Френсис Чичестър
Джипси Мот IV около света (9)

Глава девета
В Австралия

Маршрутът на клиперите, който аз бях избрал, не завършваше в Мелбърн, закъдето са плавали повечето тогавашни платноходи, а продължаваше до Сидней. Ще обясня накратко защо. Мелбърн, който лежи 500 мили по-близо до Плимут, е една много по-лека цел. Преходът до Сидней изисква по-сложна навигация, защото се минава през Басовия пролив и се държи курс по самото крайбрежие на Нови Южен Уелс, за да се избегне силното южно течение, за което писах в предишната глава. Той винаги се оказва твърде трудна задача за един платноходен кораб, в това число и за мен, поради променливите ветрове, крайбрежните течения, постоянната опасност щормът да подгони съда в някой залив или силното течение да го изхвърли на брега при щил.

Разбира се, много платноходи са отивали до Сидней с търговски цели. Оттам са вземали пътници и стоки. Що се отнася до моето състезание с клиперите, спокойно можех да го завърша в Мелбърн, а в някои отношения това щеше да е по-логично. По пладне на 4 декември — моят деветдесет и девети ден на море — аз се намирах само на 118 мили от Мелбърн. Можех да обърна по вятъра и без никакви трудности да доплавам дотам. Така щях да завърша прехода Плимут — Мелбърн за сто дни. Но аз имах лични съображения, които ме накараха да продължа до Сидней. Четири пъти бях попадал в този град и всеки път след осъществяването на някое вълнуващо романтично приключение. Ето какво съм писал в книгата си „По пътя на клиперите“:

„За първи път влязох във величествения залив на Сидней на един параход от Нова Зеландия. Бях луда глава и скочих на борда му в Уелингтън, Нова Зеландия, заради едно студенокръвно, безсърдечно и горделиво момиче, което пътуваше с него за Сидней. Въпреки дълбоката ми увереност, че ще умра от несподелена любов, кървящото ми сърце издържа и това изпитание. За втори път посетих Сидней на борда на моя самолет «Джипси Мот» след завършването на втория самостоятелен полет от Англия до Австралия. Това стана през януари 1930 година. Придружаваше ме цяла самолетна ескадрила и видът на тълпящия се народ на летище Маскот така ме развълнува, че се приземих като заек, който се препъва по неравна ливада. Незабравимо ще остане в паметта ми шумното сърдечно посрещане, на каквото е способен може би единствено град Сидней.

Третия път дойдох в Сидней от изток, когато завърших първия самостоятелен полет над Тасманово море, от Нова Зеландия до Австралия. Този път бях с моя хидроплан «Джипси Мот I». Отново преживях вълнуващи моменти, когато се приводнявах и излитах на моята мъничка машина от огромния залив на Сидней. Четвъртия път пристигнах в този град, за да излетя на моноплана «Пус Мот» за Пекин, а оттам за Лондон. Това беше в 1936 година.

Ето защо ми е приятно да си представям как платноходните кораби, идващи от Плимут, минават покрай двата носа и пускат котва в спокойните води на залива на Сидней след изминаването на 14 000 мили“.

Гордеех се с това, че отново съм в ликуващия Сидней, и бях убеден, че това е единственото място в Австралия, където трябва да пристигна.

Десет минути, след като стъпих на брега, ме накараха да участвувам в пресконференция с представители, както ми беше съобщено, на 94 различни издания, включително радиото и телевизията. Изглеждаше най-голямата пресконференция, която са ми правили досега. Тя беше голямо разнообразие за мен след тримесечната борба с морето, прекъсвана само от кратките часове на отдих. По-късно я гледах на филм. С интерес забелязах колко бавно проникваха в мозъка ми първите въпроси и как бавно реагирах. Но минутите минаваха и темпото на моята възприемчивост се увеличаваше. Много от въпросите бяха заплетени, метафизични и ми се стори глупаво да се поставят на човек, който е бил сам в продължение на сто дни. След като дълго време си бил погълнат от основните неща в живота, едно от които е да оцелееш, настъпва пълна промяна в разбиранията ти по отношение на сериозността на някои проблеми. На въпроса: „В кой момент се чувствувахте най-отпаднал духом“, ми се искаше да отговоря: „Когато свърших джина“.

Кралският яхт-клуб на Сидней ме покани да пусна котва на техния док и аз приех с голяма благодарност. Макс Хинч Клиф, бивш капитан от австралийския военно-морски флот, беше душата на този отличен яхт-клуб. В него кипеше неукротим момчешки ентусиазъм. Шейла се срещнала с него преди моето пристигане и в първия момент ѝ се сторило, че е неотзивчив. Чак после разбрала, че му е говорила откъм страната на оглушалото ухо — поради което е напуснал и флота. Не вярвам някъде да има по-щедри и по-сърдечни хора от жителите на Сидней и особено от членовете на яхт-клуба. Този клуб имаше своя корабостроителница с конструктори, строители и механици. Те предоставиха всичките си работилници за ремонта на „Джипси Мот“, преди да се впусна в плаването към нос Хорн. Макс ми помагаше неуморно. Той веднага завербува конструктора Уоруик Худ, който беше проектирал яхтата „Дам Пати“, претендент за купата на Америка през 1967 година. Вече познавах и се възхищавах от Алън Пейн. Шейла и аз се бяхме запознали с него в Нюпорт, Род Айлънд, през 1962 година. Той беше конструкторът на австралийската дванадесетметровка „Гретел“, която съперничеше на американците за купата на Америка през 1962 година. Алън се беше отказал от частни поръчки и сега работеше като конструктор на съдове във фирмата „Де Хавиланд“, близо до Сидней. Той също искаше да ми помогне. Така че още в началото ми предложиха сътрудничество двамата конструктори, които уважавам най-много.

Опитаха се да ме убедят да не продължавам плаването с „Джипси Мот IV“. Считаха, че конструкцията ѝ е неподходяща за целта. Аз твърдях пред Уоруик, че тя специално е построена с изключително здрав корпус, който да издържи обръщане оверкил и да се изправи отново. „Да — каза той един ден, — но с тази форма на корпуса може и да не се изправи.“ Аз замълчах. Мнението на Алън почти по нищо не се различаваше и той отново се опита да ме разубеди от по-нататъшно плаване. Тези мъже знаеха какво говорят; преобръщанията не са редки в бурното Тасманово море. Няма да описвам в подробности техните доводи и общите ни обсъждания.^[1] Когато им стана пределно ясно, че ще продължа плаването си, те видимо се развеселиха и се заеха да подобрят мореходността на „Джипси Мот“, доколкото беше възможно. Разказах на Уоруик как яхтата се обръща срещу вятъра, сякаш я подхвърля вълшебна пръчица. Той го отдаде на формата на кила и конструира стоманена наставка, която да запълни празнината между най-ниската част на кила и основата на руля. Искаше да направи още една наставка в предната част на кила и аз бях уверен, че има право, но това не беше осъществимо. Настоях вместо четирите предни щага да останат два и той се съгласи. Освен това поисках те да бъдат захванати колкото може по-напред към носа. Той прие това предложение с неохота, но аз бях категоричен, че центърът на предния триъгълник трябва да се изтегли напред. След тази промяна яхтата се поддаваше на маневри по-леко и по-лесно се уравновесяваше. Уоруик настояваше за цялостна промяна в складирането и разпределението на съоръженията и припасите на борда. Принципно неговото съображение се състоеше в концентрирането на цялото тегло по средата на корпуса, така че носът и кърмата да останат леки и плавателни. Той предпочиташе широка кърма вместо тясната и изострена кърма на „Джипси Мот“, но аз не смятах, че такава промяна е осъществима. Уоруик не се задоволяваше само с теоретични съвети, а прекарваше с часове на мачтата, проверяваше такелажа и се захващаше с всяка трудна работа, като например поправката на анемометъра и уреда за определяне посоката на вятъра. Те не даваха никакви признаци на живот, докато не ги пипна. Уоруик изцяло промени натоварванията върху вантите на грот-мачтата, за да намали натиска върху средата на мачтата при евентуално обръщане на яхтата. Опитът показва, че напрежението може да пречупи мачтата на няколко места. (Трябва да призная, че с изключение на два щага аз нито веднъж не промених нещо от такелажа, нагласен от Уоруик.) Алън се съгласи с всички негови поправки и сам направи някои подобрения. Така например той постави две „опорки“, както сам ги нарече, за да заздравят предния люк, който беше тежък, но неустойчив поради неудачната си конструкция. Спомних си, че малките му панти бяха изтръгнати от дъските още първия ден, когато излязох с яхтата на изпитания. Недостатъкът на тези „опорки“ беше, че окончателно затваряха люка и не можех да спускам през него платната във форпика. За мое нещастие, както ще разберете по-нататък, аз не поставих тези опорки навреме при отплуването си от Сидней.

Междувременно майсторите в корабостроителницата на яхт-клуба се бяха заловили сериозно с „Джипси Мот“. Никога не съм виждал по-бърза и качествена работа. Дългите коледни празници забавиха ремонта, но например механикът Боб Уилиъмсън работеше и през свободните си дни. Джим Пери, управител на корабостроителницата и сам отличен корабостроител и дърводелец, положи големи усилия, за да запълни пролуките в палубата. Той постави един метален пояс в основата на рубката, където се съединяваше с палубата, и запуши всички цепнатини с изключение на една. Доста се потруди да направи ръба покрай палубата водонепроницаем, като запълни пролуките с разширяваща се каучукова материя. Техният брой значително намаля, но тъй като бяха резултат от конструктивни дефекти, пълното им запълване се оказа непосилна задача. Той се зае да оправи и капака на входния люк. Докато работех в камбуза, вълните често влизаха през него и ме къпеха със студен душ. Той стана много добре, но когато някоя вълна залееше капака му, пак получавах порция студена вода във врата.

Лебедките на Люмър ми бяха създали огромни неприятности и няколко пъти ме бяха поставяли в тежки положения. Обикновено при смяна на галса не използвах лебедка за набиране шкота на кливера. Започвах да набирам шкота, когато съдът се обръщаше към вятъра, и към края на обръщането успявах да го завия на кнехта. Все пак разчитах на лебедката за няколко превъртания на въжето. Но тя доста често заяждаше и не искаше да помръдне. Докато махнем въжето от лебедката, ставаше вече късно да го навивам около кнехта и поворотът се оказваше напълно несполучлив и ненужен. В такива случаи се налагаше или да държа по вятъра и да чакам, докато стане възможно да освободя шкота от лебедката, или да направя поворот фордевинд и да легна на другия галс. Често сипех нецензурни ругатни, особено когато това ставаше нощем. Погрешно считах, че лебедките заяждат от солената вода. Когато пристигнах в Сидней, се заех заедно с конструкторите да открия причината. Не беше солената вода. При производството им бяха използвани три различни метала и лебедките заяждаха поради електролитни действия в тях. Непонятно е как може една фирма да предлага такива лебедки за яхти за далечно плаване! В Сидней австралийска фирма за производство на лебедки ми подари цял комплект. По време на втория преход аз нито веднъж не ги почистих, не им сложих капка масло и все пак при завръщането ми изглеждаха съвършено нови. Най-досадното беше, че специално бях помолил конструктора на „Джипси Мот IV“ да предвиди в своята спецификация лебедки от съвсем друг тип и дори заедно с него избрахме модела на изложението за яхти. Не мога да проумея защо са били поставени тези лебедки, които ми причиниха такива огромни неприятности.

С автоматичното управление се зае Джим Мейсън. Той беше капитан и собственик на „Кейдънс“ — яхтата, която току-що беше спечелила регатата Сидней—Хобърт. Това е една от трите най-привлекателни награди при океанското плаване. Другите две са за регатите на Бермудските острови и Фастнет. Състезанията във Фастнет са най-трудните. Сидней—Хобърт се провеждат в бурно море, а организаторите на ветроходните състезания Нюпорт—Бермудски острови трябва да ограничават броя на участвуващите яхти до 150. Джим Мейсън направи две плочи от неръждаема стомана за рулевото весло и ги укрепи. Те обаче увеличиха още повече теглото на рулевото весло. Джим Пери ремонтира вятърното крило и то също стана по-тежко. Сега, за да се задвижи рулевото устройство, беше необходима по-голяма вятърна сила. Премахнахме този недостатък, като увеличихме теглото на оловния противовес. Той от своя страна увеличи напрежението върху крилото и по-късно, по време на плаването, аз го заместих със стария, по-лек противовес.

Изпратих платната на поправка. Обшиха ги със специални парчета против износване. Излязохме на пробно плаване и аз се разтревожих, че теглото на автоматичното управление беше чувствително по-голямо. Помолих да ми направят специално управляващо платно на рея. Донесоха ми го двадесет и четири часа след поръчката.

Шейла, Джайлс и аз бяхме в непрекъснато напрежение. В началото трябваше да минем през бурното посрещане на жителите на Сидней, а после се заредиха безброй покани и изкушаващи предложения за светски забавления. Но аз исках да стигна нос Хорн преди края на февруари, което означаваше, че трябва да тръгна от Сидней поне в средата на януари. На моите приятели в Сидней им се струваше, че с пристигането в техния град бях приключил плаването си. Въпреки че знаеха защо трябва да тръгвам скоро, не им се искаше толкова да бързам. Ако не бяха Шейла и Джайлс, щях да остана в Сидней месеци наред, без да мога да се измъкна. Шейла има изключителна дарба за обществена дейност и веднага щом пристигнах, пое върху себе си почти всичките ми задължения към пресата, радиото и телевизията. Джайлс и няколко негови приятелки разтовариха „Джипси Мот“. Ремонтът можеше да започне. Той и Макс ми помагаха в какво ли не. След като шумотевицата в пресата и радиото утихна, Шейла се зае да попълни хранителните запаси. Беше средата на лятото и слънцето в Сидней беше непоносимо жарко за всеки, свикнал с умерения английски климат. Трябваше да се свърши огромно количество работа. Бях разчитал на помощта на по-големия ми син Джордж и жена му Гей. Той живее в Австралия от двайсет години, но сега беше младоженец и нямаше как.

Налагаше се да ускорим приготовленията и затова след първата ни среща с Джордж и Гей повече не се видяхме. Бях много слаб физически и нямах никаква възможност да си почина. Кракът все още ме болеше и ми пречеше да се движа нормално. Смятам, че бързо щях да се съвзема, ако можех да правя упражненията, с които бях свикнал. Започнах и ги правех всяка сутрин, но не беше достатъчно. Плуването сигурно би ме ободрило, ако можех да намеря някое усамотено кътче с тиха вода. Но след неприятностите с белия ми дроб мразех да си потапям главата под водата. Не можех да карам и водни ски, с които Сидней е толкова прочут. Зъболекарят Колин Андерсън, който по време на войната е служил в австралийските военно-въздушни сили и чийто син Робърт е кръщелник на майката на Тони Дълвертън, ми поправи счупения зъб. Той така се разтревожи за окуцелия ми крак, че ме убеди да отида при доктор Уоруик Стенинг. Стенинг ми каза, че според описанието на Колин е помислил, че имам тумор в гръбнака! Споменавам тези неща, защото бяха част от непрекъснатия натиск от най-различни страни да прекратя плаването си по-нататък.

Две снимки от пристигането в Сидней ми донесоха големи неприятности. На първата Джайлс ме прегръщаше, след като току-що беше скочил на палубата. Той е много по-висок от мен и доста едър, а аз изглеждам като стогодишен старец, разплакан на рамото му. (Ако и аз бях вегетарианец като Джайлс, който от рождението си не е хапвал месо или риба, щях и аз да съм висок и едър, и произтеклите от тази снимка неприятности никога нямаше да ме сполетят.) Втората снимка беше направена някъде от по-високо, което винаги деформира фигурата. На нея един полицейски офицер ме държи под мишница, а Джайлс (ако не е някой друг) ме поддържа от другата страна. Аз, общо взето, изглеждам като най-стария обитател на някое рибарско селце, когото водят към тортата по случай сто и десетия му рожден ден. Тези ужасни снимки заедно с някои мои устни изявления по повод недостатъците на „Джипси Мот IV“ бяха разпространени в Англия. В резултат получих телеграма от Тони, главния собственик на яхтата, в която той настояваше в никакъв случай да не продължавам плаването. Аз му отговорих телеграфически да не обръща внимание на съобщенията по вестниците. Благодарих му за възможността да се оттегля, ако искам, без да загубя престижа си, и завърших така: „Все пак продължавам“. Всъщност бях наел яхтата за две години при минимално ниска цена и в договора изрично се казваше, че имам право да направя околосветско плаване. По-късно разбрах, че една друга организация, която плати известна част от стойността на „Джипси Мот“ срещу правото на реклама, е имала намерение да публикува изявление, с което отхвърля всякаква отговорност от себе си, ако претърпя неуспех във втората част от плаването. Несъмнено, когато слязох в Сидней, физическото ми състояние беше много лошо. Предишните нощи, докато лавирах срещу вятъра и течението и кръстосвах непрекъснато оживения морски път, почти не бях спал. Все още накуцвах с левия крак и не можех да пазя равновесие, поради което позволих да ме подкрепят при слизането ми на брега. По време на плаването, разбира се, не си бях дояждал, дори бях гладувал. Според мен бях отслабнал 40 фунта, но близките ми се изказаха, че преувеличавам. Съжалявам, че не се претеглих по-рано, а не след като бях живял десет дни сред охолството на Сидней. Но дори и тогава бях 24 фунта под нормалното си тегло. Капитан Алън Вилиърс, който знае повече за условията на плаването покрай нос Хорн, отколкото всеки друг (поне що се отнася до платноходите с право стъкмяване), изля чувствата си в писмо, публикувана във вестник „Гардиън“ на 11 януари.

„Както и следваше да се очаква, уважаваният Франсис Чичестър възнамерява да продължи плаването си към Англия през нос Хорн. Но аз се надявам, че този път той няма да оспорва някои «средни» резултати, постигнати от клиперите. Горещо му препоръчвам да вземе на борда си няколко младежи, с каквито Сидней изобилствува. Те са свикнали да плават с груби яхти в Тасманово море (а това е отвратително място). Или пък да ляга в дрейф нощем и по всяко друго време, когато се нуждае от почивка.

Според мен нито едно автоматично рулево устройство не е достатъчно надеждно за прехода от 6000 мили до нос Хорн. Моряците отдавна са разбрали, че там цената на живота е непрекъсната бдителност, опитно водене на съда и непрестанно внимание за положението на платната. В този район силните ветрове внезапно и яростно променят посоката си от 6 до 8 румба по компаса. Те надигат ужасни хаотични вълни, които блъскат, люшкат и накланят съда. Така че той може да бъде отхвърлен от курса си в един-единствен миг и ще бъде голямо щастие, ако отново се върне на него.

Там океанът е свободен в своето движение около земното кълбо; корабът ще плава в зоната на ледовете; ще слезе по̀ на юг от петдесет и седмия паралел.

Капитанът трябва добре да си отваря очите или да има способни и опитни помощници със зорък поглед. Всяка яхта може съвсем спокойно да се окаже издигната на гребена на някоя гигантска кипяща вълна, да полети стремително към нос Хорн без управление сред хаотичното вълнение, вдигнато от променливия вятър. Може да се обърне с борд към вълните, да попадне в браздата между тях, а около нея с оглушителен шум ще връхлитат ужасните, смъртоносни и жестоки грамади. В такъв момент съд като «Джипси Мот» спокойно може да бъде преобърнат.

Изходът от такова положение е корабът навреме да легне в дрейф и да се отдаде на властта на океана, а не да се опитва да плава в него. Парче платно на задната мачта, за да държи носа на яхтата срещу вълните, малко масло през тръбите на носовия галюн, което да оглажда разпенената стихия, само така отдалият се на океана съд може да оцелее. През това време западните ветрове неспирно ще го гонят към нос Хорн; възможно е и да успее да го заобиколи.

Когато бях капитан на «Джозеф Конрад», съд с пълно платноходно стъкмяване, трябваше пет пъти да лягам в дрейф между островите и нос Хорн, въпреки че той беше здрав кораб и трима превъзходни офицери носеха вахтата. Четиримачтовият барк «Парма» една нощ се обърна с борд към вълните. Откъм кърмата налетяха огромни вълни. Отнесоха компасите и в един миг обърнаха кораба с борд към тях. Той започна страшно да се клати, вълните го обливаха от носа до кърмата. На главната палуба като на дъното на Ниагарския водопад кипеше яростно водната стихия. Оживяхме само благодарение на божията милост и здравината на този як шотландски кораб. Но много съдове не са издържали на това изпитание.

Не желая да видя Френсис Чичестър да слезе на английския бряг такъв призрак, какъвто пристигна в Сидней. Но от все сърце искам да го видя да слиза на сушата. Той ни е много скъп.“

Капитан Вилиърс разви по-подробно своите предупреждения в интервю с Джон Седън във вестник „Сън“ от 12 януари, което цитирам тук:

„Аз моля Чичестър да не се заема с това. Преходът до Сидней е игра в сравнение с това, което го очаква. Яхтата може внезапно да бъде издигната на гребена на някоя кипяща грамада и да се понесе стремително към нос Хорн.

Ветровете менят посоките си, сякаш ги командва демон.“

Когато правех този преход на барка „Парма“, той се блъскаше в побеснелите вълни, яростно се клатеше от борд на борд, маси вода го обливаха от носа до кърмата, а главната палуба беше залята от кипящи талази, напомнящи дъното на Ниагара.

Това плаване изправя човека пред най-отвратителните и невероятни щормове, с които съм се сблъсквал през целия си морски живот. Най-лошите, които някой някога може да срещне.

Не мога да разбера какво кара този човек да продължава да изкушава морските стихии.

Чичестър е великолепен, неговото дело е похвално. Той е прекрасен човек. Скромен, решителен и способен.

Съдбата беше много добра и търпелива с него. Но да се излага на подобна опасност с такава абсурдно малка яхта в такова бурно море на шейсет и пет годишна възраст и след тежка операция — не иска ли той твърде много от нея?

Капитан Вилиърс, който се прослави, след като в 1957 година повтори плаването на „Мейфлауър“ от Плимут (Англия) до Плимут (Масачусетс), е един от малкото мъже, които отлично знаят какво очаква Чичестър и неговата петдесет и три футова яхта „Джипси Мот“.

Той живо си спомня ревящия хаос и убийствената мощ на огромните талази при плаването около нос Хорн с кораба „Джозеф Конрад“, съд с пълно платноходно стъкмяване. Бил е първи помощник-капитан на „Парма“, с който е минал по същия зловещ маршрут.

Когато е бил на гости в дома на капитан Вилиърс в Оксфорд преди отплуването си за Австралия, Чичестър е гледал филм за отмъстителното море, през което минавал избраният от него курс по обратния път към Англия.

„Този филм — каза Вилиърс — го накара дълбоко да се замисли, но аз не можах да го убедя да промени решението си.

Той добре знае, че преди да стигне Хорн, го чакат 6000 мили ужасно плаване през ревящите четиридесетградусови и виещите петдесетградусови ширини на Тасманово море, което е отворено към Антарктика.

Когато се преборих с тях, имах на борда опитен екипаж офицери. Никога не бих опитал да извърша това плаване сам и не познавам ни един професионален моряк, който би го направил. Рисковете са прекалено големи.

Не виждам как може да тръгне сам. В течение на шест седмици ще бъде блъскан ужасно от морето.

Чичестър направи достатъчно. Аз му казах, че сега може да служи за вдъхновение на всеки яхтсмен, но ако се остави да бъде захвърлен в този свиреп ад, с него е свършено. Ние имаме нужда от този човек и от това вдъхновение.

Той е възхитителен, притежава безкрайна смелост и ние не можем да се лишим от него.“

Аз храня чувства на най-дълбоко уважение към Алън и тайно бях съгласен с всичко, което каза за нос Хорн, но отговорих: „Не ме интересува кой какво говори, тръгвам веднага, щом се приготвя. По-добре да бяха млъкнали и да ме оставят да си гледам работата“.

А работа имах достатъчно, истинска мъжка работа: да поставя в ред яхтата и такелажа в достатъчно кратък срок, за да мога да отплувам навреме, да събера всички провизии и принадлежности, необходими за четиримесечно непрекъснато плаване, да организирам радиовръзката с Нова Зеландия, Аржентина и Англия, да разреша още стотици проблеми, като набавянето на справочници за радиомаяците, на хидрографски и навигационни карти. Макс Хинчклиф ми оказа неоценима помощ: той например издействува да получа поправения справочник за режима на радиомаяците като подарък от капитана на австралийския крайцер „Пърт“. Най-главното, той изнамери отнякъде страниците на адмиралтейския справочник „Световни океански линии“, които даваха подробности за маршрутите на клиперите в Атлантическия океан през различни месеци на годината. Джон Плезънтс не само провери радиотелефона и радиовръзките за втората половина от плаването, но също така откри, че се е пукнал един от антенните изолатори на бакщага откъм десния борд. Замяната му беше невъзможна и Джон сам измайстори нов изолатор. По пътя разбрах, че тази антена е по-добра от старата, и започнах изцяло да разчитам на нея. Много бях изненадан от сръчността на моите австралийски помощници. Морският офицер в Канбера капитан II ранг Джордж Р. ми оказа голямо съдействие. Той се свърза с „Протектор“, патрулен кораб на британските военно-морски сили в района на Фолклендските острови, и от него научи радостната новина, че северно от шестдесетия паралел в пролива Дрейк няма ледени блокове. Междувременно непрекъснато ме бомбардираха писма и статии от бивши моряци, плавали около нос Хорн. Получавах и стотици писма от хора, които нямаха понятие, за какво става дума, и или ми предричаха смърт сред вълните, ако не се откажа от плаването, или ме молеха да не се впускам отново в тази авантюра.

В броя на „Сънди Експрес“ от 1 януари 1967 година група ясновидци изказваха своите предвиждания за новата година. Между другото там пишеше: „Опитът на самотния мореплавател Франсис Чичестър да направи околосветска обиколка е обречен на провал.“ Такова е мнението на ясновидката Марджори Стейвс. „Но при завръщането му в Англия на него ще му бъде устроено едно от най-грандиозните посрещания в нашата история — заяви тя на журналистите. — Той ще прекъсне плаването поради физическо изтощение. И все пак човек, който притежава такава огромна психическа сила, че ме кара да я усещам на хиляди мили разстояние, ще преживее това забележително изпитание.“

Трябваше да се съпротивявам срещу всички тези зловещи напътствия и пророчества и това ми отнемаше скъпоценна енергия. Подобно на Алън Вилиърс, чиито мнения имаха такава тежест в Англия, бившият капитан от Сидней Джон Джаго стана много известен в Австралия, когато заяви, че имам петдесет процента шанс да оцелея и ще бъда „велик глупак“, ако продължа плаването. Между другото той каза, че е неправилно да се приема за среден стодневният пробег на клиперите до Сидней. Лъбък в своите книги бил цитирал преходите на най-бързите клипери. Сто дни е средното време за най-бързите кораби. А истинското средно време било 127 дни, така че аз по внушителен начин бях счупил този рекорд. Капитан Джаго беше голяма личност и ние го отвлякохме в нашия хотел да поговорим на чаша чай.

Почти по същото време, като скачах от носа на „Джипси Мот“ на кея, кракът ми се плъзна по дъските, аз паднах с главата напред и ударих здравия си крак в ръба на пристана. Един журналист ме видял и във вестниците се появиха още няколко статии. Всички изтъкваха моята негодност и настояваха да бъде преустановено по-нататъшното ми плаване. Опитах се да обясня, че след като паднах, аз сам станах и продължих работата си, което показва, че съм напълно годен да продължа плаването. Но аргументите ми бяха посрещнати мрачно. Макар всичко това да ми действуваше тягостно, бях наясно с рисковете на плаването и ги бях претеглил още преди три и половина години; точно тогава взех решение да осъществя това плаване. Сега въпросът, дали да продължа или не, беше излишен. Понякога срещах хора, които се отнасяха положително към моето намерение, и това ми даваше сила. С особена благодарност си спомням подкрепата, която получих от леди Кейси, жената на генерал-губернатора. Аз я познавах от дълги години като член-учредител на авио-клуба на Джертруд Макензи в околностите на Мелбърн. Мей Кейси, която е една от най-забележителните жени на нашия век, каза: „Пфу! Не обръщайте внимание, какво пишат вестниците или кой какво казва. Преследвайте вашата цел!“

Някои от предсказанията бяха забавни, колкото може да е забавно, ако ти забият харпун в месото. Една вечер двамата с Шейла бяхме тръгнали към Вилидж, за да вечеряме в китайския ресторант. Минахме покрай някакъв човек, който изнасяше реч или проповядваше пред тълпа хора. Когато ме видя, той спря, приближи се до нас и ми пъхна един памфлет в ръката с думите: „Ти се нуждаеш от това. Ти повече от всеки друг трябва да си готов да посрещнеш своята гибел“.

Не вярвам да има друга жена в света, която би могла да устои на коварните изстрели на гадателите така, както устоя Шейла. Аз се занимавах пряко с делата и освен това, тръгнех ли веднъж на път, щях да се избавя от всички тези неща. Но Шейла оставаше и трябваше да отбива още по-яростни атаки. Безброй пъти ѝ бяха задавали въпросите: „Не се ли страхувате, че ще се удави?“ и „Как можете да позволите да тръгне?“. Още повече неприятности ѝ се струпаха, когато си навехна крака в Сидней. В неделята, преди да тръгна, телефонът иззвънял и тя рязко скочила от леглото, за да вземе слушалката, стъпила на „заспалия“ си глезен и когато прехвърлила върху него тежестта на тялото си, той се огънал. Скъса си три сухожилия.