Синтия Идън
Обвързани с кръв (5)

Глава 5

Морган улови Джейс, преди да падне. От гърдите й се изтръгна писък, докато го притискаше, колкото можеше по-плътно до себе си.

Много добре знаеше какво трябва да направи.

Бе спасила Пол по този начин. Той бе пребит, кървеше, умираше сам в една мръсна алея. Не беше в състояние да говори, защото в гърлото му бе забит нож. Устните му трепереха и той само успя да прошепне: „Помогни ми“.

И тя го бе направила. Беше дала на един непознат вечността.

Сега на всяка цена трябваше да спаси мъжа, когото бе взела за съпруг.

Много внимателно отпусна Джейс на земята. Глутницата се скупчи около тях, почти закривайки светлината. Луис стоеше точно до нея. Сграбчи китката му, преди той да успее да я спре. Ноктите му бяха все още бяха удължени и тя ги прокара по дължината на гърлото си.

— Cher, не, какво…

От шията й закапа кръв и намокри тениската й. Тя се наведе над Джейс. Очите му бяха отворени. Взираха се в нея.

— Пий от мен.

Зениците му леко припламнаха от гняв, но тя поднесе гърлото си до устата му.

— Пий!

Устните му се разтвориха. Езикът му облиза кожата й. Върховете на зъбите му се забиха в шията й. И тогава започна да пие. Отначало бавно. Толкова бавно. След един напрегнат момент, ръцете му се вдигнаха и се увиха около нея. Придърпа я по-близо, прегърна я по-силно.

Още по-силно.

Морган усети как кучешките му зъби потънаха докрай в плътта й. Въпреки това остана неподвижна. Той се нуждаеше от това. Устата му смучеше.

Устните. Езикът. Зъбите. Той вземаше.

— Спри! — Това бе крясъкът на Девън.

Над рамото на Джейс, тя видя старейшината на Съвета, който опитваше да се провре през глутницата.

Мъжете го бутаха назад.

— Морган, не! Той ще те унищожи! Ще унищожи всички ни!

Но Джейс ги бе спасил днес. Тя затвори очи. Започваше да чувства силното влияние на слънчевата светлина като тежест върху кожата си. Сякаш я притискаше.

Девън спря да крещи.

Сърцето й забави ритъма си. Дишането й стана повърхностно.

Джейс продължаваше да я прегръща. Много здраво.

Той… той би трябвало да е поел достатъчно кръв вече. Доближи ръцете си до гърдите му и го бутна.

Той не спря.

Страхът стегна стомаха й.

Тогава Джейс прокара език по гърлото й и ръмжащият му шепот стигна до ушите й.

— Още.

И тя се запита колко още щеше да вземе.

* * *

Девън заотстъпва назад, далеч от вълците. Шибани животни. Всеки момент можеха да го разкъсат. Той не бе забравил нареждането на Алфата. Копелето бе заповядало да ги убият толкова небрежно, все едно си поръчваше вечеря. „Убийте ги!“

Когато Алфата възвърнеше своите сили, Девън не се съмняваше, че ще даде същата заповед още веднъж.

При начина, по който Алфата поглъщаше кръвта на Морганна, силите му щяха да се възвърнат за секунди. Не осъзнава ли това… Толкова ли е сляпа?!

Той се втурна през къщата и се спусна дълбоко надолу по криволичещите й тайни тунели.

Тунели за бягство — защото вампирите винаги трябваше да бъдат подготвени.

Девън лъкатушеше през подземните коридори, движеше се перфектно в тъмнината. Вляво, вдясно…

Набра комбинацията на изпречилата се пред него врата. Масивната ключалка се отвори със свистене и той побърза да влезе вътре.

Нямаше време за губене. Убий или ще бъдеш убит.

Веднъж приключил напълно с демоните, Джейс нямаше да има спиране. Алфата щеше да иска пълен контрол над района.

А Девън нямаше намерение да се кланя на животното.

— Пусни ме да си ида, дяволите да те вземат! — Викът на пленника отекна в лабораторията.

Неговата лаборатория. Неговата стая за игри.

Девън грабна скалпел от масата. Острият му ръб блестеше перфектно на светлината.

Когато за първи път започна с експериментите, Девън използваше ръцете си. После разбра какво си мислят другите за него; че прекалено много се наслаждава на работата си. Защото наистина е така.

Затова сега използваше хирургически инструменти, за да изглежда… по-безпристрастно. Все тая. Те кървяха. Аз се усмихвам.

В лабораторията нямаше никой, освен последния му опитен образец. Ако Морганна знаеше, че не е прекратил експериментите…

О, както и да е! Кучката не можеше да го спре сега. Никой не можеше.

Той прекоси помещението и застана пред вълка.

— Ще ми бъдеш много полезен, Майк.

Щом силата на Морганна се бе увеличила само от няколко глътки вълча кръв, колко ли силен щеше да стане, ако източи всичката кръв на вълка? Достатъчно силен, за да се пребори с Алфата. Достатъчно силен, за да властва.

Вълкът се втренчи в Девън.

— Иди си го начукай!

Девън направи разрез през гърлото на вълка със скалпела и подложи чаша, за да събере изтичащата кръв.

Нямаше да цапа зъбите си с плътта на животното.

Вълкът опъна веригите, в които беше окован, когато кръвта започна да се лее от тялото му.

Девън се усмихна.

* * *

Хората на Джейс пренесоха демона, който бе атакувал Морган, вътре в огромната къща на вампирите. Главата на мъжа бе изкривена на една страна и висеше под странен ъгъл. Не за дълго, обаче. Счупването на врата не можеше да убие демон. Но когато откъсна главата от тялото му, ще бъде мъртъв демон.

Джейс никога преди не бе влизал в имението на вампирите. Беше обикалял около външните му стени много пъти. Дори бе убивал в близост до него. Но никога не се бе разхождал из коридорите и залите. Е, да, всичко беше толкова скъпо, колкото си бе мислил. Луксозни мебели. Мраморни плочки. Големи, блестящи полилеи.

Пари. Класа.

И… фонтан с кръв.

Той обърна гръб на фонтана и откри, че Морган го гледа. Макар и по-бледа от преди, тя все пак срещна погледа му. Сега устните й не бяха червени, а съвсем бледа сянка на розовото, златистите точици в очите й бяха избледнели.

Беше взел твърде много.

Кръвта й и приливът на енергия, който идваше с нея, водеха до пристрастяване.

Налагаше се да бъде по-внимателен със своята вампирка. Много по-внимателен.

— Колко дълго? — попита Луис.

Вампирите се бяха наредили в единия край на залата, вълците в другия. Джейс стоеше по средата.

Морган… тя чакаше редом до вампира, който Джейс изгаряше от желание да убие. Този, който я докосваше твърде често. Пол.

— Десет минути. Може би пет. — Луис сви рамене. — Може и да е по-рано. Знаеш, че те никога не остават дълго в това състояние.

Не е много време, но…

Той пристъпи напред и хвана ръката на Морган. Когато я докосна, улови задълбочаването на аромата й. Но не на възбуда.

На страх.

Беше взел твърде много.

Бе се наложило Луис да я измъкне от ръцете му. Джейс стисна зъби, когато болката го прониза.

Ако Луис не ме беше спрял… Въздъхна тежко.

Сега имаше още един дълг към този вълк.

— Трябва да останем за малко сами.

По гърлото й вече нямаше кръв. Раните й се бяха затворили, но около очите й имаше тъмни сенки.

— Не, вълко. — Отговорът дойде от глупака, който се правеше на неин защитник. — Това е последното нещо, което ти трябва.

Вълците се раздвижиха, помръднаха само сантиметри напред, но той усети как нивото на агресията им се покачи. Защото неговото ниво на агресия бе достигнало своя пик.

— Не заставай отново между нас.

Но вампирът пристъпи напред.

— Не ме е страх от…

— Смъртта? — завърши Джейс недоволно. — Сигурен ли си в това? Защото в една хубава тъмна нощ, в една алея, която миришеше на кръв и повръщано, ти определено изглеждаше уплашен от мен. — Джейс не бе съвсем сигурен как точно се случи това. Вампирите бяха единствените, които са в състояние да пият спомени, но когато бе взел от кръвта на Морган малко преди това, бе видял целия й живот. Беше видял как трансформира този тип — Пол — беше видял дори, че плачеше и шепнеше извинения. Тя не искаше да го превръща в чудовище, но и не бе в състояние да го остави да умре, не и когато той искаше да живее.

— Задник… — Пол се нахвърли върху Джейс с оголени зъби.

— Спри! — разнесе се тихият глас на Морган. Ръката й докосна рамото на Пол и вампирът веднага се укроти. Тя вдигна глава и срещна погледа на Джейс. — Откъде знаеш за онази нощ?

Нямаше смисъл да лъже. Освен това, не искаше да лъже. Не и нея.

— Пих от твоите спомени, принцесо.

От страната на вампирите незабавно се разнесе ропот на недоверие. Пол поклати глава.

— Не, няма начин това да се случи. Много от човеците са вкусвали нашата кръв, но не са видели нищо.

— Аз не съм човек — Джейс посочи очевидното. — Тези правила не важат за мен. — Освен спомените, в кръвта им имаше и минало, всички тези дълги векове на омраза, които стояха между вампири и върколаци, е, неговият вид не искаше да губи времето си в опитване на вампирската кръв. Разкъсваха ги на парчета. Обезглавяваха ги. Но никога не вкусваха кръвта им.

— Играта се промени сега — каза той, когато вампирите и вълците се спогледаха. Джейс не знаеше дали това е за добро или лошо. Зад него се чу щракане на кости. Той погледна назад, но звукът не бе дошъл от някой от неговите хора. Шията на демона изпука и се върна обратно на мястото си. Не бе отнело много време. — Дръж го! — нареди на Луис. — Не… започвайте, докато не се върна.

Щеше да го изтезава. Щеше да направи всичко, което трябва, за да накара демона да говори.

Тогава погледна към Морган.

— Ти се нуждаеш от мен.

— Защо? — Отново този Пол! — Наистина ли си мислиш, че тя се нуждае от някой, който да я пресуши до капка?

Копелето си просеше боя. Просто си го просеше. Но… Морган го защитаваше.

— Също както направи ти, когато тя те промени? Колко дни спа тя след това, защото ти взе прекалено много? Колко…

— Стига! — Викът на Морган накара всички да замръзнат на място. Тя изглеждаше толкова отпаднала, че дори и най-лекият бриз би я повалил на земята, но гласът й прозвуча мощно, изпълнен несъмнено с ярост. — Ти! — Тя заби пръст в гърдите на Пол. — Ти беше отчаян, променяше се — трябваше да вземеш кръвта ми. Аз ти я предложих.

Пол се подсмихна. Този наистина си го проси.

— А ти! — Тя въздъхна тежко, клатейки глава и се фокусира върху Джейс. — Какво си мислиш, че трябваше да направя? Да те оставя да умреш пред очите ми? — Преди да успее да й отговори, тя прокара трепереща ръка по шията си. — Ти може да си Алфа задник, но си мой, и аз няма да позволя да си отидеш, без да се боря за живота ти.

— И аз няма да те оставя да си отидеш. — Никога. Ръката му се вдигна и леко потри белезите, които бе оставил върху плътта й. — Сега ти имаш нужда от мен… нека ти помогна.

Езикът й се стрелна навън и облиза горната й устна. Джейс знаеше, че тя разбира смисъла на думите му, защото зъбите й започнаха да се удължават.

— Битката наближава. Трябва да си силна. — А силата щеше да получи от него. Той се отпусна назад и й подаде ръката си. — Ела с мен.

Но Морган поклати глава.

— Това не е твоето място, вълко. — Тялото му се скова. Прониза го болка. — Моето е. — Тя сграбчи ръката му. — Така че, ти ще дойдеш с мен.

И тогава го поведе, далеч от вампирите и вълците. Качиха се по вита стълба и влязоха в стая без прозорци. Една стая, която миришеше на нея.

Преди да затвори вратата, тя вече беше в обятията му.

Пет минути.

Дори не толкова. Не сега.

Устните му се впиха в нейните. Езикът му се плъзна в устата й. Тя отвърна на целувката му без колебание, въпреки че миризмата на страх все още се носеше от кожата й. Той я погали с езика си, погали я с устните си, но миризмата остана. Джейс стисна челюст и вдигна глава.

— Спри!

Миглите й потрепнаха и се вдигнаха и тя примигна към него.

— Защо?

— Защото те е страх от мен. — Той се отдръпна. Възможностите бяха две — или да се отдалечи, или да й се нахвърли, а той искаше да й покаже, че може да се контролира. Но нямаше да изтрае дълго.

В сравнение с останалата част от имението, апартаментът й беше обзаведен семпло. Кожен диван. Телевизор. Лавици с книги. И вдясно… легло. Голямо, с балдахин.

Морган в леглото…

Картината бе твърде изкушаваща, за да й устои. Демонът щеше да почака. Вампирите и вълците можеха да го… забавляват.

Той посегна към ръката на Морган. Преплете пръсти с нейните и я поведе към леглото. Когато седна на ръба на матрака се втренчи в него.

— Не мога да те разбера, вълко.

— Ти вкуси от моя живот. — Сега наистина знаеше какво означава това. — Как бих могъл да имам тайни от теб? — Отпусна се на колене и намести тялото си между разтворените й крака. Тогава наклони глава и й предложи шията си. — Пий!

Това беше върховният жест на подчинение. За нея, само за нея.

Морган едва не бе загубила живота си заради него.

Луис, така ще назовем първия ни син, след като ти… защото ти, проклетнико, ми спаси задника.

Ако бе отишъл твърде далеч, ако бе взел прекалено много от нея…

Очите й изглеждаха толкова огромни, когато погледна към него.

— Не се бой от мен. — Искаше думите му да бъдат молба, но прозвучаха като заповед. По дяволите! Той се прокашля. — Това няма да се случи отново. Давам ти думата си за…

— Когато Луис те дръпна за рамото, ти вече се беше отдръпнал.

Той примигна.

— Ти запази контрол. И кръвта… беше дадена доброволно.

Тя не пиеше от него. Защо, по дяволите, не искаше?

Ръката й се плъзна под ризата му. Притисна се към сърцето му. Гърдите му бяха голи. След промяната и яростта, вълците бяха облечени отново в дънките си, но повечето от тях не си правеха труда да обличат нещо под ризите. Докосването й сякаш прогори плътта му.

Тя погледна надолу към ръката си. Към гърдите му.

— Кое е това, което отличава човека от звяра? — попита тихо Морган.

Той принуди челюстите си да се отворят.

— Няма разлика.

Ръката й се спусна по-ниско. Намери ципа на дънките му.

— Когато си вълк — гласът й стана дрезгав, — запазваш ли разума си на човек? Някои слухове казват — не. Други — да.

Чу се металното стържене на ципа.

— И… двете.

Човек и животно.

Пръстите й се свиха около възбудената му плът.

— Как ме виждаш тогава? Като плячка?

— Не. — Вълкът искаше да я защитава. Човекът — също.

Палецът й се плъзна по главичката на мъжествеността му.

— Като какво? — Погледът й задържа неговия.

— Като всичко. — Защото тя се беше превърнала точно в това. Дали всичко бе започнало дълго преди онази нощ? Дали бе започнало с кървавите сълзи и достигнало кулминацията си, когато взе плътта й?

Не беше от значение. За него тя беше… всичко. Всичко.

— Добър отговор — прошепна тя, докато се навеждаше напред. — Много, много добър. — Зъбите й потънаха в него — не в гърлото му, а в извивката на рамото. Точно мястото, където и той я бе маркирал, според правилата на вълчето претендиране. Тя… тя заявяваше правата си над него. От нейното ухапване, удоволствието избухна в Джейс. Нажежено до бяло, пулсиращо. Вълкът в него виеше, дори когато Джейс обви ръце около Морган и я стисна здраво.

Паднаха на леглото. Устата й не се откъсна от него. Той изхлузи дънките й. Не си бе направила труда да обуе бельо. О, добре. Това правеше нещата много по-лесни. Езикът й облиза малките рани, които бе оставила върху тялото му.

Той потрепери.

— О, по дяволите… — Вдигна глава и се втренчи в Морган. Тя беше най-красивото нещо, което бе виждал в живота си. В никакъв случай нямаше да се отправи към Ада, без да я има още веднъж.

Джейс тласна в нея, силно и докрай. Нейният стон изпълни ушите му, а когато краката й се увиха около него, той подивя. Морган изви тяло, за да го посрещне. Тласък срещу тласък.

По-бързо. По-бързо.

Гледаха се очи в очи. Диханията им се смесиха.

Тялото й бе стегнато и гладко и слабият контрол на Джейс се изплъзваше с всяко нейно чувствено движение.

Пое устата й, докато взимаше тялото й.

Нищо не беше толкова хубаво, колкото това.

Когато оргазмът я завладя, женствеността й се стегна плътно около него и той почувства вълните на нейното освобождаване по цялата дължина на пениса си. Въпреки това продължи да тласка. Все по-дълбоко. Доколкото можеше да влезе…

— Мой ред е — прошепна Морган.

В следващия миг Джейс беше по гръб, а тя качена върху него. Тогава го яхна, движенията й бяха диви, също като неговите, и той знаеше, че никога няма да намери друга като нея. Надигна глава и пое гърдата й в устата си. Зърното беше розово и сладко и той заби зъби в плътта й.

И двамата обичаха да хапят.

Този път, когато тя беше на върха на екстаза, той избухна заедно с нея. Удоволствието го направи почти сляп. Държеше я толкова здраво, колкото можеше.

Забързаният ритъм на сърцето му отекваше в ушите му. Морган извика името му, и той бе сигурен, че е изкрещял нейното.

Удоволствието се стопи бавно. Хищническите им потребности бяха задоволени и те се взираха един в друг.

Джейс разбра, че този момент е важен, но проклет да беше, ако знаеше какво да й каже. Морган не слезе от него. Тя остана там, бледата й кожа сякаш сияеше.

От удоволствието? От неговата кръв?

— Ако продължаваме така — каза най-сетне тя, като плъзна ръце по гърдите му, — може да забременея.

Такъв беше планът. Или е бил. Да имат дете с безсмъртието на вампир и бруталната сила на вълк. Едно дете, което да властва.

Но сега…

Беше ли това всъщност истинският план? Или просто извинение, за да я има?

— Би ли могъл да обичаш дете, което е наполовина вампир?

Аз вече обичам майката. От години. Вместо да й отговори, той попита:

— Би ли могла някога да обичаш животно?

Морган примигна. Вдигна ръка, пръстите й проследиха извивката на челюстта му.

— Аз не виждам животно.

Тази жена можеше да го унищожи.

Мамка му, сега не е време за признания!

— Адът ме чака. — Колкото и да му се искаше да игнорира демоните зад вратата, не можеше. Бавно се изплъзна изпод тялото й. Стана от леглото, взе дънките си и се облече. Очите му обаче не можеха да се откъснат от нея. Тя също се изправи, но не се облече. Вместо това го хвана за ръката.

— Няма да ти позволя да отидеш сам.

Джейс изтръпна.

— Сделката не беше такава. — Знаеше си. Той беше този, който отиде пред Съвета и изложи плана. — Аз съм този, който ще влезе вътре и ще затвори тази проклетница от вътрешната страна. Ти си тази, която трябва да…

Морган го прекъсна, поклащайки тъжно глава, и си призна:

— Аз съм тази, която трябваше да те предаде, и да се увери, че вратата е затворена, заедно с теб, уловен вътре като в капан.