Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Unfinished Business, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Начална корекция
Крискаа (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
aradeva (2016)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Незавършена соната

Преводач: Галина Курчатова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Английски

Издател: ИК „Коломбина прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Балкан прес“ АД

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-087-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2004

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Фермата бе разположена на хълмове, изпъстрени с кафяви и зелени ниви. Тревата бе доста пораснала, забеляза Ванеса, а житото бе нежнозелено. Зад три оградени двора за коне имаше сив обор, а наблизо пилета ровеха земята. На хълма лежаха пъстри крави, толкова мързеливи, че дори не погледнаха към приближаващата се кола, но гъските се втурнаха към поточето, възмутени, че спокойствието им бе нарушено.

Към къщата водеше неравна павирана пътека. Ванеса спря колата в края й и бавно излезе. В далечината се чуваше боботенето на трактор и веселият лай на куче. По-наблизо чуруликаха птички — звук, който винаги й напомняше за съседки, клюкарстващи през оградата.

Може би бе глупаво да е нервна, ала не можеше да се отърси от това чувство. Тук, в тази безразборно построена триетажна къща с наклонени комини и паянтови веранди, живееше нейната най-стара и най-близка приятелка, с която бе споделяла всички мисли, всички чувства, всички желания и всички разочарования.

Но те бяха били приятелки като деца — момичета на прага на женствеността, когато всичко бе най-силно и най-емоционално. Не бяха имали шанса да се отдалечат една от друга. Приятелството им бе прекъснато бързо и изцяло. Между онзи момент и този, и на двете им се бяха случили толкова много неща. Прекалено много неща. Бе и наивно, и безкрайно оптимистично да се надява да възобнови старите връзки и чувства.

Докато вървеше по скърцащите дървени стъпала, Ванеса си напомни това, за да се подготви за разочарованието.

Вратата се отвори. Жената, която излезе от нея, отприщи цял порой от спомени. За разлика от момента, в който вървеше по пътеката на своя дом и видя майка си, сега Ванеса не почувства нито смущение, нито тъга.

„Същата си е.“ Това бе всичко, което можа да помисли. Джоани бе все още набита и закръглена, с форми, за които Ванеса толкова й бе завиждала, когато бе момиче. Косата й още бе къса и разрошена около красивото лице. Черна коса и сини очи, като на брат й, ала с по-нежни черти и с ангелски устни, които бяха побърквали момчетата.

Ванеса понечи да заговори, като се чудеше какво да каже. После чу как Джоани изпищя и двете се хвърлиха в прегръдките си. Смехът, сълзите и накъсаните думи разтопиха натрупаните години.

— Не мога да повярвам… Ти си тук!

— Липсваше ми. Изглеждаш… Извинявай…

— Когато чух, че ти… — Джоани поклати глава, отдръпна се и се усмихна. — Господи, толкова се радвам да те видя, Ван.

— Почти ме беше страх да дойда. — Ванеса изтри буза с опакото на ръката си.

— Защо?

— Мислех си, че може да ми предложиш чай и да се чудиш за какво би трябвало да си приказваме.

Джоани извади от джоба си една смачкана кърпичка и си издуха носа.

— А аз мислех, че ти може да носиш диаманти и палто от норки и да се обадиш само от чувство за дълг.

— Норките ми са на склад — засмя се през сълзи Ванеса.

Джоани сграбчи ръката й и я издърпа през вратата.

— Влизай, все пак трябва да сложа този чай.

Коридорът бе ярък и подреден. Джоани въведе Ванеса в хол с избелели дивани и блестящи махагонови мебели, с басмени пердета и парцалени черги. Дрънкалките и плюшените мечета издаваха, че в къщата има бебе.

— Ти имаш дъщеричка.

— Лара — засия Джоани. — Прекрасна е. Скоро ще се събуди, нямам търпение да ти я покажа.

— Не мога да си го представя. — Ванеса поклати дрънкалката и я остави. Приятният музикален звук я накара да се усмихне. — Ти си майка.

— Вече почти свикнах с тази мисъл. — Тя отново я хвана за ръката и двете седнаха на дивана. — Още не мога да повярвам, че си тук. Ванеса Секстън, известната пианистка, музикалното светило, обиколило цял свят.

Ванеса трепна.

— О, моля те, не тя. Нея я оставих във Вашингтон.

— Дай само за малко да ти се порадвам. — Джоани още се усмихваше, но очите й, които толкова приличаха на очите на брат й, се взираха в лицето на Ванеса. — Ние толкова се гордеем с теб, целият град. Във вестника или в някое списание се появява нещо, нещо съобщават по новините или има някакъв конкурс, и дни наред никой не говори за нищо друго. Ти си връзката на Хаятаун със славата и богатството.

— Слаба връзка — измърмори Ванеса, ала се усмихна. — Фермата ти е чудесна, Джоани.

— Можеш ли да повярваш? Винаги съм мислила, че ще живея в някой тавански апартамент в Ню Йорк, ще планирам делови обеди и ще се бия за такси в най-натоварените часове.

— Това е по-добре. — Ванеса се облегна назад. — Много по-добре.

Джоани изрита обувките си и подви крака под себе си.

— За мен е по-добре. Помниш ли Джек?

— Струва ми се, че не. Не мога да си спомня някога да си споменавала името Джек.

— В гимназията не го познавах. Когато ние постъпвахме, той завършваше. Спомням си, че от време на време съм го срещала по коридорите. С едни широки рамене и страхотна подстрижка по време на футболния шампионат. — Тя се засмя и се настани по-удобно. — После, преди около четири години, помагах на татко в кабинета. Бях стажант-адвокат в Хейгърстаун.

— Стажант-адвокат?

— В предишния ми живот — махна с ръка Джоани. — Както и да е, беше по време на съботния прием на татко и Мили беше болна… Помниш ли Мили?

— О, да. — Ванеса се засмя при спомена за достолепната медицинска сестра на Ейбрахам Тъкър.

— Е, трябваше да поема пациентите за почивните дни. И ето, влиза Джек Найт, метър и деветдесет, сто и двадесет килограма. Имаше ларингит. — Тя въздъхна доволно. — Та цялата тази красива грамада се опитва да ми каже с ужасно непохватни жестове и мимика, че не, няма записан час, но иска докторът да го прегледа.

Вместих го между една варицела и едно възпаление на ухо. Татко го прегледа и му даде рецепта. Два часа по-късно той се върна с едно букетче опърпани теменужки и с бележка, че ме кани на кино. Можех ли да устоя?

Ванеса се засмя:

— Винаги си била мека Мария.

Джоани завъртя големите си сини очи.

— Как ли пък не. Ала преди да се усетя, вече си избирах сватбена рокля и учех за торовете. Това са най-хубавите четири години от моя живот. — Тя поклати глава. — Но разкажи ми за себе си. Искам да чуя всичко.

Ванеса сви рамене:

— Репетиции, свирене, пътуване.

— Рим, Мадрид, Мозамбик…

— Висене по летища и хотелски стаи — довърши вместо нея Ванеса. — Изобщо не е толкова бляскаво, както може да изглежда.

— Да, предполагам, че може да е много досадно да ходиш по приеми с прочути артисти, да даваш концерти за английската кралица и да флиртуваш с милионери.

— Да флиртувам? — Ванеса не можа да сдържи смеха си. — Не мисля, че някога съм флиртувала с някого.

— Не разбивай илюзиите ми, Ван. — Джоани се наведе да я хване за ръката. Те цялото семейство обичаха да докосват, помисли Ванеса. Това й бе липсвало. — Години наред съм си представяла как грееш между звездите, как си най-прочута измежду прочутите, как дрънкаш глупости с глупаците.

— Сигурно доста глупости съм дрънкала. Ала най-вече свирех на пиано и хващах самолети.

— Това те е поддържало във форма — отбеляза Джоани, почувствала нежеланието й да говори за това. — Хващам се на бас, че още носиш четиридесет и втори номер.

— Имам дребни кости.

— Чакай Брейди да те види.

Тя леко вирна глава.

— Срещнахме се вчера.

— Така ли? И това говедо да не ми се обади. — Джоани допря пръст до устните си да прикрие усмивката. — Е, как мина?

— Аз го ударих.

— Ти… — Джоани се задави, закашля се и после се съвзе. — Ти си го ударила? Защо?

— Защото ме изигра на абитуриентския бал.

— Защото… — започна Джоани, но Ванеса скочи и закрачи из стаята.

— Никога не съм била толкова бясна. Не ме интересува колко глупаво изглежда. Онази вечер беше толкова важна за мен. Мислех си, че ще бъде най-прекрасната, най-романтичната вечер в живота ми. Знаеш колко време избирахме най-подходящата рокля.

— Да — измърмори Джоани. — Знам.

— Седмици наред очаквах тази вечер. Току-що бях получила шофьорска книжка и карах чак до Фредерик да ми направят прическа. Бях си закичила цвете. — Докосна се зад ухото, ала в жеста нямаше чувство. — О, знаех, че на него не може да се разчита. Не знам колко пъти ми го каза баща ми. Обаче никога не съм очаквала така да ме зареже.

— Но, Ван…

— После цели два дни не излязох от къщи. Бях се поболяла от срам, от обида. И то точно когато нашите се караха. Беше… Ох, беше толкова грозно. После баща ми ме заведе в Европа и това беше всичко.

Джоани замислено прехапа устни. Можеше да обясни, ала това беше работа на Брейди.

— Може да има нещо повече, отколкото знаеш — каза само тя.

Ванеса вече се бе успокоила и отново седна.

— Няма значение, беше много отдавна. — Усмихна се. — Освен това мисля, че си изкарах отровата, когато го ударих в корема.

Устните на Джоани трепнаха от сестринска радост.

— Иска ми се да го бях видяла.

— Трудно е човек да повярва, че е станал лекар.

— Мисля, че най-изненадан от всички беше самият Брейди.

— Странно е, че така и не се е оженил… — Тя се намръщи. — Нито нещо такова.

— Няма да обсъждам „нещо такова“, но не се е оженил. В града има доста жени, които развиха хронични заболявания, откак той се върна.

— Сигурна съм — измърмори Ванеса.

— Както и да е, баща ми е на седмото небе. Успя ли да се видиш с него?

— Не, исках да се срещна първо с теб. — Тя отново хвана ръцете на Джоани. — Толкова съжалявам за майка ти. Едва вчера научих.

— Тези няколко години бяха много тежки. Татко беше отчаян, всички ние също. — Пръстите й се свиха, успокояващи и търсещи успокоение. — Знам, че ти си загубила баща си. Разбирам колко ти е било тежко.

— Той от доста време не беше добре. Аз не знаех колко е сериозно, докато… Е, докато почти свърши. — Ванеса притисна ръка към корема си, сякаш почувствала болка. — Беше добре, че довърших ангажиментите си. Това сигурно беше важно за него.

— Знам. — Джоани понечи да каже още нещо, ала в този момент вътрешният телефон на масата изпращя. Чу се хленчене, гукане и детско бъбрене. — Тя се е събудила. — Бързо стана. — Идвам след минутка.

Когато остана сама, Ванеса се изправи и започна да се разхожда из стаята. Бе пълна с толкова дребни, приятни вещи. Книги за селско стопанство и отглеждане на деца, сватбени снимки и детски фотографии.

Тук бе старата порцеланова ваза, която си спомняше от дома на Тъкърови като дете. През прозореца виждаше обора и кравите, дремещи под обедното слънце.

Като картинка от книга, помисли тя. Собствената й избледняла книга с желания.

— Ван?

Тя се обърна и видя на прага Джоани, прегърнала пухкаво тъмнокосо бебе. Детето размахваше крачета и звънчетата, прикрепени към връзките за обувки, дрънкаха.

— О, Джоани, страхотна е!

— Да. — Джоани целуна Лара по главата. — Искаш ли да я подържиш?

— Шегуваш ли се? — Ван прекоси стаята и пое бебето, което я изгледа подозрително, накрая се усмихна и отново зарита във въздуха. — Леле, колко си хубава! — Не се сдържа, вдигна я във въздуха и се завъртя. Лара прихна. — Направо си прекрасна!

— И тя те хареса — кимна доволно Джоани. — Все й говорех, че рано или късно ще се запознае с кръстницата си.

— Кръстница ли? — Ванеса объркано прегърна отново детето.

— Ами да. — Джоани приглади косата на Лара. — Писах ти веднага, щом се роди. Знаех, че няма да успееш за кръщенето, затова ти намерихме заместничка. Но исках вие с Брейди да сте кръстници. — Намръщи се на неразбиращия й поглед. — Нали си получила писмото?

— Не. — Ванеса опря буза до лицето на Лара. — Не, не съм. Дори нямах представа, че си се омъжила. Майка ми ми каза вчера.

— Ала поканата за сватбата… — Джоани сви рамене. — Сигурно се е изгубила. Ти през цялото време толкова пътуваше.

— Да. — Лара дръпна косата на Ванеса и тя се усмихна. — Ако знаех… Ако знаех, щях да намеря начин да дойда.

— Сега си тук.

— Да. — Ванеса целуна Лара по вратлето. — Сега съм тук. Господи, колко ти завиждам.

— На мен ли?

— Това чудесно дете, тази къща, погледа в очите ти, когато говориш за Джек… Имам чувството, че съм прекарала дванадесет години като в сън, докато ти си създала семейство и дом и си изградила живота си.

— И двете сме изградили живота си — възрази Джоани. — Просто различен живот. Ти имаш такъв талант, Ван. Още като дете изпитвах страхопочитание пред него. Толкова ми се искаше да мога да свиря като теб. — Тя се засмя и ги прегърна и двете. — Колкото и да беше търпелива, не можа да ме научиш на нещо повече от „Пържени картофки“.

— Ти беше безнадеждна, но упорита. И толкова се радвам, че още си ми приятелка.

— Пак ще ме накараш да се разрева — подсмръкна Джоани и тръсна глава. — Знаеш ли какво, поиграй си малко с Лара, докато направя лимонада. После може да поклюкарстваме колко е надебеляла Джули Нютън.

— Надебеляла ли е?

— И как Томи Макдоналд оплешивява. — Джоани я хвана подръка. — Всъщност, я по-добре ела с мен в кухнята. Ще ти разкажа за третия съпруг на Джийн Баумгартнър.

— Трети?!

— И не последен.

 

 

За толкова неща имаше да мисли. Не само за забавните истории, които й разказа Джоани този ден.

Трябваше да помисли за живота си и какво иска да направи с него. Къде й е мястото. И къде иска да бъде.

Повече от десет години почти нямаше избор. Или й липсваше кураж да направи избор. Бе правила това, което баща и искаше. Съществуваха единствено той и нейната музика. Неговата амбиция и неговите желания бяха много по-силни от нейните. А тя не искаше да го разочарова.

Не смееше, възрази едно тихо гласче, ала Ванеса го заглуши.

Дължеше му всичко. Баща й бе посветил живота си на нейната кариера. Докато майка й се бе отърсила от всякаква отговорност, той я бе поел, бе я моделирал, бе я учил. Всеки час, през който тя работеше, работеше и баща й. Дори когато беше безнадеждно болен, се насилваше и управляваше кариерата й добросъвестно, както винаги. Никаква подробност не убягваше от вниманието му, както и никаква фалшива нота не убягваше от критичното му ухо. Той я издигна до върха на успеха и се задоволяваше да се грее на нейната слава.

Сигурно не му е било лесно, мислеше сега Ванеса. Неговата собствена кариера на пианист бе забуксувала, преди да бе навършил тридесет години. Баща й никога не бе постигнал върховете, към които толкова отчаяно се стремеше. За него музиката бе всичко и накрая успя да види своите амбиции и желания, реализирани в собственото му дете.

А сега тя бе на път да обърне гръб на всичко, което той бе искал за нея, на всичко, за което се бе трудил. Баща й никога не би могъл да разбере желанието й да се откаже от такава бляскава кариера. Както и никога не можеше да разбере или да понесе непрестанния й ужас от концертите.

Още си го спомняше, дори сега, в защитената тишина на задния двор. Свиването на стомаха, гаденето, с което винаги трябваше да се бори, пулсирането в слепоочията, докато стоеше зад кулисите.

Сценична треска, казваше баща й. Ванеса щеше да я преодолее. Това бе единственото, което не успя да постигне.

Да, въпреки това знаеше, че може да се върне на сценичния подиум. Можеше да издържи. Можеше да се издигне още по-високо, ако се постараеше. Стига да бе сигурна, че точно това искаше.

Може би просто трябваше да си почине. Тя седна на градинската люлка и бавно се залюля. Няколко седмици или няколко месеца спокойствие, и можеше да започне да копнее за живота, който бе оставила зад гърба си. Но в момента не искаше нищо друго, освен да се наслаждава на пурпурния сумрак.

От люлката виждаше светлините в къщата и в съседните къщи. Бе вечеряла с майка си в кухнята… Или поне се бе опитала. Лорета изглеждаше обидена, когато Ванеса едва си клъвна от храната. Как можеше да й обясни, че тези дни нищо не си беше на мястото? Разяждащото чувство на празнота просто не искаше да утихне.

Още малко време, помисли тя, и щеше да премине. Всичко бе само защото не беше заета, както би трябвало. Определено не се бе упражнявала достатъчно този ден, нито предишния. Дори ако решеше да скъса със свиренето професионално, нямаше право да губи форма.

Утре, каза си наум и затвори очи. Утре не бе късно да си наложи режим. Унесена от люлеенето, посегна към якето си. Бе забравила колко бързо захладняваше, когато слънцето се скриеше зад планините.

Чу свистенето на гумите на кола, преминаваща пред къщата. После затварянето на врата. Някъде наблизо майка повика заиграло се дете. Още един прозорец светна. Проплака бебе. Ванеса се усмихна. Искаше й се да може да намери старата палатка, в която играеха двете с Джоани, и да я опъне в задния двор. Можеше да спи тук и просто да слуша града.

Обърна се при звука на кучешки лай, после видя ярката златиста козина на голямо ловджийско куче. То се втурна през съседния двор, през цветната леха, която майка й вече бе засадила с теменужки и маргаритки, и с изплезен език се хвърли към люлката. Преди Ванеса да бе решила дали да се развесели, или да се уплаши, кучето опря предните си лапи в скута й и й се ухили в кучешка усмивка.

— Здрасти. — Тя го почеса зад ушите. — Ти пък откъде дойде?

— От две пресечки по-нататък, в неудържим бяг. — Брейди излезе задъхан от сенките. — Днес направих грешката да го взема на работа. Когато излязох да го вкарам в колата, той реши да си направи крос. — Спря пред люлката. — Пак ли ще ме удариш, или мога да седна?

Ванеса продължаваше да гали кучето.

— Сигурно няма пак да те ударя.

— Ще трябва да се задоволя с това. — Брейди се отпусна на люлката и протегна крака. Кучето веднага се опита да скочи в скута му. — Не се подмазвай — сряза го той и го отблъсна.

— Хубаво куче.

— Не го ласкай. И без това има огромно самочувствие.

— Казват, че кучетата приличат на стопаните си — отбеляза Ванеса. — Как се казва?

— Конг. Беше най-големият от кучилото. — Като чу името си, Конг излая два пъти и хукна да гони сенките. — Разглезих го, като беше малък, и сега си плащам. — Брейди преметна ръце през облегалката на люлката и докосна краищата на косите й. — Джоани ми каза, че днес си ходила във фермата.

— Да. — Ванеса отблъсна ръката му. — Тя изглежда чудесно. И толкова щастлива.

— Наистина е щастлива. — Той невъзмутимо хвана ръката й. Това бе стар, познат жест. — Трябваше да видиш нашата кръщелница.

— Да. — Ванеса си издърпа ръката. — Лара е страхотна.

— А-ха. — Брейди се върна на косите й. — На мен прилича.

Тя прихна толкова бързо, че не успя да се спре.

— Още си такъв самонадеян. И би ли си държал ръцете далеч от мен?

— Никога не съм го можел. — Въздъхна, ала се отмести малко. — Навремето доста седяхме тук, помниш ли?

— Помня.

— Мисля, че първия път, когато те целунах, бяхме седнали тук, точно както сега.

— Не. — Ванеса скръсти ръце пред гърдите си.

— Права си. — И той го знаеше много добре. — Първия път бяхме в парка. Ти дойде да ме гледаш как играя баскетбол.

Тя изтупа небрежно панталоните си.

— Просто минавах случайно оттам.

— Дойде, защото аз играех без риза, а ти искаше да видиш потните ми гърди.

Ванеса отново се засмя, защото бе абсолютно вярно. Обърна се да го погледне в полумрака. Брейди се усмихваше спокойно. Винаги бе успявал да се отпусне, спомни си тя. И винаги бе успявал да я разсмее.

— Това… Имам предвид потните ти гърди… Не бяха кой знае какво.

— Малко съм понапълнял — съобщи той безгрижно. — И още играя баскетбол. — Този път Ванеса изглежда не забеляза, когато погали косите й. — Помня този ден. Беше в края на лятото, преди последната ми година в гимназията. За три месеца ти се беше превърнала от гадното хлапе на Секстънови в сексапилната Секстън, с най-невероятните дълги кестеняви коси и със страхотните си бедра, които показваше изпод късите момичешки полички. Беше такава пикла. Като те гледах, лигите ми течаха.

— Ти винаги гледаше Джули Нютън.

— Не, преструвах се, че гледам Джули Нютън, докато гледах теб. И тогава ти случайно мина покрай игрището. Беше ходила до магазина на Лестър, защото носеше бутилка безалкохолно. Газиран гроздов сок.

Тя вдигна вежди:

— Каква памет имаш!

— Хей, това са повратни точки в живота. Ти ми каза: „Здрасти, Брейди. Май страшно ти е горещо. Искаш ли да си пийнеш?“ — Той отново се засмя. — Едва не захапах топката. После започна да флиртуваш с мен.

— Не съм флиртувала.

— Пърхаше с мигли.

Ванеса със смях сви рамене.

— Никога не съм пърхала с мигли.

— Тогава пърхаше — въздъхна Брейди. — Беше страхотно.

— Доколкото си спомням, ти се фукаше с онези удари към коша. Правеше се на мъж. И после ме сграбчи.

— Помня, че те сграбчих. На теб ти хареса.

— Ти миришеше на пот.

— Сигурно. Това бе моята най-незабравима първа целувка.

Нейната също, помисли тя. Не осъзнаваше, че се бе облегнала на рамото му и се усмихваше.

— Бяхме толкова млади. Всичко беше силно, ярко и без усложнения.

— Някои неща нямат нужда от усложнения. — Но той седеше тук с нея, чувстваше как главата й лежи на рамото му, сякаш там й бе мястото, и не бе толкова сигурен. — Приятели ли сме?

— Предполагам.

— Още не съм успял да те питам колко ще останеш тук.

— Още не съм успяла да реша.

— Сигурно графикът ти е много напрегнат.

— Взех си няколко месеца отпуск. — Ванеса се размърда неспокойно. — Може да отида до Париж за някоя и друга седмица.

Той отново хвана ръката й и я обърна. Ръцете й винаги го бяха очаровали — тези дълги тънки пръсти, гладките като на бебе длани, практично изрязаните къси нокти. Не носеше пръстени. Веднъж й бе подарил един. Бе изхарчил всички пари, спечелени от цяло лято косене на трева, за един златен пръстен с невъобразимо малък изумруд. Когато й го даде, тя го целува до умопомрачение и се закле, че никога няма да го свали.

Възрастните безгрижно нарушават детските обещания. Бе глупаво да му се иска отново да види това пръстенче на пръста й.

— Знаеш ли, преди две години успях да те слушам как свириш в „Карнеги Хол“. Беше зашеметяващо. Ти беше зашеметяваща. — За изненада и на двамата поднесе пръстите й към устните си, после припряно ги пусна. — Надявах се да се срещнем, докато и двамата бяхме в Ню Йорк, ала сигурно си била заета.

Пръстите й още горяха.

— Ако се беше обадил, щях да се измъкна.

— Обадих се — сви рамене Брейди, но очите му оставаха изпитателно приковани към нейните. — Чак тогава разбрах колко велика си станала. Така и не минах през първата отбранителна линия.

— Съжалявам. Наистина.

— Не е кой знае какво.

— Не, бих се радвала да те видя. Понякога хората около мен прекалено много ме пазят.

— Мисля, че си права. — Улови брадичката й. Бе по-красива, отколкото си я спомняше, и по-крехка. Ако я бе срещнал в Ню Йорк, в по-малко сантиментална обстановка, щеше ли толкова да го привлича? Не бе сигурен, че искаше да знае. Бе поискал от нея приятелство. Бореше се да не иска нищо повече. — Изглеждаш много уморена, Ван. Цветът ти не ми харесва.

— Тази година ме съсипа.

— Добре ли спиш?

Почти развеселена, тя отблъсна ръката му.

— Не ми се прави на доктор, Брейди.

— В момента не мога да се сетя за нещо, което би ми доставило по-голямо удоволствие, обаче говоря сериозно. Ти си изтощена.

— Не съм изтощена, само малко уморена. Затова си взех почивка.

Ала той не бе доволен.

— Защо не дойдеш в кабинета на изследвания?

— Сега на това така ли му викаш? Аз съм свикнала на „Хайде да се поразходим с колата“.

— Ще стигнем и дотам. Може татко да те прегледа.

— Не ми трябва лекар. — Конг се върна и Ванеса посегна да го погали. — Аз никога не боледувам. За почти десет години не ми се е налагало да отлагам концерт по здравословни причини. — Стомахът й се сви и тя зарови лице в козината на кучето. — Няма да ти кажа, че не съм усещала напрежение, обаче се справям.

Винаги си е била твърдоглава, помисли Брейди. Може би щеше да е най-добре просто няколко дни да я държи под око — медицински, разбира се.

— Татко въпреки това би искал да те види, ако не професионално, то лично.

— Ще се отбия. — Все още надвесена над кучето, Ванеса обърна глава и в сумрака той долови познатия блясък в очите й. — Джоани казва, че не можеш да се отървеш от пациентки. Сигурно същото се отнася и за баща ти, ако още е толкова красив, какъвто си го спомням.

— Той имаше няколко… Интересни предложения. Но откакто се хванаха с майка ти, те престанаха.

Тя се изправи втрещена.

— Хванаха се? Майка ми и баща ти?

— Това е най-горещата любовна история в града. — Брейди отметна косите зад рамото й — Засега.

— Майка ми? — повтори Ванеса.

— Тя е красива жена в разцвета си, Ван. Защо да не се радва на живота?

Ванеса притисна ръка към стомаха си и се изправи.

— Прибирам се.

— Какъв е проблемът?

— Няма проблем. Прибирам се. Студено ми е.

Той я хвана за раменете. Това бе още един жест, който отприщи порой от спомени.

— Защо не й дадеш един шанс? Господ е свидетел, че тя понесе достатъчно наказания.

— Ти нищо не знаеш.

— Повече, отколкото предполагаш. — Брейди я раздруса нетърпеливо. — Остави я, Ван. Тези стари сръдни ще те изядат отвътре.

— Лесно ти е на теб! — избухна тя, преди да бе успяла да овладее горчивината си. — Винаги ти е било лесно, с твоето хубаво щастливо семейство. Ти винаги си знаел, че те обичат, независимо какво правиш или не правиш. Никой никога не те е гонил.

— Майка ти не те е изгонила, Ван.

— Остави ме да замина — промълви Ванеса. — Каква е разликата?

— Защо не я попиташ?

Тя тръсна глава и се отскубна от ръцете му.

— Преди дванадесет години аз престанах да бъда нейното малко момиченце. Престанах да бъда много неща. — Обърна се и влезе в къщата.