих!

Отново захлупих лице между дланите си. Известно време и двамата мълчахме. Изведнъж Асел решително стана, започна да се облича.

— Защо седиш? — строго каза тя.

— А какво да правя? — промърморих аз.

— Връщай се в автобазата.

— Как! Без ремарке?

— Там ще обясниш всичко.

— Какво си представяш ти? — избухнах аз и закрачих из стаята. — С какви очи ще довлека там ремаркето? Извинете ме, простете ми, сбърках! Да пълзя по корем, да моля, така ли? Няма да го бъде! Нека правят, каквото искат. Хич не ме е еня!

От моите викове се събуди детето в креватчето. Заплака. Асел го взе на ръце, то се разрева още по-силно.

— Ти си страхливец! — изведнъж тихо, по твърдо каза Асел.

— Какво-о? — викнах, без да се помня, и се втурнах към нея с вдигнати юмруци, замахнах, но не посмях да я ударя. Спряха ме нейните изумени, широко отворени очи. В зениците й видях своето страшно, разкривено лице.

Грубо я блъснах настрана, прекрачих прага и излязох, като захлопнах с трясък вратата.

Навън вече се беше развиделило. При светлината на деня всичко, което се случи вчера, ми се стори още по-черно, отвратително, непоправимо. Засега виждах само един изход: да откарам на местоназначението поне тоя товар, който беше в колата. А по-нататък не зная…

При обратния курс не се отбих в къщи. Не защото се бях скарал с Асел. Нямах желание никому да се мяркам пред очите, никого не исках да видя. Не зная как е с другите, но на мен в такива случаи ми е по-добре да остана сам, не обичам да показвам страданието си на хората. Кому е нужно? Изтърпи, ако можеш, докато преболи…

По пътя пренощувах в мотела. Присъни ми се, че търся ремаркето на превала. Не беше сън, а кошмар. Следите виждам, а ремаркето го няма. Лутам се, питам къде се е дянало ремаркето, кой го е отмъкнал…

А него наистина го нямаше на онова злощастно място, когато се връщах. По-късно научих, че Алибек изтеглил ремаркето до автобазата.

На сутринта подир ремаркето се върнах и аз. Почернял бях през тия дни, погледна ли се в огледалцето на кабината, не мога да се позная.

На автобазата животът си течеше както винаги и само аз, като чужд, неуверено приближих камиона до вратите, тихо преминах двора, спрях по-настрана от гаража, в най-отдалечения ъгъл. Не слязох веднага от кабината. Огледах се. Хората оставиха работата си, вторачиха очи в мен. Ех, да можех да подкарам камиона сега, че да се запилея, накъдето ми видят очите! Но нямаше къде да се дяна, трябваше да сляза от кабината. Събрах всичките си сили и се упътих през двора за диспечерската. Мъчех се да изглеждам спокоен, а всъщност вървях като провинен пред строя и знаех, че всички ме съпровождат с мрачни погледи. Никой не ми се обади, никой не ме поздрави. На тяхно място сигурно и аз бих постъпил така.

Спънах се на прага. И сърцето ми като че ли се спъна и подскочи: за Кадича бях забравил, подведох я!

В коридора от стената ме гледаше право в лицето стенвестник „Мълния“. С едри букви беше написано „Позор“, а под този надпис беше нарисувано ремарке, изоставено в планината…

Извърнах се. Лицето ми пламтеше като от плесница. Влязох в диспечерската. Кадича говореше по телефона. Като ме видя, остави слушалката.

— На! — хвърлих аз на масата злополучния пътен лист.

Кадича ме погледна състрадателно. Само да не се развика, мисля си, да не се разплаче. „По-късно някъде, но не сега!“ — умолявам я мислено. И тя разбра, нищо не каза.

— Имаше ли много гюрултия? — тихо попитах. Кадича кимна.

— Нищо! — процедих през зъби, стараейки се да я ободря.

— Отмениха рейсовете, ти по трасето — каза тя.

— Отмениха ги? Изцяло ли? — усмихнах се аз криво.

— Искаха изцяло — на ремонт да те оставят… но момчетата се застъпиха… Засега те преместиха на местните рейсове. Отбий се при началника, търсеше те.

— Няма да ида! Нека решават сами, без мене. Няма да съжалявам…

Излязох. Потътрих се умърлушено по коридора. Насреща ми идеше някой. Исках да се отместя встрани, да го отмина, но Алибек ми прегради пътя.

— Не, почакай! — избута ме той в ъгъла. Като ме гледаше право в очите, проговори със зъл, свистящ шепот: — Е, геройо, доказа ли? Доказа, че си кучи син!

— За добро исках — измърморих аз.

— Лъжеш! Искаше да се отличиш. За себе си работеше. А погуби важно дело. Върви сега, опитай се след всичко това да доказваш, че може да се пътува с ремарке. Глупак! Самохвалко!

Може би тези думи биха накарали всеки друг да се опомни, но на мен сега ми беше все едно; нищо не разбирах, виждах само, че ме бяха обидили. Аз да съм самохвалко, аз да се стремя да се отлича, да спечеля слава? Това не е истина!

— Отдръпни се! — отстраних аз Алибек. — И без теб ми е тежко.

Излязох на входа. Студен пронизващ вятър бръскаше по двора снежния прах. Хората минаваха покрай мен и мълчаливо ме поглеждаха. Какво да правя? Пъхнах юмруци в джобовете и закрачих към изхода. Ледът на замръзналите локвички хрущеше и се набиваше в земята. Пред краката ми се изпречи кутия от грес. С все сила я ритнах през вратата към улицата и закрачих подир нея.

Целия ден бродих безцелно по улиците на градчето, шляех се по безлюдното пристанище. На Исък Кул имаше буря, завързаните лодки се люлееха на пристаните.

По-късно се опомних в чайната. На масата пред мен имаше отворено половинлитрово шише и някакво мезе в чинийка. Замаян още от първата чашка, гледах тъпо в краката си.

— Какво си се умърлушил, джигит? — раздаде се край мен нечий приветлив, леко насмешлив глас. С усилие вдигнах глава. Кадича.

— Какво, не ти е сладко сам, а? — усмихна се тя, приседна край масичката до мен. — Тогава да пием заедно.

Кадича напълни чашите с водка, премести моята по-близо.

— Вземи! — каза тя и ми смигна закачливо, като че бяхме дошли тук просто да поседим и да пийнем.

— А ти какво се радваш? — попитах аз недоволно.

— Че защо да тъгувам? С теб всичко ми е леко, Иляс. Аз те мислех за по-силен. Ех, да става каквото ще! — засмя се тихо тя, премести се по-близо, чукна се с мен, като ме гледаше с тъмните си милващи очи.

Изпразнихме чашите. Запалих цигара. Като че малко ми поолекна, усмихнах се за първи път през този ден.

— Юнак си ти, Кадича! — казах аз и стиснах ръката й.

После излязохме на улицата. Беше вече тъмно. Луд вятър откъм езерото разлюляваше дърветата и фенерите. Земята се люлееше под краката ми. Кадича ме водеше, подкрепяйки ме под ръка; загрижено вдигна яката ми.

— Виновен съм аз пред теб, Кадича! — промълвих, изпитвайки чувство на вина и благодарност. — Но знай, че няма да позволя да имаш неприятности заради мен… Сам ще отговарям…

— Забрави това, скъпи! — отвърна тя. — Неспокоен човек си ти. Все се стремиш нанякъде, а мен ме боли за тебе. И аз бях такава. С живота не можеш да се надпреварваш. Вземай каквото може да се вземе… Защо да гневиш съдбата?…

— Зависи кой как го разбира! — възразих аз, но после помислих и казах: — А може и да си права…

Спряхме се пред къщата, където живееше Кадича. Тя отдавна живееше сама. Не зная защо се бяха разделили с мъжа си.

— Е, вече съм си у дома — каза Кадича.

Аз се бавех, не си тръгвах. Имаше вече нещо между нас, което ни свързваше. Пък и не ми се ходеше сега в общежитието. Истината е добро нещо, но понякога твърде горчива и неволно се стараеш да я избегнеш.

— Какво се замисли, мили? — попита Кадича. — Уморен ли си? Дълъг път ли те чака?

— Нищо, ще стигна някак. Довиждане.

Тя хвана ръката ми.

— У-у, замръзнал си! Постой да те стопля — продума Кадича, мушна ръката ми под палтото си, поривисто я притисна до гърдите си. Не посмях да я отдръпна, не посмях да се противя на тази гореща ласка. Под ръката ми нейното сърце биеше, туптеше, сякаш искаше нещо свое, дълго чакано. Бях пиян, но не дотолкова, че нищо да не разбирам. Внимателно отдръпнах ръката си.

— Тръгваш ли? — каза Кадича.

— Да.

— Тогава сбогом! — Кадича въздъхна и бързо си тръгна. В тъмното вратничката хлопна. Аз също поех вече по пътя си, но след няколко крачки спрях. Сам не зная как се случи, но се озовах отново до вратничката. Кадича ме чакаше. Хвърли се на шията ми, прегърна ме силно, почна да ме целува по устата.

— Върна се! — прошепна тя, след това ме хвана за ръката, поведе ме към стаята си.

През нощта се събудих и дълго не можах да разбера къде се намирам. Главата ме болеше. Лежахме един до друг. Топлата полугола Кадича, притиснала се нежно, дишаше спокойно в рамото ми. Реших да стана, да си отида веднага. Размърдах се. Без да отваря очи, Кадича ме прегърна.

— Не си отивай! — тихо помоли тя. После вдигна глава, взря се през тъмнината в очите ми и зашепна развълнувано: — Сега не мога вече без теб… Ти си мой! Винаги си бил мой!… И нищо друго не искам да зная. Само да ме обичаш, Иляс! Друго нищо не искам… Но няма да те дам, разбираш ли, няма да те дам!…

Кадича заплака, сълзите и потекоха по лицето ми.

Не си отидох. Заспахме на разсъмване. Когато се събудихме, навън беше вече утро. Облякох се бързо, неприятна, тревожна студенина свиваше сърцето ми. Навличайки вървешком полушубката си, бързо излязох на двора, шмугнах се през вратничката. Право срещу мен идеше човек с червеникав раздърпан лисичи калпак. Ех, да имаше в очите ми куршуми! Джантай отиваше на работа, живееше някъде тук, наблизо. И двамата се вкаменихме за миг. Престорих се, че не съм го забелязал. Завих рязко и бързо закрачих към автобазата. Джантай многозначително се покашля зад мен. Стъпките му скърцаха по снега, без да се приближават и без да се отдалечават. Така вървяхме един зад друг чак до автобазата.

Не се отбих в гаража, упътих се право към кантората. В кабинета на главния инженер, където обикновено се провеждаха сутрешните петминутки, бръмчаха приглушени гласове. Как ми се искаше да вляза сега там, да седна някъде на перваза на прозореца, да сложа крак върху крак, да запаля цигара, да послушам как беззлобно си подхвърлят приказки и спорят шофьорите! Никога не си бях представял, че така може да желае човек това. Не се решавах да вляза. Не че се страхувах, не. Но ме изпълваше все същата озлобеност, предизвикателно, отчаяно, безсилно упорство. И към всичко това се прибавяше смутът в душата ми след нощта, прекарана с Кадича… Пък и излизаше, че хората съвсем нямаха намерение да забравят моя провал. Зад затворените врати говореха тъкмо за мен. Някой се развика:

— Безобразие! Под съд трябва да го пратите, а вие се церемоните с него! И още има нахалството да говори, че правилно бил замислил. А заряза ремаркето на превала!…

Друг глас го прекъсна:

— Вярно е! Виждали сме ги ние такива! Голям умник! Поискало му се тихомълком да докопа премиални, един вид спасявам автобазата… Само че крива му излезе сметката!

Хората заспориха, загълчаха. Аз се отдалечих: няма да седна да подслушвам зад вратата.

Като чух зад гърба си гласове, ускорих крачки. Момчетата все още дигаха глъч. Алибек вървеше и разпалено доказваше някому:

— А спирачки за ремаркетата ще си направим сами, на базата, не е чак толкова мъчна работа да се прехвърли ръкав от компресора, да се поставят накладки. Това Иляс ли е? Ей, Иляс, чакай! — повика ме той.

Продължих към гаража, без да спирам. Алибек ме настигна, дръпна ме за рамото.

— Фу, дявол да го вземе! Убедих ги все пак, разбираш ли. Готви се, Иляс! Ще ми станеш ли другар по смяна? За изпитателен рейс! С ремарке.

Хвана ме яд: намислил да спасява, да измъква на буксир приятеля си несретник. Като другар по смяна! Свалих ръката му от рамото си:

— Върви по дяволите с твоите ремаркета…

— Защо се лютиш? Сам си си виновен… Да, щях да забравя, Володка Ширяев нищо ли не ти каза?

— Не, не съм го виждал. Защо?

— Как защо? Къде се губиш? Асел те чака на шосето, разпитва нашите момчета, измъчва се! А ти!…

Подкосиха ми се краката. И така тежко, така непоносимо ми стана на душата, че с радост бих умрял на място. А Алибек ме дърпа за ръкава и продължава да ми обяснява за някакви приспособления към ремаркетата… Джантай стои настрана, ослушва се.

— Махни се! — издърпах аз ръката си. — За какъв дявол сте се заловили за мен. До гуша ми дойде! Никакви ремаркета не ми трябват. И няма да тръгна с теб… Ясно ли ти е?

Алибек се намръщи, изопна лице.

— Сам започна, направи белята и пръв се измъкваш. Така ли?

— Както искаш, така го разбирай.

Приближих се до камиона, ръцете ми треперят, нищо не мога да мисля. Не знам защо, скочих в канала под колата, долепих до тухлената зидария главата си да я разхладя.

— Слушай, Иляс — раздаде се шепот над ухото ми. Вдигнах глава: кой ли се е домъкнал? Джантай с лисичия калпак, приклекнал над канала като гъба, ме гледа с хитрите цепки на очите си.

— Правилно го нареди, Иляс!

— Кого?

— Алибек, активиста. Удари на камък. И млъкна новаторът.

— А теб какво те засяга?

— Ами засяга ме, защото и ти разбра, че ние, шофьорите, нямаме никаква полза от ремаркетата. Знаем как стават тия работи: увеличиш нормата, съкратиш пробега, давай, напъвай се, а тарифата за тонкилометър ще ти отрежат, тогава за какъв дявол да бъркаме в собствения си джоб? Славата ден до пладне, а после какво? Ние не ти се сърдим, затова дръж се…

— Кои ние? — попитах аз колкото можех по-спокойно. — Ние, това ти ли си?

— Не само аз — замига Джантай.

— Лъжеш, гнидо мръсна! Напук на теб ще карам ремарке. Душата си ще дам, но ще го направя. А сега се махай оттука! Друг път ще ми паднеш!

— Я не се сили много — озъби се Джантай. — Знам те аз каква стока си… А, виж, за оная работа, ходи, докато ти се ходи…

— Ах ти! — викнах аз извън себе си и с все сила го ударих под челюстта.

Той, както си стоеше на края на канала, така се преметна. Калпакът му се търколи на земята. Изскочих от канала, втурнах се към него. Но Джантай вече беше успял да се изправи на крака, отскочи настрана, разкрещя се из целия двор:

— Хулиган! Бандит! Ще се биеш, а? Ще се намери и теб кой да те оправи! Разпасал си се, яда си изливаш…

От всички страни се стекоха хора. Дотича и Алибек.

— Какво става тук? Защо се биете?

— За истината — задавяше се от викане Джантай. — Задето му казах истината в очите!… Сам открадна ремаркето, обърна го на превала, направи белята, а когато другите се залавят честно да поправят грешката му, налита да се бие! Сега не му изнася, изтърва славата!…

Алибек се обърна към мен. Прибелял, заеква от гняв.

— Подлец! — блъсна ме той в гърдите. — Забрави се, ще отмъщаваш за превала! Нищо, и без теб ще минем. Без герои!

Аз мълчах. Нямах сили да продумам каквото и да било. Така бях потресен от наглата лъжа на Джантай, че не можех да промълвя ни дума. Другарите ме гледаха навъсено.

Да бягам, да бягам оттук… Втурнах се към камиона и го подкарах с голяма скорост по-далеч от автобазата.

По пътя се напих. Отбих се набързо в лавката на шосето — не помогна, спрях още веднъж, изпих пълна чаша. И после ме понесе — само се мяркат неясно мостове, крайпътни знаци и насрещни коли. Като че ли се поразвеселих. „Ех — мисля си, — по дяволите да върви всичко. Какво ти липсва, въртиш си волана, карай. А Кадича… Нима е по-лоша от другите? Млада, красива. Обича те, душата си дава. На всичко е готова заради теб. Дръвник неблагодарен!…“

Пристигнах в къщи по тъмно, стоя на вратата, олюлявам се. Полушубката ми увиснала назад на едното рамо. Понякога освобождавам така дясната си ръка, за да ми бъде по-удобно на кормилото. Така съм свикнал от дете, когато се замервахме с камъни. Асел се спусна към мен.

— Иляс, какво ти е? — После като че съобрази каква е работата. — Хайде, защо стоиш? Сигурно си уморен, премръзнал? Събличай се!

Поиска да ми помогне, но аз мълчаливо я отблъснах. Трябваше да прикривам срама си с грубост. Препъвайки се, прекосих стаята, съборих нещо, то изтрещя, отпуснах се тежко на стола.

— Случило ли се е нещо, Иляс? — Асел неспокойно се вглеждаше в пияните ми очи.

— А ти нима не знаеш? — Наведох глава: по-добре да не я гледам. Седях, чаках Асел да почне да ме упреква, да се оплаква от съдбата, да проклина. Готов бях да изслушам всичко и да не се оправдавам. Но тя мълчеше, като че я нямаше в стаята. Вдигнах предпазливо очи. Асел стоеше до прозореца с гръб към мене. Макар да не виждах лицето й, знаех, че плаче. Остра жалост сви сърцето ми.

— Знаеш ли какво, Асел, искам да ти кажа — подхванах нерешително. — Искам да ти кажа… — и млъкнах. Не ми стигна смелост да си призная. Не можех да й нанеса такъв удар. Пожалих я, а не биваше. — Ние май че няма скоро да заминем при твоите родители в аула — обърнах разговора на друга страна. — По-късно ще стане. Сега имам други грижи…

— Ще отложим, не е бързо — обади се Асел. Избърса очите си, приближи се до мен. — Ти сега не мисли за това, Иляс. Всичко ще се оправи. По-добре за себе си мисли. Някак странен си станал. Не мога да те позная, Иляс…

— Добре, стига! — прекъснах я аз раздразнен от това, че проявих малодушие. — Уморен съм, искам да спя.

На другия ден, когато се връщах, срещнах Алибек оттатък превала. Караше ремарке. Долон беше превзет. Като ме видя, Алибек скочи в движение от кабината, замаха ръка. Аз намалих скоростта, Алибек стоеше на шосето радостен, тържествуващ.

— Привет, Иляс! Слез да изпушим по една цигара — извика той.

Натиснах спирачките. В кабината на Алибек зад кормилото седеше младо момче, вторият шофьор. Върху колелата на колата бяха намотани вериги. Ремаркето беше с пневматични спирачки. Веднага забелязах. Но не спрях, не. Успял си — добре! Мене не закачай.

— Стой, стой! — затича подире ми Алибек. — По работа искам да ти говоря, спри, Иляс! Ах ти, дяволе, какво правиш?… Е, върви пък…

Аз увеличавах скоростта. Викай си колкото щеш. Никаква обща работа с теб нямаме. Моята работа отдавна свърши. Не постъпих добре, загубих в лицето на Алибек най-добрия си приятел. А той беше прав, прав във всичко, сега разбирам. Но тогава не можех да му простя, че обидно леко и бързо постигна онова, което на мен ми струваше толкова нерви, такова напрежение и труд.

Алибек винаги е бил разумен, сериозен момък. Той никога не би тръгнал през превала на своя глава като мен. И правилно постъпваше, че караше колата с втори шофьор. Можеха да се сменят по пътя и да щурмуват превала с пресни сили. На превала всичко зависи от мотора, волята и ръцете на човека. Освен това, като пътуваше с другар, Алибек съкращаваше почти наполовина времето на пробега. Всичко това той беше взел пред вид, приспособил бе на ремаркето действуващи спирачки от компресора на колата. Не бе забравил да омотае с най-обикновени вериги водещите колела. Изобщо той бе започнал битката с превала напълно въоръжен, а не го превземаше на „ура“.

След Алибек и други започнаха да карат камиони с ремаркета. При всяка работа най-главното е да се започне. През това време и колите се увеличиха, изпратиха помощ от съседната автобаза. Десетина дни тяншанският главен път буча денем и нощем под колелата. С една дума, колкото и да беше трудно, нашите изпълниха молбата на работниците от Атбашинската ВЕЦ навреме, не ги подведоха. Аз също работех…

Сега разказвам това спокойно, когато са минали вече толкова години и болката се е притъпила, но през онези трескави дни не можах да се удържа на седлото. Не обърнах, накъдето трябва, коня на живота…

Но ще продължа поред.

След срещата си с Алибек пристигнах на автобазата вече по тъмно. Тръгнах за общежитието, но по пътя пак се отбих в чайната. През всички тези дни ме изпълваше непреодолимо, нечовешко желание да се напия до безчувственост, за да забравя всичко напълно, да заспя мъртвешки сън. Пих много, но водката почти не ми действуваше. Излязох от чайната още по-раздразнен и разстроен. Потътрих се посред нощ през града и вече, без да се замислям, свърнах на Брегова улица към Кадича.

И така тръгна. Замятах се аз между два огъня. Денем на работа зад кормилото, вечер отивах направо у Кадича. С нея ми беше по-удобно, по-спокойно, като че се скривах от себе си, от хората, от истината. Струваше ми се, че само Кадича ме разбира и обича. От дома гледах по-скоро да изляза. Асел, скъпата моя Асел! Ако тя знаеше, че тъкмо със своята доверчивост и душевна чистота ме тласкаше навън от къщи. Аз не можех да лъжа, не можех да понасям, че съм недостоен за нея, че не заслужавам всичко онова, което тя прави за мене. На няколко пъти се връщах в къщи нетрезвен. А тя дори не ме укори. И досега не мога да разбера какво беше това: жалост, безволие или, напротив, сила, вяра в човека? Да, разбира се, тя е чакала, тя е вярвала, че аз ще се опомня, сам ще се стегна и ще стана такъв, какъвто бях преди. Но по-добре да беше ме ругала, да беше ме принудила честно да си кажа цялата истина. Може би Асел би поискала от мене обяснение, ако знаеше, че ме измъчваха не само неприятности в работата. Тя не е могла да си представи какво ставаше с мен през онези дни. А аз я жалех, все отлагах разговора за утре, за следващия път и така не успях да сторя онова, което бях длъжен да сторя заради нея, заради нашата любов, заради нашето семейство…

Последния път Асел ме посрещна радостна, оживена. Беше поруменяла, очите й блестяха. Задърпа ме, както си бях с полушубката и ботушите, право в стаята.

— Погледни, Иляс! Самат вече стои на крака.

— Така ли! Къде е той?

— Ето го там, под масата.

— Но той пълзи по пода.

— Ей сега ще видиш! Хайде, моето момченце, покажи на татко как стоиш! Ела, ела, Самат!

Не зная как Самат разбра какво искат от него. Весело се заклатушка по ръце и крака, измъкна се изпод масата, улови се за кревата и с мъка се изправи. Постоя, като се усмихваше храбро и се полюляваше на меките си крачета, и със същата храбра усмивка тупна на пода. Аз се втурнах, сграбчих го в прегръдките си и го притиснах до себе си, вдъхвайки нежния, напомнящ мляко мирис на дете. Колко ми беше близък тоя мирис, толкова близък, колкото Асел.

— Ще го задушиш, Иляс, по-внимателно! — Асел взе сина ни. — Е, какво ще кажеш? Събличай се. Скоро той ще стане съвсем голям, тогава и мама ще почне да работи. Всичко ще се нареди, всичко ще бъде хубаво, нали така, моето момче? А ти… — Асел ме погледна с усмихнати и тъжни очи. Аз се отпуснах на стола. Разбрах, че в тази кратка думичка тя вложи всичко, което искаше да каже, всичко, което се беше насъбрало в душата й през тези дни. То беше и молба, и упрек, и надежда. Трябваше веднага да й разкажа всичко или незабавно да си изляза. По-добре да си изляза. Тя е толкова щастлива и нищо не подозира. Станах от стола.

— Аз тръгвам.

— Къде? — трепна Асел. — И днес ли няма да останеш? Поне чай да беше пийнал.

— Не мога. Трябва да вървя — смотолевих аз. — Сама знаеш каква работа има сега…

Не, не работата ме гонеше от къщи. Чак на сутринта трябваше да правя курс.

В кабината тежко се пльоснах на седалката и застенах от мъка, дълго мушках ключовете, без да улуча. После изкарах камиона на пътя и продължих, докато зад мен се скриха светлините на прозорците. В дефилето, веднага щом минах моста, свърнах встрани от пътя, вкарах камиона между храстите и угасих фаровете. Тук реших да пренощувам. Извадих цигари. В кутията беше останала една-единствена клечка кибрит. Тя блесна за миг и угасна. Запратих кибритената кутия заедно с цигарите през прозорчето, наметнах полушубката си на главата, прибрах крака и се свих на седалката.

Луната се мръщеше над студените тъмни планини. Вятърът в дефилето печално свистеше, люшкаше полуоткрехнатата врата на кабината. Тя тихо поскърцваше. Никога така остро не съм чувствувал пълна самота, откъснатост от хората, от семейството, от другарите от автобазата. Не можех да живея повече така. Дадох си дума, че щом се върна в автобазата, веднага ще се обясня с Кадича, ще я помоля да ми прости и да забрави всичко, което е било между нас. Така ще бъде честно и правилно.

Но животът бе решил другояче. Не очаквах, не мислех, че ще се случи такова нещо. След един ден се върнах в базата на превала. У дома нямаше никой, вратата беше отворена. Отначало предположих, че Асел просто е отишла донякъде — за вода или за дърва. Огледах се. В стаята безредие. От непалената черна печка ме лъхна студ, неуютност. Пристъпих до креватчето на, Самат — празно.

— Асел! — прошепнах аз със страх.

„Асел“ — отвърнаха ми шепнешком стените.

Втурнах се стремително към вратата.

— Асел!

Никой не се обади. Изтичах при съседите, до бензиностанцията, никой нищо не знаеше точно. Казаха, че вчера заминала някъде за цял ден, като оставила детето, у познати, но късно вечерта се върнала. „Отишла си е, научила е!“ — изтръпнах аз от страшната догадка.

Едва ли някога ми се е случвало да карам така лудо камиона през тяншанските планини, както в оня нещастен за мене ден. През всичкото време ми се струваше, че ще я настигна ей зад онзи завой или по-нататък в онова дефиле или другаде някъде по пътя. Като, планински орел догонвах камионите пред мен, натисках спирачките, подкарвах успоредно с тях, оглеждайки кабината, каросерията, и се понасях напред, сподирян от ругатните на шофьорите. Така летях три часа без почивка, докато водата в радиатора не завря. Изскочих от кабината, затрупах радиатора със сняг, донесох вода. От радиатора се вдигаше пара, камионът дишаше като потънал в пяна кон. Тъкмо се бях наканил да седна зад кормилото и видях, че насреща ми иде камионът на Алибек с ремарке. Зарадвах се. Макар че не разговарях с него и не се поздравяваме, но ако Асел е у тях, той ще ми каже. Изтичах на пътя, вдигнах ръка.

— Стой, стой, Алибек! Спри!

Другарят му по смяна, който седеше зад кормилото, погледна въпросително Алибек. Той мрачно извърна лице. Камионът прелетя край мен. Стоях на шосето, цял засипан със снежен прах, и дълго още държах ръката си вдигната. После изтрих лицето си. Да, всичко се плаща. Но сега не мислех за обидата. Значи, Асел не е отишла у тях. Това беше още по-лошо. Значи, заминала е при своите в аила, другаде няма къде да иде. Как е престъпила прага на родителския дом, какво е казала? И как са погледнали там на нейното позорно завръщане? Сама с дете на ръце!

Трябваше незабавно да замина за аила.

Разтоварих колкото се може по-бързо и като оставих камиона на улицата, втурнах се към диспечерската да върна документите. На входа се сблъсках с Джантай — ах, тази негова нагла, ненавистна усмивчица.

Кадича странно ме погледна, когато пъхнах глава през гишето на диспечерската и хвърлих на масата пътния лист.

Нещо тревожно, виновно се мярна в погледа й.

— Взимай по-бързо — казах аз.

— Случило ли се е нещо?

— Няма я в къщи. Отишла си е Асел.

— Какво говориш? — надигна се Кадича пребледняла от масата и като хапеше устни, произнесе: — Прости ми, прости ми, Иляс! Аз съм виновна… аз…

— Какво „аз“? Говори като хората, разкажи всичко втурнах се аз към вратата.

— Сама не знам как стана всичко. Честно ти казвам, Иляс. Вчера почука на прозорчето пазачът от пропуска, каза, че някакво момиче иска да ме види. Веднага познах Асел. Тя ме погледна мълчаливо и попита: „Истина ли е?“ А аз, аз неочаквано, без да съобразявам, казах: „Да, истина е! Всичко е истина. С мен е той!“ Тя се дръпна от прозорчето. Аз се строполих на масата и заридах, повтаряйки като глупачка: „Мой е той! Мой!“ Повече не я видях… Прости ми!

— Чакай, откъде е научила тя?

— Джантай й е казал. Той е направил това, той и мен заплашваше. Нима не го знаеш какъв подлец е. Ти тръгвай, Иляс, върви при нея, намери я. Аз повече няма да ви преча, ще замина нанякъде…

Камионът ме носеше през зимната степ. Сива, замръзнала земя. Вятърът завиваше гривите на преспите, подемаше от канавките бездомните степни тръни и ги отвиваше надалеч. В далечината тъмнееха изпръхналите от вятъра дувари и голите овощни градини на аила.

На свечеряване пристигнах в аила. Спрях пред познатия двор, бързо запалих цигара, за да успокоя вълнението си, угасих угарката, изсвирих с клаксона, но вместо Асел излезе майка й с наметната на раменете шуба. Аз застанах на стъпалото и тихо казах:

— Добър вечер, апа.

— Аа-а, довтаса ли? — заканително отговори тя. — И след всичко смееш да ме наричаш апа? Махай се оттук, очите ми да не те виждат. Скитник, пройдоха! Подмами чедото ми, а сега довтасал. Срам нямаш ли? Разсипа целия ни живот…

Старицата не ми даде и уста да отворя. Тя продължаваше да ме хока и черни с най-обидни думи. На нейния глас почнаха да се стичат хора, хлапета от съседните дворове.

— Омитай се оттук, докато не съм събрала хората. Проклет да си! Очите ми да те не видят никога вече! — пристъпваше към мен разгневената жена, хвърлила шубата на земята.

Не ми оставаше друго, освен да седна зад кормилото. Трябваше да си замина, щом Асел не желаеше дори да ме види. Подир камиона полетяха камъни и пръчки. Така ме изпроводиха хлапетата от аила…

Тази нощ дълго бродих по брега на Исък Кул. Езерото бушуваше, осветено от луната. О, Исък Кул — вечно кипящо езеро! В онази нощ ти беше студено, хладно и неприветливо. Аз седях върху дъното на една обърната лодка. Вълните връхлитаха връз плитчината на гневни талази, удряха се в кончовите на ботушите ми и се отдръпваха с тежка въздишка…

… Някой се приближи до мен, внимателно сложи ръка на рамото ми: беше Кадича.

Подир няколко дни заминахме за Фрунзе, настанихме се там в проучвателната експедиция по оползотворяване на пасбищата в Анархайската степ. Аз като шофьор, Кадича като работничка. Така започна новият ни живот.

С експедицията заминахме навътре в глъбините на степта чак до Прибалхаше. Ако ще се къса с миналото, да се къса поне завинаги.

На първо време заглушавах мъката си с работа. А работа там имаше много. За три години и нещо кръстосахме просторите на Анархай на длъж и шир, прокопахме кладенци, прокарахме пътища, построихме бази на превалите. С една дума, това не беше вече предишната дива степ Анархай, където посред бял ден можеше да се заблудиш и цял месец да скиташ по хълмистата степ, обрасла с пелин. Сега стана животновъдчески край с културни центрове, с благоустроени жилища… Сега там сеят жито и дори прибират сено. Работа на Анархай и сега има колкото щеш, особено за нас, шофьорите. Но аз се върнах обратно. Не защото беше твърде трудно в незаселените места, това е временно нещо. Ние с Кадича не се бояхме от трудности и трябва да кажа, че не живеехме лошо. Уважавахме се. Но едно нещо е уважението, а друго любовта. И дори ако единият обича, а другият не, това според мен пак не е истински живот. Или човекът така е устроен, или аз по природа съм такъв, но мен все нещо не ми достигаше, нито с приятелство, нито с добротата и вниманието на любещата жена. В душата си аз отдавна се разкайвах, че така прибързано заминах, без да се опитам още веднъж да върна Асел. А през последните месеци не на шега затъгувах за нея и за сина. Нощи наред не спях. Привиждаше ми се Самат — усмихва се, неуверено се крепи на слабите си крачета. Нежния му детски мирис като че го бях всмукал в себе си за цял живот. Закопнях за скъпите ми тяншански планини, за синия Исък Кул, за степта в полите на планината, където срещнах своята първа и последна любов. Кадича знаеше това, но за нищо не ме укоряваше. Разбрахме се най-сетне, че не можем да живеем заедно.

Тази пъстра пролет дойде на Анархай много рано. Снегът бързо се стопи, хълмовете се оголиха, раззелениха. Оживяваше степта, попиваше в себе си топлината и влагата. Нощем въздухът ставаше прозрачен, небето звездно.

Ние лежахме в палатка близо до сондажната кула. Сънят не идваше. Внезапно в степната тишина, бог знае откъде, се донесе далечна, едва доловима свирка на локомотив. Как стигна тя до нас, е трудно да се каже. От нас до железопътната линия имаше половин ден път на кон. Или на мен така ми се стори, не зная. Но сърцето ми трепна, потегли ме на път. И аз казах:

— Ще замина, Кадича.

— Да, Иляс. Трябва да се разделим — отговори тя. И се разделихме. Кадича замина за Северен Казахстан, на целините.

Много бих желал тя да бъде щастлива. Искам да вярвам, че все пак ще намери онзи човек, който, може би без сам да знае, търси нея. Не бе й провървяло с първия мъж, не й потръгна животът и с мен. Може би щях да остана с нея, ако не знаех какво значи истинска любов. Какво значи да обичаш и да бъдеш обичан. Това е такова нещо, което трудно може да се обясни.

Откарах Кадича на малката гаричка, настаних я във влака. Тичах редом с вагона, докато изостанах. „На добър път, Кадича, не ме спомняй с лошо“ — прошепнах аз за последен път.

Жеравите над Анархай летяха на юг, а аз заминавах на север, заминавах за Тяншан…

Пристигнах и без да спирам никъде, веднага потеглих за аила. Седях в каросерията на попътен камион, стараех се да не мисля за нищо — беше ми и страшно, и радостно. Пътувахме през степта в подножието на планината, по същия път, на който се срещнахме с Асел. Но това вече не беше междуселски път, а настлано с чакъл шосе с бетонни мостове и крайпътни знаци. На мен дори ми дожаля за предишния степен път. Не можах да позная онова място при вадата, където някога затъна моят камион, не открих валчестия камък, на който седеше Асел.

Преди да стигнем до покрайнината на аила, почуках на кабината.

— Какво има? — подаде глава шофьорът.

— Спри, ще сляза.

— Насред полето? Ей сега ще стигнем.

— Благодаря. Оттук вече е близо. — Скочих аз на земята. — Ще се поразтъпча пешком — казах и му подадох пари.

— Остави — каза той, — от свой не взимаме.

— Дръж, на челото ми не пише.

— По държането виждам.

— Е добре, щом е така. Бъди здрав!

Камионът отмина. А аз стоях насред шосето, не можех да дойда на себе си. Запалих цигара, като се загърбих към вятъра. Пръстите ми трепереха, когато вдигах до устните си цигарата. Смукнах няколко пъти, стъпках с крак угарката и тръгнах. „Ето че пристигнах“ — промълвих на себе си. Сърцето ми биеше така, че ушите ми пищяха, по главата сякаш ме удряха с чук.

Аилът видимо се беше изменил, разраснал, появили се бяха много нови къщи с плочести покриви. Надлъж по улиците се бяха проточили жици, от стълба пред управлението на колхоза се чуваше високоговорител. Към училището тичаха деца. По-големите, юношите, вървяха накуп с младия си учител, разговаряха нещо. Може би сред тях бяха и онези, които ме бяха замеряли с камъни и пръчки… Тече си времето, тече, не спира.

Забързах. Ето го и двора с върбите, и глинения дувар. Спрях, поех си дъх. Неуверено се запътих към вратничката, вцепенен от страх и тревога. Почуках. Изскочи момиченце с чанта в ръка. Същото, което ми се беше изплезило, сега ходеше на училище. Момиченцето бързаше за занятия. То ме погледна с недоумение и каза:

— В къщи няма никой.

— Никой ли няма?

— Да, апа замина на гости в горското стопанство. А татко кара вода при тракторите.

— А Асел къде е? — плахо попитах аз, чувствувайки как мигом устата ми пресъхна.

— Асел ли? — учуди се момичето. — Асел отдавна замина…

— И никога ли не се е връщала?

— Всяка година идва заедно с джезде[2]. Апа казва, че той е много добър човек…

Повече нищо не разпитвах. Момиченцето затича към училището, а аз поех назад.

Тази новина така ме порази, че изведнъж ми стана безразлично за кого, кога и къде се е омъжила тя. За какво ми е да зная. Кой знае защо, никога не ми беше минавало през ум, че Асел може да намери друг. А това трябваше да се случи. Няма да стои през всичките тези години и да чака кога ще се появя.

Тръгнах по шосето, без да дочакам попътна кола.

Да, изменил се бе пътят, по който вървях — отрамбован, застлан с твърд чакъл. Само степта си оставаше предишната, с тъмни орници и светло, избледняло стърнище. На широки, полегати хълмове се диплеше тя от планините към хоризонта, пресечена от светлата ивица на далечните брегове на Исък Кул. Земята лежеше оголена, влажна от снега. Някъде вече боботеха трактори, започнали пролетна оран.

Стигнах до районния център през нощта. А на сутринта реших: ще замина за автобазата. Всичко беше свършено, загубено. Но трябва да се живее и работи, а по-нататък ще видим…

Тяншанският главен път както винаги ехтеше. Колите вървяха на върволици, но аз търсех своя, от нашата автобаза. Най-после вдигнах ръка.

Камионът, както беше набрал скорост, прелетя край мен, но после рязко спря. Повдигнах куфара си, шофьорът слезе от кабината. Гледам — Ермек от нашия полк, беше млад войник при мен. Тогава беше още момче. Ермек стоеше мълчаливо, усмихвайки се някак неуверено.

— Не ме ли познаваш?

— Сержант… Иляс! Иляс Алабаев — спомни си най-сетне той.

— Същият — усмихнах се аз, но ми стана горчиво, значи, много съм се изменил, щом хората едва ме познават.

Потеглихме, разговаряхме за едно-друго, припомняхме си службата. Аз през всичкото време се страхувах: само да не почне да ме разпитва за моя живот. Но Ермек явно нищо не знаеше. Успокоих се.

— Кога си се върнал?

— Ами вече две години, откак работя.

— А къде е Алибек Джантурин?

— Не зная. Не го заварих. Разправят, че сега бил главен механик на автобаза някъде на Памир…

„Браво, Алибек! Браво, приятелю мой! Славен джигит си ти!“ — зарадвах се аз в душата си. Значи, постигнал е все пак целта си. Той още във войската учеше задочно в автотранспортен техникум и се канеше и институт да свърши задочно.

— Началник Аманжолов ли е?

— Не, нов. Аманжолов го повишиха, отиде в министерството.

— Как мислиш, дали ще ме вземат на работа?

— Защо не, ще те вземат, разбира се. Първокласен шофьор си, и в армията те ценяха.

— Ценяха ме някога — смотолевих аз. — А Джантай познаваш ли?

— Няма при нас такъв. И името му не съм чувал.

„Да, не малко промени са станали на автобазата…“ — помислих си аз, а след това запитах:

— Ами как е с ремаркетата, минавате ли с тях превала?

— Както обикновено — просто отвърна Ермек. — Зависи от товара. Ако стане нужда, стъкмят те и потегляш. Камионите сега са мощни.

Не знаеше той какво ми струваха на мен тия ремаркета.

С една дума, върнах се в своята автобаза. Ермек ме покани у дома си, нагости ме, предложи да пийнем по случай срещата. Но аз отказах, отдавна вече не пиех.

На автобазата също ме посрещнаха добре. На другарите, които ме познаваха, бях много благодарен, задето не ми досаждаха с въпроси. Виждат, поблъскал се е човек из чужди краища, върнал се, работи добросъвестно, какво повече. Защо да се рови миналото? Аз самият се мъчех да забравя всичко, да го забравя веднъж за винаги. Базата на превала, където някога живеех със семейството си, сега отминавах с най-голяма скорост, без да хвърля поглед наоколо и без дори да зареждам с бензин от бензиностанцията. И при все това нищо не ме спаси, не можах да измамя себе си.

Работех вече от доста време, посвикнах, поопознах колата, мотора изпитах на всички скорости и височини. С една дума, познавах си работата…

Един ден си карах спокойно, за нищо не мислех, въртях си кормилото, поглеждах встрани. Пролет, красиво беше наоколо. Тук-таме в далечината изникваха юрти: скотовъдците излизаха на пролетните пасбища. Над юртите се стелеше синкав дим. Вятърът довяваше неспокойното цвилене на коне. Стада овце бродеха край пътя. Спомних си ранното детство, натъжих се… И внезапно, когато се показа езерото, трепнах — лебеди!

За втори път в живота ми се случваше да видя лебеди на Исък Кул пролетно време. Езерото беше синьо-синьо и над него кръжаха бели птици. Без сам да зная защо, свърнах рязко от шосето и както онзи път, подкарах камиона направо през неразораното поле към езерото.

Исък Кул, Исък Кул — песен моя недопята!… Защо си припомних оня ден, когато спряхме заедно с Асел на същото възвишение, над самата вода? Да, всичко беше както тогава: синьо-бели вълни, наловени сякаш за ръце, на цял низ се втурваха към жълтия бряг. Слънцето преваляше зад планините и далечните води изглеждаха розови. Лебедите летяха с ликуващи тревожни викове. Възземаха се нагоре, спускаха се с широко разперени, сякаш свистящи криле, разбунваха водата, разпръсквайки широки кръгове кипнала пяна. Да, всичко беше както тогава. Само Асел я нямаше с мен. Къде си сега ти, тополчице моя с червена забрадка?

Дълго стоях на брега. После се върнах в автобазата и не се сдържах, дадох си воля… Отидох пак в чайната да удавям развредената мъка в душата си. Тръгнах си късно. Небето беше тъмно, облачно. Откъм дефилето вятърът духаше като през комин, яростно превиваше дърветата, свиреше между жиците, запращаше в лицето едър чакъл. Езерото бучеше, стенеше. С мъка се дотътрих до общежитието и без да се събличам, тръшнах се да спя.

На сутринта не можех да вдигна глава, кършеше ме след снощното напиване. Навън ръмеше противен дъжд, смесен със сняг. Лежах три часа, не ми се отиваше на работа. За първи път ми се случваше това — дори работата не ме радваше. Но после се засрамих, отидох.

Колата вървеше лениво, по-точно аз бях ленив и времето отвратително. По колите, които срещах, имаше сняг, значи, на превала бе валяло. Да вали, все ми е едно, ако ще снежна буря да се развилнее, не искам и да зная, няма от какво да се боя, краят е един…

В отвратително настроение бях. Погледна се горе в огледалото, гадно ми става: небръснат, лицето подпухнало, посърнало като след болест. Би трябвало да хапна нещо по пътя, от сутринта нищо не бях ял, но залък не ми се слагаше в уста, все ме изкушаваше да пийна. Знае се, че като се отпусне човек веднъж, после трудно може да се удържи. Спрях пред една закусвалня. След първата чаша се поободрих, дойдох на себе си. Колата тръгна по-весело. После се отбих и на друго място по пътя, изпих сто грама, след това добавих още. Пътят полетя, чистачките заиграха пред очите ми назад-напред. Приведох се, дъвча цигарата си. Виждам само как прелитат насрещните коли и цапат стъклата с пръски от локвите. Аз също дадох газ, беше станало вече късно. Нощта ме застигна в планините, глуха, тъмна. И ето кога почна да действува водката. Размекнах се. Почна да ме наляга умора. Пред очите ми заиграха черни петна. В кабината беше душно, почна да ми се повдига. Никога не бях се напивал толкова много. Пот обливаше лицето ми. Чинеше ми се, че не пътувам с камион, а се люшкам върху устремените напред лъчи на фаровете. Заедно с лъчите ту отведнъж падах в някаква дълбока осветена бездна, ту възлизах нагоре с трептящите, плъзгащи се по скалите светлини, ту започвах да лъкатуша подир тях по двете страни на пътя. С всяка измината минута силите ме напускаха, но аз не спирах, знаех, че щом откъсна ръце от волана и няма да мога да управлявам камиона. През къде пътувах, точно не помпя, беше някъде на превала. Ех, Долон, Долон, тяншански исполин! Колко си мъчен ти! Особено нощем, особено за нетрезв шофьор!

Камионът с напрежение се изкачи на някаква височина и се понесе по нанадолнището. Пред очите ми се завъртя, падна нощ. Ръцете вече не ми се подчиняваха. Като набираше все по-голяма скорост, камионът полетя надолу по пътя. След това се чу глух удар, изскърцване, фаровете пламнаха и тъмнина заля очите ми. Някъде дълбоко една мисъл проряза съзнанието ми: „Авария!“

Колко съм лежал така, не помня. Неочаквано чух глас, който идваше сякаш отдалече и за да стигне до ушите ми, минаваше през пластове памук. „Я ми светни!“ Нечии ръце опипваха главата ми, раменете, гърдите „Жив е, само е пиян“ — каза гласът. Друг отвърна: „Трябва да освободим пътя.“

— Я се опитай, приятелю, мъничко да се отместиш, ще изтеглим камиона — и ръцете лекичко ме побутнаха по рамото.

Аз запъшках, с усилие вдигнах глава. От челото надолу по лицето ми се стичаше кръв. Нещо в гърдите ми пречеше да се изправя. Човекът драсна клечка кибрит. Погледна ме. Драсна още веднъж и отново ме погледна, като че не вярваше на очите си…

— Какво така, приятелю? Как тъй се случи, а? — с огорчение продума той в тъмнината.

— Камионът… силно ли е ударен? — запитах аз, като плюех кръв.

— Не, не много. Само го е занесло напреки през пътя.

— Тогава ще потегля веднага, пуснете ме! — с непослушни, треперещи ръце се опитах да запаля мотора и да натисна амбреажа.

— Стой! — прихвана ме силно човекът. — С това игра не бива. Слизай! Ще преспиш тая нощ, а на сутринта ще видим…

Измъкнаха ме от кабината.

— Изкарай камиона на банкета, Кемел, после ще видим какво му е.

Той прехвърли ръката ми през рамото си и ме помъкна в тъмнината нанякъде. Вървяхме дълго, докато стигнахме някакъв двор. Човекът ми помогна да вляза в къщата. В предната стая светеше газена лампа. Той ме сложи да седна на едно столче и се зае да смъква полушубката ми. И тогава аз го погледнах. И си спомних. Това беше кантонерът Байтемир, същият, с когото едно време теглихме на буксир камиона през превала. Засрамих се и все пак се зарадвах, понечих да се извиня, да му поблагодаря, но в тази минута трясък от изпуснати на пода цепеници ме накара да се обърна. Погледнах и бавно, с усилие се надигнах от мястото си, като че ли върху раменете ми се стовари непосилна тежест. На вратата до разпилените дърва стоеше Асел. Тя стоеше неестествено изправена и ме гледаше като безжизнена.

— Какво е станало? — тихо прошепна тя.

За малко щях да извикам „Асел!“, но нейният отчужден, запрещаващ поглед не ми позволи да пророня нито дума. Изгаряйки от срам, наведох глава. В стаята за миг стана непоносимо тихо. Не зная как би свършило всичко, ако не беше Байтемир. Той ми помогна да седна на мястото си, като че нищо не е било.

— Няма нищо, Асел — спокойно каза той. — Малко се е ударил шофьорът, ще му мине… Ти по-добре да беше ни дала йод.

— Йод ли? — Гласът й трепна по-топъл, разтревожен. — Йода го взеха съседите… Аз ей сега! — сепна се тя и изтича навън.

Седях неподвижен, прехапал устна. Пиянската замая като че излетя от главата ми, в един миг изтрезнях. Само кръвта буйно се блъскаше в слепите ми очи.

— Най-напред трябва да се промие — каза Байтемир, като разглеждаше ожулените места по челото ми. Той взе една кофа и излезе. От съседната стая надзърна босоного момченце, около петгодишно, само по ризка. То ме гледаше с големи любопитни очи. Веднага го познах. Не мога да разбера как, но го познах, със сърцето си го познах.

— Самат! — със сподавен глас прошепнах аз и протегнах ръце към сина. В това време Байтемир се появи на вратата и не знам защо, аз се уплаших. Струваше ми се, че той чу как повиках сина си на име. Стана ми много неловко, сякаш бях заловен в кражба. За да загладя смущението, неочаквано попитах, прикривайки с ръка подутината над окото си:

— Това ваш син ли е? — Защо беше нужно да задавам такъв въпрос? И досега не мога да си простя.

— Мой! — уверено като домакин отвърна Байтемир. Остави кофата на пода, вдигна Самат на ръце. — Мой, разбира се, собствен, нали така, Самат? — нареждаше той нежно, докато целуваше момченцето и го гъделичкаше по шията с мустаците си. В гласа и държането на Байтемир нямаше ни сянка от фалшивост. — А ти защо не спиш? Ах ти, жребченце мое, всичко искаш да знаеш, хайде тичай в леглото.

— А мама къде е? — попита Самат.

— Ей сега ще дойде. Ето я. Ти върви, момчето ми.

Асел се втурна тичешком, обгърна ни с бърз, тревожен поглед, подаде на Байтемир шишенцето с йод и отведе сина си да спи.

Байтемир намокри една кърпа, изтри кръвта от лицето ми.

— Търпи — пошегува се той, докато мажеше с парливата течност ожулените места, и строго каза: — За такава работа би трябвало човек по-силно да те опари, ама хайде, гост си ни… Ето сега всичко е наред, ще заздравее. Асел, да бяхме пийнали чай.

— Ей сега.

Байтемир разстла върху плъстената постелка меко одеяло, сложи възглавница.

— Премести се тук, почини си малко — каза той.

— Нищо ми няма, благодаря — смънках аз.

— Сядай, сядай, чувствувай се като у дома си — настояваше Байтемир.

Вършех всичко като насън. Сякаш някой бе стиснал сърцето ми в гърдите. Всичко в мен бе напрегнато от тревога и очакване. Ех, защо ме е родила майка ми на белия свят.

Асел излезе и като се стараеше да не гледа към нас, взе самовара и го изнесе на двора.

— Ей сега ще ти помогна, Асел — обади се подир нея Байтемир. Той понечи да я последва, но Самат отново дотича. Детето съвсем не мислеше да спи.

— Ти какво искаш, Самат, а? — добродушно поклати глава Байтемир.

— Чичко, ти направо от киното ли си слязъл? — сериозно запита моят син, като дотича по-близо.

Аз се досетих каква е работата, а Байтемир се разсмя високо.

— Ах ти, глупаче мое мъничко! — смееше се Байтемир, приклекнал пред момченцето. — Умори ме от смях… Ние ходим в мината на кино — обърна се той към мене. — И той идва с нас…

— Да, от киното съм слязъл — подкрепих аз общото веселие.

Но Самат намръщи вежди.

— Не е вярно — заяви той.

— Защо да не е вярно?

— А къде е сабята, с която се сражава?

— Оставих я у дома…

— Ами ще ми я покажеш ли? Утре ще ми я покажеш ли?

— Ще ти я покажа. Я ела по-близо. Как ти е името, Самат, нали?

— Самат. А теб как те казват, чичко?

— Мене ли… — аз млъкнах. — Мене ме наричат чичо Иляс — промълвих с усилие.

— Хайде, върви, Самат, лягай си, късно е вече — намеси се Байтемир.

— Татко, може ли мъничко да остана! — помоли Самат.

— Е, добре — съгласи се Байтемир. — Ей сега ще донесем чай.

Самат се приближи до мен. Аз го погалих по ръката: приличаше на мен, много приличаше, дори ръцете му бяха същите, и се смееше също като мен.

— Ти какъв ще станеш, когато пораснеш? — попитах аз, за да завържа някакъв разговор със сина си.

— Шофьор.

— Обичаш ли да се возиш на кола?

— Много, много обичам… Само че никой не ме качва, когато вдигна ръка…

— Аз ще те повозя утре. Искаш ли?

— Искам. А пък аз ще ти дам моите ашици. — Той изтича в стаята да донесе ашиците.

През прозореца се виждаха огнените езици от разпаления самовар. Асел и Байтемир нещо си приказваха. Самат донесе ашиците в торбичка от кожа на архар[3].

— Избери си, чичко! — изсипа той пред мен своето разноцветно боядисано богатство.

Искаше ми се да си взема един за спомен, но не посмях. Вратата се отвори широко, влезе Байтемир с кипящ самовар в ръце. Подир него се появи и Асел. Тя се залови да запарва чая, а Байтемир постави върху кечето кръгла софра, застла я с покривка. Ние със Самат събрахме ашиците, сложихме ги пак в торбичката.

— Показал си богатството си, ох, какъв си ми самохвалко! — и Байтемир галено подръпна Самат за ухото.

След минута вече седяхме около самовара. Аз и Асел си давахме вид, че никога не сме се познавали. Стараехме се да изглеждаме спокойни, затова повече мълчахме. Самат се намести на коленете на Байтемир, притискаше се до него, въртеше глава.

— Ух, татко, мустаците ти винаги бодат! — и сам се тикаше, подлагаше бузките си до мустаците.

Не ми беше леко да седя редом със сина си, без да посмея да го назова така и да слушам как той нарича друг човек татко. Не ми беше леко да зная, че Асел, моята любима Асел, е тука до мене, а аз нямам право да я погледна открито в очите. Как е попаднала тук? Нима е обикнала и се е омъжила? Какво можех да узная, когато тя дори не даваше вид, че ме познава, сякаш бях съвършено чужд, непознат човек. Нима така силно ме е намразила? А Байтемир? Нима не се досеща кой съм всъщност? Нима не забелязва приликата между мен и Самат? Защо дори не намекна за срещата на превала, когато теглихме камиона на буксир. Или наистина е забравил?

Още по-тежко ми стана, когато легнахме да спим. Постлаха ми върху кечето. Лежах с лице към стената, лампата беше намалена. Асел раздигаше съдовете.

— Асел! — повика я тихо Байтемир през отворената врата на съседната стая.

Асел се приближи.

— Да беше я изпрала.

Тя взе карираната ми риза, която беше цялата в кръв, и се залови да я пере. Но след миг остави прането. Чувам как отиде на пръсти до Байтемир.

— А водата от радиатора източихте ли? — тихо попита тя. — Може да замръзне…

— Източихме я, Кемел я източи! — също така тихо отвърна Байтемир. — Камионът е почти незасегнат… Сутринта ще му помогнем…

А аз бях забравил: не ми беше нито до радиатори, нито до мотори.

Асел изпра ризата и докато я простираше над печката, тежко въздъхна. Угаси лампата и си отиде.

Стана тъмно. Зная, че нито един от трима ни не спеше. Всеки от нас остана насаме с мислите си. Байтемир лежеше на едно легло със сина. Той шепнеше някакви ласкави думи и постоянно завиваше Самат, когато той неспокойно се въртеше насън. Асел нарядко, сдържано въздишаше. Струваше ми се, че виждам в тъмнината нейните очи с влажен блясък. Те сигурно бяха окъпани в сълзи. За какво мислеше тя, за кого мислеше? Имаше си трима… Може би и тя прехвърляше в паметта си също като мен всичко прекрасно и печално, което ни свързваше. Но сега тя беше недостъпна, недостъпни бяха и мислите й. Асел се беше променила през тези години, очите и се бяха променили… Не бяха вече онези доверчиви очи, които сияеха от чистота и простодушие. Станали бяха по-строги. И въпреки това Асел си оставаше за мен все същата, все онази степна тополка с червена забрадка. Във всяка нейна черта, във всяко движение аз откривах нещо познато, скъпо. Толкова по-горчиво, по-тежко и мъчително ставаше на душата ми. Изпълнен с отчаяние, захапал със зъби крайчеца на възглавницата, аз лежах до сутринта, без да затворя очи. Навън между струпалите се облаци плуваше, пулейки се, луната.

Рано сутринта, когато Асел и Байтемир се разшетаха по двора, аз също станах. Трябваше да тръгвам. Стъпвайки на пръсти, се приближих до Самат, целунах го и бързо излязох от стаята.

На двора Асел грееше вода в голям котел, сложен върху камъни. Байтемир цепеше дърва. Тръгнахме с него към камиона. Вървяхме мълчаливо и пушехме.

Оказа се, че камионът вчера се е блъснал в крайпътни камъни. Два от тях лежаха изкъртени заедно с бетонната основа. Разбит беше фарът на камиона, калникът и бронята бяха изкривени, колелото беше блокирало. Всичко това го оправихме как да е с помощта на лома и чука. А след това започна дълга, мъчителна работа. Моторът беше замръзнал, занемял. Разгрявахме картера със запалени кълчища, въртяхме двамата заедно манивелата. Раменете ни се докосваха, дланите ни горяха върху една дръжка, дишахме един другиму в лицата си, вършехме една работа и може би мислехме за едно и също.

Моторът не припалваше. Почнахме да се задъхваме. През това време Асел донесе две кофи гореща вода. Остави ги мълчаливо пред мен, отдръпна се настрана. Излях водата в радиатора. Още веднъж завъртяхме силно с Байтемир, после пак и най-сетне моторът заработи. Качих се в кабината. Моторът работеше неравно, с прекъсване. Байтемир взе чукчето и мушна глава под капака да провери свещите. В този момент дотича Самат, задъхан, с разкопчано палтенце. Той заподскача около камиона, искаше му се да се повози. Асел хвана сина и без да го пуска, застана пред кабината. Тя ме погледна с укор, с такава болка и жалост, че в тази минута бях готов да направя всичко, само да изкупя вината си, да ги върна при себе си. Наведох се към нея през разтворената вратичка:

— Асел! Вземи сина и се качвай. Ще заминем както тогава, завинаги. Качи се! — замолих се аз под шума на мотора.

Асел нищо не каза, тихо отклони замъглените си от сълзи очи, отрицателно поклати глава.

— Хайде да се качим, мамо! — задърпа я за ръка Самат. — Да се повозим.

Тя тръгна, без да се обръща, свела ниско глава. А Самат се дърпаше назад, не искаше да си отива.

— Готово! — извика Байтемир, захлопна капака, подаде ми инструмента в кабината.

И аз потеглих. Отново съм на волана, отново път и планини — камионът ме носеше, какво го беше грижа него…

Така намерих аз на превала Асел и сина си, така се срещнахме и разделихме. По целия път до границата и обратно мислех и нищо не можех да измисля. Уморих се от безизходни мисли… Сега вече трябваше да замина, да замина, където ми видят очите, не биваше да оставам тук.

Твърдо бях решил това, с такива мисли се връщах назад. Когато минавах покрай кантона, видях Самат малко настрана от пътя, с момченце и момиченце, мъничко по-големи от него, играеше на ташкаргон — строяха от камъни дворове, кошари за добитъка. Може и по-рано да съм ги виждал край пътя… Значи, почти всеки ден съм минавал недалеч от сина си, без дори да подозирам. Спрях камиона.

— Самат! — повиках го аз. Искаше ми се да погледна личицето му. Депата се затичаха към мен.

— Чичко, да ни повозиш ли дойде? — приближи се тичешком Самат.

— Да, мъничко ще ви повозя — казах аз.

Децата дружно се покатериха в кабината.

— Този чичко е наш познат! — похвали се Самат пред другарчетата си.

Повозих ги съвсем малко, но толкова щастие и радост изпитах през това време, може би повече, отколкото самите деца. А после ги свалих.

— Тичайте сега у дома! — Децата се втурнаха към къщи. Аз спрях сина си.

— Почакай, Самат, нещо ще ти кажа! — Прегърнах го, вдигнах го високо над главата си, дълго се вглеждах в лицето му, после го притиснах до гърдите си, целунах го и го пуснах на земята.

— А къде ти е сабята, чичо, докара ли я? — сети се Самат.

— Ох, забравих я, синчето ми, ще я докарам другия път — обещах аз.

— Тогава няма да забравиш, нали, чичко? Ние ще играем на същото място.

— Добре, а сега тичай по-бързо у дома!

На автобазата в дърводелската работилница изработих на струг три саби-играчки и ги взех със себе си.

Децата наистина ме чакаха. И този път ги повозих на камиона. Така започна дружбата ми с моя син и неговите приятелчета. Те бързо свикнаха с мен. Още отдалеч се юрваха в надпревара към пътя.

— Камионът, нашият камион иде!

Съживих се аз, станах човек. Пътувам и в душата ми е светло: нося със себе си някакво хубаво чувство. Знам, че край пътя ме чака синът ми. Макар две минутки, но ще поседи до мен в кабината. Сега всичките ми грижи и мисли бяха насочени натам — как да стигна навреме при сина си. Така разпределях времето си, че да минавам превала денем. Дните бяха топли, пролетни, децата постоянно играеха навън, така че аз често ги заварвах край пътя. Струваше ми се, че само за това живея и работя, толкова бях щастлив. Но понякога сърцето ми примираше от страх. Може би там на кантона знаеха, че аз возя децата, може и да не знаеха, но можеха да забранят на сина ми да се среща с мен, да не го пускат на шосето. Много се страхувах, умолявах в душата си Асел и Байтемир да не правят това, да не ми отнемат поне тези кратки срещи. Но веднъж и това се случи.

Наближаваше Първи май. Реших да направя на сина си подарък за празника. Купих играчка, камионче, което се навива. Този ден се забавих на автобазата, тръгнах по-късно и много бързах. Може би затова имах някакво лошо предчувствие, вълнувах се, тревожех се без никакъв повод. Когато наближих кантона, извадих пакетчето, сложих го до себе си, представяйки си как ще се зарадва Самат. Той имаше и по-хубави играчки, но този подарък беше особен — от познат шофьор на малчуган, който мечтае да стане шофьор. Ала този ден Самат го нямаше на шосето. Децата притичаха без него. Аз слязох от кабината.

— А къде е Самат?

— В къщи, болен е — отвърна момченцето.

— Болен ли е?

— Не, не е болен — уверено обясни момиченцето. Майка му не го пуска тук.

— Защо?

— Не знам. Казва, че не бива.

Натъжих се: ето края на всичко.

— Вземи, отнеси му това — подадох аз пакета на момченцето, но тозчас размислих. — Или не, недей — взех го обратно, закрачих умърлушен към камиона.

— А защо чичкото не ни повози? — попита момченцето сестра си.

— Той е болен — отговори сериозно тя.

Да, отгатна момиченцето. По-лошо от болест ме смаза тая новина. По целия път размишлявах как е възможно Асел до такава степен да се ожесточи срещу мен. Нима не е останало у нея поне капка жалост, колкото и да съм лош. Не, не ми се вярваше… Не очаквах това от Асел. Не би постъпила така Асел, тука имаше нещо друго. Но какво? Откъде можех да зная… Мъчех се да уверя себе си, че синът ми наистина се е поразболял. Защо трябваше да не вярвам на момченцето? Така убедих себе си в това, че започна да ми се привижда как синът се мята в треска и бълнува… Ами ако трябва да се помогне с нещо, да се достави някакво лекарство или да се откара детето в болницата? Хората живеят на превала, а не на градски булевард. Просто се измъчих, съсипах се. Карах бързо назад, не си представях какво мога да направя, как ще постъпя, знаех само едно: че искам да видя сина си, по-скоро, по-скоро… Вярвах, че ще го срещна, сърцето ми подсказваше. И сякаш напук свърши се горивото в резервоара, трябваше да спра пред бензиностанцията в базата на превала…

Спътникът ми млъкна. Потърка с длан пламналото си лице, въздъхна тежко, вдигна стъклото догоре и отново, за кой ли път, запали цигара.

Отдавна вече минаваше полунощ. Навярно във влака всички, освен нас вече спяха. Колелата тракаха по релсите своята безконечна песен. Навън летеше светлеещата лятна нощ, мяркаха се светлинките на малките гарички. Локомотивът изсвирваше силно, без да спира.

— И ето тогава вие дойдохте при мен, агай, и аз ви отказах. Разбирате ли сега защо? — усмихна се замислено моят съсед. — Вие останахте на бензиностанцията, след това ме изпреварихте с една победа. Забелязах… Да, карах, вълнувах се страшно. Предчувствието не ме излъга. Самат ме чакаше край пътя. Като забеляза камиона, затича се и пресече шосето.

— Чичко, чичко шофьор!…

Здраво беше моето момченце. Ох, как се зарадвах, с две ръце не можех да обгърна щастието си.

Спрях, скочих от кабината, затичах се към сина си.

— Ти какво, болен ли беше?

— Не, мама не ме пускаше. Тя казва да не се возя на твоя камион. Пък аз плаках — съобщи Самат.

— А сега как дойде?

— Ами татко каза, щом човекът иска да вози децата, нека ги вози.

— Така ли?

— А пък аз казах, че ще стана шофьор…

— Ти наистина ще станеш, и то какъв. А знаеш ли какво съм ти донесъл? — Аз извадих играчката. — Погледни: камионче, което върви — най-подходяща играчка за малки шофьори!

Момченцето се усмихна, засия.

— Нали винаги, винаги ще се возя с теб, чичко? — погледна ме то с умоляващи очи.

— Разбира се, че винаги! — уверих го аз. — Ако искаш, ще отидем на Първи май в града, ще украсим камиона с флагчета, а после ще те докарам.

Трудно ми е да обясня сега защо му казах това, какво право имах и най-важно защо аз сам повярвах в това. И не спрях дотук, а отидох още по-нататък.

— А пък ако ти хареса, ще останеш при мен завинаги! — предложих аз най-сериозно на сина си. — Ще живеем в кабината, ще те возя със себе си навсякъде и никъде няма да те оставя, няма да се разделям с теб. Искаш ли?

— Искам! — веднага се съгласи Самат. — Ще живеем в камиона! Хайде, чичко, хайде сега да се повозим!

Понякога и възрастният става като дете. Качихме се в кабината. Неуверено запалих мотора, натиснах амбреажа. А Самат се радва, подръпва ме, гали се, подскача на седалката. Камионът потегли. Самат се зарадва още повече, смее се, говори, сочи кормилото, копчетата. И аз се развеселих покрай него. Но като се опомних, ме хвърли в огън. Какво правя аз?! Натиснах спирачките, ала Самат не ми даде да спра.

— По-бързо карай, чичко, по-бързо! — молеше ме той. Как можех да откажа на щастливите детски очи? Дадох газ. Тъкмо набрахме скорост, пред нас се показа гредер, който подновяваше шосето. Гредерът се обърна, тръгна срещу нас, а зад него в края на участъка стоеше Байтемир. Той обръщаше с лопата гудрона на платното. Смутих се. Исках да спра, но беше вече късно. Надалеч бях откарал момченцето. Приведох се по-ниско и отчаяно натиснах педала. Байтемир нищо не забеляза. Работеше, не вдигна глава: малко ли коли профучават всяка минута. Но Самат го видя:

— А, ето го татко! Чичко, нека да вземем и татко, а? Спри да повикам татко!

Аз мълчах. Да спра сега, беше невъзможно, какво ще кажа? Самат изведнъж се озърна назад, уплаши се, завика, разплака се:

— Искам при татко! Спри, да ида при татко. Спри, не искам вече! Мамо-о!!

Аз спрях, като извих камиона зад скалата на завоя. Започнах да успокоявам сина си:

— Не плачи, Самат, хайде стига! Ей сега ще те откарам обратно. Само не плачи!

Но уплашеното момченце не искаше нищо да чуе.

— Не, не искам! Искам при татко! Отвори ми! — заудря то с юмручета по вратата… — Отвори ми да изтичам при татко! Отвори!

Виж ти каква неприятност се случи.

— Добре, но не плачи — умолявах го аз. — Ей сега ще ти отворя, само се успокой! Сам ще те отведа при татко ти. Хайде слизай, ела!

Самат скочи на земята и с плач се затича назад. Спрях го.

— Почакай! Изтрий сълзите си. Не бива да плачеш. Аз те моля, рожбо моя скъпа, не плачи! Ами камиончето, защо го забрави, а? Я виж. — Аз взех играчката, навих я с треперещи ръце. — Погледни как ще полети към теб, дръж!

Играчката се плъзна по шосето, удари се в един камък, прекатури се и полетя в канавката.

— Не искам! — още по-силно от преди се разплака Самат и побягна от мен, без да се обръща.

Парлива буца се спря на гърлото ми. Втурнах се да настигна сина си.

— Почакай, не плачи, Самат! Почакай, аз съм твоят… аз съм… Знаеш ли… — но езикът ми не се обърна да го каже.

Самат тичаше, без да се озърта, скри се зад завоя. Аз дотичах до скалата, спрях, загледан подир сина си.

Видях как Самат дотърча при Байтемир, който работеше на шосето, и се хвърли към него. Байтемир приклекна, прегърна го, притисна го до себе си. Момченцето също обгърна врата му, като все поглеждаше страхливо назад към мен.

След това Байтемир го хвана за ръка, прехвърли лопатата през рамо и двамата тръгнаха по шосето — един голям и едни мъничък човек.

Дълго стоях притулен до скалата, след това тръгнах назад. Спрях се пред малкото камионче. То лежеше в канавката, обърнато с колелата нагоре. По лицето ми потекоха сълзи. „Ето, свърши се“ — казах аз на своя голям камион, поглаждайки го по капака. Лъхна ме топлината на мотора. Нещо скъпо имаше сега дори в колата, свидетелка на последната ми среща със сина…

Иляс се изправи, упъти се към коридора.

— Ще подишам малко чист въздух — каза той, спрял се до вратата.

Аз останах в купето. Предутринното небе се люлееше като белезникава лента зад прозореца. Мяркаха се смътно телеграфни стълбове. Лампата можеше да се угаси.

Лежах на леглото и мислех дали да разкажа на Иляс онова, което на мен ми беше вече известно и което той не знаеше? Но той все не се връщаше. Така си и остана, нищо не му разказах.

С кантонера Байтемир ми се случи да се запозная по времето, когато Иляс вече е знаел, че Асел и синът му живеят на превала.

В Памир очакваха делегация от киргизки пътнопаважни работници. Във връзка с това таджикският републикански вестник ми възложи да напиша очерк за работниците по поддържането на планинските пътища на Киргизия.

Между делегатите беше и Байтемир Кулов, един от най-добрите кантонери.

Заминах за Долон да се запозная с Байтемир.

Срещата ни беше неочаквана и по начало много благоприятна за мен. Някъде на самия превал един работник с червено флагче в ръка спря нашия автобус. Оказа се, че току-що е станало срутване и сега работниците разчиствали пътя. Слязох от автобуса, упътих се към мястото на срутването. Участъкът беше вече закрепен в здрав кофраж. Един булдозер хвърляше пръст по насипа. Там, където не можеше да мине, действуваха работниците с трамбовки и лопати в ръце. Един мъж с брезентна мушама и кирзови ботуши крачеше до булдозера и даваше команди на тракториста:

— Вземи по-наляво! Хвани още веднъж! Загреби над кофража! Така! Стоп! Назад!…

Пътят беше почти разчистен, можеше вече да се мине. Шофьорите от двете страни отчаяно натискаха клаксоните, ругаеха, настояваха да се отвори пътят, а човекът с мушамата спокойно се разпореждаше, без да им обръща внимание. Той накара булдозера още няколко пъти да се обърне по шосето, да притъпче пръстта в кофража. „Сигурно този е Байтемир. Човек, който си познава работата!“ — реших аз. И не се излъгах — оказа се, че това е Байтемир Кулов. Най-сетне пътят беше отворен, колите се разминаха в различни посоки.

— А вие какво чакате, автобусът замина! — каза ми Байтемир.

— Аз съм дошъл при вас.

Байтемир не беше изненадан. Просто и с достойнство ми стисна ръката.

— Радвам се. Ще ми гостувате.

— Идвам при вас по работа, Баке — обърнах се към него с умалително име. — Вие знаете, нали, че нашите пътнопаважни работници трябва да заминат за Таджикистан?

— Чувах.

— Ето защо преди заминаването ви за Памир исках да поговоря с вас.

Колкото по-подробно му обяснявах целта на своето пристигане, толкова повече Байтемир мръщеше лице, поглаждаше замислено острите си тъмни мустаци.

— Че сте пристигнали, това е хубаво — каза той, — но за Памир аз няма да замина и за мен няма смисъл да се пише.

— Но защо? Работа ли имате? Или в къщи нещо?

— Работа каква — пътят! Сам виждате. А в къщи? — Той млъкна, извади цигари. — В къщи… също имам работа, разбира се, като всички, семейство… Но за Памир няма да замина.

Започнах да го убеждавам, да му разяснявам колко е важно в състава на делегацията да се включи и такъв кантонер като него. Байтемир ме слушаше повече от учтивост, но да го склоня, не успях.

Бях много недоволен и преди всичко от себе си. Измени ми професионалната проницателност, не намерих верния път към този човек. Предстоеше ми да си отида с празни ръце, без да съм изпълнил задачата на редакцията.

— Тогава извинявайте, Баке, аз тръгвам. Ей сега ще мине някоя попътна кола…

Байтемир ме погледна внимателно със спокойните си умни очи, усмихна се леко.

— Киргизите, които живеят в града, забравят обичая. Аз имам дом, семейство, дасторкон[4] и място за нощуване. Щом сте дошли при мен, ще си заминете утре от моя дом, а не от пътя. Елате, ще ви отведа при жена си и сина. Не се сърдете, аз трябва да направя още една обиколка, докато е светло. Бързо ще се върна. Работата е такава…

— Чакайте, Баке — помолих го. — Нека и аз да дойда с вас на обиколка.

Байтемир присви лукаво очи, оглеждайки градския ми костюм.

— Май неудобно ще ви бъде да обикаляте с мен. Далеч е, пътят е стръмен.

— Няма нищо!

И ние тръгнахме. Спирахме се при всеки мост, при всеки завой, при урвите и надвисналите скали. Естествено, разприказвахме се. И досега за мене е загадка откъде, от коя дума се разплете разказът, по какъв начин спечелих доверието и симпатията на Байтемир. Той ми разказа цялата си история и историята на своето семейство.

Бележки

[1] Байбиче — почтително обръщение към жена. — Б.пр.

[2] Джезде — мъжът на по-голямата сестра. — Б.пр.

[3] Архар — див овен. — Б.пр.

[4] Дасторкон — празнична покривка на трапеза с гозби за госта. — Б.пр.