Синтия Идън
Обвързани с кръв (4)

Глава 4

В устата й течеше кръв — топла и гъста — и тя пиеше жадно. Кръвта донесе спомени. Неговите спомени. Този път не на смърт и ад, а на диво препускане през гората. Тръпката от преследването.

Аз съм на лов.

Очите на Морган се отвориха. Зачуди се защо я боли. Всяка част от тялото я болеше, и гореше, и…

О, да, тя изгаряше, защото беше в пламъци.

Джейс дръпна ръката си от устата й.

— Никога повече не ми причинявай това, разбра ли?

Тя беше на земята. Не, не на земята, седеше в скута на Джейс. Неговата кръв течеше във вените й, изцеляваше я дори на слънчева светлина. Вече не беше гола. Защото трябва да бе преминала през този пожар гола. Събуди се в стаята, само защото огънят ближеше кожата й. И се хвърли през пламъците, крещейки неговото име.

Сега бе облечена в ризата му. Миришеше на дим и на него. Зъбите й все още бяха удължени и тя беше бясна.

Като светкавица, Морган се извъртя и прикова Джейс към земята.

— Какво направи?

Устните му се извиха в крива усмивка.

— Радвам се, че се чувстваш по-добре.

Точно в момента, тя се чувстваше по-скоро като изгорял боклук.

— Ти се опита да ме убиеш! — Копелето я бе оставило в пламъците.

Думите й веднага изтриха усмивката от лицето му.

— По дяволите, не съм!

Но той не беше там!

— Ти ме остави, когато знаеше, че съм слаба. — Ръцете й се впиха в китките му.

Морган беше наясно, че другият вълк-шифтър обикаля предпазливо наоколо. Умен вълк. Той няма да дойде твърде близо, все още не.

— Ти ме подпали!

Съвета беше прав. Не трябваше да се доверява на Алфата.

Не бе минал и ден, откакто бяха женени, а той се опитваше да я убие. Зъбите й изтракаха, когато погледна надолу към него. Всъщност, бе започнала да се доверява на вълка. Колко беше глупава!

— Аз те спасих! — изстреля думите той, но не започна да се бори с нея. Просто я гледаше, очите му бяха твърде ярки… кървави. Порязвания и мехури покриваха кожата му. Мехури, сякаш е бил в огъня.

Главата й рязко се вдигна. Грозен зелен пикап блокираше погледа й към къщата, но тя чуваше пращенето на пламъците и миризмата на дим изгаряше носа й.

— Аз бях тук, с Луис, когато избухна пожарът. — Гласът на Джейс бе изпълнен с тиха ярост. — Тогава се втурнах вътре, заради теб.

Беше влязъл вътре заради нея?

— Мислех, че си мъртва. — Толкова много гняв имаше в думите му. — Затова те накарах да пиеш. Знаех, че кръвта ми може да ти помогне да се излекуваш.

Не мъртва. Но съвсем близо до това.

Морган се втренчи в него. Бедрата й обгръщаха хълбоците му, точно както предната нощ. Спомените бяха тук, между двамата.

— Хмм, неприятно ми е да прекъсна тази толкова мила сцена… — промърмори другият вълк, прокарвайки ръка по лицето си. — … но мисля, че имаме наистина сериозен проблем. — Напрежението бе стегнало чертите на слабото му, красиво лице.

Морган бавно се изправи. Коленете й трепереха, но тя се насили да остане на крака. Един бърз поглед показа, че мехурите по ръцете й бяха почти изчезнали.

Такава силна кръв.

Джейс също се изправи и се извиси над нея. Погледна към къщата си и един мускул заигра на челюстта му.

— Някой задник ще плати за това. — После се обърна към русокосия вълк и каза: — Луис, събери глутницата! — И изчезна. Хукна обратно към пожара.

Не, наистина, само… не.

Морган скочи след него.

— Джейс, спри!

— Спокойно. — Другият мъж — Луис — обви ръце около нея. Тя го удари с глава и продължи след Джейс. Но Джейс не се втурна обратно в пламъците. Той изтича до къщата. Наведе се към огъня. Подуши…

Тази миризма.

Той се обърна и се втренчи в нея. Лицето му изглеждаше пусто.

— Има ли нещо, което трябва да ми кажеш, принцесо? — прошепна нежно, а в гласа му се прокрадваше заплаха.

Огънят бушуваше зад гърба му. Къщата се намираше на края на поляната. Нямаше съседи, които да видят пожара и да се обадят на 911.

Гърдите му бяха голи. Очите му блестяха. Беше толкова секси.

Джейс скъси разстоянието между тях, хвана ръката й.

— Сега е времето. Ако си премълчала нещо, кажи ми.

Премълчала?! Морган поклати глава.

Устните му се стегнаха.

— Така да бъде.

Какво?

Главата й пулсираше. Слънцето беше твърде ярко. Пламъците твърде горещи и дори и с кръвта на Джейс, беше слаба.

Почти отново човек.

Преди да успее да каже нещо, Джейс я грабна. Направи го с едно от своите характерни светкавични движения. Светът се завъртя и тя се озова метната през рамото му.

— Джейс!

Той не обърна внимание на виковете й и тръгна към пикапа.

Луис вече беше вътре. Морган плесна Джейс по прекрасния му задник, но той не спря да върви. Дори и за секунда.

— Какво правиш? — Мъкнеше я като…

Той отвори рязко вратата откъм страната на пътника и я хвърли в пикапа.

— Играта току-що се промени.

Косата й падна върху очите. Морган я избута назад и се намръщи.

— Това не е игра.

— Не.

Моторът на автомобила изръмжа и заработи.

— Знаеш ли чий мирис улових около къщата?

Луис извади телефона си и бързо набра някакъв номер.

Морган облиза устни.

— На демони. — Това имаше смисъл. Ако са узнали, че е обединила силите си с Джейс, бе естествено да тръгнат след нея. Просто не бе очаквала нападението толкова скоро.

— Има пожар на Мурлайн Роуд — каза Луис в своя телефон. — Изпратете пожарните.

— Не на демони. — Джейс погледна със съжаление назад към горящата си къща. — Не и този път. — Погледът му се насочи към нея. — Ти беше почти изгорена жива от собствения си вид. Били са вампири — вонята им е навсякъде около къщата. Те са взривили шибаното място, заедно с теб вътре в него.

* * *

Когато един вълк щурмува вампирска крепост, той го прави дяволски добре. Луис подкара пикапа направо през луксозната електронна порта на вампирското укрепление.

— Не прави това! — нареди Морган на Джейс, хващайки го за ръката. — Това е грешка! Те никога не биха ме нападнали!

Да, но го бяха направили. И щяха да си платят.

Другите вълци от глутницата прииждаха след тях. Атаката при дневна светлина им даваше предимство и Джейс беше повече от готов да срита няколко вампирски задника.

Той изскочи от колата и едва се сдържа да не завие от ярост. Тя изглеждаше почти умряла. О, да, на вампирите им предстоеше да си платят. Морган скочи непосредствено след него. Кучетата лаеха, ръмжаха. Вампирите щяха да накарат доберманите да атакуват.

Джейс извърна глава и изръмжа на най-близкото куче:

— Хайде, ухапи ме! — предизвика го той.

— Няма да го направи — заяви Морган, гласът й бе тих, едва доловим, защото всеки момент щеше да изгуби съзнание. — Но, ако не се оттеглите, аз ще го направя.

След това неговата вампирка застана между него и входа на вампирската дупка.

Не, не дупка. Това беше имение за милиони долари. Когато вампирите правеха нещо, те го правеха със стил.

— Заставаш на грешната страна — каза Джейс, а глутницата се подреди зад него.

Тя поклати глава. От вътрешността на огромната луксозна къща се дочу тихото ехо на алармата. Вампирите идваха…

— Те не са направили това.

— Тяхната миризма беше навсякъде.

Вратата се отвори зад гърба й. Джейс бе очаквал човешка охрана. Вместо това, в рамката на вратата застанаха вампири. Трима мъже. Вечно млади. Бледи като Морган, но с широки рамене и яки челюсти. И очи, които горяха от гняв.

— Какво означава всичко това, Морганна? — попита единият мъж със староанглийски акцент.

— Имаме проблем — отвърна тя, без да се обръща към него. — Той мисли, че ти си се опитал да ме убиеш днес.

Никакъв отговор.

Морган примигна и този път погледна през рамо.

— Кажи му, че не е вярно Девън — настоя тя. — Кажи му, че не си го направил…

— Опитахте се да я изпепелите, докато тя беше в леглото ми — завърши Джейс, ноктите му започваха да се удължават. Би било толкова лесно да убие това копеле. Един удар с ноктите и главата на вампира щеше да тупне на земята.

— Ние просто… тествахме — каза Девън тихо, свивайки рамене. — Беше необходимо.

Морган се залюля на пети, след това се обърна и хвана копелето за гърлото.

— Повтори го още веднъж!

Девън пребледня.

— Ах, Морганна…

— Ти си ме тествал? С огън?

Той се опита да каже нещо, но от устните му не излезе нито звук.

— Тя започва да ми напомня на някого… — промърмори Луис, който стоеше до Джейс.

— Морган? — извика Джейс.

Хватката й върху гърлото на вампира се затегна.

— Мисля, че той не може да говори — викна Луис, като вярваше, че по този начин може да помогне.

Захватът на Морган се отпусна леко.

Странно, но другите двама вампири изобщо не помръднаха, за да я спрат. Много умно от тяхна страна, защото ако я бяха докоснали, Джейс щеше да ги разкъса. Те просто стояха и чакаха. Наблюдаваха. Единият от тях дори гледаше свирепо Девън Шайър, шибания старейшина на Съвета.

Джейс бе попадал на Девън и преди. Почти го бе убил два пъти. Третият път щеше да му достави удоволствие.

— Ти пи от кръвта му. — Гласът на Девън прозвуча като накъсани хрипове. — Трябваше да видим… трябваше да се уверим, че това те е направило по-силна.

— И затова ме подпали?

Но Девън не отстъпи.

— Ако ще затваряш вратата към Ада, ще трябва да си в състояние да издържиш на високата температура, Морганна. Бяхме длъжни да тестваме кожата ти, да видим дали ще издържи на пламъците…

Тя го удари. Силен удар, който повали вампира.

— Изглежда, че силата ти се е увеличила, Морг — каза другият вампир, устните му потрепваха в лека усмивка.

Майната им!

— Убийте ги! — нареди Джейс.

Морган се завъртя, очите й бяха широко отворени.

— К-какво?

Вълците вече престъпваха напред.

— Ела! — Джейс протегна ръка към нея. — Няма смисъл да наблюдаваш как ги разкъсват.

Тогава усмихващият се вампир се хвърли напред. Един висок кръвопиец, с бледозелени очи и скосен белег, който се виеше по брадичката му. Един, който не бе роден като вампир, иначе нямаше да носи този белег.

Блондинът допусна грешката да застане между Морган и Джейс.

— Ние не сме ваша плячка — изръмжа той.

Морган сложи ръка на рамото му.

— Пол…

Ярост изпълни цялото тяло на Джейс. Имаше нещо между тях, можеше да го види. Да го подуши. Кръвта на Морган в този вампир. Тя го бе преобразила.

О, по дяволите, не!

Ноктите се издължиха от върховете на пръстите му, както когато се готвеше да атакува. Около тях се изви вятър — горещ и силен.

Я почакай малко, горещ!?

Той погледна нагоре и видя съществата, които идваха. Летяха към тях.

Летящи шибаняци посред бял ден.

Демони!

— Те са тези, с които трябва да се бием! — изкрещя Девън, когато се изправи на крака. — А не помежду си!

И това го казваше задникът, който бе подпалил дома му?!

Но тогава Девън го изненада. Мъжът сграбчи Морган и я дръпна назад към вратата.

— Все още не си достатъчно силна. Не можем да им позволим да те хванат!

Сега задникът я защитаваше?!

Мъжете на Джейс се обърнаха към новата заплаха оголили зъби. Заплаха, която миришеше на сяра и смърт. Демоните приличаха на човеци, в по-голямата си част. Лицата им имаха човешки черти, телата им бяха като на мъже. И те имаха нокти, които излизаха от върховете на пръстите им, нокти, много по-остри, отколкото на вълците. Огромни и силни, демоните имаха очи, които пламтяха в червено като Ада, а кожата им бе деформирана и покрита с белези, които я прорязваха до самата им плът. Можеха да летят. Можеха да контролират огъня. И, през повечето дни, можеха да им сритат задниците. Но не и днес.

Погледът му срещна този на Морган. Вампир на слънчева светлина. Дори с кръвта му, колко силна може да бъде тя?

Той блъсна назад този, когото тя бе нарекла Пол.

— Вкарай я вътре!

Пол не помръдна.

— Ние ще се бием, няма да бягаме, ние…

Демоните стъпиха на земята и се хвърлиха напред. Вълците се обърнаха, спазвайки своя ред, без да атакуват, все още не.

Не и докато Джейс не кажеше.

— Аз съм този, който ще ви разкъса — обеща Джейс, — не те. Демоните… Сега вкарай Морган вътре!

— Джейс!

Той не се отзова на вика й. Сграбчи Луис, за да спре приятеля си, преди да е хукнал напред. Тежката метална врата се затвори след вампирите.

Демоните се усмихваха, показвайки зъби, остри като на вампири.

— Пази вратата! — нареди Джейс. — Никой и нищо да не приближава до нея!

Луис кимна.

— Да ги изпратим обратно в Ада — викна Джейс на мъжете си, когато костите му започнаха да се разместват. Промяната дори не болеше. Вече не. Всичко, за което можеше да мисли сега, бе битката. — На парчета!

Вълците нападнаха.

* * *

— Те се бият заради нас. — Гласът на Девън трепереше.

— Изпълняват честно споразумението. — Морган крачеше неспокойно. Беше се преоблякла бързо, след като влезе в имението. Вече не носеше ризата на Джейс, а дънки, тениска и ботуши. Докато крачеше, звуците на битката сякаш изгаряха ушите й. Вой. Писъци. — Трябва да сме там.

Но Пол поклати глава.

— Демоните дойдоха при нас на дневна светлина. Знаели са, че ще бъдем слаби.

Слънцето щеше да залезе скоро, но не достатъчно скоро за тях.

— Но не са знаели, че с нас има вълци! — Девън звучеше самодоволно. — Копелетата могат да се бият и да се избиват един друг, а когато падне нощта, ние ще бъдем по-силни от всички тях.

Морган бе уморена от глупостите на старейшината на Съвета. Джейс я бе хранил два пъти. Сигурно бе твърде слаб от загубата на кръв, а сега бе вън и се биеше, докато тя стоеше тук на безопасно място.

Не!

— Какво щеше да стане, ако бях умряла тази сутрин? — Никога нямаше да забрави събуждането си в онзи пожар. Мръсникът би трябвало да е заложил една от бомбите си. Знаеше, че през годините Девън е унищожил много врагове по този начин.

И аз ли съм враг?

— Това беше само един тест, Морганна. Просто…

Още вой на вълци и писъци на демони. Писъците звучаха като дращене на нокти по черна дъска.

— Ами ако бях умряла? Джейс трябваше да ме вади от огъня. А би могъл да ме остави там. Щях да изгоря.

Девън просто я гледаше с бездушните си сини очи.

— Тогава щяхме да знаем, че планът се е провалил.

Грандиозният план. За смесване кръвта на вампир и върколак. За създаването на достатъчно силно същество, което да затвори вратата към Ада, същество, което да бъде в състояние да оцелее в пламъците на Ада достатъчно дълго, за да се увери, че вратата ще остане затворена. Завинаги.

Един вампир не можеше да направи това сам. Огънят убиваше вампирите много лесно. Поне досега. Но днес огънят не я бе унищожил. Пожарът, който трябваше да я убие, бе причинил само мехури по кожата й.

— Необходима ти е повече кръв от него — заяви Девън с кимване. — Още кръв и ще бъдеш достатъчно силна за тази работа.

Пол отиде до редицата шпионки, разположени по периметъра на помещението.

— Или той ще бъде.

Най-накрая Девън показа някаква емоция. Объркване.

— Какво?

Пол подсвирна.

— Този вълк направо разсича демоните. Поваля ги наред. Никога не съм виждал нещо подобно…

Морган го избута настрана и погледна през една от шпионките. Погледът й намери вълка, вълк, който беше по-огромен, отколкото бе снощи. Гигантският черен звяр се обърна и яркият поглед на Джейс се устреми към нея. Той се озъби.

Зъбите и ноктите му бяха покрити с кръв.

— Той не би трябвало да е толкова огромен — промърмори Девън. — Виждал съм го да се преобразява и преди, той не е… — Девън млъкна, хвана Морган за ръката и я дръпна към себе си. — Ти си му позволила да пие от теб?!

Рамото й сякаш пламна, когато си спомни ухапването му.

— Знаеш обичаите за чифтосване при върколаците. Трябваше да пие от мен.

Но Девън поклати глава.

— Нямах представа, че… копелето знае това! — Ръцете му се увиха около раменете й и той вдигна Морган във въздуха. — Не му давай повече кръв! — От устата му се разхвърчаха слюнки.

— Какво? Виж, знаеш, че не е нужно да се притесняваш за мен, няма да го превърна. Върколаците не могат да станат вампири.

Трансформирането на човек във вампир беше жестоко. Жертвата трябваше да е на крачка от смъртта, един миг от живота след нея. Вампирът трябваше да източи жертвата си и след това да я принуди да пие от кръвта му.

Само… върколаците никога не се трансформираха. Вампири се бяха опитвали да променят някои от тях, преди векове, но не се бе получило. Зверовете в тях бяха твърде силни, за да умрат. Затова не можеха да се превърнат.

Девън й го бе казал. Той беше този, който бе „експериментирал“ с нещастните вълци в миналото.

Дали Джейс знаеше? Дали знаеше, че през вековете Девън бе хващал вълци и ги бе рязал на парчета, за да види колко болка можеха да понесат? За да разбере колко бързо ще се възстановят?

Опознай врага си. Това бе една от любимите фрази на Девън.

Идиот!

Бе управлявал вампирите в този район прекалено дълго. Но сега той не беше най-силният вамп в стаята.

Аз съм.

Девън изглежда дори не я забелязваше. Той продължи:

— Те не могат да станат като нас… — Погледът му бе зареян в миналото. — Шибани животни… трябва да са видели това… не мисля, че… — Той се извърна и удари с юмрук в стената. — Те могат да станат по-силни.

Писъците спряха, но воят — не. Той се усили. Стана див. Вълците бяха спечелили.

Бяха победили демоните.

— Ще дойдат още — каза Пол, и тя знаеше, че е прав. Прииждането на демони нямаше да спре, не и докато тази врата не бъде залостена.

Време беше порталът да се затвори. Ако хванат някой от демоните жив, биха могли да го принудят да им покаже входа към Ада.

— Не можеш, Морг. Ти не си достатъчно силна — каза Пол.

Ах, този Пол, той я познаваше твърде добре. Тя се обърна към него.

— Ще видим това.

Той потрепери, на лицето му се изписа тревога. Тя беше тази, която преди три години го бе превърнала във вампир. Той бе единственият човек, когото Морган бе преобразила. Понякога се чудеше дали той не съжалява, че не го бе оставила да умре?

— Не може да му позволиш да пие отново от теб! — продължи да крещи Девън, докато тя се отдалечаваше. — Морганна! Чуваш ли ме? Не можеш!

Тя го погледна през рамо.

— Самозабравяш се, Девън. Вече не можеш да ми нареждаш какво мога или не мога да правя. — Озъби се насреща му. — Аз повече не съм част от вампирското гнездо.

Той зяпна.

— Аз съм вълк!

Така че набутай тази истина в гърлото си и се задави с нея!

— Ти не разбираш. Ти не осъзнаваш — той ще стане по-силен!

Морган отвори рязко вратата и миризмата на ад я удари в носа.

— Той вече е.

И е мой!

Пристъпи в слънчевата светлина. Огромният черен вълк стоеше в средата на касапницата. Когато я видя да излиза от къщата, тялото му се напрегна.

Битката бе приключила. Хората му вече се връщаха към човешката си форма.

И неговата промяна бе започнала.

Точно тогава други два демона паднаха от небето зад него. Демони… толкова лукави. Така измамни. Бяха изчакали, докато той стане слаб. И вниманието му бе раздвоено. Заради мен.

— Не! — изкрещя Морган, когато те замахнаха към Джейс.

Ноктите им потънаха в гърба му.

Тя се спусна толкова бързо, колкото никога през живота си. Сграбчи единия от демоните и прекърши врата му. Без да се бави и частица от секундата, тя се обърна и за другото изчадие…

Но мъжете на Джейс вече го бяха разкъсали.

Тогава бързо се извърна. Джейс стоеше пред нея гол, едва се държеше на краката си, цялото му тяло бе обляно в кръв. Страхът стегна гърлото й.

— Джейс?

Погледът му бе празен, явно изобщо не я виждаше. Тя сведе очи към гърдите му. Юмруците и ноктите на демона бяха минали право през него, отзад напред, и, о, не, моля…

Демонът бе прорязал сърцето му.