Кейт Мос
Лабиринтът (72)

65.

Уил усети как го влачат надолу по стълбите към сутерена, после по циментовия коридор и през двете врати. Миризмата на тамян не беше толкова силна, макар че още се стелеше като спомен из притихналия здрач в подземието.

В началото мислеше, че го водят в залата, за да го убият. В съзнанието му изникнаха камъкът в долния край на саркофага и кръвта по пода. После обаче го накараха да прекрачи едно стъпало. Той усети върху лицето си свежия въздух на ранната утрин и разбра, че е навън, на някоя от пресечките зад улица „Шовал Блан“. Носеха се утринните миризми на печено кафе и боклук; чуваше се как някъде наблизо камионът обикаля и събира отпадъците. Уил разбра, че именно така са изнесли от къщата трупа на Таверние, за да го откарат на реката.

Прониза го гърч на страх и Уил потрепери, при което усети, че ръцете и краката му са вързани. Чу как отварят багажника на автомобил. Качиха го, или по-скоро го метнаха вътре в багажника. Но имаше нещо особено. Уил се намираше в нещо като голяма кутия. Миришеше на пластмаса.

Докато се обръщаше тромаво на една страна, главата му опря в долния край на кутията и Уил почувства как кожата около раната му се отваря. По слепоочието му на дразнеща смъдяща струйка се застича кръв. Не можеше да помръдне ръцете си, за да я изтрие.

Отново си припомни как стоеше пред вратата на кабинета. После удара с пистолета по главата и ослепителната остра болка.

Някой го сграбчи с мазолеста ръка. Уил почувства как вдигат рязко ръкава му, сетне острия връх на иглата, пробола кожата му. Както преди. След това някой щракна закопчалките и метна отгоре му някакво покривало, може би брезент.

Опиатът, студен и приятен, се просмука във вените му и притъпи болката. Уил изпадна в унес. Ту губеше съзнание, ту отново идваше на себе си. Усети как автомобилът набира скорост. Вече му се гадеше от клатушкането по завоите. Мислеше си за Алис. Повече от всичко искаше да я види. Да й каже, че е направил всичко по силите си. Че не я е подвел.

Халюцинираше. Представяше си водовъртежите в мътната зелена вода на река Йор, която прониква през устата и носа в белите му дробове. Опита се да държи в съзнанието си лицето на Алис, сериозните й кафяви очи, усмивката й. Ако успееше да запази образа й пред очите си, може би щеше да се измъкне здрав и невредим.

Но страхът, че ще се удави и ще умре на това чуждо място, надделя. Уил хлътна в мрака.

В Каркасон Пол Отие стоеше на балкона си с изглед към река Од и държеше чаша кафе. Беше използвал Шийла О’Донъл като примамка, за да се добере до Франсоа-Батист дьо л’Орадор, но дълбоко в себе си отхвърляше възможността тя да му занесе фалшива книга. Момчето щеше да се досети. Освен това щеше да види в какво състояние е жената и да разбере, че са му заложили капан.

Отие остави чашата на масата и разкопча маншетите на снежнобялата си риза. Можеше да направи само едно: да се изправи срещу Франсоа-Батист и да му каже, че ще доведе О’Донъл с книгата при Мари-Сесил под връх Суларак точно преди церемонията.

Съжаляваше, че не се е добрал до пръстена, макар и досега да бе убеден, че Жиро го е дала на Одрик Бейар и че той сам ще дойде под връх Суларак. Отие не се и съмняваше, че старецът е някъде наблизо и наблюдава развоя на събитията.

Алис Танър му създаваше повече главоболия. Дискът, за който О’Донъл му беше споменала, го озадачаваше, още повече че Отие не знаеше какво е предназначението му. Танър все му се изплъзваше. На гробищата беше избягала на Доминго и Бресар. Вчера те бяха изгубили автомобила й от поглед за няколко часа и когато днес сутринта най-сетне бяха получили сигнал, че колата е забелязана, бяха видели, че тя просто е спряна пред представителството на „Херц“ на летище Тулуза.

Отие стисна кръстчето около врата си. До полунощ всичко щеше да е приключило. Писанията на еретиците, а и самите еретици щяха да бъдат унищожени.

Камбаната на катедралата в далечината започна да призовава вярващите за петъчната служба. Отие си погледна часовника. Смяташе да отиде да се изповяда. След като греховете му бъдеха опростени, той щеше да коленичи в състояние на благодат пред олтара и да получи светото причастие. Сетне щеше да бъде готов телом и духом да изпълни Божията воля.

Автомобилът намали скорост и зави по селски път.

Шофьорът караше внимателно и заобикаляше дупките. Зъбите на Уил тракаха, докато колата с друсане изкачваше баира.

Накрая спряха.

Уил усети как автомобилът се разклаща, когато двамата мъже слязоха, после чу как вратите се затръшват и се заключват с дистанционното устройство. Ръцете му бяха завързани отзад. Той завъртя китки, за да разхлаби връвта. Не постигна почти нищо. Отново го плисна онова чувство. Беше лежал дълго в това неудобно положение и раменете го боляха, сякаш бяха пристегнати с обръч.

Най-неочаквано багажникът се отвори. Уил продължи да лежи с разтуптяно сърце. Мъжете отвориха закопчалките на пластмасовия контейнер. Единият хвана Уил под мишниците, а другият — през коленете. Измъкнаха го от багажника и го пуснаха на земята.

Дори под въздействието на опиата Уил разбра, че е на километри от цивилизацията. Слънцето прежуряше безжалостно, във въздуха имаше някаква острота и свежест, които му подсказаха, че се намират на открито и безлюдно място. Царяха пълна тишина и спокойствие. Никакви автомобили, никакви хора. Уил примига. Опита се да фокусира поглед, но светлината беше ослепителна. Слънцето сякаш прогаряше зениците му и правеше всичко бяло.

Уил усети иглата на спринцовката, която се заби отново в ръката му, и познатата прегръдка на опиата плъзна във вените му. Мъжете грубо го изправиха и го завлачиха нагоре по хълма. Беше стръмен, Уил чу как мъжете дишат запъхтяно и усети миризмата на пот.

Докато изпадаше в унес, той си даде сметка, че свистенето в главата му всъщност е призрачната въздишка на вятъра.