Нора Робъртс
Незавършена соната (10)

Десета глава

— Това беше последният пациент, доктор Тъкър.

Брейди разсеяно вдигна глава от картона на бюрото си и фокусира погледа си върху сестрата.

— Какво?

— Това беше последният пациент. — Тя вече мяташе чантата си през рамо и се гласеше да си тръгва. — Да заключа ли?

— Да. Благодаря. До утре. — Той слушаше с половин ухо прещракването на ключалките и шумоленето на папките, прибирани в чекмеджетата. Дванадесетчасовият работен ден бе към края си. Четвъртият дванадесетчасов работен ден тази седмица. Хаятаун не можеше да се мери с Ню Йорк, но колкото до отделяното време, Брейди бе открил, че да си общопрактикуващ лекар в малко градче бе не по-малко натоварващо, отколкото да си завеждащ отделение в голяма болница. Освен обичайния поток от пациенти, посещения в болницата и оформяне на документи, вече повече от седмица не можеше да се откъсне от слушалката си заради избухналата епидемия на варицела и зачестилите стрептококови инфекции на гърлото.

Половината град или се чешеше, или грачеше, помисли Брейди и остави документите. От празниците насам чакалнята бе вечно препълнена. Като единствения лекар в областта той записваше часове, правеше домашни посещения, викаха го по спешност. Нямаше време да се храни, помисли тъжно. Жалко, че вече ходеше при малките си пациенти с балончета и пластмасови колички, а не с бонбони и шоколади.

Няколко дни можеше да изкара със замразена храна, притоплена в микровълновата печка. Можеше дори почти да не спи. Ала не можеше без Ванеса. Не я бе виждал от неделята след сватбата. Неделята, която бяха прекарали едва ли не изцяло в леглото. Бе принуден да отмени три срещи. За някои жени, помисли Брейди, само това би било достатъчно да прекратят всяка връзка.

Хубаво, че тя знаеше колко лошо можеше да бъде. Да е омъжена за лекар за една жена означаваше да е омъжена за неудобства. Отменени вечери, отложени отпуски, прекъснати сънища.

Затвори картона и разтърка очи. Ванеса щеше да се омъжи за него, бе го решил. Щеше да се погрижи за това. Стига да можеше да се измъкне за един час, за да подготви обстановката и да й направи предложение.

Взе пощенската картичка от ръба на бюрото си. Великолепен пейзаж — слънце, залязващо над морето, палми и пясък. И набързо надраскана с почерка на баща му бележка на гърба.

— Дано си прекарваш добре, татко — измърмори той, като я гледаше. — Защото когато се върнеш, ще си платиш.

Чудеше се дали на Ванеса би й харесал един тропически меден месец. Мексико, Бахамите, Хаваи. Горещи, лениви дни. Горещи, страстни нощи.

Много бързаш, напомни си Брейди. Не можеш да караш меден месец, преди да се ожениш, а не можеш да се ожениш, преди да убедиш своята бъдеща жена, че не може да живее без теб.

Бе си обещал да не бърза с Ванеса. Да й даде всичката романтика, която първия път бяха пропуснали. Дълги разходки на лунна светлина. Вечери с шампанско. Нощни пътешествия й дълги разговори. Но старото нетърпение не му даваше мира. Ако сега бяха женени, той можеше да отнесе уморените си кости вкъщи. Тя щеше да е там. Може би щеше да свири на пианото. Или щеше да се е сгушила в леглото с книга. В съседната стая щеше да спи дете. Или две деца.

Прекалено бързо, напомни си Брейди. Ала преди да я види, той не знаеше колко иска такъв обикновен и традиционен дом. Жената, която обича, децата, които двамата са създали. Коледни утрини и неделни следобеди.

Облегна се назад и затвори очи. Представяше си го идеално. Прекалено идеално, призна си Брейди. Знаеше, че фантазиите му оставят въпроси без отговор и проблеми без решение. Те вече не бяха деца, които живеят с мечтите си. Ала бе прекалено уморен, за да бъде логичен. Прекалено много му се искаше, за да бъде разумен.

 

 

Ванеса стоеше на прага и го гледаше със смесица от изненада и страхопочитание. Това бе Брейди, напомни си тя. Нейният Брейди. Но тук изглеждаше толкова различно, толкова професионално, с бяла престилка, обграден от дипломи и сертификати в рамки. На бюрото му старателно бяха подредени папки, а от джоба му се подаваше офталмоскоп.

Това не бе дивият хлапак, решил да удари едно ляво кроше на света. Това бе сериозен, отговорен мъж, от когото зависеха стотици хора. Той вече бе намерил своята ниша.

А къде бе нейната? Брейди бе направил своя избор и намерил своето място. Ванеса още се луташе. Ала колкото и да залиташе и да се препъваше, винаги се стремеше към него. Винаги се връщаше при него.

С лека усмивка влезе в кабинета.

— Имате записан още един пациент, доктор Тъкър.

— Какво? — Той рязко отвори очи и се вгледа в нея. Мечти и реалност се сляха. Тя стоеше от другата страна на бюрото. Косата й бе прибрана назад, бе облечена с тънка памучна блуза и панталони.

— Можех да кажа тревога първа или втора степен, нещо от тези неща, които слушаш по телевизията, но не знаех какво ще подхожда. — Ванеса остави на бюрото кошницата, която носеше.

— Ще се задоволим със „здрасти“.

— Здрасти. — Засмя се и огледа кабинета. — За малко да не вляза. Когато стигнах до вратата, ми се стори толкова… Страшен.

— Страшен ли?

— Като лекар. Истински лекар — засмя се тя отново. — Който бие инжекции, говори ужасни неразбираеми неща и драска разни заврънкулки по рецептите.

— Хм — измърмори Брейди. — А-ха.

— Точно така.

— Мога да си сваля престилката.

— Не, всъщност ми се струва, че ми харесва. Стига да обещаеш да не ме накараш да си покажа езика. Срещнах сестрата, когато си тръгваше. Тя ми каза, че за днес си свършил.

— Току-що. — Щеше да се наложи останалите документи да почакат. — Какво има в кошницата?

— Вечеря… Или нещо подобно. Тъй като ти не правиш посещения по домовете, реших да видя дали ще можеш да ме приемеш в кабинета си.

— Странно съвпадение, току-що един пациент се обади, че няма да дойде. — Умората просто се изпари, докато я гледаше. Не си бе сложила червило, а носът й бе обсипан с лунички. — Седни и ми кажи какъв ти е проблемът.

— Ами… — Ванеса седна на стола пред бюрото. — Разбирате ли, докторе, чувствам се някак лекомислена. И разсеяна. Започвам да правя нещо и забравям какво правя. Усещам се, че гледам в празното пространство.

— Хм.

— Освен това имам болки. Тук. — Тя сложи ръка на сърцето си.

— Ах…

— Една такава пулсираща болка. А през нощта… — Прехапа устни. — Ме спохождат сънища.

— Наистина ли? — Той заобиколи бюрото и приседна на ръба му. Усети аромата й, лек и почти неуловим. — Какви сънища?

— Много са лични — обясни Ванеса целомъдрено.

— Аз съм доктор.

— Вярно — засмя се тя. — Още не си ми казал да се съблека.

— Добра идея. — Брейди стана и я хвана за ръката. — Ела с мен.

— Къде?

— В твоя случай се налага пълен преглед.

— Брейди…

— За теб съм доктор Брейди. — Той запали лампата в първи кабинет. — Сега за болките.

Ванеса му хвърли един бавен, премерен поглед.

— Очевидно посягаш към медицинския спирт.

Брейди просто я повдигна и я сложи на кушетката.

— Отпусни се, миличка. Ненапразно ме наричат „Доктор Охболи“. — Извади офталмоскопа и го насочи право в очите й. — Да, определено са зелени.

— Е, това поне е успокоително.

— Ти ще кажеш. — Остави инструмента настрани. — Добре, разкопчай си блузата да ти проверя рефлексите.

— Ами… Щом съм тук… — Бавно започна да разкопчава копчетата. Отдолу имаше синя коприна. — Нали няма нужда да си слагам марлена маска?

Той затаи дъх.

— Мисля, че можем да се задоволим с това. Изглеждаш в отлично здраве. Всъщност, мога да кажа, че изглеждаш направо идеално.

— Обаче имам тези болки. — Тя хвана ръката му и я притисна към гърдите си. — В момента имам сърцебиене, чувстваш ли?

— Да… — Брейди се омая от усещането за коприна и плът. Нейната плът. — Мисля, че е заразно.

— Кожата ми е гореща — прошепна Ванеса. — А краката не ме държат.

— Определено е заразно. — Смъкна с пръст тънката копринена презрамка от рамото й. — Може би ще трябва да бъдеш поставена под карантина.

— С теб, надявам се.

Той разкопча панталоните й.

— Това е идеята.

Когато изрита сандалите си, и другата презрамка се свлече от рамото й. Гласът й бе станал дрезгав и задъхан.

— Постави ли ми диагноза?

Брейди издърпа панталоните й.

— Прилича на рок пневмония и буги-вуги грип.

Тя се бе извила да му помогне.

— Какво?

— Прекалено много Моцарт.

— О… — Обви ръце около раменете му. Сякаш от години не го бе прегръщала. Когато устните му намериха малката трапчинка между ключиците й, Ванеса се усмихна: — Ще можете ли да ми помогнете, докторе?

— Ще направя всичко възможно.

Устните му се плъзнаха върху нейните. Бе като да се прибере у дома. Въздишката й се сля с неговата и тя се облегна на него. Замечтано промени ъгъла на целувката и остави вкуса му да се влее в нея. От каквото и да бе болна, точно това бе нужното лекарство.

— Вече се чувствам по-добре. — Захапа го по устната. — Още.

— Ван?

Натежалите й очи се отвориха и докато пръстите й галеха косите му, тя му се усмихна. Светлината засия в очите й и той отново видя в тях себе си, уловен в зелена мъгла. Този път не изгубен. Намерен.

Всичко, което някога бе искал, всичко, от което някога бе имал нужда, всичко, за което някога бе мечтал, всичко бе тук. Брейди усети как само за един миг закачливото удоволствие се превърна в изгаряща болка. Със стон се нахвърли отново върху устните й.

Този път нямаше търпение. Макар промяната да я изненада, Ванеса не се уплаши. Той бе нейният приятел, нейният любовник. Нейният единствен. Чувстваше безумие и трескавост, които наелектризираха, изискваха, завладяваха. В нея се надигнаха същите емоции и тя го привлече по-близо.

Още, помисли отново, ала този път трескаво. Никога нямаше да може да се насити на усещането, че бе толкова желана. Ванеса смъкна престилката му и впи зъби в устните му. Дръпна тениската му, още преди престилката да бе паднала на пода. Страстта бумтеше в нея като барабан. Искаше да чувства под дланите си плътта му, топлината му. Искаше да вкуси тази плът.

Ласките му бяха спокойни, сладостни и прекрасни. Този път се наслаждаваше на огъня, на тъмнината, на лудостта.

Загубил самообладание, Брейди бутна гърба й върху тясната кушетка и разкъса тънката коприна. Вече не можеше да търпи нищо между тях, само плът срещу плът и сърце срещу сърце. Тя бе истинско чудо — стройни ръце и крака, неуловими извивки, млечнобяла кожа и деликатни кости. Искаше му се да докосне, да вкуси, да погълне всеки сантиметър.

Но нейните желания бяха не по-малки от неговите. Ванеса го издърпа към себе си и устните й започнаха да обхождат лицето му, шията, гърдите и по-нататък. Груби и алчни, ръцете й се впуснаха по тялото му, а търсещите й устни го побъркваха.

Неговият вкус, горещ, тъмен и мъжествен. Свят й се завиваше от него. Тялото му, силно, твърдо и мускулесто. От него оставаше без сили. Влажната му кожа се плъзгаше под дланите й. А тя свиреше на него, както би свирила най-любимия си концерт за пиано.

Страхуваше се, че сърцето й може да се пръсне от бесния ритъм. Главата й се въртеше, тялото й трепереше. И въпреки това чувстваше сила, която се надигаше през мъглата. Откъде можеше да знае, че може да дава толкова много и да взема толкова много?

Пулсът й бумтеше под пръстите му. Дишането му бе накъсано. Ванеса видя ехо от собствената си страст в очите му, вкуси я в устните му. За нея, помисли тя, отдавайки се на целувката. Само за нея.

Той впи пръсти в бедрата й. С всеки дъх, който поемаше, ароматът й нахлуваше като наркотик в тялото му. Косите й се спускаха върху лицето му, закриваха светлината и му позволяваха да вижда само нея. В очите й играеше лека усмивка. С всяко движение го подмамваше.

— За Бога, Ван… — Името й прозвуча едновременно като проклятие и като молитва. Усещаше, че ако не я има сега, ще умре.

Тя се размърда и се изви назад. За един миг времето спря и с него дишането му, мисленето му, животът му. Виждаше само нея, косите й, струящи като дива червена река, тялото й, бяло и блестящо под ярката светлина, лицето й, озарено от силата, която току-що бе открила.

И после Ванеса повлече и двамата и имаше само скорост и звук.

Това бе красота. Тя й се отдаваше. Протегна ръце и ги изгуби в собствените си коси. Това бе чудо. И удоволствие. Никоя симфония не я бе въодушевявала толкова. Никоя прелюдия не й бе звучала толкова страстно. Още докато бе разтърсена от усещането, молеше за още.

В ненаситността имаше свобода. Имаше екстаз в съзнанието, че можеше да вземе колкото поиска. Възбуда от това, че може да дава също толкова щедро.

Сърцето й биеше оглушително в ушите й. Ванеса се вкопчи в ръцете му и вплете пръсти в неговите. Хванати здраво, достигнаха заедно до върха.

Сгуши се върху него. Костите й бяха омекнали, главата й се въртеше, сърцето й започваше да успокоява своя бяг. Кожата му бе влажна, като нейната, тялото му бе отпуснато. Когато притисна устни към шията му, тя почувства трескавите удари на сърцето му.

Бе го направила, помисли си, все още замаяно. Бе взела нещата в свои ръце и бе дала и на двамата и удоволствие, и страст. Дори нямаше нужда да мисли, само да действа, да чувства. Увлечена от това ново самочувствие, Ванеса се опря на лакът и му се усмихна.

Очите му бяха затворени, лицето му толкова спокойно, че явно малко му оставаше да заспи. Ударите на сърцето му се успокояваха. През удовлетворението тя усети как желанието й отново разцъфтява.

— Докторе — прошепна и захапа ухото му.

— Хм?

— Чувствам се много по-добре.

— Хубаво. — Брейди пое дълбоко въздух и издиша. Струваше му се, че това бе най-голямото натоварване, което можеше да издържи в продължение на дни. — Помни, че твоето здраве е моя работа.

— Радвам се да го чуя. — Тя за опит прокара пръст по гърдите му. И почувства как мускулите му подскачат. — Защото ми се струва, че ми трябва още лечение. — Плъзна език по шията му. — Защото още усещам онези болки.

— Вземи два аспирина и ми се обади след един час.

Ванеса се засмя — нисък, дрезгав звук, от който кръвта му отново забуча. Бавно и изкусително обсипа лицето му с целувки.

— Господи, колко си вкусен. — Наведе устни към неговите.

— Ванеса… — Можеше спокойно да заспи под нежните й ласки. Ала когато ръката й се плъзна надолу, удоволствието се превърна в нещо по-настойчиво. Той отвори очи и видя, че тя му се усмихва. Бе развеселена, забеляза Брейди. И напълно владееше положението. — Търсиш си белята.

— Да. — Ванеса отново се наведе да го ухапе по устните. — Но ще си я намеря ли?

Той отговори на въпроса й за удоволствие и на двамата.

— Боже мили! — възкликна Брейди, когато отново можеше да диша. — Ще позлатя тази кушетка.

— Мисля, че се излекувах. — Тя отметна косите от челото си и стъпи на пода. — Засега.

Той простена и спусна крака от кушетката.

— Чакай да видиш сметката.

— Чакам с нетърпение. — Ванеса му подаде панталоните и започна да се облича. Не знаеше как ще е за него, ала тя никога вече нямаше да може да мисли по същия начин за първи кабинет. — И като си помисля, че дойдох да ти предложа сандвичи с шунка.

— Шунка? — Пръстите му спряха върху ципа. — В смисъл на храна? Месо и хляб?

— И пържени картофи.

Брейди вече преглъщаше.

— Смятай, че си платила за всичко.

Ванеса отметна назад коси. Бе сигурна, че ако се чувстваше още малко по-добре, щеше да наруши закона.

— Доколкото разбирам, това означава, че си гладен.

— От сутринта не съм ял. Варицела — обясни той. — Ако някоя жена ми беше предложила сандвич с шунка, щях да й целувам краката.

Тя размърда пръстите на краката си.

— Звучи добре. Отивам да донеса кошницата.

— Чакай. — Брейди я хвана за ръката. — Ако останем в тази стая, сестрата утре като отвори, ще получи шок.

— Добре. — Ванеса взе тениската му. — Какво ще кажеш да я занесем обратно у нас? — Потърка буза в мекия памучен плат и му я подаде. — И да ядем в леглото.

— Харесва ми твоят начин на мислене.

 

 

Един час по-късно бяха проснати върху леглото на Ванеса и Брейди изливаше последната капка от бутилка шардоне. Ванеса бе преровила къщата да търси свещи. Сега те светеха из цялата стая, докато от радиото до леглото тихо се чуваше музиката на Шопен.

— Това е най-хубавият ми пикник, откак бях тринадесетгодишен и се натресох на купона на момичешкото скаутско дружество.

Тя отмъкна последния пържен картоф, после справедливо го раздели на две.

— Чух за това. — При нейните репетиции не й оставаше време за момичешки скаутски купони. — Винаги си бил покварен.

— Ами трябваше да видя Бети Джийн Баумгартнър гола. Е, почти гола — поправи се той. — Беше по тренировъчен костюм от шорти и сутиен, но на тринадесет години това изглежда доста еротично.

— Покварен тип.

— Просто хормони. — Брейди отпи от виното си. — За твое щастие са ми останали още. — С доволна въздишка се облегна назад на възглавницата. — Макар и да остаряват.

Ванеса се наведе и го целуна по коляното. Чувстваше се глупава романтичка.

— Липсваше ми, Брейди.

Той отвори очи.

— И ти ми липсваше. Съжалявам, че тази седмица беше такава лудница.

— Разбирам.

Брейди протегна ръка и нави кичур от косата й около пръста си.

— Надявам се, че разбираш. Само работните часове тази седмица бяха двойни.

— Знам. Варицела. Двама от моите ученици са болни. Чух, че освен това си изродил едно бебе, момченце, три килограма и седемстотин грама, извадил си две сливици, зашил си раната на ръката на Джек и си гипсирал един счупен пръст. И всичко това, освен ежедневните кашлици, кихавици, болки и прегледи.

— Откъде знаеш?

— Имам си източници. — Тя го докосна по бузата. — Сигурно си изморен.

— Бях, преди да те видя. Както и да е, когато татко се върне, ще ми олекне. Получи ли картичка?

— Да, днес. — Ванеса остави виното си. — Палми, пясък и залез. Изглежда, че добре си прекарват.

— Надявам се, защото когато се върнат, имам намерение да си сменим местата.

— Как да си сменим местата?

— Искам да заминем някъде с теб, Ван. — Той хвана ръката й и я целуна. — Където поискаш.

— Да заминем? — Нервите й започнаха да се опъват. — Защо?

— Защото искам да съм само с теб, съвсем сами, както никога не сме могли да бъдем.

Тя преглътна.

— Сега сме сами.

Брейди остави чашата си.

— Ван, искам да се омъжиш за мен.

Не можеше да се преструва на изненадана. Още откак той произнесе думата „любов“, тя знаеше, че следващата щеше да е „брак“. Не изпита и страх, какъвто очакваше. Ала наистина се смути.

Бяха говорили за брак и преди, когато бяха много млади и женитбата им изглеждаше като красива мечта. Сега вече знаеше, че бракът означава работа и обвързване, и общо мнение.

— Брейди, аз…

— Не си го бях представял така — прекъсна я той. — Исках да бъде както трябва, да ти дам пръстен и да кажа нещо поетично. Обаче нямам пръстен и всичко, което мога да ти кажа, е, че те обичам. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам.

— Брейди… — Ванеса притисна ръка към бузата му. Не би могъл да й каже нищо по-поетично. — Искам да мога да кажа да. До този момент не осъзнавах колко го искам.

— Тогава кажи го.

Очите й бяха големи и влажни.

— Не мога. Прекалено е рано. Не — спря го, преди да бе избухнал. — Знам какво ще ми кажеш. Познаваме се почти цял живот. Вярно е. Но в определен смисъл е също толкова вярно, че сме се запознали едва преди няколко седмици.

— Никога не е имало друга, освен теб — произнесе той бавно. — Всяка друга жена, до която съм се доближавал, беше само заместител. Ти беше дух, който ме преследваше, където и да отидех, и който изчезваше, когато протегнех ръка да го докосна.

Нищо не би могло повече да я трогне и повече да я разстрои.

— Когато се върнах, животът ми се преобърна с главата надолу. Никога не съм мислила, че ще те видя отново… И мислех, че и да те видя, няма значение, нищо няма да почувствам. Обаче има значение и аз чувствам, а от това нещата стават само още по-трудни.

Тя казваше почти това, което Брейди искаше да чуе. Почти.

— Не би ли трябвало да стават по-лесни?

— Не. Бих искала да беше така. Не мога да се омъжа за теб, Брейди, преди да мога да погледна в огледалото и да позная себе си.

— Не разбирам за какво, по дяволите, говориш.

— Знам, че не можеш. — Ванеса прокара ръце през косите си. — Аз самата почти не разбирам. Всичко, което знам, е, че не мога да ти дам това, което искаш. Може би никога няма да мога.

— Добре ни е заедно, Ван. — Той едва се спираше да не я сграбчи. — По дяволите, ти го знаеш.

— Да. — Причиняваше му болка. Едва го издържаше. — Брейди, има прекалено много неща, които не разбирам за себе си, прекалено много въпроси, на които нямам отговори. Моля те. Преди да ги имам, не мога да говоря за брак, за неща за цял живот.

— Моите чувства няма да се променят.

— Надявам се.

Той бавно се отдръпна.

— Този път няма да избягаш от мен, Ван. Ако избягаш, ще тръгна след теб.

Моментално в душата й се надигна гордост.

— Казваш го като заплаха.

— Наистина е заплаха.

— Не обичам заплахите. — Тя отметна назад коси. — Би трябвало да помниш, че не ги търпя.

— А ти би трябвало да помниш, че аз ги изпълнявам. — Хвана я за раменете и я привлече към себе си. — Ти ми принадлежиш, Ванеса. Рано или късно ще трябва да си го набиеш в главата.

По гърба й полазиха тръпки, както винаги, когато видеше този опасен поглед в очите му. Ала тя вдигна глава.

— Аз принадлежа първо на себе си, Брейди. Или поне имам това намерение. Ще трябва да си го набиеш в главата. След това може би между нас ще има нещо.

— Между нас и сега има нещо. — Когато устните му се спуснаха към нейните, Ванеса вкуси гнева му, безсилието му, страстта му. — Не можеш да го отречеш.

— Тогава нека това ни бъде достатъчно. — Очите й бяха тъмни и настойчиви като неговите. — Аз съм тук, с теб. Докато съм тук, няма нищо друго и никой друг. — Ръцете й се обвиха около него. — Нека това да бъде достатъчно.

Но не бе достатъчно. Дори когато се изтърколи върху нея, когато впи гладно устни в нейните, когато кръвта му пламна, той знаеше, че това не бе достатъчно.

На сутринта, когато се събуди сама, с неговия аромат върху вече изстиващите чаршафи, тя се страхуваше, че никога няма да бъде достатъчно.