Донна Хатч
Рицар за Коледа (4)

Четвърта глава

Изненада и любопитство проблеснаха в очите на Клариса Феърчайлд, и Кристофър разбра, че тя не знае нищо за проклятието. Вероятно Айслин никога не е признала своето вероломно действие и е отнесла тайната си в гроба.

Госпожица Феърчайлд насочи ясните си, изумрудени очи към него:

— Проклятие?

Кристофър си пое дъх:

— Когато моят пра-пра-прадядо Уилям признал на Айслин, че му е било забранено да се ожени за нея, тя му казала, че ако я обичал, щял да се противопостави на родителите си.

— Това е било предизвикано от дълбока и непоколебима любов.

Смехът му бе кратък и безрадостен:

— Любов? Любовта носи само болка. — Както той самият много добре знаеше.

Клариса наклони главата си настрани и се взря в него съсредоточено и внимателно.

— Семейството ми има дълбоко вкоренено чувство за чест и дълг. Ние рядко позволяваме на емоциите си да ръководят решенията ни. Ето защо, Уилям отказал да тръгне срещу желанието на семейството си. Оженил се за дамата, за която са го сгодили. Айслин изпаднала в ярост и направила ирландско родово проклятие над него — след раждането на първородния му син, съпругата му щяла да умре.

Младата жена рязко си пое дъх.

Графът се загледа в огъня, неспособен да я погледне докато разкриваше грозната истина за нейната прародителка.

— По това време той го приел като бръщолевенето на жена с разбито сърце. За негова изненада, няколко месеца след сватбата му с неговата годеница, Айслин се омъжила за вашия прадядо — сър Ричард Феърчайлд.

— О, Боже! Колко неловко да му бъде съседка.

— Повече от неловко. Няколко дни след като съпругата му родила първородния им син, тя починала.

— Убили ли са я? — Тя го гледаше втренчено с широко отворени очи, като че бе едновременно очарована и ужасена.

— Не по нормалния начин. Поне не, доколкото някой би могъл да го каже. Лекарят установил, че се дължало на трудното възстановяване след раждането. Но става и по-лошо. Няколко години по-късно, той се оженил отново и новата му съпругата също починала — няколко месеца след раждането на първородния им син.

— Не вярвате, че смъртта им е някакво стечение на обстоятелствата.

— Това проклятие се предава от баща на син. Всеки път, новата графиня умира от нещо различно — падане, заболяване, туберкулоза, ловен инцидент, необяснима болест. Но резултатите са едни и същи — до година след раждането на син, всяка една графиня умира.

— Значи не са били убити от съпрузите си? — Клариса постави ръка върху челото си, а погледът й като че ли се зарея нанякъде.

— Не. Независимо от това, какво говорят хората, никой от дедите ми не е убил съпругата си.

Тя го загледа изучаващо, все едно искаше да отвори ума и сърцето му, за да разбере всяка скрита там тайна.

— Значи вие също не сте убили вашата?

Думите й му подействаха като удар в корема.

— Не. Никога не бих я наранил. Обичах я. — Въпреки цялата мъка, която му причини това. Щеше да бъде по-добре, ако не я обичаше.

Дълбока, болезнена мъка замъгли очите й.

— Толкова съжалявам! Наистина съжалявам!

Старата тъга се надигна и го задави. Погледна настрани и сви дланта си в юмрук.

— Нека да си представим, че вярвам в това проклятие — каза тя. — Сърцето на Айслин е било разбито, а и да не забравяме ирландския й темперамент, но със сигурност не е била чудовище. Вероятно има начин, по който да се освободите от проклятието.

Кристофър не успя да се сдържи да не го каже:

— Шуреят ми вярва, че ако ви убия, това ще помогне.

Клариса отстъпи назад, като се огледа, все едно очакваше да я нападнат.

Когато видя изражението й, той се засмя унило, като се почувства като злодей за това, че й е го казал.

— Не се безпокойте. Нямам навика да убивам девици, нито да наранявам гостите си.

Дежурната й усмивка прогони мрака в стаята, и една част от вледененото му сърце започна да се отпуска.

— Много любезно от ваша страна, сър.

Той се поклони учтиво.

— Но за да отговоря на въпроса ви — въпреки че много са търсили, никой не е намерил начин да вдигне проклятието.

Клариса се отпусна в един стол, смръщи чело, докато се концентрираше, и започна да барабани с дългия си, изящен пръст по добре оформените си устни — хипнотичен жест, който накара стомаха му да се стегна на възел.

— Вероятно проклятието е свързано със замъка. Някой опитвал ли се е да го напусне?

Кристофър отмести погледа си от устните й.

— Много. Баща ми завел майка ми в Ирландия. Въпреки войната, аз заведох съпругата си в Италия. И двете умряха, независимо колко далече се намираха от замъка.

— А раждали ли са се дъщери?

— Да, няколко, но всеки път, когато някоя графиня раждала син, тя умирала в рамките на година.

Тя насочи зеления си взор към него:

— Значи, имате син?

Вратата се отвори с трясък и Хенри се втурна в стаята.

— Кога…? — Спря, веднага щом погледът му попадна върху момичето на Феърчайлд. — Мили Боже!

Все едно някой бе изкарал целия въздух от дробовете му, когато се загледа втренчено в Клариса Феърчайлд. Очевидно изненадана от начина, по който Хенри я гледаше, младата жена погледна към Кристофър за помощ.

Той посочи към момчето:

— Госпожице Феърчайлд, моят шурей, Хенри Сийтън.

Младият мъж навири нос, а устните му се присвиха докато наблюдаваше гостенката им.

— Имате голям кураж да дойдете тук.

Младата жена отстъпи крачка назад, като това я приближи още повече до Кристофър.

Не можеше да си обясни желанието да защити момичето, но той пристъпи напред, за да застане рамо до рамо с нея.

— Тя няма нищо общо с това, както много добре знаеш. Хенри е брат на моята покойна съпруга — обясни той на госпожица Феърчайлд. — Той е под моя опека. Дойде си у дома за Коледа. Той, ъъъ, обвинява вашето семейство за смъртта на сестра си.

Очите на Хенри се присвиха така все едно гледаше чудовището от Корсика^[1], а не една красива млада дама.

— Тя беше единственото ми семейство на този свят. Вие… вашето семейство… ми я отне.

Младата жена протегна безпомощно ръка:

— Толкова много съжалявам за загубата ви, господин Сийтън, наистина. До преди малко самата аз нямах никаква представа за това проклятие.

За кратко, Кристофър се зачуди дали тя наистина вярва в разказа за проклятието, или ако смяташе всички им за луди, бе решила да се преструва, докато успее да избяга.

Хенри се изправи и я изгледа високомерно:

— Незнанието не е извинение.

Кристофър въздъхна безпомощно:

— Хенри…!

Гласът на госпожица Феърчайлд го прекъсна:

— Ако има някакъв начин да ви освободя от това проклятие, заклевам се, че ще го намеря. Ще разпитам всичките си роднини и ще претърся библиотеката ни.

Момчето я изгледа подозрително:

— Ще ни помогнете?

— Разбира се. Като наследничка на Айслин, това е мое задължение. — Вдигна поглед към Кристофър, а върху устните й трептеше виновна усмивка, която накара дишането му да се държи странно. — Не мисля, че притежавате някакви записки, в които да е скрит отговорът?

— Имаме обширна история на семейството, както и голям брой томове с фолклор и легенди. Но предците ми вече са ги претърсили.

— Баща ми ме научи да говоря келтски, така че, може би мога да открия нещо, което вашите предшественици не са забелязали, заради езиковата бариера.

— Може да се окаже пълна загуба на време.

Тя леко присви рамене, като протегна ръцете си напред.

— И без това нямам нищо друго за правене, а и това ще ми помогне да отвлека вниманието си от факта, че съм тук на първия ден на Коледа, вместо със семейството си.

Кристофър кимна. Разбира се. Коледа. Беше забравил. Много добре, за да й помогне да уплътни времето си, преди да успее да се върне у дома, той ще й помогне да претърси библиотеката му.

— Разбира се. Нека да започнем нашето търсене. — Графът направи жест с ръка, като с това даде знак на Хенри да води, за да може да държи под око повереника си. Вероятно момчето не би се опитало да нарани гостенката им, но болката и желанието му за отмъщение, както и осезаемата му чувствителност, го правеха непредсказуем.

Вече в библиотеката, след като запалиха няколко свещи и накладоха огън в двете камини, започнаха своето търсене. Кристофър се качи на стълбата към секцията, която смяташе, че ще помогне най-много, и започна да подава древните книги. Не можеше да повярва, че щеше да прекара целия следобед с момичето на Феърчайлд. Случващото се беше точно обратното на клетвата, която си бе дал по-рано, да стои далеч от нея, но вероятно търсенето щеше да помогне на Хенри да преодолее ненавистта си. И по някаква странна причина, това очарователно момиче, което лесно се усмихваше, го караше да иска да удовлетворява желанията й, ако не за нещо друго, то поне за да си спечели още една усмивка. Приличаше на светъл лъч, прокраднал се в безконечната му меланхолия, и на който той не можеше да устои, когато се намираше наблизо. Освен това, ако наистина можеше да намери начин да премахне проклятието…

Не! Дори и да откриеше нещо, единственият начин да се изпробва дали е намерено решение на проблема, би бил да се ожени и да рискува живота на още една жена — нещо, което отказваше да направи.

Часове по-късно, след като бяха прегледали цяла дузина томове от семейната история, не се бяха приближили и на крачка до намирането на отговора. Госпожица Феърчайлд бе започнала да проверява книги с фолклор, бе седнала и четеше, докато устните й се извиваха чаровно, а лицето й бе като озарено. Икономът им донесе чай, сандвичи и бисквити. Подкрепиха се с тях, докато четяха. Най-накрая младата жена вдигна глава от книгата:

— Тук има нещо. Написано е на келтски. „Как да премахнем ирландско проклятие. Влезте в свято място при пълнолуние. Напълнете купа с вода. Добавете сол, градински чай, лавандула и лайка. Запалете тринадесет бели свещи…“ О, почакайте, някой е написал в полето до заклинанието „без резултат“. Изглежда, че някой ваш предшественик вече го е изпробвал. — Устните й се извиха надолу, красиво нацупени.

Кристофър бутна настрани своята книга.

— Убеден съм, че Уилям и синовете му са опитали всичко. Аз самият бих го изпробвал. Но няма начин да разберем дали нещо ще има ефект, освен ако не се оженя за някое бедно момиче и не ни се роди син. Не бих рискувал живота на друга жена.

Погледът й се смекчи.

— Тя вярваше ли в проклятието? Вашата съпруга?

Графът въздъхна тежко:

— Разказах й, но тя сметна смъртта на останалите за трагично съвпадение.

Хенри проговори:

— Да си призная, аз също не вярвах. Звучеше толкова нереално.

Госпожица Феърчайлд посочи книгата пред себе си:

— Няма начин да разберем кой е написал това. Може да е бил някой друг и да го е направил по напълно различна причина. Вероятно би трябвало да опитате.

— Това няма значение. Няма да се оженя отново.

Клариса нежно се усмихна:

— Но ако вие опитате, може да проработи за сина ви.

Кристофър рязко си пое въздух:

— Синът ми почина наскоро след загубата на съпругата ми. Нямам наследник, освен един много далечен братовчед.

Тя го гледаше с огромните си, пълни с тъга очи. Напрегнато мълчание надвисна в стаята. Отвън вятърът свистеше подобно на дух, който предвещаваше смърт. За да си намери какво да прави, Кристофър взе друг том и запрелиства страниците.

Хенри бутна книгата си настрана.

— Това е безсмислено. Губим си времето. — Изправи се, изгледа ги свирепо, все едно си мислеше, че Кристофър се бе съюзил с врага, и излезе.

Госпожица Феърчайлд го наблюдаваше със замислено изражение докато излезе, след това се върна към проучването си.

Когато сивотата на деня бе сменена от тъмата на нощта, графът погледна часовника:

— Скоро ще сервират вечерята.

Младата жена остави книгата си настрана и разтърка очите си. Отбеляза мястото, като се усмихваше глуповато:

— Някой ден може да решите да го изпробвате.

Когато прекосиха главния вестибюл и стигнаха до стълбището, тя посочи с ръка помещението:

— Не празнувате пищно Коледа тук, така ли?

Кристофър преглътна.

— Не. — Каза думата по-рязко, отколкото бе възнамерявал. Не би могла да знае какво означаваше този празник за него, за всичко, което бе загубил.

— Никога не съм била далеч от дома по това време на годината — сподели тихо тя.

Отчаяното й изражение, както и тъгата в гласа й, го накараха да почувства състрадание, което никога не бе мислил, че би изпитал за някой от рода Феърчайлд. Опита се да намери начин да се извини. С чувство на неудобство, каза:

— Предполагам, че семейството ви организира невероятно тържество. Разкажете ми.

Очите й светнаха:

— Отвсякъде пристигат роднини, за да празнуваме, и остават дванадесет дни. Донасяме Коледния дънер и го запалваме, а след това окачваме вечнозелени клончета из цялата къща, украсени с големи, червени панделки. Много е празнично. Закачаме имел над вратите и всички момчета се опитват да откраднат целувки от момичетата, които се преструват, че не искат да им ги дадат. — Тя се засмя глуповато. — Не съм сигурна защо е прието да се целуваш под имел на този празник, но не и по друго време на годината.

Притихнал, Кристофър наблюдаваше оживеното й лице и блясъкът в очите й докато говореше.

Жестикулираше така, все едно виждаше всичко описано пред себе си.

— След това украсяваме елховото дърво със свещи и увити в хартия бадеми и стафиди. Закачаме играчки и плодове по клоните му, които са завързани с ярки панделки. На Дванадесетата вечер^[2] си разменяме подаръците, които сме сложили под дървото.

Завиждаше на радостта й. С напрегнат глас, каза:

— Звучи невероятно.

— Така е. — Лицето й се помрачи отново. — Ще пропусна първия ден от коледните празненства.

Местенцето в сърцето му, което бе започнало да се затопля, стана по-голямо и той осъзна, че се опитва да намери начин да прогони скръбта й и да върне ведрата усмивка върху лицето й. Не можа да измисли нищо, затова й каза жестоката истина:

— Съжалявам, че сте принудена да сте тук точно сега.

Докато се изкачваха по стълбите, тя се усмихна, но го направи едва ли не насила и усмивката й приличаше повече на гримаса:

— Бих искала да ви благодаря за гостоприемството, милорд.

— Не е необходимо.

Когато вдигна поглед към него, прозиращите в очите й невинност и доверие, го порази.

— Необходимо е. Бяхте толкова любезен, особено след като ме смятате за ваш враг.

— Да… ами, нали знаете какво казват: „Дръжте приятелите си близо до себе си, а враговете си още по-близо“. — Усмихна се, за да смекчи казаното.

— Колко близо държите приятелите си? — И отново този изучаващ поглед.

На устните му се появи болезнена усмивка:

— Напоследък много далече, наистина.

— Не се ли чувствате самотен?

Той се напрегна, нежелаещ да признае истината.

— Намирам си различни занимания.

— Аз бих се чувствала ужасно самотна, ако семейството и приятелите ми не са около мен.

Кристофър спря пред вратата на стаята й:

— Ще наредя на една от камериерките да ви донесе ваната, ако желаете да се изкъпете. И вероятно, бихме могли да ви намерим някакви чисти дрехи. Не мога да ви обещая да са ви по мярка или да са модерни, но…

Тя сложи ръката си върху неговата:

— Това е много любезно от ваша страна.

Отново му се усмихна и графът осъзна, че той също се усмихва в отговор. Кристофър не можеше да си спомни последния път, когато се бе усмихвал толкова много за един следобед. Беше цяло чудо, че лицето му не се пропука.

И всичко това, благодарение на усмивката на един враг!